Блог Свобода за всеки
lenin mausoleumПролетта, изглежда, е време за събуждане не само на природата, но и на различни чувства и желания. И това е нормално, ще кажем – след зимните студени месеци пролетното слънце и топлината наистина способстват за изблика на чувства и стремежи. Но тук думата ми не е за влюбените, а тъкмо обратното – за онези, които най-малко се вълнуват от чувствата, защото те мислят за бъдещето на страната си и на света, а подобни мисли могат да обхванат човешкия ум само ако той е трезв, рационален и борещ се срещу всякакви вредни чувства или стремежи, които биха отклонили разума от начертания от партията път. Предполагам читателят вече се сеща, че отново отварям дума за комунистическите функционери, които в различните източноевропейски страни си присвоиха различни названия: демократи, либерали, социалисти, пък някои продължават да се гордеят и с името си на комунисти, каквато е например партията на руския твърд комунист Генадий Зюганов.

Но преди да го спомена още веднъж, нека най-напред да кажа за новината, която ме и накара да напиша тези редове. Мартенското слънце изглежда е накарало някои руснаци (в случая – руският център за изследване на общественото мнение, който всяка седмица прави проучвания чрез телефонни допитвания до хиляди и десетки хиляди руски граждани) да направят проучване за мавзолея на Ленин на Червения площад. Разбира се, подтикът за проучването не било само слънцето и затоплилото се време, а предложението (то е от март 2017 г.) за внасяне в руския парламент на законопроект за погребване останките на великия пролетарски вожд и затова центърът решил да попита руските граждани какво е отношението им по този въпрос (законопроектът е внесен за разглеждане само преди три дена, на 20 април 2017 г.)

Резултатът сочи, че почти две трети (63%) са за изваждане на тялото на вожда от мавзолея и погребването му, така както се погребват всички хора, при което почти половината (и то преди всичко младите хора) смятат, че това трябва да стане веднага, без забавяне. Проучването още посочва, че около 40% от участвалите в него считат мавзолея за туристически обект, други 40% смятат присъствието на Ленин на Червения площад за противоестествено и нередно.

И по-нататък в анализите следват интересните моменти. 31% от респондентите казали, че наистина тялото на вожда на руската (сетне – съветската) пролетарска революция трябва да се погребе, но това да стане не сега, а след време, когато този акт няма да засегне онези, за които Ленин продължава да е изключителен вожд и лидер на световния пролетариат. С една дума, докато са живи всички онези, които продължават да тъгуват по комунизма (колко ли милиона са те?) или пък по самия Ленин, без дори да го свързват по някакъв начин с комунистическата идея. Но интересното е в реакцията на съвременния ленинист – водача на руската компартия Генадий Зюганов: в този акт той вижда провокация срещу руската държавност и затова той призовал Съвета за сигурност да разгледа този законопроект и да се изкаже за неговата законност. Нека да повторим – той призовал не кого да е, а Съвета за сигурност! Каква ли връзка прави този Зюганов между погребението на техния вожд и мнението на този Съвет? Нямам си никаква идея. Но той със сигурност знае какво прави.

Особено интересна е връзката, която днешните комунисти (в случая руските, но и българските не са далеч от тях по мислене и действие) правят между вярата и тяхната идеология, наследница на лениновите теории. Както самите руснаци, така и други мислещи хора многократно са посочвали, че поклонението пред тялото на Ленин твърде много прилича на православното поклонение пред мощите на светците (вижте, напр. тук, където, авторите се опитват да покажат, че поклонението пред останките на Ленин повече прилича на египетското поклонение пред фараона, но аз от личен опит мога да кажа, че то твърде много прилича на поклонение пред православни мощи), но не са много онези, които виждат как червената партия някак си без да иска започна да смесва пролетарската идеология и християнската вяра, като мнозина намериха твърде много сходни черти между идеята за комунизъм и идеята за Божието царство.

Самият Зюганов дотолкова изкривил думите и идеите на Ленин за вярата, че вече свободно твърди, че пролетарският вожд едва ли не бил защитник на християните и виждал и тяхното участие в построяването на комунистическия рай на земята. Ето тук можем да видим повече за мисленето на съвременния вожд на руските комунисти и за разликата между неговите думи и идеи и тези на Ленин. Но че последният наричал вярата мракобесие и глупост – това няма значение, важното е в днешно време да преиначим думите на вожда и да привлечем и вярващите на страната на червената партия, особено по време на предизборни кампании; че Зюганов еднакво се покланя и пред Ленин и пред православни светини – това няма значение, важното е човек да си боготвори нещо или някого (вижте тук, където се посочва поклонението на руския партиен комунистически лидер пред икона на Божията майка) и да прави другите на глупави.

Ако погледнем коментарите под посочените тук от мен статии ще видим, че повечето от пишещите считат този въпрос (погребването останките на Ленин) за толкова маловажен, че той въобще не трябва да се разглежда от парламента и да се представя на руското общество като някакъв национален проблем. И наистина – при толкова проблеми на руската държава тялото на мумията Ленин е най-малкият им проблем: най-добре е да си го погребат без много шум и всякакви проучвания, а след месец-два никой навярно няма и да се сети вече за него поради всекидневните трудности на живота и предизвикателствата, които стоят пред тази страна и пред света. Затова човек с учудване чете подобни новини в руската преса, излизащи през последните няколко дена. Вместо да разсъждават за Ленин и за продължаващия войнстващ атеизъм на руснаците, който не е напуснал една значителна част от населението, по-добре би било за руските управляващи и за червената партия да разсъдят за свободата на съвестта и на религията, която уж е гарантирана от конституцията, но която твърде рядко (и при това избирателно!) се дава на руските граждани и на другите вярващи в страната; вместо да мислят каква да бъде съдбата на тялото на вожда им, по-добре е червените другари да се покаят за зверствата срещу Църквата, сторени през седемте десетилетия на ленинов комунизъм, и да се обърнат към Онзи, Който приема всеки, който искрено Го търси.
Публикувана в Блог
2 2 2017Експертът по национална сигурност Илия Налбантов е внесъл при новоизбрания президент Румен Радев предложение всички първокласници да полагат клетва за вярност към България. Инициативата е подкрепена от директори на училища от Сливен, Сопот, Панагюрище, Копривщица.

Заклинанието вече е било изричано в Сливен на 02.03. 2016г. от първокласниците от Трето основно училище „Д-р Иван Селимински“, както и в училища в градовете Шумен и Кърджали. То звучи ето така:

С науката – напред по пътя нов!
Със знание да расна аз свободен!
То с мъдрост ме дарява и с любов
и светлото му слово ще ме води.
Заклевам се, дори и в труден час,
най-святата ми мисъл да е тази:
с делата си и с думите си аз
България в сърцето си да пазя!
Заклех се!

Логиката на експерта по национална сигурност и инициативния комитет, направили предложението е ясна – тя е изграждане на идентичност у невръстните деца, която да ги направи един ден верни и посветени граждани на България. Притеснителният момент е, че клетвата представлява тържествено обещание, обвързване, уверение в името на нещо свято. С други думи, риториката и посланието във въпросния обет придава божествени характеристики на родината и принудително, по институционален път, натрапва на най-малките граждани религията, която те са длъжни да изповядват.

В цитата от произведението-клетва виждаме, че на първолаците най-святата мисъл трябва да бъде да пазят България в сърцето си. Какво става с родителите, които искат да възпитат своите деца, че тяхната най-свята мисъл е редно да е свързана с вярата в Спасителя Исус Христос? Експертът по национална сигурност има отговор на този въпрос. Г-н Налбантов твърди, че задължителното държавно институционализиране на клетвата е методът децата от различни етноси и религии да се интегрират в единна, универсална ценностна система, която ще гарантира просперитет и успех в бъдещето. Тоест – мнението на родителите с различни религиозни убеждения няма значение, след като държавата вместо тях е дефинирала значението на понятията успех и просперитет за децата им.

Клетвата не изгражда идентичност на българи, а презадава робското бъдеще на първолаците като идолопоклонници, чиято най-свята мисъл трябва да е с дела и думи да пазят България в сърцето си. Липсата на идентичност е наистина голям проблем, но принудително наложената, институционализирана идентичност твори не граждани, а безлични хуманоиди, което вероятно е и целта на всички радетели на каузата на криворазбраната национална сигурност.
Публикувана в Блог

marry a robotОбикновено в края на определени периоди от живота на човека той прави равносметка и се опитва да види назад във времето успехите и неуспехите в живота му, при което този анализ му служи да види положителното и му подсказва как да се утвърждава в него и същевременно му посочва грешките и го поучава как да ги избягва. По подобен начин и в края на всяка година, когато вече сме на прага на новата, се обръщаме назад и се опитваме да видим хубавото, което ни се е случило, а също и лошото, което ни е сполетяло, та през новата година да се стремим да поддържаме баланса между двете с определен уклон към хубавото, а не към лошото. Подобна равносметка може да се направи и за страната ни или пък за Европа или пък за света.

Много събития се случиха през тази година и не е възможно тук да обобщим за всяко събитие неговата хубава или лоша страна. Като преглеждам новините през годината, с учудваща честота се натъквам на новини за т.нар. нова технологична секс-революция, която някои футуролози предвиждат да се случи в най-близко време, не по-късно от две или три десетилетия оттук насетне. Не че няма и други чести новини, но тази просто се повтаряше по медиите почти всеки месец и затова нямаше как да не я отбележа като една от най-честите за годината. И макар тя толкова да се набива в очите, едва ли щях да се спра върху нея, ако не бе последната (поредна засега) статия в „Дейли мирър“ със заглавие „Ще можете ли да сключите брак със своя секс-робот? Един експерт обсъжда въпроса, който е на устата на всеки от нас“, а подзаглавието казва: „Куклата секс-робот вече идва, но дали ще можете с нея да извървите пътеката между редиците пейки в църква, отивайки към брачния олтар – ето тук е отговорът“. Новината излезе навръх Рождество Христово, на 25 декември.

Тук в „Свобода за всеки“ се спирахме от време на време върху извращенията в областта на половите връзки, които някои управляващи, учени и хора с влияние, но с повредено съзнание, имат намерение да направят мерило за съвременния живот на обществата, но такова „чудо“ не бяхме обсъждали. Или ако се изразим по подобие на думите на апостола, „око не е виждало, ухо не е чувало и на човек на ум не е идвало това, което…“ извратеният ум може да роди; разбира се, думите на апостола са: „око не е виждало, ухо не е чувало и на човек на ум не е идвало това, което Бог е приготвил за ония, които Го обичат“, 1Кор. 2:9, а съвременността ни представя това в обърнат наопаки смисъл, т.е. едва ли днес някой може да се досети до каква дълбочина на мерзостта грехът може да се прояви сред хората.

И тъй, напредъкът в разработването на изкуствен интелект, който уж е призван да бъде в помощ на човека, според греховната човешка природа се изкривява и става „напредък“ и в перверзния ум на учените, работещи в тази област. Щом като ще има роботи, които ще приличат досущ на хората (ще имат кожа, „сърцето“ им ще пулсира, ще говорят и ще разбират какво им се говори и т.н.), защо да няма и роботи, които да задоволяват и половите ни потребности? Ми че то си е съвсем естествено, казва си един от учените и в даден момент решава: защо да не свикаме конференция по този въпрос и да видим какво мислят и други учени. И си свикват конгрес, наречен „Да имаш любов и секс с робот“ (и това е вече втори международен конгрес) и в продължение на два дена, 19 и 20 декември 2016 г., на него си „дебатират“ перверзните идеи. Лондонският университет Голдсмит е домакинът, а неговото лого привлича всеки: „Живеем в интересни времена“.

Само два дена след приключването на знаменателното събитие една организация за наука, изследвания и технологии направи кратко обобщение на резултатите от дискусиите. Главен лектор по темата е специалистът по изкуствен интелект д-р Дейвид Леви, който написал книга с название „Да имаш любов и да правиш секс с роботи: еволюция на отношенията между робота и човека“ (която до голяма степен станала название и на самата конференция) и който на форума започва изказването си с думите: „Сексът с роботи вече се вижда на хоризонта, първите сексботи (новото название на секс-роботите) ще бъдат пуснати в продажба следващата година“- Според него базираната в Калифорния компания Абис Криейшънс („Създания на ръба“ или „Създания на границата“) ще започне рекламиране на секс роботите, които ще бъдат пуснати на пазара и ще бъдат като „живи“: ще могат да говорят и да се движат като хората.

Но не само сексът като удоволствие ще направи роботите част от ежедневието ни, „общуването“ ни с тях неизбежно ще постави въпроса за възможността и да се оженим за робота, с който правим секс, и съответно да отглеждаме деца заедно с него. „Тази стъпка е следващата логическа крачка в общуването на човека с робота“, казва той. И продължава: „Бързо се приближава времето, когато тези теоретични дискусии ще приемат формата на закони и последствията от тези закони ще бъдат потресаващи“. Фактът, че роботът може да бъде и родител (в смисъл, че ще помага за отглеждането на децата), ще постави и въпроса за неговата „личност“ – въпрос, който ще бъде и законодателно утвърден. Неизбежно ще се заговори и за правата на роботите по същия начин, като правата на хората.

sex with robotКакто споменах по-горе, темата за приближаващата технологична секс-революция получи своя завършек с този перверзен конгрес, но тя присъстваше през цялата 2016 година. За да не затруднявам повече читателя с английските източници, тук ще посоча няколко български, тъй като „Дарик Нюз“ редовно следеше тези новини и публикува някои от тях. Веднага след новината за горната конференция в английските медии, Дарик публикува на 27 декември заглавието „Обсъждат бъдещ брак между човек и неговия секс робот“; на 25 август излезе новината „До 2050 година секс-роботите ще са нещо обичайно“; само два дена преди това, на 23 август се появи „Идва времето на проститутките роботи“; от юни месец пък е новината „Секс роботите застрашават бъдещето на човечеството“; през май излезе „През 2040 г. сексът няма да е средство за размножаване“; през март, „След 30 години: дизайнерски бебета и секс за удоволствие“; а през февруари, „Футуролог прогнозира: Към 2050 година хората ще станат безсмъртни“. И още в началото на годината бе удачно предвидена най-успешната тенденция за 2016 г. със заглавието „Секс роботите - най-успешната тенденция за 2016 година“.

Разбира се, тук не искам да правя реклама на Дарик Нюз, но трябва да им се признае, че бързо реагират на различни новини, превеждат ги и ги публикуват, та българският читател своевременно да се запознае с тях. А ние подбираме онова, което засяга вярата ни и живота ни като християни, та като разсъдим върху него, да търсим отговори и да ги посочваме и на други хора, за да се види истинския облик на редица съобщения, които иначе биха убягнали от вниманието ни или пък не биха били изтълкувани достатъчно ясно. Във връзка с горните заглавия, дори само бегъл поглед върху тях могат да ни покажат какво „роботизирано“ бъдеще ни вещаят учените-атеисти, в което човешките взаимоотношения ще бъдат до голяма степен изместени от взаимоотношенията на човека с машината. А пък що се отнася до половите ни връзки с тях, „те са незаменими и предоставят фантастично сексуално преживяване… сексът с тях е безопасен, няма да прихванете болест от тях и можете да ги контролирате“, казва друг участник в конгреса, Лин Хол.

При това можете да си поръчате секс-робот според вашите предпочитания: искате да имате робот, който изглежда като Анджелина Джоли в ролите ѝ като Лара Крофт – няма проблем, Анджелина Джоли е вече в леглото ви (на български новината от 26 октомври); или искате роботът ви да прилича на Скарлет Йохансон – и това няма да е проблем (на български от 5 април). Пък дори и за най-тривиални случаи може да си поръчате робот, например обичате чашката, но няма друго човешко същество, което да ви прави компания – поръчайте си робот-пияница, който обаче не се напива (на български от 8 януари).

Трудно ни е отсега да кажем дали и 2017-та ще бъде година на някакъв друг вид „революция“ в живота на обществата, но не ни е трудно да предвидим, че атеистичните революции винаги ще се стремят да изкоренят религията, както навремето комунистите се опитваха, но историята с комунизма трябва да им подскаже, че и те няма да успеят в богоненавистническото си дело. Ако в една страна може да се проведе подобна перверзна конференция, то други страни не допускат подобен „научен“ конгрес да мъти умовете на хората (както и стана с този „конгрес“, чието провеждане бе първоначално планирано за края на октомври 2015 г. в Малайзия, но която малайзийските власти счетоха за незаконна поради нравствената ѝ поквара и я забраниха), така и християните трябва да дават отпор на порочни инициативи, когато се разбере, че те могат да се проведат и у нас. Вярно е, че вярващите у нас все още не могат да се преборят с провеждането на гей-парадите, но може би и това ще стане, а с тези разсъждения тук искам да подскажа, че трябва непрекъснато да бдим и да даваме отпор на всяка порочна идея и практика, която не само цели разрушаване на вярващото съзнание на християните, но и човешкото съзнание на човечеството като цяло, като го подчини на някаква „нова хуманна идея“ за високотехнологично бъдеще на човечеството.

Изглежда твърде малко знаем за това какво правят някои учени в днешно време, при това не само в областта на изкуствения интелект, но и на биотехнологиите и теориите за „новото техно-общество,“ едно обаче, изглежда сигурно: атеизмът и богопротивничеството ще настъпват срещу вярващите с всяка изминала година и с всяко ново „достижение“ на богоомразната човешка мисъл и наука, която може да промени човешкия характер на обществата до неузнаваемост. Не можем да знаем докога Бог ще търпи отстъплението на човеците от Него, но в същото време Той ни е дал в Откровението Си ясни признаци на Христовото Второ славно идване на земята и ние трябва добре да виждаме тези признаци и да подканяме онези, които все още могат да разберат лъжовната истина за „новото технологично бъдеще“ на човечеството, да побързат да се обърнат към Бога и да се присъединят към нас с молитви и следване на Христа, Който да ни намери готови и бдящи, когато дойде отново да съди живи и мъртви, а не да ни намери „спящи,“ т.е. невиждащи злото и богопротивното в света.

Бележка: първата снимка взета от сайта на Дейли Мирър: http://www.mirror.co.uk/news/weird-news/you-ever-able-marry-your-9510372, а втората от сайта http://www.techrepublic.com/article/academic-conference-on-love-and-sex-with-robots-abruptly-cancelled-after-being-declared-illegal/.

Публикувана в Блог
Понеделник, 15 Август 2016 09:26

За „църквата“, храма и вярата

selo s 5hramaХубаво е човек да отиде в музея или в някой резерват, в който се съхранява било историята на народа, било неговото природно разнообразие, фауна, флора или други ценности на човешката култура. Хубаво е човек да отиде и на църква и да я види пълна с вярващи, които „с едно сърце и една душа“ се молят и търсят спасение на душата. Но тъжна гледка е да влезеш в празен храм, в който от години (понякога от десетилетия) не е влизал никой, който се руши от времето, но за който все пак някой от време на време полага някакви грижи, та да не се срути съвсем.

За такава тъжна картина се сетих, като четях материала „Село с 30 жители поддържа 5 храма“. Не че храмовете не трябва да се поддържат – често те са построени от недоимъка на народа и разрухата на много храмове у нас днес е грях, който ние християните носим в себе си (грях пред предците ни, които са заделяли от залъка си, за да строят християнски светилища). Храмовете трябва да се поддържат, защото в тях се отразява историческата ни памет, която до голяма степен е свързана с християнството. Онова, което не се поддържа у нас, е вярата на хората. Не просто вярата, а вярата в Господа, Който се разпъна на кръста и предложи на всички народи спасение. И тъкмо Той ни посочи какво е църквата: събранието на вярващите в Негово име. Наистина, с разпространението на християнството вярващите започнали все по-често да се събират в конкретни помещения, утвърждаването на вярата в отделните народи допринесла и за строителството на множество храмове, в които те вземали участие в молитви, богослужения и други християнски дейности. Така храмът започнал да се свързва и с вярата.

Но немалко християни забравили, че храмът сам по себе си е обикновена сграда, която няма собствен християнски смисъл – нейният смисъл е само архитектурен и битов; те започнали да мислят, че храмът е църквата. Този „мислителен процес“ не останал чужд и за българското християнство и дори в днешно време не са малко онези, особено сред православните, които невинаги правят разлика между храма и църквата (в смисъл на събрание на вярващите в Христос). Те все още не разбират, че да имаш храм не означава, че той е църква и че този храм е стожер на вярата: за тях наличието на храм означава и наличие на вяра.

Самите думи на свещеника, цитирани в посочената статия, ясно свидетелстват за това: „Отвсякъде селото е опасано с храмове, параклиси, което говори за вярата на тези хора“, каза отец Георги Танчев, архиерейски наместник на Санданска духовна околия.“ Можем да се съгласим, че тези храмове навярно някога са били свидетелство за вярата на хората от този край, но днес те не са нещо повече от някой музей или хербаризирана постройка, чиято цел като че е да остане за наследство на идните поколения просто ей-тъй, за хубаво.

Още нещо е шокиращо в тази новина: в това село „в момента се изгражда още един параклис.“ Нека да сме наясно: в него има пет пустеещи постройки, наречени християнски храмове, но изглежда селото има нужда от още една постройка. И като я построят, тогава местният 82-годишен дядо Йерусалим ще се грижи не за пет, а за шест пустеещи сгради. Дори и не искам да задавам въпроса кому е необходимо всичко това – грижата за петте (шестте) храма – въпросът е просто безсмислен. Нито 30-те постоянни жители на това село ще ги напълнят, нито хора от други села и градове ще се затекат към селото за служби.

Картината е още по-тъжна, когато поразгледаме още колко храмови постройки се строят у нас, докато същевременно съществуващите храмове са пусти или полупусти. Защото как да оприличим един храм, в който само допреди няколко десетилетия редовно са посещавали неделните и другите празнични богослужения от 120 до 150 вярващи, а днес този брой е сведен до 8-9 човека (които, към края на литургията, може да достигнат и до 15-тина). Тук говоря за храма в града, в който от 22 години ходя и в който дори преди 15-тина години редовно участваха в богослужението между 40 и 50 вярващи; който желае, може да провери тази моя „статистика.“ От няколко години го посещавам по-рядко, защото моята енория днес се намира другаде, но винаги, когато се върна в града си и отида на служба, ме обхваща някаква тъга и дори разочарование. Но в края на краищата това е истината и разочарованието ми като че нищо не променя в нея.

Пиша тези редове, защото подобна картина не се отнася само за православните храмове у нас: и в редица протестантски и католически богослужебни места броят на вярващите е спаднал през последните десетина-петнадесет години наполовина, а някъде и още повече. „Храмовете“ опустяват, а ние правим планове за още такива, като хвърляме пари, други средства, огромни усилия и най-вече време, което иначе бихме могли да използваме за мисионерстване, а не за превръщането ни в строителни работници, които като построят сградата сетне се надяват, че някой ще я обитава; в тази връзка се сещам за моя град, който е показателен в това отношение: той е един сред първите градове у нас, в който има най-голям брой празни апартаменти в новопостроените жилищни блокове, в много от тях повече от половината новопостроени апартаменти са празни, и те са празни от доста години насам (но нали е важно да „усвоим“ парите, които са ни паднали отнякъде, а пък дали някой ще живее в построените от нас жилища – това нас не ни засяга). Нима и онези, които строят храмове, не ги засяга дали те ще се напълнят? Имам чувството, че е тъкмо така, защото при сега пустеещите храмове да строиш нови – това е повече от показателно.

Призивът ми е: да си спомним какво е „църква“ и ако и да строим храмове, да ги напълним с вярващи (но преди да строим нови, задължително да напълним старите); да хвърляме средства, усилия и време за мисионерстване, та да привлечем в Христовата църква онези, които са сред нас и които макар и да са ни съседи, хабер си нямат от вярата и християнството; да съзиждаме „църквата“ (събранието на вярващи в Христос) и сетне да съзиждаме постройки, които в даден момент ще станат християнски богослужебни места (храмове); да не мислим, че само ние сме най-праведни (най-правилни, т.е. право-славни), а, видите ли, всички други християни са еретици, а да търсим възможности за диалог и съвместни дейности в една или друга степен (доколкото доктриналните различия ни позволяват), та у нас да се утвърждава тъкмо християнството, а не други вери или пък неизкоренимия все още атеизъм. Често чувам от мои вярващи събратя фразата, „по-добре онзи да си остане атеист, отколкото да стане католик“ и като я чуя, не мога да повярвам, че тя излиза от устата на човек, който се счита за вярващ в Христос, Който проповядва любов и братство и Който иска всички вярващи да бъдат едно в Него, а не да са разделени и враждуващи.

Бележка: снимката е взета от материала в посочения по-горе линк.
Публикувана в Блог
Петък, 20 Ноември 2015 13:39

Какво е „църква“?

church Този въпрос е толкова неуместен, някой би си казал, и би се учудил защо ли въобще захващам тема, която и на децата е ясна, да не говорим на вярващите християни и на читателите на този блог. И аз самият съм убеден, че четящите тук много добре знаят какво е църквата. Въпреки това реших да споделя някои свои мисли, като много се надявам, че те все пак ще внесат някаква допълнителна яснота по въпроса. В разсъжденията си тук искам да обърна внимание на два момента: каква е употребата на думата „църква“ в библията и какво е нейното значение, и на второ място – какво днес трябва да разбираме под думата „църква“ в ежедневния ни църковен живот като християни.

Подтик за разсъжденията ми по темата бе един разговор отпреди няколко дена с няколко англикани, които всячески ме убеждаваха, че думата „църква“, като превод на гръцката „еклезия“, може да има само христологично значение, включително в Стария Завет. Разбира се, аз отговорих, че в Стария Завет имаме случаи на употреба на думата „църква“ (в случая разговаряхме за английския термин church, за немския му паралел Kirche и за френската église), която съдържа христологично значение в себе си, т.е. значение, където може да се открие Христовата старозаветна Църква в събранието на вярващите (преди всичко старозаветните пророци и патриарси), които са вярвали в истинския Бог и вярата им, макар и в смътна форма, е отразявала и очакването (предвкусването) на Христовата изкупителна жертва на Кръста. Същевременно им обърнах внимание, че в действителност по-често думата „църква“, както тя се среща в Старозаветните и Новозаветните книги, не означава „събрание на вярващи в Христос, които в своя живот Го следват“, а има различни други значения, които в никакъв случай не я свързват с Христос или с Христовите последователи.

Ще спомена няколко случая на употреба на думата в отделни преводи на библията. Думата „еклезия“, в различните й преводи (в случая разглеждам само древните гръцки, и по-точно Септуагинта, и няколко английски, немски и френски библии), се среща доста често и най-общото й значение е „събрание, сбирка, среща“. За какво точно събрание или сбирка става въпрос става ясно, само като се разгледа по-широкия контекст на употребата на думата (т.е. цялостния контекст на дадения библейски откъс или на други извънбиблейски източници и данни). В Старозаветните книги на Септуагинта „еклезия“ например се среща във Второзаконие 23:2-3, 23:9; Съдии, 21:8; 1Самуил (1Царства в православната библия), 19:20; 1Царства (3Царства у православните), 8:56; 2Хроники (2Паралипоменон у православните), 6:3; Неемия, 5:7; Иудит, 6:16; 1Макавейска, 3:13; Псалом 25:5; Премъдрост Сирахова, 23:24, 26:5, 50:20; Йоил, 2:16; Плач Йеремиев, 1:10, и още много други (обръщам внимание, че тук използвам и някои т.нар. „неканонични“ библейски книги, които съставляват канона на православната и на католическата библия, в случая това са 1Макавейска и Премъдрост Сирахова). Във всички тези случаи значението на думата е „събрание, сбирка на хора на едно място“ без никаква връзка с отношението им към Бога. В отделните преводи на посочените тук стихове думата „еклезия“ се превежда различно, напр. в библията на Крал Джеймс тя е предадена като “congregation”, “assembly”, “company” и дори“band“ със значение „група хора“. По подобен начин тя се превежда и в други преводни издания на библията.

Същевременно можем да видим, че на мястото на гръцката „еклезия“ в редица преводи се използва и думата „църква“ (в нашия случай разглеждаме church,Kirche, église, според както са употребени в съответните английски, немски и френски преводи). Латинската Вулгата съдържа 164 случая на употреба на ecclesia, от тях 50 в Стария и 114 в Новия завет; Лутер в своята библия от 1545 г. употребява Kirche 15 пъти в Старозаветните книги, а в Новозаветните въобще не я използва, там той употребява Gemeinde (общност, събрание, община); за сравнение ще посоча, че в изданието на лутеровата библия от 1912 г. думата Kircheизобщо не се среща в цялата библия: навсякъде в нея е употребена думата Gemeinde; подобни свободни употреби на думи за гръцката еклезия се срещат и в много други преводи, напр. във френското издание по Darby-библията от 1885 г. думата „църква“ (église) не се среща в цялата библия (и в самата Darby-Bibleна английски думата „църква“ не се среща никъде в цялата библия!), докато в другоавторитетно френско издание, това на Louis Segond от 1910 г. в Стария завет се употребява изключително думата „събрание, сбирка“ (assemblée), а в Новия редовно се употребява „църква“ (église).

За отбелязване е, че във всички български преводи на библията, както православни, така и протестантски, думата „църква“ се среща само в Новия завет: в Старозаветните текстове гръцката „еклезия“ е преведена на български (а преди това и на старобългарски/църконославянски) според съответното конкретно значение на „еклезия“ в дадения контекст, т.е. като събрание, сбирка, група, община.

Всички тези примери посочват, че употребата на думи, съответстващи на гръцката еклезия в различните библейски стихове, се извършва според предпочитанията на преводачите, а не според едни или други тълкувания на текста като сочещи към Христос (т.е. имащи христологичен смисъл). За библейските преводачи и тълковници важен е бил смисълът на гръцката дума еклезия, означаваща „събрание, сбирка“, е не дали тя има връзка с някакви христологични тълкувания. В Новия завет употребата на еклезия продължава да следва старите значения на гръцката дума (събрание, сбирка), като същевременно в редица Новозаветни стихове ясно се откроява и нейният евангелски смисъл: събрание на вярващи в Христос, които в своя живот Го следват. Тъкмо Новият завет ни дава и последващото разбиране за Църквата като богочовешки организъм, който има небесни и земни измерения и който в земното си съществуване е тъкмо събранието на вярващите в Христос и изпълняващите Неговата воля.

Тук идват и разсъжденията ми по втория поставен от мен по-горе въпрос: какво разбираме днес под църква в живота ни като вярващи християни. Щом Църквата е събранието на вярващите в Господа, които в своя живот като Негови последователи Го следват и носят своя кръст (според както сам Христос иска от нас), значи нея можем да я видим там, където на едно място се събират тъкмо такива вярващи: събранието на тези вярващи е Църквата (разбира се, за православни и католици тя включва и починалите в Христа, за които Църквата се моли). Историята на християнството, обаче, ни е оставила за наследство редица неправилни практики и разбирания за Църквата, които едва в последно време се схващат в тяхната пълнота и се търсят пътища за преодоляване на заблудите от миналото. Известно ни е, че мнозина християни в предходните столетия бяха убедени, че мисията на Църквата се изпълнява само от кръстоносните походи, с меча в едната ръка и кръста в другата; че християни могат да бъдат само белите хора, а всички останали раси са диви, трябва да бъдат облагородявани и трябва да приемат нашето християнство; че даването на свобода на негрите или на селяните (например в страните, където крепостничеството е продължавало с векове) е изключително небогоугодно дело (можем да намерим голямо количество молитви от онези времена, в които се виждат разбиранията на християните по всички тези въпроси), и т.н. – примери могат да се посочат със стотици. И тъй, през последните няколко десетилетия немалко заблуди от миналото бяха преодолени. Но редица неправилни разбирания за Църквата (или църквата като местно проявление на едната Църква) продължават и до днес.

Една от тези заблуди е учението на редица християнски общини, че само те са истинската Църква и всички останали грешат, т.е. че те или съвсем са отпаднали от нея или пък се заблуждават и са изпаднали в ерес. Не е нужно да ходим далече, за да видим примери за подобни разбирания. Друго, по-изтънчено разбиране за Църквата е това, че християнските общности считат, че в границите на Църквата са всички онези, които принадлежат (най-често по кръщение) към съответната общност, например, всички католици, принадлежащи към съответни католически общини, в своите събрания съставляват Църквата (т.е. те са Църквата), защото само католическата църква е истинската, а всички останали са отпаднали от нея (като едни, например протестантите, са отпаднали повече, а други, например православните, са отпаднали по-малко, считат католиците); за православните всички, които са в отделните православни църкви, съставляват Църквата, а другите, неправославните, също в една или друга степен са отпаднали от нея, едни, като католиците, по-малко, други, като протестантите, повече; по подобен начин и отношението на протестантските общини към католици и православни също изразява конкретни идеи за това кой е в Църквата и кой не е.

Мисля, че читателят вече се досеща към какво водят разсъжденията ми, но за да бъдем ясни и за всеки друг, който случайно би прочел тук в този блог, ще спомена най-главното. От опита ми в редица православни общини в няколко т.нар. „православни страни“, където съм прекарал по-дълъг или по-кратък период на общуване с вярващите в храмовете, съм забелязал, че сред енориашите, особено онези, които само се водят енориаши, но идват на църква веднъж-дваж на годината, има и такива, които в действителност не принадлежат към Църквата. Някой ще се каже: откъде накъде Кожухаров ще знае дали те принадлежат към нея или не – само Бог знае. И напълно се съгласявам с последното: единствен Бог вижда в сърцето на човека и знае кой е Негов последовател и кой е отстъпил от Благата му Вест. А щом Бог вижда в сърцето, значи Той със сигурност знае, че онези християни, които само по име са такива, но не изповядват Христа и не Го следват в живота си, носейки своя кръст, не са в Неговата Църква. Следователно старата максима, че щом си се родил и си кръстен в дадена църква, значи ти си в нея и си член на Тялото Христово, трябва да бъде преосмислена и всеки християнин да си каже: член съм на Църквата само дотолкова, доколкото правилно вярвам и правилно изповядвам вярата си, т.е. върша благодатни дела на вярата, което ме прави Христов последовател, а не само Христов вярващ, при което вярата и изповядването й се извършват в събранието на вярващи като мен, които също вярват и се подвизават във вярата си според Христовите заповеди. Защото Църквата е събранието на вярващите в Христос: Църквата не е отделният християнин, нито пък една цяла църковна община, да речем, католическата: тя като цяло не може да е Църквата, в Църквата са само онези нейни членове, в чието сърце Бог вижда вярата и делата на вярата на християнина.

Ето защо призивът ми е често да се вглеждаме в себе си, да търсим признаците, които ни правят членове на Църквата и да се борим срещу заблудите, които ни отдалечават от нея и от Бога. Ако ние успяваме (или преуспяваме) във вярата си и в следването на Господа, то сме длъжни и другите да подтикваме към същото, т.е. да подканяме и онези, които не са в нашата „църква“ (общността на действително вярващи и действително следващи Христа), да се присъединят към нея, но не като просто станат членове на общината, а като с вярата и живота си станат членове на Божия народ. Ето това е Църквата: вярващите в Христос, които Го следват и в чиито сърца Той вижда вярата и делата им, чрез които се прославя Небесния наш Отец (алюзия към Мат. 5:16).

Разбира се, поради ограниченото място тук не се впускам в други подробности, свързани с въпроса за това кой е член на Христовото Тяло, на Църквата. Тук изпускам въпроса за избраните, за съотношението между вяра и дела, за движението на вярващия към обожение (теозис) и спасение като лично усилие и като общинен акт на вярата, за действието на Божията благодат, и т.н. – този въпроси имат преди всичко богословски характер и тяхното изясняване не е тема на един блог. Но мисля, че чрез горните разсъждения до някаква степен косвено засягам и отделни аспекти на тези въпроси. Апелът ми е да се подвизаваме и да търсим Божието уверение, че Той ни е приел в Църквата Си, а не да свързваме членството си в нея само чрез принадлежността ни към една или друга църковна община или едно или друго църковно събрание.
Публикувана в Блог