Блог Свобода за всеки
kukeriОбщоизвестен факт е, че в началото на всяка пролет, особено с наближаването на Тодоровден (когато и да се падне той) и на месец март, българинът масово е приканван да се върне към езичеството на дедите си. Не че медиите и държавата открито и насила ни карат да бъдем езичници, но цялата обстановка в страната през този период, съзнателно създавана от различни институции и обществени групи от най-различен характер, просто ни тика към езичеството. Мартеници, амулети, кукерски изяви и всякакъв вид „народни“ приумици заливат площади, гори и поляни и дори влизат в собствените ни къщи. И всичко това се прави, та да се прогонел студа (сиреч, студът да отстъпи и да даде място на пролетта) и годината да е успешна и берекетът да е голям.

Но че стари езически поверия се смесват с християнски мотиви – това никого не смущава, пък и мнозина въобще не могат и да знаят кои са християнските елементи на дадено празнуване, защото те дотолкова са изопачени, че са се превърнали в своята противоположност. „Кушии и коне: Отбелязваме Тодоровден,“ това са заглавия от вестниците на днешния Тодоровден, който тази година се пада тази събота 4 март. Разбира се, медиите споменават, че кушиите, кукерските танци и т.н. се свързват с християнски събития, с началото на великите пости и с деня на Теодор Тирон – светеца, който се противопоставил на императора-отстъпник от християнството и утвърждавал християните в истинската вяра в Христос, но това е само мимоходом, много по-важно за българите е да знаят къде какво се провежда по това време на годината и по какъв начин злото ще бъде изгонено, а плодородието и успехът осигурени.

Статия, озаглавена „Близо 800 кукери гониха зимата и злото в Стара Загора“ започва така: „Навръх Тодоровден Стара Загора посрещна кукери, бабугери, арапи и разни други страшилища, които гониха зимата и злото, за да дадат начало на пролетта.“ Това е само едно заглавие, но подобни може да се намерят в достатъчно количество. Споменавам Стара Загора, защото градът се слави като пазител на българското и традиционното и същевременно като „ограничител“ на правата и свободите на българите („Свобода за всеки“ на няколко пъти писа по повод на нарушенията на конституцията от страна на старозагорските общински власти), макар тази община да има претенцията да е център на вселената (вж. статията на „Свобода за всеки“). Кое е българското и традиционното, което трябва да се пази у народа ни? Ами кукерските танци, мартениците, амулетите и т.н. За християнство въобще не може и дума да става. А ако и да става, то ще е между другото.

Пристигат на 1 март българи и чужденци на летището и ги посрещат деца с мартеници, които биват подарявани на всеки новопристигнал пътник. И чужденците разпитват: какво е това, какво е значението му, защо България така тачи мартениците и т.н. По-просветените пътници може би са прочели някъде, че България е християнска страна, но още тук на летището на практика разбират, че мартеницата и „народните“ обичаи в действителност са вярата на българина, а не вярата в Христос. Как иначе да тълкуваме всички тези призиви из цялата страна на 1 март всеки да се окичи с мартеница и като свърши месеца да я закачи на някое цъфнало дърво за собствен късмет и щастие и за плодородие.

А я опитайте да подарите кръстче на пристигащите – веднага ще ви глобят, а може и да ви арестуват. Защото нямате право да внушавате вярата си на други. А езическите си обичаи и вярвания – моля, няма никакъв проблем! Даже колкото повече езичество съдържа един празник, обряд или ритуал, и колкото по-малко християнство в него има – толкова по-добре. Или пък: опитайте да кажете на другите, че една искрена молитва към Бога ще донесе много повече успех, плодородие и добруване на народа – не само че никой няма да ви повярва, но и със сигурност ще ви кажат: бабини деветини, лозето не ще молитва, а мотика. И ще ви дадат примери от българската история, които „потвърждават“ колко голяма била ролята на „народните“ обичаи, магиите, „тайните“ ритуали и т.н. за добруването на народа и на отделните региони на страната.

Как иначе да разбираме устойчивостта на тези „народни“ обичаи, които в днешно време чрез медиите все повече завладяват ума и сърцето на българина. Днес всеки може да разбере кои са кукерите и че те са „наричани още чауши, бабугери, станчинари, дервиши, старци, сурати или джамалари,“ и че „кукерските игри целят чрез специални магически танци и страшните маски да бъдат уплашени и прогонени завинаги злите духове и орисници, така че да има богата реколта през следващата стопанска година.“ А допреди няколко десетилетия, пък да не говорим за столетия, твърде малцина са знаели какво е това кукер. А виж, дервиши и джамалари мнозина са знаели кои са.

През ноември медиите у нас, а също така мнозина християни, говорят какво ли не за „западния“ хелоуийн – доколко той е сатанински и нехристиянски, а видите ли, мартениците, кукерите, амулетите и всякакви други езически атрибути, обичаи и ритуали – те са си „народни“ и „български“ и тях трябва да ги уважаваме.

Жалко е да видим доколко в съзнанието на „модерния“ българин, който уж твърди, че е християнин, са се размили езическите и християнските понятия – до такава степен, че за него е все едно дали му говорите за езическа магия или за християнски смисъл на дадено конкретно действие. Да не говорим, че понякога и самите християни, особено православните, и в личния си църковен живот смесват „народни“ езически обичаи с практикуването на християнската си вяра. И докато езическият „натиск“ върху ума и сърцето на българина продължава, то броят на вярващите християни у нас ще продължава да намалява (освен по други причини, разбира се). Докато на християните не се позволява открито да проповядват вярата си на другите, немалко българи ще продължават да тънат в езически заблуди. Ето защо държава, медии, институции, обществени сдружения и групи първо да бъдат загрижени за християнството у нас, а отделните езически заблуди да оставят на онези, които все още не са се отървали от тях, а не да виждаме как държавни органи, медии и всякакви сдружения масово разпространяват и изтъкват „народния“ и „българския“ характер на тези антихристиянски обичаи и заблуди, а когато някоя християнска организация пожелае да сподели вярата си с другите, тя да бъде преследвана чрез законни и недотам законни средства, дори стигащи до противоконституционни решения и действия.

Не знам докога ще продължаваме с езичеството у нас, но знам, че Бог е верен на Себе Си и ни казва, че мнозина са призвани, но малцина са избрани. При това под „избрани“ не разбирам само фаталисткото богословие на Божието избраничество, но също така нашата собствена вяра, която да потвърди, че сме сред Божиите избраници. А вяра и езичество не могат да съществуват заедно: или изоставяме едното и прегръщаме другото или пък продължаваме да живеем в заблуда, дори и да си мислим, че сме християни.
Публикувана в Блог

necklace-crossКакто всяка година, така и тази в началото на март се сещаме, че българинът е потънал в невежество относно вярата и продължава да си практикува всякакви езически обичаи, включително празнуването на Баба Марта и носенето на мартеници. И тази година християните се изказват против подобни празнувания и носенето на какви ли не украшения по тялото с цел да изтъкнат зловещия характер на езическото наследство. Дори и в някои протестантски среди (да не говорим за православните) се появиха писания от рода „корените на празника [Баба Марта] са демонични и дяволът може да използва дори и невежеството на един човек, за да действа, чрез своите ‚амулети‘“

Наистина, понякога лесно отсъждаме кое е демонично и къде дяволът работи най-усърдно, като искаме да спечелим вниманието на българина, да го предпазим от злите сили и да го обърнем към християнската вяра, където – възможно е, казват някои – злите сили няма да имат достъп до него. Да, ама не – както се казва. Ако толкова лесно можехме да отсъждаме къде дяволът работи и къде той няма достъп – тогава светът отдавна да се е убедил в истинността на Христовата вяра и да се е обърнал. Но светът не се обръща, и българинът също не се обръща (мисля, че тук няма нужда от доказателства, защото чрез най-прости неделни наблюдения в нашите храмове и в молитвените събрания ще видим, че не повече от 1 или 2 процента от българите вземат участие в редовните богослужебни събрания). Причини за това необръщане – колкото искаме. Но ето че отново дойде март месец и сега решаваме да добавим и заблудата с Баба Марта и мартениците.

Не че аз споделям общоразпространените у нас мнения за мартениците и носенето на всякакви дрънкулки и амулети по тялото си, но да виждаме дявола и злото в света във всяка вещ или във всяко действие означава да си затваряме очите за истинските причини за делата на сатаната сред хората. А причините най-често се коренят в самите нас, в християните (и разбира се – в нехристияните) – най-честата причина е отстъплението ни от Христовите заповеди, от Неговото евангелие и от Неговото нравствено учение да Го обичаме с цялото си сърце и да обичаме и служим на ближния си. Там, където с нещо отстъпваме от Христос, освобождаваме място в сърцето си и в живота си за дявола и за злите сили. Затова християнските подвижници казват: пази сърцето и очите си и винаги пребивавай в молитва, за да не остане време злото да намери място някъде в тебе.

Та отново за дрънкулките и висулките по тялото ни: нима е по-важно за нас да осъдим онзи, който носи мартеница и уж се е поддал на езически обичаи, отколкото да се вгледаме в себе си и преди да съдим другия да видим дали ние с нещо не сме отстъпили от вярата си. Аз самият непрекъснато виждам около себе си хора с кръстчета на шията, които твърде често нямат нищо общо с вярата; ми погледнете повечето ни певици-чалгарки – почти всяка от тях си носи и кръстче, ей-тъй, „за късмет“ (тук, разбира се, не искам да кажа, че сред тях няма и вярващи християни, но правя това обобщение, за да можем да видим, че не всяко носене на кръстче означава вяра или поне придържане към християнските ценности).

Ще кажа нещо повече: познавам християни (в случая – православни) които си носят кръстчето с десетилетия и същевременно осъждат всеки и всичко около себе си, защото те (или то) не били православни, ами били еретици, езичници, чеда на дявола и т.н. Дотук – както и да е, някак си бихме приели едно подобно поведение при условие, че тези същите християни бяха образец на християнска добродетел и на висока християнска нравственост според каквато сам Христос ни показва. Но те не са (макар сред тях да има и такива, които са, но те са твърде малко), а им се иска да са. Едно е да искаш да бъдеш Христов последовател (макар и това да е важно – искането, стремежа, желанието да вървиш след Него, са все важни неща), а друго е да си такъв в действителност и да го показваш както чрез вярата си, така и чрез поведението си (делата си).

Та затова казвам: лесно е да съдим, но много трудно ни е да видим себе си и да извадим гредата от окото си преди да посегнем да вадим сламката от окото на другия.

Носят хората мартеници и всякакви амулети, някои хора си носят и кръстчета, други пък са целите в обици, пръстени и какви ли не други метални „украшения“, висящи от най-различни части на тялото (в допълнение към онези, които не се виждат с просто око, като тези в езика или на други по-скрити телесни места) – и какво? В носенето ли е въпросът? Нека не осъждаме, а с внимание и голям такт да разговаряме с хората – всекидневно и денонощно, с време и без време, сами или заедно с други, с прости думи или с думите на евангелието, и т.н. Ето това трябва да правим, и да го правим без да обиждаме, без да насилваме волята, без да пророкуваме кой ще иде в ада и кой вече е победил дявола и само чака мига, в който ще бъде приет в рая. Като това правим, след време ще видим, че и мартениците може да намалеят (или пък може да им се придаде друг смисъл), и кръстчетата по шията на мнозина ще си извоюват истинското място и най-дълбокия християнски смисъл за носещите го, и ние самите ще се вглеждаме по-дълбоко в себе си и ще запълваме всяко кътче на душата и сърцето си с онова, което е Христово, а не онова, което е анти-Христово.

Разбира се, мисионерският императив на Църквата изисква от нас и проповедничество, просвещаване, подканяне, упътване и т.н. и понякога тези неща се вършат чрез известно „насилие“ върху волята на онези, сред които проповядваме, но мисля, че тук е ясно, че този вид „налагане“ на Христовите истини нямат нищо общо с насилственото налагане на мнението на една идеологическа платформа върху съзнанието на другите. Нямат нищо общо, защото Христовата проповед (и мисията на Църквата) се осъществява чрез Божията любов и нашата любов към Него Самия и към всеки наш ближен, а в идеологическия натиск върху съзнанието едва ли някой може да забележи каквато и да е любов към ближния – там интересът е богът на идеолога.

Ето защо да бъдем внимателни, мъдри като змии и прости по сърце в отношенията си с другите и чрез собствения си пример на безрезервно следване на Христос да търсим начини за преодоляване на заблудите, включително тези на мартениците и другите дрънкулки, а също така на безсмислените кръстчета на шията на напълно чуждите на християнството наши съграждани. С простота, блага воля и Христова добрина, но същевременно с настоятелност и дръзновение, ще спечелим повече сърца, отколкото с приказки за дяволската същност на мартеницата. От нас самите трябва да тръгне обръщането и на другите и затова винаги първом да се вгледаме в себе си и едва тогава да погледнем другия и да видим с какво можем да му помогнем и той да познае Христос и да поиска да Го следва.

Публикувана в Блог