Грешка
  • JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 73
Блог Свобода за всеки
Вяра и общество на 10 юни 2017 за прилагане
Ето как представя дискусията БНТ1
:

Вероизповеданията у нас – без финасиране от чужбина и с ритуали само на български език? Една дискусия по все по-актуалния проблем за правата на религиозните общности и държавния контрол в студиото на този брой на „Вяра и общество“. Поводът е поредното предложение за поправки в Закона за вероизповеданията, а също така и споделеният опит в тази посока на някои мюсюлмански държави специално за предаването. 

Дали екстремизмът уплаши обществата и те започнаха да налагат рестрикции, потъпквайки основни демократични права? Дали предложените поправки в българския Закон за вероизповеданията не съдържат такива рестрикции? Какъв е опитът в преобладаващите с мюсюлманско население държави от Близкия изток, съпоставен с европейските закони?

Вижте отговорите в специалното интервю за „Вяра и общество“ на бившия министър по религиозните въпроси на Кралство Йордания проф. Хайел Алдауд и в дискусията в студиото с участието на д-р Мохд Абуаси от Центъра за Близкоизточни изследвания, гл. ас. Атанас Славов – преподавател по конституцинно право в СУ, и д-р Виктор Костов – правозащитник и гл. редактор на „Свобода за всеки“.
Публикувана в Блог
На 26 октомври 2015 г. в София екипът на „Свобода за всеки” представи излезлия от печат сборник „Християнство и политика: сътрудничество BF0497BBD2C7FF981EC0DBB8436658FA9B69C03CD94634FE39pimgpsh thumbnail win distr
или противопоставяне?”, 2015. Сборникът е втора книга от поредицата за отношенията църква – държава, разгледани в контекста на междухристиянския диалог.

Сред гостите, присъстващи на представянето, имаше автори и редактори на сборника, представители на нестопански и църковни организации, юристи, книгоиздатели, автори на статии в електронното списание и съмишленици.

Централна част от програмата беше дискусията с редакторите и авторите по въпроси от съдържанието на книгата и процеса по изготвянето ѝ, с въпроси от публиката. Дискусията предизвика изключителен интерес, поради което продължи след времето, обявено за край на събитието. Поставен беше въпросът за следващ сборник от поредицата. В контактите по време на коктейла след формалната част се оформи идеята за представяне на книгата в други градове.

В обратната връзка на някои от гостите получихме вълнуващи отзиви:
Изключително щастливи сме, че вчера бяхме свидетели на един високо интелектуален, духовен, и едновременно с това съвсем човешки, непринуден и емоционален разговор-дискусия между ерудирани експерти хора със сърца и души, и всеки със своето мнение и позиция, с прекрасно позитивно отношение и чувство за хумор, които дори и при изказването на противопоставящи се твърдения и позиции, не успяха да се скарат и настроят едни срещу други това е едно уникално съчетание от (бих казал неприсъщи, нехарактерни за България) поведение, отношения и интердисциплинарни и интегрални научни, обществени, духовни, християнски и човешки връзки.
Поздравяваме Ви и Ви подкрепяме с всички сили и Вяра!
Екипът на Свобода за всеки любезно благодари на всички участници и гости в представянето на сборника.

Информация за поръчка на книгата ще намерите тук.

778ADCB19E28FB92E53D5C7A4727317A97F64518B1CC5EBFC2pimgpsh fullsize distr
    3ACB89206ECA80F16A164E7E589D9063FDE2D3D4BC32882E9Dpimgpsh thumbnail win distr Снимка 730 намалена 
Image-5 Image-6 
  20151026 202337 Снимка 857 намалена
Публикувана в Блог

Само преди два дена, на 19 октомври 2014 г., британският „Телеграф” публикува съобщение за потенциалната опасност, която дебне всяко училище в страната, което не проповядва „британските ценности,” т.е. ценностите на британската държава (новината тук). Медията посочва конкретно училище, което отказва да бъде „толерантно” към настояването на държавата за насаждане на възгледите на други религии и на светската идеология в неговата християнска среда. Като християнско училище, то възпитава своите ученици в християнските ценности и не може да ги възпитава в ценностите на държавата, някои от които са във въпиющо противоречие с християнската нравственост и с евангелските принципи, върху които се гради образованието на подрастващите в това учебно заведение.

student-2-213004-m 2
Конкретният повод на просветните власти за отправяне на заплаха към училището, че ще получи по-ниска квалификация и че дори може да бъде закрито, е отказът на училищната администрация да допусне ислямски свещенослужител да провежда сутрешното християнско събрание (ежедневна училищна практика, която от векове се следва в училищата на Англия и която се спазва и до днес). Държавната институция, занимаваща се с училищата в страната, предупредила християнското училище, че то трябва да учи учениците си да се придържат към „британските ценности,” което предполага еднакво отношение на децата както към собствените убеждения (в случая – към тяхната християнска вяра), така и към убежденията на другите, т.е. убежденията на другите вярващи (мюсюлмани, юдеи, будисти, сикхисти и т.н.) и на атеистите. На практика изискването на просветните власти се свежда до размиване на християнските ценности и заместването им с някакви светски принципи на „мирно съвместно съжителство във Великобритания,” където представителите на различни възгледи за света трябва да се откажат от личните си разбирания и трябва да приемат някакви изкуствени „британски ценности” като свои.

През последните два месеца в Англия се разгоря дебат по повод на някои ислямски училища, в които от години се насажда нетолерантност към другите религии и където децата биват възпитавани във фундаменталистки ислямски дух. Тук може да се научи повече за т.нар. „троянски кон” в английските училища – преподаване в ислямските училища на мюсюлмани-фундаменталисти, които се опитват да насадят фундаменталистки възгледи в подрастващите. Просветните власти продължават да се борят с проблема „троянски кон,” но изглежда борбата им се разпростира не само върху ислямските училища, а и върху всички училища в страната, като държавата вижда изхода за преодоляването на проблема в идеята всички училища във Великобритания да бъдат задължени да проповядват в класните си стаи „британските ценности,” т.е. равнопоставеност на всички възгледи на отделните граждани и пълна толерантност към различните убеждения на британското население. В тази връзка просветното министерство въведе нови правила за британските училища (наречени „анти-екстремистки” разпоредби), които са длъжни да се съобразяват с тях.

Новите разпоредби ограничават правата на децата, родителите, учителите и на училищата, като не им позволяват да се придържат към религиозните си убеждения и да ги практикуват,” казва Саймън Калвърт, зам. директорът на британския „Християнски институт.” „За наше учудване научихме, че на училището било наредено да покани представители на други религии, например един имам, които да провеждат сутрешното християнско събрание и да преподават,” продължава Калвърт. „Ние подкрепяме виждането, че трябва да се вземат мерки за предотвратяване на радикализацията в британските училища, но приетите нови правила не допринасят за това,” потвърждава експертът (за подробности вж. линка по-горе на „Телеграф”).

Не се съмняваме, че държавата в днешно време оказва все по-голям натиск върху своите граждани, включително върху образованието на подрастващото поколение, но да накараш учителите и учениците в едно християнско училище да изоставят християнските си ценности и да приемат мюсюлманските или юдейските или пък секуларните и светските ценности – това вече минава всякакви граници на добронамерени отношения между църква и държава. Интересно е защо държавата не схваща, че тези учители и ученици са не само поданици, но и добросъвестни граждани, данъкоплатци, избиратели, работници и учени, които отдават професионализъм и опит на тази държава, а тя се държи с тях като мащеха с децата си. Радикализацията трябва да се прекрати, но защо държавата вижда радикализация и в християнските училища? Фактите в Англия потвърдиха, че такава практика съществува в редица мюсюлмански училища и това накара просветниците да приемат новите мерки, но защо те подведоха под общ знаменател всички училища, включително християнските, и по този начин всяко едно училище в страната може да бъде заподозряно, че учи децата на нетолерантност, щом като не кани друговерци или атеисти да преподават в неговите класни стаи.

Отношенията между църквата и държавата търпят развитие и ние като християни трябва внимателно и с голяма бдителност да следим това развитие, за да не се окаже и нашата страна пред подобен проблем, който сега наблюдаваме в Англия и който би могъл да подтикне и други европейски страни да преразгледат училищните си правила и разпоредби.

Публикувана в Блог

От 2010 г. насам ООН начена проучвания и разработки, целящи определянето на т.нар. „Цели на устойчиво развитие” (на света), които трябва да доведат до просперитет и прогрес и до намаляване на рисковите фактори в света, такива като глада, болестите, неравенството и т.н. Част от този процес е изработването на т.нар. „Цели на развитието през новото хилядолетие.” Това се прави с оглед постигането към 2030 г. на намаляване наполовина на тези рискови фактори (вж. обявените 17 цели на развитието). Стотици инициативи се провеждат всеки месец и се натрупва база данни, която трябва да послужи като основа за изработването на желаните „цели на хилядолетието” (вж. повече тук).

Във всичката тази еуфория на ООН обаче почти никъде не става въпрос за основното звено на обществото – семейството, за неговото развитие и за неговата защита. Обявените 17 цели разглеждат глада, бедността, равенството между половете, икономическия растеж, разумно потребление, защита на екосистемата и т.н., но никъде в тях не се споменава семейство и факта, че всичко това се постига от хората, които живеят в семейства – майки и бащи, братя и сестри, роднини и приятели и всички други хора, също живеещи в семейства. Това обстоятелство предизвика учредяването на подписка (начената на 24 май 2014 г.) за включване на семейството като отделна цел на ООН в обсъжданите в момента „цели на хилядолетието от 2015 г. натам” (вж. тук), която ще бъде връчена на Генералния секретар на ООН и на членовете на всички 192 страни-членки на организацията.

В същото време усилията за предефиниране на семейството продължават на различно ниво и в различни държави. Натискът от страна на поддръжниците на теориите за „семейството като партньорство” и за признаването на еднополовото партньорство за „семейство” (включително правото на сключване на „брак”) е изключително голям. Европейската комисия уверено върви в тази насока, но тревожна новина идва и от Съединените щати, които по принцип са далеч по-традиционни от европейците и където в почти всички щати (с някои изключения) семейството се определя като съюз между един мъж и една жена. През идващия септември 2014 г., обаче, Бюрото по преброяванията на страната трябва да представи данни за населението и съвсем наскоро стана известно, че в базата данни то ще включи 180-те хиляди еднополови партньорства в раздела „семейство,” като същевременно ще предефинира какво е семейството. Този факт породи учредяването на 1 юни 2014 г. на нова подписка срещу това решение на американското бюро по преброяванията (вж. тук) и засега изглежда няма друга сила да се спре това развитие, освен съвестта на гражданите и на вярващите, които могат да увеличат броя на подписалите се и подписката да бъде внесена за разглеждане и за евентуална отмяна на взетото решение.

Както много неща у нас се правят „скрито-покрито,” така и редица документи и указания, които правителството и парламентът получават от различните комисии на ЕС и на ООН, се разглеждат от управляващите и парламентаристите, без гражданите да имат някаква представа за това и съответно без да могат да реагират при нужда. Затова трябва да бъдем бдителни и да се опитваме да следим какво се случва в правителството и в парламентарна зала (както и извън нея), за да не останем един ден изненадани и да чуем вече оповестено решение относно дефиницията на семейството и в нашата страна. Особено бдителни трябва да бъдат българските християни, като търсят възможности за изясняване на истината и за оказване на противодействие, когато се готвят промени, противоречащи на здравия човешки разум и на християнската нравственост, върху която все още се гради ценностната система на повечето европейски народи.

Публикувана в Блог

Подетата от европейския парламент кампания за налагане на античовешки (напр., убийството на човешкия ембрион) и греховни практики (напр. разпространението на хомосексуализма) в страните от Европейския съюз, а чрез него в цяла Европа и в света, като че ли все още може да бъде овладяна и дори спряна, ако християните от Съюза ясно изразят гласа си по време на предстоящите избори за европарламент, които ще се проведат между 22 и 25 май във всички страни на Съюза.

Само преди две седмици (11 април 2014 г.) по инициативата на европейската християнска гражданска организация, „Нова тера” („Нова земя”), която бе подкрепена от множество други европейски организации, бе съставен документ, който се предлага на кандидатите за европарламента да подпишат и по този начин да поемат обещание, че ако бъдат избрани, ще спазват обещанието си да работят за обновена Европа, която да „рестартира” процеса на приемане на античовешките и греховните законодателни инициативи (тук можете да видите по-подробно инициативата, наречена „Обещание за Европа”). Обещанието, което бъдещите евродепутати трябва да поемат, включва редица ценности, които те се задължават да прокарват в своята парламентарна дейност. Документът (съдържанието му тук) посочва 10 европейски ценности:

1. Право на живот (уважаване на достойнството на човека и живота му от зачатието до естествената му смърт).
2. Правото на семейството (правото то да се състои от законен брак между един мъж и една жена).
3. Правото на свобода на мисълта, съвестта и религията.
4. Уважаване на свободата на личността.
5. Защита правата на родителите.
6. Здравеопазване за всеки гражданин.
7. Борба срещу преследването и дискриминацията на вярващите.
8. Справедливо решаване на въпросите на бедността и на социалните ограничения.
9. Даване на повече възможности на младите.
10. По-голяма подкрепа за гражданското общество.

Трябва да кажем, че президентът на „Нова тера,” парламентаристът от италианския парламент г-н Лука Волонте, е голям приятел на България и съвсем неотдавна той изнесе лекция по време на богословска конференция, на която представи принципите на работа на организацията. От личен опит можахме да се убедим, че действително християните в Европа все още имат шансове гласът им да бъде чут, особено ако сега, преди изборите за европарламента, се ангажираме и поискаме и от нашите кандидати за евродепутати да подпишат подобно обещание. Ако направим това, тогава няма да изпаднем в ситуацията, при която при гласуването на 4 февруари за резолюцията на европарламента за дискриминацията срещу хомосексуалистите от 15-те български евродепутати само един даде своя отрицателен вот. С помощта на българските християни всички български евродепутати трябва да застанат зад инициативите, описани в призива за обещание, наречен „Обещание за Европа,” като всичките 15 гласове трябва да бъдат срещу античовешките и греховните инициативи на сегашните европейски законодатели.

 

Публикувана в Блог

Ако някой все още се съмнява, че абортът е убийство, той трябва отново да се вслуша в гласа на медиците, социолозите, педагозите, антрополозите, биолозите и т.н. А ако се запознае и с християнското виждане за аборта, тогава няма да остане и капка съмнение в него за това, какво се случва по време на аборта.

През следващата 2015 г. ООН и неговите структури ще вземат решения за подпомагане на бедните страни, където ще бъдат изпратени милиарди долари помощи с цел подобряването на здравното и образователното състояние на гражданите, както и икономическото им положение. Сред обществените групи, които получават подобни помощи са и защитниците на абортите в различните страни. Средствата се получават от отделни правителства, частни фондации и различните агенции на ООН с цел осигуряването на „сексуално и репродуктивно здраве” и защита на „репродуктивните права” – термин, често използван за прикриване на термина „аборт.”

Преди две седмици, на 17 март 2014 г., бе подета инициативата за събиране на подписи срещу политиката на редица структури на ООН да подкрепят финансово абортите в развиващите се страни, вж. тук. Инициативата призовава гражданите да дадат своя глас срещу използването на нашите данъци за подпомагане на абортите по света.

Инициативата трябва да се пребори и с невярната информация, която някои групи в развиващите се страни дават на комисарите на ООН, за да получат исканите от тях средства. Най-често поводът за искане на пари е процентът на смърт сред майките в бедните страни. При по-близко разглеждане на въпроса обаче се разбира, че смъртността не е свързана с раждането на деца, а с лошите хигиенни условия, недохранване, инфекции, кръвно налягане, усложнения при бременността и т.н. Вместо да се искат средства за осигуряването на чиста вода, повишаване на хигиената, образование за момичетата и жените, осигуряване на грижи за майката преди и след раждането, доставка на лекарства, подобряване на инфраструктурата и т.н., заинтересованите групировки настояват да получат пари за „репродуктивното здраве” на гражданите, т.е. за убийството на човешкия зародиш. Както навремето комунистите казваха: „Има човек – има проблем, няма човек – няма проблем.” По-добре да няма раждания, казват защитниците на аборта, отколкото да имаме проблеми, които не можем да решим.

Християните
, наред с представителите на други религии, са длъжни да дадат своя глас в защита на всяко човешко същество, включително на детския зародиш в утробата на майката, а също в защита на собствените ни средства, които чрез данъците и чрез решенията на ООН могат да отидат за подпомагане на аборта, вместо за реално подпомагане на живота на гражданите. Бог желае хората да се раждат, а не да бъдат убивани, и веднъж родени на тази земя – да Го потърсят и да открият Неговата любов и състрадание, чрез което да превъзмогнат злото и греха в света и да намерят своето място в Царството Божие.

Публикувана в Блог
През 2005 г. държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс изрази в реч пред преподавателския и студентски състав на Американския университет в Кайро надеждата си, че ще дойде време, когато “всяко правителство ще уважава волята на своите граждани, защото идеалът на демокрацията е универсален” (Rice, C. “Remarks at the American University in Cairo”, June 20, 2005). Тези думи, изречени пред европейска или американска аудитория едва ли биха направили такова силно впечатление, както в самия център на една мюсюлманска страна.

Последните вътрешно-политически събития в Египет показаха красноречиво и трагично неизбежната истина, че понятията “ислям” и “демокрация” са несъвместими, защото двете идеологии са твърде културно и исторически обособени и противопоставящи се. Като религиозно-социална и философска система, ислямът не само че не съдържа понятието “демокрация”, но поради пирамидалната си структура не приема идеи като “свобода”, “народност” или “плурализъм” на мисленето, словото и действията. Там, където абсолютното “покорство” на мнозинството към една личност (Аллах, Мохамед, халиф, султан и т. н.) е възведено в позицията на императив, не може да има концепция за “народна воля” или “народен избор”. Френският познавач на исляма Жан-Клод Баро основателно отбелязва, че “ислямът идентифицира духовенството с империята”, защото в тази религия вдъхновител и пазител на сакралното е онзи, който стои на върха на обществената пирамида (Баро, Ж.-Кл. Ислямът: религия на силата или силата на една религия. “Кибеа”, 1992. 53).

Коранът, хадисите на Мохамед и шария отхвърлят идеята за демократизъм. Въпреки че някои ислямски правителства в Арабската лига са подписвали Всеобщата декларация за правата на човека, където са регламентирани концепциите за свободата на волята, универсалността на законите и тяхната справедливост, правото на самоуправление на народите и т. н., самият демократичен дух и смисъл е силно изменен. Така например, правната формула, че “хората трябва да бъдат съдени според законите” е адаптирана така: “хората трябва да бъдат съдени според шарията”. Това означава, че “духът на законите” според философията на Монтескьо, който носи идеите на Просвещението, е унищожен и на негово място е имплантиран “духът на шарията” от VІІ в.

Всъщност и днес мюсюлманските тълкуватели на своята правна система открито заявяват, че когато европейците или американците говорят за “правата на човека”, те трябва да разбират това само в контекста на своята социална и културна среда. Просветителската епоха е част от тяхната история, докато мюсюлманите си имат шария и тя е неотменима база на правната система и държавата за тях. Следователно, за “универсалност” на “Всеобщата декларация за правата на човека” въобще не може да се говори. Терминът “всеобщност” от гледна точка на исляма е най-малкото некоректен.

Шария за пирамидалната структура на обществото

Първата и основна предпоставка за пирамидалната структура на мюсюлманското общество е убеждението, че Аллах управлява всяка мюсюлманска държава (Сура 7:54). Той е Създателят на света и човека. Той е упълномощил своя Пейгамбер Мохамед да прогласи истинската религия и да бди за нейното опазване. Следователно, никой няма право да участва в или да оспорва суверенното право на Аллах да управлява сам и да бъде единствен Съдия на непокорните (12:40).

В Корана изрично е посочено, че мюсюлманинът трябва да отдава слава единствено на Аллах, “който няма равен на себе си по сила и мощ и който няма нужда от закрилник” (17:111; в някои преводи вместо “закрилник” е използвано “съуправител”). Тук е налице пряка атака срещу християнския възглед за Троичния Бог, но също така е подчертана абсолютната власт на Аллах. Същата идея е повторена и на други места: “Запретил е Аллах именно явното и скритото злодеяние, греха и несправедливостта да се приписват за равноподобни на Аллах неща, относно които не е спуснато никакво доказателство” (7:33).

Съвременният ислямски правист д-р Махмуд ал-Кахлиди обобщава: “В исляма управлението принадлежи на Аллах и Неговите закони, но в западната демокрация управленията принадлежат на народа. Това (различие – б. м.) не може да бъде примирено с ислямските принципи на политическата система... Не можем да видим никакво свидетелство в Корана, което да докаже, че управлението може да бъде на хората, а не на Аллах” (Цит. по: Gabriel, M. Culture Clash. Front Line, 2007. 142). Ето защо изводът трябва да бъде, че каквито и да са клаузите на шария, те са оправдани от гледна точка на кораничния възглед за абсолютността на управлението.

Тази концепция предполага, че всяка политическа система, която не се съобразява с кораничните предписания и примерите на хадит, е всъщност наказуем “бунт” срещу Аллах. Тя цели “заграбването” на властта от “законния” Притежател. На народа е забранено: “И недейте за нещата, които лъжовно описват вашите езици, да казвате: “Това е позволено, а това пък забранено”. Защото така лъжа ще сте изрекли вие пред Аллах, а без съмнение няма да има спасение за онези, които лъжи изричат пред Аллах” (Сура 16:116). С други думи, от гледната точка на Корана всички законови системи като Конституцията, Наказателният кодекс, Кодексът на труда, Семейният кодекс и т. н. са “изречени лъжи” пред Аллах, ако са гласувани от мнозинство.

Не може да има хуманност или смекчаващи вината обстоятелства за дадено престъпление според шария. Затова в повечето случаи ислямските законодателства предвиждат бой с камшик, осакатявания на човешкото тяло или смърт чрез “обесване” или “убиване с камъни” на публично място. Но за углавно престъпление се смята “вероотстъпничеството”, т. е. отказването от или оспорването на абсолютната власт на Аллах и Пейгамбер. Жан-Клод Баро цитира чл. 306 на Наказателния кодекс на Илямската република Мавритания: “Всеки мюсюлманин, извършил било на думи, било на дело престъплението вероотстъпничество... ще бъде призован да се покае в срок от три дни. Ако през това време не се покае, той се осъжда на смърт като вероотстъпник, а имуществото му се конфискува в полза на държавата” (Баро, Ж.-Кл. Цит. съч. 60). Законът на тази република повтаря почти буквално текстовете на Корана в Сура 5:33; 9:61 и др. Такова е законодателството и в други ислямски страни като Иран, Саудитска Арабия, Пакистан, Судан.
Един от влиятелните радикални тълкуватели на шария Абдула Маудиди (1903-1979) категорично укорява онези, които си позволяват “да поставят законите на Аллах зад себе си и се опитват да създадат нови закони” (Gabriel, M., op. cit. 143). Ислямските авторитети чувстват сигурност в консервативното съхраняване на древните формулировки на шария и свързват нежеланите и опасни “нововъведения” със западната юриспруденция. Следователно никаква демократична форма на законова или политическа система не може да бъде възприета в едно общество, което се ръководи от принципите на Корана и шария.

“Грехът” на демокрацията

От гледната точка на исляма “демокрацията” като философска, правна и държавна система се определя като “грях”. Тя се уподобява на “идол” на Шейтан, който замъглява съзнанието на правоверните и ги отклонява от Правия път. Големият страх на поддръжниците на шария е, че демократичното обсъждане на какъвто и да било проблем внася “разногласия” и “препирня”. Мюсюлманинът не споделя принципа, че истината се ражда в спора. Спорът за него показва несъвършенството на човешката природа и подчертава абсолютния авторитет на Аллах. Затова в Корана е казано: “Ей, вярващи, покорявайте се на Аллах! Покорявайте се на Пейгамбера и на тези, които притежават власт между вас. Ако пък в разногласие изпаднете за нещо и ако наистина вярваме в Аллах и в Ахърета, то отнесете въпроса до Аллах и до неговия Пратеник. Това е най-полезно и много по-добре за крайния резултат” (Сура 4:59).

Аллах е създал пирамидалната система на властта. Абсолютната власт принадлежи само на него и признанието за това е илюстрирано в живота на Мохамед. Нито Мохамед, нито халифите след него са допускали решения и власт на мнозинството. Следователно мюсюлманинът не би приел друга опция на управление и юриспруденция, която не е създадена от Аллах, не е регламентирана в Корана и не е демонстрирана в ислямската традиция.

В Корана се препоръчва дори неподчинение и бунт към онези властници, които не принадлежат към исляма и религиозните постановления. Аллах заповядва на мюсюлманина: “И не бъди ти смирен пред онези, сърцата на които направили сме ние небрежни към това да ни споменават, които отдали са се на желанията си долни и които прекалени са в делата си” (18:28). В този не особено ясен ает (кой точно е причината за “небрежността” към Аллах!) все пак прозира заповедта за неподчинение към онези властници, които пренебрегват абсолютната власт на Аллах. Тук става дума както за мюсюлмани, така и за немюсюлмани.

Държавното устройство на републиката в европейския и американския й вид е непознато за мюсюлманските общества. Самото обозначение “ислямска република” показва, че такава държава не е като Република България, защото там е в сила не някаква демократична Конституция, а шария. Затова президентите на такива “републики” като Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи или Хосни Мубарак управляваха като диктатори, подобно на халифите Абу Бакр или Омар.
Създателят на Турската република Кемал Ататюрк (1881-1938) направи успешен опит да създаде една светска държава, в която действат проевропейски закони и тя се управлява по един по-демократичен начин. Историческите процеси в Турция обаче показаха, че ислямският фундаментализъм не е обезкръвен. През последните години често бяхме свидетели на завземане на властта от ислямисти и опити да бъде възстановена ролята на шария. Удачна илюстрация ще бъде случаят с Тансу Чилер, която през 1993 г. бе избрана като първата жена министър-председател на Турция. Тази победа срещу традиционния консерватизъм обаче не трая дълго. По време на своето управление Тансу Чилер бе постоянно критикувана за прогресивните си реформи и трябваше да напусне високия пост. А когато Ербакан дойде на власт, тя бе принудена в качеството си на вицепремиер и министър на външните работи в неговия кабинет да сложи “чадра” (фередже), за да демонстрира при международни срещи на високо равнище, че ислямската традиция не е отпуснала своя захват повече от 70 години след обявяването на турската република през 1923 г. Като се има предвид, че “забраждането” на мюсюлманката е знак за овластяването на мъжа, чадрата на турския външен министър играеше ролята на красноречив символ.

Джон Еспозито, един от големите познавачи на исляма в близкото минало, правилно подчертава, че за мюсюлманите ислям и недемократична политика са неразделими идеологически реалности. Това е така поради самия характер на религията, възприемана и практикувана като “цялостен начин на живот” (Esposito, J. Islam: The Straight Path. Oxford Univ. Press, 1988. 163). Следователно, ако даден политик провежда в някаква форма прозападна политика, например, либерализирането на социалното поведение и ролята на жената, той “нарушава” вековни традиции и обичаи в исляма и трябва да бъде възпрепятстван и дори наказан за това.

Египетският президент Ануар Садат (1918-1981) плати с живота си, защото бе обвинен от ислямски фундаменталисти, че превръща страната на фараоните (египетски и арабски!) в западен сателит. Садат бе нобелист за заслугите си в мирните преговори между Египет и Израел в един твърде напрегнат период за двете страни. Заслугата му тогава бе огромна, защото той бе първият президент на ислямска страна, която сключи мирен договор с Израел, но ислямистите от организацията “Египетски ислямски джихад” видяха в действията му само “нарушение” на повелите в шария. По един трагичен начин животът на Садат приключи сякаш в потвърждение на кораничния принцип: “Нито евреите, нито пък християните ще бъдат доволни от тебе, докато не възприемеш тяхната вяра. Но речи им: “Правият Път е само Пътят на Аллах!” И щом като знаеш това, ако решиш да изпълниш тяхното желание, знай, че Аллах повече няма да те дари нито с помагач, нито пък с покровител” (Сура 2:120). Пейгамбер е приел този принцип като меродавен за своя живот и дейност и ислямските фундаменталисти следват неговия пример до ден днешен.

Това е пътят на омразите, враждите и разрушенията. Дали и кога мюсюлманите ще оценят както подобава истинските демократични ценности, които действително са универсални, е въпрос на адекватен избор между шария и демокрация. Отговорът на този въпрос е еднакво важен както в ислямските страни, така и в Република България!

През 2005 г. държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс изрази в реч пред преподавателския и студентски състав на Американския университет в Кайро надеждата си, че ще дойде време, когато “всяко правителство ще уважава волята на своите граждани, защото идеалът на демокрацията е универсален” (Rice, C. “Remarks at the American University in Cairo”, June 20, 2005). Тези думи, изречени пред европейска или американска аудитория едва ли биха направили такова силно впечатление, както в самия център на една мюсюлманска страна.

 

Последните вътрешно-политически събития в Египет показаха красноречиво и трагично неизбежната истина, че понятията “ислям” и “демокрация” са несъвместими, защото двете идеологии са твърде културно и исторически обособени и противопоставящи се. Като религиозно-социална и философска система, ислямът не само че не съдържа понятието “демокрация”, но поради пирамидалната си структура не приема идеи като “свобода”, “народност”  или “плурализъм” на мисленето, словото и действията. Там, където абсолютното “покорство” на мнозинството към една личност (Аллах, Мохамед, халиф, султан и т. н.) е възведено в позицията на императив, не може да има концепция за “народна воля” или “народен избор”. Френският познавач на исляма Жан-Клод Баро основателно отбелязва, че “ислямът идентифицира духовенството с империята”, защото в тази религия вдъхновител и пазител на сакралното е онзи, който стои на върха на обществената пирамида (Баро, Ж.-Кл. Ислямът: религия на силата или силата на една религия. “Кибеа”, 1992. 53).

 

Коранът, хадисите на Мохамед и шария отхвърлят идеята за демократизъм. Въпреки че някои ислямски правителства в Арабската лига са подписвали Всеобщата декларация за правата на човека, където са регламентирани концепциите за свободата на волята, универсалността на законите и тяхната справедливост, правото на самоуправление на народите и т. н., самият демократичен дух и смисъл е силно изменен. Така например, правната формула, че “хората трябва да бъдат съдени според законите” е адаптирана така: “хората трябва да бъдат съдени според шарията”. Това означава, че “духът на законите” според философията на Монтескьо, който носи идеите на Просвещението, е унищожен и на негово място е имплантиран “духът на шарията” от VІІ в.

 

Всъщност и днес мюсюлманските тълкуватели на своята правна система открито заявяват, че когато европейците или американците говорят за “правата на човека”, те трябва да разбират това само в контекста на своята социална и културна среда. Просветителската епоха е част от тяхната история, докато мюсюлманите си имат шария и тя е неотменима база на правната система и държавата за тях. Следователно, за “универсалност” на “Всеобщата декларация за правата на човека” въобще не може да се говори. Терминът “всеобщност” от гледна точка на исляма е най-малкото некоректен.

 

Шария за пирамидалната структура на обществото

 

Първата и основна предпоставка за пирамидалната структура на мюсюлманското общество е убеждението, че Аллах управлява всяка мюсюлманска държава (Сура 7:54). Той е Създателят на света и човека. Той е упълномощил своя Пейгамбер Мохамед да прогласи истинската религия и да бди за нейното опазване. Следователно, никой няма право да участва в или да оспорва суверенното право на Аллах да управлява сам и да бъде единствен Съдия на непокорните (12:40).

 

В Корана изрично е посочено, че мюсюлманинът трябва да отдава слава единствено на Аллах, “който няма равен на себе си по сила и мощ и който няма нужда от закрилник” (17:111; в някои преводи вместо “закрилник” е използвано “съуправител”). Тук е налице пряка атака срещу християнския възглед за Троичния Бог, но също така е подчертана абсолютната власт на Аллах. Същата идея е повторена и на други места: “Запретил е Аллах именно явното и скритото злодеяние, греха и несправедливостта да се приписват за равноподобни на Аллах неща, относно които не е спуснато никакво доказателство” (7:33).

 

Съвременният ислямски правист д-р Махмуд ал-Кахлиди обобщава: “В исляма управлението принадлежи на Аллах и Неговите закони, но в западната демокрация управленията принадлежат на народа. Това (различие – б. м.) не може да бъде примирено с ислямските принципи на политическата система... Не можем да видим никакво свидетелство в Корана, което да докаже, че управлението може да бъде на хората, а не на Аллах” (Цит. по: Gabriel, M. Culture Clash. Front Line, 2007. 142). Ето защо изводът трябва да бъде, че каквито и да са клаузите на шария, те са оправдани от гледна точка на кораничния възглед за абсолютността на управлението.

 

Тази концепция предполага, че всяка политическа система, която не се съобразява с кораничните предписания и примерите на хадит, е всъщност наказуем “бунт” срещу Аллах. Тя цели “заграбването” на властта от “законния” Притежател. На народа е забранено: “И недейте за нещата, които лъжовно описват вашите езици, да казвате: “Това е позволено, а това пък забранено”. Защото така лъжа ще сте изрекли вие пред Аллах, а без съмнение няма да има спасение за онези, които лъжи изричат пред Аллах” (Сура 16:116). С други думи, от гледната точка на Корана всички законови системи като Конституцията, Наказателният кодекс, Кодексът на труда, Семейният кодекс и т. н. са “изречени лъжи” пред Аллах, ако са гласувани от мнозинство.

 

Не може да има хуманност или смекчаващи вината обстоятелства за дадено престъпление според шария. Затова в повечето случаи ислямските законодателства предвиждат бой с камшик, осакатявания на човешкото тяло или смърт чрез “обесване” или “убиване с камъни” на публично място. Но за углавно престъпление се смята “вероотстъпничеството”, т. е. отказването от или оспорването на абсолютната власт на Аллах и Пейгамбер. Жан-Клод Баро цитира чл. 306 на Наказателния кодекс на Илямската република Мавритания: “Всеки мюсюлманин, извършил било на думи, било на дело престъплението вероотстъпничество... ще бъде призован да се покае в срок от три дни. Ако през това време не се покае, той се осъжда на смърт като вероотстъпник, а имуществото му се конфискува в полза на държавата” (Баро, Ж.-Кл. Цит. съч. 60). Законът на тази република повтаря почти буквално текстовете на Корана в Сура 5:33; 9:61 и др. Такова е законодателството и в други ислямски страни като Иран, Саудитска Арабия, Пакистан, Судан.

Един от влиятелните радикални тълкуватели на шария Абдула Маудиди (1903-1979) категорично укорява онези, които си позволяват “да поставят законите на Аллах зад себе си и се опитват да създадат нови закони” (Gabriel, M., op. cit. 143). Ислямските авторитети чувстват сигурност в консервативното съхраняване на древните формулировки на шария и свързват нежеланите и опасни “нововъведения” със западната юриспруденция. Следователно никаква демократична форма на законова или политическа система не може да бъде възприета в едно общество, което се ръководи от принципите на Корана и шария.

 

“Грехът” на демокрацията

 

От гледната точка на исляма “демокрацията” като философска, правна и държавна система се определя като “грях”. Тя се уподобява на “идол” на Шейтан, който замъглява съзнанието на правоверните и ги отклонява от Правия път. Големият страх на поддръжниците на шария е, че демократичното обсъждане на какъвто и да било проблем внася “разногласия” и “препирня”. Мюсюлманинът не споделя принципа, че истината се ражда в спора. Спорът за него показва несъвършенството на човешката природа и подчертава абсолютния авторитет на Аллах. Затова в Корана е казано: “Ей, вярващи, покорявайте се на Аллах! Покорявайте се на Пейгамбера и на тези, които притежават власт между вас. Ако пък в разногласие изпаднете за нещо и ако наистина вярваме в Аллах и в Ахърета, то отнесете въпроса до Аллах и до неговия Пратеник. Това е най-полезно и много по-добре за крайния резултат” (Сура 4:59).

 

Аллах е създал пирамидалната система на властта. Абсолютната власт принадлежи само на него и признанието за това е илюстрирано в живота на Мохамед. Нито Мохамед, нито халифите след него са допускали решения и власт на мнозинството. Следователно мюсюлманинът не би приел друга опция на управление и юриспруденция, която не е създадена от Аллах, не е регламентирана в Корана и не е демонстрирана в ислямската традиция.

 

В Корана се препоръчва дори неподчинение и бунт към онези властници, които не принадлежат към исляма и религиозните постановления. Аллах заповядва на мюсюлманина: “И не бъди ти смирен пред онези, сърцата на които направили сме ние небрежни към това да ни споменават, които отдали са се на желанията си долни и които прекалени са в делата си” (18:28). В този не особено ясен ает  (кой точно е причината за “небрежността” към Аллах!) все пак прозира заповедта за неподчинение към онези властници, които пренебрегват абсолютната власт на Аллах. Тук става дума както за мюсюлмани, така и за немюсюлмани.

 

Държавното устройство на републиката в европейския и американския й вид е непознато за мюсюлманските общества. Самото обозначение “ислямска република” показва, че такава държава не е като Република България, защото там е в сила не някаква демократична Конституция, а шария. Затова президентите на такива “републики” като Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи или Хосни Мубарак управляваха като диктатори, подобно на халифите Абу Бакр или Омар.

Създателят на Турската република Кемал Ататюрк (1881-1938) направи успешен опит да създаде една светска държава, в която действат проевропейски закони и тя се управлява по един по-демократичен начин. Историческите процеси в Турция обаче показаха, че ислямският фундаментализъм не е обезкръвен. През последните години често бяхме свидетели на завземане на властта от ислямисти и опити да бъде възстановена ролята на шария. Удачна илюстрация ще бъде случаят с Тансу Чилер, която през 1993 г. бе избрана като първата жена министър-председател на Турция. Тази победа срещу традиционния консерватизъм обаче не трая дълго. По време на своето управление Тансу Чилер бе постоянно критикувана за прогресивните си реформи и трябваше да напусне високия пост. А когато Ербакан дойде на власт, тя бе принудена в качеството си на вицепремиер и министър на външните работи в неговия кабинет да сложи “чадра” (фередже), за да демонстрира при международни срещи на високо равнище, че ислямската традиция не е отпуснала своя захват повече от 70 години след обявяването на турската република през 1923 г. Като се има предвид, че “забраждането” на мюсюлманката е знак за овластяването на мъжа, чадрата на турския външен министър играеше ролята на красноречив символ.

 

Джон Еспозито, един от големите познавачи на исляма в близкото минало, правилно подчертава, че за мюсюлманите ислям и недемократична политика са неразделими идеологически реалности. Това е така поради самия характер на религията, възприемана и практикувана като “цялостен начин на живот” (Esposito, J. Islam: The Straight Path. Oxford Univ. Press, 1988. 163). Следователно, ако даден политик провежда в някаква форма прозападна политика, например, либерализирането на социалното поведение и ролята на жената, той “нарушава” вековни традиции и обичаи в исляма и трябва да бъде възпрепятстван и дори наказан за това.

 

Египетският президент Ануар Садат  (1918-1981) плати с живота си, защото бе обвинен от ислямски фундаменталисти, че превръща страната на фараоните (египетски и арабски!) в западен сателит. Садат бе нобелист за заслугите си в мирните преговори между Египет и Израел в един твърде напрегнат период за двете страни. Заслугата му тогава бе огромна, защото той бе първият президент на ислямска страна, която сключи мирен договор с Израел, но ислямистите от организацията “Египетски ислямски джихад” видяха в действията му само “нарушение” на повелите в шария. По един трагичен начин животът на Садат приключи сякаш в потвърждение на кораничния принцип: “Нито евреите, нито пък християните ще бъдат доволни от тебе, докато не възприемеш тяхната вяра. Но речи им: “Правият Път е само Пътят на Аллах!” И щом като знаеш това, ако решиш да изпълниш тяхното желание, знай, че Аллах повече няма да те дари нито с помагач, нито пък с покровител” (Сура 2:120). Пейгамбер е приел този принцип като меродавен за своя живот и дейност и ислямските фундаменталисти следват неговия пример до ден днешен.

 

Това е пътят на омразите, враждите и разрушенията. Дали и кога мюсюлманите ще оценят както подобава истинските демократични ценности, които действително са универсални, е въпрос на адекватен избор между шария и демокрация. Отговорът на този въпрос е еднакво важен както в ислямските страни, така и в Република България!

Публикувана в Блог

Настоящото експозе представя размисли, свързани с една по-голяма тема. Тя е резултат от едно явление, ще го наречем условно: „светска атеистичност на държавността” или „религиозно безпристрастие на държавата”. И двете наименования на практика са въплъщения на един широко разпространен феномен, лаконично формулируем като: „принцип на безпринципност” в политическата реалност на съвременна България.

Няколко са заблужденията по отношение на въпроси около държавността, които през последното столетие са се нагнетили сериозно в съзнанието на българите. Системните опити за тяхното утвърждаване от страна на политически ангажирани кръгове е довело до едно по своята същност квазидогматизиране на порочно държавно законодателство относно мястото на религиозния светоглед в политиката.

Още от хилядолетия е изяснено, че позитивното право – законодателството, изработено от простосмъртни, представлява пресечна точка на религията на властта и политиката на държавата. Другояче казано – държавното право представлява сплав, най-вече състояща се от претопяването на вероизповедни и политически светогледи. По този начин в правната система на държавата се отразяват както политическите намерения, така и представата за духовни категории и измерения като морални, етични и т. н. нагласи на управляващите – в двуяко битие: от една страна като отделни личности и от друга – като съучастници в служба на държавната власт.

Вероизповедният светоглед – т. е. въпросът за съществуването на Бог като еманация на свръхестествени сили е изключително важен за държавността, защото религията представлява modus vivendi, начин на живот на нейното население, без което държавност не е възможна. Религията дава отговори във всяка една област на човешкото битие, включително и за времето след смъртта на човека, нещо, което светският, атеистичният начин на живот не може да предложи. Религиозните наставления представляват норми за поведение, което е божествено право (ius divinum), което принципно не търпи изменения и е неотменимо и дълговечно.

Държавата не може да бъде светогледно неутрална

Само по себе си това твърдение е напълно безсмислено, дори абсурдно. Съвременната държава е напълно зависима от светогледа на управляващите партии, респективно от този на членската партийна маса. Държавността в нейната реализация като държавна власт се определя от партийната програма на управляващата партия. Самата партийна програма засяга визията на определени хора. Партиите се състоят от различни личности и имат различни гледни точки – т. е. различен светоглед, в това число и религиозен или антирелигиозен. Не е възможно управляващите партии да представляват светогледа на всички граждани в държавата, защото партията като цяло не е на всички граждани. Затова управляващият в неговото личностно битие въплащава своето собствено светогледно мнение и го наслагва в управлението. Затова е малко възможно комунистът, чието учение е атеистично, да бъде вярващ. Или е съгласен, че Господ е Спасителят или допуска, че комунистическото учение е вярно и че трябва да живеем според идеите на атеистите. Също е ясно, че един вярващ няма да избере политик хомосексуалист, защото вярващият знае, че това поведение на първо място е откровено богоборчество и противопоставяне на Божия закон, от друга страна вярващият съзнава опасността от толериране на подобно поведение в обществото – т. е. допуска се скланяне на обществото към убедена хомосексуалност.

Атеизмът не е светогледен неутралитет


Българската държава по своето писано право се представя за религиозно неутрална. Това на практика е далеч от истината. Декларативният характер на традиционното православие всъщност е сигнал за избутването на традицията от религиозния живот. Българската държава, в случай че беше православна, щеше да бъде християнска, в която много от нещата нямаше да изглеждат каквито са понастоящем. Но това е друга дълга тема. За да се легитимира обаче атеизмът на управляващите – именно откровеният атеизъм, се налага да се изтласка религиозният живот от политиката. Затова са всички забрани в това направление и в Конституция и в цялото партийно-политическо право. Аномалията на това фактическо положение е наблъскано в главите на цялото младо поколение – табуизирано е заниманието на религиозните в политиката и оттам в управлението на страната. Но нека всеки си даде отговор на въпросите по-долу, за да разбере сам доколко голямо е заблуждението, че политика без светоглед – религиозен – е невъзможна. Ще продължим да го установяваме и занапред.

Възможно ли е да разделим гражданина избирател от неговата съвест – религиозно или антирелигиозно настроена, когато човекът отдава гласа си? Раздвоението на личността е познато като шизофрения.

Възможно ли е вярващият да гласува за корумпирани и безотговорни политици, които с делата си показват, че не са коректни към останалите?

Би ли гласувал истинският вярващ за партия, проповядваща различни на неговата вяра ценности?

Оставяме настрана факта, че в света има и християндемократически партии, които имат същото наименование и в България. В заключение само ще споменем, че всички вярващи много добре трябва да преценят при въпроса за избора – между това да бъдат граждани или вярващи, когато, както често виждаме напоследък, установяваме конкуренцията между двете.

Всъщност може да се обобщи, че съвременната държава е и трябва да бъде гражданска, докато личността, освен че не може да бъде такава, тя просто е вярваща или не. Затова и самото участие на вярващите в политическия и управленския живот в България трябва да бъде преосмислено сериозно.

 

Публикувана в Блог
Петък, 18 Ноември 2011 17:54

Пресконференция в Бургас

Религиозната омраза срещу Свидетелите на Йехова и другите не традиционни вероизповедания

Пресконференция в Бургас "Религиозната омраза срещу Свидетелите на Йехова и другите не традиционни вероизповедания. Press conference in Burgas religious hatred against Jehovah's Witnesses and other nontraditional religions.

Пресконференция в Бургас част 1

Пресконференция в Бургас част2

Публикувана в Блог

Виена, 05 юли 2009 г. - Съветският съюз под ръководството на Йосиф Сталин точно толкова виновен за избухването на Втората световна война, колкото и Германия на Адолф Хитлер.

Заключението е на парламентарната асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), подпечатано в специална резолюция в петък и вбесило Русия, съобщиха информационните агенции. С резолюцията 23 август се обявява за ден на памет за жертвите на нацизма и сталинизма, тъй като и двата режима са отговорни за безчет престъпления срещу човечеството и геноцид.

На тази дата през 1939 г. е сключен пактът за ненападение между Германия и СССР, останал в историята като пакта "Молотов - Рибентроп" по името на външните министри на двете страни, подписали договора. По силата на таен анекс към договора двете държави си разпределят сферите на влияние в Европа, а след началото на войната на 1 септември същата година и фактически си поделят Полша. По време на окупацията й в германската зона са убити около 1 млн. поляци, а в съветската - поне 500 хиляди. Пак по силата на същия договор СССР окупира през 1940 г. трите прибалтийски страни - Литва, Латвия и Естония, и започва война с Финландия.

Годишната парламентарна среща на ОССЕ се проведе във Вилнюс, а резолюцията беше съставена от литовските домакини, посочва Ройтерс. При гласуването й очаквано руските делегати напуснаха залата и заплашиха организацията със "сериозни последици". Резолюцията обаче беше приета с огромна подкрепа. От присъстващите 385 делегати по данни на Би Би Си едва 8 са гласували против, а 4 са се въздържали.

"Това е опит за пренаписване на историята на Втората световна война, обяви председателят на комисията по външни отношения към руската държавна дума Константин Косачов, цитиран от агенция "Интерфакс". Реакцията на парламента ще бъде бърза и твърда." Александър Козловски, шеф на мисията на Москва в ОССЕ, окачестви пред държавната телевизия резолюцията като обидна антируска атака. Председателят на руската компартия Генадий Зюганов заяви през "Ехото на Москва", че документът е "отвратителен и срамен".

Говорител на ОССЕ опита да потуши руския гняв с обяснението, че организацията не приема резолюции и взема решенията с консенсус между всички свои 56 членки. По принцип подобни резолюции, приети от парламентарната секция на ОССЕ, нямат пряко влияние върху политиката й, но са в състояние сериозно да раздразнят Москва, която е на нож с организацията, особено след войната в Грузия миналата година, посочва и Ройтерс.

Наследството на Сталин все още разпалва емоционални дебати в Русия и през май Кремъл създаде специална комисия със задача да се бори срещу "фалшификациите на историята" и "опитите да бъде омаловажена съветската роля в победата над фашизма в Европа". Милиони руснаци и досега боготворят Сталин за превръщането на СССР в суперсила и победата над нацистка Германия във Великата отечествена война, както в Русия се нарича Втората световна. Миналата година Сталин беше обявен за третия най-велик руснак в националното проучване "Великите руснаци" след средновековния княз от XIII век св. Александър Невски и премиера реформатор от началото на ХХ в. Пьотър Столипин.

Публикувана в Блог

http://bghelsinki.org/index.php?module=pages&lg=bg&page=obektiv16913

Това е мнението на адв. Иван Груйкин и г-н Георги Кръстев от Дирекция “Вероизповедания”. Беседата с тях организирана от г-н Емил Коен за списание “Обектив?, издание на БХК, можете да прочетете на горепосочения линк.

Не съм сигурен, че поместеният по-долу диалог, посветен на темата „Нужни ли са промени в сега действащия Закон за вероизповеданията?” ще е достатъчно интересен за доста от читателите. Защо? Защото в него липсва сблъсъкът на мнения. Читателите на рубриката „Клуб Обектив” са свикнали дискусиите в нея да са остри, а мненията – често да са взаимно отричащи се. Но диалогът между адв. Иван Груйкин и държавния чиновник, гл. експерт в Дирекцията по вероизповеданията Георги Кръстев демонстрира, както може да се види по-долу, удивително единодушие. Разбира се, правозащитникът Груйкин обстойно критикува недостатъците на сегашния религиозен закон, ала тези критики са отдавна известни, многократно обнародвани и поради това не са никаква новина.

Разбира се, редакцията на сп. „Обектив” не би хабила място, за да представи на читателите си текст, от който става ясно, че – поне според Дирекцията по вероизповеданията и ресорния министър г-н Божидар Димитров – сега не се налагат никакви промени в Закона за вероизповеданията от 20 декември 2002 г., ако това само по себе си не беше новина.

То е новина, защото в края на септември лично г-н Димитров в Народното събрание изрази недоволството си от сега съществуващия законов режим на религиозната дейност у нас. Той се оплака, че в България е много лесно да се регистрира вероизповедание, че режимът трябва да се утежни, че вероизповеданията имат неоправдани привилегии, че трябва да се въведе минимален праг от 5 000 души, за да бъде една общност на вярващи регистрирана като вероизповедание. Няколко дни по-късно, на 29 септември, тези идеи бяха конкретизирани от Цвета Георгиева, народна представителка от партия „Атака”, в интервю пред RE:TV. Тя каза, че броят на регистрираните вероизповедания у нас е много голям и трябва да се намали поне три пъти, че трябва да се въведе праг от най-малко 5 000 души за регистрация на вероизповедание, че храмове не трябва да има на разстояние най-малко 50 м от учебно заведение. Освен това тя съобщи, че новият закон за вероизповеданията вече се пише и ще е „готов до десетина дни”.

Това предизвика обясним протест (с главен мотив: грубо нарушаване на правата на човека) и на 12 октомври 27 граждански и религиозни организации изпратиха до премиера, президента, Народното събрание и до други адреси остър протест. Малко по-късно броят на подписалите документа организации стана 35, и между тях личаха имената на такива големи общности на вярващите у нас като Католическата църква и Евангелският алианс.

За да си изясни какво по върховете на държавата мислят по тези въпроси, сп. „Обектив” покани на дискусия Иван Груйкин и министъра без портфейл Божидар Димитров. Той, както подобава на министър, се оказа много зает, но специално упълномощи г-н Кръстев да го представлява и да изкаже официалното му становище. По-долу читателят може да го види.

Това е предисторията на поместения разговор и тя обяснява защо го публикуваме. Ние не знаем кога и по силата на какви мотиви г-н Димитров е променил мнението си. Разбира се, оценяваме самата промяна положително, защото идеите, обнародвани от него и от варненската депутатка Георгиева, ако се превърнат в законова норма, ще нарушат извънредно сериозно религиозните човешки права на българските граждани. Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че промяната в мненията на г-н министъра е трайна. Дано това да важи и за идеите, изказани от някои депутати. Иска ни се да се надяваме, че те са разбрали, че през 2009 г. и с България като член на ЕС не е възможно религиозните права да се мерят с аршина, завещан от Закона за вероизповеданията от 1949 г.

Разговорът, чийто текст следва, бе проведен на 12 ноември т.г. Събеседници бяха г-н Георги Кръстев, гл. експерт в Дирекцията по вероизповеданията в Министерския съвет, и адв. Иван Груйкин, ръководител на НПО „Гражданска инициатива „Справедливост”. Дискусията бе водена от Емил Коен.

Не съществуват подготвени законопроекти
за промяната  на действащото законодателство

ОБЕКТИВ: Българският хелзинкски комитет е озадачен от това, което каза министър Божидар Димитров в Народното събрание в отговор на депутатско питане в края на месец септември т.г. На 29 септември т.г. в интервю пред “Re:tv” депутатката от “Атака” Цвета Георгиева разви идеи, които бяха много близки до тези на министър Божидар Димитров. На 17 октомври т.г. депутатката Красимира Николова от ГЕРБ разви във в. “Телеграф” възгледи, които, меко казано, са много учудващи.

Затова въпросът е: има ли недостатъци Законът за вероизповеданията и ако има, какви са те?

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Като администрация, пряко ангажирана с приложението на Закона за вероизповеданията (ЗВ), ние сме имали много неблагополучия, свързани с него. Но идеален закон няма.

Липсва публичност и прозрачност в работата на Софийския градски съд (СГС), окръжните съдилища и местните администрации във връзка с регистрацията на вероизповеданията. По оперативна програма “ОПАК” (Повишаване на административния капацитет) направихме проект, свързан с промяна в закона, за да имаме основание да бъдат създадени в интернет публични регистри на регистрираните в СГС вероизповедания, респективно на регистрираните в окръжните съдилища местни поделения, както и на поделенията, регистрирани в общините. Считаме, че така ще се повиши нашата възможност да осъществяваме възложения ни контрол в съответните срокове.

Макар в закона да има само общи разпоредби относно строежа на молитвени домове, в редица доклади на Държавния департамент на САЩ за религиозната свобода е отразено, че вероизповеданията имат проблеми при изграждането на молитвените си домове. Считаме, че нормативната база трябва да се усъвършенства, за да не се проточват с години разрешителните процедури за изграждането на един храм.

Недовършени в ЗВ останаха декларираните данъчни и кредитно-митнически облекчения, които не бяха отразени и в специалните закони. Т.е. има декларирано право, но то не може да бъде консумирано от вероизповеданията и в момента те са в неравностойно положение в сравнение с другите юридически лица с нестопанска цел като сдруженията и фондациите по Закона за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮЛНЦ). В тази насока трябва да се подобри законът.

ИВАН ГРУЙКИН: Конкретен недостатък на Закона за вероизповеданията (ЗВ) е неговата философия. Състоянието на религиозните права и свободи в страната трябва да бъде изведено пред скоба. Изхождайки от Конституцията и от международните правни норми, които са задължителни за България, защото тя ги е възприела по пътя на съответната рецепция, правото на вероизповедание е лично право от много висок ранг и това би трябвало да се отрази на степента на защитата му.

От тази гледна точка поставяме въпроса следва ли да има ЗВ. Отговорът на този въпрос не следва от само себе си. Ако приемем, че такъв закон е неизбежен, то каква трябва да е философията му? Отговорът е, че ако въобще трябва да има ЗВ, защото регламентацията в Конституцията е недостатъчна, тогава той трябва да дава повече гаранции за защитата на това основно лично човешко право. Регламентацията му започва още в първия раздел на Конституцията, където се казва, че вероизповеданията са свободни.

Нашето мнение е, че действащият ЗВ се разминава с тази единствено възможна философия. Ако разгледаме конкретните текстове, може да се види, че най-големият недостатък на закона е свързан с най-популярния религиозен казус в България, чиято известност се дължи на едно много неприятно за България решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) – регламентацията на статута на Българската православна църква – чл. 10 на закона. Проблемите там са много. Един от тях е рестриктивното уреждане на статута на православната църква по начин, който да закрепи неравенство, подкрепяно от държавата – вземане на страна в съществуващ вътрешноцърковен спор. Няма да влизам в детайлите на решението на ЕСПЧ, но важното е, че чл. 10 от ЗВ в противоречие с Конституцията персонифицира традиционното за България източно православие с конкретно юридическо лице, едно единствено при това, тоест има монополизация на религиозна доктрина и практика, която по Конституция е традиционна, а не юридическо лице, с конкретен субект на правото - Българската православна църква (БПЦ), с конкретни характеристики в чл. 10 от ЗВ. Това е голям проблем.

Член 10 въвежда сериозна неравнопоставеност между БПЦ и останалите вероизповедания, въпреки декларативните текстове в ал. 2 и 3 на закона, че БПЦ не може да бъде използвана за привилегии или ограничения в правата. Тези декларации според нас са без каквато и да е правна стойност.

В закона има неяснота и липсват достатъчно гаранции за отстояване на личния характер на правото на вероизповедание, независимо че от него може да се изведе фундаменталното правило, че упражняването на религиозните права не е предпоставено и задължително предопределено от съществуването на правно-организационна форма (т. нар. регистрация). Някои от текстовете дават повод за двусмислици.

Ако приемем, че вероизповеданията могат да не бъдат регистрирани (това следва от чл. 14 на ЗВ, който дава право на вероизповеданията да придобиват статут на юридическо лице, което означава, че те могат и да не го придобият, а това важи и за техните поделения), то логичният извод е, че могат да съществуват (което според нас е резонно, съобразено с Европейската конвенция за правата на човека) нерегистрирани вероизповедания, които не искат да ползват предимствата, които им дава регистрацията. Това е много близко до самата религиозна доктрина, по-скоро до практиката, до традициите на голяма част от съществуващите вероизповедания, особено тези в протестантския сектор. Това фундаментално положение не съответства на съществуваща забрана в закона – за извършване на дейности, представляващи публично практикуване на религия от юридически лица с нестопанска цел, регистрирани за популяризиране на определено вероизповедание. Парадоксът е, че може да се извършва религиозна дейност от нерегистрирано вероизповедание (от група, обявила се за религиозно вярване), а има текст, който забранява подобна дейност да се извършва от регистрирано юридическо лице с нестопанска цел. Това дава повод за ерозиране на фундаменталното приемане, че вероизповеданията могат и да не бъдат регистрирани, т.е. че регистрацията не е задължителна предпоставка за упражняването на религиозните права, не е своеобразно разрешително за извършването на подобна дейност.

Законът е пестелив по отношение на конкретни облекчения, предимства и други гаранции за упражняване правото на вероизповедание в пълния му обем. Препращането към други закони не води до никакви практически ползи. В Закона за местните данъци и такси, в Закона за ДДС и други, в които има регламентация на вероизповеданията, на местните им поделения и на юридическите лица с нестопанска цел за извършване на общественополезна дейност, то вероизповеданията са с по-ограничено подпомагане от държавата, отколкото сдруженията и фондациите, регистрирани в обществена полза. В тази посока има възможности за подобряване на закона.

Административно-наказателните разпоредби на ЗВ затвърждават впечатлението, че целта на сегашния закон е не толкова да се дадат допълнителни гаранции за упражняването на това толкова важно човешко право, а че по-скоро се следват традициите на законодателството от предшестващи исторически периоди, в което съществуваше презумпцията за наложителност на ограниченията в сферата на вероизповеданията като неизбежно следствие от характера на религиозната материя - нещо потенциално опасно. Това се вижда от съпоставяне на позитивните и ограничителните текстове в раздела “Административно-наказателни разпоредби”. В тези насоки виждаме недостатъците на Закона за вероизповеданията.

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Във връзка с чл. 10 има решение на Конституционния съд. Според него той не е противоконституционен, т.е. не създава неравнопоставеност и неравенство.

Едва ли имаше основание прокуратурата, ръководена тогава от Никола Филчев, да се позове на чл. 10, за да извърши тези печално известни на всички действия (става дума за полицейската атака срещу повече от сто църкви и други обекти на т.нар. „Алтернативен синод на БПЦ”, извършена на 20 юли 2004 г., бел. ред.). Затова България беше осъдена по чл. 9 от ЕКПЧ, но ние не виждаме основание за позоваването на чл. 9 за извършването на такива действия.

Що се отнася до това, че нерегистрирани религиозни общности могат да осъществяват дейност, имаше съмнения, че това би създало определени трудности, но практиката от 2003 до 2009 г. показа, че това не е така. Достатъчно е да спомена факта, че съществуват „Свободните братя”, чиято традиция не е да се регистрират и да функционират като институция, както и на други изповедания.

Ограничителните разпоредби са доста ефективни спрямо длъжностни лица от типа на кметове, които не спазват сроковете за регистрация или правят немотивирани откази.

ИВАН ГРУЙКИН: В ЗВ има положение, което според нас е в посока обратна на извода за ограничаване на базата на презумпцията, че религията е потенциално опасна сфера. Квалификацията е малко крайна, но съществува като мотив в идеята на законодателя. Централизираната регистрация на вероизповеданията в СГС, независимо от тяхното седалище (по аналогия с политическите партии), според нас е неоснователна централизация на регистрацията. Това също е минус на закона. Подобно е и положението, регламентиращо регистрацията на местните поделения, че тяхната регистрация, ако имат статут на юридически лица съгласно устава на вероизповеданието, следва да бъде извършена след искане на представители на самото вероизповедание. Според нас това е принудително централизиране на самите вероизповедания от гледна точка на взаимоотношения между централно ръководство и местни поделения. Такава централизация не съществува като традиция и практика в голяма част от вероизповеданията.

ОБЕКТИВ: Споделяме становището на г-н Груйкин и критиката на г-н Кръстев за изменения, които биха били насочени към по-голяма прозрачност, към улесняване. Регистърът по презумпция е публичен, но друго си е да бъде в интернет.

Мисля, че неизбежна последица от решението на ЕСПЧ ще бъде изменение на чл. 10 от ЗВ. Друг е въпросът кога ще стане това.

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Предстои крайното решаване на спора по делото на БПЦ, представлявана от митрополит Инокентий, срещу България. Ако в крайното решение има указания за промяна на ЗВ, понеже България е страна по ЕСПЧ, това ще стане неизбежно.

ОБЕКТИВ: Доколко сте осведомени за идеите, които стават публични от средите на управляващото мнозинство относно изменения в закона?

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Не искам да коментирам изказванията на двете народни представителки. Доколкото ни е известно, не съществуват подготвени текстове за промяна в Закона за вероизповеданията.

ОБЕКТИВ: Г-жа Цвета Георгиева каза, че до 10 дни ще има готови текстове, но ги няма.

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Това може да бъде инициатива на всеки депутат.

Ние още преди години получихме оценка по текстовете на сегашния закон с Резолюция 1390 на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа. Освен съмненията в някои текстове, тя по категоричен начин утвърждава, че ЗВ от 2002 г. е огромна крачка напред за гарантиране на религиозните права и свободи.

От 2004 г. до последния доклад на Държавния департамент, свързан с практиките по прилагането на закона, България получи много добра оценка – че у нас се спазват много добре религиозните права и свободи, Миналата година Държавният департамент заедно с текста на доклада направи тълкувание, че това е максимално високата оценка. Има и критики, но те са свързани основно с действията на местната власт. Не считаме, че резки промени в ЗВ ще подобрят това законодателство. Напротив, ще бъде връщане назад. Резки промени в закона не следва да се правят.

ИВАН ГРУЙКИН: Разумен извод е да не се допускат промени в законодателството, свързани с фундаменталната промяна на принципи, каквото е въвеждането на високи прагове за минимална членска маса на вероизповеданията с оглед на регистрацията. Здравият разум трябва да надделее. Изказванията на народните представители от управляващото мнозинство и от „Атака”, потвърдени по един общ начин от министър Божидар Димитров, са симптоматични, появяват се доста често, кампанийно. Те заслужават особено внимание, трябва да сме наясно със същността им.

ОБЕКТИВ: Слагането на праг от 250 хиляди души за регистрация на религиозни организации означава в България да има само две вероизповедания. Това е извън здравия разум. Министърът и депутатката от „Атака” имат следните общи идеи: праг от 5 хил. души за регистрация на религиозна общност, без това да е свързано с получаването на някакви предимства, че не трябва да се строят храмове в близост до училища (тя употреби думата „църкви”), Депутатката още каза, че броят на религиозните общности трябва да бъде намален поне три пъти.

ИВАН ГРУЙКИН: Мотивите на двете народни представителки бяха, че по този начин ще се ограничи дейността на съответните вероизповедания. Тяхната логика е, че когато се ограничи регистрацията, това ще ограничи дейността на религиозните общности. Подобни изказвания със силно негативистични обобщения са неприемливи. Тази дискриминационност в изказа на народните представителки е забранена от Конституцията, както е недопустима и по отношение на националност, етническа и расова принадлежност. Тези народни представители не съзнават, че дискриминационното говорене за определен тип религия и фаворизирането на други религии, каквото в случая те направиха категорично за БПЦ, е абсолютно неприемливо и забранено от Конституцията и антидискриминационното законодателство.

Съгласно закона и Конституцията, съгласно дефиницията на „право на вероизповедание”, направена от Конституционния съд, регистрацията на вероизповеданието няма никаква пряка връзка с възможността на определена религиозна група да извършва религиозна дейност. Тезата за ограничаване на дейността чрез ограничаване на възможността за регистрация, включително чрез въвеждането на висок праг, е абсолютно несъстоятелна.

Друг мотив, който прозира зад тези изказвания, е че ограничаването е наложително, защото с получаването на този статут вероизповеданията се облагодетелстват неправомерно от облекчения. Тази теза е абсолютно несъстоятелна, защото облекченията в действащото законодателство са повече за юридическите лица с нестопанска цел, отколкото за вероизповеданията. От тази гледна точка, ако определена група лица има незаконни намерения – да се облагодетелства от законодателството, много по-лесно може да го направи, като регистрира фондация за извършване на дейност в обществена полза с трима души управителен съвет или сдружение в обществена полза с шест члена.

ОБЕКТИВ: В редица страни има прагове, но те са свързани с друго – колкото повече членове има дадена организация, толкова повече облекчения получава. В такива случаи това е оправдано. В предложенията на народните представителки нищо такова няма.

ИВАН ГРУЙКИН: Относно съображенията за потенциалната опасност от религиозните храмове, която налага те да бъдат строени на определено санитарно разстояние от учебни заведения - с това се връщаме към онова време, когато религията по закон беше обявена за нещо, което от само себе си ще умре. Това е абсолютно несъстоятелно от гледна точка на съвременното законодателство.

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Народната представителка Цвета Георгиева подчерта, че режимът е твърде либерален. Да, и аз смятам, че е твърде либерален. Стига се до парадокси – десет човека чужди граждани правят пет вероизповедания, като си стават един на друг съучредители. Това са кухи юридически лица. Ние като администрация винаги сме считали, че тези парадокси не могат да тежат толкова, колкото защитата на правото на сдружаване на религиозна основа. Затова не мислим, че режимът трябва да бъде променян.

ОБЕКТИВ: Никой не може да гарантира, че няма да има злоупотреби с права. Но за тяхното наказване си има прокуратура и съд и няма никаква нужда да се ожесточава ЗВ.

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Дори в комунистическия закон за вероизповеданията нямаше числени граници за регистрация на вероизповедание!

ОБЕКТИВ: Какви са перспективите да бъдат направени сериозни изменения, та от Народното събрание да излезе силно променен ЗВ?

ИВАН ГРУЙКИН: Връщам се към фундаменталния характер на правото на вероизповедание като основно човешко право, гарантирано от българската Конституция. Недопустими са самоцелни ограничения на това право извън изчерпателно изброените в Конституцията и в международните договори, по които България е страна. Недопустимо е ограничаване и на други фундаментални права съгласно българската правна традиция и съвременното законодателство. Няма специален закон за регламентация на правото на свободно изразяване на мнения или на свободата на словото и на печата, както няма и закон на правото на живот. Не случайно споменавам тези фундаментални, с които правото на вероизповедание се родее, за да подчертая изключителността на допускането, че следва да има специален ЗВ. Но ако приемем, че е необходим, то е законът да дава допълнителни гаранции, улесняващи реализацията на правото на вероизповедание, а не да ограничава това основно човешко право на основата на неизживени стереотипи, предразсъдъци и културна специфика на днешното българско общество. Следва да се плати цената да бъдем страна член на Европейския съюз и пълноправен партньор в реализацията на основополагащите правни актове, които са и в основата на българската правна система по силата на българската Конституция.

Публикувана в Блог

ДО

ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ Президент на Република България

ЦЕЦКА ЦАЧЕВА Председател на 41-то Народно събрание на Република България

БОЙКО БОРИСОВ Министър председател на Република България

ЙОРДАН БАКАЛОВ Председател на Комисията по човешки права и вероизповедания към 41-то Народно събрание

БОЖИДАР ДИМИТРОВ Ресорен министър на вероизповеданията

ПРЕДСЕДАТЕЛИТЕ на парламентарно представените в 41-то Народно събрание политически партии

Г. ГАНЕВ
Омбудсман на Република България

Копие до:

ЕМИЛ ВЕЛИНОВ
Директор дирекция Вероизповедания към Министерски съвет

Българските медии

Д Е К Л А Р А Ц И Я

ОТ ЗАГРИЖЕНИ ЗА РЕЛИГИОЗНАТА СВОБОДА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯ И ГРАЖДАНСКИ СДРУЖЕНИЯ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Относно: изнесена информация в медиите за подготвян законопроект за нов закон за вероизповеданията от Цвета Георгиева, народен представител oт партия «Атака» в 41-то Народно събрание на Република България

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,

Тази декларация е израз на нашата дълбока загриженост относно направените от народната представителка Цвета Георгиева от партия «Атака» изявления в ефира на предаването «Булевард България» на 29.09.2009г. по телевизия Re:tv относно подготвян законопроект за нов закон за вероизповедианията.

От изнесената в предаването информация става ясно, че политическа партия «Атака» подготвя законопроект за нов закон за вероизповеданията, който според г-жа Георгиева ще е готов до една седмица. Целта на този законопроект е да въведе нови изисквания за регистрация на вероизповедание, както и да задължи регистрираните до момента вероизповедания да се пререгистрират с оглед тези нови условия.

Някои от новите изисквания, които партия «Атака» планува да заложи в закона, оповестени публично от г-жа Георгиева в предаването “Булевард България” са следните: – религиозната общност да има минимум 5000 последователи – български граждани; – религиозната общност да разполага със собствен храм; – сградата на общността да се намира на не по-малко от 50 метра отстояние от училища, като това изискване да важи и за заварените в това положение храмове на регистрирани до момента общности; – да не е отказвана регистрация на верската общност в други страни по света;

Във връзка с горното, изразяваме нашата загриженост като считаме, че въвеждането на подобни изменения в Закона за вероизповеданията в голямата си част ще са в грубо противоречие с Конституцията на Република България (член 6, член 12, член 13, член 26, член 37 и член 43) и безпрецедентно ще нарушат правата и свободите на голям брой български граждани.

Предлагането и приемането на репресивни клаузи в настоящи и бъдещи закони, изискващи регистрация и пререгистрация на религиозните институции в България са в противоречие и с редица международни документи, които Република България е ратифицирала, като Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, /наричана по-нататък Конвенцията/, Международния пакт за граждански и политически права на ООН, Договора за присъединяване на България към Европейския съюз и други актове, подписани от Република България.

Въвеждането на изискване за минимален брой последователи, както и другите визирани ограничителни режими по съществото си представляват пречка за изграждането на общество, в което плурализмът на възгледите, вярванията и религиозната свобода са неотменима предпоставка за демократично развитие.

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,

Призоваваме Ви според Вашите правомощия, категорично да изразите своята позиция в защита на религиозната свобода в България и да съдействате активно за отпадане на гореизброените изисквания за регистрация на вероизповедание.

ГЛАСУВАНЕТО НА ПОПРАВКИ В ПОСОЧЕНИЯ СМИСЪЛ В ЗАКОНА ЗА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА БИ ОГРАНИЧИЛО ЧОВЕШКИТЕ ПРАВА И РЕЛИГИОЗНИ СВОБОДИ В РАЗРЕЗ С КРИТЕРИИТЕ ЗА ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ И ЧЛЕНУВАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ КЪМ МОМЕНТА В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ.

С НАСТОЯЩАТА ДЕКЛАРАЦИЯ НИЕ ИЗРАЗЯВАМЕ КАТЕГОРИЧНАТА СИ ПОЗИЦИЯ СРЕЩУ ДОПУСКАНЕТО НА ГОРНИТЕ ДИСКРИМИНАЦИОННИ, ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОННИ И НЕДЕМОКРАТИЧНИ ТЕКСТОВЕ В ЗАКОНА ЗА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА.

С уважение,

Име и длъжност на представителя: Вероизповедание / гр. сдружение: Адрес за контакт:

1 Д. ф.н. адв. Виктор Костов, председател ГИ Свобода за всеки, Фондация Преображение ул. Смърч 14, ж.к. Бели брези, София

2 Д-р Красимир Кънев, председател Български хелзински комитет ул. Върбица 7, София 1504

3 Цанко Митев, председател Асоциация за защита на религиозната свобода ул. Цветан Минков 11, София 1202

4 Васил Еленков, пълномощник Национален Алианс Обединени Божии Църкви ул. Веслец 69, София 1202

5 Калоян Курдоманов, пълномощник Апостолска реформирана църква ул. Веслец 26, София 1202

6 Адв. Диана Даскалова Фондация «Център за правна помощ – Глас в България» ул. Лавеле 8, ап. 6, София

7 Людмил Ятански, пастор Българска евангелска църква «Блага Вест» ул. Суходолска 2, бл. 52, ет. 1, ап. 4, София

8 Павел Игнатов, гл. пастор Божия църква в България ул. Васил Друмев 37, Оборище, София

9 Велислав Алтънов, ръководител Християнска вселенска и апостолска църква РИ ул. Перник 176, ап. 59, София

10 Пламен Цолов, пастор Апостолска Християнска църква ул. Бачо Киро 66, София 1202

11 Тихомир Тенев, апостол Християнска църква ДАВ България кв. Българка, гр. Сливен

12 Емил Коен, председател Фондация «Толерантност» ул. Раковски 163а, София

13 Елена Дянкова, координатор ГИ Справедливост 21 към ХЦ Прелом ул. Веслец 26, София 1202

14 Светослав Петров, национален гл. служител Национален християнски център ул. Мургаш 1, гр. Пловдив

15 Любо Гечев Петков, гл. пастор Християнска църква «Месия» ул. Майор Кавалджиев 175, гр. Ст. Загора

16 Евгени Найденов, председател Българска свободна църква ул. Маестро Кънев 34, кв. Ов. Купел, София

17 Красимир Партовски, гл. пастор Християнска църква «Ел шадай» бул. Мария Луиза 112 а, София

18 Иводор Ковачев, главен служител Апостолско служение Мисията РИ Младост 2, бл. 215, ап. 148, гр. София

19 Мария Миндева, ръководител Отворено библейско братство ул. Ген. Колев 81, гр. Добрич

20 Никола Лефтеров, председател Съюз на църквите на адвентистите от седмия ден ул. Солунска 10, София

21 Динко Златаров, епископ Църква на Бога РИ ул. Г. С. Раковски 21, гр. Стара Загора

22 Димитър Димитров, пастор Християнски център за Съживление РИ ул. Хан Аспарух 8, ет. 4, ап. 11, гр. Добрич

23 Жоро Пенчев, пастор Интернационален християнски алианс Реката РИ София ул. Латинка 26, вх. Б, ет. 7

24 Станислав Тодоров, гл. пастор Християнски център «Слово на вяра» РИ ул. Тунджа 21, вх. А, ап. 7, гр. София

25 Георги Михайлов, пастор Христова евангелска църква «Шалом» ул. д-р Съйко Съев 16, гр. Ловеч

26 Адв. Иван Груйкин, председател Гражданска инициатива «Справедливост» ул. Евлоги Георгиев, бл. 147, вх. А, гр.София

27 Стоян Георгиев, председател Асоциация общество и ценности бул. Вл. Вазов бл. 169, гр. София 1510

София, 12 октомври, 2009г.

Публикувана в Блог

Предаването на Иван Бедров по РеТиВи с народната представителка от “Атака” за хрумването да се вкара нов, по-ограничителен закон за вероизповеданията. Очаквайте съвсем скоро нашия коментар. Предаването можете да видите тук:

Публикувана в Блог

Сергей Станишев, Българска социалистическа партия, бивш премиер на България:

За мен и българската държава има само една Българска православна църква, която е част от традициите, народопсихологията и духовността на българите и винаги е живяла с техните страдания, надежди и вяра, каза премиерът.

Да оставим намека за “държавата-това съм аз” в изказването. Не случайно това е мнението на социалистическият бивш премиер. Българската комунистическа партия, преименувана в “социалистическа” след падането на комунизма, е назначила на поста му сегашният православен патриарх през 1971 г. Виж тук:
http://www.nbu.bg/webs/historyproject/dokumenti_63-89/razdel7t9/f1bop35ae2040.pdf

Неотдавна пък социалистическият президент на България, която е член на ЕС, потърси подкрепа от руския патриарх срещу решение на Европейския съд по правата на човека, което постанови, че българската държава неправомерно се е намесила в делата на православието в оптите си да “обедини” разделената институция.

Въпросът, който трябва да зададем е: Защо тези висши държавни чиновници не спазват Конституцията на България? Последната забранява използването на религията за политически цели, както и обявява отделянето на религиозните институции от държавата. Ето какво гласи чл. 13 от висшия закон:

Чл. 13.
(1) Вероизповеданията са свободни.
(2) Религиозните институции са отделени от държавата.
(3) Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.
(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели. (подчертаването мое)

Само едно уточнение: забележете, че алинея трета декларативно отбелязва, че източното православие е традиционна религия, а не държавна. Въпреки тази съществена разлика, тя не съществува в съзнанието на президента и на бившия премиер. А и в това на много други.

Публикувана в Блог

http://ceacbg.com/hot-news/261-sinod-dosieta.html

Размерите на доносничеството в България, оказва се, имат главозамайващи измерения. От приблизително 8 милиона българи в периода на комунизма около 1 500 000 души са сътрудничели на комунистическата власт и идеология. Това, в приблизителни цифри, е  една пета или 20 на сто от населението. Тази цифра става още по-внушителна, като изключим тези групи от населението, които не са с по-малко въздействие върху политическите процеси в обществото – деца, хора на пределна възраст. Така излиза, че от 5 милиона души в активна възраст 30 на сто са били агенти на комунистическата власт. Тоест почти всеки трети е бил доносник.

Имайки предвид силната неприязън на комунистите и социалистите срещу религията и християнската вяра, обявени за идеологически враг номер едно, не бива да се изненадваме защо двайсет години след падането на комунизма анти-религиозните и анти-християнски настроения владеят държавни органи, медии и цели социални групи от населението в България. Атеистичният режим и неговите служители няма как да уважават Бога и правото на хората да вярват в Него.

При тези условия свободата на съвестта и вярата, и тяхното изразяване, са не само презрени ценности, но и такива, които са в опасност от пълно заличаване като елементи на моралната съвест на обществото.

Лошата новина е, че при тези цифри можем да твърдим, че предателството е национална черта на българите.

Добрата новина е, че за всеки грях има покаяние. Разбира се, покаянието е възможно само ако има останала съвест за такава доблестна стъпка, след години живот в лъжи и оправдаване на драстичната морална недостатъчност на личности и нация.

Някаква утеха остава и фактът, че има и такива, които не са се поддали на съблазънта да бъдат погълнати от масовата психоза на следене и доносничене. Но това е утеха, в която размерът на злото придобива още по-зловещи измерения.

Публикувана в Блог

Изявление от адв. д.ф.н. Виктор Костов, довереник на жалбоподателите по преписка 257/2008 г. по описа на Комисия за защита от дискриминация (КЗД) по повод Решение №122/10.07.2009 г.
http://www.center-religiousfreedom.com/blimgs/kzd122-press-vk2.pdf

Текстът на решението на КЗД:
http://www.center-religiousfreedom.com/blimgs/KZDdecisionfull.pdf

Писмена защита от адв. Костов по преписката:
http://www.center-religiousfreedom.com/blimgs/pismena_zashtita-kzd_257-08.pdf

ВАЖНО! Допълнение към постинга от 29 юли, 2009 г.
Amicus Brief (Бележки в помощ на съда) от адв. Пиърс, превод от английски език:
http://www.center-religiousfreedom.com/blimgs/amicus_brief_257-2009-kzd-by-J.P_BG

Публикувана в Блог

Иван Костов отговаря на въпроса:

Публикувана в Блог
Петък, 18 Ноември 2011 16:45

Ден на победата: Но чия?

Патриарх Кирил, лидер на руската православна църква, твърди по случай 9 май, Денят на победата, че Господ е спасил Русия през Втората световна война. Цитат от информацията:

Победата на Русия във Втората световна война би била невъзможна без специалното покровителство на Господа, е убеден патриархът на Москва и цяла Русия Кирил.

Как да разбираме това твърдение? Дали това е някакво генерално свидетелство за Божията сила? Или позиция, че „Господ е русин”? Или Кирил просто вижда Русия като част от Божествения план в развитието на историята на народите? Склонни сме да приемем че това изказване не е само верски, но и политически мотивирано, поради явното пренебрегване на сериозни исторически факти.

Първото несъответствие, което се набива на очи в изказването е идентифицирането на Русия със СССР, който води войната. В този смисъл покровителството над Русия се оказва и Божие покровителство над съветската атеистична и комунистическа империя – един от символите на безбожието през 20 век.

Кирил не бива да приписва всичко на Господа, особено ако се има предвид, че СССР (или Русия) подпомага нацистка Германия в окупацията на Полша, чиято територия двата тоталитарни режима си разделят през 1939 година. (Текстът на нацистко-съветският пакт за ненападение Молотов-Рибентроп от 1939 г., включително тайните клаузи, англ.)

Дали Бог е участвал във Зимната война по същото време започната от СССР срещу Финландия, през ноември 1939 г. с цел анексия и съветска експанзия? В тази война милион и половина съветски войски са спрени и победени от десетки пъти по-малобройната финландска армия, като една от причините е Сталиновата „кадрова политика”. Около 50% от висшия и среден офицерски състав липсват от редиците на армията. Причината за това е, че същите са ликвидирани от Сталин при чистка на „нелоялни” елементи от армията година по-рано.

Как ще обясни патриархът на руската православна църква божествената подкрепа на анексията на прибалтийските републики Литва, Латвия и Естония от НКВД при които чекистите избиват или депортират държавното и политическото ръководство на тези нации (цифрите са съответно 34250 латвийци, 75000 литовци и почти 60000 естонци). При тези мрачни обстоятелства през лятото на 1940 г., съвсем логично новите парламенти на тези републики избират единствените руски кандидати при формирането на нови държавни администрации. Резултатът е че тези страни „демократично” решават скоро след изборите да се присъединят към СССР. Съветите приемат молбата на новите страни членки за присъединяване.

Кирил не дава обяснения и за други конфузни исторически факти, например това, че докато Германия превзема Франция и други страни в Западна Европа руски продоволствия снабдяват германския Вермахт, заобикаляйки английската блокада, наложена на Германия.

Още по-шокиращо обстоятелство, неотбелязано във венцехвалението руската национална кауза на Кирил е молбата на СССР да се включи в Оста (Германия-Италия-Япония). Искането на СССР е представено на среща през октомври 1940 г. на между Молотов и Рибентроп. Факт упорито отричан от съветския режим, в следвоенните години и успешно укриван от публиката, въпреки историческите доказателства за тайните договаряния между Германия и СССР.  Тайните протоколи са оповестени, и заклеймени, от Русия едва през 1989 г. след демонстрация на 2 млн души.

Ако патриархът е искал да каже, че Бог е Бог на историята и нейното развитие, то не е ясно защо не се споменава и материалната и техническа помощ, която Съюзниците, предимно САЩ и по-малко Великобритания оказват на изнемощялата съветска икономика, през войната, за да превъзмогне хитлеристката инвазия.

Интересно как ще обясни Кирил с Господнето благоволение и потресаващите пост-военни резултати от успеха на Съветска Русия да стигне до Берлин през 1945 г. – установяването на атеистичния комунистически режим над десетки народи в Източна Европа.

Какъв е изводът от политическото изказване на Кирил и нашето напомняне на укриваната истина за страданията, които е донесъл на руския, и редица други народи руският сталинизъм, шовинизъм и комунистически цезаро-папизъм? Явно патриархът на РПЦ счита че Бог вижда руската националния идея като Своя кауза.

Безспорно Червената армия участва значимо в победата над Третия Райх. Но обожествяването на тази роля, спекулирайки с религиозните и национални чувства на  хората за сметка на историческата истина, е неприемлив начин за създаване на масови настроения.

Дори и когато една война има своите справедливи видимо основания християнската църква няма нито библейска нито духовна причина да се идентифицира с политическите и държавни интереси, които движат политиката и военните действия зад нея. И това наше мнение не е заради някакви пацифистични настроения. На Христовата църква е възложена молитвата, пророческото говорене на истината и мисионерството за спасение на тези, които откликнат на Евангелието.

Изниква нуждата да припомним на всички вярващи християни, че квази-религиозната пропаганда в полза на държавно-империалистическа кауза няма нищо общо с думите на Христос: „Дайте цезаровото на Цезаря, а Божието – на Бога“. И да споменем, че свободата и истината, не само духовната а  и историческата, вървят ръка за ръка. Същото важи за робството и лъжата.

Публикувана в Блог

http://www.dnevnik.bg/analizi/2009/04/23/709719_otvud_chertata/

Ако някой си прави илюзия, че комунизмът си е отишъл от България, то справката с последните развития на законотворчеството ще я разсее без съмнения.

Макар, че нашата задача е да следим за свободата на религията, съвестта и словото, неразделна част от истинската свобода на вярата е и свободното сдружаване и правото на събрания на открито след уведомление на властите.

В набързо приетия законопроект за промени в Закона за събранията, митингите и манифестациите се предвиждат същите ограничения от комунистически тип на това право, както това се прави с регламентацията на свободата на религията. Може свобода, може…ама не чак толкова.(Бележка: Този закон се занимава само със събранията на открито; за събрания на закрито не е необходимо никакво разрешение от властите.)

Пресата информира за следните измения, които ще неутрализират правото на свободни събрания на открито:

Организаторите на митингите ще трябва да уведомяват кмета на общината най-малко пет работни дни преди началото им. Освен предписаните случаи в законопроекта при определени обстоятелства градоначалникът също ще може да налага забрани за провеждане на протести.

Например, когато разполага с несъмнени данни, че това ще създаде реална заплаха за насилие застрашава националната сигурност, обществения ред или пък конституционните права и свободи на другите граждани. Няма да се позволява и гражданско недоволство, което разпалва етническа, расова или религиозна омраза или призовава към война.

(в. “Експрес”, 24 април 2009)

Какво значи “при определени обстоятелства” градоначалникът да може да налага забрани на събрания на окрито? Административен произвол и ограничения на конституционните права ще са резултатът от тази неясна формулировка. Имайки предвид неспособността на българските местни държавни органи да осъзнаят нивото на собствената си юрисдикция и това, че не престава да предефинират основни конституционни права, като свободата на религията, можем да си представим как всеки опит за организиране на проповед на открито има опасност да бъде класифицирана като, например, “разпалване на религиозна омраза”.

Недоверието към държавното управление не бива да бъде компенсирано с по-ограничителни закони за правата на хората. Това е комунистическото разбиране за държавност - недоволството на хората се третира като досадна пречка за официалните лица. В едно свободно общество правителството следва да търси първо решение на проблемите и подобряване на ефективността и справедливостта на държавната система, и да прибягва към ограничения на основни права само на тези, които наистина са заплаха за реда и сигурността.

Но при положение, че свободата на религията и съвестта са обект на държавно регулиране в пост-комунистическа България, колко повече външната изява на политическо несъгласие ще бъде неудобна за държавната машина. Терминът “тоталитарна демокрация” придобива все по-актуално звучене.

Публикувана в Блог

За хората, които си задават въпроси би следвало да е учудващо съюзяването на бившите комунистически функционери, които и сега заемат високи държавни позиции, с тази част от православната църква, която се стреми да се установи като официална държавна религия. Противно на българската конституция и Европейската конвенция. Но освен богословски аргументи от типа на “симфония между църква и държава” датиращи от времето на император Константин и църковният историк Евсевий (4 в.), оказва се има и чисто политическо-исторически основания комунизмът да търси да се реализира в пост-комунистически условия чрез налагане на “държавно православие”.

Михаил Новак поставя тази теза за пореден път в своята кратка статия “Червените хамелеони”. Тя е, че войнстващият атеизъм има дълбоки връзки с усилията за издигането на православието като някаква нова държавна и национално-определяща идеология, в противовес със свободата на съвестта и на религията, които са основни човешки права на всеки.

Адв. Иван Груйкин рзяснява юридически и морално неадекватното поведение на висши държавници и юристи в следствие на решението на Европейския съд за правата на човека от 22 януари 2009 г., в което държавата бе осъдена за незаконно вмешателство в църковния живот на православието.

В крайна сметка списъкът от факти и публикации, обнародван в интернет и съставен от Иван Марчевски, е красноречив сам по себе си, и дава идея защо “вместо властта на закона” в България действа “закона на властта” в голямата част от църковно-държавни отношения:

Патриарх Кирил пише възхвалително писмо до съветския посланик Пузанов по случай 100 г. от рождението на Ленин. (Църковен вестник 1970, бр. 13).

Патриарх Максим праща телеграма да поздрави Т. Живков за 60-годишнината му и по случай 27 г. от 9-ти септември. (ЦВ 1971 бр. 25). Тодор Живков награждава на 11 ноември 1974 г. Патриарх Максим с орден “Народна Република България” I степен! ЦВ 1974, бр. 28).

“Поздравления от Патриарх Максим до Тодор Живков във връзка със 70-годишнината му”. (ЦВ 1981 бр. 23). “Послание на Светия Синод на Българската православна църква до клира и вярващите по случай тридесетгодишнината от социалистическата революция в България”. (ЦВ 1974, бр. 23). – Възхвала на болшевизма!

Писмо на Св. Синод да не се регистрира Комитета на йеромонах Христофор. (ЦВ 1989 г. бр. 9). Обръщение на Св. Синод да не се регистрира Комитета на йеромонах Христофор и възхвала на БКП. (ЦВ 1989 бр. 13). Заявление на Св. Синод срещу йеромонах Христофор. (ЦВ 1989 бр. 16). Патриарх Максим и Св. Синод честитят на Петър Младенов избора му за председател на НРБ и благопожелават “СОЦИАЛИСТИЧЕСКА” държава. (ЦВ 1989 бр. 32). – Явно, че тук лъжевладиците не са усетили накъде духат ветровете и отново са прекадили тамян на червените дяволи.

Старозагорски митрополит Панкратий, “Георги Димитров велик син на народа ни, създател на нова България”. (ЦВ 1972, бр. 17). Същият, “Българската Православна Църква в условията на тридесетгодишно социалистическо строителство и всестранен възход”. (ЦВ 1974, бр. 23). – Маниакална възхвала на комунизма!

Врачански митрополит Калиник, “С общи усилия в делото на мира” (ЦВ 1975,бр. 14). Врачански митрополит Калиник, “Свещено право на живот”. (ЦВ 1983, бр. 1). – Болшевишка статия, в която нарича Тодор Живков “високодостоен и дълбокопочитан президент”.

Неврокопски митрополит Пимен, “Урокът на Октомври”. (ЦВ 1978, бр. 28). Неврокопски митрополит Пимен, “Българската Православна Църква по пътя на мира”. (ДК 1980, кн. 8, с. 1-6). – Съдържа възхвала на СССР. Tова е възглавителят на “анти”-комунистичерския синод!

Знеполски епископ Дометиан (сега Видински митрополит!), “Георги Димитров достоен син на българския народ”. (По случай 95 години от рождението му). (ЦВ 1977, бр. 18). – Съдържа … възхвала на Сталиновия сатрап у нас, която завършва с думите: “И за него се отнасят думите на поета: “ТОЙ НЕ УМИРА!” (ЦВ 1977, бр. 18).

Пловдивският митрополит Арсений говори, че ще бъде “убеден строител и последовател на нерушимата българо-съветска дружба” (ЦВ 1987, бр. 11-12). Дали няма желание да направи България 16-та република на СССР? Пловдивският митрополит Арсений, “Всеобщата декларация на ООН за правата на човека”. (ЦВ 1988, бр. 32). – Използва този международен документ като повод, за да хвали комунизма.

Епископ Геласий (сега митрополит!), “Време на съзидание”. (ЦВ 1983, бр. 22). – Обширно причислява как 9-ти септември е станал скъп и светъл общонароден празник; как “започва ерата на свободата, справедливостта и истинската демокрация”.

Драговитийски епископ Йоан, “Плодовете на Велия Октомври”. (ЦВ 1983, бр. 29). – Огромна статия с възхвала до небесата на болшевизма, изпълнена с цитати от Ленин, Т. Живков и Юрий Андропов.

Доцент прот. Благой Чифлянов, “Българската православна Църква в социалистическа България”. – ДК 1969, кн. 9-10, стр. 10-14. Този свещеник е … хомосексуалист (даже запрещаван от служение), но проникна в Канада, където българската антикомунистическа емиграция води продължителна борба, за да възвърне отново храм “Св. Троица” в Торонто на Свободната Православна Църква. Така бе запазена емиграцията от пипалата на агента на атеизма, за да не разстройва и деморализира хората.

Свещеник Грозю П. Грозев, “Произтича от народа – принадлежи на народа”. (ЦВ 1971, бр. 17). – Съдържа възхвала на Тодорживковата конституция от 1971 г.

Проф. Тодор Събев, “Успехите на нашата страна през периода на социалистическото строителство”. – Духовна култура 1969, кн. 9-10, стр. 1-9. Лицето е толкова болшевизирано и комунизирано, че бидейки от много години в Женева се вози в съветска кола, за да демонстрира мазната си преданост към социализма. Същият, “Проблемите на развитието и ролята на църквите в социалистическите страни”. (ДК 1978, кн. 9, с. 1-12).

Христо Стоянов Христов (сега професор!), “Българското православно духовенство и 30- годишния юбилей?. (ЦВ 1974, бр. 26). – Възхвала на комунизма.

“Празник на възтържествувалата народна свобода и социална правда”. (редакционна от доц. Тотю П. Коев). (ЦВ 1976, бр. 23). “Живот отдаден на социалната правда и мира”. (Ред. Тотю Коев и А. Хубанчев). (ЦВ 1982 г., бр. 28). – Некролог-възхвала на Леонид Брежнев. Оттогава “Църковен вестник” окончателно заприличва на филиал на “Работническо дело”, както справедливо се беше изразил един честен свещеник пред Антони Хубанчев.

“Бележит държавник и миротворен деец”. (Ред. Тотю Коев и А. Хубанчев). – Некролог с възхвала на Ю. Андропов. (ЦВ 1984, бр. 6).

Ст. асистент Антоний Хубанчев, (сега професор!) “Определящо събитие на двадесетия век” – ДК 1977, кн. 11, с. 6-9. – Възхвала на болшевишкия преврат от 1917 год. Антоний Хубанчев, Какво означава изповядването на Христа в условията на социалистическата действителност. “ЦВ 1976, бр. 3).

Антоний Хубанчев, “Спасение и освобождение. (Основни концепции в латино-американското богословие на освобождението)”. (ДК 1988, кн. 11, с. 10-25). – В тази голяма статия се говори за “построяване на социалистическа общност” (с. 24), т.е. “богословско” оправдава съветската инвазия в Латинска Америка.

Асист. к.б. Димитър Киров, Четиредесет години всестранен напредък. (ЦВ 1984, бр. 22). – Възхвала на 9-ти септември.

Доц. к.б. Николай Маджуров, “Светъл юбилей?. (По случай 40-годишнината от социалистическата революция в България). (ДК 1984, кн. 9, с. 1-9).

Доц. к.б. Иван Денев, “Октомврийската революция и нашата съвременност” (ЦВ 1986, бр. 28). – Сега е декан на богословския факултет!

Проф. к.б. Николай Шиваров, Славчо Вълчанов, “За чисто и човеколюбиво тълкуване на Словото Божие. (По повод псевдобогословието на Армагедон)”. (ЦВ 1987, бр. 7). – Оплакват се, че някои богослови клеветели и настройвали против СССР като “боговраждебен”.

Струпал на едно място: Иван Марчевски

За искрено вярващите православни християни остава дилемата докъде се простира правото вярващият да се идентифицира с “църковно единство”, което е родено от несвят съюз иницииран от политическа, и репресивна в миналото система. Съюз, наложен не чрез свободата на Духа и заради вярата, а чрез силата на държавната принуда и идеологическата пропаганда.

Публикувана в Блог
Страница 1 от 2