Понеделник, 20 Май 2013 14:03

Шария, своеволието или свободата в Христос

Написана от Д-р Вениамин Пеев
Оценете
(11 гласа)
Шария, своеволието или свободата в Христос
Поддръжници на шериата във Великобритания държат лозунги на английски език по време на митинг

Ислямът е преди всичко религия на постъпването според строго установени правила, които не са се променили от VІІ в. насам. Поведението на мюсюлманина е канализирано от системата на “шария” (т.е. “свещеният закон”), в която са постулирани редица забрани, чието нарушение може да се накаже с осакатяване или смърт. Неспазването на забраните на шария се смята за опит “да се разруши исляма”. Ислямският догматист Абдуллах ибн Абдулхамид напомня: “Братко мюсюлманино, след като си узнал стълбовете на исляма, знай, че съществуват и неща, които рушат тези стълбове. Нека мюсюлманинът да се предпазва от изпадане в онова, което нарушава исляма. Нека опазва придържането си към Книгата на Аллах и традицията (сунната) на неговия Пратеник, Аллах да благослови него и рода му, и с мир да го дари, и да не внася нововъведения. Спасението е в следването на сунната на Пратеника, а не в нововъведенията” (Абдулхамид, А. Основите на исляма. Истамбул, 1997. 70). Видно е, че разбирането за мюсюлманското поведение в религиозен смисъл е консервативно в сравнение с християнската представа за вяра и поведение в “свободата на Христос”. Тази консервативна привързаност към установената от векове традиция се отразява върху всички аспекти на индивидуалния и обществения живот на мюсюлманина. Въобще правилата на шария се обуславят от казаното в Корана, илюстрирането им в живота на Мохамед и предпазването от модернистични интерпретации, които биха позволили някакво вмъкване на западен рационализъм. Тези особености трябва да се имат предвид!

В тази статия ще анализирам няколко от най-осъдителните нарушения, които се накзват сурово в системата на шария. Ще се опитам да направя и съпоставка със сходни случаи, които се разглеждат от християнското учение и практика. Най-важното обаче според мен е да се види от читателя разликата при реакциите на мюсюлмани и християни срещу нарушителите на определени правила, които се предписват от ислямската система шария. Това е необходимо да се направи не само от юридически, но и от богословски съображения. Днешните християни трябва да познават ислямските особености.

Рушителите на исляма

Тук ще се спрем само на религиозния тип престъпления. Тъй като всеки авторитет в исляма е неприкосновен (на Аллах, на Мохамед или на управител), първото по сериозност нарушение е в “оспорването” му. По отношение на “абсолютния авторитет” на Аллах това нарушение се нарича “съдружаване”, срещу което има ок. 160 предупреждения в Корана (Абдулхамид, А. Цит. съч. 70-3). В Сура 4:48 е казано: “Аллах не прощава да Му се приписват равноподобни на Него. Той прощава на когото пожелае всеки един грях освен този. Защото онзи, който приписва равноподобни на Аллах, злослови срещу Аллах и така си навлича грях голям”. Няма съмнение, че този “грях голям” представлява християнският догматичен принцип, че Бог е Триединен, който фигурира както в Апостолския, така и в Никео-Цариградския символ на вярата. Престъплението на мюсюлманин, който се е покръстил в християнската вяра, се смята за сериозно и в системата на шария се предвижда смърт, ако той не се покае и върне към исляма в рамките на 3 дни. Приемането на християнския догмат се определя като “явно” нарушение. В наше време според крайно фундаменталистката система на шария в Иран всеки, който изповядва и проповядва християнската доктрина за Св. Троица, подлежи на съд и често това действително се случва там. Нарушението на “съдружаването” е толкова опасно, че тълкувателят Ибн Аббас предупреждава и за “скритата” му форма, според която човек би могъл неволно да използва съюза “и”, например, във фразата: “Това Аллах е пожелал и аз го пожелах”, независимо дали става дума за пост, дреха или парче локум.

Едно от непростимите нарушения спрямо шария, което също се наказва със смърт, е “бунтът”. Това означава “непокорство спрямо амир (ислямски водач)” и може да бъде изразено както под формата на военна съпротива, така и като словесна критика, ирония или присмех (Gabriel, M. Culture Clash: Islam’s War on the West. Front Line, 2007. 115-9). В Корана има следното смразяващо описание за наказанията на “бунтарите”: “Наистина наказанието за онези, които се борят срещу Аллах и Неговия Пратеник и които се мъчат да нарушат реда на Земята, е или да бъдат убити най-безмилостно, или пък да бъдат обесени, или ръцете и краката им да бъдат отрязани от срещуположните страни, или пък да бъдат те прогонени в чужди земи. Това е то наказанието за тяхното безчестие тук на Земята, но очаква ги тях най-тежко наказание и в Ахърета” (Сура 5:33; срв. 9:61, 63 и др.). Позволих си да цитирам изцяло този ает, защото съвременният представител на християнската цивилизация, свикнал с модерната наказателно-процесуална система на западната демокрация, трудно би разбрал действителния мотив за издаване на смъртни присъди при извършването на т. нар. “религиозни престъпления”. Ще посоча само няколко примера.

През 1989 г. по нареждане на аятоллах Хомейни бе издадена смъртна присъда за писателя сър Ахмед Салман Рушди (род. 1947), който бе публикувал книга с посочени “езически останки” в кораничния текст (преднамерено не уточнявам нито заглавието, нито действителната тема на неговото изследване!). Неговата книга, издадена 1 година по-рано от “Вайкинг прес”, бе незабавно иззета от британските власти, а Рушди премина в нелегалност. Авторът, който е от ислямски произход, не пострада, но бяха убити хора, свързани с подготовката на книгата. Обвинението срещу Рушди бе, че е осквернил като “бунтар” св. Коран и неприкосновеността на Аллах.

Случаят с Рушди не е единичен. За опасни “бунтари” се смятат всички, които по някакъв начин оскърбяват достойнството и на Пейгамбер, защото такива действия са насочени срещу “първия стълб на исляма”. В ислямската традиция са запазени случаи, при които Мохамед изпраща свои хора да убият дори поети, които са му се присмели в свои стихове (вж. Сура 9:65). Биват убити поетът ибн ал-Ашраф и поетесата Асма (Gabriel, M., op. cit. 116). В нашата съвременност заплахите със смърт се отправят и към хора, дръзнали да представят карикатурен образ на Пейгамбер, какъвто бе случаят с необмислените шаржове, публикувани в датския ежедневник “Йиланс-постен” на 30.09.2005. По този повод избухна грандиозен скандал, който прерасна в икономическа и политическа криза между повечето арабски страни и Дания. Негативната реакция бе не само от страна на имами, но и на дипломатическия корпус. Дипломати от 11 мюсюлмански страни (Саудитска Арабия, Иран, Пакистан, Индонезия, Египет, Либия, Мароко, Алжир, Босна и Херцеговина, Турция и от палестинското представителство) изпратиха съвместно писмо до датския министър-председател, в което бе посочено, че този скандален случай нарушава “междуконфесионалната хармония” и датските взаимоотношения “с мюсюлманския свят” (Malmö Institute for Studies of Migration, Diversity and Welfare, 13). В резултат от създалата се напрегната ситуация бяха извършени погроми срещу християнски църкви, бяха нападнати дипломатически мисии и бяха убити ок. 200 души. Не съм защитник на ислямския възглед за неприкосновеността на исляма и личността на Мохамед, но западни представители като редакторите на датския вестник, както и някои датски политици показаха неоправдана липса на религиозна чувствителност към сакралните понятия и концепции на исляма. Като християнин, ще призная, че бих изпитал дълбока погнуса и гняв при вида на карикатури на Христос, Триединния Бог или каквото и да било свързано с моята вяра. Следователно мога да разбера донякъде гневната реакция на болшинството мюсюлмани след грозната новина за карикатурите на Мохамед, въпреки че не оправдавам последвалата вендета. Съкровеността на религиозното трябва да се уважава, независимо дали го приемаме или не в другите религии. Подигравката с чужди светини поставя под съмнение почитта ни към собствените.

Проблемът за “свободата на волята”в исляма и християнството

Скандалът с карикатурните изображения на Пейгамбер в датския вестник показа наличието на различни концепции за “свободата на волята” в исляма, съвременното европейско разбиране за демокрация и християнската теология. Ще подчертая, че понятията за “свобода на волята” в тези три системи е доста различно. То е различно не само между исляма и християнството, но и между европейската социално-политическа концепция и християнската концепция.

Ще започнем с исляма. Тук понятието за “свобода” е силно ограничено (да не кажем, че такова няма). А това е така, защото не съществува разбиране за “свободна воля” в европейския философски, юридически и теологичен смисъл. Епизодични са кораничните податки като ает 18:29, който сякаш подсказва за “свободна воля”. Но и тук е налице заплахата за сурово наказание. Човешката воля е изцяло подчинена на волята на Аллах. Ислямът е подчертано фаталистична религия, защото вярващият се ръководи от “предначертанията на Аллах” и му е заповядано да се “покорява на Аллах и на неговия Пейгамбер” (Сура 4:13; срв. 106). Затова един от големите грехове, които би извършил мюсюлманинът, е “да се отрича съдбата и провидението” (Генджев, Н. Ислямско вероучение. Мюсюлмански духовен съюз, 1997. 259). Остави ли се на течението на пълното покорство и следване съдбата, мюсюлманинът ще наследи “великото спасение”, т.е. райските блаженства. Всичко в живота на вярващия е зависимо от онова, което “Аллах пожелае”. В Сура 2:269 е казано: “Аллах дарява с мъдрост този, когото пожелае. И когото Той дари с мъдрост, на него са дадени много добрини. Истината обаче могат да я разумеят само разумните”. Следователно дори добродетелният начин на живот и вършенето на добрини, които са съществени за следване “Правия път”, са възможни поради волята на Аллах. Всичко останало, всяка инициатива, всеки самоволен жест или слово се приписва на подстрекателствата на Шейтан. С други думи, мюсюлманинът е непрекъснато разпънат между заповедите на Аллах и примера на Мохамед, от една страна, и съблазните на дявола, от друга. Ако той или друговерец се поддаде на изкушението да се “разбунтува”, участта му ще бъде жестока: “Който пък се възправя срещу Аллах и Неговия Пейгамбер и пристъпи очертаните му граници, него Аллах ще го отпрати във вечния огън, където той ще остане завинаги и там за него има най-позорно наказание” (4:14). Всеки опит за изразяване на мнение, което е различно от волята на Аллах и примера на Пейгамбер, се възприема в исляма като “бунтарство” с всички реални последствия от това.

Сблъсъкът и разминаването между ислямския фатализъм и съвременната европейска концепция за “свободата на волята” са видими в скандала с карикатурните изображения в датския в. “Йиланс постен”. Въпреки категорично негативните реакции сред мюсюлманите от цял свят на всички обществени нива, редакцията на вестника даде абсурдно обяснение, от което пролича неспособността да се направи задълбочен и обективен анализ на ситуацията. Редакторът на културния отдел на “Йиланс постен” Флеминг Рос, който организира цялата инициатива, се опита да убеди обществеността в “Уошингтън пост”, че всъщност идеята била да се демонстрира желанието мюсюлманите “да бъдат интегрирани” в датското общество “посредством традицията на сатирата”. Според него карикатурното представяне на сакралното било нещо обичайно за “свободата на изразяването”, защото се правели карикатури и... за будизма, индуизма и християнството (Rose, Fl. “Why I Published Those Cartoons”, Washington Post, 19.02.2006). Ако г-н Рос беше запознат по-добре с клаузите на “шария”, такава идея не би му дошла на ума. Ислямският закон забранява всяко изображение не само на Аллах, но и на Мохамед. А по-горе видяхме каква участ постига всеки, който би дръзнал “да се присмее” на Пейгамбер. Но дори от психологическа и културна гледна точка би могло да се възрази на горното обяснение, защото не всеки чужденец разбира хумора на друг народ и култура. А по отношение на сакралното широко пропагандираната западна “свобода на изразяването” често излиза извън всякакви рамки на благовъзпитаност. Депутатите в камарите на английския парламент, например, обичат да се заливат от смях след сатирично подмятане на оратор от противната партия и онзи, който е превърнат в посмешище, може дори да не се обиди. Но управата на лондонската картинна галерия “Тейт” бързо осъзна, че трябва да оттегли в склада картината на авангардния художник Джон Лейтам, изобразяваща Талмуда, Библията и Корана, накъсани на парчета. Западноевропейското разбиране за “свободата на волята” и нейните изяви (слово, щрих или действия) е отишла твърде далеч и днес представлява, за съжаление, една нежелана противоположност на ислямския фатализъм.

Християнското понятие за “свободата” представлява търсенето на хармония между Божията и човешката воля. В християнството няма нито наличието на безапелационна и тиранична Божия воля, нито извратеното разбиране за човешка слободия. “Свободата на човешката воля” се движи в определени граници, както физическото тяло се съобразява с известни ограничения като гравитация, време, стареене и т.н. Ап. Петър предупреждава истинските християни да не употребяват “свободата за покривало на злото”, но да имат поведението на “Божии слуги”, които почитат всички (І Петр. 2:16-7). Християнската концепция за “свободата в Духа” (ІІ Кор. 3:17) трябва да се разбира като освобождаване от тежестта на древните законови разпоредби, защото Христос е изпълнил “целия закон” вместо нас (Мат. 5:17; Римл. 10:4). Същевременно обаче, християнската свобода следва целите на изграждане, не на разрушение. Тя привлича вниманието на онези, които не познават Христа, а не отблъсква. Ап. Павел напомня: “Внимавайте да не би по някакъв начин тази ваша свобода да стане спънка на слабите!” (І Кор. 8:9). Християнската отговорност е не по-малка от понятието ни за “свобода”!

Прочетена 2359 пъти Последно променена в Понеделник, 20 Май 2013 14:43

Оставете коментар

Моля, изпишете буквите от картинката по долу, за да оставите коментар. Това е нужно, за да предотвратим въвеждането на спам-съобщения.