51

Какво видяхме и какво не видяхме в огледалото на Истанбулската конвенция

Написана от Валентин Кожухаров


Повод за горното заглавие вземам от предаването „Свободна зона“ на телевизия Европа от 1 февруари 2018 г., в което водещият интервюираше известния проф. Калин Янакиев относно мнението му за злополучната конвенция и където подзаглавието на предаването бе „Обществото в огледалото на Истанбулската конвенция“.[1] Г-н професорът с болка отбелязва, че „човек може да си направи много тъжни изводи за българското общество в огледалото на конвенцията“, след което става ясно, че българите били подвеждани за истинския смисъл на този документ и че напразно се противели срещу неговата ратификация; подтекстът е, че българинът се опълчил срещу конвенцията, тъй като се плашел от някаква въображаема заплаха за нахлуване у нас на порочни практики, имащи място в западноевропейските общества. И тезата на г-н Янакиев е, че в текста на документа не се съдържа никакъв намек за каквито и да са подобни опасения: нито за джендър-идеологията, нито за агресивното настъпление на ЛГБТ движенията, нито за усилията за признаване на „неопределен („трети“) пол“ от всички европейски страни (преди всичко тези от Европейския съюз), и т.н.

Още в началото на настоящото си разсъждение искам ясно да кажа, че тук изложеното ми мнение не е насочено към г-н професора в личен план,[2] а към всички в България, които къде по яростно, къде по-кротко (дори подмолно) защитаваха този злополучен документ, но които, както изглежда, намериха в лицето на Калин Янакиев свой достоен идеологически представител. Наистина, жалко е, че такава видна личност в нашето общество стана флагманът на движението за ратификация на конвенцията, като се опълчи срещу много по-значимите по брой интелектуалци и обществени групи, които още в първите дни, когато се разбра, че тя може да бъде ратифицирана, се възпротивиха и в писанията си посочиха какво ги притеснява в поредното европейско предложение към страните-членки на Съвета на Европа. Продължаващото упорство на Янакиев, който не преставаше да защитава тезата си, че документът трябва да бъде ратифициран и че в него няма нищо притеснително, може да се дължи на много причини, тук ще спомена няколко: или г-н професорът не чете добре текста на документа, или го чете, но не разбира всичко онова, което думите казват и към което (в подтекст) документът препраща, или не иска да разбере казаното, или пък вече е разбрал грешните си тълкувания, но не може да се отрече от тях, било поради гордост, било поради срам, било поради други причини; не искам да мисля, че той обслужва някакви интереси, въпреки че изказванията му относно конвенцията са изключително политически оцветени.

Повтарям: разсъжденията ми тук са относно неразбирането на смисъла на конвенцията от всички у нас, които се опитваха да убедят обществото ни в голямата полза от нейната ратификация, а не само от г-н професорът. Но тъй като в писанията и интервютата си той всъщност е обобщил техните аргументи, ще се спра върху неговите виждания за документа. Няколко са главните положения, които заслужават разясняване, за да стане ясно къде и как защитниците на конвенцията сбъркаха (или се объркаха), а се опитаха да объркат и хората в България, преди всичко поради факта, че те са значими личности в българското общество, какъвто е и Калин Янакиев.

Терминът „джендър“

Да, първоначалните преводи не бяха достатъчно точни и английският термин „джендър“ не трябваше да се превежда като „пол“: това бързо стана ясно и всички – защитници и противници на конвенцията – се съгласиха по този въпрос. Но въвеждането в българския език на тази чуждица не реши въпроса, защото не стана ясно какъв смисъл се влага в това ново за нас понятие. Янакиев побърза да ни го обясни, като посочи, че всъщност в значението на тази дума, най-ясно изразена във френското genre, „става дума за „жанровете“, в които дадено общество описва (разполага) жените и мъжете и смята за подобаващо те да се разполагат в различните общества и култури, т.е., казва се тук жените си имат свой „жанр“, мъжете – свой“;[3] г-н професорът настоява, че в текста на документа терминът „джендър“ се разбира само в социологически смисъл. А това е абсолютно невярно. И подозирам, че той също съзнава това.

Щом са решили да защитават мнението си, защитниците на конвенцията би трябвало да си направят труда да разгледат историята на възникване и употреба на термина „джендър“ – ако бяха сторили това, щяха да разберат, че за никакви социални роли не става въпрос в така формулирания текст на конвенцията. Щяха да знаят, че за думата „пол“ винаги се е използвала думата “sex”, а за сексуалните отношения между хората са се използвали думи, които от доста време насам са станали архаични. Едва с развитието на психиатрията, и особено от шестдесетте години на миналия век, терминът „джендър“ започва да се налага от някои психиатри в англоезичния свят за обозначаване на психични отклонения в пациенти, „усещащи“ своя пол като различен от биологичния (с една дума, още от зараждането си терминът обозначаваше конкретно заболяване на психиката); сетне, някак си по „естествен“ начин, той се възприема и от радикалните марксисти, а сетне и от феминистите, такива като Джудит Бътлър. Защитниците на конвенцията щяха да разберат, че дори и в документи на ООН, отнасящи се до защитата на жените,[4] за думата „пол“ винаги се е използвал терминът “sex” и че терминът gender е от съвсем ново време; от времето, когато хора с порочни умове и греховно поведение започнаха да съветват служителите от различни европейски структури.

Джендър идеологията

„Объркването“ на защитниците на конвенцията относно термина „джендър“ (който уж означавал само социални роли) доведе до още по-голямо объркване относно идеологията, която стои зад тази дума. Необяснимо е защо Янакиев във всичките си изявления по различните медии с нескривано упорство настоява, че текстът на конвенцията не съдържа никаква „джендър-идеология“, която, видите ли, противниците на документа съзирали, като не разсъждавали върху самия текст, ами насочвали вниманието към други факти, посочващи какво представлява тази „джендър идеология“. Ако се разсъждаваше само върху думата „джендър“, може би защитниците на документа някак си биха убедили четящите, че са прави. Но те не пожелаха да разсъдят и върху термина gender identity (джендърна идентичност, колкото и неудачно да звучи това на български) и други термини, подробно изредени в текста на конвенцията. Защо Янакиев не посочи чл. 4, точка 3, която буквално посочва, че прилагането на положенията на конвенцията в страните-членки се организира по такъв начин (бел. авт.: т.е. трябва да се приемат съответни закони и разпоредби), че „да не се допусне никаква дискриминация по признаците пол, джендър, раса, цвят на кожата, език, религия, политически или други възгледи, националност или социален произход, принадлежност към национално малцинство, собственост, рождение, сексуална ориентация, джендър идентичност, възраст, здравословно състояние, недъг, семейно положение, статут на мигрант или беженец, или друг вид статут“.[5]

Не си ли зададоха защитниците на конвенцията въпроса какво означава „джендър идентичност“? И ако си го зададоха, защо не осведомиха читателите и слушателите си какъв смисъл има този термин? Нима не знаят, че всеки, които се поинтересува, ще намери отговора. Ето пример от речника: „джендър идентичност е вътрешно усещане на човека, че принадлежи към мъжки или женски пол, или пък към някаква комбинация от мъжки и женски пол, или пък нито към единия, нито към другия пол“.[6] Европейският институт за джендърно равенство[7] най-добре изяснява на читателите на Истанбулската конвенция какъв смисъл се влага в термина „джендърна идентичност“, ясно посочен в чл. 4, т. 3 на документа: „Джендърна идентичност е дълбоко вътрешно преживяване от човека на своя пол, който може да съвпада с биологичния или може да не съвпада; това включва усещането на човека за неговото тяло (което може да означава, ако човек по своя воля реши, да промени тялото си или неговите функции чрез медицински, хирургически или други средства), както и други начини на изразяване на пола, включително начина на обличане, речта и маниерите“.[8] Ако и определението на „джендър идентичността“ не подсказва на защитниците на конвенцията за какво всъщност става въпрос в нея, значи те или са твърде заслепени от политическите си пристрастия и са готови на всичко, само и само да не променят политическите си позиции, или пък не са разбрали за какво точно става въпрос при използването на термините „джендър“ и „джендърна идентичност“, или пък се правят, че не са разбрали, но вече не могат да се откажат от предишните си заблуди.

Политическата подкладка

Политическите пристрастия изиграват лоша шега на всеки, който ги допуска в разсъжденията си по принципни за човечеството въпроси, тъй като всеки от нас, преди да възприеме каквито и да са политически виждания, е човешко същество, живеещо своя живот тук на земята с определено предназначение; в Съдния ден няма да бъдем питани дали сме имали леви или десни политически уклони, а какви грехове сме натрупали, какви добродетели показвахме в живота си, какви истини и какви лъжи изричахме, и т.н. Наистина, днес живеем в политизиран свят[9] и е трудно да останем извън политическите пристрастия, но когато става въпрос за живота и за смъртта на човека, особено духовната смърт, тогава всичко друго остава без значение. Защото светският живот се противи на духовния живот, той се противи на човешкото, което е заложено в нас от Бога при сътворението, противи се на богоустановените отношения между хората – между мъжа, жената и техните чеда; всички човеци в света са мъже, жени и деца, всички се раждат от жената чрез нейния съпруг в рамките на семейството, състоящо се от един мъж, една жена и техните чеда. Какво политическо пристрастие можем да видим, когато разсъждаваме за съпруга, съпругата и децата им, за раждането и смъртта на всеки човек? Изглежда някои хора и тук виждат политика.

Известно е обаче, че днес се установява ново разбиране за тези отношения и се разширява схващането, че биологическият пол е само „случайност“ – по-важен е социалният пол; че семейството е единение на двама души, които се обичат, независимо от техния пол; че децата всъщност принадлежат на държавата, а не на семейството, и държавата е длъжна да ги възпитава според нейните нравствени ценности (някои от които в днешно време са пропорционално преобърнати); и т.н. Колкото и да са вредоносни тези „нови веяния“, те вече стават опасни, когато се политизират. А тъкмо това става в днешно време: една идея на болен ум се възприема от европейските политически структури и чрез различни законодателни инициативи (или чрез „предложения“, които обаче задължително трябва да се приемат от страните-членки) я превръщат в политическо послание, отправено към отделните правителства, независимо от това към кой политически цвят принадлежат управляващите: „новите творци на историята“ не се интересуват от политическите наклонности (нито политическото ляво, нито дясно, нито център ги вълнува: интересът им, видите ли, е „общочовешки“, пред който политическите цветове бледнеят).

За съжаление у нас политизирането дотолкова дълбоко е обзело умовете на хората, че те дори и по въпросите на живота и смъртта не престават да проявяват политическите си пристрастия. Почти всички в България като че са разделени на „путинисти“ и „европеисти“ и всичко в живота си оценяват от съответната политическа позиция: както в личния, така и в професионалния си живот, включително в изследванията и книгите си, в съчиненията си, в изказванията си по медиите и т.н. Неизвестно защо хората у нас продължават да гледат на България като на страна, мятаща се между Изтока и Запада, т.е. между Русия и Европа. „Неизвестно“, тъй като тази дихотомия отдавна не характеризира действителното положение на нещата. Още по-неизвестно е защо дори и по въпросите на човешкия пол (които всъщност ясно прозират в Истанбулската конвенция) продължаваме да политизираме дебата и да заемаме една или друга политическа линия. Уважаваният г-н професор не се свени от заглавията на свои писания или от заглавията на предавания, в които взема участие, например такива като „Конвенцията и теориите за „идеологическия вирус“,[10] „В България настъпва фашизъм по повод Истанбулската конвенция; прави се опит страната ни да бъде преориентирана към Евразия“,[11] „Евразийският дневен ред на Русия проработи в България“,[12] че дори и „Отпорът срещу Истанбулската конвенцията е плод на злонамерена атака“.[13]

Каква Евразия, какъв „путинизъм“, какъв фашизъм видя уважаваният професор в дебата за това, какво казва конвенцията и какво не казва? Колкото и да се мъча да си отговоря на тези въпроси – не мога. Не защото съм политически несведущ,[14] а защото не проумявам как „путинизмът“ и „европеизмът“ като политически (или социални, или икономически, или каквито и да са други) ориентири определят казаното в Истанбулската конвенция, и затова се питам: дали путинистите я четат по един начин, а европейистите – по друг; нима тя не казва едно и също нещо и за едните хора, и за другите; нима джендър-идеологията не обслужва едновременно и путинистите, и европеистите, или пък тя си е лява идеология; ако последното е вярно, неизвестно е тогава, защо извратено мислене има и сред едните, и сред другите – и едните, и другите се опитват да го наложат, ако това им е изгодно и ако намерят политическа сила (лява или дясна – няма значение), която да го приложи и в живота. Жалко е човек да види как един професор, който толкова е направил за българската наука и култура, се е поддал на политическите си пристрастия и те така са замъглили ума му, че той не може трезво да разсъди каква е същността на конвенцията. Защото почти съм сигурен, че дори и той вече е разбрал, че тя не е само за предотвратяване на насилието над жени, а за нещо много по-дълбоко, което е на път да промени човечеството до такава степен, че то да се превърне в антипод на онова, което Творецът е сътворил.

Истанбулската конвенция и метаморфозата на света, в който живеем

През последните десетилетия все по-често се говори за промените (преходът!) и за трансформацията, която светът днес преживява: как от общество на семейни устои, национални ценности, държавни интереси в полза на народа и т.н. човечеството постепенно се превръща в сбор от общества без семейни устои, без национални ценности и без държавни интереси, които да ползват народа – днес семейството е отживелица, нациите съществуват само на географската карта, но не и в живота, държавните интереси днес не ползват народа, а лъкатушат между стремежите за някакво съхраняване на националното и същевременно все по-успешно „вписване“ в процесите на глобализацията. От началото на 21 век обаче се заговори не за промяна и дори не за трансформация, а за метаморфоза на света и на хората.[15] Известно е, че метаморфоза идва от гръцкото „мета“ и „морфозис“ със значение „промяна/изменение на формата“. Както пише авторът, „днес нацията не е центърът на света, не светът се движи около нацията, а нациите се движат около новите реалности: реалността на „света“ и реалността на „човечеството“. Например, интернетът: той създава „света“ като свят на комуникацията, и той създава „човечеството“, като предлага начини за свързване на всички хора един с друг. Тъкмо в такава реалност националните и другите граници биват наново дефинирани или изчезват, за да бъдат отново предефинирани и по такъв начин подложени на метаморфоза“.[16]

Нещо повече: днес дори е трудно да се говори за „реалността“: мнозина вече не могат добре да схванат кое е реално и кое е изкуствено, но с всички белези на реалността. Преди почти петнадесетина години един от съветниците на президента Буш Младши писа: „Днес светът не живее по начин, по който ние сме свикнали… Днес ние (бел. авт.: той има предвид САЩ) сме империя и когато действаме, ние творим нова реалност. И докато вие (бел. авт.: т.е. обикновените хора, журналистите, учените, дори политиците) изучавате тази реалност – при това я изучавате със здравия си разум – ние отново предприемаме действия и творим нова реалност, която вие също можете да изучавате. Ето така стоят нещата. Ние сме творците на историята, а вие – всички вие – можете само да изучавате онова, което ние създаваме“.[17]

В светлината на подобно развитие на света и на човечеството можем да видим и предлаганата ни за ратификация конвенция. Както вече споменах, предотвратяването на насилието срещу жени е само една част от целите на документа, макар че в съдържанието си той отделя внимание преди всичко на този въпрос: всеки разумен човек може да види, че целите му са отвъд тази благовидна задача – целта му е наред с нея да се прокарат и други идеи и практики, които сетне да бъдат узаконени в страните-членки. Какъв смисъл имаха дебатите за джендъра и за „социалните роли“, след като в конвенцията съвършено ясно и пряко се говори за задължителна защита на лицата, имащи своеобразна сексуална ориентация (вж. споменатата по-горе точка 3 на чл. 4 на документа); при това двата термина, „джендър идентичност“ и „сексуална ориентация“[18] са поставени един до друг и съвършено ясно посочват за кого трябва да бъдат създадени специални закони и разпоредби за защита: за онези, които „чувстват“ себе си жени (макар биологическият им пол да е мъжки) или мъже (при женски биологичен пол) и за онези, които сексуално „се ориентират“ към подобния тям пол: мъже към мъже и жени към жени. Някой трябва да е душено сляп, за да не види в тези редове на конвенцията истинския им смисъл. Ето защо колкото и да ни убеждава проф. Янакиев, че този документ не съдържал и намек за Джудт-Бътлъризма, това е просто лъжа (макар за него самия това навярно е заблуда).

Нима защитниците на конвенцията са забравили, че лъжичка катран разваля цяла бъчва с мед и че всяка крушка си има опашка; нима не става ясно, че само няколко думички в нея премахват всичко положително и добро, което тя би могла да цели и да изпълни, ако не беше джендърския подтекст, който прозира в текста на целия документ; нима не се разбира, че „новите веяния“ от Европа са само частица от процеса на метаморфозата на света и на човечеството, но не метаморфоза, при която от гъсеницата сетне ще видим пеперудата, а метаморфоза, при която същността на сътворения от Бога човек е възможно да се промени до такава степен, че той да се превърне в анти-човек, в същество, противно на онова, с каквато цел Бог го е създал, в противник на Създателя си и съюзник на сатаната в борбата на злите сили срещу Божиите сили на доброто.

Затова и писах, че колкото и добри цели да преследва конвенцията, тя все пак не можа да укрие от хората факта, че покрай призивите за „равенство“ и ненасилие тя желае народите (европейските, засега) да се съгласят с приемането на противни на човешката природа разсъждения и практики (в случая – джендър идентичността и нетипичната сексуална ориентация) като нещо естествено и заложено в човека по природа: днес сексуално се „ориентираш“ като жена, утре може да се „ориентираш“ като мъж; до днес в училище имаше отделни тоалетни за момичета и момчета, от утре всички могат да ползват една тоалетна, и т.н.[19]


Протест срещу джендър идеологията пред парламента – 17.03.2018 г.

Наскоро се прояви и друг оттенък на днешната метаморфоза, който не стои далеч от дебата за това съдържа ли Истанбулската конвенция джендърски подтекст или не: той се отнася до свободите, дадени ни от националните конституции и от редица международни съглашения, особено свободата на изразяването, която днес все по-тясно се обвързва с ограниченията, на които хората могат да подлежат по обвинение в „реч на омразата“. Само преди няколко месеца, в началото на декември 2017 г., английската камара на лордовете проведе дебат за определенията „свобода на речта“ и „реч на омразата“, който бе доста разгорещен, тъй като мнозина не бяха съгласни с предложеното определение за „реч на омразата“. Един от лордовете, който е християнин (лорд Пиърсън) настоя британското правителство ясно да посочи дали ако някой християнин разказва на друг човек за вярата си няма да бъде обвинен в реч на омразата, според както тя днес е дефинирана. Ето какво каза той: „Ще потвърди ли правителството, че най-новата дефиниция на „реч на омразата“, изработена от Центъра за политически проучвания, е реч, възприемана от жертвата или от който и да е друг човек като мотивирана от съждения, основаващи се върху религията на човека? Правителството ще потвърди ли ясно и недвусмислено, че ако християнин каже, че Иисус Христос е единородният Син на истинския Бог, той няма да бъде арестуван за реч на омразата или по друго обвинение, независимо колко много това може да обиди един мюсюлманин или който и да е друг човек, изповядващ някаква религия?“.[20] Представител на правителството безочливо отговаря: „Няма да коментирам въпроса на уважавания лорд“. И досега нещата си остават такива и немалко християни във Великобритания се страхуват да говорят за вярата си на открито.

Макар тук посоченото да има малко по-друг характер, надявам се всеки да разбира, че тъкмо от такъв род са „новите веяния“ от Европа и че Истанбулската конвенция е малка брънка от един много по-мащабен процес на промяна, която подмолно навлиза в живота ни, а ние или не я забелязваме, или се правим, че не я забелязваме. И същевременно продължаваме да обвиняваме в „путинизъм“ и „европеизъм“ всички, които не мислят като нас.

Заключителни думи

Жалко е, че в последното си писание по темата от 5 февруари 2018 г.[21] проф. Янакиев обеща, че повече няма да пише по нея. А той дължи обяснение на българите за позицията си, която за все повече хора у нас е позиция заблуждаваща и подмолно подкопаваща вековни традиционни устои. Защото вече и за него е ясно (както предполагам), че всичко онова, което той изписа и изговори, е невярно и заблуждаващо: както усилията му да обясни какво е джендър, така и настояването му, че в текста на конвенцията не може да се видят никакви Джудит-Бътлърски идеи, които след приемането на този документ може да станат и законодателна реалност у нас.

Жалко е също така, че в едно и също огледало – Истанбулската конвенция – всички ние се огледахме по различен начин и видяхме различни отражения. И все пак мнозинството успя да види едно истинско отражение – заплахата за традиционните устои на българския народ пред възможността чрез една конвенция сетне да се прокарат закони и разпоредби, узаконяващи порочни практики, а малцинството, сред които видни интелектуалци, видя онова, което искаше да види, както кон гледа през капаци – видя, че „Без конвенцията насилието над жени ще продължи“[22] и съзря „Внушават ни недоверие към Европа, тестват ни за Евразия“.[23] Нима? Кой разумен човек ще приеме, че една конвенция ще ограничи насилието срещу жени у нас (особено в някои общности)? Ами в коя държава, която е ратифицирала документа, насилието вече е преодоляно? Нима в Турция (която г-н професорът специално назовава в тук посочваното интервю уж да покаже каква страна я е ратифицирала, пък ние, видите ли, се страхуваме от ратификация) вече не съществува насилие срещу жени? Или пък че някой ни тества за Евразия? Наистина жалко, че някой може да разсъждава толкова повърхностно и недалновидно.

Този дебат действително ни показа, че „Конвенцията преди всичко създава проблеми, а не ги решава“,[24] но той също така показа, че все пак разумът надделя над безумието; че опитите за заблуда този път не минаха (но друг път, за съжаление, минават); че в огромното си мнозинство християните в България още с първите разговори върху конвенцията веднага схванаха прикритата ѝ цел (наред с открито обявената, по която никой не спори); че процесите на криворазбрана „либерализация“ и някаква форма на своеобразна и кривоприлагана „демокрация“, лъхащи от Европа, все още не намират почва у нас, колкото и „новите европейски другари“ да се мъчат да ни вкарат в порочния калъп, в който те навлизат (а някои изглежда вече са в него); че България не е нито тествана, нито пък оставяна на мира от „великите сили“, и въпреки това тя имаше смелостта и силата да отстои независими позиции,[25] без да се съобразява нито с радетелите на путинизма, нито със застъпниците на европеизма


Всички права запазени © 2018. Препечатвания и препубликации само с разрешение: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


vkoД-р Валентин Кожухаров е преподавател-богослов и мисионер. Спомага за диалога между православни и неправославни. Преподавал е в православния богословски факултет на Великотърновския университет и в руски православен институт в Москва. Работил в Отдела за религиозно образование и катехизация на Московската Патриаршия. От 2009 г. е лектор на свободна практика и преподавател по християнско образование и мисиология в Института по мисиология за централна и източна Европа в Хайлигенкройц, Австрия и в богословски колежи във Великобритания. Ръководител е на докторанти и член на изпитна комисия по мисиология.

[1] Вж. част от предаването, а също в Ютюб: https://youtu.be/mI7cz6s2EBg.

[2] В личен план на няколко пъти в един форум на Двери.бг отпреди три или четири години, в който Калин Янакиев също пишеше, посочвах, че като философ и български общественик с голямо значение за българската култура аз дълбоко го уважавам, но че квалификацията му като богослов е твърде съмнителна (като конкретно указвах какви еретични разсъждения г-н професорът има относно някои догмати на християнството) и че като богослов познанията му за вярата са неадекватни и не отговарят на богословската мисъл, наследена от бележитите умове на християнското богословие през вековете; и до днес продължавам да мисля по същия начин. За съжаление Двери.бг изтри форума си от сайта и вече няколко години от интерактивна той си остана само информативна медия.

[3] Вж. в сайта на Култура.бг

[4] Вж., например, на сайта на ООН Конвенцията за прекратяване на всички форми на дискриминация срещу жените от 1979 г., в която навсякъде се използва само думата sex за пол.

[5] Вж. текста на Конвенцията на сайта на Съвета на Европа. Съзнателно тук посочвам английския (официалния, наред с френския) текст от сайта, за да се видят ясно тук преведените термини. Същият списък е повторен и в Разяснителния доклад към Конвенцията, в т. 53; вж. отново на сайта на Съвета на Европа. Тук дори се посочва, че този списък има отворен характер, т.е. той може да бъде допълван. В духа на Конвенцията, както и на „новите веяния“ на порочни идеи и практики от Европа, можем да се досетим какви още категории хора могат да бъдат добавяни към него.

[6] Срв. речника Merriam-Webster.

[7] Gender equality: това английско съчетание може да се преведе като „равенство между половете“, отчитайки днешното разбиране на gender като „социален пол“, т.е. пол, към който човек принадлежи съобразно вътрешните си усещания, а не съобразно биологичния си пол.

[8] Вж. дефиницията на сайта на този институт.

[9] За което накратко писах.

[10] Вж. писанията на г-н Янакиев на сайта на Дневник.бг.

[11] Отново негови писания в Офнюз.бг.

[12] Интервю с г-н професора в Телевизия Евроком.

[13] Друго интервю в Телевизия Европа.

[14] Както писах, осем години живях и работих в Москва, от десетина години живея и работя във Великобритания, и смея да твърдя, че познавам живота в  тези две страни; поради характера на работата ми за по-дълъг или по-кратък срок съм бил в повече от 60 страни по света (в немалко от тях по няколко пъти) и съм имал възможност да се запозная по-отблизо с живота на хората в тях, включително политическите настроения. Имах също така възможност и да изследвам някои политически тенденции и да публикувам статии, очертаващи редица съвременни политически противоречия, особено такива, които засягат правата на  вярващите или разглеждат въпросите на етиката и културата.

[15] Вж. Ulrich Beck, The Metamorphosis of the World. Cambridge, UK: Polity Press, 2016, р. 3.

[16] Ibid., p. 6. И той продължава: „Смисълът, който хората влагаха в разбирането на света, на националното и интернационалното, вече се размива… А „размива“ се дължи на две неща: първо, светът загуби сигурността и устойчивостта си, и второ, никой не може да избегне настъплението на глобализма. Това е така, тъй като глобализмът днес е новата космополитическа реалност, която не е някъде си отвъд нас, а е жива реалност в живота на всеки човек“. (стр. 8).

[17] Вж. Suskind Ron. Faith, Certainty and the Presidency of George W. Bush. The New York Times Magazine; (2004-10-17).

[18] Нека да обърна внимание и върху факта, че Конвенцията съдържа 17 пъти думата „сексуален“, като в 16 от тях изразът е „сексуално насилие“ или „сексуална природа“ (на насилието или на извършения акт), и само един-единствен път изразът е „сексуална ориентация“. С други думи, покрай потока от думи, предназначени да обърнат внимание на читателя върху необходимостта от предотвратяване на сексуалното насилие над жени (наред с други форми на насилие), и покрай 20 други определения за лицата, които трябва да бъдат обект на защита от насилие в чл. 4, т. 3 на конвенцията, някак си съвсем незабележимо за четящия поглед идеолозите на джендъризма са споменали и лицата със „своеобразна“ сексуалната ориентация (т.е. гейовете и лесбийките), може би разчитайки, че четящите може и да не обърнат внимание на тази дребна добавка (към иначе положителното като цяло съдържание на документа).

[19] Вж. статията от блога на Свобода за всеки.

[20] Текстът на дебатите от този ден, включително въпросът на лорд Пиърсън, може да бъде видян тук: https://www.theyworkforyou.com/lords/?id=2017-12-06a.1050.0&s=speaker%3A13602#g1051.5.

[21] Вж. по-горе линка от посочка 3.

[22] В ново интервю на проф. Янакиев пред Марица.бг.

[23] Пак там.

[24] Вж. разсъжденията на адв. Невена Стефанова от Свобода за всеки в брой 129 на „Християнство и култура“.

[25] Включително по въпроса за експулсиране на руски дипломати от страната ни заради „случая Скрипал“. За повече подробности вж. материала в блога на Свобода за всекиКак се живее в свят на лъжи“.