Блог Свобода за всеки
Към статия ЯК 11.08.17Според данните на актуализираната демографска стратегия (20122030) демографската криза в България е на път да прерасне в истинска катастрофа. Селата и по-бедните райони с неработеща икономика обезлюдяват с темпове, характерни за общества, изложени на постоянни тежки природни бедствия или военни конфликти. Само за миналата година населението на страната е намаляло с 45 хиляди души и очакванията са тази тенденция да продължи. Закрити са 24 населени места, а 172 са безлюдни. Според методите за прогнози на ЕС през 2020 г. българите ще са под 7.1 милиона души, а през 2050 г. населението ще намалее до около 5.7 милиона души. Иначе казано – плодородната българска земя прогресивно се превръща пустош, в която хората не желаят или не могат да живеят.

Задълбоченият и изчерпателен анализ на произхода на тези будещи сериозно безпокойство процеси не е лесна задача и вероятно, за да бъде изчерпателно решена, в решаването ѝ ще трябва да бъде впрегнат сериозен изследователски ресурс. И все пак опитът, придобит от няколко хиляди години човешка история, ни напомня, че често най-сложните проблеми, пред които човек е изправен, имат своето не толкова сложно обяснение. Зад видимите белези на обезлюдяването, познати ни като отрицателен прираст на населението, висока смъртност, миграция по икономически причини, висок процент на недоволни от живота хора, стоят съвсем конкретни морални причини. И заговорим ли за позабравената дума морал, най-логично е да се обърнем към нейния източник – Библията. Ако вникнем внимателно в Светото Писание, ще установим, че съществува рационално обяснение на факторите, поради които една земя запустява.

Тези фактори обикновено се отнасят до неизвадения на показ и неочистен грях, с който е пропита една земя. И понеже фокусът ни е земята на България, трябва да сме наясно, че за да има бъдеще, за да не се стопи народът ѝ, този народ ще трябва безкомпромисно да отвори някои от залепналите страници на миналото си и да се насили да ги прочете и разбере. Това е един от начините за придобиване на истинска идентичност. Популярната сентенция (макар и малко перифразирана) разкрива истината, че народ, който не познава миналото си, не може и няма да има бъдеще.

А българският народ все още не знае, или по-лошо – нехае, за факта, че недалечното му минало е пропито с много кръв. Кръв, за която трябва да се напомня, за да се даде шанс на този народ да потърси истинската промяна, която да му осигури бъдеще, и тази земя да бъде очистена.

Става дума за кръвта, пролята от комунистическите функционери, които за период от няколко кратки години след 9-ти септември 1944 г. съумяха да унищожат голяма част от цвета на нацията. Тази история все още е погребана или в най-добрия случай – за нея се говори недостатъчно и с недомлъвкиЗаконът за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, приет през 2000 г., и историческите изследвания по темата са добро начало, но не са достатъчни, особено ако ги сравним с мащаба на злото, което комунистическите престъпници причиниха на народа си. За съжаление, тъжната констатация е, че все още историческата страница за зверствата на комунистите е прецизно накъсана и съзнателно пооцапана с множество мастилени петна, за да се осуети прочита на цялата информация за онзи период, който продължава да омърсява настоящето и пречи на бъдещето.

Когато погледна статистическите данни, които разкриват, че най-голямо намаляване на населението е отчетено във видинския регион, и си спомня за клането, извършено на 17 септември 1944 г. във Вълчешкия дол, недалеч от Видин, на около двадесет километра от града, не мога да се разделя с усещането за връзката между кървавата българска история и демографската криза в България. Задавам си въпроса има ли връзка между бедността и бягството на множество хора от северозападната българска територия и факта, че историята за стотиците избити и хвърлени в дола офицери, доктори, адвокати, търговци, свещеници е непозната на видинчани, а тези, които поназнайват нещо за нея, мълчат, защото все още ги е страх да говорят.

Не мога да избягам от чувството, че днес запустялото и обрасло лобно място на множеството зверски избити във Вълчешкия дол българи е метафора за негилижираната и погребана история на страната, която омърсява земята, защото все още е недостатъчно разказана.  
Правилният прочит на цялата историческата страница е по-важнен за народа на България от безличната статистика за предстоящата демографска катастрофа, защото в правилния прочит се съдържа шансът за разрешаване на кризата. Ако историците не желаят да предложат този прочит, дали това не е мисия на църквата? Не само заради нейните мъченици, заплатили с живота си през същия този период, но и заради просветителската и пророческа роля, която Сам Бог ѝ е отредил.

Публикувана в Блог

necklace-crossКакто всяка година, така и тази в началото на март се сещаме, че българинът е потънал в невежество относно вярата и продължава да си практикува всякакви езически обичаи, включително празнуването на Баба Марта и носенето на мартеници. И тази година християните се изказват против подобни празнувания и носенето на какви ли не украшения по тялото с цел да изтъкнат зловещия характер на езическото наследство. Дори и в някои протестантски среди (да не говорим за православните) се появиха писания от рода „корените на празника [Баба Марта] са демонични и дяволът може да използва дори и невежеството на един човек, за да действа, чрез своите ‚амулети‘“

Наистина, понякога лесно отсъждаме кое е демонично и къде дяволът работи най-усърдно, като искаме да спечелим вниманието на българина, да го предпазим от злите сили и да го обърнем към християнската вяра, където – възможно е, казват някои – злите сили няма да имат достъп до него. Да, ама не – както се казва. Ако толкова лесно можехме да отсъждаме къде дяволът работи и къде той няма достъп – тогава светът отдавна да се е убедил в истинността на Христовата вяра и да се е обърнал. Но светът не се обръща, и българинът също не се обръща (мисля, че тук няма нужда от доказателства, защото чрез най-прости неделни наблюдения в нашите храмове и в молитвените събрания ще видим, че не повече от 1 или 2 процента от българите вземат участие в редовните богослужебни събрания). Причини за това необръщане – колкото искаме. Но ето че отново дойде март месец и сега решаваме да добавим и заблудата с Баба Марта и мартениците.

Не че аз споделям общоразпространените у нас мнения за мартениците и носенето на всякакви дрънкулки и амулети по тялото си, но да виждаме дявола и злото в света във всяка вещ или във всяко действие означава да си затваряме очите за истинските причини за делата на сатаната сред хората. А причините най-често се коренят в самите нас, в християните (и разбира се – в нехристияните) – най-честата причина е отстъплението ни от Христовите заповеди, от Неговото евангелие и от Неговото нравствено учение да Го обичаме с цялото си сърце и да обичаме и служим на ближния си. Там, където с нещо отстъпваме от Христос, освобождаваме място в сърцето си и в живота си за дявола и за злите сили. Затова християнските подвижници казват: пази сърцето и очите си и винаги пребивавай в молитва, за да не остане време злото да намери място някъде в тебе.

Та отново за дрънкулките и висулките по тялото ни: нима е по-важно за нас да осъдим онзи, който носи мартеница и уж се е поддал на езически обичаи, отколкото да се вгледаме в себе си и преди да съдим другия да видим дали ние с нещо не сме отстъпили от вярата си. Аз самият непрекъснато виждам около себе си хора с кръстчета на шията, които твърде често нямат нищо общо с вярата; ми погледнете повечето ни певици-чалгарки – почти всяка от тях си носи и кръстче, ей-тъй, „за късмет“ (тук, разбира се, не искам да кажа, че сред тях няма и вярващи християни, но правя това обобщение, за да можем да видим, че не всяко носене на кръстче означава вяра или поне придържане към християнските ценности).

Ще кажа нещо повече: познавам християни (в случая – православни) които си носят кръстчето с десетилетия и същевременно осъждат всеки и всичко около себе си, защото те (или то) не били православни, ами били еретици, езичници, чеда на дявола и т.н. Дотук – както и да е, някак си бихме приели едно подобно поведение при условие, че тези същите християни бяха образец на християнска добродетел и на висока християнска нравственост според каквато сам Христос ни показва. Но те не са (макар сред тях да има и такива, които са, но те са твърде малко), а им се иска да са. Едно е да искаш да бъдеш Христов последовател (макар и това да е важно – искането, стремежа, желанието да вървиш след Него, са все важни неща), а друго е да си такъв в действителност и да го показваш както чрез вярата си, така и чрез поведението си (делата си).

Та затова казвам: лесно е да съдим, но много трудно ни е да видим себе си и да извадим гредата от окото си преди да посегнем да вадим сламката от окото на другия.

Носят хората мартеници и всякакви амулети, някои хора си носят и кръстчета, други пък са целите в обици, пръстени и какви ли не други метални „украшения“, висящи от най-различни части на тялото (в допълнение към онези, които не се виждат с просто око, като тези в езика или на други по-скрити телесни места) – и какво? В носенето ли е въпросът? Нека не осъждаме, а с внимание и голям такт да разговаряме с хората – всекидневно и денонощно, с време и без време, сами или заедно с други, с прости думи или с думите на евангелието, и т.н. Ето това трябва да правим, и да го правим без да обиждаме, без да насилваме волята, без да пророкуваме кой ще иде в ада и кой вече е победил дявола и само чака мига, в който ще бъде приет в рая. Като това правим, след време ще видим, че и мартениците може да намалеят (или пък може да им се придаде друг смисъл), и кръстчетата по шията на мнозина ще си извоюват истинското място и най-дълбокия християнски смисъл за носещите го, и ние самите ще се вглеждаме по-дълбоко в себе си и ще запълваме всяко кътче на душата и сърцето си с онова, което е Христово, а не онова, което е анти-Христово.

Разбира се, мисионерският императив на Църквата изисква от нас и проповедничество, просвещаване, подканяне, упътване и т.н. и понякога тези неща се вършат чрез известно „насилие“ върху волята на онези, сред които проповядваме, но мисля, че тук е ясно, че този вид „налагане“ на Христовите истини нямат нищо общо с насилственото налагане на мнението на една идеологическа платформа върху съзнанието на другите. Нямат нищо общо, защото Христовата проповед (и мисията на Църквата) се осъществява чрез Божията любов и нашата любов към Него Самия и към всеки наш ближен, а в идеологическия натиск върху съзнанието едва ли някой може да забележи каквато и да е любов към ближния – там интересът е богът на идеолога.

Ето защо да бъдем внимателни, мъдри като змии и прости по сърце в отношенията си с другите и чрез собствения си пример на безрезервно следване на Христос да търсим начини за преодоляване на заблудите, включително тези на мартениците и другите дрънкулки, а също така на безсмислените кръстчета на шията на напълно чуждите на християнството наши съграждани. С простота, блага воля и Христова добрина, но същевременно с настоятелност и дръзновение, ще спечелим повече сърца, отколкото с приказки за дяволската същност на мартеницата. От нас самите трябва да тръгне обръщането и на другите и затова винаги първом да се вгледаме в себе си и едва тогава да погледнем другия и да видим с какво можем да му помогнем и той да познае Христос и да поиска да Го следва.

Публикувана в Блог
Cross And BibleИмам немалко приятели, повечето православни, но броят на приятелите-католици и приятелите-протестанти непрекъснато се увеличава (поради характера на работата ми), което някак си ме радва: първо, защото е добре човек да има повече приятели, и второ, защото опитът на християните от различни църкви е уникален и когато той се споделя, ние се учим и търсим полезното за нас самите и за църквите ни. Та този мой приятел-католик е изключително ревностен към своята (католическата) вяра. Казвам му: не учи ли Църквата, че вярата е една и че като християни всички вярваме в Христос като Изкупител и Спасител; но наистина, в нашите учения и в богословието ни има различия относно разбирането на едно или друго положение на вярата. Той настоява: има истинска и неистинска вяра – моята е истинска. Съгласявам се, че има истинска и неистинска вяра, но не се съгласявам, че едно изповедание (в случая римокатолицизмът) може да си присвои правото да знае, че тъкмо неговата вяра е истинска, споделям му, че ние като хора често сме своенравни и си тълкуваме нещата, без да търсим Божия отговор за тях в молитвения си живот; защото Бог е Този, който може да ни даде истински отговор, а ние можем да се заблудим или да се отклоним от истината. Както и да е, изоставяме въпроса за „истината“ и той ми казва: но има една действителна черта у вас, православните, която никак не мога да нарека християнска: ето, говорим за своенравие, но имам чувството, че вие често сте твърде своенравни и още по-често сте непослушни, не се подчинявате на църковната йерархия и оттам и вярата ви не е поставена на твърди основи.

И тук се започва разговорът за „камъка“, върху който е изградена католическата църква (т.е. апостол Петър), за абсолютното послушание към йерархията, за благодатта и добродетелите, с които послушният бива надаряван, с твърдостта на вярата, основана на послушанието и т.н. „А вие,“ казва ми той, „не само в църковния си живот, но и в различни писания такива неща изливате върху вашите епископи, че дори ме е срам да ги чета.“ Напълно се съгласявам с него: не е редно за водачите на църквата да се говорят и пишат неща, които, дори и да имат нещо общо с истината, най-често вредят на църковното тяло, вредят на мисията на църквата в обществото ни и в света и вредят на онези, които разбират нашите писания според както те намерят за добре; послушанието е една от първите добродетели за всеки християнин и ние сме длъжни да оказваме такова, включително към църковната йерархия.

Но му посочвам, че Свещеното Писание ясно говори, пък и  църковната традиция потвърждава, че под „камък“ не трябва да разбираме тъкмо апостол Петър, а самия Христос – той е твърдото основание на Църквата, на която и портите на ада няма да надделеят; давам му примери за различни други тълкувания на този текст от евангелист Матей (гл. 16, стих 18) – тъй като има и други мнения по въпроса, и му посочвам примера на Христос, който казва, че може да разруши храма и в три дни да го съзида отново (Мт. 26:61), където се вижда, че и тук Той говори за Себе Си, както и в разговора си с Петър. Приятелят ми обаче продължава и ми цитира от документи на догматичното учение на католическата църква: „Който е послушен към епископа, той е послушен към Христос, а който не признава епископа, той не признава Христос и Онзи, Който Го е пратил“ (параграф 20 на Lumen Gentium – догматическата конституция на католицизма). Отговарям му: има нещо вярно в това, християните трябва да са послушни на водачите на църквата, то затова те са водачи – да ни водят по пътя към по-пълно познание на вярата, особено като имаме предвид, че те са носители и изразители на правилната вяра (и затова така и наричаме епископите – „правило на вярата“) и от тях трябва да попиваме християнските истини (освен, разбира се, от Свещеното Писание, а за православните – и от Свещеното Предание). Но същевременно му посочвам, че да се приравнява послушанието към епископа с послушанието към Христос е преди всичко едно по-късно и добре обосновано от католицизма учение за йерархията като императорска или царска йерархия, на която поданиците са длъжни да отдават безусловна почит, послушание и дори страхопочитание; подобни възгледи съществуват и в други християнски общини, но римокатолицизмът е извел този принцип до някаква крайност, която кара вярващите да виждат в римския папа не само наместник на Христос тук на земята, но дори и „най-пълен и истински образ на самия Христос тук сред нас“ (аз самият съм имал случаи при разговор с католици да чуя от тях такова нелепо от християнска гледна точка твърдение). По този въпрос с приятеля ми като че постигаме някакво съгласие.

Сетне продължаваме разсъжденията си за послушанието и вярата, като си казваме: водачите на църквата могат да бъдат както добри, тъй и не толкова добри, и историята ни дава изобилни примери (както и изрази от типа „Не дай Боже да ви се случи зъл епископ – тогава нищо не можете да направите, ще си го търпите, докато ви управлява“ – нещо, което се е казвало и от църковни Отци, и от съвременни вярващи), но като знаем, че Църквата е и нашето земно християнско семейство, в което вярващите в Христос взаимно се търпят, учат се един от друг, прощават си грешките и продължават по-нататък по пътя им към „придобиване на Христос,“ то какъвто и църковен водач да имаме в енорията си или в епархията – трябва да му отдаваме дължимото. Никой не избира какъв да бъде баща му или майка му: те са такива, каквито са, някои са добри и грижовни, други са по-безгрижни и не толкова отговорни, а трети пък направо са разсипници и прахосници. И въпреки това семейството продължава напред, децата отдават дължимото на родителите си, всички в семейството в края на краищата търсят общото и ценностното, което ги държи заедно в това неразделно цяло, семейството (разбира се, тук оставяме настрана въпроса за разделените семейства – това е друга тема). Та така и църковните ни водачи – били те епископи, пастори, „председатели,“ или какъвто и да е друг тип „ръководители“: щом сме с тях в едно християнско семейство, всички в него сме длъжни да отдаваме един другиму дължимото.

Знаем, че обикновено църковен водач става онзи, който е доказал висотата на вярата си, добрия си живот на християнин и, често, но не винаги – високата си богословска подготовка по истините на вярата. Като такъв, църковният водач вижда вярата, самите вярващи и света от по-голяма висота, отколкото обикновените вярващи (не че има „обикновени“ вярващи, но просто такъв е изразът), и най-често неговият поглед и неговите преценки са правилни и полезни за вярващите – както по отношение на вярата им, така и по отношение на църковното устройство и църковната дисциплина. Детето не може напълно да разбере действията на бащата, който, независимо от характера му и добрите и лошите моменти, в които понякога се намира, се грижи за семейството, допринася за неговото добруване и за израстването на децата. Така понякога и вярващите невинаги разбират всичко онова, което църковният водач прави в ежедневието си, но в крайна сметка и в по-дългосрочен план разбират, че действията му са насочени към благото на конкретната църковна община и на всеки отделен неин член. Разбира се, тук говорим за „нормалните“ случаи на отношения между църковна йерархия и вярващи, и с моя приятел се съгласяваме, че има изключения от този нормален ред на нещата, при които имаме различните случаи на епископи и свещеници, както и на пастори, които са вършели или сега вършат гнусотии с онези, които са им „подчинени“ и се намират на по-долни стъпала на йерархичната стълбица.

В края все пак стигаме до едно по-обобщено съгласие: послушанието е добродетел и такова трябва да се отдава на онези, на които е поверено ръководството на църковната община (епископ, свещеник, пастор, интендант, и т.н.), тъй че християнското ни семейство (общината) да преуспява, както в духовния, така и в материалния си живот и дейности, но послушание трябва да се отдава преди всичко и най-вече на Бога: да чуваме в сърцето и ума си какво Той ни наставлява, да Му бъдем послушни докрай, да се отървем от своеволието и да се подчиним на Неговата воля, за да ни бъде добре и да живеем богоугодно на земята (алюзия към петата Божия заповед). Послушанието не е безусловна категория, то е жизнен принцип (т.е. принцип на живота) и като такъв човек го упражнява в съответствие с разумните начала на живота; известно е, че можем да имаме и неразумно послушание, когато от прекалено угодничене можем да спомогнем за установяването на тоталитаризъм, тирания и безкраен абсолютизъм. Послушанието е баланс, който човек установява за себе си и за обществото, в което живее, тъй че всички в него да отдават на другия онова, което им подобава и което Бог отрежда на онези, които са Му верни и които в послушанието си към Него правят и послушанието към хората умерено, балансирано и в крайна сметка – богоугодно. В действителност вярата е и мерилото на послушанието: от безрезервната ни вяра в Христа се определя и степента на послушание към другите.
Публикувана в Блог
Вторник, 15 Декември 2015 10:12

За свещите, вярата и търговията

sveshti

Едно е сигурно: между свещите и вярата няма никаква връзка! Но някои християнски общности с десетилетия и дори с векове убеждават християните, че връзката между тях е най-пряка и че молитвата на вярващите към Бога задължително трябва да бъде съпроводена със запалена свещ. Това се отнася както за православните църкви, така и за римокатолически и дори за една немалка част от англиканските църковни общини (наистина, през последните няколко десетилетия в повечето англикански храмове, а също и в немалко католически, свещите бяха изоставени, но доскоро те бяха „задължителен“ атрибут на вярата).

„Църковната свещ е чиста и свята жертва пред Божия олтар. Всеки съзнателен е предан християнин да пали с искрена молитва при всяка богослужба в храма, дома и другаде само църковната свещ. Свещта, купена не от Божия храм, не е църковна, не е жертва пред Бога и не носи никаква полза на приносителя й“. Вярвате или не – но това „назидателно четиво“ се помещава в православните църковни календарчета от много десетилетия насам (намерете което и да е от последните десетилетия и ще видите текста непроменен от памтивека). Значи да повторим: свещта е жертва, който я пали, той е съзнателен християнин, всяка друга свещ е нецърковна, не е жертва и не носи полза на онзи, който я купува и я пали.

Сега да разсъдим. Историята ни сочи, че продажбата на свещи с нищо не се отличава от всяка друга търговия, която се върти както „на светло,“ така и „на тъмно“, на открито и на закрито, върху тезгяха и под тезгяха. Ама дали тази продажба се отнася до църковните свещи или до които и да са други свещи (включително онези, с които нашите роми – циганите ни, с една дума – наводниха пазарищата) – няма значение, търговията си е търговия и търговецът трябва да печели; иначе не е търговец, ами е будала.

И тъй, от два дена разбираме, че Българската православна църква (БПЦ) решила на свое заседание от 8 декември да вдигне цените на „църковните“ свещи. Ние знаем какво означава „вдигане на цените“ и това явление ни съпровожда от десетилетия. Тъй че нищо ново под слънцето. Онова, което също знаем от опит, е че цените обикновено се увеличават с два, пет или дори десет процента; рядко ще си спомним за увеличение от петдесет, сто или повече процента наведнъж. Нещо повече: само един твърде алчен „бизнесмен“ (по-скоро – крадец на чужди пари) би си позволил да вдигне цената на стоката си двойно. Да си представим, че от утре хлябът няма да е левче, а ще е два лева, билетчето в автобуса също от левче ще скочи на два лева, или жилището, което вчера исках да купя за 30 хиляди евро вече ще ми го продадат за 60 хиляди. А заплатите, както добре знаем, се увеличават с по два-три, най-много пет процента.

Та управниците на БПЦ (тук – синодалните старци, които в случая със свещите бихме нарекли бизнес-управници) изведнъж решиха да вдигнат цените не с пет, не с десет и не с двадесет, а с цели сто процента. При това тайно, без никой да знае, и едва след седмица време нашенската преса научи новината и я пусна по медиите. А БПЦ продължава да си мълчи: ми идете на сайта на БПЦ и потърсете новината? Няма я, защото тя никак не е важна, че да бъде удостоена с поместване на сайта. Че и защо да я поместват: от днес (когато вече действа новата цена) всеки, който реши да си купи свещичка, ще разбере че онази, която беше 20 ст., сега вече ще е 40 ст., свещичката от 50 ст. вече ще е левче. В интерес на истината трябва да кажем, че увеличената цена се отнася до закупените от храмовете и манастирите свещи от БПЦ: досега един килограм свещи БПЦ продаваше на своя клир за 40 лева, сега килограмчето ще струва 80 лв. Свещеници и игумени ще решават колко да бъде цената на дребно, с която ще бъдат удостоени вярващите, които купуват свещи.

И тъй, споменавайки по-горе търговеца и будалата, нека сега да видим, кой е будала: синодът ли или онези, които купуват свещи?

Ама те дали ще купуват тия свещи? Ми да разсъдим: почти половината от тях са пенсионери, чиято пенсия, както знаем, бе увеличена от последните пет години само с пет процента, а свещичката вече те трябва да купуват с увеличение сто процента. Една немалка част от приходящите в храмовете са млади семейства с деца, чието финансово състояние, както ни е добре известно, също е отчайващо и те пестят всяка стотинка, само и само някак си да свържат двата края и децата им да не ходят гладни, жадни и голи (е, поне за една част, ако не за всички, от младите семейства това е жива съвременна картина). Та си мисля, че при създалата се „финансова ситуация“ тези църковни приходящи ще се опитват някак си незабелязано да се промъкнат край свещопродавачката и да си стоят в храма и без свещичка. „Че какво, Бог и тъй вижда в сърцето ми, какво толкова като не съм си купил и запалил свещичка,“ ще се утешават те. Пък ако някой си и купи (особено като му се каже, че без свещ даден обред не може да се изпълни), то най-вероятно това ще е една свещичка от 40 ст. (бившата 20-стотинкова свещ) и толкоз. Е, някой може да се бръкне и по-дълбоко в джоба и да купи и повече, но имам съмнение, че тези хора ще стават все по-малко и по-малко.

И тъй, защо синодът реши да вдигне цените толкова драстично и кой има изгода от това? Не мисля, че някой се съмнява относно изгодата: със сигурност тя не се отнася до вярващите в храмовете, „изгодата“ (ако това въобще може да се нарече изгода) е изцяло за търговеца, който си е вдигнал цената и съответно очаква двойна печалба. Изгодата е за БПЦ, тъй като повече от половината от приходите от свещи отиват за синода, някъде към 30 процента остават за църковните настоятелства и други петнадесетина процента отиват в епархийските бюджети. Т.е. изгодата не е нито за вярващите, нито за свещениците, които вече ще продават много по-малки количества свещи. Но това „изгода“ ли е, което БПЦ стори с вярващите? Не мисля, това е по-скоро изнудване и безсрамна лакомия. И се чудя докога вярващият народ ще вярва на онова „назидателно четиво“ за църковната свещ и нейната жертвена сила пред Бога. Чудя се също така колко ли ще се увеличи „търсенето и предлагането“ на „нецърковните“ свещи от страна както на вярващи, така и на свещеници (факт, който от доста години насам значително нарушава „бизнес-плана“ на синода, тъй като свещениците масово купуват значително по-евтини свещи не от синода, а от други по-мургави „бизнесмени“).

Тъжна картина, братя и сестри, тъжна!

Все си мисля, че и малцината упорстващи в доверието си към синода явно накрая няма да издържат и ще започнат и те да казват истината право в очите, а не както в момента си мълчат и преглъщат каквото и да им се поднесе. Но същевременно съм убеден, че Бог винаги промисля за всичко, което става в сърцето на човека и още повече в сърцето на вярващия. И който в сърцето си търси Бога и вярно Му служи, който не краде и не печели от лихварство, който вижда първом духовното, а едва след това материалното, и който не се взира първом в свещта, а едва след това в Божия образ – той ще бъда познат от Бога като Негово чадо, и той ще търси само Бога и Неговата слава, а не човешка слава (и човешка печалба от свещи). Бог да ни е на помощ!

Публикувана в Блог