Блог Свобода за всеки
missia local church small„Хайде сега, не разбираме ние – много добре разбираме, защото всеки от нас знае, че Христос ни заръчва да отидем и да научим всички народи, като ги кръщаваме в името на Отца и Сина и Светия Дух,“ вече чувам повечето събратя да ми казват в отговор. А други ми напомнят: „Нима не водим правилен църковен живот, нали другите хора, като видят добродетелите, които християнството проповядва и които ние като християни всекидневно извършваме, също пожелават да се кръстят и стават християни? Ето по този начин мисионерстваме!“ Да, ама не – както се казва. Защото и за най-непредубедения наблюдател, който вижда вярата и делата ни в нашите църкви, е повече от ясно, че вярващите у нас не разбират какво е църковната мисия, нито пък я вършат (и как да я вършат, като не я разбират).

Темата за мисията на Църквата е обсъждана многократно и всяко завръщане към нея може да предполага преповтаряне на вече казаното. Животът обаче е толкова многообразен, че в него няма преповтаряне – всеки ден е уникален и хората го изживяват по свой уникален начин. Така и въпросът за мисията на Църквата всекидневно се задава и на него всекидневно трябва да се дават отговори. Аз самият съм изписал стотици страници и съм изнесъл стотици часове лекции за мисията на Църквата (и затова съм малко пристрастен към темата) и не мога да разбера, защо християните у нас продължават да не разбират какво е мисия – не че някой трябва да прочете какво съм написал или да слуша лекциите ми: то има толкова много книги за мисията на Църквата и толкова много прословути лектори може да се чуят или видят в Ютюб, че човек само да поиска, и ще го залеят вълни от информация. Но не разбирам защо при такъв обилен информационен поток и при уж „утвърдената църква у нас след промените от 90-те години на миналия век“ все още вярващите не намират отговор на въпроса за църковната мисия.

Нямаше да захвана тази тема отново, но съвсем случайно научавам за представянето на една книга, която е определена като мисионерска. Винаги, когато прочета, че една книга е мисионерска, първата ми реакция е, че тя не може да е мисионерска, освен ако в нея не се говори за мисията на Църквата и начините, по които Благата вест може да достигне „до краищата на вселената“; като прочета книгата и като видя, че в нея се говори тъкмо това (освен други методологически въпроси на църковната мисия), тогава може да заключа, че тя е мисионерска. Когато в нея чета отечески напътствия за това как да се приема светото причастие, какви да са отношенията между съпруг и съпруга и какво да е възпитанието на децата, веднага разбирам, че тази книга няма нищо общо с мисията на Църквата (макар че заръките за правилен християнски живот могат да бъдат добра предпоставка за мисия). А аз тъкмо за това чета в упомената по-горе книга, която носи заглавието „Посъветвай ме, отче.“ А на друг сайт чета: „Мисионерска книга представиха на Седмицата на православната книга във Варна.“ И веднага първата ми реакция е: тази книга мисионерска ли е?

Както можете да очаквате, първата ми мисъл ще бъде, че тя не е мисионерска (докато книгата не ме убеди в обратното). И като продължавам да чета книгата, тази първа мисъл после става втора, трета, четвърта мисъл и сетне се превръща в убеждение. Та чета, значи, на онзи сайт: „[Книгата] обхваща широк спектър от въпроси, обединени в 11 теми, между които: постната дисциплина, пристъпването към св. Причастие, отношенията между съпрузите в брака, възпитанието на децата, до такива съвсем практически теми като поведението в храма. Това са въпроси, които всеки един вярващ си е задавал, особено в началото на своя християнски път“. Значи писателите в сайта считат, че тези единадесет теми са мисионерски и за автора на статията (жалко, че той не е упоменат) няма съмнение, че на онова събитие е представена мисионерска книга. За жалост, нямам възможност да я прочета, но от казаното за нея в различните медии мога да съдя за нейния немисионерски характер; виждам я повече като наръчник или ръководство за „правилен“ църковен живот в „моята“ (в случая – православната) църква, а не като наръчник за проповедничество на Благата вест „до край земя“.

Авторът на статията цитира също така думите на директора на издателството, което е публикувало книгата: „Трябва да правим книги, които младите хора ще разберат и ще им дадат основание да дойдат в Църквата”. Значи книгите, които „правим“, ще се разберат от младите и те ще дойдат в Църквата. И тези книги ще ги наречем мисионерски, защото чрез тях ще привличаме невярващите към Христос и към Неговата Църква. Сайтът още по-убедено утвърждава мисионерския характер на тази книга: „Поради своята мисионерска насоченост тя е с достъпна цена въпреки луксозното оформление“, се казва в посочения по-горе линк към статията. Нека, значи, да издаваме мисионерски книги и да ги продаваме евтино на хората, та като ги четат, да пожелаят да дойдат в храма.

Питам се: кого заблуждаваме – себе си ли или другите? Ако се опитваме да заблудим другите, като съзнаваме какво вършим, лошо ни се пише: знаем какво е мисия и какво е Църквата, но заблуждаваме околните. Ако пък заблуждаваме себе си, още по-лошо ни се пише: нито ние знаем какво е мисия и какво е Църквата, нито пък другите можем да научим на онова, което не знаем.

И тъй, да се опитаме да отговорим на въпроса, зададен в заглавието на това разсъждение: Защо не разбираме какво е мисията на Църквата. Мисля, че не е нужно да даваме много отговори (а наистина множество отговори могат да се дадат на този въпрос), аз ще спомена само няколко:

- защото не знаем какво е Църквата: мислим си, че в нея са само вярващите от „нашата църква“, а другите са еретици и разколници; мислим си, че само ние обладаваме истината, която Бог е открил само на нас, а другите да ходят в ада или пък да се обърнат към „нашата“ църква; та така и с мисията: ако тя и да съществува, тя е мисия само на „нашата“ църква и тя се осъществява преди всичко чрез църковния ми живот в моя храм;

- защото не знаем какво е мисията на Църквата: мислим си, че като сме „изправни“ християни, вършим мисия, защото, видите ли, светлината ни тъй ще светне пред човеците, че те, като видят добрите ни дела, ще прославят Небесния Отец (алюзия към Мат. 5:16); с една дума, няма защо да отидем, да научим, да кръщаваме, да привличаме към Христос и към Църквата далечните на нас хора (макар и да са ни съседи) – важното е те да ни видят какви добри християни сме и ще пожелаят да дойдат в църквата;

- защото в „нашата“ църква се чувстваме комфортно, там познаваме всички, и всички ни познават, само в нашата църква всичко се върши правилно и само в нея получаваме онова, от което имаме нужда (включително различните треби: водосвети, панихиди, „обновявания“, „освещавания“ и т.н.); „защо ли ще изляза аз от комфорта на „моята“ църква и ще тръгна да уча другите как да живеят“ (т.е. да ги уча на християнски начин на живот)? „Не, много по-добре си се чувствам, когато съм си „вътре“ в моята църква и си се подвизавам, доколкото мога“, убеден е вярващият;

- защото сме политкоректни и не искаме да нарушим хатъра на някого – било на управляващите, било на хората, сред които трябва да отидем да проповядваме; „ами като тръгна да проповядвам, то я полицията ще ме викне за нещо, я кметът на селото или града може да има нещо против, я съседите ще ме намразят, или пък на службата някой може да ме упрекне“ и тъй нататък и тъй нататък – примери за „политкоректност“, колкото искаме;

- защото си мислим, че мисията на Църквата се върши от други хора, а не от нас, „обикновените“ вярващи; „има си хора за мисия, за мен е достатъчно да се подвизавам в „моята“ църква и да се спася, пък другите да правят каквото искат“, чувам от устата на мои събратя.

Като видим някого, че разнася листовки или пък заговорва хора по улиците и ги упътва към вярата, веднага решаваме, че той е член на опасна секта (не че такива няма, но то затова Бог ни е дал разсъдък, за да знаем кой е опасен сектант и кой е действително вярващ християнин). А като си „стоим“ в църквата и си се подвизаваме, не пречим на никого, не безпокоим околните, не си навличаме неприятности. Колко лесно забравихме, че апостолите непрекъснато бяха в беди и неприятности, защото говореха истината и обръщаха хора и народи към Христос; забравихме, че християнството се разпространява чрез жертвата (а понякога – и саможертвата) на мисионерите, на Христовите проповедници, а не чрез „стоенето“ в собствената църква; загубили сме всякаква памет за историята на Църквата, която ни говори, че Благата вест е станала достояние на стотици народи към днешно време тъкмо чрез опасните мисионерски усилия на Христовите благовестници. Та така си мислим и за разнасящите листовки: „абе защо тези са тръгнали да безпокоят хората“, казва си „обикновеният“ вярващ, „нямат ли си църква да си стоят в нея?“. Значи за този вярващ няма и съмнение, че отиването сред все още неповярвалите, заговорването им, даването на подходяща християнска литература и т.н., е признак за ерес и разколничество, а не за мисия. „О, горко ти, Хоразине, горко ти, Витсаидо!“

И тъй, да приключа с онова, с което започнах: знаем, значи, Христовата заръка „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате...“ и тъй нататък, и щом знаем, трябва да вършим онова, което знаем; осъзнали сме, че няма по-добро нещо от това, да привлечем към Христа другия, защото вярата в Христос е най-доброто нещо, което светът познава; но сме забравили апостолското предупреждение: „грехът е върху онзи, който знае да прави добро, а не го прави“ (Яков 4:17). Да се дигнем, да отидем (извън собствената си църква), да научим другите (а не да заблуждаваме), да ги обръщаме към Христос, да ги учим да пазят всичко онова, което Той ни е заповядал. А не да си „стоим“ в храма, да си четем „мисионерски“ книги, да си мислим, че Бог Сам ще си приведе в Църквата народите. Грехът е върху нас, които знаем как и защо да проповядваме Благата вест, но не го правим. Да се избавим от тази прелест и още днес „излезем“ от нашата затвореност и да отидем сред неповярвалите: тогава ще усетим дали сме Христови мисионери и ще разберем какво е Църквата.
Публикувана в Блог
Понеделник, 15 Август 2016 09:26

За „църквата“, храма и вярата

selo s 5hramaХубаво е човек да отиде в музея или в някой резерват, в който се съхранява било историята на народа, било неговото природно разнообразие, фауна, флора или други ценности на човешката култура. Хубаво е човек да отиде и на църква и да я види пълна с вярващи, които „с едно сърце и една душа“ се молят и търсят спасение на душата. Но тъжна гледка е да влезеш в празен храм, в който от години (понякога от десетилетия) не е влизал никой, който се руши от времето, но за който все пак някой от време на време полага някакви грижи, та да не се срути съвсем.

За такава тъжна картина се сетих, като четях материала „Село с 30 жители поддържа 5 храма“. Не че храмовете не трябва да се поддържат – често те са построени от недоимъка на народа и разрухата на много храмове у нас днес е грях, който ние християните носим в себе си (грях пред предците ни, които са заделяли от залъка си, за да строят християнски светилища). Храмовете трябва да се поддържат, защото в тях се отразява историческата ни памет, която до голяма степен е свързана с християнството. Онова, което не се поддържа у нас, е вярата на хората. Не просто вярата, а вярата в Господа, Който се разпъна на кръста и предложи на всички народи спасение. И тъкмо Той ни посочи какво е църквата: събранието на вярващите в Негово име. Наистина, с разпространението на християнството вярващите започнали все по-често да се събират в конкретни помещения, утвърждаването на вярата в отделните народи допринесла и за строителството на множество храмове, в които те вземали участие в молитви, богослужения и други християнски дейности. Така храмът започнал да се свързва и с вярата.

Но немалко християни забравили, че храмът сам по себе си е обикновена сграда, която няма собствен християнски смисъл – нейният смисъл е само архитектурен и битов; те започнали да мислят, че храмът е църквата. Този „мислителен процес“ не останал чужд и за българското християнство и дори в днешно време не са малко онези, особено сред православните, които невинаги правят разлика между храма и църквата (в смисъл на събрание на вярващите в Христос). Те все още не разбират, че да имаш храм не означава, че той е църква и че този храм е стожер на вярата: за тях наличието на храм означава и наличие на вяра.

Самите думи на свещеника, цитирани в посочената статия, ясно свидетелстват за това: „Отвсякъде селото е опасано с храмове, параклиси, което говори за вярата на тези хора“, каза отец Георги Танчев, архиерейски наместник на Санданска духовна околия.“ Можем да се съгласим, че тези храмове навярно някога са били свидетелство за вярата на хората от този край, но днес те не са нещо повече от някой музей или хербаризирана постройка, чиято цел като че е да остане за наследство на идните поколения просто ей-тъй, за хубаво.

Още нещо е шокиращо в тази новина: в това село „в момента се изгражда още един параклис.“ Нека да сме наясно: в него има пет пустеещи постройки, наречени християнски храмове, но изглежда селото има нужда от още една постройка. И като я построят, тогава местният 82-годишен дядо Йерусалим ще се грижи не за пет, а за шест пустеещи сгради. Дори и не искам да задавам въпроса кому е необходимо всичко това – грижата за петте (шестте) храма – въпросът е просто безсмислен. Нито 30-те постоянни жители на това село ще ги напълнят, нито хора от други села и градове ще се затекат към селото за служби.

Картината е още по-тъжна, когато поразгледаме още колко храмови постройки се строят у нас, докато същевременно съществуващите храмове са пусти или полупусти. Защото как да оприличим един храм, в който само допреди няколко десетилетия редовно са посещавали неделните и другите празнични богослужения от 120 до 150 вярващи, а днес този брой е сведен до 8-9 човека (които, към края на литургията, може да достигнат и до 15-тина). Тук говоря за храма в града, в който от 22 години ходя и в който дори преди 15-тина години редовно участваха в богослужението между 40 и 50 вярващи; който желае, може да провери тази моя „статистика.“ От няколко години го посещавам по-рядко, защото моята енория днес се намира другаде, но винаги, когато се върна в града си и отида на служба, ме обхваща някаква тъга и дори разочарование. Но в края на краищата това е истината и разочарованието ми като че нищо не променя в нея.

Пиша тези редове, защото подобна картина не се отнася само за православните храмове у нас: и в редица протестантски и католически богослужебни места броят на вярващите е спаднал през последните десетина-петнадесет години наполовина, а някъде и още повече. „Храмовете“ опустяват, а ние правим планове за още такива, като хвърляме пари, други средства, огромни усилия и най-вече време, което иначе бихме могли да използваме за мисионерстване, а не за превръщането ни в строителни работници, които като построят сградата сетне се надяват, че някой ще я обитава; в тази връзка се сещам за моя град, който е показателен в това отношение: той е един сред първите градове у нас, в който има най-голям брой празни апартаменти в новопостроените жилищни блокове, в много от тях повече от половината новопостроени апартаменти са празни, и те са празни от доста години насам (но нали е важно да „усвоим“ парите, които са ни паднали отнякъде, а пък дали някой ще живее в построените от нас жилища – това нас не ни засяга). Нима и онези, които строят храмове, не ги засяга дали те ще се напълнят? Имам чувството, че е тъкмо така, защото при сега пустеещите храмове да строиш нови – това е повече от показателно.

Призивът ми е: да си спомним какво е „църква“ и ако и да строим храмове, да ги напълним с вярващи (но преди да строим нови, задължително да напълним старите); да хвърляме средства, усилия и време за мисионерстване, та да привлечем в Христовата църква онези, които са сред нас и които макар и да са ни съседи, хабер си нямат от вярата и християнството; да съзиждаме „църквата“ (събранието на вярващи в Христос) и сетне да съзиждаме постройки, които в даден момент ще станат християнски богослужебни места (храмове); да не мислим, че само ние сме най-праведни (най-правилни, т.е. право-славни), а, видите ли, всички други християни са еретици, а да търсим възможности за диалог и съвместни дейности в една или друга степен (доколкото доктриналните различия ни позволяват), та у нас да се утвърждава тъкмо християнството, а не други вери или пък неизкоренимия все още атеизъм. Често чувам от мои вярващи събратя фразата, „по-добре онзи да си остане атеист, отколкото да стане католик“ и като я чуя, не мога да повярвам, че тя излиза от устата на човек, който се счита за вярващ в Христос, Който проповядва любов и братство и Който иска всички вярващи да бъдат едно в Него, а не да са разделени и враждуващи.

Бележка: снимката е взета от материала в посочения по-горе линк.
Публикувана в Блог

На 1 март бе публикуван проектозакон за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията. Законопроектът е с вносител г-н Георги Кадиев, бивш член на парламентарната група на социалистическата партия.

Корупцията, в смисъл на поквара в ценностите и мисленето, в политическия елит на България достига нови висоти с този законопроект.

Ако този проект бъде гласуван и стане закон, това ще бъде краят на религиозната свобода в България. Ако законопроектът се превърне в закон, християнската църква ще трябва отново да мине в нелегалност, за да функционира като такава.

Съветска атеистична пропагандаПроектът предвижда:

·         Задължителна регистрация на всички вярващи пред държавата.

·         Забрана за вяра в Бога и проповед без регистрация от държавата.

·         Ограничаване на даренията за църквите и забрана за финансиране от чуждестранни източници. (Църквите ще трябва да водят списъци с имена и ЕГН на дарителите на църкви и да ги предават на Дирекция „Вероизповедания“).

·         Деклариране на източника на средствата при дарения над минималната работна заплата с нарочен формуляр-декларация.

·         Забрана за извършване на богослужение на всички граждани от страни, които не са в ЕС, включая САЩ, Австралия и други нации с приятелски отношения.

·         Дирекция „Вероизповедания“ се превръща в контролен орган, който само „при съмнение за нарушаване на законите“ в страната, без установяване на фактическо нарушение, може да забрани духовната и проповедническа дейност на всеки.

·         Само одобрени от държавата образователни институции могат да произвеждат служители с право да проповядват.

·         Всяка църква трябва да има регистър с три имена, ЕГН, копия от дипломите за религиозното образование на своите служители.

·         Християните няма да могат да проповядват и критикуват  „социално-икономическия ред или обществените норми и отношения“ в страната, нито да правят политически коментари.

·         Други ограничения, вкл. въвеждане на огромни глоби за неизпълнение на тираничните изисквания на законопроекта.

На практика този законопроект ще постави християнската църква вън от закона, грубо потъпквайки принципа на разделение на държава от църква, и ще настани тоталитарната държавна бюрокрация вътре в църквите и в съвестта на хората.

Държавата ще бъде новият бог на мястото на истинския Бог.

Това законодателно решение за ограничаване на религията е най-лошото от всички досегашни опити през годините на демокрация в България да се възстанови марксизъм-ленинизма в отношението срещу християнството и свободата на религията. С тази инициатива се нарушават не само религиозните права, но и редица други основни свободи на хората – свобода на съвестта, на мисълта, на изразяване, на събиране и предаване на информация, на формиране на мнение, на събрания, на сдружаване и др. Законопроектът „Кадиев“ е удар срещу демократичното устройство на България.

Нужна е незабавна, решителна и компетентна реакция от страна на християнските общности, църкви, организации, от евангелски, православни и католически енории, правозащитни организации и демократично мислещи политици, за да бъде спрян този драконовски, тоталитарен проект, който застрашава изповядването на каквато и да било вяра в страната.

Ние вече работим върху правния анализ на законопроекта „Кадиев“. В близките дни ще оповестим подробно конкретните закононарушения и злополучните възможни приложения на тази законодателна авантюра. Предложените изменения в ЗВ на практика ще доведат до нарушаване конституционния ред в страната и разрушаването на градените с години след падането на комунизма крехки права на хората с християнски и други религиозни убеждения.

Никога опасността за църквата и християнството не са били толкова реални, колкото в сегашната трудна международна ситуация, от която силите на злото желаят да се възползват.

Прокарването на този драконовски законопроект на практика ще отвори вратата за пълен държавен контрол върху съвестта на хората и ще заличи свободата в България. Българите и най-вече вярващите протестанти, православни и католици ще се превърнат окончателно в крепостни на държавния апарат и политическата управляваща класа.

Нужни са молитвите и действията на всички вярващи и свободомислещи хора, за да опазим свободата си да живеем достойно и свободно. Единственият начин да запазим конституционния демократичен ред в България е да не допуснем този законопроект да стане закон.


 

Очаквайте скоро нашата петиция срещу Законопроекта "Кадиев" и се включете в нея!


Публикувана в Блог
Петък, 20 Ноември 2015 13:39

Какво е „църква“?

church Този въпрос е толкова неуместен, някой би си казал, и би се учудил защо ли въобще захващам тема, която и на децата е ясна, да не говорим на вярващите християни и на читателите на този блог. И аз самият съм убеден, че четящите тук много добре знаят какво е църквата. Въпреки това реших да споделя някои свои мисли, като много се надявам, че те все пак ще внесат някаква допълнителна яснота по въпроса. В разсъжденията си тук искам да обърна внимание на два момента: каква е употребата на думата „църква“ в библията и какво е нейното значение, и на второ място – какво днес трябва да разбираме под думата „църква“ в ежедневния ни църковен живот като християни.

Подтик за разсъжденията ми по темата бе един разговор отпреди няколко дена с няколко англикани, които всячески ме убеждаваха, че думата „църква“, като превод на гръцката „еклезия“, може да има само христологично значение, включително в Стария Завет. Разбира се, аз отговорих, че в Стария Завет имаме случаи на употреба на думата „църква“ (в случая разговаряхме за английския термин church, за немския му паралел Kirche и за френската église), която съдържа христологично значение в себе си, т.е. значение, където може да се открие Христовата старозаветна Църква в събранието на вярващите (преди всичко старозаветните пророци и патриарси), които са вярвали в истинския Бог и вярата им, макар и в смътна форма, е отразявала и очакването (предвкусването) на Христовата изкупителна жертва на Кръста. Същевременно им обърнах внимание, че в действителност по-често думата „църква“, както тя се среща в Старозаветните и Новозаветните книги, не означава „събрание на вярващи в Христос, които в своя живот Го следват“, а има различни други значения, които в никакъв случай не я свързват с Христос или с Христовите последователи.

Ще спомена няколко случая на употреба на думата в отделни преводи на библията. Думата „еклезия“, в различните й преводи (в случая разглеждам само древните гръцки, и по-точно Септуагинта, и няколко английски, немски и френски библии), се среща доста често и най-общото й значение е „събрание, сбирка, среща“. За какво точно събрание или сбирка става въпрос става ясно, само като се разгледа по-широкия контекст на употребата на думата (т.е. цялостния контекст на дадения библейски откъс или на други извънбиблейски източници и данни). В Старозаветните книги на Септуагинта „еклезия“ например се среща във Второзаконие 23:2-3, 23:9; Съдии, 21:8; 1Самуил (1Царства в православната библия), 19:20; 1Царства (3Царства у православните), 8:56; 2Хроники (2Паралипоменон у православните), 6:3; Неемия, 5:7; Иудит, 6:16; 1Макавейска, 3:13; Псалом 25:5; Премъдрост Сирахова, 23:24, 26:5, 50:20; Йоил, 2:16; Плач Йеремиев, 1:10, и още много други (обръщам внимание, че тук използвам и някои т.нар. „неканонични“ библейски книги, които съставляват канона на православната и на католическата библия, в случая това са 1Макавейска и Премъдрост Сирахова). Във всички тези случаи значението на думата е „събрание, сбирка на хора на едно място“ без никаква връзка с отношението им към Бога. В отделните преводи на посочените тук стихове думата „еклезия“ се превежда различно, напр. в библията на Крал Джеймс тя е предадена като “congregation”, “assembly”, “company” и дори“band“ със значение „група хора“. По подобен начин тя се превежда и в други преводни издания на библията.

Същевременно можем да видим, че на мястото на гръцката „еклезия“ в редица преводи се използва и думата „църква“ (в нашия случай разглеждаме church,Kirche, église, според както са употребени в съответните английски, немски и френски преводи). Латинската Вулгата съдържа 164 случая на употреба на ecclesia, от тях 50 в Стария и 114 в Новия завет; Лутер в своята библия от 1545 г. употребява Kirche 15 пъти в Старозаветните книги, а в Новозаветните въобще не я използва, там той употребява Gemeinde (общност, събрание, община); за сравнение ще посоча, че в изданието на лутеровата библия от 1912 г. думата Kircheизобщо не се среща в цялата библия: навсякъде в нея е употребена думата Gemeinde; подобни свободни употреби на думи за гръцката еклезия се срещат и в много други преводи, напр. във френското издание по Darby-библията от 1885 г. думата „църква“ (église) не се среща в цялата библия (и в самата Darby-Bibleна английски думата „църква“ не се среща никъде в цялата библия!), докато в другоавторитетно френско издание, това на Louis Segond от 1910 г. в Стария завет се употребява изключително думата „събрание, сбирка“ (assemblée), а в Новия редовно се употребява „църква“ (église).

За отбелязване е, че във всички български преводи на библията, както православни, така и протестантски, думата „църква“ се среща само в Новия завет: в Старозаветните текстове гръцката „еклезия“ е преведена на български (а преди това и на старобългарски/църконославянски) според съответното конкретно значение на „еклезия“ в дадения контекст, т.е. като събрание, сбирка, група, община.

Всички тези примери посочват, че употребата на думи, съответстващи на гръцката еклезия в различните библейски стихове, се извършва според предпочитанията на преводачите, а не според едни или други тълкувания на текста като сочещи към Христос (т.е. имащи христологичен смисъл). За библейските преводачи и тълковници важен е бил смисълът на гръцката дума еклезия, означаваща „събрание, сбирка“, е не дали тя има връзка с някакви христологични тълкувания. В Новия завет употребата на еклезия продължава да следва старите значения на гръцката дума (събрание, сбирка), като същевременно в редица Новозаветни стихове ясно се откроява и нейният евангелски смисъл: събрание на вярващи в Христос, които в своя живот Го следват. Тъкмо Новият завет ни дава и последващото разбиране за Църквата като богочовешки организъм, който има небесни и земни измерения и който в земното си съществуване е тъкмо събранието на вярващите в Христос и изпълняващите Неговата воля.

Тук идват и разсъжденията ми по втория поставен от мен по-горе въпрос: какво разбираме днес под църква в живота ни като вярващи християни. Щом Църквата е събранието на вярващите в Господа, които в своя живот като Негови последователи Го следват и носят своя кръст (според както сам Христос иска от нас), значи нея можем да я видим там, където на едно място се събират тъкмо такива вярващи: събранието на тези вярващи е Църквата (разбира се, за православни и католици тя включва и починалите в Христа, за които Църквата се моли). Историята на християнството, обаче, ни е оставила за наследство редица неправилни практики и разбирания за Църквата, които едва в последно време се схващат в тяхната пълнота и се търсят пътища за преодоляване на заблудите от миналото. Известно ни е, че мнозина християни в предходните столетия бяха убедени, че мисията на Църквата се изпълнява само от кръстоносните походи, с меча в едната ръка и кръста в другата; че християни могат да бъдат само белите хора, а всички останали раси са диви, трябва да бъдат облагородявани и трябва да приемат нашето християнство; че даването на свобода на негрите или на селяните (например в страните, където крепостничеството е продължавало с векове) е изключително небогоугодно дело (можем да намерим голямо количество молитви от онези времена, в които се виждат разбиранията на християните по всички тези въпроси), и т.н. – примери могат да се посочат със стотици. И тъй, през последните няколко десетилетия немалко заблуди от миналото бяха преодолени. Но редица неправилни разбирания за Църквата (или църквата като местно проявление на едната Църква) продължават и до днес.

Една от тези заблуди е учението на редица християнски общини, че само те са истинската Църква и всички останали грешат, т.е. че те или съвсем са отпаднали от нея или пък се заблуждават и са изпаднали в ерес. Не е нужно да ходим далече, за да видим примери за подобни разбирания. Друго, по-изтънчено разбиране за Църквата е това, че християнските общности считат, че в границите на Църквата са всички онези, които принадлежат (най-често по кръщение) към съответната общност, например, всички католици, принадлежащи към съответни католически общини, в своите събрания съставляват Църквата (т.е. те са Църквата), защото само католическата църква е истинската, а всички останали са отпаднали от нея (като едни, например протестантите, са отпаднали повече, а други, например православните, са отпаднали по-малко, считат католиците); за православните всички, които са в отделните православни църкви, съставляват Църквата, а другите, неправославните, също в една или друга степен са отпаднали от нея, едни, като католиците, по-малко, други, като протестантите, повече; по подобен начин и отношението на протестантските общини към католици и православни също изразява конкретни идеи за това кой е в Църквата и кой не е.

Мисля, че читателят вече се досеща към какво водят разсъжденията ми, но за да бъдем ясни и за всеки друг, който случайно би прочел тук в този блог, ще спомена най-главното. От опита ми в редица православни общини в няколко т.нар. „православни страни“, където съм прекарал по-дълъг или по-кратък период на общуване с вярващите в храмовете, съм забелязал, че сред енориашите, особено онези, които само се водят енориаши, но идват на църква веднъж-дваж на годината, има и такива, които в действителност не принадлежат към Църквата. Някой ще се каже: откъде накъде Кожухаров ще знае дали те принадлежат към нея или не – само Бог знае. И напълно се съгласявам с последното: единствен Бог вижда в сърцето на човека и знае кой е Негов последовател и кой е отстъпил от Благата му Вест. А щом Бог вижда в сърцето, значи Той със сигурност знае, че онези християни, които само по име са такива, но не изповядват Христа и не Го следват в живота си, носейки своя кръст, не са в Неговата Църква. Следователно старата максима, че щом си се родил и си кръстен в дадена църква, значи ти си в нея и си член на Тялото Христово, трябва да бъде преосмислена и всеки християнин да си каже: член съм на Църквата само дотолкова, доколкото правилно вярвам и правилно изповядвам вярата си, т.е. върша благодатни дела на вярата, което ме прави Христов последовател, а не само Христов вярващ, при което вярата и изповядването й се извършват в събранието на вярващи като мен, които също вярват и се подвизават във вярата си според Христовите заповеди. Защото Църквата е събранието на вярващите в Христос: Църквата не е отделният християнин, нито пък една цяла църковна община, да речем, католическата: тя като цяло не може да е Църквата, в Църквата са само онези нейни членове, в чието сърце Бог вижда вярата и делата на вярата на християнина.

Ето защо призивът ми е често да се вглеждаме в себе си, да търсим признаците, които ни правят членове на Църквата и да се борим срещу заблудите, които ни отдалечават от нея и от Бога. Ако ние успяваме (или преуспяваме) във вярата си и в следването на Господа, то сме длъжни и другите да подтикваме към същото, т.е. да подканяме и онези, които не са в нашата „църква“ (общността на действително вярващи и действително следващи Христа), да се присъединят към нея, но не като просто станат членове на общината, а като с вярата и живота си станат членове на Божия народ. Ето това е Църквата: вярващите в Христос, които Го следват и в чиито сърца Той вижда вярата и делата им, чрез които се прославя Небесния наш Отец (алюзия към Мат. 5:16).

Разбира се, поради ограниченото място тук не се впускам в други подробности, свързани с въпроса за това кой е член на Христовото Тяло, на Църквата. Тук изпускам въпроса за избраните, за съотношението между вяра и дела, за движението на вярващия към обожение (теозис) и спасение като лично усилие и като общинен акт на вярата, за действието на Божията благодат, и т.н. – този въпроси имат преди всичко богословски характер и тяхното изясняване не е тема на един блог. Но мисля, че чрез горните разсъждения до някаква степен косвено засягам и отделни аспекти на тези въпроси. Апелът ми е да се подвизаваме и да търсим Божието уверение, че Той ни е приел в Църквата Си, а не да свързваме членството си в нея само чрез принадлежността ни към една или друга църковна община или едно или друго църковно събрание.
Публикувана в Блог

В три части видеото представя дискусионнен панел по темата за агентите на ДС в църквата. Панелът бе последната сесия от конференцията "Бог и Цезар: Свидетелство или компромис" 2012, проведена на 18-20 октомври 2012 г, организирана от адв. Виктор Костов и Свобода за всеки и ОБЦ Благовестие, с участието на Alliance Defending Freedom. Видеоматериалите са изготвени и обработени от медийния екип на ОБЦ Благовестие и са предоставени на сайта за християнски новини и дискусии Пастир.орг със съгласието на Свобода за всеки. Добавените акценти от Пастир.орг с разбивка по време улесняват гледането и възприемането на материала.

Част 1


Част 2


Част 3

Публикувана в Блог
Събота, 24 Декември 2011 10:42

Отворено писмо на П-р Вениамин Пеев

До всички почтени членове на СЕПЦ
в Република България,
които отхвърлят сътрудничеството с ДС
и го признават като предателство
спрямо Христовата Църква

Отворено писмо на П-р Вениамин Пеев

ОТВОРЕНО ПИСМО
П-р Вениамин Пеев, доктор по философия (НБУ)

УВАЖАЕМИ СЕСТРИ И БРАТЯ!

С недоумение прочетох “Становището на Ръководството на СЕПЦ в България относно “отварянето на досиетата” на духовни служители” (изх. №415/12.12.2011), подписано от председателя на СЕПЦ п-р Иван Врачев. Вземам отношение по въпроса, въпреки че съм държан целенасочено настрани от духовните и административните дела на Съюза от п-р Виктор Вирчев и ченгетата в Съюзното ръководство, защото те не желаят да имат коректив за своите престъпления в мое лице. Основанието ми да взема отношение е: 1) моят дядо Пею Стоянов Чифудов (1897-1973) е един от учредителите на Съюза от самото му начало; 2) баща ми Тимотей Пеев Стоянов (1926-2010) премина целия си живот като петдесятен вярващ и се пенсионира като пастир на СЕПЦ; 3) родих се в петдесятно семейство и служих 10 години като пастир на СЕПЦ преди заминаването си в чужбина, бях председател на реформаторския Събор в Ямбол през 1989 г. и никога не съм прекъсвал духовното си общение с истинските петдесятни вярващи у нас.

Недоумението ми е породено от следните драстични неистини, които се съдържат в това ОФИЦИАЛНО СТАНОВИЩЕ.

Първата драстична неистина е, че Съюзът на ЕПЦ “направи решителна стъпка към разграничаване от тоталитарното минало и за пълно прекъсване на контрола от страна на структурите на бившата Държавна сигурност върху живота и служението на църквите”. Това е неистина по следните причини:

(1) На Събора в Ямбол, на който бях председател, току-що избраният председател на СЕПЦ п-р Виктор Вирчев направи опит да съхрани участието на п-р Диньо Желев в Съюзното ръководство, въпреки че се знаеше за неговата обвързаност със службите. Онези, които помнят събитието, ще си спомнят, че публично нарекох Вирчев “фурнаджийска лопата”, с което обявих разграничаването си от политиката на връщане назад към тоталитарното и ченгеларско минало на Съюза. Именно тогава, въпреки че бях предложен за член на Ръководството, аз отказах, защото ми стана ясно, че Дирекцията на изповеданията и ДС стоят зад п-р Вирчев и още неколцина млади ченгета, които известно време продължиха да тровят духовната атмосфера в Съюза. Подчертавам:

1) Диньо Желев бе запазен от п-р Вирчев и той още дълго време пастируваше в СЕПЦ;

2) Сред младите пастори имаше хора, които влязоха в ръководството, въпреки че бяха силно обвързани още преди 1989 г. с ДС;

3) В Ръководството влязоха и такива, които по потомствена линия бяха обвързани с ДС, защото бяха синове на пастори-ченгета;

4) Пастори, обвързани с ДС по т. 2) и 3), има и досега в Съюзното ръководство. Надявам се моите мислещи читатели да са се убедили, че “решителната стъпка за разграничаване от тоталитарното минало” въобще не е направена до ден-днешен! Тогава кого се опитва да заблуждава п-р Иван Врачев?

(2) Има обаче още една причина да твърдя, че настоящото Ръководство не се е разграничило от миналото. В СЕПЦ продължава приемствеността на пасторите-ченгета като един НЕПИСАН ЗАКОН. Ръководството мълчи за пагубната обвързаност с комунистическите структури на председателите: п-р Иван Зарев, п-р Диньо Желев и п-р Виктор Вирчев. Нека споделя няколко наблюдения за тези лица.

П-р Ив. Зарев. Когато Ръководството ме назначаваше за проповедник в ЕПЦ-Русе, Зарев ме инструктира насаме да бъда “лоялен към властта” и “да не проповядвам по теми, които са оскърбителни за другарите”. Само по този начин съм щял “да се пенсионирам като пастир”. Лоялността той разбираше като доносничество, а неоскърбителното проповядване – като избягване темите за грях, покаяние и ад. По същия начин той инструктираше и останалите млади проповедници. Слава Богу, не всички го послушахме! Ще прибавя само един знаменателен факт. Тъй като съм бил един от най-ревностните инициатори за евангелската просвета в СЕПЦ, имах възможност да уговоря в средата на 80-те години задочно обучение на българи в законно съществуващата руска баптистка семинария в Москва. Бе необходимо само съгласието на председателя на Съюза. Споделих постигнатото със Зарев, защото го смятах за по-надежден от Желев. Когато чу това от мен, той се разкрещя и ме заплаши с преустановяване на пастирското ми служение, въпреки че самият той ме бе ръкоположил и даваше вид на човек, който обича богословското образование. Затова поех личното си богословско развитие и израстване в свои ръце и с Божие благословение!

П-р Д. Желев. Той извърши “безкръвен” преврат срещу Зарев с помощта на Комитета и ДС. Желев не бе избран, а лансиран от тях. Той вкара най-много ченгета в бившото Ръководство, някои от които дори не бяха служили самостоятелно преди това в църкви. Тази ченгеларска инициатива бе предприета преди и по времето на процеса срещу п-р Георги Тодоров и другите евангелски мъченици за чистата вяра. Твърдя, че високите служби на повечето членове на Ръководството тогава бяха “откупени” с обвързаност със службите. Това е петдесетната “симония”. Желев многократно ми е натяквал, че ако не пиша “доклади на другарите”, няма да изляза в капиталистическа страна, което действително не ми се удаде до 1989 г. Зарев и Желев положиха основите на една специфична форма на религиозен шпионаж спрямо дейностите на църковни организации извън страната. Чувал съм, че следствие на такива доноснически писания до известна степен бе процесът срещу п-р Г. Тодоров и още четирима петдесятни вярващи. Това обаче е “кървава” дейност! “Прегорелите съвести”, за които говори ап. Павел, направиха всичко възможно този процес да бъде изпратен в забвение след 1989 г.

П-р В. Вирчев. Той е детето-чудо в предателско-председателската поредица. Започнал като незначителен проповедник в гр. Перник по времето на п-р А. Динов, Вирчев бе изстрелян шеметно в най-голямата и отговорна ЕПЦ-Бургас. Две обстоятелства ми правят впечатление: 1) изгонването от Перник на баща ми п-р Тимотей Стоянов, който отказа да сътрудничи на ДС, и замяната му с “детето-чудо” Вирчев и 2) уволнението на п-р П. Гурбалов в Бургас и замяната му пак с това “дете-чудо”. Твърде любопитен факт е, че Вирчев влезе твърде рано в ченгеларското Ръководство на СЕПЦ и бе един от несменяемите адютанти на Зарев и Желев в чужбина, като се има предвид, че той не знае западни езици. Разбира се, след връщанията му от “екскурзиите” никой от нас, неговите колеги, не научаваше насърчителни подробности за това, какво е ставало там. Твърдя, че участниците при такива “командировки” носеха информация на извънцърковни представители и институции. Не е за пренебрегване фактът, че след заминаването си от Бургас Вирчев енергично се потруди на негово място да бъде поставено едно от настоящите ченгета в Ръководството на СЕПЦ. Не е ли това политиката на ченгеларската приемственост на всички нива?

Втората драстична неистина е твърдението в “Становището”, че доказаните ченгета в СЕПЦ “никога не са търсили доброволно контакти с ДС, а всичките им контакти са били принудителни”. Ако някой си е вършил прецизно работата по онова време, това бяха именно служителите на ДС. Те не използваха насилствени методи, те просто се възползваха от глупостта и страхливостта на онези, които им станаха сътрудници. Когато сам влезеш в бърлогата на вълка, не се оплаквай, че ти ръмжи и оголва зъби! В България има много достойни служители от онова време, които пострадаха, защото всички държавни структури съдействаха на ДС, но те пострадаха поради залавяне в “нарушения” на комунистическите закони, т. е. отказваха да сътрудничат. Аз също съм отказвал да сътруднича, но благодаря Богу, съм използвал “хитростта на змиите и беззлобието на гълъбите”, та затова съм останал цял. Моите лишения и страдания са причинени от други и най-вече – от “братята-ченгета”!

Третата – и най-сериозна неистина е, че пасторите-ченгета “никога не са давали информация в ущърб на църквата или поради която някой да пострада”. Ако п-р Ив. Врачев се е подписал под тази отвратителна лъжа, трябва публично и писмено да се покае за това! Защо тогава бяха уволнявани или изселвани достойни пастири в СЕПЦ като Едуард Куриян, Стойчо Купенов, Младен Младенов, Георги Тодоров и др.? Кой ги клеветеше за тяхната твърдост за Христа пред властите, ако не собствените им колеги? Кой затваряше църкви и не пращаше служители в тях? Аз лично ще дам пример с църквата в гр. Бяла, Русенско, която беше затворена по времето на Зарев и той не пожела да защити почтения й служител. А колко много такива случаи има из страната? А кои свидетелстваха срещу п-р Г. Тодоров, дяк. Натанаил Цачев и останалите подсъдими? Не помнят ли хората от моето поколение как бе отразен процесът във вестници като “Отечествен фронт”? Трябва ли да забравим подлостта на цялото тогавашно Ръководство, което буквално хвърли на вълците такъв прекрасен пастир като Г. Тодоров? За какво платиха с живота си п-р Тодоров и дяк. Цачев? – За да ни снабдяват с Библии, песнарки и християнска литература! Недоумявам как не се изобличават някои днес, когато държат в ръце Библия или песнарка, които са откупени с кръвта на тези наши братя!? Има само един отговор – такива са люде “с прегоряла съвест”.

Скъпи приятели! Становището на СЕПЦ, подписано от председателя му п-р Ив. Врачев, доказва, че СЕПЦ днес е един исполин, който е съставен от “пръст и желязо”. По-лошо обаче е това, че и днешното Ръководство предпочита да оневини и запази калта! А поради калта желязото на истинската духовност корозира и никакви жонгльорства не могат да прикриват тази истина. Изходът е само един: очистване и изхвърляне на пръстта! Такава е волята Божия, такъв е примерът на реформаторите, такова е желанието на почтените вярващи днес!

Публикувана в Блог

Линковете по-долу сочат към двете части на предаване по Нова Телевизия, чийто автор и водещ е Мартин Карбовски. Предаването е излъчено на 27 март 2010 г., събота, в 18:00 часа. Водещият използва историята отпреди двадесетина години на религиозните търсения на жена от Варна, за да хули, обижда и да сипе недоказани обвинения срещу християнските църкви и християнската вяра. Карбовски прави гротескни, цинични и самонадеяни обобщения за вярата, за християнските благотворителност и богослужение. Сред тези обобщения с широк замах са твърдения в посока, че християнство и педофилия са едва ли не идентични, че трябва зрителите “да си пазят половите органи и портмонетата” от християните. За основа на тези твърдения Карбовски ползва единствено разказите на интервюираната жена и собственото си невежество по въпросите на вярата и законите, които защитават свободата на вероизповедание. В края на предаването Карбовски, в хармония с безумните си констатации в предходните кадри, се самообявява и за Господ.

Публикувана в Блог

http://dnes.dir.bg/2009/02/06/news3962327.html

В горепосочената новинарска статия се твърди, че българският Президент г-н Първанов, е призовал водачът на Руската православна църква да вземе становище по решение на Европейският съд за правата на човека, в Страсбург. Въпросното решение от януари т.г. посочва, че българската държава недопустимо и противозаконно се е намесила във вътрешно-църковен спор на българската православна църква по повод схизмата в църквата. Решението дава три месеца за споразумение между странита в спора – българската държава и т.нар. “Алтернативен синод” чиито свещенослужители и пасоми бяха отстранени с полицейска сила от около 250 храма през 2004 г.

Подобно изказване от държавния глава застрашава не само дипломатичния протокол но и отделянето на религиозните институции от държавата съгласно българската конституция (чл. 13, ал. 2). С този вид изказване г-н Първанов на дело отправя политическо предизвикателство срещу юрисдикцията на Европейския съд и самия Европейски съюз. Такова предизвикателство проправя път за установяването на държавна политика в подкрепа на един съвременен, пост-комунистически цезаро-папизъм. Ако преценката ни е правилна, мрачни дни очакват българската демокрация, плурализъм и свобода на религията и словото. Оставяйки настрана, че законноста за пореден път е счетена за второстепенна категория.

Напълно е възможно тази реакция на г-н Президента да е предизвикана от апела на “официалният” Синод към държавата и “православният български народ” да защитят православието като официална религия. От становището става ясно, че официалният Синод не е схванал смисъла на решението на Европейския съд, а и българската конституция, а именно – религиозните институции са отделени от държавата и религията, която и да е тя, не може да разчита на светската власт да решава вътрешните й междуособици:

Никакъв съд с никакво решение по света не може да направи отделилите се от единството на Вселенското православие – канонична Православна църква, а единствено тяхното покаяние и завръщане в лоното на Майката църква.

Призоваваме българските власти да проявят висока държавническа и национална отговорност в защита на единството на Българската православна църква, включително като се преценят необходимите стъпки за обжалване на посоченото, решение!
Обръщаме се към христолюбивия български народ с молитвено благопожелание да устоим заедно на тези изпитания, за да пребъде Българската православна църква – вековен крепител на устоите на българската нация.

Ще припомним, че българската конституция изрично забранява установяването на държавна идеология, което включва и религиозна такава (чл. 11, ал. 2).

Очевидно “никакъв съд по света” и никаква конституция или европейска конвенция за правата на човека може да разубеди изразителите на подобни мнения, че цезаро-папизмът е формула, която не се съвместява със съвременните закони в България и ЕС. Но по отношение на непукизма към другите и към законността, България е доказала, че е страна на неограничените възможности.

Публикувана в Блог

Доний К. Донев

Четири месеца след първата атака срещу евангелските общества в Бургас за 2008 г. и само седмица след репортажа на Великотърновската телевизия „Евроком-Средец”, репортерката Десислава Георгиева алармира обществеността с кратка статия, озаглавена „СКАНДАЛ!!! Ж-к „Славейков” става средище на сектите в Бургас”- против за строежа на Евангелска петдесятна църква в ж-к Славейков в гр. Бургас. Оригиналният текст е публикуван на 12 август 2008 бургаската „Глобус Нюз” и препечатан почти дословно от седмица по-късно от информационна агенция „Компас” под авторството на Марина Костова. На 19 август пък, пресаташето на бургаския клон на БСП умело редактира двата текста, оставяйки само по-релативната информация, което от своя страна навярно показва истинският подстрекател на верска нетърпимост в региона. (Към настоящият момент последният линк вече не сочи към страницата на БСП, в която бе публикувана статията “Секти зарибяват младежи”. Статията очевидно е махната от интернет от собствениците на сайта. – Б. ред.)

Докато причините за усиленото разпалване на религиозна нетърпимост към евангелските църкви в града от страна на авторката не са конкретно споменати, то грешките и манипулациите на фактите в новинарския й материал са явни както следва:

1. Всички Евангелски петдесятни църкви в България са официално регистрирани религиозни общества според Закона за вероизповеданията в Република България. Това е факт.

2. Тенденциозното им определяне, макар и неформално като „секти”, както в материала Георгиева-Костова-БСП е многократно опровергавано от всички конституционни наредби и държавни институции, в това число и мнението на експертната дирекция „Вероизповедния” към Министерския съвет на Република България. Журналистическият гений на Георгиева-Костова-БСП, обаче стремително поставя себе си над мнението на държавните експерти, над мнението на държавните институции и дори над мнението на държавата, издала както регистрацията на Евангелските петдесятни църкви, така и разрешението за строеж на молитвен дом в бургаския кв. „Славейков”. Кому тогава е нужна официална регистрация, щом дори при наличието на официална такава Георгиева-Костова-БСП могат безнаказано да тръгват на лов за „вещици”?

3. Строежът на молитвен дом в кв. „Славейков” в Бургас е оторизиран от нужните инстанции с необходимите документи. Същите тези инстанции по длъжност са проверили дали строежът отговаря на нужните изисквания и са дали своето разрешение той да продължи. Разпоредена е и проверка на обекта, която е потвърдила правото за строеж. Защо тогава Георгиева-Костова-БСП смятат, че тяхното (едно)лично мнение трябва да стои над мнението на длъжностните лица и институции, оторизирали и документирали правото за строеж?

4. Защо Георгиева-Костова не прилагат документи, потвърждаващи „многобройните протести на живеещите в квартала” или уличаващи кои „секти манипулират младежи в Бургас”, за които тя така пламенно пише? Или това е само поредния „журналистически” подход за манипулация на общественото мнение? А всъщност дори, декларирайки толерантност и плурализъм, не може да не се зададе въпроса: Какво следва дори и ако има такава “подписка”? Предвидено ли е в закона строителни планове да се спират с обществена подписка? А какво ще стане ако Евангелските петдесятни църкви направят подписка против Георгиева-Костова? Ще бъдат ли те санкционирани за безотговорното си писане и нелепото си поведение?

5. След като авторките са потърсила за мнение архитекта Недева и отец Беров, защо не са потърсила например мнението на пастора на евангелската общност, за която пишат? Това би било нормалната следваща, ако не и първа стъпка, за всеки обективен разследващ журналист. Или Георгиева-Костова-БСП не желаят да са обективни, след като е отдавна общоприета практиката да манипулират общественото мнение, наричайки традиционни религиозни общества „секти”, без да е нужно да се доказва дали това е вярно или не? Дали по този начин самите Георгиева-Костова-БСП не действат като секти своеволно, ограничавайки правото на евангелската общност да се защити срещу техните неумелите и безогледни обвинения? Кой дава право на Георгиева-Костова-БСП да ограничава по този начин религиозната свобода, чисто човешките права и свободата на словото на евангелската общност? И кой ще понесе отговорността за това?

В заключение е нужно да се отбележи, че сравнението на Евангелските петдесятни църкви с други неевангелски религиозни общества и техните практики, с цел директно обвинение на първите, е не само некоректно и човешки неетично, но е манипулация на фактите, недопустима за никой уважаващ себе си журналист. Точно това правят Георгиева-Костова-БСП. След като не успяват да открият нито едно доказателство за обвиненията си срещу Евангелските петдесятни църкви, нито от архитекта, нито от православния свещеник, нито от съседите, нито от общината, Георгиева-Костова-БСП се втурват да говорят за „Свидетели на Йехова”, за които и децата в кв. Славейков знаят от часа на класния ръководител, възбуден от априлското писмо на кмета до училищата, че са две различни религиозни общества, които нямат нищо общо помежду си. Така е. Ако вие не знаете, децата знаят. Може би е трябвало да ги попитате преди да пишете против тяхната църква, която се строи в кв. Славейков.

Това е само кратък очерк на неумелия и явно неуспешен опит на Георгиева-Костова-БСП да провокират отново религиозната нетърпимост към евангелските църкви в град Бургас. Атаката ще дойде едва когато те и информационните агенции, които представляват и партийните общности, които ги протежират, са подведени под съдебна отговорност за подстрекаване към дискриминация на релгиозна основа срещу Евангелските петдесятни църкви. Дано само Георгиева-Костова-БСП от бургаската информационна агенция „Компас” имат доблестта да се извинят публично, преди това да се случи.

Публикувана в Блог

Репортаж от 4-ти август 2008 г. на местна телевизия, Евроком Царевец, във В. Търново, представлява поредното злепоставяне на евангелските християни в българската медия. В краткия репортаж, който можете да видите по-долу, журналистите с тенеденциозно отношение наричат пастора “самозван лидер” обвиняват църквата, че четяла и тълкувала Библията (че какво друго да прави една група от вярващи християни?), и съвсем очевидно се опитват да уловят в “нерегистрирана религиозна дейност” фондацията към църквата. Репортажът е още едно доказателство, че българската законова система и българската държава имат неадекватно и потисническо отношение към хората с религиозни убеждения.

Ето и самия репортаж (в случай, че контролните функции на видео плейъра не действат, презаредете страницата):

[flashvideo filename=http://pastir.org/wp-content/uploads/2008/08/SION_NEW.swf width="480" height="400" repeat "false" /]

Три са открояващите се тенденции във филма:

1) Журналистическата тенденциозност, която започва още в началото като обявява евангелската църква Сион за “нетрадиционно вероизповедание”. Докато си поеме въздух журналистката парадоксално обявява, че църква Сион била “добре позната на великотърновци”. Как може едно вероизповедание да е добре познато и в същото време да носи етикет “нетрадиционно”?

2) Държавната намеса във вярата и в душите на хората и ролята на медията като обществен обвинител във “нетрадиционна вяра” изопачават изцяло смисъла на правовия ред в страната. Нарушители са не тези мирни хора, които имат вяра, която практикуват, а Агенцията, на която по конституция й е забранено да се меси във вътрешния живот на вярващите. Нарушители са и журналистите и техните пордуценти, защото насъскват обществеността срещу мирни хора, чиято вина е че “са се отделили от цялото” (като не е ясно – кое е това “цяло”?) и че вярват по начин, който не се харесва на журналистите или на Агенцията за закрила на детето. Това изопачаване на закона и морала и безпочвените обвинения, водят до гузно поведение от страна на вярващите за нещо, за което те би трябвало да се чувстват защитени, а не виновни. В репортажа се казва, че Агенцията за закрила на детето успяла да накара фондацията на църквата да подпише декларация, че няма да извършва религиозна дейност с деца. Тази Агенция се явява като религиозен цензор на фунадменталното право на вярващите да изповядват вярата си на всяко място и във всякакви условия.

3) Самите вярвящи следва да са убедени в собствената си свобода да вярват, а не да бъдат контролирани от некомпетентни държавни служители или тенденциозни журналистически предавания. Може би грешка на вярващите от църква Сион е, че въобще са допуснали Агенцията за закрила на детето да ги унижи и да им отнеме конституционната свобода на съвестта и ненамеса на държавата във вярата на хората, като ги накара да подписват декларации за това, че няма да вярват по начин, по който не харесва на Агенцията и респективно – на държавата.

Репортажът сам по себе си е в нарушение на забраната на дискриминация според Закона за защита срещу дискриминацията. Този репортаж, както и представеното в него поведение на Агенцията за закрила на детето, представляват тормоз над хора заради тяхната религия, по този закон. Но това е само едно, освен всички останали нарушения на основното човешко право на свобода на вярата в Бога и нейното свободно практикуване и изповядване, които това предаване и информацията предадена в него представляват.

Публикувана в Блог