Блог Свобода за всеки
Петък, 21 Септември 2018 06:21

Лятото на лявата пропаганда

Лятото на 2018 година е в разгара си, наградите „Тони“, които са театралният еквивалент на филмовите „Оксар“ и телевизионните „Еми“, са също в разгара си, когато по време на своя реч холивудската звезда Робърт де Ниро се изказва по политически въпрос. Актьорът се извинява на канадския премиер Джъстин Трюдо за „идиотското поведение” на американския президент, с което недвусмислено изразява негативното си отношение към г-н Тръмп. Успешно превъплътилият се в човек с тежко психично заболяване от филма „Пробуждане“ на Пени Маршал не спира дотук, а продължава да разкрива политическите си убеждения под формата на нелепа, нецензурна тирада. Де Ниро нарича г-н Тръмп „куче“, „свиня“ и „лъжец“ и употребява псувня, на която немалко български таксиметрови шофьори биха се възхитили.

karikaturaЛятото на 2018 е на път да си отиде, в Ню Йорк се провежда финала по тенис при жените от Откритото първенство на САЩ от Големия шлем. Чернокожата Серина Уилямс губи от млада японка и излиза от кожата си заради решения на главния съдия на мача. Звездата на американския тенис нарича рефера „крадец“, „лъжец" и го заплашва, че той никога повече няма да ръководи нейна среща. По време на пресконференцията след двубоя тенисистката обвинява съдията в сексизъм и със самочувствие на героичен борец срещу неправдите в света декларира, че с деянието си по време на тенис срещата тя всъщност е защитила всички онеправдани жени.

И ето че почувствалите се защитени жени от цял свят веднага получават възможност да върнат жеста на чернокожата си вдъхновителка. Започва абсурдна кампания срещу художника от австралийския Herald Sun Марк Найт, обвиняваща го в расизъм и сексизъм заради карикатура, в която той си позволява да осмее неприемливото поведение на агресивната тенисистка – същата онази чернокожа Серина Уилямс, влязла в ролята на говорителка на феминизма.  

Лятото на 2018 още не е отминало, а фронтменът на популярната ирландска банда U2, Боно, e поканен за втори път да посети Елисейския дворец. Една от целите на визитата на британския рок певец при френския президент Еманюел Макрон е обсъждане на въпроса за равенството между мъжете и жените в перспективата на предстоящото ротационно председателство на Г-7 от Франция догодина. Имайки предвид властта, която единият притежава в политическите среди, а другият – в общността на занимаващите се с шоубизнес, можем да допуснем, че идеологическият заряд, който се съдържа в темата за егалитаризма, ще бъде още по-успешно наложен в законодателството и културата на народите. По друг начин казано, с артистичен замах още веднъж изкуство и политика ще се съюзят, за да възпеят зловещото ляво, хуманистично Liberté, Égalité, Fraternité (свобода, равенство, братство).

Лятото на 2018 предстои след няколко месеца. Още е 2017, а влиятелното списание Time, обявява избора на редакционния си екип за личност на годината. Жените от #Me too, жертви на сексуално насилие, са личностите на годината. Кампанията започва след обвиненията срещу холивудския продуцент Харви Уайнстийн в сексуален тормоз. Актриси, сред които и такива, които през годините са се ползвали от славата и парите на Холивуд, изведнъж се сещат, че преди много години, в началото на бляскавата им кариера, някой се е възползвал от тяхната невинност. Сега обаче всичко се е променило, те са готови да говорят смело и без срам за миналото и резултатът е налице – в публичното пространство се появява още една пропагандно истерична кампания.

Нека сега накратко видим какъв е смисълът от споменаването на гореизложените примери, които сякаш нямат връзка помежду си. Когато се вгледаме в описаните събития и в хилядите подобни, които бомбардират умовете ни непрестанно, можем да установим една и съща тенденция – представители на шоубизнеса и спорта не спират да говорят по теми, които очевидно надхвърлят възможностите им да ги разберат, застъпват тези, противопоставят се на политики и хора с цел обслужване на една и съща идеология – тази, която се намира в левия спектър на политическата палитра. А точно там можем да забележим пропагандираните и от шоубизнеса, и от спорта феминизъм, егалитаризъм и противопоставяне на необичайната, но в много отношения здравословна дясна политика на Доналд Тръмп.

Властта всъщност е употребата на силно влияние, чрез което някой може да се разпорежда. Когато богатството и известността са единствената причина за тази власт, катастрофата е неминуема. Футболистите, музикантите, тенисистите, актьорите, коафьорите и кой ли още не придобиват възможността  да контролират, да подчиняват чуждата воля на своята. А своята те отдавна са покорили на левите си работодатели.

Разбира се, в този ред на мисли е редно да отбележим, че свободата на словото е основно човешко право, което трябва да бъда защитавано. Свободата на словото е важна ценност, но ако в словото няма свобода, ценностите са под сериозна заплаха от изчезване. Те са застрашен вид, докато не се намерят хора, които да ги закрилят.

И докато изпращаме лятото на 2018, нека си припомним, че жегата на идеологическото противопоставяне тепърва предстои.  

Публикувана в Блог

Liberalen svetogledПрез последните години в медийните публикации, политическите речи, международните документи, както и в личната комуникация на повечето хора все по-често се чува една дума, която до скоро бе част от речника най-вече на изследователите на религиозни текстове. Става въпрос за понятието жертва. Въпросната дума се използва тогава, когато на вниманието ни се представят трагични новини, свързани със загинали в пътни инциденти, природни бедствия, военни конфликти и т.н. Но ако се заслушаме в гласовете, идващи от медийния пазар, ще чуем, че в езика, използван в един свят, който сякаш е погълнат от либералния политически светоглед, на термина жертва се придава много по-широко значение. Като жертви биват определяни децата, етническите малцинства, хомосексуалистите, жените, преживели домашно насилие, момичетата, въвлечени в трафика на хора, кучетата, котките и т.н.  

Мотивът за масираната кампания, подета от либералните идеолози и разпространявана от техните глашатаи, изглежда благовиден, а именно – обществото да се справи с ширещото се насилие над беззащитните, като бъде приложена опитаната стратегия, според която съществена част от решаването на един проблем е разпознаването и извеждането му на показ. Но това е само на пръв поглед – истинските намерения на съвременните социални инженери са доста по-дълбоки.

Либералите, които искат да представят определени обществени групи като жертви, всъщност имат нужда от тях, за да завладеят идеологическа територия. Така наречените жертви са тяхното най-силно оръжие. Чрез тях те искат да променят законодателства, да унищожат традиции, да се справят с консервативни практики и да подменят ценности, древни колкото света. Жертвата има нужда от особен вид защита, твърдят либералите и безскрупулно използват специалния статут на пострадалата група хора, за да ограничат правата на всички, в това число и на тези, които по принцип не прибягват до насилие, поставяйки ги в полезрението на всеприсъствената държавна машина.

Всеки нормален човек разбира, че насилието над беззащитните е морално осъдимо деяние и че трябва да бъде заклеймено като нещо отвратително. Използването на трагедията на човек за постигане на политически цели обаче не е ли действие, което е също толкова противно?  Думите, зад които стои конкретен идеологически заряд, независимо дали осъзнаваме или не, дава отражение върху мисленето ни. Дори да не се интересуваме от политика, съвременната лява политика се интересува от нас и чрез системно и целенасочено натрапена терминология се опитва да ни накара да възприемем либерално-хуманистични идеи и практики, които в същността си са противни на здравия разум и на християнската истина.

Но нека да не сме голословни. В този кратък коментар бих искал да предложа на вниманието на читателя само два от многото примери, подкрепящи тезата за маниакалната жертвомания, която ни заобикаля. Покрай злополучната Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие обществото бе шокирано с широко тиражираната статистика, че над 1 000 000 българки са жертви на домашно насилие.

В новинарския сайт pik.bg можем да се запознаем с информация, която стои под заглавието 1 000 000 българки са жертви на домашно насилие:

Според европейско изследване около 25% от жените или всяка четвърта българка са се срещали с този проблем. Според неофициални данни обаче, оповестени от националния омбуцман Мая Манолова, в началото на годината, над 1 млн. българки са имали подобен проблем, съобщава „България он еър“.

Въпросът стои – 1 000 000 насилвани българки реална цифра ли е, или е число, обслужващо конкретни пропагандни намерения? За себе си намирам отговора в по-горе цитирания текст, от който става ясно, че официалното лице, националния омбудсман Мая Манолова няма проблем да оповести, да даде гласност, да внуши неофициални данни, които идват кой знае откъде. Естественият извод е, че ако има 1 000 000 жени, жертви на насилие, то логично е да има поне 500 000 хиляди мъже насилници. Ако тези числа са верни, констатацията е потресаваща, но ако не са, е важно да разберем кой има сметка от това нагло противопоставяне на половете. В настоящите кратки разсъждения няма как да бъде разкрит в детайли генезисът на лявата пропаганда в жертвоманийната кампания, но все пак можем да допуснем, че същите идеологически сили от миналото, призоваващи за класова борба, имат интерес от съвременното противопоставяне на една обществена група срещу друга.      

Още един интересен пример – в публикация в сайта frognews.bg се запознаваме с ужасяващите данни, представени от председателя на учителския синдикат Янка Такева:

70% от децата у нас са жертва на насилие в семействата си, показва изследване на Синдиката на българските учители. […] Учителите също са жертва на агресия, подчерта Янка Такева. Според нея 65 процента от преподавателите в училище са подложени на различен вид натиск.

Без да съм прекален скептик, от гореизложената информация разбирам, че председателят на учителския синдикат Янка Такева признава следното: училището не е място, на което младежите се образоват, а територия, обитавана от два вида жертви. Учениците жертви на домашно насилие срещат учителите жертви на друг вид насилие. Страх ме да си помисля какво ще излезе от сътрудничеството между толкова жертви, събрани на едно място.

Целият ни живот е продукт на това, което сме приели да вярваме. Ето защо е редно да разберем настина ли живеем в едно зомбирано общество от жертви, или някой се опитва да манипулира общественото мнение. Целта на този, който прибягва до манипулативни средства, е да въведе в заблуда, а следствието на заблудата е поробване. Ще се оставим ли отново да бъдем поробени, този път от новия либерален агресор, който пипа с кадифени ръкавици, но държи оръжие зад гърба си, или ще сме достатъчно мъдри да отстояваме свободата си, това времето ще покаже.

Но докато тече този идеологически сблъсък, нека си спомним две много важни истини:

Думата жертва има следните значения: от една страна, жертвата е дар, принасян на божество, а от друга – жертва е някой, който е пострадал при конкретни обстоятелства. Двете значения сочат ясно, че когато бъдат видени като жертви през либерално-хуманистичните очила, хората, пострадали при тежки житейски обстоятелства, са всъщност дар, принесен на едно точно определено божество – божеството на либералната държава, което твърди, че ще ги защитава, но само ако са готови да бъдат използвани като хора със специален статут. А втората истина, която се съдържа в първата, е, че краят на всяка една епоха, цивилизация или обществен строй започва с обезценяването на думите или изкривяването на тяхното значение.

Публикувана в Блог

Всяко едно историческо събитие се предизвиква от личности, чийто живот, творчество, дело, политически и идеологически убеждения са насочени към дефиниране и изграждане идентичността на обществото. Всяка една промяна на политическата обстановка в страна или регион, всяка управленска криза и всяко решение, което в крайна сметка трансформира света, са следствие от конкретни вярвания. Ето защо, ако думите на френския философ от XVIII в. Волтер „Който успее да ви убеди да вярвате в абсурди, може да ви убеди да извършвате зверства“ са истина, то на тази истина трябва да обърнем специално внимание, защото към настоящия момент тя звучи като зловещо предупреждение.

Нелепостите, които прозират от решенията на съвременния управленски елит, стават все по-осезаеми, имат все по-тежък ефект върху отделния човек, а усещането, че сме притиснати да ги приемем безрезервно, е все по-силно изразено. Проблемът обаче е в това, че същият този, който ни внушава как в нелогичното има логика, не е лесно да бъде идентифициран. Чувстваме присъствието му в медийни репортажи, експертни коментари, политически решения, послания, достигащи от кресливия глас на шоуиндустрията, но сякаш нямаме възможност ефективно да му се възпротивим, защото той се проявява в множество лица и думи.

И все пак, на 27 юли ще стане ясно дали Конституционният съд няма да се превърне в едно от тези лица. Ще разберем дали институцията, следяща за спазване на законите на България, няма да заговори с гласа на този, който се опитва да убеди хората да повярват в абсурда на третия пол. На 27 юли ще си проличи дали 12-те съдии, които са поели отговорността да следят за спазването на конституционния ред в страната, ще се поддадат на огромния натиск да бъде узаконено беззаконието с име Истанбулска конвенция, или ще проявят доблестта да се изправят срещу невидимото, но мощно присъствие на този, който желае да вярваме в абсурди.

Притеснителен е фактът, че едва в последния парламентарен ден преди лятната депутатска ваканция ще стане ясно решението на Конституционния съд дали Истанбулската конвенция противоречи на основния закон. Стар, но ефикасен метод е народните представители да излязат в заслужена почивка тогава, когато трябва да отговарят на въпроси, на които не желаят. Притеснителна е и новината, излязла в социалните мрежи, че със седем срещу пет гласа съдиите вече са постановили, че Истанбулската конвенция не противоречи на основния закон в България. Надеждата ни е тази новина да си остане просто един неотговарящ на истината слух.

И все пак, ако опитите на този, който иска да ни убеди да вярваме в абсурди, дадат резултат, ако Истанбулската конвенция бъде ратифицирана и в крайна сметка някъде там, в бъдещето, българското общество бъде убедено в абсурда на третия пол, то колкото и трудно да е да си представим какви ще са последиците, едно конкретно следствие неминуемо излиза на преден план, а именно: който повярва в съществуването на трети пол, ще извърши зверството да изнасили съвестта си и да приеме абсурда за нормално състояние. Ако човек извърши това престъпление над собствената си съвест, той вече няма да има задръжки – всичко ще му е позволено.

В този ред на мисли в романа си „Братя Карамазови“ руският класик Фьодор Михайлович Достоевски заявява: „Ако няма Бог, всичко е позволено“. Логичното продължение на думите на големия писател е: „Ами ако има Бог…“. Ако Създателят на цялата вселена ясно е разкрил в творението си, че е създал само два пола – мъжки и женски, какво следва? Ако има Бог, моята препоръка към този, който се опитва да убеди хората в абсурда на третия пол, както и към този, който е приел това внушение, е тази: редно е да се страхувате.

Публикувана в Блог

KatynМасов гроб е мястото, където са погребани човешки тела, в повечето случаи такива, които е невъзможно да бъдат идентифицирани. Названието се използва, за да обозначи местоположението, където са заровени десетки, стотици и дори хиляди хора. В естеството ни е да реагираме, когато си представим картината на преплетените недоразложени трупове на мъже, жени и деца. Изпитваме състрадание, погнуса, гняв, желание да разберем истината за случилото се. Истината, която безкомпромисно честно ще ни разкрие причината тленните човешки останки да бъдат захвърлени като отпадък в зловещия и безличен ров.

Откриването на масови гробове, като тези в Белжец, югоизточна Полша, в които се предполага, че са погребани 300 000 тела, или тези в Катин, където по нареждане на Сталин са били разстреляни огромен брой военнослужещи, армейски свещеници, едри земевладелци, бежанци, университетски професори, адвокати, инженери, учители, писатели, журналисти, пилоти, винаги води до някакъв ефект върху обществото. Най-малкото, предизвиква го да направи всичко възможно да научи уроците на историята, за да не се повторят отново ужасните минали събития.

Съвременните човеци обаче, погълнати от собствения си егоизъм, отказвайки да се поучат, възпроизвеждат отново и отново безумието на жестокостта. И така в мирно време те продължават да убиват и да превръщат мястото, на което живеят, в своеобразен масов гроб. По ред причини те наричат убийството с друго, по-приемливо име, но отнемането на човешки живот си остава престъпление, което води към мрачни последици и носи тежка морална присъда за извършителите на деянието, за семействата им и за цялото общество.

Умъртвяването на неродените деца, познато с термина аборт или окичено с по-приемливия медицински израз „преждевременно прекъсване на бременността“, е съсипвало и продължава да съсипва невъобразим брой съдби. То ни обрича, ден след ден, да стъпваме върху обширен масов гроб, без да си даваме сметка, че газим върху костите на тези, които никога не са имали шанса да реализират мечтите си като хора, дарени от Бог с права и достойнство.

По време на форум, посветен на репродуктивното здраве, доктор Гергана Коларова, изпълнителен директор на Първа САГБАЛ „Света София“, изнесе потресаващи данни за броя на абортите в България. От 1954 г. досега са извършени 6,5 милиона убийства на неродени деца. Нека прочетем по друг начин тази страшна информация – почти толкова жители, колкото днес наброява България, лежат убити в краката ни. И тук не става въпрос за някакво далечно минало, а за съвременен геноцид – масово изтребление, което се случва и в настоящия момент. Според официалната  статистика само през 2016 г. броят на интервенциите за погубване на живот са 26 446, докато родените българчета са едва 56 000.

Разбира се, тези данни не посочват изолиран проблем, случващ се в границите на една единствена държава. Абортите са общочовешка трагедия, която доказва, че разпадът на морала, изразен в презиране на правото на живот, е световна тенденция с фатални последици. Дори страни като Ирландия и Аржентина, в които заради религиозната традиция доскоро темата за легализиране на абортите бе немислима, днес ситуацията е различна. На референдум, проведен през май 2018 г., ирландците гласуваха за промяна в законодателството, отварящо вратата на беззаконието, което ще узакони убийствата на неродените. В сайта vest.bg четем следната информация:     

Над 60 на сто от ирландските гласоподаватели, участвали в референдума за либерализация на абортите, са подкрепили намаляването на ограниченията, показват първите частични официални резултати, предаде Франс прес. 66,36 на сто от избирателите са подкрепили либерализирането на закона за абортите, който в момента е сред най-строгите в Европа, сочат резултатите от преброяване на гласовете в четири от четиридесетте избирателни района. Избирателната активност е близо 63%. Ирландският министър-председател приветства падането на забраната. Лео Варадкар нарече вота „победата на тихата революция“. „Това, което виждаме днес е победата на тихата революция, която се налага в Ирландия в последните 10 или 20 години“, заяви Варадкар пред националното радио.

Тихата революция, за която говори ирландският министър-председател, всъщност е една много, много кървава световна война, обхванала цялото човечество. В този повсеместен конфликт България не само, че не е подмината, но и всекидневно дава своите свидни жертви. А гласът на обществената съвест апатично е притихнал. Да, медиите понякога алармират за демографска криза в страната, изкарват на преден план безлични числа и отвлечени статистики, но това не е достатъчно.

На хората трябва да стане ясно, че са изправени пред последиците от грандиозен морален разпад. В очите на съвременния човек човешкият живот е толкова евтин, че може да бъде заменен като разменна монета за удоволствие, удобство, сигурност. Убийството, наречено аборт, е предварително оправдано, а обстоятелствата, било то смекчаващи или утежняващи вината на извършителите, нямат значение, защото общоприетата заблуда е, че вина не съществува. Неродените деца са жертвани в името на „новия морал“, а малките им телца  неизменно разширяват пределите на масовия гроб.     

Разликата между печално известния масов убиец от Катин Василий Блохин, комендант на главната квартира на НКВД на ул. „Лубянка“, Москва, който собственоръчно разстрелва около 6 000 души, и този, който одобрява едно убийство на неродено, е голяма, но и не е. Тя се изразява най-вече в приноса към запълването на масовия гроб. Прилагането на една единствена процедура по „преждевременно прекъсване на бременността“ лишава света от може би необикновен военнослужещ, армейски свещеник, едър земевладелец, университетски професор, адвокат, инженер, учител, писател,  журналист, пилот. Лишава света от още един човек, създаден по Божи образ и подобие.

И все пак читателят може би ще се запита няма ли добра новина в този мрачен коментар. Отговорът е – има. Добрата новина е, че ще дойде момент, в който този морален разпад ще спре, защото там, където има гроб, рано или късно ще има възкресение. А стане ли дума за възкресение, погледът ни може и трябва да бъде отправен в една единствена посока.

Публикувана в Блог