Блог Свобода за всеки
Понеделник, 10 Септември 2018 16:23

Отнемане на деца от родителите по британски

court judgeИзвестно е, че когато държавните социални служби отнемат дете от родителите му, това е трагедия и за двете страни – както за детето, така и за неговите родители. Отнетото дете може да има по-добър живот в приемното семейство, но кръвната връзка – майчинската и бащинската – се прекъсва и то расте в новите условия като сирак, макар и да има „нови“ родители. По-тежък е случаят, когато детето не бъде осиновено, а расте в социален дом за деца – тогава то не само загубва родителите си, но и обществото гледа на него като на изоставено или отхвърлено дете. Трябва да се съгласим, че има налице случаи, при които родители не полагат грижи за децата си и те растат болни, недъгави, недохранени, необлечени, необразовани, понякога с престъпни наклонности и възпитание: тогава социалните служби трябва да разгледат подобни случаи и ако не се намерят възможности за разрешаването им в рамките на семейството, да се търсят други възможности за израстването на тези деца в по-добри условия.

Но тук е разковничето на въпроса за правото на социалната служба да отнеме едно дете от родителите му: кой и как преценява дали те полагат съответни грижи и кой решава каква да бъде по-нататъшната съдба на детето. Тук посочвам примери от Великобритания – страна, която бихме очаквали да има висок социален стандарт и в която държавата наистина полага добри грижи за младото поколение. Мнозина у нас ще кажат: „Ех, да имахме проблемите на англичаните… задоволени са отвсякъде, от раждането до пълнолетие държавата изцяло поема издръжката на децата… стандартът на живот на младите е далеч над стандарта на живот у нас… вижте колко щастливи изглеждат британчетата …“ и т.н. в този дух.

Да, ама не – както се казва. Зад външния блясък се крие социална анемия и безпомощност, която се разпростира все повече в британското общество (както и в западното общество като цяло), което с всяка изминала година волю-неволю се подчинява на идеологическия натиск на „новите“ либерални творци на историята, особено на манията им за „равноправие“, недискриминация срещу каквито и да са социални групи (по-конкретно имащи предвид хомосексуалистите и всякакви трансджендъри) и за „социално“ образование на децата, което да им позволи да се „впишат“ в обществото по най-добрия за държавата начин (по-конкретно – сексуално образование, даващо на младите познания както за сексуалния живот, така и за всякакви форми на извратено съвместно съжителство, които трябва да станат„норма“ за британското общество).

Това за британската социална анемия не съм го измислил, а го виждам всекидневно в живота на британците, а също и по британските медии. Така преди няколко дена всекидневници отново върнаха погледа на читателите към въпроса за отнемане на деца от родителите им и вземайки повод от няколко случая, реших да споделя този проблем на британското общество, тъй като той в една или друга степен може да се окаже полезен, когато разсъждаваме за българските социални служби, когато те вземат решение за отнемане на деца. Споделям мислите си и поради това, че ми се струва, че българската система за социални грижи (вкл. за децата) все още не е „напреднала“ толкова, колкото британската, и силно се надявам, че няма да „напредне“ по начина, по който на запад лъже-либералите промиват умовете на народите си.

Преди няколко дена, на 6 септември, британският ежедневник The Sun излиза с дълго, но изчерпателно заглавие: „Те ми откраднаха бебето! Сърцераздирателната история на една майка, разказваща, как чрез тайни съдебни решения бебето ѝ е отнето завинаги. Разбрахме за рекордно увеличаване на броя на децата, грабнати от родителите им“. Историята наистина е потресаваща: малко след раждането на дъщеря ѝ Алиса социалните служби отнемат детето по подозрение, че тя не се грижи добре за него, след като открили малки пуквания на костта на ръката, на едното краче и на едно от ребрата. Разбира се, лекарите и тъй не могли да докажат, дали тези пуквания са от небрежни грижи за детето или от липсата на витамин Д (каквато липса била открита и на детето доста време инжектирали този витамин), но местните социални служби побързали да съставят дело срещу нея и местният съд излязъл с решение за отнемане. Този фрапиращ случай подтикнал борещи се за правата на децата да потърсят още свидетелства за неправомерно отнемане на деца от родителите им. Те изяснили, че местните социални служби използват закона, за да прикрият някои случаи на отнемане на деца (а законът им дава това право – правото на неразкриване на родителите и на обществеността, че се съставя дело и то се предава на съда) и да предадат случаите на съда, който също използва закона, позволяващ му да не оповестява решението си публично; че само за една година случаите на отнемане на деца са нараснали с 34%: от 7500 на 10130; че само през миналата година 73 хиляди деца са се намирали под опеката на социални грижи.

baby taken from mumТози случай подсказа на хората, че отнемането на деца във Великобритания може да приеме абсурден образ. Например, преди три месеца осемгодишно дете е отнето от майка му, защото тя не се съгласила да излязат с него, за да му купи сладолед, а при друг случай не се съгласила да го подстриже както той искал; или пък случаи, при които деца са отнемани от родителите им, тъй като те не ги хранели правилно и децата били дебели; или пък случаи, при които родителите не карали децата си редовно да си мият зъбите (последните два фрапиращи случая са поместени в горния всекидневник, а случаят с осемгодишното дете е публикуван в много британски всекидневници, такива като Mirror, Daily Mail и др.). За всяко нормално българско семейство преценката дали да се купи сладолед на детето или да му се позволи да се подстриже както то желае е изцяло в ръцете на родителите – никоя социална служба или какъвто и да е държавен орган не може да се намеси в родителските права при подобни случаи. Но не и във Великобритания: там законите (не всички, разбира се, но някои от тях) позволяват подобно безумие – отнемане на дете, защото „майката не удовлетворила емоционалните му нужди“ (както се изразява в решението си окръжният съд). Във Великобритания законите позволяват вземането на абсурдни решения, защото държавата има свое особено разбиране за децата и за бъдещето им: както днес обществото се подготвя да живее съобразно желанията на някои опорочени умове, които все повече се докопват до властта и искат да наложат хомосексуализма едва ли не като по-голяма добродетел, отколкото морала на хетеросексуалните, така децата в тази страна трябва да израстват с тези „добродетели“, поради което приемането на все повече закони е насочено именно към тази по-широка цел – подчиняване на обществото на „новата“ идеология за „равноправие“ и „зачитане на човешките права“. Тази по-всеобхватна цел се съзира и в такива частни случаи, като отнемане на деца от родителите им: сега ги отнемат поради някакви по-тривиални (макар някои и да са абсурдни!) причини, сетне ще ги отнемат, ако се разбере, че някои родители вкъщи говорят на децата си, че хомосексуализмът е порок, че смяната на пола е богопротивно дело, че налагането на обществото на някаква идея за „права на човека“ е беззаконие, след като всъщност се отнемат права на голямо мнозинство от обществото. „Големият брат“ в западната демокрация действа чрез закона, макар той в някои свои аспекти и да е умопомрачаващ или безумен.

Пиша за тези случаи още и поради това, че дори и във Великобритания все пак човек може да потърси правата си и да защити семейството и личността си. Нима това „дори и във Великобритания“ не звучи като някаква гротеска? Та нали говорим за държава, която някога бе закрилник на онеправданите и преследваните от закона? Но днес мнозинството от хората в нея мълчи и послушно изпълнява, каквото се иска от него, защото никога не може да бъде сигурно, дали с нещо не е нарушило законите – толкова многобройни и понякога дори абсурдни. При случая с осемгодишното дете родителите отнесли делото във върховния съд, където съдията Мостин, като родител и разумно разсъждаващ гражданин, отхвърлил решението на окръжния съд и детето било върнато на родителите. Но от това дело британците разбраха, как социалните служби имат възможността да съставят обвинението си срещу родителите за един такъв дребен наглед случай в цели 44 страници с цел да объркат всеки, който го чете. Но, слава Богу, те не могли да объркат върховния съд.

И така, можем много да се поучим от онова, което става в „демократичния запад“: има немалко неща, които е добре да приемем, защото в някои отношения на гражданското общество в онези държави са дадени много по-големи права (а също са им вменени отговорности) и то разполага със средства да се бори срещу неправдите; и има немалко неща, които не трябва да приемаме, защото са против традиционните устои на нашето общество и на християнските основи, върху които то все още продължава да се основава, макар религията да е отделена от държавата (но вярата, моралът и традициите на хората не могат да бъдат отделен от нея). Така и със социалните служби у нас: ако те разглеждат всеки случай трезво и безпристрастно и отчитат преди всичко върховенството на семейството, като не нарушават неговите права и свободи, особено що се отнася до възпитанието и образованието на децата в него, то решенията им ще бъдат от полза за обществото ни; а ако те приемат решения, с които се отнемат права и свободи на родителите или пък на децата им, и с които се накърняват традиционните устои на българското семейство, включително на домашно образование и възпитание, тогава решенията им ще бъдат във вреда на обществото. Както конституцията позволи да се отхвърли една богопротивна конвенция, така българските закони трябва да отразяват българската традиция и здравия разум, като не приемат чужди на народа ни определения и противни на разума съждения за българското семейство и за българското дете.

 

Бележка: снимките са взети от статията на The Sun. На първата е съдия Мостин от британския Върховен съд, отхвърлил безумното решение на по-низшестоящия съд, а на втората е майката на бебето, което социалните служби ѝ отнели, като заявили, че тя повече няма да го види.

Публикувана в Блог
Новият онлайн брой на „Свобода за всеки“, както и други материали на сайта, достатъчно нагледно описват идеологическата подплата на двата злополучни законопроекта за промени в закона за вероизповеданията: просто другарите-комунисти и до ден-днешен, повече от 25 години след падането на комунизма, продължават да не се примиряват с 
мисълта, че „партията“ не контролира живота на хората в държавата. Нищо, че е второто десетилетие на 21 век и че България се стреми да бъде в крак със съвременните либерални демокрации в Европа; нищо че „партията“ не е на власт – те са убедени, че това тяхно безвластие е само временно; и нищо че предлаганите промени в действителност се отнасят до законите за осигуряване на националната сигурност и спокойствието на гражданите, но поради някакво умствено объркване те решиха да ги внесат в закона за вероизповеданията. Последните парламентарни умувания в друга „братска“ (за комунистите) страна още веднъж показаха какво е лицето на ратуващите за връщане на старите времена на тотален контрол върху населението.

Преди няколко дена, 24 юни, в руския парламент (руската дума) бяха одобрени промени, наречени „антитерористичен пакет“, който налага внасянето на промени в десетина закона, преди всичко свързани с националната безопасност. За разлика от нашите комунисти, наричащи се сега социалисти, руснаците ясно заявиха, че новите промени се отнасят до законите, осигуряващи сигурността на държавата и гражданите. Но същевременно като се проследи историята на приемането на тези поправки може да се съзре нещо общо между нашите „другари“ и руснаците.

Разсъжденията върху руския „антитерористичен пакет“ начеват още през миналата година, след като две парламентарни комисии (комисията за безопасност и противодействие срещу корупцията, оглавявана от Ирина Яровая, и комисията по отбрана на Съвета на федерацията, оглавявана от Виктор Озеров) провели съвместно заседание и приели т.нар. антитерористично заявление, а конкретните действия по съставянето и обявяването на „антитерористичния пакет“ започват през април тази година (вж. линка по-горе). Мисля, че не трябва да се съмняваме, че българските „другари“ с интерес следят какво се случва в голямата „братска“ страна и че горните разсъждения и писания не са убягнали от вниманието им. Та през март, дори преди да излязат наяве руските предложения за промени в законите, отнасящи се до националната безопасност и насочени срещу тероризма, „другарите“ набързо написаха какви промени те предвиждат в българския закон за вероизповеданията. Интересно е да се проследи, защо те не внесоха предлаганите промени в друг закон, да речем закона за агенция Национална сигурност или закона за консултативния съвет за национална сигурност, или закона за министерството на вътрешните работи, или дори закона за местното самоуправление и местната администрация, или пък да речем закона за специалните разузнавателни средства (тъй де, като ще следим гражданите, нека да помислим и за техническата страна на въпроса). Но не, червените другари се интересуват от вярата на хората и от това дали тази вяра не може да се използва по вредоносен начин. Ама дали става въпрос за православен, протестант, католик, мюсюлманин, юдеин и т.н. – това няма значение, по-важното е вярата да бъде контролирана, без да е нужно да знаем дали тя може да се използва с цел вреда или с цел принасяне на благо, както на вярващия, така и на обществото като цяло; както те са се изразили – дори и при съмнение за нарушаване на законите ние трябва да действаме.

Но като вникнем по-добре и в предложените от руснаците промени (които трябва да бъдат утвърдени и от руския президент), ще видим, че и в Русия се предлага въвеждането на редица ограничения на правата и свободите на гражданите, особено на вярващите. Новият закон налага да се иска предварително разрешение от държавата, преди някой да реши да говори за вярата си с другите, дори това да става и в обикновен разговор. Това дори се отнася и до най-тривиални случаи, например покана по имейл до приятел да посети църковно богослужение. Дори и в частен дом се забранява провеждането на богослужение или казването на молитви, ако в него присъстват и невярващи. Църквите вече ще поемат отговорността да водят редовна отчетност на своите членове и да следят тяхната дейност; например, ако църковен член говори за вярата си с колега от своята службата, не само той ще бъде наказан, но и църквата, към която принадлежи, като глобата за вярващия достига до 50 хиляди рубли (770 долара, 700 евро или 580 британски лири). Предвидени са и ограничения по отношение на връзките на църквите с чужденци, например всеки неруски гражданин, който реши да посети църковна служба, трябва да притежава работна виза или в противен случай рискува да бъде глобен или да бъде експулсиран от Русия (повече подробности вижте на сайта „Врата на надеждата“ и оригиналния английски текст на Door of Hope International, където може да се види, че 29 юни бе обявен за ден на молитва и пост за Русия с цел непозволяване на новите промени да бъдат утвърдени).

Разбира се, и в Русия има здравомислещи хора и все още не е известно дали руският президент ще подпише законопроекта или ще наложи вето, например Михаил Федотов, ръководител на Съвета на правата на човека към президентството на Русия потвърди, че ще се обърне към президента с молба да не подписва внесения и одобрения от руския парламент „антитерористичен законопроект“.

Та ето за това се сещам, като чета напоследък новините за руските предложения за промени в законите, отнасящи се към националната сигурност и углавния кодекс на страната: крушата явно не пада по-далеч от дървото, от което се е откъснала. Нищо, че „Единна Русия“ (от която са и двамата вносители на руския „антитерористичен пакет“ Ирина Яровая и Виктор Озеров) има по-друга идеологическа платформа от тази на българските социалисти, за последните си остава вярна някогашната приказка: „ние винаги се учим от братската съветска (пардон, руска) страна“, защото всичко, което лъха оттам, е правда и истина. И както руските законотворци вече приемат редица закони за ограничаване на правата и свободите на гражданите (под предлог борба срещу тероризма, пък и срещу всичко, което не е руско), защо и нашите „другари“ да не предлагат промени в нашите закони и тъй страната ни да бъде напълно защитена от всякакви заплахи. Но за българската червена партия е важно да се предотвратят и евентуални заплахи от страна на вярващите, без разлика дали предлаганите промени се отнасят до благовестието на една християнска църковна общност или до идеологическите внушения на една ислямистка групировка. Ако пък постигнат и създаването на напълно атеистична държава – ето това вече ще е върхът на защитата на националния интерес: няма вярващи, няма и заплахи за държавата; както навремето комунистите казваха: „религията е опиум за народа и трябва да се изкорени, само комунизмът (т.е. войнстващият атеизъм) може да донесе светло бъдеще на народите.“

Е, видяхме какво бъдеще той донесе на народите. Надявам се мнозина да видят какво целят българските социалисти с предлаганите поправки към закона за вероизповеданията и да прозрат зад тях истинските цели на „старата партия.“ А междувременно вярващите да не униват поради подобно кощунство в политическия живот на страната ни и да благовестяват Христовата Добра Вест на всички, та дай Боже у нас да се утвърди християнството, а не атеизмът и тоталният контрол на народа, за който мечтаят „другарите.“

Бележка: снимката на Ирина Яровая взета от руската медия „Ведомости



Публикувана в Блог

YouthReport Info1Когато човек живее в дадена страна, той вижда проблемите, които вълнуват хората и за които всекидневно се говори по улиците, пазарищата и местните медии. Това най-често са въпросите за бедните и богатите, за икономиката и социалната справедливост, а напоследък и за емигрантите. В почти всички западни държави хората се интересуват от жизнения стандарт, от доходите и данъците си, от образованието на децата си, от медицинското им осигуряване и други подобни. Всъщност това са най-честите проблемни въпроси, които вълнуват и хората в България, както и хората по целия свят.

Но някой упорито иска да ни втълпи, че западният човек се интересува от равенството между половете и позволяването на гей-браковете, правата на хомосексуалистите, правото сам да сложиш край на живота си и т.н. Наистина, и ние понякога разсъждаваме върху тези теми, защото те наистина се появяват в общественото пространство в Европа и в „развития“ демократичен свят. Но разсъждаваме, за да покажем кое приемаме и кое не, в кое вярваме и в какво не вярваме.

Един ден се запитах: наистина ли съществува такова нещо като гей-култура в западните държави (както все по-често се опитват да ни подскажат)? Потърсих източници и статистики и, както и предположих, открих, че такова нещо не съществува. Известно е, че за да стане едно явление културна особеност на даден народ, то трябва да е обществено значимо, да характеризира обществото като цяло и да може да се види от страничния наблюдател в конкретното общество, в дейностите, мислите и вълненията на хората в дадената държава. Високата степен на образованост на германците, например, е тяхна културна особеност, прекаленият национализъм (особено изключителното признаване само на френския език) е културна особеност на Франция, изтънченият сладкарски вкус (особено шоколадовия) е някаква културна особеност на швейцарците, и т.н.; позачудих се каква ли е най-характерната културна особеност на българина и някак си не можах да се сетя. Но по-важното е това, че културните особености са явно видими в обществото, за което се твърди, че ги притежава.

Потърсих да видя в кое общество съществува гей-култура и не можах да намеря. Или пък някакъв културен империализъм, който някой се опитва да насади на други народи; културният империализъм, в действителност, съществува, но не и културен империализъм, целящ насаждане на стил на живот от типа ЛГБТ-стил. Съвсем наскоро се появи призив за подкрепа на африканските държавни водачи, които дадоха отпор на американския президент Барак Обама в изявленията му, че африканските народи трябва да приемат „прогресивните“ положения на равенство на половете и на гей-браковете (вж. тук, където самото название на линка съдържа израза „империализмът на Обама“). Информационните агенции нашироко обсъдиха посещението на Обама в Кения в края на миналия месец, но никоя медия не упомена това „настояване“ на Обама (с изключение на тук упоменатата организация и на една местна медия в Найроби).

Редица заинтересовани организации също се опитват да представят въпросите на ЛГБТ, хомосексуализма, евтаназията и др. подобни като „наболели“ проблеми за съвременните общества, на които трябва да се обърне широко обществено внимание. Но като се поразрови човек в морето от информация, в края на краищата намира, че тези въпроси са предмет на обсъждане от един твърде незначителен процент от западните граждани. В действителност, те са предмет на внимание само на шепа хора, които обаче се опитват да представят тези проблеми едва ли не като общочовешки, които заслужават да бъдат обсъдени от всички народи и дори да бъдат приети! Но е вярно, че макар и шепа хора, това е една твърде влиятелна „шепа,“ тъй като тя включва политиците на западните държави. А политиците си имат свои правила на играта, ако искат отново да бъдат преизбрани за следващ мандат. Допреди две-три години Обама и дума не изричаше за ЛГБТ-лицата (вж. отново посочения по-горе линк), но днес той се сети, че има малко повече от година време, за да подготви почвата за новите избори през ноември 2016 г. и, видите ли, защо да не привлече и гласовете на поддръжниците на гейовете за своя полза?

Някъде се шири мнението, че американците ставали все по-склонни да приемат гей-браковете. Например една от най-представителните световни статистически организации, Pew Research Center: Religion and Public Life, представя данни, в които потвърждава, че през 2001 г. 57% от американците са били противници на подобни „бракове,“ а през настоящата 2015 г. 55% го поддържат и едва 39% го осъждат (вж. тук). Но организации, които иначе биха били заинтересовани да представят по-високи цифри на привърженици на гей-културата, в действителност показват друга картина на нещата и се жалват колко много гейовете били дискриминирани. Една от най-активните подобни организации е т.нар. „Кампания за човешките права,“ която съвсем наскоро проведе изследване за това как американците възприемат гей-културата сред младите гейове. Статистиката е красноречива: 42% от тези младежи разбират, че обществото, сред което те живеят, не приема факта, че са „обратни,“ 92% от младежите-гейове непрекъснато чуват около себе си осъдителни бележки относно техния начин на живот, и т.н. (подробности на техния сайт). Значи американското общество почти масово не приема налаганите от някого си призиви за равенство на половете (в действителност – насаждане на хомосексуализма като „право“ на човека!) и си няма никаква представа за каквато и да е гей-култура – т.е. за нещо, което едва ли не е обхванало съзнанието на редовия американец, както някой се опитва да представи нещата. А става ясно, че такова нещо няма: американецът се интересува от дохода си, от колата, къщата и жената с децата, от икономическата и социална стабилност на града и региона, в който живеят, от образователната и здравната политика на правителството и т.н. И съвсем не го е грижа дали хомосексуалистите ще получат права да се женят за когото искат и дали да си осиновят деца или не.

Африканците обаче не се поддадоха на Обама в призивите му да обърнат сериозно внимание на правата на гейовете: кенийският президент беше прям и отговори на американският президент, че този въпрос е най-малкото нещо, което вълнува кенийците и че между кенийската и американската култура съществуват редица области, в които те коренно се различават; той дори бе твърде смел да каже на президента, че „твърде трудно би било за нас да наложим нещо на хората в нашата страна, което те не приемат,“ а лидерът на кенийската републиканска либерална партия направо каза: „Обама би трябвало да знае, че въпросите на правата на гейовете са проблем на западните държави, а когато той идва тук в Африка, той трябва да цени нашите права“ (цитати на посочения по-горе сайт на citizengo). Подобен дързък тон държа и нигерийският президент, с което още веднъж африканските водачи показаха, че Африка не е Америка.

Никой не си прави илюзията, че макар привържениците на гей-културата и гей-правата да са нищожна група хора, те ще се спрат в усилията си да наложат тази „култура“ на колкото се може повече народи в света. Макар и да разбираме, че такава култура все още никъде не съществува, в същото време трябва да не спираме да издигаме глас срещу тези съвременни пороци на западния свят, които някои се опитват да наложат на народи, които никога в историята си (включително и днес) не са познавали проблемите с гейовете и които продължават да считат хомосексуализма за дълбоко греховна практика. Имайки примера на Словото Божие, което ни говори за Содом и Гомора не като притча, а като действително справедливо Божие наказание за извратените хора, християните най-убедително могат да посочат на народите кое е добродетелно в живота на един човек и на едно общество, и кое е порочно. Срам и позор за Обама, който иначе се мисли за християнин, но трябваше да отиде в друга, при това африканска, християнска страна, за да чуе от местните християни, че желанията и стремежите на един президент не означават нищо за една местна култура и едно местно християнско общество. Чудя се ако по същия начин той дойдеше в България и държеше същата реч, колцина щяха да бъдат онези, които щяха да опонират думите му: президентът ни ли, министър-председателят ни ли, парламентаристите ни ли? Но християните със сигурност щяха да му напомнят къде е дошъл и кого се опитва да учи по въпросите на брака и на семейството.

Снимката взета от сайта на организацията за защита на човешките права Human Rights Campaign, посочен в този материал.

Публикувана в Блог

bible in drawerТо ние го знаем това – че християнството ще бъде все по-преследвано и че вярващите все повече ще страдат. Но когато атеистичната държава не позволява и Словото Божие (Свещеното Писание) да достига до хората, тогава вече не става въпрос само за ограничаване правата на християните, а за целенасочена борба срещу вярата, която вече толкова векове съставляваше основата на европейската цивилизация. Още по-печален е фактът, че тъкмо „правовата” либерална демокрация в развитите страни е тази, която използва правото за ограничаване на правата на хората – както на вярващите, така и на други групи хора от обществото. И защо? Уж в името на общото благо, уж за доброто на всеки човек, живеещ в дадено общество. Тъй де, как така гостите на един хотел, мюсюлмани или будисти или атеисти, ще виждат библията в хотелските си стаи? Че това е нарушение на законите за равнопоставеност и равно зачитане правата на всички граждани, без значение на раса, пол, религия и т.н.? Така не може: библията трябва да се извади от хотелските стаи – твърдят „развитите” атеистични либерали на редица западни страни.

По-конкретно за Англия, настъплението срещу библията се увеличи особено много след решението на хотелиерската верига Тревълодж да извади библията от стаите си на всичките си 500 хотела (пример на Дейли Мейл от август 2014 г.). Ето заглавие и от американските вестници, от януари 2015 г.: „Щатът Флорида забранява библията след натиск от страна на атеистите” (по-конкретно забраната се отнася до всички училища в щата, от чиито сгради библията е извадена и вече тя не може да бъде видяна в никое училище).

travelodge„Походът” срещу Божието Слово продължава и по-нататък. Само преди няколко дена (14 май 2015 г.) студентите в един университет в Уелс гласуваха за забрана наличието на библии в помещенията на университета поради това, че библиите не са „достатъчно многокултурни.” Тъй де, как така студентите-мюсюлмани, студентите-будисти, и още повече студентите-атеисти, ще виждат библията в спалните си помещения, в столовата, в класните стаи? Не може: тази страна е многокултурна и многорелигиозна и правата и свободите на всеки отделен индивид на това общество трябва да се спазват! А библията никак не е многорелигиозна! Ето това е равноправието в тази либерална демокрация: всички имат право, но някои имат повече право! Тоест, атеистите имат повече право да настояват за изваждането на библията от държавните учреждения, от хотелите и от други обществени места, отколкото християните: те също имат право да изповядват вярата си, но не може предметите на тяхната вяра – в случая библията – да се намират в обществените учреждения.

То ако само ограничаването на правата на християните и настъплението на атеизма да беше – все някак си вярващите щяха да търсят средства за защита. Но вече на всички е ясно, че паралелно с настъплението срещу християнството върви и широка разгулна пропаганда на пороци и беззакония. Многократно в този блог сме се спирали на различни порочни практики, които атеистични организации и правителствени служби се опитват да наложат на народите в Европа. Тук ще споменем още едно скорошно явление, имащо място в „развития либерализъм” на западните демокрации.

Отново от миналата година с особена сила тръгна една кампания на различни психологически институти и разни частни изследователски екипи, доказваща, че изневярата в семейството е предпоставка за по-стабилен брак. Първите подобни „проучвания” и „доказателства” справедливо предизвикаха въпроса: „Какво! Нима това може да бъде вярно!” Но след това натискът на „свободомислещите” доведе до появата на още множество „обективни изследвания”, които „доказват”, че изневярата действително укрепвала брака. Особено горещо тази тема е защитавана от някои женски атеистични организации; тук посоченият пример е от Англия, където списанието „Съвременната жена” публикува своя призив (наречен „Защо изневярата е полезна за твоя брак”) за все по-честа изневяра в брака с цел неговата стабилност. Какво! Ще кажем и ние. Нима е възможно подобно мислене, наречено „научно изследване”? Е, то бива човек да нарече черното бяло и бялото черно, но пък чак дотолкова някои да си мислят, че хората са тъпи и не разбират днешния живот – такова нещо не може да бъде!

Досега не обръщах внимание на този последен „вик на модата”, но вчера се заслушах в едно радио (в случая – едно британско радио), в което бяха поканени „специалисти” психолози и сексолози, които обилно (т.е. с потоп от думи) се опитваха да убедят съпрузите, че изневярата в тяхното семейство е полезна за брака им. И привеждаха такива доказателства за тезите си, че по едно време се зачудих дали това радио не го слушат и деца и тийнейджъри (дотолкова порнографски беше разговорът). Не че самото радио има някакво отношение към подобна дискусия – това е едно от най-популярните британски радиостанции и то тъкмо поради това, че в него се канят участници от всички сфери на британското общество – но веднъж излъчена, тя за мнозина едва ли не става истина.

Та затова реших да споделя последните научени от мен новини. Един приятел ми казва: ти като че пишеш в някаква рубрика „Новини”, а не в блог. Но аз му казвам: то тъкмо затова е блог, защото в него се дискутират съвременни и насъщни въпроси, които засягат (или могат да засегнат) всеки от нас; новината е просто съобщение, което след излизането му тъй си остава на страниците и сетне се забравя, а блогът е мястото, където новината продължава да живее чрез дискусиите върху нея.

Но както и да е, по-важното е че настъплението на атеистите не може да не предизвика и отговор от страна на християните. Църквата на Англия веднага отправи протести – още след първите изземвания на библията от хотели и университети. И какво мислите се случи? Едно голямо нищо! Ми много ясно: кой в една „развита” либерална демокрация ще обърне внимание на някаква си църква? Пък било тя и държавна църква! Не може: ще обидим другите вярващи и атеистите!

bible in handСлава Богу, все още има много други християнски държави в света, където властимащите не постъпват така. Това е шанс за християните, живеещи в подобни страни, да не чакат и тя да стане толкова „правова” държава, колкото са западните „либерали” (имам чувството, че тази дума вече е изгубила значението си!) и да започне да ограничава правата на християните. Мисля, че в България християните имат големи възможности за отстояване на правата си (идете в Англия и сравнете възможностите в тази държава с онези, които ние все още имаме у нас!), важното е да имаме това предвид и винаги да отговаряме на онези, които искат да ни запушат устата или искат да извадим Словото Божие от рафтовете на библиотеката или от масата в хола на общежитието и да я поставим в чекмеджето, тъй че с вида й да не дразним атеистите и привържениците на другите религии (както, впрочем, направиха служителите на Тревълодж: техните библии не са изхвърлени, а са складирани в шкафове зад рецепцията, та ако някой им поиска, да са им под ръка – вж. линка по-горе).

Все повече хора са убедени, че в „развитите” демокрации средствата за борба срещу настъплението срещу вярата на християните стават все по-малко. Само преди няколко часа днес стана известно, че частният сладкарски цех в Шотландия, който отказа да изготви торта с надпис върху нея, рекламиращ една кампания на привържениците на гей-браковете (за нея писахме тук), не можа да спечели делото срещу хомосексуалистите, които преди около година заведоха дело срещу служителите на сладкарския цех. Сладкарите трябваше да минат през няколко нива на съдебната система, където все бяха намирани за виновни, тъй като били нарушили някакъв си член от закона за равнопоставеност. Въпреки това те се надяваха да получат някаква справедливост. Но напразно: днес съдът в Белфаст постанови, че християнската вяра не може да бъде основание за неспазване на закона. Трябва да си атеист, с една дума: тогава няма как да нарушиш закона за равнопоставеност на всички религии – то и тъй всички религии са ти безразлични!

Описаните тук злополучни примери трябва да ни подскажат, че сме длъжни да търсим възможности за противодействие срещу атеистичните попълзновения, и когато търсим, ще се надяваме и уповаваме на Бога да намерим такива. Само трябва да търсим – и ще намерим. Да похлопаме – и ще ни отворят. Да обичаме – и ще спечелим сърцата на мнозина. Защото тъкмо любовта ни към Бога и към ближния може да бъде най-мощното средство за отстояване на вярата ни и на християнството като цяло – както у нас, така и навсякъде по света.

Публикувана в Блог