Блог Свобода за всеки

images 25Днес, отново, е време разделно. В съзвучие с едноименния роман на Антон Дончев, съвременният българин е изправен пред тежък избор – да се раздели с вяра, съвест, традиции и здрав разум, за да надене „феса“ на една разрушителна идеология, или да отстоява докрай своите убеждения. Отново неморални, недалновидни, объркани, заблудени или просто продажни управници „еничари“ са готови да си поиграят със съдбата на българския народ и да направят поредния опит да го заличат от картата на християнския свят.

Днес за пореден път България се тресе от протести, но докато темите за повишаването на заплатите в някои от държавно субсидираните сектори или за втори лифт на Банско се отнасят до проблеми, чието разрешение не касае пряко всички българските граждани, то евентуалното ратифициране на Истанбулската конвенция ще промени необратимо цялото общество.

И ако скептикът в нас заговори и реши, че такова едно твърдение е поредната преекспонирана медийна истерия, прегърната горещо от странни конспиративно настроени хора, то нека за миг да оставим недоверието настрана и да отворим очите си. Нека си представим как би изглеждал светът, ако абсолютно всички представители на човешкия род, след петдесет години например, от най-малкият до най-възрастният, живеят като формирани, обучени и възпитани да действат без никакви сексуални задръжки. Човешкото въображение е бедно да опише общество, в което не съществува понятие за добро и зло, за морал, човешко достойнство и идентичност, в това число и полова.

Днес, отново, е време разделно. Това бурно време обаче не ни настигна изневиделица – просто пропуснахме първите белези на приближаващата буря. Натискът, оказван върху българските политици от определени хомосексуални лобита в ЕС за приемане на Истанбулската конвенция, не е внезапно появил се природен феномен, засягащ морала и съвестта на хората. Този драматичен натиск е логичното продължение на дългогодишна, целенасочена политика, реализирана със завоалирана и неуморна последователност.  

Хората, които следят опитите на управляващите да подложат българските деца на обучение за възприемане на морално неприемливи практики, може би си спомнят онзи пилотен проект, одобрен от МОН и стартирал през далечната 2012 г., в който на вниманието на учениците бе предложено учебното помагало „Азбука за теб и за мен“.  Ако бяхте разлистили страниците на това помагало, щяхте да видите, че то е част от цял образователен пакет по проект „Разгръщане на Националната програма за репродуктивно здраве”, финансиран от Фонда на ООН за населението. Този учебник за морална деградация още тогава предлагаше на учениците възможност да остареят преждевременно и да се вживеят в ролята на объркан възрастен, който се облича, държи и живее като представител на другия пол.

Ето защо, спомняйки си миналия опит, не бива да смятаме, че докато тече дебатът за или против ратифицирането на Истанбулската конвенция няма опасност т.нар. джендър проекти вече да тровят българските учебни заведения. В сайта http://epicenter.bg четем следната информация:

Варненският свободен университет разкри две джендър специалности с магистърски програми. С тях се готвят педагогически кадри за училище и детската градина, както и своеобразни джендър контрольори на работното място в държавната и в общинската администрация, съобщава Канал 3. Специалностите се рекламират като ексклузивни и са въведени от тази учебна година, вероятно в очакване на ратифициране на Истанбулската конвенция, която отива на Конституционен съд.

Във въпросната публикация особено впечатление прави терминът джендър-контрольор. По внимателният читател ще разбере, че не става въпрос за някаква невинна специалност, а за подготовка на агенти за идващия хомосексуален строй. Потвърждение на засилващата се тенденция за шпионска активност виждаме и в материал, публикуван в сайта http://www.mignews.info, със заглавие Гейове превзеха СУ, “тайна полиция” дебне за хомофобия:

“Тайна полиция” в Софийския университет дебне за хомофобия и трансфобия сред студентите в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Това е извън всякакви български закони, алармираха от Студентски клуб “Единство и сила” в отворено писмо до студентите във ВУЗ-а. Всичко това идва на фона на лютите спорове и разделение в обществото относно Истанбулската конвенция и има ли отворена врата в нея за т.нар. “трети пол”.

Нахлуването на агенти във висшите учебни заведения застрашително ни препраща към друго време, в което под натиска на една политическа супер-сила в страната ни беше установен строй, целящ да погребе вяра, християнски морал, човешко достойнство и национална идентичност. За този период ни напомня един пасаж от Задочни репортажи за Българиякнигата, предизвикала убийствения гняв на лидерите на комунистическия режим в страната. В частта, озаглавена Ехо от студентските години, авторът Георги Марков описва първите срещи на студентите с тайните агенти на новата власт:

Но още в самото начало всред нас, новите студенти, се появиха невзрачни лица на млади хора, които не само че не бяха държали никакъв конкурс, но някои от тях дори нямаха завършено средно образование. Те бяха вкарани в университета по силата на някакви тайни и невероятни привилегии. И макар че бяха доста далече от науката, която трябваше да изучават, лицата на тези странни колеги започнаха да придобиват особена важност.

Нека обърнем внимание в следващите редове от същата книга, че тайнственото присъствие на комунистическите контрольри води до конкретен резултат:

Постепенно чувството ни за самозащита се разви до такава степен, че всички малко или много придобихме мрачни лица и през втората половина на следването ни беше вече трудно да ни различат от истинските „другари“. […]

Твърде скоро от наивни и невинни млади хора, свързани с естествени човешки и приятелски връзки, с любов и вяра към хората и света, ние се превърнахме в призраци на подозрението, страха и взаимната омраза, в маркирано стадо, където всеки се опитваше да избута съседа си, за да спечели сам няколко минути повече. Ние вече бяхме „другари“.

Няколко десетки години по-късно събитията, описани от блестящия писател Георги Марков, звучат повече от актуално. Трябва да сме слепи, за да не видим, че в настоящия исторически момент управляващите имат абсолютно същата цел за внедряване на агенти във висшите училища. Тяхното намерение е младите хора да се превърнат в призраци, маркирано стадо, което е обречено да се претопи в общата идеология на новия хомосексуален строй.

Ще го допуснем ли отново, защото днес… днес, отново, е време разделно.

Публикувана в Блог

imagesПразничните дни настъпиха и отново е време за почивка, веселие, срещи с приятели, роднини. Време е и за равносметка от изминалата година, както и за планове за следващата. В този тържествен момент от годината приемаме и отправяме огромен брой мили пожелания, които не рядко звучат като евтини клишета. Да бъдем по-добри, да имаме здраве, късмет, благополучие, топлота, печалба от националната лотария са само част от лавината пожелания, които стоически трябва да понесем в обкръжението на любимите си хора в този сезон. И докато близките и роднините можем снизходително да изтърпим, то ситуацията е съвсем различна, когато представителите на политическия елит се опитат да ни приспят с нищо незначещите си пожелания.

В своето обръщение към жителите на област Велико Търново народните представители от БСП за България заявяват следното:   

Уважаеми жители на област Велико Търново,

Скъпи съграждани, В навечерието на едни от най-светлите празници Коледа и Нова година приемете нашите най-сърдечни пожелания за здраве, късмет и благополучие. Това са дни на вярата и надеждата, защото чудото на Рождество Христово сгрява сърцата ни с топлота, обич, благодарност и уважение.

Нека през 2018 г. да проявяваме по-често грижа и съпричастност към околните. Нека са чисти мислите и действията ни! Нека даваме и получаваме милост, състрадание и доброта! Пожелаваме на всеки от Вас да сподели топлината на коледните празници с най-близките си хора. Нека душите ни бъдат сгряни от обич и усещане за подкрепа! Весела Коледа! Мирна и благополучна 2018 година!

Весела Лечева, Валентин Ламбев, Явор Божанков, 

народни представители от БСП за България

Настина мили думи, само дето произлизат от източник, който има доста съмнително минало и който трябва най-накрая да осъзнае, че докато не понесе отговорността си за това минало, любезните му думи ще си останат едни добре надути червени балони. Преди да говорят за чудото на Рождество Христово, представителите на лявата партия е редно да поднесат извинения на всички онези, които вярват не само на думи, но и на дело в чудото на раждането на Спасителя. Помнят ли бившите комунисти и настоящи социалисти кои са тези хора? Става въпрос за всички онези познати и непознати християни (и други хора с различно от партийното мислене), които бяха мразени, гонени, репресирани, ограбвани и убивани от предшествениците на партията, днес представяща се с гръмкото име БСП за България.

Народните представители Весела Лечева, Валентин Ламбев, Явор Божанков може би не знаят, а може би са забравили, какво е истинското отношение на идеолозите им към християнската вяра. Надявам се следващият цитат да им припомни това отношение. Анатолий Луначарски, първи народен комисар по просветата след ВОСР (Великата октомврийска социалистическа революция), преди години открито заявява какво е веруюто на прегърналите идеите на Маркс, Ленин и Сталин към християнството: „Ние мразим християнството и християните. Даже и най-добрите между тях са най-големи наши врагове. Християнството проповядва любов, но това, което ни трябва, е омразата. Трябва да се научим да мразим! Само така ще победим света. Свършихме със земните царе, сега остава да се занимаем с небесните“.[1]

И тази омраза се превръща в мрачна действителност в продължение на всичките години комунистическо управление както в СССР, така и в България. Държавна сигурност с хладно постоянство и сатанински цинизъм не спира да провежда политиката на партията, като се опитва да дискредитира духовни лица от всички християнски деноминации. Понякога успява, но и много често се проваля, защото истинската вяра в Христос побеждава света.[2]

През 1958 г. Търновският митрополит е цитиран в доклад на тайните служби на същата тази партия, която днес желае светли празници и чисти мисли на избирателите си. Той заявява следното по адрес на идеологическите съмишленици на Весела Лечева, Валентин Ламбев, Явор Божанков: „Обвиняват ни, че сме засилили религиозната пропаганда. Та това е наша задача. За каква свобода на съвестта и на религиозните култове може да става дума у нас, когато комунистите отричат и нарушават законите?... Какво по-наказуемо има от това да оскърбяваш моето верую, да ме задължиш да не вярвам в онова, в което съм убеден“.[3]

Променило ли се е желанието на депутатите от БСП, наследници на БКП, хората да не изповядват свободно вярата си в Бога? Иска ми се да дам положителен отговор, само дето в спомените ми се появяват неспиращите опити същите тези народни избраници да прокарат ограничителни текстове в Закона за вероизповеданията и разбирам, че сегашните народни представители и онези от петдесетте години на миналия век са носители на едни и същи политически и философски идеи. Няколкото десетки години и няколкото нови исторически реалности не могат да променят този факт.

В заключение: Аз също искам да покажа грижа към депутатите от БСП от търновския избирателен район и да им върна пожеланието: Уважаеми Весела Лечева, Валентин Ламбев, Явор Божанков, нека се материализират чистите ви мисли в действия и най-сетне да поднесете едно искрено извинение, което дължите на хората, защото за това, което извършиха вашите политически предшественици, давност не съществува. Спомнете си, че има хора и от вашия избирателен район, които са наследници на онези хиляди, чиито съдби вашата партия успя успешно да прекърши. Уважаеми народни представители от БСП за България, поискайте прошка и едва тогава можете да се надявате душите ви да бъдат сгряни!

[1] Информацията е взета от книгата „Бивши хора“ от Вили Лилков, Христо Христов, стр. 174,  изд. къща Ciela, 2017 г.

[2] 1 Послание на апостол Йоан 5:4

[3] Информацията е взета от книгата „Бивши хора“ от Вили Лилков, Христо Христов, стр. 189 – 190,  изд. къща Ciela, 2017 г.

Публикувана в Блог
a f21e61b0Атаката на комунистите срещу вярата продължава

26 години след падането на комунистическия режим представители на комунистическата партия, която така и не бе разтурена след смяната на режима, без срам и без стеснение подновява с нова сила своята неспираща война срещу християнството, вярата, основни човешки права и свободи, така грубо потъпквани с цената на кръвта на десетки хиляди по време на техния тоталитарен режим.


Две седмици след внасяне на драконовския законопроект на Георги Кадиев за налагане на пълен държавен контрол над вярващите и техните организации и църкви, неговите бивши колеги и колежки от комунистическата партия вдигнаха мизата.

Социалистите от комунистическата парламентарна група на БСП лява България Мариана БояджиеваВасил АнтоновФилип Попов и Георги Търновалийски са завели в деловодството на Народното събрание на 14 март още един Законопроект за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията.

Освен изброените в нашия пост ограничения на Георги Кадиев изданието, съобщило за новия законопроект, обобщава част от съдържанието му по следния начин:
Депутатите от БСП искат нерегистрираните от съда вероизповедания да нямат право да: провеждат религиозни събрания; създават и поддържат благотворителни или хуманитарни институции; пишат, издават и разпространяват религиозни публикации; да създават учебни заведения; да се събират и получават дарения; да поддържат връзки в страната и чужбина с хора и общности по религиозни и верски въпроси.

На практика, с въвеждането на задължителна регистрация от държавата на вярващите, комунистите-законодатели със своите инициативи за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията искат отмяна на следните конституционни и основни човешки права, закрепени в Конституцията и Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи:

Отмяна на правото на свобода на мисълта (чл. 9 ЕКПЧ и чл. 37 КРБ);
Отмяна на правото на формиране на убеждения и непринуда за даване информация за тях (чл. 38 КРБ);
Отмяна на правото на свобода на съвестта и религията (чл. 9 ЕКПЧ, чл. 37 КРБ);
Отмяна на свободата на словото, печата и медиите (чл. 40 КРБ)
Отмяна на правото на изразяване на мнение (чл. 10 ЕКПЧ, чл. 39 КРБ);
Отмяна на свободата за събиране и разпространяване на информация (чл. 41 от КРБ; чл. 10 ЕКПЧ);
Отмяна на свободата на събрания на закрито без разрешение от властите (чл. 43 от КРБ, чл. 11 ЕКПЧ);
Отмяна на правото на свободата и тайната на кореспонденцията (чл. 34 КРБ; срв. чл. 8 ЕКПЧ);
Отмяна на правото на свобода на сдружаването (чл. 11 ЕКПЧ, чл. 44 КРБ).

Както и: Налагат забранената от Конституцията задължителна държавна идеология – войнстващ атеизъм (вж. чл. 11, ал. 2 от КРБ).
Нарушават въведеното разделение между държава и църква, според което държавата не може да се меси във вътрешния живот на църквите и религиозните общности (чл. 13 от КРБ). Разбира се, законопроектите нарушават основния правен принцип за равенство пред закона на всички и забраната в КРБ, чл. 6 и ЕКПЧ, чл. 14 за дискриминация на основа религия.

Единственото, което комунистите не са поискали (поне засега) в законопроектите си, е настаняване в концентрационни лагери на всички религиозно-вярващи и техните семейства, както и на всеки, допуснал в ума си бегла мисъл, че Бог съществува.

На практика комунистите-атеисти от БСП, вносители на радикалния законопроект, искат разтурване на конституционния демократичен ред в страната. Но не религиозната свобода, а комунистическата партия трябва да бъде поставена под контрол.

Крайно време е нормалните свободни хора да настояват за следното:

1.  Забрана на комунистическата партия БСП като радикална, противодържавна и противоконституционна организация, която застрашава основни човешки права и националния мир;

2. Отмяна на Закона за вероизповеданията изцяло като дискриминационен по отношение на хората с религиозни убеждения;

3. Закриване на Дирекция „Вероизповедания”;

4. Църквите и вероизповеданията да бъдат подложени на недискриминационен режим на формиране на юридическо лице по желание по общия ред пред окръжния съд на седалището на групата.

На първо място е нужно тези законопроекти да бъдат анализирани и извадени на показ като мракобесен опит за ограничаване на свободата на хората, за събаряне на устоите на демократичното общество и преминаване към тираничен режим на държавно управление и контрол на мислите, чувствата, вярата, убежденията и организациите на хората. След като на обществеността бъдат разяснени крайните и марксистко-ленински възгледи на вносителите, отживелица от времето на държавния тероризъм срещу християнството и вярата, следва да бъдат предприети законодателните стъпки, предложени в горния списък от 1 до 4.

Законопроектите на Кадиев и БСП трябва да бъдат спрени като опасни за демократичното общество, а техните вносители – заклеймени като радикални противници на конституционния ред в страната и фундаменталните човешки права и свободи, присъщи за демокрацията.

Публикувана в Блог
Корица
Редакционна бележка: Встъпителни думи на доц. Дилян Николчев при анонса на новия сборник, публикуван от Свобода за всеки в началото на м. Юни 2013 г.

„Не в силе Бог, а в правде”: конференцията „Отношенията църква – държава след падането на комунизма” – мост между пластовете на времето в сферата на религиозните изповедания

През последните десетилетия се появи необходимостта с религиозна насоченост мнозина учени, не само богослови, но и историци, политолози, философи и пр., да насочат погледите си към това, което можем да определим метафорично като „сегашно време”: така е формулирана „времево” и темата на сборника, както и предшестващата го конференция „Отношенията църква – държава след падането на комунизма”. Но всъщност темата обхваща време, което не е изтекло или поне не е изтекло напълно, тъй като самото то – времето – е историческо, защото ние носим спомени за неговите превратности от последните няколко десетилетия и дори сме били участници или преки свидетели на събитията, които са го белязали през атеистическия комунистически режим.

Следователно формулираната от авторите на проекта цел – издаването на сборник с богословски материали по темата за отношенията между църквата и държавата – е извикана от преакцентирането на една от основните функции на историята: да хвърля мост между пластовете на времето.

„Защо?”, ще попита някой.

Защото все по-очевидна става необходимостта от установяване на ясни, справедливи и цивилизационни рамки в отношенията между църквата и държавата, както и между религиозните изповедания в страната ни, от една страна, а от друга, защото хората и обществото изпитват нужда да получат спешно познание и оценка за това, което е предопределило, често пъти фатално, живота им в сферата на личния и колективния им религиозен живот; и защото, правдиво е също да кажем, че настоящият век, в контекста на темата, а и не само, е век, повече от всички предходни, белязан от екстремни събития, създали рани в колективната памет, които годините не са в състояние да заличат.

Затова и част от поместените тук статии-доклади са носители на „спомените”, на източниците и свидетелствата от предходния период на отношенията църква – държава, период, оставил чудовищен отпечатък и до днес върху религиозния живот в страната ни. С други думи, времето на българския посткомунизъм разкрива и един вариант на настоящия реализиран вече проект – подлага на ревизия тезата, че става дума изключително за историята на „непосредственото станало” в религиозния мир.

И това е правилен подход, защото историята на сегашното време се простира и до този предшестващ период, който по ред причини досега не е бил обект на сериозно богословско и историческо изследване, отговарящо именно на критериите на свободното изследване. Този период, с всички изпълващи го събития, стои днес като „непогребан мъртвец” и продължава да безпокои живите. Следователно обект на заявената тема, в частност, е всичко това, което трябва да бъде „погребано”, тоест всичко свързано с темата трябва да получи необходимата историческа оценка, вкл. и въпросът за религиозните изповедания и Държавна сигурност преди събитията, в настояще време описателно представяни като „промените”. На времето след „промените” също има посветени текстове от настоящия сборник.

За българското посткомунистическо общество в условията на конституционно разделение между църквата и държавата може да чуем две взаимно изключващи се определения: общество без религиозна толерантност и общество с твърде много религиозна толерантност. За мнозина, учудващо, и двете твърдения са верни. 

Какво означава „религиозна толерантност”, разположена практически между църквата и държавата? Това всъщност е непрекъснатото говорене за определени травматични събития, без да се навлиза в дълбочина на явленията. Това всъщност – извинете за словесното наслагване – е състояние, което се крепи на повторението, нещо повече – на задължаващото повторение, водещо до подменяне на миналото с настояще. За тази неидентичност и несигурност в отношенията църква – държава „говорят” част от авторите; те сякаш питат поотделно всеки един от нас: как се чувстваш? И ето в тази корелация „църква – държава” се състои може би най-важното значение на инициативи като настоящия проект – както в индивидуален, така и в колективен план. 

Ситуациите „твърде много религиозна толерантност” и „твърде малко религиозна толерантност”, макар да изглеждат взаимно изключващи се, по-скоро взаимно се предполагат и обуславят. И в двата случая се постига обратното на това, което се цели. От държавническа, църковна и обществена гледна точка, колкото и различни да са мотивите на тези две стратегии, те отнемат перспективите на Историята. А колко е просто и колко е богословски правдиво: „Не в силе Бог, а в правде”. За това, със свои думи и доводи, пишат в този сборник и останалите участници в настоящото научно събитие.

Остава само за читателя да отдели време за прочит и да съсредоточи внимание върху тези научно-богословски, а защо не и социално-терапевтични текстове, посветени на различни подтеми и акценти на водещата тема – „Отношенията църква – държава след падането на комунизма”. Дано всред тези читатели намерят място и висши църковни ръководители, държавници и политици, за да не злоупотребяват с паметта и правдата в областта на религията, за да помнят – пак ще кажа, че „не в силе Бог, а в правде”.

Доц. Дилян НиколчевДилян Николчев е доцент, ръководител катедра – Богословски факултет към СУ. Завършил през 1986 г. Духовна Академия (сега Богословски факултет при СУ), както и право в Правно-историческия факултет (2008) към ЮЗУ. Специализирал Римско право в Юридическия факултет на СУ. От 1994 г. преподавател по Църковно право и Устройство и управление на БПЦ в Богословския факултет на СУ. Доцент от 2006 г., ръководител на катедра. Автор на монографията Брак, развод и последващ брак в Православната църква, както и на повече от 80 статии и студии, специализирани в областта на църковното право.

Публикувана в Блог

Сергей Станишев, Българска социалистическа партия, бивш премиер на България:

За мен и българската държава има само една Българска православна църква, която е част от традициите, народопсихологията и духовността на българите и винаги е живяла с техните страдания, надежди и вяра, каза премиерът.

Да оставим намека за “държавата-това съм аз” в изказването. Не случайно това е мнението на социалистическият бивш премиер. Българската комунистическа партия, преименувана в “социалистическа” след падането на комунизма, е назначила на поста му сегашният православен патриарх през 1971 г. Виж тук:
http://www.nbu.bg/webs/historyproject/dokumenti_63-89/razdel7t9/f1bop35ae2040.pdf

Неотдавна пък социалистическият президент на България, която е член на ЕС, потърси подкрепа от руския патриарх срещу решение на Европейския съд по правата на човека, което постанови, че българската държава неправомерно се е намесила в делата на православието в оптите си да “обедини” разделената институция.

Въпросът, който трябва да зададем е: Защо тези висши държавни чиновници не спазват Конституцията на България? Последната забранява използването на религията за политически цели, както и обявява отделянето на религиозните институции от държавата. Ето какво гласи чл. 13 от висшия закон:

Чл. 13.
(1) Вероизповеданията са свободни.
(2) Религиозните институции са отделени от държавата.
(3) Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.
(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели. (подчертаването мое)

Само едно уточнение: забележете, че алинея трета декларативно отбелязва, че източното православие е традиционна религия, а не държавна. Въпреки тази съществена разлика, тя не съществува в съзнанието на президента и на бившия премиер. А и в това на много други.

Публикувана в Блог
Петък, 18 Ноември 2011 16:45

Ден на победата: Но чия?

Патриарх Кирил, лидер на руската православна църква, твърди по случай 9 май, Денят на победата, че Господ е спасил Русия през Втората световна война. Цитат от информацията:

Победата на Русия във Втората световна война би била невъзможна без специалното покровителство на Господа, е убеден патриархът на Москва и цяла Русия Кирил.

Как да разбираме това твърдение? Дали това е някакво генерално свидетелство за Божията сила? Или позиция, че „Господ е русин”? Или Кирил просто вижда Русия като част от Божествения план в развитието на историята на народите? Склонни сме да приемем че това изказване не е само верски, но и политически мотивирано, поради явното пренебрегване на сериозни исторически факти.

Първото несъответствие, което се набива на очи в изказването е идентифицирането на Русия със СССР, който води войната. В този смисъл покровителството над Русия се оказва и Божие покровителство над съветската атеистична и комунистическа империя – един от символите на безбожието през 20 век.

Кирил не бива да приписва всичко на Господа, особено ако се има предвид, че СССР (или Русия) подпомага нацистка Германия в окупацията на Полша, чиято територия двата тоталитарни режима си разделят през 1939 година. (Текстът на нацистко-съветският пакт за ненападение Молотов-Рибентроп от 1939 г., включително тайните клаузи, англ.)

Дали Бог е участвал във Зимната война по същото време започната от СССР срещу Финландия, през ноември 1939 г. с цел анексия и съветска експанзия? В тази война милион и половина съветски войски са спрени и победени от десетки пъти по-малобройната финландска армия, като една от причините е Сталиновата „кадрова политика”. Около 50% от висшия и среден офицерски състав липсват от редиците на армията. Причината за това е, че същите са ликвидирани от Сталин при чистка на „нелоялни” елементи от армията година по-рано.

Как ще обясни патриархът на руската православна църква божествената подкрепа на анексията на прибалтийските републики Литва, Латвия и Естония от НКВД при които чекистите избиват или депортират държавното и политическото ръководство на тези нации (цифрите са съответно 34250 латвийци, 75000 литовци и почти 60000 естонци). При тези мрачни обстоятелства през лятото на 1940 г., съвсем логично новите парламенти на тези републики избират единствените руски кандидати при формирането на нови държавни администрации. Резултатът е че тези страни „демократично” решават скоро след изборите да се присъединят към СССР. Съветите приемат молбата на новите страни членки за присъединяване.

Кирил не дава обяснения и за други конфузни исторически факти, например това, че докато Германия превзема Франция и други страни в Западна Европа руски продоволствия снабдяват германския Вермахт, заобикаляйки английската блокада, наложена на Германия.

Още по-шокиращо обстоятелство, неотбелязано във венцехвалението руската национална кауза на Кирил е молбата на СССР да се включи в Оста (Германия-Италия-Япония). Искането на СССР е представено на среща през октомври 1940 г. на между Молотов и Рибентроп. Факт упорито отричан от съветския режим, в следвоенните години и успешно укриван от публиката, въпреки историческите доказателства за тайните договаряния между Германия и СССР.  Тайните протоколи са оповестени, и заклеймени, от Русия едва през 1989 г. след демонстрация на 2 млн души.

Ако патриархът е искал да каже, че Бог е Бог на историята и нейното развитие, то не е ясно защо не се споменава и материалната и техническа помощ, която Съюзниците, предимно САЩ и по-малко Великобритания оказват на изнемощялата съветска икономика, през войната, за да превъзмогне хитлеристката инвазия.

Интересно как ще обясни Кирил с Господнето благоволение и потресаващите пост-военни резултати от успеха на Съветска Русия да стигне до Берлин през 1945 г. – установяването на атеистичния комунистически режим над десетки народи в Източна Европа.

Какъв е изводът от политическото изказване на Кирил и нашето напомняне на укриваната истина за страданията, които е донесъл на руския, и редица други народи руският сталинизъм, шовинизъм и комунистически цезаро-папизъм? Явно патриархът на РПЦ счита че Бог вижда руската националния идея като Своя кауза.

Безспорно Червената армия участва значимо в победата над Третия Райх. Но обожествяването на тази роля, спекулирайки с религиозните и национални чувства на  хората за сметка на историческата истина, е неприемлив начин за създаване на масови настроения.

Дори и когато една война има своите справедливи видимо основания християнската църква няма нито библейска нито духовна причина да се идентифицира с политическите и държавни интереси, които движат политиката и военните действия зад нея. И това наше мнение не е заради някакви пацифистични настроения. На Христовата църква е възложена молитвата, пророческото говорене на истината и мисионерството за спасение на тези, които откликнат на Евангелието.

Изниква нуждата да припомним на всички вярващи християни, че квази-религиозната пропаганда в полза на държавно-империалистическа кауза няма нищо общо с думите на Христос: „Дайте цезаровото на Цезаря, а Божието – на Бога“. И да споменем, че свободата и истината, не само духовната а  и историческата, вървят ръка за ръка. Същото важи за робството и лъжата.

Публикувана в Блог

За хората, които си задават въпроси би следвало да е учудващо съюзяването на бившите комунистически функционери, които и сега заемат високи държавни позиции, с тази част от православната църква, която се стреми да се установи като официална държавна религия. Противно на българската конституция и Европейската конвенция. Но освен богословски аргументи от типа на “симфония между църква и държава” датиращи от времето на император Константин и църковният историк Евсевий (4 в.), оказва се има и чисто политическо-исторически основания комунизмът да търси да се реализира в пост-комунистически условия чрез налагане на “държавно православие”.

Михаил Новак поставя тази теза за пореден път в своята кратка статия “Червените хамелеони”. Тя е, че войнстващият атеизъм има дълбоки връзки с усилията за издигането на православието като някаква нова държавна и национално-определяща идеология, в противовес със свободата на съвестта и на религията, които са основни човешки права на всеки.

Адв. Иван Груйкин рзяснява юридически и морално неадекватното поведение на висши държавници и юристи в следствие на решението на Европейския съд за правата на човека от 22 януари 2009 г., в което държавата бе осъдена за незаконно вмешателство в църковния живот на православието.

В крайна сметка списъкът от факти и публикации, обнародван в интернет и съставен от Иван Марчевски, е красноречив сам по себе си, и дава идея защо “вместо властта на закона” в България действа “закона на властта” в голямата част от църковно-държавни отношения:

Патриарх Кирил пише възхвалително писмо до съветския посланик Пузанов по случай 100 г. от рождението на Ленин. (Църковен вестник 1970, бр. 13).

Патриарх Максим праща телеграма да поздрави Т. Живков за 60-годишнината му и по случай 27 г. от 9-ти септември. (ЦВ 1971 бр. 25). Тодор Живков награждава на 11 ноември 1974 г. Патриарх Максим с орден “Народна Република България” I степен! ЦВ 1974, бр. 28).

“Поздравления от Патриарх Максим до Тодор Живков във връзка със 70-годишнината му”. (ЦВ 1981 бр. 23). “Послание на Светия Синод на Българската православна църква до клира и вярващите по случай тридесетгодишнината от социалистическата революция в България”. (ЦВ 1974, бр. 23). – Възхвала на болшевизма!

Писмо на Св. Синод да не се регистрира Комитета на йеромонах Христофор. (ЦВ 1989 г. бр. 9). Обръщение на Св. Синод да не се регистрира Комитета на йеромонах Христофор и възхвала на БКП. (ЦВ 1989 бр. 13). Заявление на Св. Синод срещу йеромонах Христофор. (ЦВ 1989 бр. 16). Патриарх Максим и Св. Синод честитят на Петър Младенов избора му за председател на НРБ и благопожелават “СОЦИАЛИСТИЧЕСКА” държава. (ЦВ 1989 бр. 32). – Явно, че тук лъжевладиците не са усетили накъде духат ветровете и отново са прекадили тамян на червените дяволи.

Старозагорски митрополит Панкратий, “Георги Димитров велик син на народа ни, създател на нова България”. (ЦВ 1972, бр. 17). Същият, “Българската Православна Църква в условията на тридесетгодишно социалистическо строителство и всестранен възход”. (ЦВ 1974, бр. 23). – Маниакална възхвала на комунизма!

Врачански митрополит Калиник, “С общи усилия в делото на мира” (ЦВ 1975,бр. 14). Врачански митрополит Калиник, “Свещено право на живот”. (ЦВ 1983, бр. 1). – Болшевишка статия, в която нарича Тодор Живков “високодостоен и дълбокопочитан президент”.

Неврокопски митрополит Пимен, “Урокът на Октомври”. (ЦВ 1978, бр. 28). Неврокопски митрополит Пимен, “Българската Православна Църква по пътя на мира”. (ДК 1980, кн. 8, с. 1-6). – Съдържа възхвала на СССР. Tова е възглавителят на “анти”-комунистичерския синод!

Знеполски епископ Дометиан (сега Видински митрополит!), “Георги Димитров достоен син на българския народ”. (По случай 95 години от рождението му). (ЦВ 1977, бр. 18). – Съдържа … възхвала на Сталиновия сатрап у нас, която завършва с думите: “И за него се отнасят думите на поета: “ТОЙ НЕ УМИРА!” (ЦВ 1977, бр. 18).

Пловдивският митрополит Арсений говори, че ще бъде “убеден строител и последовател на нерушимата българо-съветска дружба” (ЦВ 1987, бр. 11-12). Дали няма желание да направи България 16-та република на СССР? Пловдивският митрополит Арсений, “Всеобщата декларация на ООН за правата на човека”. (ЦВ 1988, бр. 32). – Използва този международен документ като повод, за да хвали комунизма.

Епископ Геласий (сега митрополит!), “Време на съзидание”. (ЦВ 1983, бр. 22). – Обширно причислява как 9-ти септември е станал скъп и светъл общонароден празник; как “започва ерата на свободата, справедливостта и истинската демокрация”.

Драговитийски епископ Йоан, “Плодовете на Велия Октомври”. (ЦВ 1983, бр. 29). – Огромна статия с възхвала до небесата на болшевизма, изпълнена с цитати от Ленин, Т. Живков и Юрий Андропов.

Доцент прот. Благой Чифлянов, “Българската православна Църква в социалистическа България”. – ДК 1969, кн. 9-10, стр. 10-14. Този свещеник е … хомосексуалист (даже запрещаван от служение), но проникна в Канада, където българската антикомунистическа емиграция води продължителна борба, за да възвърне отново храм “Св. Троица” в Торонто на Свободната Православна Църква. Така бе запазена емиграцията от пипалата на агента на атеизма, за да не разстройва и деморализира хората.

Свещеник Грозю П. Грозев, “Произтича от народа – принадлежи на народа”. (ЦВ 1971, бр. 17). – Съдържа възхвала на Тодорживковата конституция от 1971 г.

Проф. Тодор Събев, “Успехите на нашата страна през периода на социалистическото строителство”. – Духовна култура 1969, кн. 9-10, стр. 1-9. Лицето е толкова болшевизирано и комунизирано, че бидейки от много години в Женева се вози в съветска кола, за да демонстрира мазната си преданост към социализма. Същият, “Проблемите на развитието и ролята на църквите в социалистическите страни”. (ДК 1978, кн. 9, с. 1-12).

Христо Стоянов Христов (сега професор!), “Българското православно духовенство и 30- годишния юбилей?. (ЦВ 1974, бр. 26). – Възхвала на комунизма.

“Празник на възтържествувалата народна свобода и социална правда”. (редакционна от доц. Тотю П. Коев). (ЦВ 1976, бр. 23). “Живот отдаден на социалната правда и мира”. (Ред. Тотю Коев и А. Хубанчев). (ЦВ 1982 г., бр. 28). – Некролог-възхвала на Леонид Брежнев. Оттогава “Църковен вестник” окончателно заприличва на филиал на “Работническо дело”, както справедливо се беше изразил един честен свещеник пред Антони Хубанчев.

“Бележит държавник и миротворен деец”. (Ред. Тотю Коев и А. Хубанчев). – Некролог с възхвала на Ю. Андропов. (ЦВ 1984, бр. 6).

Ст. асистент Антоний Хубанчев, (сега професор!) “Определящо събитие на двадесетия век” – ДК 1977, кн. 11, с. 6-9. – Възхвала на болшевишкия преврат от 1917 год. Антоний Хубанчев, Какво означава изповядването на Христа в условията на социалистическата действителност. “ЦВ 1976, бр. 3).

Антоний Хубанчев, “Спасение и освобождение. (Основни концепции в латино-американското богословие на освобождението)”. (ДК 1988, кн. 11, с. 10-25). – В тази голяма статия се говори за “построяване на социалистическа общност” (с. 24), т.е. “богословско” оправдава съветската инвазия в Латинска Америка.

Асист. к.б. Димитър Киров, Четиредесет години всестранен напредък. (ЦВ 1984, бр. 22). – Възхвала на 9-ти септември.

Доц. к.б. Николай Маджуров, “Светъл юбилей?. (По случай 40-годишнината от социалистическата революция в България). (ДК 1984, кн. 9, с. 1-9).

Доц. к.б. Иван Денев, “Октомврийската революция и нашата съвременност” (ЦВ 1986, бр. 28). – Сега е декан на богословския факултет!

Проф. к.б. Николай Шиваров, Славчо Вълчанов, “За чисто и човеколюбиво тълкуване на Словото Божие. (По повод псевдобогословието на Армагедон)”. (ЦВ 1987, бр. 7). – Оплакват се, че някои богослови клеветели и настройвали против СССР като “боговраждебен”.

Струпал на едно място: Иван Марчевски

За искрено вярващите православни християни остава дилемата докъде се простира правото вярващият да се идентифицира с “църковно единство”, което е родено от несвят съюз иницииран от политическа, и репресивна в миналото система. Съюз, наложен не чрез свободата на Духа и заради вярата, а чрез силата на държавната принуда и идеологическата пропаганда.

Публикувана в Блог