Блог Свобода за всеки
Снимка статия БЦ 22.08.17Наскоро Министерството на образованието и науката, в лицето на заместник-министъра Петър Николов, инициира идеята за въвеждане на задължително предучилищно обучение на децата от 4-годишна възраст. Основните аргументи според заместника на министъра са, че малките имали нужда да получат езикови и социални умения, необходими за училищното образование.

Продължавам да недоумявам как с вкарването на децата в образователната система от по-ранна възраст и с „обхващането“ на изпадналите ще се решат всичките проблеми на държавно-контролираното образование. Масово явление е децата да излизат от системата функционално (а смея да твърдя и социално) неграмотни. Това надали се дължи на факта, че прекарват недостатъчно време в училище. Напротив – колкото по-малко едно дете има общо с тази система и колкото повече  нужните му знания се набавят по алтернативен път, толкова по-подготвено ще е то не за образователната система, а за живота. Защото, в крайна сметка, кое е важното – детето да е подготвено за училище, или да е подготвено да се справя с житейските препятствия? 

Единственото решение на проблемите на българското образование е само едно – пълна либерализация на този сектор у нас. За да произведе качествена услуга, държавата не може да се конкурира сама със себе си. Има нужда от конкуренция, която да няма досег с чиновническия контрол. Иначе рискуваме в скоро време да искат да ни „социализират“ децата още от родилния дом.
Публикувана в Блог
„Но вие казвате, че като заменяме домашното възпитание с обществено, ние премахваме най-скъпите за човека отношения. А нима и вашето възпитание не се определя от обществото? … Комунистите не измислят въздействието на обществото върху възпитанието; те само изменят характера на възпитанието.“ 

Карл Маркс и Фридрих Енгелс 
„Манифест на комунистическата партия“, 1848 г.


CaptureОбхващане и задържане в задълж. образов. с ма
Когато ти обещаят право, а го превърнат в задължение, очевидно нещо не е наред с формулировката или с правото. Или правото не е право, или то е задължение, което лъжливо е наречено право.


Точно такова е положението с „правото“ на образование в България. Чрез конституционни правни пируети, подконституционни актове и противоречащи на основни човешки права и международни документи закони българската държава започва нова атака срещу хората, родителите и техните деца.

Правилно вестник 24 часа обяви в заглавието си, че ще водят децата на училище с полиция. Първоначално решихме, че това е вестникарска сензация. После се оказа, че способността на правителствения чиновник да мисли незаконосъобразно и произволно надминава вестникарския стремеж към сензации.

Документът, станал повод за настоящото кратко есе, ще анализираме в правен аспект малко по-късно. Тук заявяваме само нашата реакция, която има по-скоро морално-етичен характер. Става дума за

ЗА създаване на Механизъм за съвместна работа на институциите по обхващане и задържане в образователната система на деца и ученици в задължителна предучилищна и училищна възраст

Терминологията е повече от ясна – ОБХВАЩАНЕ И ЗАДЪРЖАНЕ В ОБРАЗОВАТЕЛНАТА СИСТЕМА НА ДЕЦА. Децата ще бъдат издирвани от всякакви органи на държавата – от регионални инспектори по образованието, кметове, социални работници към дирекции „Социално подпомагане“, ЕСГРАОН – и ще бъдат обхващани и задържани, включително и с полиция. Да, МВР активно ще се включи в реализиране на „правото“ на родителите да предадат децата си за задължително обучение в държавните училища.


Разбира се, поддръжниците на този тоталитарен, фашистко-комунистически подход към правата на родители и деца, в името на корумпираното и разпаднало се държавно „образование“, ще изведат важни аргументи. Ще говорят за престъпността сред ромите и как това било резултат от липсата на образование; ще твърдят колко важно за нацията е да се отглеждат истински българи патриоти и как това може да стане само чрез задължителното държавно училище.

Държава, която има толкова малко уважение към своите граждани, за да третира семейството като производител на биологична маса за издържаните от същите тези родители държавни училища, е тоталитарна. Тоталитарна държава, която със силови методи, всяване на страх и с принуда и с полиция реализира правото на образование, е полицейски тираничен режим.

България е точно такъв режим. Тираничен, полицейски, корумпиран. Режим, за който населението са идиоти, които трябва да бъдат закриляни от собствения им идиотизъм, които нямат право на семеен живот и неприкосновеност, нямат право на семейна обич и чиито деца не са техни, а принадлежат на държавата.

enslaved childrenАко тези квалификации се струват прекалено силни на някого, ви представяме пълния текст на Решение № 373 от 5 юли 2017 г. на МС (подчертаването наше). В решението е заповядано да се обхващат и задържат в образователната система, точно както един тоталитарен режим обхваща концлагеристи в концлагер. Необхванатите деца ще бъде издирвани, преследвани, обхващани. Реализацията, разбира се, не е точно като в концлагер, защото условията в училищата все още не са като тези в концлагерите. Но манталитетът, скрит зад подобно правителствено мислене, което ражда такива решения на Министерски съвет, е точно като този на тиранина, който има пълна, неограничена власт над робите си и техните рожби.

Това, което ще се случи, е че децата на малката хоумскулърска общност ще са първите на прицела на държавно-полицейските отряди по обхващане и задържане на деца в системата.

Циганските семейства, които не държат на образованието, ще продължават да не държат на образованието. За да отчетат дейност, чиновниците ще тръгнат да издирват тези, които са примерни граждани, милеят за децата си и са избрали друга форма на образование.

Неслучайно истинският дух, който стои зад Решение 373 от 5 юли 2017 г., е духът на самозабравилата се, неограничена, безконтролна бюрокрация. Тази държавна бюрокрация съществува сама за себе си и за нея няма нищо свято, неприкосновено и човешко, което тя да не иска да заграби и да подчини – българското семейство и гарантираната свобода на личен и семеен живот.

Дори и ромският казус поставя същия въпрос по отношение на Решение 373. Защо ако културата на даден етнос не държи на формалното образование, хората от този етнос трябва насила да бъдат образовани? Кое благо и право, натресено насила и със заплахи за преследване и санкции, е истинско благо и право? Ако имаме задължение да се образоваме само по държавния модел, то защо не бъде променена Конституцията, за да стане ясно, че в България няма свобода на образованието и че държавно-наложеното образование е ЗАДЪЛЖЕНИЕ. Тогава законът недвусмислено ще сочи,  че идеологията на държавното образование е ТОТАЛИТАРНА, ФАШИСТКА И КОМУНИСТИЧЕСКА. Така няма да има объркване и сантиментални очаквания, че някое семейство може да избяга от железния ОБХВАТ И ЗАДЪРЖАНЕ НА СИСТЕМАТА.

Но българският модел „да не настине и да не се мине“ е видим в това обществено-законодателно лицемерие от конституционен и правителствен ранг. Хем сме демокрация, хем сме тирания.

В един казус, в който защитавах родител и детето му, решили да образоват ученика вкъщи заради насилие в задължителното държавно училище, държавната служителка от регионалния инспекторат по образованието буквално изкрещя в отговор на ясно аргументираното становище на този баща, че ще образова сина си вкъщи, вън от тяхната система: „Но той е НАШЕ ДЕТЕ!“.

В заключение ще зададем най-важния въпрос в тази ситуация. Ще реагират ли родителите срещу този административен произвол на неограничената власт на Министерски съвет и техните силови структури? Ще реагират ли демократично мислещите хора и организации на този пореден, краен, абсурден административен произвол на изпълнителната власт?

Публикувана в Блог
Снимка към статия ЯК 19 майИма нещо нередно, когато министърът на образованието звучи като намръщен полицейски инспектор от телевизионен сериал, решен да се справи с престъпността веднъж завинаги. Точно такъв тон държа на първата си пресконференция министър Красимир Вълчев. По време на събитието висшият държавен служител смело разкри целите, които си е поставил и възнамерява да постигне в рамките на мандата на сегашното правителство. Най-грандиозната от тях е справянето с неграмотността.  Стремежът на г-н Вълчев, като управител на институцията, е всяко дете, което не ходи на задължителната детска градина (от 5 г.) или на училище, да бъде издирено и вкарано в задължителна предучилщна група или в училище.

Министър Вълчев мотивира намеренията си по следния начин: „България е изправена пред предизвикателството на намаляващ дял на работната сила, продължаваща миграция и увеличаващ се дял на лицата от уязвимите групи, в които родителите са с нисък образователен статус, а в тези семейства респектът към образованието е нисък. Това прави предизвикателствата пред нас и пред социално-икономическото развитие на страната още по-големи. Рецептата за преодоляването му е доста по-сложна от записаното в управленската програма. Трябва да използваме всички дейности и мерки за постигането на тази цел. В опростения му вариант това означава решителни мерки плюс мотивирани учители."

Думите на министъра предизвикват множество основателни притеснения у българския гражданин, който отказва да приеме за чиста монета всяко управленско действие на държавната машина. Когато става въпрос за децата ни обаче, мизата се увеличава още повече и нуждата тревогата да прерасне в критично отношение и гражданско противопоставяне на акцията по издирване и задържане на деца, обучавани в къщи, например, се налага от само себе си. Смущаващо е обстоятелството, че за българския образователен чиновник понятието грамотност  е свързано единствено с арестуването на детето в държавната училищна система и индоктринирането му в нея.

Нека си спомним, че България все още не признава алтернативните форми на обучение, в които родителите имат основната роля. Именно чиновническата, ограничителната интерпретация на министъра, боравещ с термина неграмотност, поставя неотложната нужда от прецизното дефиниране, внимателното осмисляне и фундаменталната промяна на образователната реалност в страната. Всяко истински демократично общество би следвало да познава, разбира и цени свободата и да осъзнае, че не използването на силовите мерки за насилствено издирване и задържане на децата в държавната институция, а освобождаването на образованието от чиновническите клещи е един от най-важните начини за преодоляване на неграмотността.

Българският политически опит показва тенденция, която би била много смущаваща, ако нямаше своята сериозна положителна страна, а именно: в повечето случаи намеренията на имащите власт не отговарят на техните възможности. Ако пропорциите между желание и осъществяване на управленските решения бяха изравнени досега, то в България отдавна щеше да властва диктатура, макар и скрита зад привидно демократична фасада. Фактът, че властта е неспособна да устои в заявените намерения обаче, не бива да ни успокоява, защото наличието на подобна мисъл в главите на управляващите означава, че те наистина желаят да превърнат собствените си граждани в марионетки, управлявани от нахакан кукловод със съмнителни умения, който е възприел твърде сериозно властта си да дърпа конците.
Публикувана в Блог
Снимка към блог статия 17.02
В предаване по една от ефирните национални телевизии кандидат-управляващ
, бивш финансов министър Владислав Горанов, направи поредните тоталитарно-амбициозни изявления:

В сферата на образованието, освен да стимулира преподавателите, ГЕРБ планира и да наказва недобросъвестните родители. „Ще има репресия от страна на държавата срещу майките и бащите, които по някакъв начин възпрепятстват децата си да посещават училище”, каза Горанов.

С тези свои изказвания функционерът от партията на гражданите за европейско развитие на България иска една все по-нескрита репресия срещу хоумскулърското движение, което набира сили и припознаване сред много семейства в България, след като провалената задължителна държавна образователна система не може да се справи.

Следва да бъде напомнено на търсещия репресии кандидат-държавен управник, че в условията на демокрация репресиите могат да бъдат реализирани, ако има послушен електорат, който задължително гласува срещу свободите си. И колкото отчасти този демократичен модел да е приложим в България, има достатъчно будни българи и родители, които ще дадат нужния отпор срещу ограбването на родителските им законови права и срещу разбиването на семейството, за което се готви ГЕРБ.

Никой тиранин не е успял да стане такъв без първо да разбие семейната обич и единство. Защитниците на семейните ценности и демокрацията знаят много добре тази истина.

Така че по-скоро държавните мъже и жени вместо да заплашват родителите, за които добруването и образованието на собствените им деца е много по-важно, отколкото е за държавния чиновник, и вместо да се заканват срещу правата им да образоват децата си според своите убеждения, по-добре да насочат усилията си да реформират загнилата си образователна система, която се е превърнала в емоционална, интелектуална и социална касапница за умовете и сърцата на подрастващото поколение.
Публикувана в Блог
2 2 2017Експертът по национална сигурност Илия Налбантов е внесъл при новоизбрания президент Румен Радев предложение всички първокласници да полагат клетва за вярност към България. Инициативата е подкрепена от директори на училища от Сливен, Сопот, Панагюрище, Копривщица.

Заклинанието вече е било изричано в Сливен на 02.03. 2016г. от първокласниците от Трето основно училище „Д-р Иван Селимински“, както и в училища в градовете Шумен и Кърджали. То звучи ето така:

С науката – напред по пътя нов!
Със знание да расна аз свободен!
То с мъдрост ме дарява и с любов
и светлото му слово ще ме води.
Заклевам се, дори и в труден час,
най-святата ми мисъл да е тази:
с делата си и с думите си аз
България в сърцето си да пазя!
Заклех се!

Логиката на експерта по национална сигурност и инициативния комитет, направили предложението е ясна – тя е изграждане на идентичност у невръстните деца, която да ги направи един ден верни и посветени граждани на България. Притеснителният момент е, че клетвата представлява тържествено обещание, обвързване, уверение в името на нещо свято. С други думи, риториката и посланието във въпросния обет придава божествени характеристики на родината и принудително, по институционален път, натрапва на най-малките граждани религията, която те са длъжни да изповядват.

В цитата от произведението-клетва виждаме, че на първолаците най-святата мисъл трябва да бъде да пазят България в сърцето си. Какво става с родителите, които искат да възпитат своите деца, че тяхната най-свята мисъл е редно да е свързана с вярата в Спасителя Исус Христос? Експертът по национална сигурност има отговор на този въпрос. Г-н Налбантов твърди, че задължителното държавно институционализиране на клетвата е методът децата от различни етноси и религии да се интегрират в единна, универсална ценностна система, която ще гарантира просперитет и успех в бъдещето. Тоест – мнението на родителите с различни религиозни убеждения няма значение, след като държавата вместо тях е дефинирала значението на понятията успех и просперитет за децата им.

Клетвата не изгражда идентичност на българи, а презадава робското бъдеще на първолаците като идолопоклонници, чиято най-свята мисъл трябва да е с дела и думи да пазят България в сърцето си. Липсата на идентичност е наистина голям проблем, но принудително наложената, институционализирана идентичност твори не граждани, а безлични хуманоиди, което вероятно е и целта на всички радетели на каузата на криворазбраната национална сигурност.
Публикувана в Блог

school09 180pxСлучва се човек да изгуби разсъдъка си или пък дотолкова да се поддаде на греховната си природа, че да не може да направи разлика между бялото и черното, между доброто и злото, между правото и кривото. Но в безумието си да се опитва да наложи порочните си виждания и върху децата от първи клас – това вече е тотално заболяване на личността и на онова общество, което прокарва идеите на подобни „радетели на правата на човека.” От последните три-четири дена (по-точно от 16 март 2015 г. насам) във Великобритания се разгаря дискусия относно сексуалното образование в училищата, което да стане задължително още от първи клас (което за Англия е от петгодишна възраст).

„Свободният” свят (предимно страните от Западна Европа и Северна Америка) позволява появата и на много „свободолюбиви” организации, движения и кампании. Та и в Англия, в рамките на т.нар. Форум за сексуално обучение, наскоро се появи едно кампанийно движение, наречено „Обучението по секс и приятелство: това е мое право,” което настоява британските парламентаристи да разгледат въпроса за въвеждане на задължително сексуално обучение още от петгодишна възраст. Както бе разяснено от „Християнския институт” на Великобритания, първокласниците трябва да са добре запознати с дебата за правата на ЛГБТ лицата и равенството между половете,” а също така да знаят всички названия на гениталиите на човека и неговите репродуктивни органи (подробности – тук, особено стр. 9, ред 17-ти отдолу нагоре). Форумът настоява също така децата на възраст от 11 до 16 години да имат занятия по сексуално обучение, специално насочени към разясняване на въпроса за разликата между изнасилване и секс по взаимно съгласие.

То в една държава може да има много слободия, но когато тя започне да се подкрепя от управляващите, тогава човек се пита къде е разсъдъкът на тези хора, защото ако само си говореха или пък помежду си се убеждаваха колко е полезно сексуалното обучение на петгодишните – както и да е, в личния си живот човек, ако желае, може да се отдаде на греховните си наклонности колкото си иска; но да учиш онези, които тепърва се учат да изписват буквите на родния си език и все още не могат да изпишат дори името си, на порнография и на „права и свободи за всички и за всеки” – е, това вече е безумие в национален мащаб (кампанията на Форума бе подкрепена от немалко парламентаристи във Великобритания, подробности тук). Наистина, в страната все още има немалко разумни хора и просветното министерство засега не си казва думата по направените от Форума предложения, но мнозина мислят, че не е далеч времето, когато тези идеи ще бъдат „въплътени” в английските начални училища.

А сексуалното обучение не може да се оприличи на друго, освен на порнографско обучение. Учебниците са изпълнени с най-ярки и цветисти думи и изрази, които човек може да чуе само в един порнографски филм, да не говорим за рисунките и снимките в тези учебници. Преди известно време бе издадено учебно пособие, наречено „Растеж и живот” (състоящо се от няколко учебни помагала и ДВД), което не само съдържа порнографски материали, но и методически указания, според които, например, едно петгодишно дете трябва да може безупречно да посочи всеки един от гениталиите на човека („Християнският институт” публикува извадка от това пособие, в която авторите карат петгодишното да посочи кое точно е клитора на жената). За да го направят „интересно” за малките, авторите представят уроците си чрез двама куклени герои, които се гонят в спалнята, дразнят се един друг и се „възбуждат”, като накрая извършват един доста нагледен секс. След отправените от просветното министерство критики относно тези прекалено нагледни сцени, изданието бе преработено и днес то се разпространява в училищата в Англия (тук е предоставен линк за закупуване на изданието, предназначено за децата от 5 до 11 години).

Просветното министерство и органът, който наблюдава и контролира неговата дейност (наречен Селекционен комитет по образованието) засега настояват повдигнатите от Форума въпроси да бъдат включвани в учебните програми по предмета „Личностно, социално, здравно и икономическо образование” (с английското съкращение PSHE: personal, social, health and economic education). Този предмет дори има своя асоциация, наречена PSHE-асоциация, която преди няколко месеца излезе с подробно ръководство относно сексуалното обучение в училищата в Англия.

Предизвикателствата пред настояването за сексуално обучение още от петгодишна възраст се определят от просветното министерство по следния начин:
- как децата да бъдат предпазени от сцени от живота на възрастните, които не е нужно да знаят още от такава ранна възраст, като им се осигури щастливо детство, без затрупване на съзнанието им с обременителни за тях знания за сексуалния живот на хората;
- как да не се нарушават правата на родителите, на които единствено принадлежи правото да решат в кой период от живота на тяхното дете то трябва да бъде запознато със сексуалния живот на възрастните;
- как да се възстановят добрите връзки и отношения между училище и родители, тъй че за децата да се намери най-приемливото решение относно тяхното развитие и обучение;
- как занятията по сексуално образование да бъдат така организирани, че да не довеждат до душевно травматизиране на децата и да не им нанасят непоправими емоционални щети;
- до каква степен да се позволи на родителите да отписват децата си от предмета сексуално образование и с какви други занятия да бъде запълнено пропуснатото време по този предмет.
school01 180px
Тези въпроси показват, че в едно общество, в което нравствените норми са размити (и доброто е добро, и лошото – и то също е добро), в което различните движения за „права и свободи” и срещу дискриминацията заемат все по-голямо пространство в обществения живот и където християните имат все по-малко право на глас, много трудно би било за която и да е власт и за което и да е просветно министерство да се бори срещу собствената си неразумна (в нравствено отношение) политика и политиката по отношение на децата – малки и големи. Макар описаното да се отнася до Англия (подобни дебати, както е известно, се провеждат и в редица други страни на „либералния” свят), добре е още отсега тези предизвикателства да се знаят и у нас, та ако е възможно, да се избегнат грешките на другите или пък въобще да не се допускат, особено по отношение на подрастващото поколение.

В това отношение християните у нас могат много да направят и политическото участие на християни в живота на държавата ни трябва да се усилва, та нравственият критерий на едно здраво и морално отговорно общество да бъде прокарван на всички нива на държавната власт и на местните държавни органи. Същевременно посочените по-горе проблемни въпроси трябва да бъдат обсъждани и в самите християнски общини, тъй като понякога и самите християни нямат еднакво разбиране за тях. В това отношение организирането на съвместни действия на всички християни, без разлика на принадлежност към която и да е голяма вероизповедна християнска община, би било нагледно доказателство за загрижеността на Христовите последователи за утвърждаването на Неговите нравствени повели в българското общество.

Бележка: снимките са взети от уебсайтовете на посочените тук статии на „Християнския институт” на Великобритания.

Публикувана в Блог

Само преди два дена, на 19 октомври 2014 г., британският „Телеграф” публикува съобщение за потенциалната опасност, която дебне всяко училище в страната, което не проповядва „британските ценности,” т.е. ценностите на британската държава (новината тук). Медията посочва конкретно училище, което отказва да бъде „толерантно” към настояването на държавата за насаждане на възгледите на други религии и на светската идеология в неговата християнска среда. Като християнско училище, то възпитава своите ученици в християнските ценности и не може да ги възпитава в ценностите на държавата, някои от които са във въпиющо противоречие с християнската нравственост и с евангелските принципи, върху които се гради образованието на подрастващите в това учебно заведение.

student-2-213004-m 2
Конкретният повод на просветните власти за отправяне на заплаха към училището, че ще получи по-ниска квалификация и че дори може да бъде закрито, е отказът на училищната администрация да допусне ислямски свещенослужител да провежда сутрешното християнско събрание (ежедневна училищна практика, която от векове се следва в училищата на Англия и която се спазва и до днес). Държавната институция, занимаваща се с училищата в страната, предупредила християнското училище, че то трябва да учи учениците си да се придържат към „британските ценности,” което предполага еднакво отношение на децата както към собствените убеждения (в случая – към тяхната християнска вяра), така и към убежденията на другите, т.е. убежденията на другите вярващи (мюсюлмани, юдеи, будисти, сикхисти и т.н.) и на атеистите. На практика изискването на просветните власти се свежда до размиване на християнските ценности и заместването им с някакви светски принципи на „мирно съвместно съжителство във Великобритания,” където представителите на различни възгледи за света трябва да се откажат от личните си разбирания и трябва да приемат някакви изкуствени „британски ценности” като свои.

През последните два месеца в Англия се разгоря дебат по повод на някои ислямски училища, в които от години се насажда нетолерантност към другите религии и където децата биват възпитавани във фундаменталистки ислямски дух. Тук може да се научи повече за т.нар. „троянски кон” в английските училища – преподаване в ислямските училища на мюсюлмани-фундаменталисти, които се опитват да насадят фундаменталистки възгледи в подрастващите. Просветните власти продължават да се борят с проблема „троянски кон,” но изглежда борбата им се разпростира не само върху ислямските училища, а и върху всички училища в страната, като държавата вижда изхода за преодоляването на проблема в идеята всички училища във Великобритания да бъдат задължени да проповядват в класните си стаи „британските ценности,” т.е. равнопоставеност на всички възгледи на отделните граждани и пълна толерантност към различните убеждения на британското население. В тази връзка просветното министерство въведе нови правила за британските училища (наречени „анти-екстремистки” разпоредби), които са длъжни да се съобразяват с тях.

Новите разпоредби ограничават правата на децата, родителите, учителите и на училищата, като не им позволяват да се придържат към религиозните си убеждения и да ги практикуват,” казва Саймън Калвърт, зам. директорът на британския „Християнски институт.” „За наше учудване научихме, че на училището било наредено да покани представители на други религии, например един имам, които да провеждат сутрешното християнско събрание и да преподават,” продължава Калвърт. „Ние подкрепяме виждането, че трябва да се вземат мерки за предотвратяване на радикализацията в британските училища, но приетите нови правила не допринасят за това,” потвърждава експертът (за подробности вж. линка по-горе на „Телеграф”).

Не се съмняваме, че държавата в днешно време оказва все по-голям натиск върху своите граждани, включително върху образованието на подрастващото поколение, но да накараш учителите и учениците в едно християнско училище да изоставят християнските си ценности и да приемат мюсюлманските или юдейските или пък секуларните и светските ценности – това вече минава всякакви граници на добронамерени отношения между църква и държава. Интересно е защо държавата не схваща, че тези учители и ученици са не само поданици, но и добросъвестни граждани, данъкоплатци, избиратели, работници и учени, които отдават професионализъм и опит на тази държава, а тя се държи с тях като мащеха с децата си. Радикализацията трябва да се прекрати, но защо държавата вижда радикализация и в християнските училища? Фактите в Англия потвърдиха, че такава практика съществува в редица мюсюлмански училища и това накара просветниците да приемат новите мерки, но защо те подведоха под общ знаменател всички училища, включително християнските, и по този начин всяко едно училище в страната може да бъде заподозряно, че учи децата на нетолерантност, щом като не кани друговерци или атеисти да преподават в неговите класни стаи.

Отношенията между църквата и държавата търпят развитие и ние като християни трябва внимателно и с голяма бдителност да следим това развитие, за да не се окаже и нашата страна пред подобен проблем, който сега наблюдаваме в Англия и който би могъл да подтикне и други европейски страни да преразгледат училищните си правила и разпоредби.

Публикувана в Блог
Възможно ли е да има нещо общо между сексуалната революция и един научноизследователски институт, който претендира да прави „научни” открития и изследвания на световно ниво? И как може подобен институт да бъде подтик за разпуснатите сексуални нрави, наблюдавани от близкото минало насам и широко проповядвани от секуларистите? Оказва се, че това е възможно, и нещо повече – такъв един институт се подкрепя от световните светски структури и те се вслушват в съветите, които той дава на основата на своите изследвания в областта на сексуалните отношения.

Това е Институтът Кинси, създаден през 50-те години на миналия век от д-р Алфред Кинси (повече за института тук), който първоначално се интересувал от сексуалните отношения между животните, но бързо се ориентирал към сексуалните отношения между хората и някак си стигнал до фройдистката идея, че сексуалното желание е заложено във всеки човек (включително в децата от самото им раждане) и то представлява непреодолима сила, движеща хората. Идеите и цялостната философия на института се развили в насоката на проповядване на свободни сексуални отношения между хората като начин на освобождаване от „сексуалния стрес,” в който изпада всеки, който „потиска” сексуалните си желания.

Промяната в нравите на хората от „демократичните” страни през последните няколко десетилетия и широко проповядваната свобода във всичко (което в половата сфера се изяви като „свобода” към безразборни сексуални връзки и хомосексуализъм), която на практика се превърна в слободия, се оказа благоприятна почва за Института Кенси, който начена световна пропаганда на „сексуалното здраве” чрез „информиране” (разбирайте – дезинформиране) на обществата относно сексуалните връзки и репродуктивните технологии. Мотото на института е „Информиране на хората по света за сексуалното здраве и даване на сексуални познания” и дейността му е насочена към изследвания и проучвания в областта на сексуалните отношения, независимо какви са те: при деца или при възрастни, при хетеросексуални, хомосексуални или бисексуални. Семинарите им за обучение на „сексуални специалисти” са чиста проба перверзни занимания, било чрез лично участие, било чрез наблюдаване на сексуални сношения от най-различен характер.

На 23 април 2014 г. този институт получи специален статут към Съвета на ООН за икономика и обществени отношения – статут на консултативен член. Т.е. той вече получи възможност да „консултира” на световно ниво светските лидери по въпросите на секса и на широко проповядваното от него увеличаване на ролята на сексуалното образование в училищата в световен мащаб. Тъкмо това образование – сексуалното образование в световен мащаб – е новата „революция", която може да обхване умовете е сърцата на децата и младите хора, ако „изследователски” институти като посочвания тук получат все по-голяма власт, бидейки „съветници” на ООН.

От няколко дена започна кампания за събиране на подписи, наречена „Спрете института Кинси” (повече за кампанията – тук), чиято цел е да информира родителите, всички граждани и правителствата на отделните страни за истинските цели на института и за щетите, които той може да нанесе в новата му роля на съветник на ООН. Едва ли има здравомислещ родител или който и да е разумен човек, да не говорим за вярващите християни, които могат да допуснат за нормални съжденията на представителите на този институт, например мнението на основателя му, д-р Алфред Кинси, който пише: „Трудно ни е да разберем защо едно дете (освен ако няма някаква културна предразположеност) ще има нещо против, ако някой докосва гениталиите му, или когато гледа гениталиите на другите, или когато гледа по-конкретни сексуални контакти… Контактите между възрастните… едва ли ще навредят на детето, ако и родителите му също не се тревожат по този въпрос.” (цитата вж. тук). 

Няма съмнение, че и българските християни в един глас ще застанат зад тази кампания и така ще допринесат този „изследователски институт” да бъде изваден от посочения съвет на ООН и дейността му да бъде разкрита в цялата й истина, а не според както той самият иска да изглежда, като хвърля прах в очите на хората чрез двусмислените названия на „изследователските” си проекти. Да подпишем декларацията още сега, ако ни затруднява езикът – да помолим наши приятели за помощ и да се включим в кампанията, в която вече са се включили хиляди християни; към днешна дата (3 юни) са нужни само още 750 подписа, което да позволи петицията да бъде внесена за разглеждане от съответната комисия на ООН, която трябва да се изкаже по повдигнатия в петицията въпрос. 

 

Публикувана в Блог
Свободата на религията, на изразяването и уважаването на личното мнение съставляват част от конституционните определения на всички съвременни демокрации, включително в България. Народите на тези страни имат възможност да живеят в атмосфера, в която правата и свободите на гражданите се зачитат както конституционно, така и чрез законодателството и чрез обществените организации. Но не всички хора еднакво разбират тези права и свободи и в съвременността все повече хора намират едно или друго определение в законите или в общоприетите разпоредби на държавата за обидно или като нарушаващо техните права.

Преди десетина дена (9 май) върховният съд на щата Масачузет прие решение, което не се понрави на някои, считащи, че съществуват американски обичаи и практики (особено в училищата), които са „обидни” за тях. Става въпрос за националния ритуал, наречен „Обет за вярност,” който се изпълнява при редица официални случаи и събития в САЩ и който гласи: „Обещавам да бъда верен на знамето на САЩ и на републиката, която то олицетворява: една нация, която е с Бога, която дава свобода и справедливост на всички.” Обетът за вярност се казва всяка сутрин в американските училища преди началото на часовете. И тъкмо тази училищна практика в щата Масачузет подтикнала някои нехристияни не само да изразят недоволството си от тази практика, но и в края на миналата година да подадат жалба в съда, че тя е противоконституционна.

Съдът постановил, че „Обетът” не нарушава ничии права и че той е изключително важно историческо наследство на американския народ. Недоволната група обжалвала това решение и миналата седмица върховният съд на щата отново излиза с окончателно решение, в което се казва: „Рецитирането на Обета за вярност, което е доброволно, не нарушава нито конституцията, нито уставите за образованието” (според които се забранява всякаква дискриминация в американските държавни училища). Т.е. убеждението, че американската нация „върви с Бога,” не може да се счита за накърняване на ничии чувства или да се смята за „обидно,” защото то е част от наследството на нацията (което е християнско) и защото казването на „Обета” е доброволно. На практика обаче той се казва във всички американски училища във всички щати и никой не роптае против подобна практика. Защото американските деца са горди да се нарекат американци.

Интересно е, че като подтик изразът „която е с Бога” да бъде добавен през 1954 г. към текста на „Обета”, е разпространяващата се комунистическа идеология (както в Европа, така и в САЩ), която целяла да унищожи християнството и вярата на народите в Бога.

Описваме този случай от американския върховен съд и решението му от миналата седмица по повод на думите „с Бога” и мнението на някои, че тези думи ги „обиждали” и накърнявали чувствата им (особено на децата в училищата), за да покажем, че дори в САЩ, където същевременно се прокарват редица секуларистки тенденции и практики, една съдебна държавна институция застава зад „патриотичното чувство на основателите на американската нация” и не се поддава на нападките на всякакви атеисти, секуларисти, привърженици на други религии, агностици и т.н., а защитава изконни за тази страна положения – нейните християнски основи и убеждението, че тази нация върви с Бога (каквато и била една от целите на първите заселници на този континент: основаването на Новия Йерусалим, на Божията земя). Повече подробности за случая можете да прочетете тук, откъдето е взет материалът за настоящата публикация, а за историята на установяване на „Обета за вярност” – тук (на английски език).

Колко християни в България биха желали и в българските училища всяка сутрин преди часовете децата да казват обет за вярност към родината, в който да подчертават, че и ние вървим с Бога и че страната ни може успешно да върви към бъдещето си само с Бога. Ако преди 60 години американците добавили думите „с Бога” като противодействие на комунистическата антихристиянска идеология, нима не можем и ние сега да добавим конкретен християнски израз, подобен на американския „Обет за вярност” към родината, в някои наши официални речитативи като защита срещу всякаква секуларизация и стремежи за установяването на все по-атеистично общество у нас? Като откъсваме децата в нашите училища от познаването на Бога и на библията, и като дори вече не ги учим и на патриотизъм, какво бъдеще можем да очакваме, след като в тях не се формират нравствените критерии на евангелието, които са съставлявали моралните устои на християнските народи векове наред, а им се предлага „сексуално образование” и им се посочват „прогресивните” примери на европейските законотворци, които искат да наложат разбирането за хомосексуализма едва ли не като нормалната практика на общуване между двама човека, решили да станат „партньори” (и дори да „се оженят”), защото, виждате ли, те се обичали. Ако на някои политици съзнанието им отдавна вече се е поддало на „противника на човечеството”, на сатаната, защо продължаваме да позволяваме подобно съзнание да се формира и у българските деца, макар и по индиректен начин? Въпроси, на които християните знаят отговора и които трябва да бъдат разяснявани и да стават достояние на всички граждани на страната ни.
Публикувана в Блог

Harvard libraryСамо преди няколко дни (7 май) „Студентският културен клуб” на един от филиалите на Харвардския университет съобщи, че на 12 май ще проведе „сатанинска литургия,” която ще бъде извършена от членове на „Храма на сатанистите” (новината най-напред бе пусната от CNSNews). Интересното в този случай не е в това, че подобно кощунство въобще може да се случи (и други сатанистки групи по света организират свои „богослужения”), а във факта, че то се случва не в някакъв затънтен университет, който не се намира под погледа на световната общественост, а в един от най-авторитетните научни и изследователски центрове в света, в който (което е още по-печално) университетската администрация мълчаливо одобрява подобни инициативи. Разлепени са стотици обяви на събитието, на които сатаната в образа на козел приканва зрители и гости да вземат участие в „литургията.”

Представители на студентски християнски сдружения веднага отправиха протестни писма до университетската администрация, а католическите представители започнаха подписка, която озаглавиха „Харвард подкрепя ритуал на сатанинска ‘литургия’” и в която се настоява за незабавно прекратяване на безумието. В призива се подчертава, че действията на сатанистите не само могат да бъдат опасни, но че те оскверняват вярата и чувствата на християните, като проповядват „ценности”, които са абсолютно противоположни на християнските.

Членовете на „Храма на сатанистите” настояват за издигането на статуя на сатаната в столицата на щата Оклахома, недалеч от монумента на Десетте Божи заповеди. Преди няколко дена (на 5 май) съдът трябваше да реши дали да позволи издигането на статуята (която показва Луцифер и две деца край краката му), но засега решението е отложено.

Днес научихме от сайта на студентския клуб, че все пак университетската администрация е отложила насроченото събитие на сатанистите, но това не означава, че то няма да се проведе на по-късна дата.

Наистина, не само престижният Харвард е средище на сатанисти, но щом като в подобно световноизвестно учебно заведение това е „нормална” (за университетската администрация) практика, можем да си представим какви антихристиянски сдружения може да съществуват (и те действително съществуват) в многобройни други не толкова известни „просветни” школи, които наред с общото и специалното образование допускат на тяхна територия да се разпространяват и вредни за психиката и здравето на младите хора антихристиянски и въобще антирелигиозни и антихуманни учения и практики.

Ето защо когато си избираме учебно заведение, на което да посветим няколко от най-хубавите ни младежки години, трябва добре да преценим средата, която ще ни обкръжи от първия ден на учението ни и да се постараем да видим какво стои зад фасадата на световната известност и популярността. Християните много добре знаят, че сатаната си придобива популярност в този свят, но те същевременно вярват и са убедени, че тази негова слава и популярност е до време. И все пак християнинът е длъжен тук и сега да му се противопостави и да го побеждава всекидневно – чрез силна вяра в Христос, чрез молитви и действен църковен живот, но също така и чрез граждански действия, насочени срещу описаните по-горе студентски и младежки сдружения, служещи на тъмните сили, а не на Светлината на живота.

Публикувана в Блог
Сряда сутрин е. Още един забързан ден, изпълнен с предизвикателства и отговорности. Животът става все по-динамичен и Вие, покрай неотложните задачи, белязали графика Ви, по навик изпращате  детето си на училище с надеждата, че го оставяте в сигурните ръце на съвременните народни будители – учителите. Спокойни сте за него и вярвате, че е само въпрос на време под любящата грижа на държавните наставници да се проявят добродетелите, които детето Ви притежава.

Освен всичко останало и не на последно място Вие, грижовният родител, сте удовлетворен и задето сте съвестен гражданин, а не закононарушител, защото сте осигурили присъствието на Вашия син или дъщеря в задължителното училище, като по този начин сте предотвратили риска утре социалните служители да похлопат на вратата Ви. Пристигате до сградата, ръката му пуска ръката Ви, когато наближавате входната врата и то – Вашето момче или момиче се влива в потока от прииждащи деца.

Сряда сутрин е, а детето Ви е от другата страна на училищните стени и вече е готово да се учи. Звънецът бие и …неочаквано в класната стая влиза непознат човек, когото учителката представя като  специалист от ХЕИ. Човекът се прокашля и заявява, че е поканен от училищното ръководство да проведе лекция от програма за сексуално и репродуктивно здравно образование. Тази програма е за деца от пети до осми клас и Вашето дете, наскоро навършило дванадесет, чувайки думата „сексуално”, се усмихва неразбиращо заедно със своите съученици, а в погледа му се чете объркване и за миг се запалва пламъче, непознато до този момент.

Лекторът отваря учебника, носещ безобидното имe „Азбука за теб и мен”, и започва да прелиства, без да спира  на страниците, в които е написано, че това ръководство е част от образователен пакет по проект „Разгръщане на Националната програма за репродуктивно здраве”, финансиран от Фонда на ООН за население. Бързо отминава и страница шеста, където впечатление правят имената на авторите на пособието, екип от психолози, сексолози и медицински специалисти. Едно от тези имена е звучното Марта Дяволова – програмен директор на Фонда на ООН за население в България, но и то остава незабелязано, защото най-сетне учебникът е отворен на правилните страници и лекцията започва.

В раздел „Полови роли и сексуална идентичност” Вашият син или дъщеря се запознават с въпроси, свързани с хомосексуализма. Лекторът образова детето Ви, като цитира наръчника за сексуално здраве, в който са записани следните текстове:

„Съществуват най разнообразни хипотези за причините, които предизвикват промяна в обичайната сексуална ориентация… пример за това са: биологичните хипотези или психо-социалните теории; Най-несъстоятелни са идеите, че хомосексуалността е проява на морална деградация и падение…”.

„Нравственото осъждане на хомосексуалността и приемането й за грях произлиза от християнската традиция. Доколкото обаче човек не избира сам каква да е неговата сексуална ориентация, то насочеността на еротичните преживявания, която всеки открива у себе си, не би могла да бъде обект на нравствена оценка.”; „В страни, където законодателно е уредена възможността хомосексуални лица да сключват брак помежду си и дори да осиновяват деца, практиката показва, че хората с хомосексуалност биха могли да бъдат отлични съпрузи и родители.”

След това, в раздел еротика, дванадесетгодишното Ви дете получава тази информация: „Образователни цели на раздела са: Първо – работата по тази тема цели да развие чувствителността на учениците към техните еротични преживявания и еротичните преживявания на съучениците им. Второ – развитието на позитивна нагласа към еротичните фантазии и индивидуални практики, свързани със самостоятелното удовлетворяване на еротичните потребности, е друга съществена цел при работата по тази тема…”.

Ето как след четиридесет и пет минути Вашето дете, вещо водено от специалист от ХЕИ, допуснат в училище от държавните началници на съвременните будители, вече е без време разбудено за своите еротични фантазии и за това що е то хомосексуализъм. И ефектът е налице – детското сърчице вече е убедено, че безкритичното отношение към наученото е правилното отношение.

Сряда сутрин е, и докато Вие вече сте се впуснали във вихъра на поредния забързан ден, изпълнен с предизвикателства и отговорности, Вашият син или дъщеря вече не са същите. На дванадесет години  детето Ви е остаряло преждевременно.
(Забележка: Описаното събитие е по действителен случай от 17.04.2013 година – сряда сутрин.)


Публикувана в Блог

Трябва ли му  „Харлем шейк“ на българското училище? - адв. д-р Виктор Костов защитава свободата на образованието и семейните ценности в рубриката „Гласовете ви чувам“ в предаването „Часът на Милен Цветков“ по Нова телевизия на 22 март 2013 г.

Гледайте видеото и дискусията по темата с начало в минута 1:30

Публикувана в Блог
Патриаршията на БПЦ излезе с Декларация срещу антисемейното законодателство и конкретно - обсъждания през тази година Проект за Закон за детето. "Свобода за всеки" подкрепя принципните положения заявени в цитраната декларация и изразяваме задоволството си от тази публична позиция на БПЦ.
Публикувана в Блог
Прокуратурата във Видин отказа наказателно преследване срещу родители, образоващи детето си у дома

За незабавно разпространение

Налице е първата важна победа в казуса за домашното образование на Явор Костов. Районна прокуратура - Видин отказа да започне наказателно производство срещу родителите на Филип Костов. Филип Костов, на 13 г., бе отписан от държавното училище през февруари т. г. поради системно насилие от съученици, като родителите търсеха алтернативно решение за неговото образование.

„Закрила на детето”- Видин бяха подали сигнал в прокуратурата за разследване на евентуално престъпление на родителите срещу детето по чл. 182 от Наказателния кодекс - заплаха за здравето или моралното и интелектуалното развитие на детето. Полицейското разследване е установило, че няма данни за престъпление. Прокурорът се съгласи с констатациите на полицията и даде отказ на искането на г-жа Маркова, началник „Социално подпомагане” - Видин да се започне наказателно преследване на родителите.

Тези решения на полицията и прокуратурата са изцяло в съответствие със справедливостта и закона.

Това положително развитие в голяма степен се дължи на броя  писма и имейли, писани от поддръжници на семейство Костови до „Закрила на детето” и други институции в София и Видин. Широката публичност на казуса, както в България, така и в чужбина, определено допринесе този случай да бъде подложен на внимателна преценка от властите.

Явор Костов и семейството изказват своята искрена благодарност на всички, който писаха и застанаха публично в подкрепа на избора им да образоват детето си вкъщи. Явор Костов каза лично: "Без моралната и практична подкрепа на нашите приятели и симпатизанти това благоприятно решение би било трудно да се очаква. Радостни сме, че здравият разум и справедливостта надделяват до момента."

Филип успешно положи изпит и е записан в CLASS -  международна дистанционна образователна програма.

Предстои да видим какви ще са бъдещите действия на „Закрила на детето”- Видин и на органите на държавното училище. Въпреки че казусът не е приключил, ние сме оптимисти, че този случай ще бъде решен в полза на семейната неприкосновеност на личния живот и ценности, и плурализма в образованието, и ще бъде тласък на правото на родителите да образоват децата си у дома.

Адв. Виктор Костов
довереник
на Филип Костов и неговите родители
Публикувана в Блог
Пастор обвинен в престъпление спрямо дете заради домашно образование (англ.)

Писмо до негово превъзходителство премиер министъра Бойко Борисов от Майкъл Донъли - директор по международните въпроси в Асоциация за правна защита на домашното образование – HSLDA (англ.)

Българските власти преследват пастор заради домашно образование (англ.)

Нападнаха протестантски пастор и семейството му

Петиция в подкрепа на Явор Костов и семейството му срещу административния произвол на „Закрила на детето” – Видин

Аргументи против Проекта за Закон за детето и споменаване на казуса във Видин в разговор с адв. Виктор Костов и Анелия Тонева – І-ва част; ІІ-ра част

Затвор до 3 г. грози баща, спрял сина си от училище - Отказът от държавното училище идва след системно насилие над детето от съученици 

Изпратете писма до институциите във Видин в подкрепа на Явор Костов и семейството му

Описание на казуса „Закрила на детето” – Видин срещу Явор Костов и семейството
Публикувана в Блог
На 31 май бе проведен втори разпит на член от семейството на Явор Костов. В присъствието на бащата бе разпитан Филип Яворов Костов, малолетен. Разпитът бе проведен в помещенията на полицията във Видин. Преписката под № 7251/2012 г. е образувана по искане на отдел „Закрила на детето” към Дирекция „Социално подпомагане” – Видин. Съгласно предварителна информация „Закрила на детето” – Видин искат от прокуратурата повдигане на обвинение по чл. 182 от НК срещу Явор Костов. Същият е отписал детето си от държавното училище заради извършвано там системно насилие над него. Няма данни за насилие над детето в семейството, но има данни за насилие над детето в училище. „Закрила на детето” настояват детето да бъде върнато в училище от родителите. Според тях училището е среда на насилие, в която училищната администрация не може да гарантира сигурността на детето. Според „Закрила на детето”-Видин то е „в риск” не заради упражненото срещу него насилие в училище, а поради факта, че родителите са го отписали от държавното училище. „Закрила на детето”- Видин се позовават на сега действащия Закон за закрила на детето. Точни данни за искането в преписката нямаме поради отказ на РУП - Видин същата и данни по нея да бъдат предоставени на адвоката на г-н Явор Костов. Районна прокуратура – Видин също отказа да постанови предоставяне на преписката на адвоката на Явор Костов, което е нарушение на закона, конституцията и Европейската конвенция за правата на човека.


Публикувана в Блог
Извънредно съобщение на „Свобода за всеки”!!!

Явор Костов е поет, автор, музикант и пастор на малка протестантска църква във Видин. Той е един от водещите активисти в „Свобода за всеки” – просветителска и правозащитна неправителствена организация, която бе в основата на опозицията срещу антисемейния проект за Закон за детето.

Кратко описание на случая: през м. Февруари поради насилие от съученици п-р Костов отписва сина си от държавното училище във Видин. Решава да му спести стреса на държавната образователна система и започва домашно обучение, като проучва възможността за дистанционно обучение по международна програма. Социалните служби „Отдел закрила на детето” се свързват с п-р Костов и настояват синът му да бъде записан отново в училище, защото ще последват големи глоби. Настояват и за среща на социалния работник насаме с детето насаме. Настояват да влязат в жилището на г-н Костов, за да огледат „условията, в които живее детето”. П-р Костов настоява на основното си право на неприкосновеност на жилището и семейният живот и отказва да допусне социалните работници да се намесят в живота на детето и на семейството му.

През април отдел „Закрила на детето” завежда преписка в прокуратурата срещу п-р Костов под предлог, че има данни за извършено престъпление от него по чл. 182 от НК – срещу родител, оставил детето си без надзор и грижи, от което са последвали тежки последици за детето. Вместо да се придържа към правомощията си по Закона за закрила на детето, по който производството е изцяло административно, ОЗД-Видин цели да повдигне наказателно преследване срещу п-р Костов въпреки пълното отсъствие на данни за извършено престъпление от него. Напротив, той като баща е направил всичко възможно да предпази сина си от насилието, упражнено върху него в училище.

Произволното и превратно упражняване на власт не спира до ОЗД. П-р Костов е призован на 28 май като „свидетел” по полицейската проверка, извършвана по повод образуваната прокурорска преписка, но в нарушение на закона, заедно с личната си карта, според призовката, той трябвало да води в полицията и 13–годишния си син, за когото няма призовка. По време на разпита единият от разпитващите двама полицейски служители обяснява на п-р Костов, че по чл. 182 той щял да изтърпи наказание лишаване от свобода до три години и обществено порицание, с което на практика го третира като извършител. По-късно на същия ден на адвокатът на п-р Костов прави опит да се запознае с преписката, за да организира защитата на доверителя си. Служителите на МВР - РУП Видин отказват да дадат информация, както и да предоставят самата преписка, нарушавайки конституционното му право на защита.

Явор Костов е автор, обществено известен с християнската си дейност и противопоставяне на проекта за законодателство, насочено срещу семейството и семейните ценности. Гореописаната злоупотреба с власт от страна на държавните органи – социалните служби във Видин и полицията - са пряка заплаха за законността и правовия ред в едно демократично общество. Защитата на п-р Костов заведе жалба по преписката с искане за прекратяването. 

Подкрепете п-р Костов и правото на семейството му да отглежда и възпитава децата си без обвинения в престъпление заради това от социалните служби и държавните органи, като изпратите имейл на:

ОД на полиция Видин - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Служба „Социално подпомагане”, Видин - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Отдел „Закрила на детето” Видин - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Регионален инспекторат по образованието, Видин - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Публикувана в Блог

Становище на "Свобода за всеки - адвокати" относно Законопроекта за предучилищното и училищното образование - представено на Комисията по образованието, науката и въпросите на децата, младежта и спорта в Народното събрание

Пълният текст на Становището, както е представен в Народно събрание:

Становище

На „Свобода за всеки – адвокати“
относно Проектозакон за предучилищното и училищното образование


Гласуван от Комисията по образованието, науката и въпросите на децата, младежта и спорта
на първо четене на 12 април 2012 г. в Народно събрание


 

Със съжаление отчитаме факта, че този проектозакон бе гласуван на първо четене в Комисията. В него недвусмислено се продължава недемократичната традиция на държавен монопол върху образованието. Ролята на родителите относно формата, вида, съдържанието и философията на образованието е сведена до минимум, тоест само до зададената от държавната администрация рамка, в която се гарантира доминиране на държавното училище и на държавната администрация относно всички важни решения по въпроса на образованието.

Въвеждането на задължителна детска градина от 4 годишна възраст и целодневното обучение допълнително ще откъснат децата от техните родители и семейства. Ролята на родителите е принизена и приравнена с тази на учители, администратори и дори на децата. Родителите нямат свободата да избират алтернативно образование вън от наложената от правителството рамка.

Без да навлизаме в подробности относно другите аспекти на законопроекта, отсъствието на плурализъм в образованието и алтернатива за родителите е сериозно нарушение на принципа на свободното и демократично общество. На законодателите е известен фактът, че определен брой български семейства са избрали домашната форма на обучение, която е доказана в своето академично, възпитателно и морално превъзходство пред масовото публично училище в редица други страни. Въпреки това, образователният законопроект не адресира правото на родителите да образоват децата си по различни от държавните стандарти и не признава правата на домашните ученици като възможна форма на обучение.

Нашето предложение е да се избегне тоталното и недемократично свръхрегулиране на важната сфера на образоване на децата и избора на техните родители в тази посока. Свръхрегулационният подход към образованието нарушава правата на родителите да отглеждат, възпитават и образоват децата си съгласно своите възгледи и убеждения –права залегнали в международни документи като Всеобща декларация за правата на човека, Европейска конвенция за защита на правата човека и основните свободи и др. Считаме, че е нужно законодателно да бъде въведен текст, който да гарантира правото на родителите да възприемат и да практикуват образование, което се явява алтернатива на предложеното от държавата. Текстът може да гласи:

„Държавата признава правото на родителите да отглеждат, възпитават и образоват децата си съгласно своите светогледни, философски и религиозни убеждения и за целта допуска родителите да осъществяват образование на децата си извън формите, уредени в настоящия закон.”

Систематично текстът може да бъде разположен в „Общи разпоредби”, „Допълнителни разпоредби” или „Преходни и заключителни разпоредби”.

Този подход ще гарантира правата на родители, които желаят да образоват децата си вкъщи или в друг частен образователен модел. Възможно е домашните ученици да бъдат тествани по стандартите на държавната образователна система, ако те и техните родители желаят да получат признание на знанията си по държавен стандарт. Но не би следвало законодателят да продължава да създава пречки пред свободния избор на образователна форма от родителите.

Ние и нашите съмишленици – български и международни, личности и организации – ще продължим да защитаваме правото на истински демократичен избор в образованието на децата и техните родители. Здравото семейство е в основата на личното и семейно щастие и благополучие, както и на националния просперитет. Здраво е семейството с ценности и добро образование. Българският законодател следва да се съобрази с времето, в което живеем, като реално спазва принципите на свободното и демократично общество, който изисква държавата да гарантира плурализъм и правата на всички, включително и в сферата на образованието.

С уважение,

Адв. д-р Виктор Костов
„Свобода за всеки – адвокати”
www.svobodazavseki.org 



„Свобода за всеки” е неправителствена група за защита на правата на свобода на съвестта, религия, слово и семейните ценности. Адв. д-р Виктор Костов работи в тази област от 1992 г. и има научни и популярни публикации на български и английски език. „Свобода за всеки” е и онлайн списание, което излиза от 2004 г. по темата за правата и основните свободи на хората. Наши съмишленици са неправителствени и правозащитни организации в страната и в международен план.

Публикувана в Блог

Наричайте ме г-н Гатоу, моля. Преди трийсет години, поради липса на по-добро занимание, опитах да преподавам в училище. Имам диплома за преподавател по английски език и литература, но професията ми не е такава. Аз не преподавам английски; преподавам училищен манталитет и печеля награди за това.

Макар че на различните места под думата „преподаване“ се разбират различни неща, навсякъде – от Харлем до Холивуд – се изучават едни и същи седем урока. Те съставляват националната учебна програма, за която плащате по начини, които дори не можете да си представите. Ето защо, по-добре да се запознаете с нея. Разбирайте ме както щете, но имайте предвид, че думите ми не съдържат никаква ирония. Именно това е материята, която преподавам; за нейното усвояване ми плащате. Постъпете с тази информация като решите за добре.

1. Объркване

Преди два дни получих писмо от една жена на име Кейти от Дюбоа, Индиана:

Кои големи идеи е важно да се предадат на малките деца? Според мен най-важно е те да разберат, че знанието не е идиосинкратично – че всичко е свързано помежду си; че знанието не е порой от факти, който ги залива и те са принудени да ги погълнат безпомощно. Истинската цел на ученето е да разбираш, да съгласуваш нещата.

Кейти греши. Първото, което преподавам на децата, е объркване. Всичко, което учат учениците ми, е извадено от контекст. Аз ги уча да разрушават всякакви връзки. Преподавам им прекалено много неща: движението на планетите, законът за големите числа, робството, прилагателни, архитектурно чертане, танци, гимназия, хорово пеене, събрания, неочаквани посещения, учения за противопожарна безопасност, езици за софтуерно програмиране, родителски срещи, дни за развитие на персонала, допълнителни занимания за надарени деца, готовност да приемат ръководство от страна на непознати, които вероятно няма да видят повече, стандартизирани тестове, възрастова сегрегация, каквато изобщо не съществува в света извън училището … Какво общо имат тези неща едно с друго?

Ако се вгледаме по-задълбочено в програмата и последователността на предметите, дори и в най-добрите училища ще открием липса на съгласуваност и куп вътрешни противоречия. За щастие децата не могат да предадат с думи паниката и гнева, предизвикани от постоянното нарушаване на естествения порядък и последователност, който им бива натрапван под предлог, че е качествено образование. Логиката на училищния манталитет е, че е по-добре да напуснеш училище, въоръжен с някакъв повърхностен жаргон, извлечен от икономиката, социологията, естествените науки и т.н., отколкото с чист, неподправен ентусиазъм. Освен всичко друго обаче, качеството в образованието означава и да опознаеш нещо в дълбочина. Объркването се настанява в съзнанието на децата поради това, че им преподават прекалено много непознати възрастни, които работят почти напълно изолирани един от друг и в повечето случаи претендират неоснователно, че притежават някакво експертно знание.

Нормалните човешки същества се стремят да осмислят нещата, не да колекционират разпокъсани факти. Образованието се състои именно в натрупването на умения за разкодиране на суровата информация така, че тя да придобие смисъл. Шаренията от редуващи се предмети в училище, както и маниакалната пристрастеност към фактите и теориите нямат нищо общо с търсенето на смисъл, присъщо на човешките същества от хилядолетия. Това се забелязва по-трудно в началните класове, където йерархията на училищния опит като че изглежда по-смислена. Там някак се приема, че добронамерената проста връзка между „да направим това“ и „да направим онова“ трябва да има основание, а и клиентелата още не е прозряла колко малко съдържание се крие зад игрите и преструвките.

Да вземем за пример великата последователност в природните процеси – като например прохождането и проговарянето; цикъла на светлината от изгрев до залез; древните традиции на фермера, ковача или обущаря; приготовленията за Деня на благодарността. Всички елементи са в пълна хармония един с друг, всяко действие е оправдано, произтича от миналото и върви към бъдещето. Училищната последователност не е такава – нито по отношение на отделните часове, нито по отношение на редуването им в програмата. Тя е налудничава. За нея няма никакво достатъчно логично основание. Малцина учители биха дръзнали да преподават уменията, необходими за критичен поглед към преподавателските и училищни догми, тъй като в тази система всичко трябва да се приема безпрекословно. Предметите биват изучавани, ако това въобще е възможно, по същия начин, по който се зубри катехизисът или трийсет и деветте постулата от веруюто на англиканската църква.

Аз преподавам пълна липса на смисъл; внушавам безкрайна разпокъсаност и отчуждение. Работата ми следва по-скоро методите за напасване на телевизионна програма, отколкото някаква логична последователност. В свят, в който домът е призрак, тъй като и двамата родители работят, постоянно се местят, сменят професиите си и гонят големи амбиции, или пък по някаква друга причина са прекалено объркани, за да могат да поддържат близки семейни отношения, аз преподавам на учениците си как да се примирят с объркването като своя съдба. Това е първият ми урок.

2. Класова принадлежност

Второто, на което уча децата, е да си знаят гьола. Внушавам на децата, че трябва да си стоят в класа. Не съм наясно кой определя подходящия за децата ми клас, но това не ми влиза в работата. Децата са номерирани, така че ако някое се изплъзне, лесно бива връщано в класа си. През годините съм бил свидетел на огромно разнообразие от начини, по които училищата номерират децата. В един момент на човек му става трудно да прозре, че под купчините номера се крият човешки същества. Номерирането на деца е крупно и печелившо занятие, макар да не е съвсем ясно каква е неговата цел. Не мога да проумея защо родителите толкова лесно позволяват да постъпваме така с децата им.

Както и да е; това не е моя работа. Работата ми е да науча децата да обичат да са вързани с други деца, номерирани като тях. Или поне да търпят стоически. Ако си свърша добре работата, на тях няма дори да им хрумне да са другаде, тъй като съм ги научил да завиждат на по-добрите класове и да се страхуват от тях, а по-слабите – да презират. Този метод за дисциплиниране е много ефикасен – под негово въздействие класът самостоятелно се строява в редици, идеални за маршировка. Това е истинският урок на всяко нагласено съревнование, каквото е училищното. Човек си научава мястото.

Въпреки че училищният план се базира на предположението, че 99% от децата ще останат в класа, в който са записани, аз все пак демонстрирам усилия да ги подтикна към по-високи постижения на тестовете, загатвайки, че е възможно за награда да преминат в по-горен клас. Често им намеквам, че един ден някой ще ги наеме на работа заради добрите им оценки, въпреки че личният ми опит показва, че в повечето случаи работодателите изобщо не се интересуват от това. Аз не лъжа открито, но с времето съм разбрал, че истината и преподаването в училище са две на практика несъвместими неща, както още Сократ е казал преди хиляди години. Номерираните класове показват на децата, че всеки си има място в пирамидата и няма начин да го напусне, освен ако не владее трикове с числа. В противен случай трябва да остане там, където са го сложили.

3. Равнодушие

Третото, на което уча децата, е равнодушие. Уча ги да не се интересуват прекалено от каквото и да е, макар да дават вид за обратното. Начинът, по който постигам това, е много коварен. Аз изисквам от тях да са напълно въвлечени в урока ми, да подскачат на чина от вълнение и да се конкурират ожесточено помежду си, за да ми доставят удоволствие. Това е толкова трогателно; подобно поведение е способно да впечатли всеки, дори и мен. Когато съм във върхова форма внимателно планирам уроците си така, че да провокирам именно такава демонстрация на ентусиазъм. Щом звънецът бие обаче, аз държа децата да изоставят всичко, което правят в момента, и да преминат бързо към следващата работна станция. Трябва да умеят да се включват и изключват като с електрически ключ. Не знам нито един клас, включително моя, в който някога нещо важно да е било довършено. Преживяванията на учениците не са пълнокръвни; те опитват по малко от това, по малко от онова – на „вноски“, съгласно плана.

Урокът, който преподават звънците, е, че няма работа, която да си струва да бъде завършена докрай. Защо тогава да се вживяваме в каквото и да било? Годините, прекарани в компанията на училищния звънец, обработват всички, с изключение може би на най-издръжливите, да живеят в свят, в който няма нищо достатъчно важно. Звънците са тайната, неумолима училищна логика на времето. Те размиват границите между миналото и бъдещето, като уеднаквяват всички времеви интервали; подобно на карта, чиято абстракция уеднаквява всички планини и реки, въпреки че в живота те са съвсем различни. Училищният звънец инфектира всяко начинание с равнодушие.

4. Емоционална зависимост

Четвъртото, на което уча децата, е емоционална зависимост. Звездички, пчелички, корекции с червен химикал, усмивки и намръщени лица, награди, похвали и мъмрения – аз уча децата да подчинят волята си на предопределената от властта йерархия. Всеки висшестоящ може да дава и отнема права, защото в училище права не съществуват (отнето е дори правото на свобода на словото, постановено от Върховния съд), освен ако училищната администрация не реши другояче. Като учител се разпореждам с личните решения на учениците, давайки карт бланш на тези, които одобрявам, и наказвайки ги за други, които застрашават контрола ми над ситуацията. Учениците постоянно правят опити да проявяват индивидуалност, затова действам незабавно и съм непреклонен. Индивидуалността е опасна, защото противоречи на класовата теория и не се поддава на класифициране.

Индивидуалността обикновено се проявява по някой от следните начини: децата се измъкват, печелейки време за себе си, под предлог, че им се ходи до тоалетната; или пък открадват някой миг в коридора с оправданието, че им се пие вода. Макар че съм наясно, че се преструват, аз им позволявам да ме „заблудят“, защото така ги правя зависими от моето благоволение. Понякога свободната воля се пръква под носа ми под формата на деца, които са ядосани, потиснати или щастливи за неща извън моя контрол. В тези случаи учителите не признават права; те само отнемат привилегии – заложниците на доброто поведение.

5. Интелектуална зависимост

Петото, на което уча децата, е интелектуална зависимост. Добрите ученици чакат учителят да им каже какво да правят. Това е най-важният урок, който им преподавам: винаги трябва да чакаме някой, който знае повече от нас, да придаде значение на живота ни. Всички важни решения се взимат от експерт; единствено аз, учителят, мога да определям какво трябва да учат децата в класа ми. Всъщност тези решения взимат хората, които ми плащат, аз просто ги налагам. Ако ми се каже, че еволюцията е факт, а не теория, ще я преподавам така, както ми е спуснато и ще накажа метежниците, които се съпротивяват. Тъй като съм упълномощен да контролирам мисленето на децата, мога лесно да отделя добрите ученици от лошите.

Добрите ученици мислят така, както съм им казал, като не оказват съпротива и засвидетелстват задоволителен ентусиазъм. Аз избирам за кои от милионите неща, достойни да бъдат изучавани, имаме време в час. Макар че това всъщност правят безименните ми работодатели. Аз не решавам; има си хора за това – мен какво ме засяга? За моята професия не се изисква любопитство; изисква се конформизъм.

Лошите ученици, естествено, се съпротивяват, макар че им липсват понятия, с които да изразят това. Те упорстват да решават на своя глава какво и кога да учат. Как бихме могли ние, учителите, да оцелеем, ако допуснем това? За щастие съществуват изпитани с времето процедури за пречупване на тези деца, които дават отпор. Естествено, процесът се затруднява в случай, че те имат порядъчни родители, които им се притичват на помощ, но това се случва все по-рядко, въпреки лошата слава на училищата. Всички родители от средната класа смятат, че училището на тяхното дете не е от лошите. През цялата си практика като учител не съм срещнал нито един, който да мисли обратното. Това е удивително; то вероятно илюстрира най-добре съдбата на семействата, в които мама и татко са били добре школувани и са усвоили седемте урока.

Добрите хора чакат някой експерт да им каже какво да правят. Едва ли би било преувеличено да се твърди, че цялата ни икономика зависи от доброто усвояване на този урок. Помислете само какви последствия ще има, ако не научим децата да са зависими. Социалните служби едва ли ще оцелеят; те ще изчезнат в неотдавнашния исторически ад, от който са произлезли. Съветниците и терапевтите ще изпаднат в ужас, тъй като редовните доставки на психологически инвалиди ще секнат. Всички видове комерсиални забавления, включително телевизията, ще западнат, тъй като хората ще се научат отново да се забавляват сами. Ресторантите, производството на полуфабрикати и цялата плеяда от услуги в сферата на храненето ще се свият чувствително, тъй като хората ще се научат да си приготвят храна, вместо да зависят от непознати, които садят, берат, режат и готвят вместо тях. Голяма част от съвременното право, медицина и инженерство също ще отпаднат, както и производството на облекла и учителската професия. Всичко това може да ни сполети, ако училищата не продължават редовно да бълват безпомощни хора.

Не бързайте да гласувате за радикална реформа в училищата, ако искате още да си получавате заплатата. Създали сме начин на живот, който ще се срине, ако хората не правят каквото им е наредено, защото не знаят как да решават сами какво да правят. Това е един от най-важните уроци, които преподавам.

6. Условна самооценка

Шестото, на което уча децата, е условна самооценка. Някога опитвали ли сте се да излезете наглава с деца, чиито родители са ги убедили да вярват, че са обичани независимо от всичко? Значи сте наясно колко невъзможно е да накарате човек, който е уверен в себе си, да се подчини. Нашият свят не би устоял дълго, ако го залее поток от уверени хора. Ето защо уча децата, че тяхната самооценка трябва да зависи от нечие експертно мнение. Класът ми бива непрекъснато оценяван и критикуван.

Всеки месец на родителите на ученика се изпраща формуляр, който ги уведомява дали трябва да му демонстрират одобрението си или не. Надлежно и прецизно, в проценти, е отбелязано точно колко недоволен трябва да е родителят от детето. Екологията на „доброто“ училище зависи от постоянното поддържане на недоволство; комерсиалната икономика зависи от същия стимулант. Някои хора биха се изненадали колко малко мисъл и време се влага в попълването на тези формуляри. Техните привидно обективни констатации обаче се натрупват и съставят профил на учениците. Той ги принуждава да достигнат до определени изводи за себе си и бъдещето си въз основа на небрежната преценка на някой непознат. Самооценката, която е фундаментът на всяко важно течение във философията, никога не се взима предвид. Урокът на тези формуляри, оценки и тестове е, че децата не трябва да се осланят на себе си и родителите си, а на преценката на сертифицирани длъжностни лица. Винаги някой друг трябва да ни казва колко струваме.

7. Няма къде да се скриеш

Седмото, на което уча децата, е че човек няма къде да се скрие. Уча ги, че са под непрекъснат надзор, че са постоянно наблюдавани от мен и колегите ми. За децата няма нито лично пространство, нито лично време. Преминаването от една класна стая в друга трае точно триста секунди, с цел да се минимизира безразборното сприятеляване между учениците. Децата биват поощрявани да ковладят не само едно друго, а дори и родителите си. Естествено, аз приканвам родителите също да докладват, ако детето им кривне от правия път. Когато членовете на едно семейство са обучени да доносничат един срещу друг, няма опасност то да крие зловредни тайни.

Аз удължавам ръката на училището, като възлагам на учениците така нареченото „домашно“. По този начин ефектът на наблюдение се прехвърля и у дома, където в противен случай учениците биха могли да използват свободното си време, за да научат нещо, което не им е било позволено – да изследват самостоятелно живота или разговарят с някой мъдър съсед. Липсата на вярност към училищния идеал е демон, винаги готов да намери работа за празните ръце.

Постоянното наблюдение и пълното отнемане на всякаква възможност за уединение внушават, че на никой не може да се има доверие, че не е допустимо да имаш личен живот. Наблюдението е древен императив, прегръщан от доста влиятелни мислители. Той е основното предписание, изложено в „Републиката“, „Божият град“, „Институтите на християнската религия“, „Новата Атлантида“, „Левиатан“ и още куп трудове. Всички тези автори, които никога не са станали родители, са стигнали до един и същи извод: децата трябва да се наблюдават отблизо, ако искаш обществото да се подчинява на централизираната власт. Ако не ги строиш в униформени редици и не ги ангажираш да бият крак, те биха последвали първия разколник.

II

Големият триумф на задължителното, държавно, монополизирано, масово образование е, че дори сред най-добрите ми колеги учители и дори сред най-добрите родители на учениците ми има съвсем малко, които успяват да си представят нещата по различен начин. „Децата трябва да се научат да четат и пишат, нали?“ „Трябва да знаят да събират и изваждат, нали?“ „Трябва да се научат да изпълняват заповеди, ако искат да се задържат на работа.“

Само преди няколко поколения нещата в САЩ са били съвсем различни. Оригиналността  и разнообразието са се срещали навсякъде; фактът, че сме били свободни и необвързани от строги правила и структури, ни е превърнал в чудото на света. Социалните класови граници са се преминавали значително лесно; гражданите са били уверени в себе си, изобретателни и в голяма степен независими в делата и мисленето си. Американците са били специални – съвсем сами, без правителство, което да си пъха носа във всеки аспект от живота им и да го замерва статистически, без институции и социални агенции, които да ги просвещават какво да мислят и чувстват. Ние сме били специални – като личности, като американци.

След Гражданската война обаче сме започнали да живеем под централизиран контрол. За да се възпроизвежда, подобно общество налага съществуването на задължително образование – училище, подчинено на държавен монопол. Преди това училището не било много важно. Имало го е, но без да е твърде посещавано – било въпрос на лично желание. Хората така или иначе се научавали да четат, пишат и смятат; според някои изследвания грамотността по времето на Американската революция, (поне сред тези, които не са били роби по Източното крайбрежие), е била почти сто процентова. „Здравият разум“ на Томас Пейн се е продал в тираж от 600 000, при положение, че населението е наброявало три милиона, от които двайсет процента роби и петдесет процента закрепостени слуги[1].

Нима заселниците са били гении? Не, истината е, че за четенето, писането и смятането са достатъчни стотина часа, при положение, че учениците искат да ги усвоят. Номерът е да изчакаш човек да попита и да действаш бързо, докато е в настроение. Милиони хора се научават сами на тези неща – изобщо не е толкова трудно. Вземете един учебник по математика или реторика за пети клас от 1850 г. и ще видите, че нивото на изучавания там материал днес се счита за колежанско. Непрекъснатите призиви за упражняване на „основните умения“ са само спекулация, за да могат училищата да окупират времето на децата за дванайсет години. Те всъщност го присвоят с цел да им преподадат седемте урока, за които ви говорих.

Централизираният контрол, който откакто се е настанил в обществото ни малко преди Гражданската война, не престава да се увеличава, намира израз в живота ни, в дрехите, които носим, храната, която ядем и зелените указателни табели, покрай които караме от единия край на Щатите до другия. А също и в епидемията от наркотици, самоубийства, разводи, насилие и жестокост, както и новопридобития кастов характер на класовите различия в САЩ. Това са последици от лишения ни от човечност живот и омаловажаването на индивида, семейството и общността, причинени от централизирания контрол.

Големите задължителни институции не престават да ламтят за все повече, докато не остане нищо за даване. Училищата лишават децата ни от всякакъв шанс за активно участие в живота на общността. Те на практика разрушават общностите, като поверяват обучението на децата на сертифицирани експерти. Нещо повече – така децата ни със сигурност няма да се развият като истински хора. Аристотел казва, че никой не може да се превърне в пълноценно човешко същество, без активна роля в живота на общността. Той има пълно основание – просто се огледайте на минаване покрай някое училище или резерват за възрастни хора.

В настоящия си вид училището е важен стълб в един социален модел, който обрича повечето хора на живот като безгласни камъни във властова пирамида. Училището създава усещането за неизбежност на тази пирамидална социална структура, независимо че тя е в крещящо противоречие с принципите на Американската революция. Тук не е имало училища нито по времето на колониална Америка, нито по времето на Републиката – прочетете автобиографията на Бенджамин Франклин, и ще видите човек, който не е имал време за губене в училище. Въпреки това демокрацията е започнала да прохожда.

Загърбили сме я, когато сме възкресили древната фараонска мечта на Египет: задължително всеобщо подчинение. Това е тайната, която Платон неохотно препредава в „Държавата“, когато Главкон и Адимант изтръгват от Сократ плана за пълен държавен контрол върху живота на хората. Целта му е да поддържа общество, в което някои разполагат с повече, отколкото им се полага. „Ще ви покажа“, казва Сократ, „как да създадете такъв нездравословен град, но няма да ви хареса.“ Така за пръв път бил нахвърлен планът за седемте училищни урока.

Настоящият дебат за това, дали трябва да има национална образователна програма, е бутафорен. Ние отдавна имаме такава в лицето на седемте урока, които изброих. Тази програма води до физическа, морална и интелектуална парализа и никакво учебно съдържание не може да предотврати ужасното й въздействие. Текущата дискусия, породена от всеобщата истерия относно слабия успех в училище, пропуска най-важното. Училищата научават децата именно на това, за което са били предназначени, като при това го правят изключително добре. Те ги научават да станат добри египтяни и да не напускат мястото си в пирамидата.

III

Тези неща не са неизбежни. Всичко това може да бъде преодоляно. Ние имаме избор как да възпитаваме младите: правилният път не е само един. Той чака да прозрем отвъд илюзорната пирамида, за да ни се открие. Не съществува никаква международна конкуренция на живот и смърт, която да застрашава нацията ни, колкото и да ни е трудно да си го представим и повярваме под всекидневния обстрел на медиите, целящ да я митологизира. Нацията ни може да задоволява сама всичките си важни нужди, включително и по отношение на енергията. Наясно съм, че това противоречи на преобладаващия уклон в политикономията днес, но „коренната трансформация“ на икономиката ни, за която толкова се говори, не е нито неизбежна, нито необратима.

Глобалната икономика не предлага решение, което да задоволи нуждата на хората от значима работа, жилища на достъпни цени, смислено образование, адекватни медицински грижи, чиста околна среда, честно и отговорно управление, социално и културно обновление или дори просто справедливост. Дефиницията за производителност и благоденствие, на която са основани всички глобалистки амбиции, е толкова чужда на живота на обикновения човек, че не може да е правилна.

Повечето хора биха се съгласили с мен, ако можеха да си представят някаква алтернатива. Те ще успеят да си я представят, ако се върнем към философията, която открива смисъл там, където му е мястото – в семейството, приятелите, в смяната на сезоните, в природата, в простите церемонии и ритуали, в любопитството, щедростта, съчувствието и грижата за другите, в здравословната независимост и правото на личен живот, във всички безплатни и не толкова скъпи неща, от които се градят истински семейства, приятели и общности. Тогава ще сме толкова достатъчни сами за себе си, че няма да се нуждаем дори от материалната „осигуреност“ за която глобалните „експерти“ толкова настояват да се загрижим.

Как са се появили тези ужасни места, наречени „училища“? Училище винаги е имало под някаква форма като донякъде полезен принос към израстването. Познатото ни „съвременно училище“ обаче е продукт на двете „червени заплахи“ от 1848 г. и 1919 г., когато могъщи играчи се опасяват от революция сред бедните работници. Училището се въвежда повсеместно отчасти заради консервативните „американски“ семейства, които били възмутени от обичаите и разбиранията на имигрантите от келтски, славянски и латински произход след 1840 г. Те се отвращават не по-малко от внесения от тях католицизъм. Определено има и трети фактор за създаването на затвор за децата, наречен „училище“, и това е ужасът, с който същите тези „американци“ гледат на навлизането на афро-американците в обществото в резултат на Гражданската война.

Помислете отново за седемте урока на училището: объркване, класова позиция, равнодушие, емоционална и интелектуална зависимост, условна самооценка и непрестанно наблюдение. Всички тези уроци са отлична подготовка за перманентна принадлежност към низшите класи. Те завинаги лишават хората от способността да открият собствения си уникален гений. С времето това обучение е надраснало първоначалната си цел да контролира бедните. След второто десетилетие на ХХ в. разрастването на училищната бюрокрация и по-малко явното умножаване на цяла плеяда от индустрии, които черпят облаги от училището в този му вид, дават повод то да се разшири, включвайки в хватката си и децата на средната класа.

Чудно ли е, че Сократ изпаднал в дива ярост, когато го обвинили, че преподава срещу заплащане? Още тогава философите ясно виждали неизбежната посока, в която ще поеме превръщането на преподаването в професия. Тя би обсебила функцията преподаване, която в едно здравословно общество принадлежи на всеки негов член.

Като се има предвид, че уча децата на тези уроци ден след ден, не е чудно, че нацията ни е в криза. Естеството й обаче е много различно от обрисуваното в медиите. Младите хора са безразлични към света на възрастните и към бъдещето, както и към почти всичко останало, освен към разсейването с играчки и насилието. Бедни или богати, учениците, които ще навлязат в 21-ви век, не могат да се концентрират задълго върху нищо; те нямат адекватно чувство за изтеклото и предстоящо време. Те са недоверчиви по отношение на всякаква близост, подобно на деца на разведени родители, каквито всъщност са (защото сме ги развели с изключително важното за тях внимание на родителите); те мразят да остават сами и са жестоки, материалисти, зависими, пасивни, насилници, плахи пред непознатото, пристрастени към разсейване.

Образованието в училище подхранва и гротескно преувеличава всички мимолетни тенденции, типични за детството, като възпрепятства нормалното личностно развитие чрез неявната си програма. На практика нито нашите училища, нито аз като дипломиран учител, не бихме оцелели, ако не експлоатираме плахостта, егоизма и липсата на опит, присъщи на децата. Никое обикновено училище, което дръзне да преподава елементите на критическото мислене – диалектика, евристика и другите инструменти, с които си служи свободният ум – няма да просъществува дълго. В нашето светско общество училището се е превърнало в заместител на църквата и точно като нея изисква поученията му да се приемат на вяра.

Време е да признаем открито факта, че институционализираното образование има разрушително влияние върху децата. Никой не остава непокътнат след запознанството си със седемте урока – дори учителите. Този метод е антиобразователен по самата си същност. Никаква помада не може да го разкраси. Една от големите иронии в човешките дела е, че належащото дълбоко преосмисляне на училищната система изисква далеч по-малко средства, отколкото изразходваме днес. Големите финансови играчи не могат да си позволят това. Трябва да разберете, че бизнесът, в който съм ангажиран, е всъщност проект за създаване на работни места и агенция за отдаване под наем. Не може да си позволим да пестим пари, като пренасочим дейността си или разнообразим предлаганите продукти, дори от това да зависи правилното израстване на децата. Това е железният закон на институционалното образование – то е бизнес, който не се подчинява нито на обикновената счетоводна логика, нито на рационалния скалпел на конкуренцията.

Отговорът най-вероятно се крие в някаква форма на свободен пазар на държавните училища – свободен пазар, на който семейните, частните, религиозните, занаятчийските и фермерските училища се роят на воля и конкурират държавните. С други думи, свободен пазар на училищното образование, подобен на този от времето преди Гражданската война, когато учениците сами са избирали вида образование, което е подходящо за тях, дори и това да означава да се образоват самостоятелно. Не виждам Бенджамин Франклин да е бил ощетен от това.

Днес възможността за такъв избор се е запазила тук-таме на места, където е оцеляло славното ни и крепко минало. Той обаче е достъпен само за хора, които са изобретателни, смели, късметлии или богати. Разбитите семейства на бедните, градската средна класа и обърканите маси по нейната периферия нямат почти никаква възможност за избор. Това означава, че училищата ще продължат да върлуват, сеейки опустошение със своите седем урока, освен ако не се противопоставим дръзко и решително на държавния монопол в образованието.

След като преподавах училищен манталитет през целия си съзнателен живот, стигнах до заключението, че единственото учебно съдържание на масовото образование се крие в неговия метод. Не се заблуждавайте, че най-важното за образованието на детето ви е да има добра учебна програма, оборудване или учители. Всички патологични състояния, които разгледахме, се дължат до голяма степен на факта, че училищните уроци пречат на децата да осъществят важните срещи със себе си и своето семейството, от които се учат уроците за лична мотивация, упоритост, самостоятелност, смелост, достойнство и любов. Тук спада и един от най-важните уроци на семейния и социалния живот – как да се грижиш за другите и да им бъдеш полезен.

Преди трийсет години децата все още можеха да научат тези уроци след училище. Днес обаче телевизията им е отнела тази възможност. Почти цялото време, прекарвано със семейството, е погълнато от телевизията и напрежението, нервите и стреса, типични за семействата, в които и двамата родители работят или родителят е само един. Децата ни не само няма кога да израснат като пълноценни човешки същества, а и се налага да го правят на неблагодатен, пустинен терен.


Наближава моментът, в който нашата култура ще трябва да усвои мъдростта на нематериалния живот. За да оцелеем в бъдеще, ще трябва да възприемем правилата на естествения живот, който е икономичен откъм материални разходи. Тези уроци не могат да бъдат усвоени в днешните училища. Те представляват дванайсетгодишна осъдителна присъда на затвор, в който единственото учебно съдържание, което наистина се усвоява, са лошите навици. Аз преподавам училищен манталитет и печеля награди за това. Би трябвало да съм наясно по въпроса.


Откъс от книгата на бившия учител в американските държавни училища Джон Гатоу, Затъпяване: Скритата цел на държавното образование.

 

 

 

Публикувана в Блог
Страница 1 от 2