„Хората настояват за свобода на словото като компенсация за свободата на мисълта, която те рядко използват.“

– Сьорен Киеркегор

Когато започнах с издаването на Свобода за всеки, идеята за свободата на съвестта и вярата беше в основата на проекта. Исках да поставя въпроса по такъв начин, че да говорим не само за възвишени идеали, а и за практичността на правото да вярваш в Бога и да проповядваш вярата си. В продължение на години тези права бяха отнети от хората, които на практика искаха да изградят съвършено общество без Бог.

v1

Независимост от наложения обществен модел (или капан)

Целта ни беше да създадем независимо, едва ли не дисидентско издание, което да дава глас на идеи, често дори опониращи мнения, необременени от институционални, държавни, партийни или деноминационни интереси. В обществото на монолитното безбожие едно такова издание бе крайно необходимо. Разбира се, никой не е напълно безпристрастен. В социално-политическо-правно-богословската си дискусия ние разчитаме на редакционна позиция, която черпи стандартите си от библейското и новозаветното учение. В този смисъл няма независими издания, няма независими автори. Всеки зависи от нещо или от някого, дори когато твърди, че от никого не зависи. В същото време мога спокойно да заявя, че освен нашата съвест и съвестта на нашите автори, никой друг не е повлиял на нито едно редакторско решение или авторски материал.

Нашата цел бе да се противопоставим на изкуственото изключване на истината за вярата в Бога от публичния дебат. Правото на вяра и проповед трябва да бъде обект на разговор и изследване в едно свободно общество, особено след белязания от крайно безбожие период в българската история. Вярата е лична, но не е частна. Вярата в Бога няма материален смисъл, освен ако не бъде изразена сред другите, сред обществото.

Една от основните доктрини на войнстващия комунистически атеизъм – за съжаление, традиция, продължаваща десетки години след падането на режима – бе вярата да бъде превърната в незначителна маргинална и изключително лична приумица. Със сила, принуда и демагогия този ефект на презрително и подозрително отношение към вярата, религията и по-точно християнството бе постигнат.

Целта на Свобода за всеки бе да даде възможност темата за свободата на вярата да бъде дискутирана в един крайно политизиран и идеологизиран контекст на пост-комунистическа България. Свободата от греха, извоювана чрез страданието и смъртта на Христос на кръста и Неговото възкресение, е „робство на религията“ за идеолозите на войнстващия атеизъм. В същото време радетелите на утопичното антихристко общество, което се провали по най-гръмък начин в края на 20-ти век, успяха да замажат провала на утопията си под предлог „да не съдим“, „да прощаваме“, използвайки всякакви християнски добродетели, за да избегнат справедливо осъждение в съда на общественото мнение, а и в съда на правораздавателната система.

Имат ли право на прошка и спасение комунистите и атеистите? Разбира се, Христос дойде за болния и за грешника, а не за здравия и праведния. Всички, преди да повярваме в Христос, сме родени неверници и антихристи. За съжаление, моделът, който видяхме да се реализира исторически, бе „прошка“ и „спасение“ по християнски, но тълкувани по комунистически.

За пример можем да посочим благопожеланията за Рождество от представители на БСП и как само за последните 2 години бяха внесени 4 законопроекта за ограничаване на свободата на религията в политическо и правно отношение. Тези законопроекти бяха внесени главно от хора, свързани с мисленето на комунистическия модел, в който религията е „опасна“ за народа. За съжаление, малцина разбират, че  атеистичният подход на политическо ограничаване на вярата е всъщност модел на опасно и доказано унищожително държавно налагане на безбожието.

Паралелно с неугасващия политически социалистически плам към ограничаване на вярата в Бога и разпространението на Библията и Евангелието, нови ветрове задухаха от Запад. Налага ни се задължителен тираничен модел на мислене под предлог за лична свобода, отново с политически средства; предлага ни се идеологията за обезобразяването на човека чрез освобождаването му от полови характеристики, не само против Божия творчески дизайн, но и против нормалността и естеството на нещата, като модел за свобода, равенство и правда. Западните страни, еталон на политическа свобода и социални и икономически постижения, въведоха безумните „еднополови бракове“ и промяната на пола, безполовите актове за раждане и издаването на документи за децата с трима и повече родители. Опресията на комунизъма се връща в нов вид, но от запад, с привкус на пълна лудост, на която държавата настоява цялото общество да ръкопляска.

Защо свобода?

Свободата е крайно неразбрано понятие. Въпреки това, тя е в основата на всяка човешка мечта и дейност и ни е крайно нужна, за да живеем истински достоен живот. Свободата има важно значение за собственото ни осъзнаване и за осъзнаването на живота около нас.

За илюстрация на истинността на думите на датския философ Киркегор, цитирани по-горе, ще приведа няколко примерни цитата относно неразбирането на свободата:

„Аз не съм птица; и няма мрежа, която да ме задържа. Аз съм свободно човешко същество с независима воля.“
– Шарлот Бронте, Джейн Ейър

„Някои туристи смятат, че Амстердам е град на греха, но всъщност това е град на свободата. И в свободата повечето хора намират грях.“
– Джон Грийн, Дефектът в нашите звезди

„Реалността не ме впечатлява. Вярвам само в пиянството, в екстаза и когато обикновеният живот ме оковава, аз избягвам по един или друг начин. Няма вече стени.“
– Анаѝс Нин, Кръвосмешение: От вестник на любовта

“Бъди силна, вярвай в свободата и в Бога, обичай себе си, разбери твоята сексуалност, имай чувство за хумор, мастурбирай, не съди хората по тяхната религия, цвят или сексуални навици, любов и семейство.“
– Мадона Чиконе (известна поп-звезда)

Подредих цитатите по-горе по степен на нарастваща неадекватност до ниво на идиотизъм, с единствената цел да илюстрирам само малка част от тоталната заблуда, който владее съвременния свят относно това що е свобода.

Имам съмнението, че мнозина запознати с дейността на Свобода за всеки, но опониращи или неразбиращи нашето послание, може би си представят, че горните умствени клишета и вулгарни недомислици се споделят и от нас. Тези, които ни познават, са наясно, че нищо не е по-далеч от истината.

В крайна сметка свободата има истински, обективни измерения. Ако не беше така, нямаше толкова странни и извратени представи за нея да насищат интернет пространството и умовете на милиони.

Но за да стане ясно как Свобода за всеки разбира свободата, ще цитирам статията на Дилян Николчев, публикувана в брой първи на електронния журнал:

Свободата – тази основна християнска истина – е най-драгоценен дар Божий в човека! Но тя е само тогава истинска и творческа, когато е вкоренена в свободата на всички, т.е. когато не е самоуправство и потисничество, а творческа божествена сила за постигане на висшите общочовешки цели на живота – братство и благоденствие, споделяни в свободна общност. Само в тази вкоренена общност, свободата е чиста, задълбочена, разширена и ощастливяваща.

Забележително е как доц. д-р Николчев успява да съчетае имплицитно личния стремеж към свобода с нуждата от споделянето ѝ с другите. Недвусмислено доц. д-р Николчев заявява свободата не като форма на човешко позволение или правна конструкция, а като дар от Бога.

Свобода на словото

Свикнали сме да чуваме, че „в началото бе Словото“. Обикновена свързваме този поизтъркан израз с образованието и първия учебен ден в държавното училище. Но не кое да е слово, Словото, чрез което Бог сътвори света и човека. Разбира се, всички еволюционисти с радост ще ми припомнят, че маймуната е наш прадядо. Силата на словото е толкова голяма, че в него има съзидателен, творчески заряд. И ако някой твърди, че пра-пра-баба му е била коацерватна капка, то тази неразумна мисъл, ако бъде преумножена, няма как да не повлияе на тези, които я приемат за истина.

Същото важи и за истинското Слово – това, което свидетелства за истината.

Свободата на словото е изцяло библейска, новозаветна категория. Същото е и със свободата на мисълта, съвестта и религията. Апостолите са тези, които за първи път заявяват, че тяхната съвест не им позволява да спрат да проповядват Христос, разпънат и възкресен на третия ден (Деяния 4-5). Не случайно идеята за човешки права произтича от Просвещението на Запад, което Просвещение е хуманизиран (очовечен или изключващ Бога) вариант на християнските ценности. От идеята за хуманност произтичат и така наречените „основни човешки права и свободи“, закрепени във Всеобщата декларация за правата на човека, Европейската конвенция  и други международни документи от средата на 20-ти век.

Дефиницията за „свобода“ за едни означава робство за други. Свободата на словото за едни е възможност да изкажат своето несъгласие по важни обществени, политически и религиозни въпроси и да защитават  истината и справедливостта, а за други е лиценз да тиражират глупости, порнография, пошлости и всякаква друга мерзост. Свободата, възприемана като промоция на пошлото и незначителното, сякаш винаги е била много повече на почит, и третирана като приемлива, отколкото свободата в търсене на истината.

За мен свободата на словото неизменно е била от съществено значение. Един от най-противните елементи на комунистическото общество беше крайното лицемерие, в което всички трябваше да живеят и да бъдат възпитавани. Едно мислиш, друго казваш, трето правиш. След това всички трябваше да изглеждат щастливи и вперили поглед в бъдещето. Това беше моделът не само на поведение, възпитание, но и на оцеляване.

Свободата на словото е неразривно свързана със степента на убежденията, която преодолява страха от споделянето им. Страхът заробва. В страха има компромис, няма свобода. Както е казал апостол Йоан, „съвършената любов изпъжда страха“ (1 Йоан 4:18). И така търсенето на съвършената, Божията любов, се превръща в търсене на свобода. Свобода от греха, която може да превъзмогне и „свободата чрез грях“, така популярна в Амстердам.

Когато човекът е принизен до състоянието да няма собствени мисли, да няма право да изследва истината, тогава неговото съществуване е най-жалко и достойно за презрение. За съжаление, съвременна демократична България не е от първенците в свободата на мисълта и словото. Особено когато стане дума за религия.

Вярата в Исус Христос и проповядването на Неговото учение е посланието, което дава истинска надежда за бъдещето. В общество, което е обикнало лъжата и компромиса обаче, и това не засяга само българското общество, истината изглежда странна, неподходяща и дори обидна.

Целта ни винаги е била да предоставим именно платформа за дискусия – така, че да можем да обърнем погледа си навън от извратените образи за истината, с които сме свикнали да живеем, и да открием тази истина, която не е наложена от необходимостта за оцеляване, а от същността си като Истина, абсолютна и вечна. Задача, нелека след 50 години утопия и безбожие.

Свобода на религията

Един ден ще настъпи истинското свободно управление, в което Царят на царете ще управлява с желязна тояга (Пс. 2:9; Откровение 12:5; 19:15). Абсолютната свобода изглежда недостижима от историческа гледна точка преди да знаем края на историята. Същевременно дори в нашето съвремие свободата не е абстрактна  и недостижима интелектуална спекулация. Всеки разбира що е да си роб – ограничен, унизен, без право на избор, окован в чужди ценности или буквално – в окови. Свободата означава наличие на идентичност, достойнство, отговорност, инициативност, надежда за бъдещето. Свободата е удобство в истината, мир и радост, общение и благоденствие с ближния.

За такава свобода  националната независимост може да помогне донякъде. Но само донякъде. Истинската свобода е свобода от робството на невъзможността да общуваш с другия, да го обичаш и най-вече да познаваш Бога.

Противниците на свободата на вярата са убедени, че вярата е вредна за човека, за неговото състояние днес и за бъдещето му. Точно това бе утопията на комунистите-атеисти.

Въпреки това абсолютната свобода е зависима от абсолютната истина. А тази абсолютна Истина е познаваема за всеки, който повярва:

Истинската светлина, която осветлява всеки човек, идеше на света. 10 Той бе в света; и светът чрез Него стана; но светът Го не позна. 11 У Своите Си дойде, но Своите Му Го не приеха. 12 А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, <сиреч>, на тия, които вярват в Неговото име; 13 които се родиха не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот, но от Бога. 14 И словото стана плът и пребиваваше между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина. (Йоан 1:9-14)

Това е свободата за всеки. Понякога ни бъркат заглавието със Свобода за всички. Ние не отстояваме непременно свобода за всички, защото ВСЕКИ следва да узрее сам за това що е свободата. В същото време ние се наричаме Свобода за всеки именно защото всеки може и има право да достигне това състояние, в което да осъзнае свободата си, да се полазва от нея и да я  отстоява.

Дори да има елемент на свобода в колективното съществувание, и дори бих настоявал, че човек не може да бъде свободен, ако е изолиран от близките си, и обществото в което живее (както цитирахме Дилян Николчев по-горе), не можем да не отчетем, че ролята на колектива не е общуване, а налагане на волята на партията чрез механизмите на колектива. Този тип колективизация бе направил общностното измерение на свободата неприемливо за мен. И това е правилно. Когато обществото се превърне от общност в колектив, то става механизъм за упражняване на нечия воля за насилствено управление на колектива или стадото. Учудващо, това е моделът и след 30 години демокрация. Един британски богослов твърди следното:

От всички тирани, тиранията, искрено упражнявана за доброто на нейните жертви, може да бъде най-потискащата. По-добре би било да живеете под властта на грабливи барони, отколкото под властта на всемогъщи добронамерени досадници. Жестокостта на грабливия управник може понякога да заспи, а в известна степен неговото пиянство може да се насити; но онези, които ни мъчат за наше добро, ще ни мъчат безкрайно, защото го правят с одобрението на собствената си съвест. (– К.С. Луис)

Пословичната „държава“ и нейната непогрешима бюрокрация винаги знае кое е най-доброто за децата, за родителите, за вярващите и за живота въобще. И това добронамерено „знание“ е основата религията и вярата в Бога все още да са неприемлива форма на оценка на личността, живота и обществените процеси.

Когато обществото е общество, а не колектив, то се съставя от свободата на различни личности. Тази свобода често се пресича с желанието на другите да имат своята си свобода.

В крайна сметка абсолютната свобода се състои в абсолютната истина. Единствено Бог има капацитета на това познание и на тази свобода. Свобода, която е и отговорност за съдбата дори на тези, които са Негово творение и в греховен бунт срещу Него. Съвършената свобода е до такава степен отговорност, че е саможертва. Демонстрация на такава саможертва и респективно свободолюбие е жертвата на Христос за спасението на душите на човеците. И освен свобода за тях, за всички, за човеците, има всъщност лична свобода и лично отношение.

Ние защитаваме правото на всеки да намери пътя към тази отговорност до степен саможертва. Това е трудна задача, особено в колектив, в който всеки е обучен да оцелява чрез безбожие и живеейки само за себе си.

Свобода за всеки съществува, за да защитава свободата да се говори истината. Защитата ни е със слово, срещу откровените тирани, но и срещу доброжелателните диктатори. Въпреки че нямаме всички нужни качества, надяваме се тези петдесет броя опити за свобода през последните тринадесет години, с Божията благодат, да са помогнали поне малко на всеки, който иска да живее като свободен.