Блог Свобода за всеки
Неделя, 26 Март 2017 19:17

Светската мярка на щастието

shtastie zhenaБъдете щастливи, тук и сега“ – това е призивът на новите радетели на светското благополучие. Християните много добре знаят какво означава земното добруване, властта, славата, богатството, стремежа за постигане на рая тук и сега. Както сатаната изкушаваше Христос в пустинята с трите изкушения и Му предлагаше власт, материални богатства и слава, така и съвременните земни управници изкушават хората и им предлагат тукашен рай. Какво ли не предлагаха досега – всякакви свободи, равноправия, зачитания, уважения, търпимост, и т.н. и хората бързо разбраха, какво се иска от тях: щом свободите и равноправието се отнасят до всички, значи никой не може да ми каже дали ще правя аборт и ще убия детето в мен или не, дали ще съм хомосексуалист и публично ще проявявам порока си или не, дали ще пожелая сам да сложа край на живота си или пък на живота на друг човек, за да му осигуря „достойна смърт,“ или пък да използвам новите биотехнологии и да поискам от някоя лаборатория да ми „доставят“ дете по поръчка (например дете от две майки и един баща, с което уж се избягвали генните аномалии и бъдещи заболявания на човека), и т.н. Както се казва – предлага ни се слободия в изобилие.

А сега научаваме, че вече ни се предлага и щастие. И не само ни се предлага – убеждават ни, че всички хора по земята трябва да бъдат щастливи! Преди няколко дена (19 март 2017) разбираме, че в Обединените арабски емирства (ОАЕ) е учреден Съвет по измерване на щастието по света, който ще има шест подотдела: 1) щастие и здраве, 2) щастие и образование, 3) лично щастие, 4) щастие и работно място, 5) измерване на щастието и 6) щастието в големите градове. Научаваме, че има и книга на щастието по света, в която сто професионални изследователи разказват за познанията си относно щастието, основаващи се само на човешкия земен опит и изключващи религиите и философските възгледи за човешкото щастие. Съветът по щастието се учредява във връзка с международния ден на щастието, който е на 20 март.

Разбира се, новината не убягна от вниманието и на българските медии. Както срещаме заглавия, като „Днес цял свят празнува международния ден на жената“ (или на каквото още можете да се сетите), така и заглавията от 20 март звучат по подобен начин: „Днес цял свят празнува международния ден на щастието“. От новините разбираме, че този ден се празнува съгласно резолюция 66/281 на Общото събрание на ООН от 28 юни 2012 г., в която е декларирано, че „стремежът към щастие и благополучие е фундаментална цел на човечеството и че щастието трябва да бъде цел на държавната политика и да стане компонент на по-комплексен, справедлив и балансиран подход към икономически растеж, който да допринася за устойчиво развитие, изкореняване на нищетата и осигуряване на щастие;“ подчертава се, че „ООН призовава всички държави, международни и регионални организации, както и гражданското общество да отбелязват Международния ден на щастието.“

„Че какво лошо има в това някой да желае щастие на другите,“ ще каже човек. Наистина, няма нищо лошо, стига под „щастие“ да разбираме пълна удовлетвореност на личността от живота й тук и сега с оглед на живота й в бъдещия век, когато тя ще получи вечна участ: за истинско щастие или за истински мъки. Ако тук и сега се стремим към придобиване на блага, които да ни послужат във вечния живот, и ако желаем и другите да придобиват такива блага, тогава този наш стремеж може да бъде изразен като стремеж към щастие. Естествено, за християните щастието може да бъде само в Христос и Неговата Църква, и когато християните желаят всички хора по земята да усетят истинската радост и щастие от общуването със Спасителя на света и на всяка човешка душа, тогава можем да оприличим мисията на Църквата в света като мисия на щастието в Христос.

Но светските управници виждат щастието на човека само като пълна удовлетвореност на личността от живота й тук и сега, без каквато и да е връзка с живота й във вечността, който неминуемо ще последва за всяка душа при второто славно Христово идване на земята. От новините около този „празник“ разбираме, че щастието не е само лично (което си е вярно), но държавно (което не е вярно) и към него трябва да се стремят всички държави. В тази връзка е измислен и съответен термин – брутно национално щастие. То се изчислява по специална методика на основата на различни показатели, такива като икономически прогрес, ефективност на управлението, социална справедливост, опазване на околната среда, съхраняване на културното наследство и т.н. (вж. линка по-горе към сайта на Вести.бг). Бутан е първата държава, въвела този термин, както и самата идея за държавното щастие; в тази страна от 2008 г. има комисия по брутно национално щастие, през февруари 2016 г. в ОАЕ е назначен държавен министър по щастието, през януари 2017 г. в индийския щат Мадхия Прадеш е създаден департамент по щастието, и т.н.

От ежегодния доклад на ООН за щастието може да се види, че най-щастливи са хората, живеещи в богатите страни, напр. за 2015 г. датчаните са били най-щастливи (следвани от швейцарците, исландците, финландците, норвежците и т.н.), а през 2016 г. норвежците вече са по-щастливи от датчаните. То няма как и да бъде другояче, щом като щастието се оценява по посочените по-горе показатели: богатство, социална справедливост, опазване на околната среда и т.н. – наистина в богатите страни народите се стремят да построят рай тук на земята. И съответно най-нещастни са хората от бедните страни, например на края на класацията на ООН са такива страни, като Того, Бурунди и т.н. Къде е България? На 105-то място от изследваните 155 страни. В Косово, Непал, Пакистан и т.н. хората са по-щастливи от българите. Докладът на ООН подчертава, че най-щастливи са страните, в които съществува баланс между благоденствието и социалния капитал, който се изразява във високо доверие в обществото и правителството и в малките социални различия. С други думи, щастието е в стремежа за постигане на прокламираното навремето комунистическо равенство, братство и любов, с прибавка на богатство и задоволеност от живота и обществото, в което човек живее.

shtastie deteИнтересен е също така фактът, че и децата в богатите страни се определят като по-щастливи, при което щастието се свързва и с познанията на децата относно техните права, например 77% от децата в Норвегия са заявили, че добре познават правата си, затова пък само 36% от децата в Англия имат познания в тази област (и съответно Великобритания е на 19-то място в класацията на ООН на страните, подредени по щастие). Значи ако децата знаят правата си и при случай биха могли да осъдят възрастен (включително родителите си), те са щастливи. Разбира се, интересно ми бе да прочета, че според други статистики румънските деца са най-щастливите в Европа, а южнокорейските – най-нещастните.

И тъй, след налагането от страна на евроструктурите на такива свободи, като аборта, хомосексуализма, евтаназията, опасните биотехнологични опити с човешки същества и т.н., сега се предлагат и критерии за щастие, които всяка държава в света трябва да се стреми да постигне. Ами религиозните хора? Например християните: как те ще приемат тези критерии и как ще се опитват да съпоставят налаганото им „щастие“ с разбиранията и вярата си за щастие в Бога и за „щастие“ във вечния живот, а не във временния? Май и в този случай ще стане каквото виждаме и сега: никой не пита вярващите, когато става въпрос за „добруването“ на цялото общество и на всички общества по света. При съвременния стремеж към „прогресивно“ развитие на обществата и постигане на съответни степени на богатство, социална удовлетвореност, „равноправие“ и „свобода“, не можем да очакваме, че светските управляващи ще зачетат мнението на вярващите. Но нашата мисия е да донесем до всяко човешко сърце истината за Христос и за спасението на душата, ето защо независимо от напъните на земните царе и управници да вкарат всеки човек и всяко общество в техния „светски калъп“, ние трябва да проповядваме на народите Христовото учение за истинското щастие. Разбира се, животът в Христос не изключва напредък на личността и в материален план, но Спасителят ясно ни поучава, като ни казва: „Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“, защото „вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това“ (Мат. 6:32-33).
Публикувана в Блог
2 2 2017Експертът по национална сигурност Илия Налбантов е внесъл при новоизбрания президент Румен Радев предложение всички първокласници да полагат клетва за вярност към България. Инициативата е подкрепена от директори на училища от Сливен, Сопот, Панагюрище, Копривщица.

Заклинанието вече е било изричано в Сливен на 02.03. 2016г. от първокласниците от Трето основно училище „Д-р Иван Селимински“, както и в училища в градовете Шумен и Кърджали. То звучи ето така:

С науката – напред по пътя нов!
Със знание да расна аз свободен!
То с мъдрост ме дарява и с любов
и светлото му слово ще ме води.
Заклевам се, дори и в труден час,
най-святата ми мисъл да е тази:
с делата си и с думите си аз
България в сърцето си да пазя!
Заклех се!

Логиката на експерта по национална сигурност и инициативния комитет, направили предложението е ясна – тя е изграждане на идентичност у невръстните деца, която да ги направи един ден верни и посветени граждани на България. Притеснителният момент е, че клетвата представлява тържествено обещание, обвързване, уверение в името на нещо свято. С други думи, риториката и посланието във въпросния обет придава божествени характеристики на родината и принудително, по институционален път, натрапва на най-малките граждани религията, която те са длъжни да изповядват.

В цитата от произведението-клетва виждаме, че на първолаците най-святата мисъл трябва да бъде да пазят България в сърцето си. Какво става с родителите, които искат да възпитат своите деца, че тяхната най-свята мисъл е редно да е свързана с вярата в Спасителя Исус Христос? Експертът по национална сигурност има отговор на този въпрос. Г-н Налбантов твърди, че задължителното държавно институционализиране на клетвата е методът децата от различни етноси и религии да се интегрират в единна, универсална ценностна система, която ще гарантира просперитет и успех в бъдещето. Тоест – мнението на родителите с различни религиозни убеждения няма значение, след като държавата вместо тях е дефинирала значението на понятията успех и просперитет за децата им.

Клетвата не изгражда идентичност на българи, а презадава робското бъдеще на първолаците като идолопоклонници, чиято най-свята мисъл трябва да е с дела и думи да пазят България в сърцето си. Липсата на идентичност е наистина голям проблем, но принудително наложената, институционализирана идентичност твори не граждани, а безлични хуманоиди, което вероятно е и целта на всички радетели на каузата на криворазбраната национална сигурност.
Публикувана в Блог

На 1 март бе публикуван проектозакон за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията. Законопроектът е с вносител г-н Георги Кадиев, бивш член на парламентарната група на социалистическата партия.

Корупцията, в смисъл на поквара в ценностите и мисленето, в политическия елит на България достига нови висоти с този законопроект.

Ако този проект бъде гласуван и стане закон, това ще бъде краят на религиозната свобода в България. Ако законопроектът се превърне в закон, християнската църква ще трябва отново да мине в нелегалност, за да функционира като такава.

Съветска атеистична пропагандаПроектът предвижда:

·         Задължителна регистрация на всички вярващи пред държавата.

·         Забрана за вяра в Бога и проповед без регистрация от държавата.

·         Ограничаване на даренията за църквите и забрана за финансиране от чуждестранни източници. (Църквите ще трябва да водят списъци с имена и ЕГН на дарителите на църкви и да ги предават на Дирекция „Вероизповедания“).

·         Деклариране на източника на средствата при дарения над минималната работна заплата с нарочен формуляр-декларация.

·         Забрана за извършване на богослужение на всички граждани от страни, които не са в ЕС, включая САЩ, Австралия и други нации с приятелски отношения.

·         Дирекция „Вероизповедания“ се превръща в контролен орган, който само „при съмнение за нарушаване на законите“ в страната, без установяване на фактическо нарушение, може да забрани духовната и проповедническа дейност на всеки.

·         Само одобрени от държавата образователни институции могат да произвеждат служители с право да проповядват.

·         Всяка църква трябва да има регистър с три имена, ЕГН, копия от дипломите за религиозното образование на своите служители.

·         Християните няма да могат да проповядват и критикуват  „социално-икономическия ред или обществените норми и отношения“ в страната, нито да правят политически коментари.

·         Други ограничения, вкл. въвеждане на огромни глоби за неизпълнение на тираничните изисквания на законопроекта.

На практика този законопроект ще постави християнската църква вън от закона, грубо потъпквайки принципа на разделение на държава от църква, и ще настани тоталитарната държавна бюрокрация вътре в църквите и в съвестта на хората.

Държавата ще бъде новият бог на мястото на истинския Бог.

Това законодателно решение за ограничаване на религията е най-лошото от всички досегашни опити през годините на демокрация в България да се възстанови марксизъм-ленинизма в отношението срещу християнството и свободата на религията. С тази инициатива се нарушават не само религиозните права, но и редица други основни свободи на хората – свобода на съвестта, на мисълта, на изразяване, на събиране и предаване на информация, на формиране на мнение, на събрания, на сдружаване и др. Законопроектът „Кадиев“ е удар срещу демократичното устройство на България.

Нужна е незабавна, решителна и компетентна реакция от страна на християнските общности, църкви, организации, от евангелски, православни и католически енории, правозащитни организации и демократично мислещи политици, за да бъде спрян този драконовски, тоталитарен проект, който застрашава изповядването на каквато и да било вяра в страната.

Ние вече работим върху правния анализ на законопроекта „Кадиев“. В близките дни ще оповестим подробно конкретните закононарушения и злополучните възможни приложения на тази законодателна авантюра. Предложените изменения в ЗВ на практика ще доведат до нарушаване конституционния ред в страната и разрушаването на градените с години след падането на комунизма крехки права на хората с християнски и други религиозни убеждения.

Никога опасността за църквата и християнството не са били толкова реални, колкото в сегашната трудна международна ситуация, от която силите на злото желаят да се възползват.

Прокарването на този драконовски законопроект на практика ще отвори вратата за пълен държавен контрол върху съвестта на хората и ще заличи свободата в България. Българите и най-вече вярващите протестанти, православни и католици ще се превърнат окончателно в крепостни на държавния апарат и политическата управляваща класа.

Нужни са молитвите и действията на всички вярващи и свободомислещи хора, за да опазим свободата си да живеем достойно и свободно. Единственият начин да запазим конституционния демократичен ред в България е да не допуснем този законопроект да стане закон.


 

Очаквайте скоро нашата петиция срещу Законопроекта "Кадиев" и се включете в нея!


Публикувана в Блог
На 26 октомври 2015 г. в София екипът на „Свобода за всеки” представи излезлия от печат сборник „Християнство и политика: сътрудничество BF0497BBD2C7FF981EC0DBB8436658FA9B69C03CD94634FE39pimgpsh thumbnail win distr
или противопоставяне?”, 2015. Сборникът е втора книга от поредицата за отношенията църква – държава, разгледани в контекста на междухристиянския диалог.

Сред гостите, присъстващи на представянето, имаше автори и редактори на сборника, представители на нестопански и църковни организации, юристи, книгоиздатели, автори на статии в електронното списание и съмишленици.

Централна част от програмата беше дискусията с редакторите и авторите по въпроси от съдържанието на книгата и процеса по изготвянето ѝ, с въпроси от публиката. Дискусията предизвика изключителен интерес, поради което продължи след времето, обявено за край на събитието. Поставен беше въпросът за следващ сборник от поредицата. В контактите по време на коктейла след формалната част се оформи идеята за представяне на книгата в други градове.

В обратната връзка на някои от гостите получихме вълнуващи отзиви:
Изключително щастливи сме, че вчера бяхме свидетели на един високо интелектуален, духовен, и едновременно с това съвсем човешки, непринуден и емоционален разговор-дискусия между ерудирани експерти хора със сърца и души, и всеки със своето мнение и позиция, с прекрасно позитивно отношение и чувство за хумор, които дори и при изказването на противопоставящи се твърдения и позиции, не успяха да се скарат и настроят едни срещу други това е едно уникално съчетание от (бих казал неприсъщи, нехарактерни за България) поведение, отношения и интердисциплинарни и интегрални научни, обществени, духовни, християнски и човешки връзки.
Поздравяваме Ви и Ви подкрепяме с всички сили и Вяра!
Екипът на Свобода за всеки любезно благодари на всички участници и гости в представянето на сборника.

Информация за поръчка на книгата ще намерите тук.

778ADCB19E28FB92E53D5C7A4727317A97F64518B1CC5EBFC2pimgpsh fullsize distr
    3ACB89206ECA80F16A164E7E589D9063FDE2D3D4BC32882E9Dpimgpsh thumbnail win distr Снимка 730 намалена 
Image-5 Image-6 
  20151026 202337 Снимка 857 намалена
Публикувана в Блог

unicef-303925 6402014 година бе печална година за народите, които имаха надежда и вяра в прилагането на принципите на свобода на мисълта, словото, религията и другите убеждения на хората като неотменимо право на всеки човек, дошъл на тази земя. 2014 година ни показа, че свободата да изповядваш религията си се ограничава все повече и повече, че гласът на вярващите се заглушава или пък се пренебрегва, независимо от усилията на религиозните институции за противопоставяне на несправедливостта. Същата 2014 година ни посочи, че светските власти предлагаха и приемаха закони, които противоречат на здравия човешки морал, но които са угодни на една или друга изключително малобройна група от хора или организации, „борещи” се за слободия, а не за свободи. Това с особена сила се отнася до дебатите относно хомосексуализма и т.нар. ЛГБТ-хора (лезбийките, гейовете, бисексуалните и транссексуалните).

Борбата на здравомислещите и особено на християните бе насочена към отмяна на подобни закони или към недопускане на разглеждането на подобни законопроекти, които се опитват да наложат „нова” нравственост в либералния свят. И докато опозицията между светските власти и вярващите през 2014 г. се разглеждаше преди всичко в светлината на недопускане на хомосексуализма като „норма” в обществените отношения, т.е. като някаква „норма” в отношенията между възрастните членове на обществото, то в края на тази 2014 година и организацията, която десетилетия наред бе призвана да защитава децата, УНИЦЕФ, с радост „прегърна” идеята за хомосексуализма и за родителите-хомосексуалисти и се опитва да наложи виждането си и на страните-членки на ООН, особено чрез своята дейност в световен мащаб, където тя работи за благото на децата.

Съвсем наскоро УНИЦЕФ прие документ, наречен „Елиминиране на дискриминацията срещу децата и родителите, основаваща се върху сексуалната ориентация и половата идентичност”, в който не само широко се проповядва „правото” на хомосексуалните да бъдат „родители” на деца, но се призовава в различните държави да се въведат закони, които да препятстват „дискриминацията” на подобни „семейства”, състоящи се от хомосексуални родители и осиновени от тях деца.

Това е изключително тъжен завършек на 2014 година, в която някои слободомислещи нанесоха такава огромна вреда върху мислите, съзнанието и вярата на хората – както на обикновения здравомислещ човек, така и на вярващите. УНИЦЕФ бе една от малкото организации, която през десетилетията остана неопетнена от скандали, сделки и политически влияния и с усърдие помагаше (и продължава да помага) на милиони деца по света, като ги избавя от страданието, недохранването, болестите, неграмотността и т.н. Стотици милиони хора по света вярваха на УНИЦЕФ и нейните работници, те доверяваха бъдещето на детето на тази организация, която действително вършеше чудеса по света и избавяше най-малките граждани на планетата от хроничните болести на този век.

И всичките добрини, които УНИЦЕФ вършеше, рухнаха само в един ден, когато организацията прие горепосочения документ и застана зад редиците на онези, които наричат порока добродетел и грехът – „право”. Днешните слободолюбци си намериха термина, който им бе необходим, за да защитават неморалните си стремежи за промяна на обществените отношения – думата „дискриминация”. Използването на тази дума се върши от хора с най-различни интереси и цели, както положителни, така и дълбоко отрицателни. Та сега и УНИЦЕФ начена да се бори за предотвратяване на „дискриминацията” срещу деца и родители, когато тази „дискриминация” се отнася до сексуалната ориентация и до половата идентичност.

Като посочва какви са определенията на термините „сексуална ориентация”, „полова идентичност” и „ЛГБТ-лицата”, на страница 3-та от своя документ организацията призовава държавите правилно да разбират тези дефиниции и съответно да ги прилагат в своето законодателство. Сетне на 4-та страница държавите се призовават да отменят онези свои закони, които „ограничават” правата на децата, ако една хомосексуална „двойка” реши да ги осинови. Този призив е отправен преди всичко срещу приетия неотдавна в Русия закон за защита на здравето и моралната чистота на децата, което също е част от законодателството и на други държави. В документа се казва: „УНИЦЕФ подкрепя приемането и влизането в сила на закони, които осигуряват на ЛГБТ-двойките и на техните деца законно признаване на връзките им като семейни връзки.”

unicef children talkЖивотът на едно дете в „семейството” на двама хомосексуалисти не е просто изключителна беда за нравственото развитие на самото дете, но то е беда и за обществото, което приема подобна извратеност, при която детето живее в обстановка на всекидневно осъществявано нравствено беззаконие на двама възрастни, които „познават себе си” (използвайки библейския израз за сексуалното сношение) и същевременно се изявяват като родители на децата в тяхното „семейство”. В своята среда – в училище, сред приятели, на улицата и т.н. – тези деца и техните „родители” трябва да бъдат приемани от другите техни връстници, от учителите, лекарите и които и да са други специалисти, с които децата неминуемо влизат в общение, като нещо естествено и нормално. Наистина, децата са деца и тяхното израстване е дълг на обществото, но чрез отношенията на тези деца със своите връстници и с другите хора содомският грях неусетно (а на места и съвсем забележимо) се разпространява в това общество, което е приело за нещо „естествено” и „нормално” хомосексуални лица да бъдат „родители” на децата.

Хората обикновено посрещат всяка Нова година с надежди за по-добра година и за по-успешно развитие на обществата с цел духовен и материален напредък, както на отделните семейства, така и на държавата като цяло. 2014 година ни показа, че неморалните законодателни мерки на някои покварени хора и организации могат да нанесат непоправими вреди на душевното здраве на отделни хора, а дори и на цели общества. Надеждата ни за по-добра 2015 година се крепи върху виждането, че вярващите, и особено християните, ще намерят достатъчно средства и възможности за противопоставяне на разширяването на разврата сред обществата – първо в собственото общество, сетне в другите общества и организациите, които са станали развъдник на порочни практики и идеи. Наистина, надеждата крепи човека, но съвременното нападение на злостни неморални идеи и практики върху съзнанието на народите не ни позволява само да се надяваме – днешните факти налагат активни действия, ако искаме всяка нова година да не води до увеличаване на покварата, а до нейното лекуване и преодоляване. А какво по-лековито средство може да съществува от приемането на Христос, от усилване на вярата в Него и следването след Него. Да Го следваме ще рече да изпълняваме Христовия нравствен закон и да се стремим той да бъде нравствен закон на всяко едно общество (какъвто той, впрочем, е бил в продължение на векове, когато обществата в Европа се наричаха и на практика бяха християнски).

Организацията за защита на естествените и морално оправданите права на гражданите на някогашните християнски народи, наречена „Граждани, да действаме”, организира различни петиции срещу несправедливи и дълбоко неморални идеи и практики и по този начин се опитва да пробуди съзнанието на всеки гражданин на което и да е общество и да покаже истинската същност на извършващото се насилие върху мисленето и поведението на семействата и на здравомислещите хора. Организацията начена подписка и срещу документа на УНИЦЕФ и нашето участие в тази подписка може да допринесе той да си остане само на хартия, без да бъде придвижен по-нататък в структурната йерархия на ООН. Да я подпишем е най-малкото, което можем да сторим само за една минута от времето ни, но освен това трябва да търсим възможности да показваме истинското лице на покварата, налагана ни от слободията на някои хора и организации, които или са се заблудили в мислите и действията си, или пък съзнателно налагат своята нова „нравственост” на цели народи и на техните деца. Като покажем истинското лице на беззаконието, ще си спечелим привърженици и така ще можем да намерим и средствата и възможностите за противодействие срещу безнравствеността, която някои се опитват да наложат на хората по света, като използват мощта на такива организации, като ООН. Да бдим и същевременно да действаме, защото от нас зависи как ще посрещнем и следващата Нова година – дали с още по-злостни неморални идеи и практики, налагани на народите, или с Христовото знаме на истинската свобода и истинското право на човека да Го познае и да Го следва, като прави ясна разлика между добро и зло, нравствено и безнравствено, порок и добродетел.

Публикувана в Блог

Съвременните законотворци, особено тези в Европа, определят равенство на хората пред закона. Това се счита за прогресивна стъпка на съвременните общества. Същевременно равенството, т.е. равнопоставеността между отделните хора, независимо от раса, пол, религия, образование, способности или недъзи и т.н., също е постановено със закони и те също се считат за мерило и ценност на днешните общества. И действително, законите за равенството значително допринесоха за изравняване на правата на хората и особено на онези, които в миналото бяха дискриминирани и нямаха възможност в еднаква степен да вземат участие в обществения живот. Днес в повечето европейски страни хората с увреждания и недъзи, например, живеят пълноценен живот и имат възможност да се ползват от всички облаги, които една държава може да предложи. Множеството подзаконови актове (напр. задължителното изграждане на различни приспособления, устройства, платформи и други удобства) действително допринасят за равнопоставеността на тези хора в обществото.

zakon ili suvest
Същевременно законотворците разшириха обхвата на законите за равенство и за предотвратяване на дискриминацията и включиха в тях клаузи, които уж на пръв поглед допринасят за по-видимо равенство между хората, но на практика ограничават правата на други хора. Такива са например случаите с разширяване на обхвата на нормативите, отнасящи се до хомосексуалистите и еднополовите бракове, до решението за извършване на евтаназия, до своеволната промяна на пола и дори на личността и т.н. Многократно тук в блога описвахме случаи на дискриминация на вярващите от страна на държавата, например осъждането на християни, които отказват предоставянето на услуги на хомосексуалисти или отказват да приемат евтаназията като законово определение на държавата. Многобройните примери на дискриминация спрямо вярващите карат някои християнски законодатели да търсят възможности дори и при съществуващото „прогресивно” законодателство в развитите либерални демокрации да се прокарат идеи и предложения, които, ако бъдат и законово закрепени, могат да защитят интересите и на вярващите, а не само на атеистите, каквото е положението днес в повечето модерни държваи.
2014-11-08 new 4509428 I2
Неотдавна, в наш материал от 1 август 2014 г., разказахме за една сладкарска фирма в Северна Ирландия, която отказа да постави надпис върху тортите си, който да рекламира еднополовия брак. Фирмата бе санкционирана и служителите й бяха определени като нетолерантни и неподчиняващи се на британското (и северноирландското) законодателство. Великобритания се сблъска с множество подобни случаи на „нетолерантно” и „закононарушително” поведение на вярващи, особено когато става въпрос за сферата на бизнеса и обществените отношения (слава Богу, държавата все още не се меси в семейния живот на вярващите). И изглежда тъкмо там, където вярващите се сблъскват с недомислиците на законите, се правят и съответни предложения за „подобряване” на тези закони. Само преди два дена, на 8 декември, парламентаристи и правителствени служители в Северна Ирландия обявиха решението си (широко оповестено в белфасткия „Телеграф”) да внесат за разглеждане т.нар. „изява на съвестта” като допълнителна клауза в законите, отнасящи се до равенството и дискриминацията. Подтикът за този ход идва от все още нерешеното дело на сладкарската фирма, която може да бъде осъдена заради това, че като семейна фирма тя не е пожелала да постави искания от хомосексуалистите надпис (и целият случай стана широко известен като „гей-тортата случай”).

givanp01 180pxВносителите на законопроекта (особено парламентаристът Пол Гайвън) считат, че едно общество е толерантно тогава, когато то позволява в него да има място и за различия, а не само уеднаквяване и равенство, което би създало някакво роботизирано общество. Толерантността изисква обществото да се съобразява както с необходимостта от предотвратяване на всякаква дискриминация, така и да зачита вярванията, надеждите и мислите на всеки член на обществото, т.е. да приема, че човек има право да действа според своята съвест, когато това не води до нарушаване на обществения ред или сигурността на гражданите. Отказът на една семейна бизнес фирма да рекламира еднополовите бракове, или на друга семейна бизнес фирма да приема хомосексуалисти в дома им, макар и превърнат в хотел, не нарушава обществения ред и сигурността, а е „изява на съвестта” на гражданина, с което другите граждани могат и трябва да се съобразяват.

Законопроектът потвърждава, че новата клауза, наречена „изява на съвестта”, ще осигури защита на онези, които имат различно виждане за света, в случая вярващите, независимо дали това са християни, мюсюлмани или принадлежащи към друга религия или вярване. Днешните клаузи на законите за „равенство” и против дискриминацията в действителност дискриминират вярващите, тъй като не им позволяват да действат в съответствие с вярванията и съвестта си, особено когато осъществяват бизнес или друга публична дейност. А едно толерантно общество не трябва да позволява подобно нещо, твърдят вносителите на законопроекта.

Разбира се, поддръжниците на законите за равенство като проява на светската държава, а също така поддръжниците на хомосексуалистите и еднополовите бракове, настояват, че въвеждането на клаузата „изява на съвестта” в Закона за равенството ще внесе нови разделения в обществото и ще разводни или обезличи понятията „равенство” и „дискриминация” (някои дори вече обявиха, че се срамуват, че са родени в Северна Ирландия, след като стана известна новината за новия законопроект), но тепърва ще се види дали разумът ще надделее или отново законотворците ще пренебрегнат факта, че законите за равенството на практика водят до дискриминация на вярващите. Очаква се в близките две седмици да стане ясно как се приема новият законопроект.

Juncker 03 0e426abaa8Тези последни събития в Северна Ирландия навярно ще окажат по-далечен и по-продължителен ефект и върху законотворческия процес в европарламента, където също бе начената кампания срещу подготвящия се от няколко месеца текст на „Директива за равнопоставено отношение” – законопроект, който ще бъде предложен на страните-членки на Европейския съюз за приемане от националните парламенти и ще стане част от националното законодателство. Преди десетина дена, на 1 декември 2014 година, повече от 100 организации, представляващи няколко милиона граждани на Европейския съюз, внесоха призив в европарламента, който по-специално е обърнат към президента на Европейската комисия, с молба подготвеният текст да бъде оттеглен или пък той да бъде преработен. Текстът действително е проблемен и неговото приемане може да разшири проявите на дискриминация срещу вярващите по подобие на случаите във Великобритания. Проблемът с Директивата е този, че законопроектът първоначално целеше да се предотвратят случаите на дискриминация срещу беззащитните, болните и хората с недъзи, но сетне бе разширен и обхвана и защитата на хомосексуалистите и поддръжниците на еднополовите бракове. Проблематична е и терминологията на Директивата, където думите „дискриминация,” „сексуално посегателство,” „неблагожелателно отношение” и т.н. имат доста размит смисъл и формулировка. Според сега разбираните термини, една проява на съвестта и вярата на човека може да бъде сметната като „дискриминация” или като „неблагожелателно отношение” и тъкмо в това е проблемът – как отделните хора или институции правят разлика между действителни и потенциални намерения или действия, какви са последиците от тях и има ли нарушаване на обществен ред или сигурност за който и да е гражданин на страната.

Очевидно е, че усложняването на обществените отношения подтиква законотворците да търсят най-приемливите за народите термини и формулировки, които да позволяват установяването на равнопоставени отношения между хората, без разлика на раса, език, пол, религия, образование и т.н. Това ще рече, че законите не само че не правят разлика между раса, език, пол, религия и т.н., а напротив – те трябва да отчитат всяка една черта на отделния индивид, а именно, неговия произход, неговия език, неговите вярвания и т.н. Когато те всички бъдат отчитани и когато се поставят в някакво хармонично отношение един към друг, тогава може да се говори за равенство и за предотвратяване на дискриминацията. Днешното състояние на нещата, когато натискът върху вярващите се усилва все повече и повече от светската държава, не може да продължава повече, ако държавата (в нашия случай говорим за Европейския съюз и всяка негова страна-членка) държи да се нарече толерантна, демократична и уважаваща всеки член на обществото, включително вярващите.

Публикувана в Блог
Либертарианството е почти непознат термин в българската политика и култура. То е най-общо казано, политическа философия, която защитава минимална намеса на управлението (държавата) в личния и обществен живот. Поради крайния и тоталитарен социализъм, демонично натоварен и неотстъпващ позиции дори в условията на настоящата квазидемокрация, либератарианското мислене и политика са може би сред най-добрите политически решения за България.

Проблемът с крайното либертарианство обаче е следният.

На графиката: горе – либертарианство според другите; долу – според либертарианците Като християни ние вярваме, че светският управник има за задача да наказва лошите и да защитава добрите (вж. Римляни 13 в Новия Завет). Така поставена, задачата веднага поставя и изискване управникът да има поне някакво отношение съм категориите добро и зло. Тези категории са валидни по отношение на единния и истинен Бог.

"Когато праведните са на власт, людете се радват; Но когато нечестивият началствува, людете въздишат". Притчи 29:2

"Когато нечестивите са на власт, беззаконието се умножава, но праведните ще видят падането им". Притчи 29:16

(На графиката: горе – либертарианство според другите; долу – според либертарианците)

Добро и зло, дефинирани по друг начин, освен по абсолютисткия начин, зададен ни от Библията и юдео-християнската традиция, са изкривени интерпретации на добро и зло.

Така наречената „държава", с която сме свикнали след ранните години на 20ти век, е в голяма степен езическа мисловна конструкция, която няма способността да върши добро в същността си, защото нейното предназначение е да се конкурира с Бога, и в крайна сметка да Го измести. Повечето от създателите на концепцията за „държава" – типажи като Русо и Хегел – са крайни атеисти или хуманстични идолопоклонници. Известен е приносът на Хегел към тоталитарната държава, която той нарича „Бог, който ходи по земята". При подобни претенции от страна на държавата, можем да очакваме от нея само случайно да улучва да върши добро, доколкото то съвпада със съвестта на хората. Но като цяло, нейната функция е на тоталитарно, бюрократично чудовище, дори в „демократични" условия.

Либертарианството, чиято визия е да се противи на голямата държавна бюрокрация, от друга страна не се ангажира с морални и вечни категории. За либертарианеца личната свобода изведена до крайност е най-голяма ценност. Тази позиция е много полезна в случаите, когато е на власт тираничен тоталитарен режим, на който трябва да се противодейства.

Но анархията, в която всеки е сам закон за себе си, е също толкова тиранична и опасна, както анархията на тоталитарната „държава". В този модел тоталитарната държава създава, измисляйки си нови „държавни" закони и морал, вън от дадените ни от Бога.

Християните (тези, които мислят и са ангажирани с политическо мнение и свидетелство) също предпочитат лична и политическа свобода. Особено свобода да проповядват и да се събират. Но общността е критично важна част от християнската вяра и практика. Ние сме индивидуални личности, но не можем един без друг. Христовото спасение и служение включва църковната общност, спасението е индивидуално, но има и общностен аспект. В общността моралните и духовни категории не са без значение. Тоест, личната свобода минава през общностното признание и благо.

В обществото, устроено на либертариански принцип, поради парцелирането му до крайност, има опасност от групова и лична тирания. Тоест беззаконие на дребно, социално фрагментирано беззаконие. Тъй като само вътрешно свободният човек може да ползва свободата по отговорен начин, а мнозината поради греха не са такива, то либертарианството може да проработи само в едно праведно християнско общество.

В езическо и греховно общество приложението на либертарианската идея ще доведе до хаос и тирания на беззаконието на гражданско ниво. Тиранинът обаче няма да е управникът, а обикновеният човек, тъй като, ако всеки ще е закон сам за себе си, злите и нечестивите ще имат точно толкова свобода да бъда зли и нечестиви, колкото добрите и примерни жители, които уважавт другите. (Разбира се, не можем да не отбележим, че беззаконните човеци спокойно ползват голямата държава, за да се прикрият зад нея и да вършат злите си дела; така че, това обрисуване на тиранията на анархията е само условно).

Така в едно либератрианско общество, в което отделната личност няма вътрешен морал и уважение към другите, добрите хора ще трябва да добавят още една функция в живота си – самоотбраната.

Принципно тази функция се пада на светския управник. Неговото служение не е да преразпределя блага или да се занимава със здравеопазване и благотворителност. Основните задачи на управника са мир и справедливост. Казано другояче, той воюва и наказва, за да осигури мир и справедливост. В тоталитарния модел светският управник не е такъв, а тоталитарна самообожествяваща се държава. Самият управник се превръща в престъпник, който има нужда някой да го овладее. Поради отхвърляне на Божито слово и Божия стандарт.

В този смисъл – на тотална и неефективна държава, която издържа мързеливи търтеи-държавни чиновници – по-добрата алтернатива е либертарианският или близък до него модел. Поне е ясно, че управникът го мързи и е неспособен, и така ще му се дължат минимални данъци, с цел средствата да останат у хората, за да се мобилизират за прозводство, семеен живот и самоотбрана. Тези нужди са така формулирани, тъй като едни в либертарианството ще се чувстват свободни да пушат марихуана, а други ще ползват свободата си да се образоват и да се въоръжават, за да се защитят от безделника, който пуши, и е свободен, но не произвежда и кара по магистралата в зиг-заг. Така добрите и учените ще успеят, а злите и глупави ще се провалят. Единственият проблем на тази утопия е, че в реалността провалилите се зли и глупави винаги имат нуждата успелите и умни да почувстват болката им.

Християнската гледна точка е ясна: свободата в политически план се състои в овладяване на злото. Либертарианството не разпознава добро и зло в същинския им смисъл – Бог казва кое е добро и кое зло. За християнина политическата система е без значение – ако управляващите са праведни, демокрация, република или монархия нямат значение. Божието царство расте и напредва в този свят независимо и именно защото не е от този свят, и не е обвързано с ограниченията на последния.

Но обществото с много истинска лична свобода не е либертарианското, а християнското.

Църквата е богочовешка организация, която в своя неиституционален и неполитизиран вариант буквално носи стандарта на Божието царство на земята (църквата, сборът от вярващи християни, не е Божието царство, както много често грешно твърдят богослови и лаици). Личната свобода на новородения християнин е благородна, защото търси единствено доброто на другите и прогласяване на Божието спасение и добрина.

Личната свобода на грешния човек всъщност е опасна. Защото човешката природа е покварена от греха и злото. Злият човек иска да реализира своята свобода, но за сметка на другите. Добрият човек упражнява свободата си, не като отнеме тази на другия.

Лорд Актън каза великата своя фраза, която повтаряме и до днес: „Властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно". Именно тази фраза е осъждението както за държавните тирани, тоталитарните режими, така и за поддръжниците на АБСОЛЮТНАТА лична свобода. Крайният, радикален и безкомпромисен индивидуализъм е точно толкова тиранична и нечовешки безумна доктрина, колкото и тоталитарно-корпоративният държавен режим. (Разбира се, има пробойна в сентенцията на Актън – Бог има абсолютна власт, но тя в никакъв случай не Го покварява, а е израз на Неговата любов и справедливост.)

Какво по-тиранично можем да намерим от напускане на разума и предефиниране на собствения си пол, съгласно вътрешните си чувства? И настояването под предлог за равенство и справедливост това безумие да бъде превърнато във всеобщо задължително държавно защитено право?

Свобода в хаоса на безмерното и безбожно индивидуално безхаберие е точно толкова невъзможна, колкото в социалистическия общностен тоталитаризъм. Свободен е само този човек, който може отговорно до носи бремето на свободата. Библейски приета, и според нас доказана житейски, постановка е, че най-тежкото робство е това на греха и заблудата. То е като тежък кошмар, от който не можеш да се събудиш, и дори в съня си се съмняваш, че има изход. Така, както прекалено контролиращата държава няма друга същност, освен тирания, тъй като изземва божествени функции и налага изкривената си по този начин същност на всички, така тираничен може да се окаже и либертарианският модел.

Джон Адамс, един от така наречените „отци" на американската нация, твърди, че високо уважаваната американска конституция е приложима само сред хора (народ), които имат религиозни ценности. Тоест имат задръжки, уважение към другия, и могат да се самоуправляват. За съжаление, съвременните леви тенденции, не, политически ветрове, които тресат Америка, са само тъжно доказателство за неговите думи.

За хората на Изтока, като тези в България, излизащи от комунизма и все още живеещи под неговата сянка, по-лошо няма да стане. Затова либертарианският експеримент, разбира се подкрепен от една консервативна партия, основана на християнските ценности, може да гарантира стабилизиране на политическата обстановка. А защо не и така лелеяното индивидуално и национално възраждане?

Все пак свободният човек може да се асоциира с други разумни свободни хора и да неутрализира вредния тираничен ефект на хаоса на безкрайното самоопределяне на индивида. Робът на тоталитарната тирания, от друга страна, винаги ще бъде пушечно месо на елитарните социални инженери, без да го разбира. Българите имат качества за първото (да са свободни), но трябва да се отърсят от второто (да са роби). Разбира се, съгласявайки се с Адамс, няма как свободният българин да стане такъв без да премине през покаяние и прошка на греховете, съгласно новозаветните писания. А това е задача, в която политикът не може да реализира, а само да съработничи на Главния Предприемач.

Все пак ние можем да си представяме, че народът управлява, но истината е много по-различна.

*****

А царството и владичеството, и величието на царствата, които са под цялото небе, ще се дадат на людете, които са светиите на Всевишния, Чието царство е вечно царство и на Когото всичките владичества ще служат и ще се покоряват (Даниил 7:27).

Господ ще те утвърди като свет народ за Себе Си, според както ти се е клел, ако пазиш заповедите на Господа твоя Бог и ходиш в Неговите пътища; И всичките племена на света ще видят, че ти се наричаш с Господното Име, и ще се боят от тебе (Второзаконие 28:9-10)

И от престола излезе глас, който казваше: Хвалете нашия Бог, всички Негови слуги, вие, които Му се боите, малки и големи. И чух като глас от много народ, и като глас от много води, и като глас от силни гърмежи, които казваха: Алилуя! Защото Господ, нашият Бог, Всемогъщият, царува (Откровение 19:5-6).



Виктор Костов е адвокат, доктор по философия и богослов. Председател на Християнреформистка партия. Издател и главен редактор на сайта за свобода на съвестта, религията и словото Свобода за всеки.
Публикувана в Блог
Корица
Редакционна бележка: Встъпителни думи на доц. Дилян Николчев при анонса на новия сборник, публикуван от Свобода за всеки в началото на м. Юни 2013 г.

„Не в силе Бог, а в правде”: конференцията „Отношенията църква – държава след падането на комунизма” – мост между пластовете на времето в сферата на религиозните изповедания

През последните десетилетия се появи необходимостта с религиозна насоченост мнозина учени, не само богослови, но и историци, политолози, философи и пр., да насочат погледите си към това, което можем да определим метафорично като „сегашно време”: така е формулирана „времево” и темата на сборника, както и предшестващата го конференция „Отношенията църква – държава след падането на комунизма”. Но всъщност темата обхваща време, което не е изтекло или поне не е изтекло напълно, тъй като самото то – времето – е историческо, защото ние носим спомени за неговите превратности от последните няколко десетилетия и дори сме били участници или преки свидетели на събитията, които са го белязали през атеистическия комунистически режим.

Следователно формулираната от авторите на проекта цел – издаването на сборник с богословски материали по темата за отношенията между църквата и държавата – е извикана от преакцентирането на една от основните функции на историята: да хвърля мост между пластовете на времето.

„Защо?”, ще попита някой.

Защото все по-очевидна става необходимостта от установяване на ясни, справедливи и цивилизационни рамки в отношенията между църквата и държавата, както и между религиозните изповедания в страната ни, от една страна, а от друга, защото хората и обществото изпитват нужда да получат спешно познание и оценка за това, което е предопределило, често пъти фатално, живота им в сферата на личния и колективния им религиозен живот; и защото, правдиво е също да кажем, че настоящият век, в контекста на темата, а и не само, е век, повече от всички предходни, белязан от екстремни събития, създали рани в колективната памет, които годините не са в състояние да заличат.

Затова и част от поместените тук статии-доклади са носители на „спомените”, на източниците и свидетелствата от предходния период на отношенията църква – държава, период, оставил чудовищен отпечатък и до днес върху религиозния живот в страната ни. С други думи, времето на българския посткомунизъм разкрива и един вариант на настоящия реализиран вече проект – подлага на ревизия тезата, че става дума изключително за историята на „непосредственото станало” в религиозния мир.

И това е правилен подход, защото историята на сегашното време се простира и до този предшестващ период, който по ред причини досега не е бил обект на сериозно богословско и историческо изследване, отговарящо именно на критериите на свободното изследване. Този период, с всички изпълващи го събития, стои днес като „непогребан мъртвец” и продължава да безпокои живите. Следователно обект на заявената тема, в частност, е всичко това, което трябва да бъде „погребано”, тоест всичко свързано с темата трябва да получи необходимата историческа оценка, вкл. и въпросът за религиозните изповедания и Държавна сигурност преди събитията, в настояще време описателно представяни като „промените”. На времето след „промените” също има посветени текстове от настоящия сборник.

За българското посткомунистическо общество в условията на конституционно разделение между църквата и държавата може да чуем две взаимно изключващи се определения: общество без религиозна толерантност и общество с твърде много религиозна толерантност. За мнозина, учудващо, и двете твърдения са верни. 

Какво означава „религиозна толерантност”, разположена практически между църквата и държавата? Това всъщност е непрекъснатото говорене за определени травматични събития, без да се навлиза в дълбочина на явленията. Това всъщност – извинете за словесното наслагване – е състояние, което се крепи на повторението, нещо повече – на задължаващото повторение, водещо до подменяне на миналото с настояще. За тази неидентичност и несигурност в отношенията църква – държава „говорят” част от авторите; те сякаш питат поотделно всеки един от нас: как се чувстваш? И ето в тази корелация „църква – държава” се състои може би най-важното значение на инициативи като настоящия проект – както в индивидуален, така и в колективен план. 

Ситуациите „твърде много религиозна толерантност” и „твърде малко религиозна толерантност”, макар да изглеждат взаимно изключващи се, по-скоро взаимно се предполагат и обуславят. И в двата случая се постига обратното на това, което се цели. От държавническа, църковна и обществена гледна точка, колкото и различни да са мотивите на тези две стратегии, те отнемат перспективите на Историята. А колко е просто и колко е богословски правдиво: „Не в силе Бог, а в правде”. За това, със свои думи и доводи, пишат в този сборник и останалите участници в настоящото научно събитие.

Остава само за читателя да отдели време за прочит и да съсредоточи внимание върху тези научно-богословски, а защо не и социално-терапевтични текстове, посветени на различни подтеми и акценти на водещата тема – „Отношенията църква – държава след падането на комунизма”. Дано всред тези читатели намерят място и висши църковни ръководители, държавници и политици, за да не злоупотребяват с паметта и правдата в областта на религията, за да помнят – пак ще кажа, че „не в силе Бог, а в правде”.

Доц. Дилян НиколчевДилян Николчев е доцент, ръководител катедра – Богословски факултет към СУ. Завършил през 1986 г. Духовна Академия (сега Богословски факултет при СУ), както и право в Правно-историческия факултет (2008) към ЮЗУ. Специализирал Римско право в Юридическия факултет на СУ. От 1994 г. преподавател по Църковно право и Устройство и управление на БПЦ в Богословския факултет на СУ. Доцент от 2006 г., ръководител на катедра. Автор на монографията Брак, развод и последващ брак в Православната църква, както и на повече от 80 статии и студии, специализирани в областта на църковното право.

Публикувана в Блог
Становище
21 юни 2012 г.

Свобода за всеки – адвокати
www.svobodazavseki.com

По повод съобщенията в пресата за спиране на Проект за Закон за детето (ПЗД)

В пресата се появиха съобщения за отказ от разглеждане на злополучния ПЗД в сегашното Народно събрание. Изразяваме задоволството си и поздравленията си до всички, организации и личности дали принос за постигнатата победа над този опит за антисемейно и неразумно законодателство. Приветстваме също отказът на управляващите от него. В същото време сме загрижени от половинчатия отказ от проекта и изказвания на политици, които се надяват да съживят тоталитарния законопроект в бъдещия парламент.

Следва да заявим, че ние ще поддържаме всяка правозащитна и гражданска инициатива срещу подобни на ПЗД предложения за антисемейно законодателство, което нарушава основни човешки права и интересите на родители и деца.

Нещо повече. Призоваваме загрижените организации и личности за инициатива по ревизия на сега действащото законодателство за „закрила на детето”, както и на практиките на съответните социални служби, поради случаи на злоупотреба с власт и нарушение на основни човешки права и към момента. Семейството и отношенията родители-деца трябва да останат неприкосновена територия за държавния чиновник освен в случаите, регламентирани в закона при престъпления срещу личността и публичния интерес.

Свобода за всеки - адвокати ще продължи да стои в защита на основните човешки права на неприкосновеност на личността, семейния живот и жилището и да защитава свободата на родители и деца от незаконна държавна намеса.

Публикувана в Блог
Събота, 24 Декември 2011 10:42

Отворено писмо на П-р Вениамин Пеев

До всички почтени членове на СЕПЦ
в Република България,
които отхвърлят сътрудничеството с ДС
и го признават като предателство
спрямо Христовата Църква

Отворено писмо на П-р Вениамин Пеев

ОТВОРЕНО ПИСМО
П-р Вениамин Пеев, доктор по философия (НБУ)

УВАЖАЕМИ СЕСТРИ И БРАТЯ!

С недоумение прочетох “Становището на Ръководството на СЕПЦ в България относно “отварянето на досиетата” на духовни служители” (изх. №415/12.12.2011), подписано от председателя на СЕПЦ п-р Иван Врачев. Вземам отношение по въпроса, въпреки че съм държан целенасочено настрани от духовните и административните дела на Съюза от п-р Виктор Вирчев и ченгетата в Съюзното ръководство, защото те не желаят да имат коректив за своите престъпления в мое лице. Основанието ми да взема отношение е: 1) моят дядо Пею Стоянов Чифудов (1897-1973) е един от учредителите на Съюза от самото му начало; 2) баща ми Тимотей Пеев Стоянов (1926-2010) премина целия си живот като петдесятен вярващ и се пенсионира като пастир на СЕПЦ; 3) родих се в петдесятно семейство и служих 10 години като пастир на СЕПЦ преди заминаването си в чужбина, бях председател на реформаторския Събор в Ямбол през 1989 г. и никога не съм прекъсвал духовното си общение с истинските петдесятни вярващи у нас.

Недоумението ми е породено от следните драстични неистини, които се съдържат в това ОФИЦИАЛНО СТАНОВИЩЕ.

Първата драстична неистина е, че Съюзът на ЕПЦ “направи решителна стъпка към разграничаване от тоталитарното минало и за пълно прекъсване на контрола от страна на структурите на бившата Държавна сигурност върху живота и служението на църквите”. Това е неистина по следните причини:

(1) На Събора в Ямбол, на който бях председател, току-що избраният председател на СЕПЦ п-р Виктор Вирчев направи опит да съхрани участието на п-р Диньо Желев в Съюзното ръководство, въпреки че се знаеше за неговата обвързаност със службите. Онези, които помнят събитието, ще си спомнят, че публично нарекох Вирчев “фурнаджийска лопата”, с което обявих разграничаването си от политиката на връщане назад към тоталитарното и ченгеларско минало на Съюза. Именно тогава, въпреки че бях предложен за член на Ръководството, аз отказах, защото ми стана ясно, че Дирекцията на изповеданията и ДС стоят зад п-р Вирчев и още неколцина млади ченгета, които известно време продължиха да тровят духовната атмосфера в Съюза. Подчертавам:

1) Диньо Желев бе запазен от п-р Вирчев и той още дълго време пастируваше в СЕПЦ;

2) Сред младите пастори имаше хора, които влязоха в ръководството, въпреки че бяха силно обвързани още преди 1989 г. с ДС;

3) В Ръководството влязоха и такива, които по потомствена линия бяха обвързани с ДС, защото бяха синове на пастори-ченгета;

4) Пастори, обвързани с ДС по т. 2) и 3), има и досега в Съюзното ръководство. Надявам се моите мислещи читатели да са се убедили, че “решителната стъпка за разграничаване от тоталитарното минало” въобще не е направена до ден-днешен! Тогава кого се опитва да заблуждава п-р Иван Врачев?

(2) Има обаче още една причина да твърдя, че настоящото Ръководство не се е разграничило от миналото. В СЕПЦ продължава приемствеността на пасторите-ченгета като един НЕПИСАН ЗАКОН. Ръководството мълчи за пагубната обвързаност с комунистическите структури на председателите: п-р Иван Зарев, п-р Диньо Желев и п-р Виктор Вирчев. Нека споделя няколко наблюдения за тези лица.

П-р Ив. Зарев. Когато Ръководството ме назначаваше за проповедник в ЕПЦ-Русе, Зарев ме инструктира насаме да бъда “лоялен към властта” и “да не проповядвам по теми, които са оскърбителни за другарите”. Само по този начин съм щял “да се пенсионирам като пастир”. Лоялността той разбираше като доносничество, а неоскърбителното проповядване – като избягване темите за грях, покаяние и ад. По същия начин той инструктираше и останалите млади проповедници. Слава Богу, не всички го послушахме! Ще прибавя само един знаменателен факт. Тъй като съм бил един от най-ревностните инициатори за евангелската просвета в СЕПЦ, имах възможност да уговоря в средата на 80-те години задочно обучение на българи в законно съществуващата руска баптистка семинария в Москва. Бе необходимо само съгласието на председателя на Съюза. Споделих постигнатото със Зарев, защото го смятах за по-надежден от Желев. Когато чу това от мен, той се разкрещя и ме заплаши с преустановяване на пастирското ми служение, въпреки че самият той ме бе ръкоположил и даваше вид на човек, който обича богословското образование. Затова поех личното си богословско развитие и израстване в свои ръце и с Божие благословение!

П-р Д. Желев. Той извърши “безкръвен” преврат срещу Зарев с помощта на Комитета и ДС. Желев не бе избран, а лансиран от тях. Той вкара най-много ченгета в бившото Ръководство, някои от които дори не бяха служили самостоятелно преди това в църкви. Тази ченгеларска инициатива бе предприета преди и по времето на процеса срещу п-р Георги Тодоров и другите евангелски мъченици за чистата вяра. Твърдя, че високите служби на повечето членове на Ръководството тогава бяха “откупени” с обвързаност със службите. Това е петдесетната “симония”. Желев многократно ми е натяквал, че ако не пиша “доклади на другарите”, няма да изляза в капиталистическа страна, което действително не ми се удаде до 1989 г. Зарев и Желев положиха основите на една специфична форма на религиозен шпионаж спрямо дейностите на църковни организации извън страната. Чувал съм, че следствие на такива доноснически писания до известна степен бе процесът срещу п-р Г. Тодоров и още четирима петдесятни вярващи. Това обаче е “кървава” дейност! “Прегорелите съвести”, за които говори ап. Павел, направиха всичко възможно този процес да бъде изпратен в забвение след 1989 г.

П-р В. Вирчев. Той е детето-чудо в предателско-председателската поредица. Започнал като незначителен проповедник в гр. Перник по времето на п-р А. Динов, Вирчев бе изстрелян шеметно в най-голямата и отговорна ЕПЦ-Бургас. Две обстоятелства ми правят впечатление: 1) изгонването от Перник на баща ми п-р Тимотей Стоянов, който отказа да сътрудничи на ДС, и замяната му с “детето-чудо” Вирчев и 2) уволнението на п-р П. Гурбалов в Бургас и замяната му пак с това “дете-чудо”. Твърде любопитен факт е, че Вирчев влезе твърде рано в ченгеларското Ръководство на СЕПЦ и бе един от несменяемите адютанти на Зарев и Желев в чужбина, като се има предвид, че той не знае западни езици. Разбира се, след връщанията му от “екскурзиите” никой от нас, неговите колеги, не научаваше насърчителни подробности за това, какво е ставало там. Твърдя, че участниците при такива “командировки” носеха информация на извънцърковни представители и институции. Не е за пренебрегване фактът, че след заминаването си от Бургас Вирчев енергично се потруди на негово място да бъде поставено едно от настоящите ченгета в Ръководството на СЕПЦ. Не е ли това политиката на ченгеларската приемственост на всички нива?

Втората драстична неистина е твърдението в “Становището”, че доказаните ченгета в СЕПЦ “никога не са търсили доброволно контакти с ДС, а всичките им контакти са били принудителни”. Ако някой си е вършил прецизно работата по онова време, това бяха именно служителите на ДС. Те не използваха насилствени методи, те просто се възползваха от глупостта и страхливостта на онези, които им станаха сътрудници. Когато сам влезеш в бърлогата на вълка, не се оплаквай, че ти ръмжи и оголва зъби! В България има много достойни служители от онова време, които пострадаха, защото всички държавни структури съдействаха на ДС, но те пострадаха поради залавяне в “нарушения” на комунистическите закони, т. е. отказваха да сътрудничат. Аз също съм отказвал да сътруднича, но благодаря Богу, съм използвал “хитростта на змиите и беззлобието на гълъбите”, та затова съм останал цял. Моите лишения и страдания са причинени от други и най-вече – от “братята-ченгета”!

Третата – и най-сериозна неистина е, че пасторите-ченгета “никога не са давали информация в ущърб на църквата или поради която някой да пострада”. Ако п-р Ив. Врачев се е подписал под тази отвратителна лъжа, трябва публично и писмено да се покае за това! Защо тогава бяха уволнявани или изселвани достойни пастири в СЕПЦ като Едуард Куриян, Стойчо Купенов, Младен Младенов, Георги Тодоров и др.? Кой ги клеветеше за тяхната твърдост за Христа пред властите, ако не собствените им колеги? Кой затваряше църкви и не пращаше служители в тях? Аз лично ще дам пример с църквата в гр. Бяла, Русенско, която беше затворена по времето на Зарев и той не пожела да защити почтения й служител. А колко много такива случаи има из страната? А кои свидетелстваха срещу п-р Г. Тодоров, дяк. Натанаил Цачев и останалите подсъдими? Не помнят ли хората от моето поколение как бе отразен процесът във вестници като “Отечествен фронт”? Трябва ли да забравим подлостта на цялото тогавашно Ръководство, което буквално хвърли на вълците такъв прекрасен пастир като Г. Тодоров? За какво платиха с живота си п-р Тодоров и дяк. Цачев? – За да ни снабдяват с Библии, песнарки и християнска литература! Недоумявам как не се изобличават някои днес, когато държат в ръце Библия или песнарка, които са откупени с кръвта на тези наши братя!? Има само един отговор – такива са люде “с прегоряла съвест”.

Скъпи приятели! Становището на СЕПЦ, подписано от председателя му п-р Ив. Врачев, доказва, че СЕПЦ днес е един исполин, който е съставен от “пръст и желязо”. По-лошо обаче е това, че и днешното Ръководство предпочита да оневини и запази калта! А поради калта желязото на истинската духовност корозира и никакви жонгльорства не могат да прикриват тази истина. Изходът е само един: очистване и изхвърляне на пръстта! Такава е волята Божия, такъв е примерът на реформаторите, такова е желанието на почтените вярващи днес!

Публикувана в Блог

Извадки от “СТРАТЕГИЯ ЗА ПРАВОСЛАВНО ОБРАЗОВАНИЕ, ПРОСВЕТА И КУЛТУРА НА ОБЩИНА БУРГАС”

Правописът бе частично редактиран, за да бъде документът разбираем и четим:

 Във раздел 2, представляващ анализ на силните страни в правослаизирането на несалението в община Бургас, документът отбелязва покровителственото отношение на местната държавна власт към православието:

 Силни страни са:
- ръководството на Община Бургас подкрепя всяка инициатива, носеща духа и традицията на светото Православие в България
- съществува методическа,учебно-помощна литература за изучаване на предмета
- участие на православното духовенство в училищните ритуали. (Стр. 3)

 Като недостатък в степента на одържавяване на православието Стратегията отбелязва:

 - отсъствие на пълноценен православен мироглед на обществото
- прекалена толерантност към новопоявилите се религиозни движения,които имат користни цели (стр. 3-4)

 Централизирането на плана за развитие на православната култура и образование зависи от съвместните усилия на Община Бургас, ръководствата на училищата и детските градини, цялата интелектуална общност и бургаското гражданство.Обединени от високодуховната ортодоксална идея, с общи усилия е необходимо да се постигнат поставените цели и задачи по-нататък. (Стр. 4)

 Целите на стратегията сами по себе си говорят за прокарване на идеята за налагането на държавна идеология за цялото общество, а именно православието (в нарушение на конституцията на република България, която забранява установяването на единна политическа или религиозна държавна доктрина, чл. 11, ал. 2):

 1. Промяна на статута на учебния предмет Религия –Православие в детската градина и училищата и неговото равнопоставено място сред другите учебни предмети

2. Превръщането на Община Бургас в духовно- просветен център за обогатяване на Православния статус на гражданите в демократично общество.Формиране на положително отношение към Св.Православие.

3. Обогатяване на традиционния културен живот на Община Бургас с Православен дух и иницииране на нови прояви в контекста на Православното кутурно – историческо наследство на Общината.

 Дейностите по изпълнение на тези цели включват три „приоритетни области” – просвета, образование и култура:

Първа приоритетна област (дефинирана като „Просвета” – б.ред.) обхваща децата от предучилищна възраст от 3 до 7 г. възраст и учениците от всички училищни степени, учители и директори от предучилищно и училищно образование.

Приоритетна област „Образование”-

Основна цел – поетапно въвеждане на православно образование, обучение и възпитание в ЦДГ и училищата на територията на Община Бургас.
     …
-създаване на православен кът на патрона на училището. Избор на икона на всяко училище и ЦДГ, както някога във Възраждането. Иконата да присъства на всеки празник и училищно тържество.

-организиране на обучителни семинари на директори и учители за повишаване качеството на религиозното образование и създаване положително отношение към предмета Религия-Православие.

 Приоритетната област “Култура” има следните измерения:

 Обхваща институции,свързани с културно- историческото наследство на Бургас – музеи, библиотеки, галерии, центрове за приложна дейност и всички дейци на културата.

Ето и част от дейностите предвидени по тази приоритетна област на община Бургас:
-учредяване на фестивал на Православните изкуства (!? – б. ред.) за деца и ученици

-разнообразни прояви, свързани с православно-църковния календар- честване на празници на християнски светци;
- организиране седмица на Православната икона
- инициативи и дейности, свързани с Православния религиозен туризъм

Съвсем естествено е предвидено и финансиране от бюджета на общината и други държавни институции за налагането на единно общинско православие в Бургас.

Финансовото обезпечаване се предвижда в бюджета на Общината, архиерейско наместничество и църковни настоятелства към отделните енорийски храмове в града; от спечелени проекти; дарения от НПО и спонсори.

Нашият коментар

1. Ще отбележим заповедно-държвническия тон в последен раздел на документа и прекрачването на юрисдикционните правомощия на местните управници от Бургаска община  при опита им за мобилизиране на държавните структури в изпълнението на стратегията. Заповедта не е насочена само към тези органи, които са под юрисдикцията на Бургаската общинска администрация, но и към независимите от нея „представители на православното духовенство, директори на училища, културни и простветни дейци”. Не са пожалени и неправителствените организации, които са неправителствени именно защото не са държавни:

В организационната структура по изпълнението на стратегията трябва да участват всички заинтересовани страни – служители на общинска администрация и РИО на МОН , представители на православното духовенство, директори на училища и ЦДГ, културни и просветни дейци, НПО.

2. Конституцията на България повелява отделяне на институциите на църквата и държавата. В този документ ние виждаме безогледно държавно изземване на една религия и превръщането и в държавна идеология, макар и на местно, общинско ниво. Само фактът на финансиране на подобна програма от бюджета на общината доказва това обвързване. Но налице са и духовно-идеологическите измерения на местния общински тоталитаризъм в Бургас.

3. Конституцията на България установява плурализъм на политическите и верски убеждения и забранява установяването на държавно-задължителна идеология. Бургаската община с цитирания документ безусловно и безпрецедентно нарушава тези конституционни наредби.

4. Превратно (тоест – извратено) се тълкуват разпоредби на българската конституция и законите, а именно – чл. 13, ал. 2 относно смисъла на това що е значението на обяваната там “традиционност” на православието.

 Извод:

„Стратегията” е опасен документ, който застрашава конституционната уредба на Република България, в която има върховенство на конституцията и Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Приeмането или прилагането на тази стратегия, дори без да е гласувана, би означавало сериозно застрашаване и нарушавана на правото на свобода на съвестта, религията и словото поради отричането на принципа на плурализма от страна на местни и други държавни органи на територията на община Бургас.

Практиката създадена от подобен документ създават прецедент, който лесно ще бъде възприето от други местни органи на държавна власт. Незачитането на основни човешки и конституционни права насърчавани чрез „Стратегията” на практика води до обособяването на власт в държавата, която пренебрегва основни конституционни принципи на държавното устройство, а именно върховенството на човешкото достойнство и свобода.

Публикувана в Блог

ДО

ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ Президент на Република България

ЦЕЦКА ЦАЧЕВА Председател на 41-то Народно събрание на Република България

БОЙКО БОРИСОВ Министър председател на Република България

ЙОРДАН БАКАЛОВ Председател на Комисията по човешки права и вероизповедания към 41-то Народно събрание

БОЖИДАР ДИМИТРОВ Ресорен министър на вероизповеданията

ПРЕДСЕДАТЕЛИТЕ на парламентарно представените в 41-то Народно събрание политически партии

Г. ГАНЕВ
Омбудсман на Република България

Копие до:

ЕМИЛ ВЕЛИНОВ
Директор дирекция Вероизповедания към Министерски съвет

Българските медии

Д Е К Л А Р А Ц И Я

ОТ ЗАГРИЖЕНИ ЗА РЕЛИГИОЗНАТА СВОБОДА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯ И ГРАЖДАНСКИ СДРУЖЕНИЯ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Относно: изнесена информация в медиите за подготвян законопроект за нов закон за вероизповеданията от Цвета Георгиева, народен представител oт партия «Атака» в 41-то Народно събрание на Република България

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,

Тази декларация е израз на нашата дълбока загриженост относно направените от народната представителка Цвета Георгиева от партия «Атака» изявления в ефира на предаването «Булевард България» на 29.09.2009г. по телевизия Re:tv относно подготвян законопроект за нов закон за вероизповедианията.

От изнесената в предаването информация става ясно, че политическа партия «Атака» подготвя законопроект за нов закон за вероизповеданията, който според г-жа Георгиева ще е готов до една седмица. Целта на този законопроект е да въведе нови изисквания за регистрация на вероизповедание, както и да задължи регистрираните до момента вероизповедания да се пререгистрират с оглед тези нови условия.

Някои от новите изисквания, които партия «Атака» планува да заложи в закона, оповестени публично от г-жа Георгиева в предаването “Булевард България” са следните: – религиозната общност да има минимум 5000 последователи – български граждани; – религиозната общност да разполага със собствен храм; – сградата на общността да се намира на не по-малко от 50 метра отстояние от училища, като това изискване да важи и за заварените в това положение храмове на регистрирани до момента общности; – да не е отказвана регистрация на верската общност в други страни по света;

Във връзка с горното, изразяваме нашата загриженост като считаме, че въвеждането на подобни изменения в Закона за вероизповеданията в голямата си част ще са в грубо противоречие с Конституцията на Република България (член 6, член 12, член 13, член 26, член 37 и член 43) и безпрецедентно ще нарушат правата и свободите на голям брой български граждани.

Предлагането и приемането на репресивни клаузи в настоящи и бъдещи закони, изискващи регистрация и пререгистрация на религиозните институции в България са в противоречие и с редица международни документи, които Република България е ратифицирала, като Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, /наричана по-нататък Конвенцията/, Международния пакт за граждански и политически права на ООН, Договора за присъединяване на България към Европейския съюз и други актове, подписани от Република България.

Въвеждането на изискване за минимален брой последователи, както и другите визирани ограничителни режими по съществото си представляват пречка за изграждането на общество, в което плурализмът на възгледите, вярванията и религиозната свобода са неотменима предпоставка за демократично развитие.

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,

Призоваваме Ви според Вашите правомощия, категорично да изразите своята позиция в защита на религиозната свобода в България и да съдействате активно за отпадане на гореизброените изисквания за регистрация на вероизповедание.

ГЛАСУВАНЕТО НА ПОПРАВКИ В ПОСОЧЕНИЯ СМИСЪЛ В ЗАКОНА ЗА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА БИ ОГРАНИЧИЛО ЧОВЕШКИТЕ ПРАВА И РЕЛИГИОЗНИ СВОБОДИ В РАЗРЕЗ С КРИТЕРИИТЕ ЗА ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ И ЧЛЕНУВАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ КЪМ МОМЕНТА В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ.

С НАСТОЯЩАТА ДЕКЛАРАЦИЯ НИЕ ИЗРАЗЯВАМЕ КАТЕГОРИЧНАТА СИ ПОЗИЦИЯ СРЕЩУ ДОПУСКАНЕТО НА ГОРНИТЕ ДИСКРИМИНАЦИОННИ, ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОННИ И НЕДЕМОКРАТИЧНИ ТЕКСТОВЕ В ЗАКОНА ЗА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА.

С уважение,

Име и длъжност на представителя: Вероизповедание / гр. сдружение: Адрес за контакт:

1 Д. ф.н. адв. Виктор Костов, председател ГИ Свобода за всеки, Фондация Преображение ул. Смърч 14, ж.к. Бели брези, София

2 Д-р Красимир Кънев, председател Български хелзински комитет ул. Върбица 7, София 1504

3 Цанко Митев, председател Асоциация за защита на религиозната свобода ул. Цветан Минков 11, София 1202

4 Васил Еленков, пълномощник Национален Алианс Обединени Божии Църкви ул. Веслец 69, София 1202

5 Калоян Курдоманов, пълномощник Апостолска реформирана църква ул. Веслец 26, София 1202

6 Адв. Диана Даскалова Фондация «Център за правна помощ – Глас в България» ул. Лавеле 8, ап. 6, София

7 Людмил Ятански, пастор Българска евангелска църква «Блага Вест» ул. Суходолска 2, бл. 52, ет. 1, ап. 4, София

8 Павел Игнатов, гл. пастор Божия църква в България ул. Васил Друмев 37, Оборище, София

9 Велислав Алтънов, ръководител Християнска вселенска и апостолска църква РИ ул. Перник 176, ап. 59, София

10 Пламен Цолов, пастор Апостолска Християнска църква ул. Бачо Киро 66, София 1202

11 Тихомир Тенев, апостол Християнска църква ДАВ България кв. Българка, гр. Сливен

12 Емил Коен, председател Фондация «Толерантност» ул. Раковски 163а, София

13 Елена Дянкова, координатор ГИ Справедливост 21 към ХЦ Прелом ул. Веслец 26, София 1202

14 Светослав Петров, национален гл. служител Национален християнски център ул. Мургаш 1, гр. Пловдив

15 Любо Гечев Петков, гл. пастор Християнска църква «Месия» ул. Майор Кавалджиев 175, гр. Ст. Загора

16 Евгени Найденов, председател Българска свободна църква ул. Маестро Кънев 34, кв. Ов. Купел, София

17 Красимир Партовски, гл. пастор Християнска църква «Ел шадай» бул. Мария Луиза 112 а, София

18 Иводор Ковачев, главен служител Апостолско служение Мисията РИ Младост 2, бл. 215, ап. 148, гр. София

19 Мария Миндева, ръководител Отворено библейско братство ул. Ген. Колев 81, гр. Добрич

20 Никола Лефтеров, председател Съюз на църквите на адвентистите от седмия ден ул. Солунска 10, София

21 Динко Златаров, епископ Църква на Бога РИ ул. Г. С. Раковски 21, гр. Стара Загора

22 Димитър Димитров, пастор Християнски център за Съживление РИ ул. Хан Аспарух 8, ет. 4, ап. 11, гр. Добрич

23 Жоро Пенчев, пастор Интернационален християнски алианс Реката РИ София ул. Латинка 26, вх. Б, ет. 7

24 Станислав Тодоров, гл. пастор Християнски център «Слово на вяра» РИ ул. Тунджа 21, вх. А, ап. 7, гр. София

25 Георги Михайлов, пастор Христова евангелска църква «Шалом» ул. д-р Съйко Съев 16, гр. Ловеч

26 Адв. Иван Груйкин, председател Гражданска инициатива «Справедливост» ул. Евлоги Георгиев, бл. 147, вх. А, гр.София

27 Стоян Георгиев, председател Асоциация общество и ценности бул. Вл. Вазов бл. 169, гр. София 1510

София, 12 октомври, 2009г.

Публикувана в Блог

Едвам ли личното безхаберие може да е голям грях. То обаче може да се превърне в изкушение – освен да изложиш себе си, също да омаскариш хората, които са ти гласували доверие. Като капак на всичко, пълното невежество по определени теми може да доведе дотам, че работата да се свърши точно така, както не трябва…Не е ясно, дали някъде по света има състезание за изричането на най-абсурдни неща в най-кратко време, но ако имаше, българският депутат от групата на социалистите в Европарламента – Маруся Иванова ЛЮБЧЕВА (срв.http://www.europarl.europa.eu/members/public/geoSearch/view.do?country=BG&partNumber=1&id=37524&language=BG) можеше да бъде лауреат на наградата по дисциплината “Абсурдни изказвания по Църковно право”. При това с право! В края на едноминутно изказване в Европарламента

Законът за вероиповеданията определя БПЦ като традиционна за България и неподлежаща на регистрация. Изборът на Патриарх и Състав на Св. Синод не са обекти и субекти на правото, а подвластни на църковните канони.

От този цитат възникват няколко въпроса, на които евродепутатът от Бургас, или някой от осемте и сътрудници (http://www.bs-ml.eu/team.html) сигурно може да даде отговор, поне за себе си. Ако пък не може, има най-малко две възможности – спешно да споходи до някой свещенослужител – има и в Брюксел и в Страсбург енории на Средно- и Западноевропейската епархия на БПЦ, или пък да консултира някого в Бургас или където е приходяща депутатът-социалистка, ако изобщо е приходяща (по вътрешни партизански съображения). В противен случай може да е време да си припомни поговорката за мълчанието и златото.
Въпросите:

1. “Регистрирана” ли е БПЦ чрез чл. 10, ал. 2 от Закона за вероизповеданията ex lege?

2. Подзаконов нормативен акт ли е Уставът на БПЦ по смисъла на Закона за вероизповеданията и Закона за нормативните актове?

3. След като Законът за вероизповеданията регламентира нещо свързано с БПЦ, не е ли тя негов обект? А не е ли субект на правото?

4. Ако чл. 10, ал. 2 от Закона за вероизповеданията вменява на БПЦ качеството и на юридическо лице – може ли тя да не бъде субект на правото? А за какво става въпрос в категоричния чл. 44, ал. 3 от Конституцията?

5. Български граждани ли са Нег. Св. патриархът? А членовете на Св. Синод? Като такива, трябва ли да се съобразяват с българското право – независимо от религиозните си убеждения? Каква е ролята на чл. 58, ал. 2 от Конституцията?

6. Светска (религиозно-неутрална) държава ли е България? Какви са мотивите на Конституционния съд в точка 16 на Решение №2 от 1998 г.?

7. Изключва ли светската държава вменяването на религиозни норми държавноправен характер? Трябва ли светската държава да се съобразява с религиозни норми?

8. Може ли “подвластието на Св. Канони” да “освободят” духовника от вроденото му качество по конституция – субект на българското право? (вж. въпрос 5-ти).

9. Може ли един себеуважаващ евродепутат да се изказва “за доброто на Синода” в пълен противовес с неговите постановки:
1. с Решение № 13, абз. 4, на IV-ти ЦНС (срв. ЦВ 15/1997) и
2. точка 2 от официалните писма от V-ти ЦНС (срв. изв. бр. ЦВ януари 2002)?

Едноминутното изказване на доц. д-р Любчева в Европейския парламент достойно се нарежда до изявлението на проф. Герджиков, че “Католиците са протестанти” (http://www.sedembg.com/137/page21.htm) и изказванията на върховен съдия Пенчев (http://hpberov.blogspot.com/2009/02/blog-post_12.html).

Интересно, кой ли е следващият ПОЛИТЕКСПЕРТ по Църковно право? Скоро се очаква отговорът на политици от ДПС, които да обяснят защо трябваше да преписват преамбюла на руския Закон за вероизповедания в нашия
(вж. http://hpberov.blogspot.com/2008/09/blog-post_6687.html).

Оригиналът на този постиниг тук.

Публикувана в Блог

http://dnes.dir.bg/2009/02/06/news3962327.html

В горепосочената новинарска статия се твърди, че българският Президент г-н Първанов, е призовал водачът на Руската православна църква да вземе становище по решение на Европейският съд за правата на човека, в Страсбург. Въпросното решение от януари т.г. посочва, че българската държава недопустимо и противозаконно се е намесила във вътрешно-църковен спор на българската православна църква по повод схизмата в църквата. Решението дава три месеца за споразумение между странита в спора – българската държава и т.нар. “Алтернативен синод” чиито свещенослужители и пасоми бяха отстранени с полицейска сила от около 250 храма през 2004 г.

Подобно изказване от държавния глава застрашава не само дипломатичния протокол но и отделянето на религиозните институции от държавата съгласно българската конституция (чл. 13, ал. 2). С този вид изказване г-н Първанов на дело отправя политическо предизвикателство срещу юрисдикцията на Европейския съд и самия Европейски съюз. Такова предизвикателство проправя път за установяването на държавна политика в подкрепа на един съвременен, пост-комунистически цезаро-папизъм. Ако преценката ни е правилна, мрачни дни очакват българската демокрация, плурализъм и свобода на религията и словото. Оставяйки настрана, че законноста за пореден път е счетена за второстепенна категория.

Напълно е възможно тази реакция на г-н Президента да е предизвикана от апела на “официалният” Синод към държавата и “православният български народ” да защитят православието като официална религия. От становището става ясно, че официалният Синод не е схванал смисъла на решението на Европейския съд, а и българската конституция, а именно – религиозните институции са отделени от държавата и религията, която и да е тя, не може да разчита на светската власт да решава вътрешните й междуособици:

Никакъв съд с никакво решение по света не може да направи отделилите се от единството на Вселенското православие – канонична Православна църква, а единствено тяхното покаяние и завръщане в лоното на Майката църква.

Призоваваме българските власти да проявят висока държавническа и национална отговорност в защита на единството на Българската православна църква, включително като се преценят необходимите стъпки за обжалване на посоченото, решение!
Обръщаме се към христолюбивия български народ с молитвено благопожелание да устоим заедно на тези изпитания, за да пребъде Българската православна църква – вековен крепител на устоите на българската нация.

Ще припомним, че българската конституция изрично забранява установяването на държавна идеология, което включва и религиозна такава (чл. 11, ал. 2).

Очевидно “никакъв съд по света” и никаква конституция или европейска конвенция за правата на човека може да разубеди изразителите на подобни мнения, че цезаро-папизмът е формула, която не се съвместява със съвременните закони в България и ЕС. Но по отношение на непукизма към другите и към законността, България е доказала, че е страна на неограничените възможности.

Публикувана в Блог

Прилагаме линк  към фотокопие от писмото на Дирекция “Вероизповедания” до Десислава Пулиева, поради разразилата си дискусия относно неговата същност. Прочитайки текста на писмото читателите ще придобият по-пълни впечатления. (Кликнете на картинката за уголемяване, щом отворите линка).

Относно законносъобразността на писмото, то влиза поне в една категория от задълженията на Дирекцията, която цитирам тук от Закона за вероизповеданията:

Чл. 35.  Дирекция “Вероизповедания” е специализирана администрация на Министерския съвет, която:
            …
            2.  подпомага Министерския съвет при осъществяване на държавната политика на поддържане на търпимост и уважение между различните вероизповедания;

С писмото си дирекцията изпълнява именно това свое задължение, което е част от държавната политика (чл. 37, ал. 1 изр. 2 от Конст. – “Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи”.), като призовава Пулиева да бъде “обективна и прецизна”.

Забележете, че писмото на Дирекцията по никакъв начин не ограничава правото на свобода на словото на Пулиева, нито и дава насоки относно нейните верски разбирания. Дирекцията просто констатира, че публичните изявления на Пулиева съдържат елементи на насаждане на омраза срещу вярващи, които не изповядват нейната религия. Писмото дори не забранява на Пулиева да критикува вярата на другите, това е част от свободата на словото и на религията. Но в същото време учтиво й напомня че изказванията й са пълни с невъздържаност и неточности.

Свободата на словото може да бъде ограничавана, ако с употребата на това право се нарушават правата на другите. Разпространението на обидни и клеветнически твърдения не са под защитата на конституционното право на свобода на словото. Писменото изявление на Дирекцията до Пулиева е напълно в конституционните правомощия на държавата, за разлика от изявленията и действията на други държавни органи.

Свободата на словото винаги се съчетава с една вътрешна, морална свобода и отговорност, да говориш не просто каквото ти падне и да изливаш жлъч, а да говориш истината и то с доказателства и аргументи. Пулиева и медийните й спонсори с в положение на пълен провал по отношение на този стандарт и затова забележката на Дирекция “Вероизповедания” е много на място.

Публикувана в Блог

Дирекция “Вероизповедания” е може би единствената държавна агенция, която заема позиция в защита на свободата на религията. Това, разбира се, не означава, че ние имаме по-смекчено отношение към Закона за вероизповеданията, но факт е, че г-н Желев, вече бивш директор, в писмо до популярната докторка Десислава Пулиева изрично я предупреждавава да не “насажда омраза на религиозна основа” – Имейл бюлетинът на Апостолска реформирана църква съобщава следното:

В отделно писмо отправено директно до Десислава Пулиева, Дирекция по вероизповеданията предупреждава богословката да спазва Конституцията и законите на страната. По повод недопустимостта на отправените от нея квалификации, Дирекцията и обръща внимание и цитира чл. 164 от НК, който гласи: “Който проповядва омраза на религиозна основа чрез слово, печат, действие или по друг начин, се наказва с лишаване от свобода до три години или с пробация.”

Не сме убедени, че дейността и изказванията на Пулиева са непременно “проповядване на омраза на религиозна основа”. Но че са непроверени, неточни, непотвърдени, злонамерени и подбужащи към дискриминация на основа религия е неоспоримо.

Освен това изразяваме и съмнение в дълбочината на богословските разбирания на д-р Пулиева. В една от злополучните си медийни изяви (в. Телеграф от 1 август 2008, “Секти зарибавят с магии и хипноза”) интервюираната Пулиева твърди, че сектите привличали нови последователи, като обяснявали, че “този свят е зъл и трябва да заживееш по нов начин”.  Ако г-жа Пулиева познаваше поне собственото си богословие, щеше да се увери, че не само “сектите” твърдят това, но и доктрината на собствената, според твърденията й, православна църква. Всеобщата християнската и библейска доктрина за грехопадението, независимо от някои вариации, постановява, че влизането на злото в света е плод на бунтовния избор на Ева, и респективно Адам, описани в книгата Битие от Библията.

Новозаветното богословие, изведено от думите на Христос, също ясно изобразява човешкото състояние и този свят като място на зло, поради което се налага и Христовата жертва и изкупление. И оттук естествено е нужна и промяна и живот по нов начин, ако някой е вярващ християнин: “Исус в отговор (на Никодим – б.р.) му рече: Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой отгоре {Или: Изново.}, не може да види Божието царство” (Йоан 3:3). И в апостолските послания четем: “Защото някога бяхте тъмнина, но сега сте светлина в Господа. Живейте като деца на светлината – защото плодът на светлината се състои във всяка доброта, правда и истина – като опитвате кое е благоугодно на Господа” (Ефесяни 5:8-10).

Ако д-р Пулиева наистина търсеше богословския смисъл на вярата, може би първо щеше да се обърне към справяне със злото в себе си, преди да търси евтина популярност чрез недообмислени медийни изяви, в дух “ние сме най-правоверните, всички други са секта и са много, много опасни”. Пулиева има право на несъгласие с други религиозни или християнски доктрини, разбира се. Но това несъгласие, не може да бъде основано на самодоволна и неаргументирана претенция за праведност подкрепена от невежство и нежелание за зачитане на правото на другия.

Но независимо от вътрешаната мотивация на д-р Пулиева  да бъде лидер на анти-сектантските тежнения в обществото, и липсата й на богословско проникновение, писмото на Дирекция “Вероизповедания” поставя на мястото й и правилно категоризира поведението й, като противозаконно.

Публикувана в Блог