Понеделник, 15 Август 2016 09:26

За „църквата“, храма и вярата

Написана от
Оценете
(6 гласа)
selo s 5hramaХубаво е човек да отиде в музея или в някой резерват, в който се съхранява било историята на народа, било неговото природно разнообразие, фауна, флора или други ценности на човешката култура. Хубаво е човек да отиде и на църква и да я види пълна с вярващи, които „с едно сърце и една душа“ се молят и търсят спасение на душата. Но тъжна гледка е да влезеш в празен храм, в който от години (понякога от десетилетия) не е влизал никой, който се руши от времето, но за който все пак някой от време на време полага някакви грижи, та да не се срути съвсем.

За такава тъжна картина се сетих, като четях материала „Село с 30 жители поддържа 5 храма“. Не че храмовете не трябва да се поддържат – често те са построени от недоимъка на народа и разрухата на много храмове у нас днес е грях, който ние християните носим в себе си (грях пред предците ни, които са заделяли от залъка си, за да строят християнски светилища). Храмовете трябва да се поддържат, защото в тях се отразява историческата ни памет, която до голяма степен е свързана с християнството. Онова, което не се поддържа у нас, е вярата на хората. Не просто вярата, а вярата в Господа, Който се разпъна на кръста и предложи на всички народи спасение. И тъкмо Той ни посочи какво е църквата: събранието на вярващите в Негово име. Наистина, с разпространението на християнството вярващите започнали все по-често да се събират в конкретни помещения, утвърждаването на вярата в отделните народи допринесла и за строителството на множество храмове, в които те вземали участие в молитви, богослужения и други християнски дейности. Така храмът започнал да се свързва и с вярата.

Но немалко християни забравили, че храмът сам по себе си е обикновена сграда, която няма собствен християнски смисъл – нейният смисъл е само архитектурен и битов; те започнали да мислят, че храмът е църквата. Този „мислителен процес“ не останал чужд и за българското християнство и дори в днешно време не са малко онези, особено сред православните, които невинаги правят разлика между храма и църквата (в смисъл на събрание на вярващите в Христос). Те все още не разбират, че да имаш храм не означава, че той е църква и че този храм е стожер на вярата: за тях наличието на храм означава и наличие на вяра.

Самите думи на свещеника, цитирани в посочената статия, ясно свидетелстват за това: „Отвсякъде селото е опасано с храмове, параклиси, което говори за вярата на тези хора“, каза отец Георги Танчев, архиерейски наместник на Санданска духовна околия.“ Можем да се съгласим, че тези храмове навярно някога са били свидетелство за вярата на хората от този край, но днес те не са нещо повече от някой музей или хербаризирана постройка, чиято цел като че е да остане за наследство на идните поколения просто ей-тъй, за хубаво.

Още нещо е шокиращо в тази новина: в това село „в момента се изгражда още един параклис.“ Нека да сме наясно: в него има пет пустеещи постройки, наречени християнски храмове, но изглежда селото има нужда от още една постройка. И като я построят, тогава местният 82-годишен дядо Йерусалим ще се грижи не за пет, а за шест пустеещи сгради. Дори и не искам да задавам въпроса кому е необходимо всичко това – грижата за петте (шестте) храма – въпросът е просто безсмислен. Нито 30-те постоянни жители на това село ще ги напълнят, нито хора от други села и градове ще се затекат към селото за служби.

Картината е още по-тъжна, когато поразгледаме още колко храмови постройки се строят у нас, докато същевременно съществуващите храмове са пусти или полупусти. Защото как да оприличим един храм, в който само допреди няколко десетилетия редовно са посещавали неделните и другите празнични богослужения от 120 до 150 вярващи, а днес този брой е сведен до 8-9 човека (които, към края на литургията, може да достигнат и до 15-тина). Тук говоря за храма в града, в който от 22 години ходя и в който дори преди 15-тина години редовно участваха в богослужението между 40 и 50 вярващи; който желае, може да провери тази моя „статистика.“ От няколко години го посещавам по-рядко, защото моята енория днес се намира другаде, но винаги, когато се върна в града си и отида на служба, ме обхваща някаква тъга и дори разочарование. Но в края на краищата това е истината и разочарованието ми като че нищо не променя в нея.

Пиша тези редове, защото подобна картина не се отнася само за православните храмове у нас: и в редица протестантски и католически богослужебни места броят на вярващите е спаднал през последните десетина-петнадесет години наполовина, а някъде и още повече. „Храмовете“ опустяват, а ние правим планове за още такива, като хвърляме пари, други средства, огромни усилия и най-вече време, което иначе бихме могли да използваме за мисионерстване, а не за превръщането ни в строителни работници, които като построят сградата сетне се надяват, че някой ще я обитава; в тази връзка се сещам за моя град, който е показателен в това отношение: той е един сред първите градове у нас, в който има най-голям брой празни апартаменти в новопостроените жилищни блокове, в много от тях повече от половината новопостроени апартаменти са празни, и те са празни от доста години насам (но нали е важно да „усвоим“ парите, които са ни паднали отнякъде, а пък дали някой ще живее в построените от нас жилища – това нас не ни засяга). Нима и онези, които строят храмове, не ги засяга дали те ще се напълнят? Имам чувството, че е тъкмо така, защото при сега пустеещите храмове да строиш нови – това е повече от показателно.

Призивът ми е: да си спомним какво е „църква“ и ако и да строим храмове, да ги напълним с вярващи (но преди да строим нови, задължително да напълним старите); да хвърляме средства, усилия и време за мисионерстване, та да привлечем в Христовата църква онези, които са сред нас и които макар и да са ни съседи, хабер си нямат от вярата и християнството; да съзиждаме „църквата“ (събранието на вярващи в Христос) и сетне да съзиждаме постройки, които в даден момент ще станат християнски богослужебни места (храмове); да не мислим, че само ние сме най-праведни (най-правилни, т.е. право-славни), а, видите ли, всички други християни са еретици, а да търсим възможности за диалог и съвместни дейности в една или друга степен (доколкото доктриналните различия ни позволяват), та у нас да се утвърждава тъкмо християнството, а не други вери или пък неизкоренимия все още атеизъм. Често чувам от мои вярващи събратя фразата, „по-добре онзи да си остане атеист, отколкото да стане католик“ и като я чуя, не мога да повярвам, че тя излиза от устата на човек, който се счита за вярващ в Христос, Който проповядва любов и братство и Който иска всички вярващи да бъдат едно в Него, а не да са разделени и враждуващи.

Бележка: снимката е взета от материала в посочения по-горе линк.
Прочетена 956 пъти Последно променена в Понеделник, 29 Август 2016 18:00

Добавете коментар

Правила при коментиране- линка вляво, синьото поле!


Защитен код
Обнови