Петък, 09 Октомври 2015 20:00

Кой ще се спаси? Или за нашето християнство и мъченичеството днес

Написана от
Оценете
(12 гласа)

which church1На мнозина е известно, че в немалко страни по света християните са притеснявани, ограничавани, преследвани и дори убивани. Жестокостите и убийствата на християни са особено чести в мюсюлманските страни (но също така и в други държави, където християнството е малцинствена религия). И макар да знаем тези факти, обикновено не се вълнуваме особено, защото тези неща се вършат някъде далече от нас и някак си не ни засягат. Ако нас не засягат, обаче, то църковната йерархия в една или друга степен се изказва относно преследваните християни – къде от чисто християнско чувство и съпричастност към съдбата на гонените, къде по необходимост, за да дадат някакъв отговор, който обществото очаква от църквата. Виждаме, че главата на римокатолическата църква, на вселенската патриаршия, ръководителите на други големи християнски общности вече се изказват по въпроса за преследваните и убивани християни, както и по въпроса за бежанската вълна вследствие на военните действия в Близкия Изток (в допълнение към бежанския наплив от Африка към Европа).

И все пак и „редовите“ християни понякога разговарят за християните от онези страни и им съчувстват. Но и в тези макар и редки разговори понякога се излагат мнения относно християнската вяра въобще и вярата на онези, които са преследвани и гонени, както и нашата собствена вяра. За какво става въпрос? Наскоро научих за поредната потресаваща история за изтезания и убийства на християни само заради това, че не се отказват от вярата си и умират с Христовото име на уста (вж. новината от 2 октомври тук). Чета и в мислите си се връщам към времето на голямото гонение срещу християните през първите три века след Христа, когато мъчениците за вярата с Христовото име на уста са давали живота си за тази вяра, за Самия Христос, Който в мъченическата им смърт ги удостоява с венеца на спасението. Потресаващо е да четеш как бащата гледа безчовечните мъчители да изтезават сина му, да му режат пръстите и да го пребиват от бой, като казват на бащата, че трябва само да се отрече от вярата си и ще спрат мъченията над детето му. Или жените, изнасилвани най-зверски от мъчителите им, но същевременно не преставайки да се молят на Христос, докато накрая са обезглавени и разпънати на кръст. Сещам се за първомъченик Стефан, който не престава да слави Бога и да се моли за мъчителите си. Не мога друго да си помисля при такава сцена, освен че в онези християни в Сирия виждаме съвременни мъченици за Христовата вяра, които по нищо не отстъпват в дръзновението си и непреклонното упование в Христа от това на първите Христови мъченици. И отново си мисля, че венецът на спасението и непрекъснатото им присъствие заедно с Христос вече им е приготвено.

Споделям тази новина с познати и сред тях също виждам съпричастност към съдбата на тези християни, но неколцина от тях просто подхвърлиха: „Ами, ще се спасят – друг път! Тия там всички са евангелисти, а евангелистите ще гният в ада.“ Питам ги защо така мислят, а те без много да мислят отговорят, че истинската църква е православната и че само в нея е спасението. Отново питам защо така мислят, а те простичко ми казват: „Че ти не знаеш ли, че само в православието е спасението?“ Казвам: „Не, не зная. Онова, което зная, е че има Един, Който със сигурност знае кой ще се спаси, и това може да е само Бог.“ Те ми се присмиват и си тръгват. Само ден след това споделям новината с двама неправославни християни – единият баптист, другият от една петдесятна християнска община, и с учудване разбирам, че и в този разговор единият е убеден, че спасението и истината е само в неговата християнска общност, а другият не се съмнява, че кръвното мъченичество за Христа не разпознава деноминации и разделения – Христос е Този, Който вижда в сърцето на човека и знае кой за какво дава живота си. При това под „дава живота си“ можем да разбираме не само действителна мъченическа смърт, а жертване на каквото и да било – време, таланти, пари, удобства и т.н. – в името Христово ли правим жертвите си или в името на земно благополучие, власт, признание, слава, или просто „добро прекарване“ на живота.

Дори и не си помислих да отида до близката католическа църква (само на стотина метра от къщи) и там да потърся мнение за вярата и съдбата на тези дванадесет Христови мъченици: все ми се струваше, че и там ще чуя отговор, че само католицизмът е изразител на инстинската Христова църква и че другите християнски общини неминуемо трябва да се присъединят към нея (както се казва и в катехизиса на тази църква), а също така че може би ще чуя и отговор, че онези мъченици са Христови, независимо към коя християнска община принадлежат.

Снощи чета друга новина: „Руската православна църква подкрепя въоръжената намеса на Путин в Сирия и я обявява за „свещена война“ (новината, преведена на български език – тук). Зад думите й се вижда, че руските православни не само че обявяват войната срещу онези, които преследват и убиват християните, за „свещена война“ (и че едва ли не трябва да се начене кръстоносен поход за освобождаване на християнските земи от неверници, подобно на някогашните походи за освобождаването на Йерусалим), но и че преследваните и убивани християни са наши събратя по вяра и по мъченичество за Христа. С една дума, с тези призиви руската православна църква (или поне някои нейни висши служители от клира) временно забравя „факта,“ че православието е истинската църква и че само в нея е спасението (а че тя проповядва тъкмо това може да се види само с няколко кликвания на мишката по сайтовете на Московската патриаршия) и призовава властимащите към освободителен поход за „нашите братя и сестри по вяра.“ Макар тук да пиша за православието, ясно е, че подобно отношение на едни християни към други християни съществува в почти всички християнски общности: почти няма такава общност, която да не вижда в себе си истинската Христова църква и да не осъжда другите общности, че в своето учение и християнска практика те са отстъпили от Христос и евангелието.

В подобни времена на мъченичество, каквото наблюдаваме особено в конфликта в Сирия и Ирак поради действията на джихадистите от Ислямска държава (както и поради действията на редица други враждуващи фракции и военни сили), разбираме, че разделенията между християните не означават нищо, когато вярващият е изправен пред избора: да продължи да изповядва Христос или да се отрече от Него и да спаси живота си или най-малкото да спаси другите около себе си от мъчителна смърт. В такива моменти на истината – или си с Христос или не си с Него – вярващият не може да бъде православен, католик, протестант, англиканин и т.н.: той може само да бъде Христов или анти-Христов. Разбира се, повече от ясно е, че различията между християнските общини ще продължат да съществуват, защото Църквата винаги се проявява като поместна християнска община на конкретно място, време и условия на изповядване на вярата (т.е. няма такова нещо като „църква въобще“, или „световна църква“ или „глобално християнство“ и т.н.); щом като това изповядване има местен характер (макар и да се основава на едни и същи християнски истини и наследство от древната Христова Църква), естествено е в учението и църковната си практика на една поместна община и на друга такава да има известни различия. Но да претендираме, че само в нашата община е спасението и че всички други са осъдени – това не само трудно може да се разбере, но и много трудно може да се обоснове: както богословски, така и философски, психологически, антропологически и т.н. (но не че няма богословски обосновки – има, и то в преизобилие – но като вникнем в тях разбираме за какво става въпрос).

Нека да бъда ясен: всеки християнин в една или друга степен трябва да бъде загрижен за онова, което се случва с християните в страните, където те са малцинство и са преследвани и убивани, църквите трябва да подкрепят конкретни действия, насочени към подобряване на положението на тези християни и към премахване на геноцида както по отношение на вярващите, така и на всеки гражданин на онези страни, църквите трябва да усилят мисионерската си дейност и да утвърждават християнството както в собствените си страни, така и в страните, където християнството е все още твърде слабо и често е преследвано. Изразяването на подобна позиция, обаче, трябва да бъде съвместимо със собствената ни вяра, с учението и църковната практика на нашите общини: ако ще наричаме преследваните християни наши братя и сестри по вяра, значи трябва да ги приемаме за такива и в действителен християнски смисъл, т.е. и в проповедите ни в храмовете, а в църковното ни учение трябва да разясним защо те са наши сестри и братя по вяра и какво е онова, което ни обединява с тях. Да продължаваме да твърдим, че само в нашата църква е истината, а другите църкви се намират в грешка, означава че нещо липсва богословието ни и в разбирането ни за Христовата Църква (не говоря за отделните аспекти на учението на отделните църкви, а за богословието – т.е. за нашите разсъждения върху учението).

Горните разсъждения отново (както и в други есета в този блог) ме подтикват да кажа: да бъдем твърди във вярата си, да не отстъпваме от Христа в нищо – но наистина в нищо! – нито в ежедневието си, нито в енорията си и богослужението, нито в семейството или работата, нито в която и да е наша дейност, мисли и поведение. Ако това правим, навярно няма да отстъпим от Него и когато настанат „усилни“ времена и когато можем да бъдем гонени, притеснявани, ограничавани, преследвани, и може би убивани само заради това, че изповядваме Христос. Да бъдем с Христос непрекъснато и молитвите да не напускат устата и сърцето ни, а едва след това да разсъждаваме за истините в „нашата“ църква и за правилните начини на подвизаване във вярата. Местните особености на нашите църковни общности и на начините на изповядване на вярата в никакъв случай не противоречат на действителното й изповядване, когато във всичко се стремим да търсим Христа и да бъдем най-близо до Него: ако това правим, Той ще ни научи как по-нататък да разсъждаваме за начините на християнското подвизаване и за подвизаването на другите християни, които не са от нашата община, но които навярно също се стремят да стоят близо до Христа и да пребивават в Него, според както Той Сам иска от нас.

Прочетена 1200 пъти Последно променена в Събота, 10 Октомври 2015 08:17

Оставете коментар

Моля, изпишете буквите от картинката по долу, за да оставите коментар. Това е нужно, за да предотвратим въвеждането на спам-съобщения.