Блог Свобода за всеки

necklace-crossКакто всяка година, така и тази в началото на март се сещаме, че българинът е потънал в невежество относно вярата и продължава да си практикува всякакви езически обичаи, включително празнуването на Баба Марта и носенето на мартеници. И тази година християните се изказват против подобни празнувания и носенето на какви ли не украшения по тялото с цел да изтъкнат зловещия характер на езическото наследство. Дори и в някои протестантски среди (да не говорим за православните) се появиха писания от рода „корените на празника [Баба Марта] са демонични и дяволът може да използва дори и невежеството на един човек, за да действа, чрез своите ‚амулети‘“

Наистина, понякога лесно отсъждаме кое е демонично и къде дяволът работи най-усърдно, като искаме да спечелим вниманието на българина, да го предпазим от злите сили и да го обърнем към християнската вяра, където – възможно е, казват някои – злите сили няма да имат достъп до него. Да, ама не – както се казва. Ако толкова лесно можехме да отсъждаме къде дяволът работи и къде той няма достъп – тогава светът отдавна да се е убедил в истинността на Христовата вяра и да се е обърнал. Но светът не се обръща, и българинът също не се обръща (мисля, че тук няма нужда от доказателства, защото чрез най-прости неделни наблюдения в нашите храмове и в молитвените събрания ще видим, че не повече от 1 или 2 процента от българите вземат участие в редовните богослужебни събрания). Причини за това необръщане – колкото искаме. Но ето че отново дойде март месец и сега решаваме да добавим и заблудата с Баба Марта и мартениците.

Не че аз споделям общоразпространените у нас мнения за мартениците и носенето на всякакви дрънкулки и амулети по тялото си, но да виждаме дявола и злото в света във всяка вещ или във всяко действие означава да си затваряме очите за истинските причини за делата на сатаната сред хората. А причините най-често се коренят в самите нас, в християните (и разбира се – в нехристияните) – най-честата причина е отстъплението ни от Христовите заповеди, от Неговото евангелие и от Неговото нравствено учение да Го обичаме с цялото си сърце и да обичаме и служим на ближния си. Там, където с нещо отстъпваме от Христос, освобождаваме място в сърцето си и в живота си за дявола и за злите сили. Затова християнските подвижници казват: пази сърцето и очите си и винаги пребивавай в молитва, за да не остане време злото да намери място някъде в тебе.

Та отново за дрънкулките и висулките по тялото ни: нима е по-важно за нас да осъдим онзи, който носи мартеница и уж се е поддал на езически обичаи, отколкото да се вгледаме в себе си и преди да съдим другия да видим дали ние с нещо не сме отстъпили от вярата си. Аз самият непрекъснато виждам около себе си хора с кръстчета на шията, които твърде често нямат нищо общо с вярата; ми погледнете повечето ни певици-чалгарки – почти всяка от тях си носи и кръстче, ей-тъй, „за късмет“ (тук, разбира се, не искам да кажа, че сред тях няма и вярващи християни, но правя това обобщение, за да можем да видим, че не всяко носене на кръстче означава вяра или поне придържане към християнските ценности).

Ще кажа нещо повече: познавам християни (в случая – православни) които си носят кръстчето с десетилетия и същевременно осъждат всеки и всичко около себе си, защото те (или то) не били православни, ами били еретици, езичници, чеда на дявола и т.н. Дотук – както и да е, някак си бихме приели едно подобно поведение при условие, че тези същите християни бяха образец на християнска добродетел и на висока християнска нравственост според каквато сам Христос ни показва. Но те не са (макар сред тях да има и такива, които са, но те са твърде малко), а им се иска да са. Едно е да искаш да бъдеш Христов последовател (макар и това да е важно – искането, стремежа, желанието да вървиш след Него, са все важни неща), а друго е да си такъв в действителност и да го показваш както чрез вярата си, така и чрез поведението си (делата си).

Та затова казвам: лесно е да съдим, но много трудно ни е да видим себе си и да извадим гредата от окото си преди да посегнем да вадим сламката от окото на другия.

Носят хората мартеници и всякакви амулети, някои хора си носят и кръстчета, други пък са целите в обици, пръстени и какви ли не други метални „украшения“, висящи от най-различни части на тялото (в допълнение към онези, които не се виждат с просто око, като тези в езика или на други по-скрити телесни места) – и какво? В носенето ли е въпросът? Нека не осъждаме, а с внимание и голям такт да разговаряме с хората – всекидневно и денонощно, с време и без време, сами или заедно с други, с прости думи или с думите на евангелието, и т.н. Ето това трябва да правим, и да го правим без да обиждаме, без да насилваме волята, без да пророкуваме кой ще иде в ада и кой вече е победил дявола и само чака мига, в който ще бъде приет в рая. Като това правим, след време ще видим, че и мартениците може да намалеят (или пък може да им се придаде друг смисъл), и кръстчетата по шията на мнозина ще си извоюват истинското място и най-дълбокия християнски смисъл за носещите го, и ние самите ще се вглеждаме по-дълбоко в себе си и ще запълваме всяко кътче на душата и сърцето си с онова, което е Христово, а не онова, което е анти-Христово.

Разбира се, мисионерският императив на Църквата изисква от нас и проповедничество, просвещаване, подканяне, упътване и т.н. и понякога тези неща се вършат чрез известно „насилие“ върху волята на онези, сред които проповядваме, но мисля, че тук е ясно, че този вид „налагане“ на Христовите истини нямат нищо общо с насилственото налагане на мнението на една идеологическа платформа върху съзнанието на другите. Нямат нищо общо, защото Христовата проповед (и мисията на Църквата) се осъществява чрез Божията любов и нашата любов към Него Самия и към всеки наш ближен, а в идеологическия натиск върху съзнанието едва ли някой може да забележи каквато и да е любов към ближния – там интересът е богът на идеолога.

Ето защо да бъдем внимателни, мъдри като змии и прости по сърце в отношенията си с другите и чрез собствения си пример на безрезервно следване на Христос да търсим начини за преодоляване на заблудите, включително тези на мартениците и другите дрънкулки, а също така на безсмислените кръстчета на шията на напълно чуждите на християнството наши съграждани. С простота, блага воля и Христова добрина, но същевременно с настоятелност и дръзновение, ще спечелим повече сърца, отколкото с приказки за дяволската същност на мартеницата. От нас самите трябва да тръгне обръщането и на другите и затова винаги първом да се вгледаме в себе си и едва тогава да погледнем другия и да видим с какво можем да му помогнем и той да познае Христос и да поиска да Го следва.

Публикувана в Блог
Cross And BibleИмам немалко приятели, повечето православни, но броят на приятелите-католици и приятелите-протестанти непрекъснато се увеличава (поради характера на работата ми), което някак си ме радва: първо, защото е добре човек да има повече приятели, и второ, защото опитът на християните от различни църкви е уникален и когато той се споделя, ние се учим и търсим полезното за нас самите и за църквите ни. Та този мой приятел-католик е изключително ревностен към своята (католическата) вяра. Казвам му: не учи ли Църквата, че вярата е една и че като християни всички вярваме в Христос като Изкупител и Спасител; но наистина, в нашите учения и в богословието ни има различия относно разбирането на едно или друго положение на вярата. Той настоява: има истинска и неистинска вяра – моята е истинска. Съгласявам се, че има истинска и неистинска вяра, но не се съгласявам, че едно изповедание (в случая римокатолицизмът) може да си присвои правото да знае, че тъкмо неговата вяра е истинска, споделям му, че ние като хора често сме своенравни и си тълкуваме нещата, без да търсим Божия отговор за тях в молитвения си живот; защото Бог е Този, който може да ни даде истински отговор, а ние можем да се заблудим или да се отклоним от истината. Както и да е, изоставяме въпроса за „истината“ и той ми казва: но има една действителна черта у вас, православните, която никак не мога да нарека християнска: ето, говорим за своенравие, но имам чувството, че вие често сте твърде своенравни и още по-често сте непослушни, не се подчинявате на църковната йерархия и оттам и вярата ви не е поставена на твърди основи.

И тук се започва разговорът за „камъка“, върху който е изградена католическата църква (т.е. апостол Петър), за абсолютното послушание към йерархията, за благодатта и добродетелите, с които послушният бива надаряван, с твърдостта на вярата, основана на послушанието и т.н. „А вие,“ казва ми той, „не само в църковния си живот, но и в различни писания такива неща изливате върху вашите епископи, че дори ме е срам да ги чета.“ Напълно се съгласявам с него: не е редно за водачите на църквата да се говорят и пишат неща, които, дори и да имат нещо общо с истината, най-често вредят на църковното тяло, вредят на мисията на църквата в обществото ни и в света и вредят на онези, които разбират нашите писания според както те намерят за добре; послушанието е една от първите добродетели за всеки християнин и ние сме длъжни да оказваме такова, включително към църковната йерархия.

Но му посочвам, че Свещеното Писание ясно говори, пък и  църковната традиция потвърждава, че под „камък“ не трябва да разбираме тъкмо апостол Петър, а самия Христос – той е твърдото основание на Църквата, на която и портите на ада няма да надделеят; давам му примери за различни други тълкувания на този текст от евангелист Матей (гл. 16, стих 18) – тъй като има и други мнения по въпроса, и му посочвам примера на Христос, който казва, че може да разруши храма и в три дни да го съзида отново (Мт. 26:61), където се вижда, че и тук Той говори за Себе Си, както и в разговора си с Петър. Приятелят ми обаче продължава и ми цитира от документи на догматичното учение на католическата църква: „Който е послушен към епископа, той е послушен към Христос, а който не признава епископа, той не признава Христос и Онзи, Който Го е пратил“ (параграф 20 на Lumen Gentium – догматическата конституция на католицизма). Отговарям му: има нещо вярно в това, християните трябва да са послушни на водачите на църквата, то затова те са водачи – да ни водят по пътя към по-пълно познание на вярата, особено като имаме предвид, че те са носители и изразители на правилната вяра (и затова така и наричаме епископите – „правило на вярата“) и от тях трябва да попиваме християнските истини (освен, разбира се, от Свещеното Писание, а за православните – и от Свещеното Предание). Но същевременно му посочвам, че да се приравнява послушанието към епископа с послушанието към Христос е преди всичко едно по-късно и добре обосновано от католицизма учение за йерархията като императорска или царска йерархия, на която поданиците са длъжни да отдават безусловна почит, послушание и дори страхопочитание; подобни възгледи съществуват и в други християнски общини, но римокатолицизмът е извел този принцип до някаква крайност, която кара вярващите да виждат в римския папа не само наместник на Христос тук на земята, но дори и „най-пълен и истински образ на самия Христос тук сред нас“ (аз самият съм имал случаи при разговор с католици да чуя от тях такова нелепо от християнска гледна точка твърдение). По този въпрос с приятеля ми като че постигаме някакво съгласие.

Сетне продължаваме разсъжденията си за послушанието и вярата, като си казваме: водачите на църквата могат да бъдат както добри, тъй и не толкова добри, и историята ни дава изобилни примери (както и изрази от типа „Не дай Боже да ви се случи зъл епископ – тогава нищо не можете да направите, ще си го търпите, докато ви управлява“ – нещо, което се е казвало и от църковни Отци, и от съвременни вярващи), но като знаем, че Църквата е и нашето земно християнско семейство, в което вярващите в Христос взаимно се търпят, учат се един от друг, прощават си грешките и продължават по-нататък по пътя им към „придобиване на Христос,“ то какъвто и църковен водач да имаме в енорията си или в епархията – трябва да му отдаваме дължимото. Никой не избира какъв да бъде баща му или майка му: те са такива, каквито са, някои са добри и грижовни, други са по-безгрижни и не толкова отговорни, а трети пък направо са разсипници и прахосници. И въпреки това семейството продължава напред, децата отдават дължимото на родителите си, всички в семейството в края на краищата търсят общото и ценностното, което ги държи заедно в това неразделно цяло, семейството (разбира се, тук оставяме настрана въпроса за разделените семейства – това е друга тема). Та така и църковните ни водачи – били те епископи, пастори, „председатели,“ или какъвто и да е друг тип „ръководители“: щом сме с тях в едно християнско семейство, всички в него сме длъжни да отдаваме един другиму дължимото.

Знаем, че обикновено църковен водач става онзи, който е доказал висотата на вярата си, добрия си живот на християнин и, често, но не винаги – високата си богословска подготовка по истините на вярата. Като такъв, църковният водач вижда вярата, самите вярващи и света от по-голяма висота, отколкото обикновените вярващи (не че има „обикновени“ вярващи, но просто такъв е изразът), и най-често неговият поглед и неговите преценки са правилни и полезни за вярващите – както по отношение на вярата им, така и по отношение на църковното устройство и църковната дисциплина. Детето не може напълно да разбере действията на бащата, който, независимо от характера му и добрите и лошите моменти, в които понякога се намира, се грижи за семейството, допринася за неговото добруване и за израстването на децата. Така понякога и вярващите невинаги разбират всичко онова, което църковният водач прави в ежедневието си, но в крайна сметка и в по-дългосрочен план разбират, че действията му са насочени към благото на конкретната църковна община и на всеки отделен неин член. Разбира се, тук говорим за „нормалните“ случаи на отношения между църковна йерархия и вярващи, и с моя приятел се съгласяваме, че има изключения от този нормален ред на нещата, при които имаме различните случаи на епископи и свещеници, както и на пастори, които са вършели или сега вършат гнусотии с онези, които са им „подчинени“ и се намират на по-долни стъпала на йерархичната стълбица.

В края все пак стигаме до едно по-обобщено съгласие: послушанието е добродетел и такова трябва да се отдава на онези, на които е поверено ръководството на църковната община (епископ, свещеник, пастор, интендант, и т.н.), тъй че християнското ни семейство (общината) да преуспява, както в духовния, така и в материалния си живот и дейности, но послушание трябва да се отдава преди всичко и най-вече на Бога: да чуваме в сърцето и ума си какво Той ни наставлява, да Му бъдем послушни докрай, да се отървем от своеволието и да се подчиним на Неговата воля, за да ни бъде добре и да живеем богоугодно на земята (алюзия към петата Божия заповед). Послушанието не е безусловна категория, то е жизнен принцип (т.е. принцип на живота) и като такъв човек го упражнява в съответствие с разумните начала на живота; известно е, че можем да имаме и неразумно послушание, когато от прекалено угодничене можем да спомогнем за установяването на тоталитаризъм, тирания и безкраен абсолютизъм. Послушанието е баланс, който човек установява за себе си и за обществото, в което живее, тъй че всички в него да отдават на другия онова, което им подобава и което Бог отрежда на онези, които са Му верни и които в послушанието си към Него правят и послушанието към хората умерено, балансирано и в крайна сметка – богоугодно. В действителност вярата е и мерилото на послушанието: от безрезервната ни вяра в Христа се определя и степента на послушание към другите.
Публикувана в Блог
Вторник, 15 Декември 2015 10:12

За свещите, вярата и търговията

sveshti

Едно е сигурно: между свещите и вярата няма никаква връзка! Но някои християнски общности с десетилетия и дори с векове убеждават християните, че връзката между тях е най-пряка и че молитвата на вярващите към Бога задължително трябва да бъде съпроводена със запалена свещ. Това се отнася както за православните църкви, така и за римокатолически и дори за една немалка част от англиканските църковни общини (наистина, през последните няколко десетилетия в повечето англикански храмове, а също и в немалко католически, свещите бяха изоставени, но доскоро те бяха „задължителен“ атрибут на вярата).

„Църковната свещ е чиста и свята жертва пред Божия олтар. Всеки съзнателен е предан християнин да пали с искрена молитва при всяка богослужба в храма, дома и другаде само църковната свещ. Свещта, купена не от Божия храм, не е църковна, не е жертва пред Бога и не носи никаква полза на приносителя й“. Вярвате или не – но това „назидателно четиво“ се помещава в православните църковни календарчета от много десетилетия насам (намерете което и да е от последните десетилетия и ще видите текста непроменен от памтивека). Значи да повторим: свещта е жертва, който я пали, той е съзнателен християнин, всяка друга свещ е нецърковна, не е жертва и не носи полза на онзи, който я купува и я пали.

Сега да разсъдим. Историята ни сочи, че продажбата на свещи с нищо не се отличава от всяка друга търговия, която се върти както „на светло,“ така и „на тъмно“, на открито и на закрито, върху тезгяха и под тезгяха. Ама дали тази продажба се отнася до църковните свещи или до които и да са други свещи (включително онези, с които нашите роми – циганите ни, с една дума – наводниха пазарищата) – няма значение, търговията си е търговия и търговецът трябва да печели; иначе не е търговец, ами е будала.

И тъй, от два дена разбираме, че Българската православна църква (БПЦ) решила на свое заседание от 8 декември да вдигне цените на „църковните“ свещи. Ние знаем какво означава „вдигане на цените“ и това явление ни съпровожда от десетилетия. Тъй че нищо ново под слънцето. Онова, което също знаем от опит, е че цените обикновено се увеличават с два, пет или дори десет процента; рядко ще си спомним за увеличение от петдесет, сто или повече процента наведнъж. Нещо повече: само един твърде алчен „бизнесмен“ (по-скоро – крадец на чужди пари) би си позволил да вдигне цената на стоката си двойно. Да си представим, че от утре хлябът няма да е левче, а ще е два лева, билетчето в автобуса също от левче ще скочи на два лева, или жилището, което вчера исках да купя за 30 хиляди евро вече ще ми го продадат за 60 хиляди. А заплатите, както добре знаем, се увеличават с по два-три, най-много пет процента.

Та управниците на БПЦ (тук – синодалните старци, които в случая със свещите бихме нарекли бизнес-управници) изведнъж решиха да вдигнат цените не с пет, не с десет и не с двадесет, а с цели сто процента. При това тайно, без никой да знае, и едва след седмица време нашенската преса научи новината и я пусна по медиите. А БПЦ продължава да си мълчи: ми идете на сайта на БПЦ и потърсете новината? Няма я, защото тя никак не е важна, че да бъде удостоена с поместване на сайта. Че и защо да я поместват: от днес (когато вече действа новата цена) всеки, който реши да си купи свещичка, ще разбере че онази, която беше 20 ст., сега вече ще е 40 ст., свещичката от 50 ст. вече ще е левче. В интерес на истината трябва да кажем, че увеличената цена се отнася до закупените от храмовете и манастирите свещи от БПЦ: досега един килограм свещи БПЦ продаваше на своя клир за 40 лева, сега килограмчето ще струва 80 лв. Свещеници и игумени ще решават колко да бъде цената на дребно, с която ще бъдат удостоени вярващите, които купуват свещи.

И тъй, споменавайки по-горе търговеца и будалата, нека сега да видим, кой е будала: синодът ли или онези, които купуват свещи?

Ама те дали ще купуват тия свещи? Ми да разсъдим: почти половината от тях са пенсионери, чиято пенсия, както знаем, бе увеличена от последните пет години само с пет процента, а свещичката вече те трябва да купуват с увеличение сто процента. Една немалка част от приходящите в храмовете са млади семейства с деца, чието финансово състояние, както ни е добре известно, също е отчайващо и те пестят всяка стотинка, само и само някак си да свържат двата края и децата им да не ходят гладни, жадни и голи (е, поне за една част, ако не за всички, от младите семейства това е жива съвременна картина). Та си мисля, че при създалата се „финансова ситуация“ тези църковни приходящи ще се опитват някак си незабелязано да се промъкнат край свещопродавачката и да си стоят в храма и без свещичка. „Че какво, Бог и тъй вижда в сърцето ми, какво толкова като не съм си купил и запалил свещичка,“ ще се утешават те. Пък ако някой си и купи (особено като му се каже, че без свещ даден обред не може да се изпълни), то най-вероятно това ще е една свещичка от 40 ст. (бившата 20-стотинкова свещ) и толкоз. Е, някой може да се бръкне и по-дълбоко в джоба и да купи и повече, но имам съмнение, че тези хора ще стават все по-малко и по-малко.

И тъй, защо синодът реши да вдигне цените толкова драстично и кой има изгода от това? Не мисля, че някой се съмнява относно изгодата: със сигурност тя не се отнася до вярващите в храмовете, „изгодата“ (ако това въобще може да се нарече изгода) е изцяло за търговеца, който си е вдигнал цената и съответно очаква двойна печалба. Изгодата е за БПЦ, тъй като повече от половината от приходите от свещи отиват за синода, някъде към 30 процента остават за църковните настоятелства и други петнадесетина процента отиват в епархийските бюджети. Т.е. изгодата не е нито за вярващите, нито за свещениците, които вече ще продават много по-малки количества свещи. Но това „изгода“ ли е, което БПЦ стори с вярващите? Не мисля, това е по-скоро изнудване и безсрамна лакомия. И се чудя докога вярващият народ ще вярва на онова „назидателно четиво“ за църковната свещ и нейната жертвена сила пред Бога. Чудя се също така колко ли ще се увеличи „търсенето и предлагането“ на „нецърковните“ свещи от страна както на вярващи, така и на свещеници (факт, който от доста години насам значително нарушава „бизнес-плана“ на синода, тъй като свещениците масово купуват значително по-евтини свещи не от синода, а от други по-мургави „бизнесмени“).

Тъжна картина, братя и сестри, тъжна!

Все си мисля, че и малцината упорстващи в доверието си към синода явно накрая няма да издържат и ще започнат и те да казват истината право в очите, а не както в момента си мълчат и преглъщат каквото и да им се поднесе. Но същевременно съм убеден, че Бог винаги промисля за всичко, което става в сърцето на човека и още повече в сърцето на вярващия. И който в сърцето си търси Бога и вярно Му служи, който не краде и не печели от лихварство, който вижда първом духовното, а едва след това материалното, и който не се взира първом в свещта, а едва след това в Божия образ – той ще бъда познат от Бога като Негово чадо, и той ще търси само Бога и Неговата слава, а не човешка слава (и човешка печалба от свещи). Бог да ни е на помощ!

Публикувана в Блог