Блог Свобода за всеки
Новият онлайн брой на „Свобода за всеки“, както и други материали на сайта, достатъчно нагледно описват идеологическата подплата на двата злополучни законопроекта за промени в закона за вероизповеданията: просто другарите-комунисти и до ден-днешен, повече от 25 години след падането на комунизма, продължават да не се примиряват с 
мисълта, че „партията“ не контролира живота на хората в държавата. Нищо, че е второто десетилетие на 21 век и че България се стреми да бъде в крак със съвременните либерални демокрации в Европа; нищо че „партията“ не е на власт – те са убедени, че това тяхно безвластие е само временно; и нищо че предлаганите промени в действителност се отнасят до законите за осигуряване на националната сигурност и спокойствието на гражданите, но поради някакво умствено объркване те решиха да ги внесат в закона за вероизповеданията. Последните парламентарни умувания в друга „братска“ (за комунистите) страна още веднъж показаха какво е лицето на ратуващите за връщане на старите времена на тотален контрол върху населението.

Преди няколко дена, 24 юни, в руския парламент (руската дума) бяха одобрени промени, наречени „антитерористичен пакет“, който налага внасянето на промени в десетина закона, преди всичко свързани с националната безопасност. За разлика от нашите комунисти, наричащи се сега социалисти, руснаците ясно заявиха, че новите промени се отнасят до законите, осигуряващи сигурността на държавата и гражданите. Но същевременно като се проследи историята на приемането на тези поправки може да се съзре нещо общо между нашите „другари“ и руснаците.

Разсъжденията върху руския „антитерористичен пакет“ начеват още през миналата година, след като две парламентарни комисии (комисията за безопасност и противодействие срещу корупцията, оглавявана от Ирина Яровая, и комисията по отбрана на Съвета на федерацията, оглавявана от Виктор Озеров) провели съвместно заседание и приели т.нар. антитерористично заявление, а конкретните действия по съставянето и обявяването на „антитерористичния пакет“ започват през април тази година (вж. линка по-горе). Мисля, че не трябва да се съмняваме, че българските „другари“ с интерес следят какво се случва в голямата „братска“ страна и че горните разсъждения и писания не са убягнали от вниманието им. Та през март, дори преди да излязат наяве руските предложения за промени в законите, отнасящи се до националната безопасност и насочени срещу тероризма, „другарите“ набързо написаха какви промени те предвиждат в българския закон за вероизповеданията. Интересно е да се проследи, защо те не внесоха предлаганите промени в друг закон, да речем закона за агенция Национална сигурност или закона за консултативния съвет за национална сигурност, или закона за министерството на вътрешните работи, или дори закона за местното самоуправление и местната администрация, или пък да речем закона за специалните разузнавателни средства (тъй де, като ще следим гражданите, нека да помислим и за техническата страна на въпроса). Но не, червените другари се интересуват от вярата на хората и от това дали тази вяра не може да се използва по вредоносен начин. Ама дали става въпрос за православен, протестант, католик, мюсюлманин, юдеин и т.н. – това няма значение, по-важното е вярата да бъде контролирана, без да е нужно да знаем дали тя може да се използва с цел вреда или с цел принасяне на благо, както на вярващия, така и на обществото като цяло; както те са се изразили – дори и при съмнение за нарушаване на законите ние трябва да действаме.

Но като вникнем по-добре и в предложените от руснаците промени (които трябва да бъдат утвърдени и от руския президент), ще видим, че и в Русия се предлага въвеждането на редица ограничения на правата и свободите на гражданите, особено на вярващите. Новият закон налага да се иска предварително разрешение от държавата, преди някой да реши да говори за вярата си с другите, дори това да става и в обикновен разговор. Това дори се отнася и до най-тривиални случаи, например покана по имейл до приятел да посети църковно богослужение. Дори и в частен дом се забранява провеждането на богослужение или казването на молитви, ако в него присъстват и невярващи. Църквите вече ще поемат отговорността да водят редовна отчетност на своите членове и да следят тяхната дейност; например, ако църковен член говори за вярата си с колега от своята службата, не само той ще бъде наказан, но и църквата, към която принадлежи, като глобата за вярващия достига до 50 хиляди рубли (770 долара, 700 евро или 580 британски лири). Предвидени са и ограничения по отношение на връзките на църквите с чужденци, например всеки неруски гражданин, който реши да посети църковна служба, трябва да притежава работна виза или в противен случай рискува да бъде глобен или да бъде експулсиран от Русия (повече подробности вижте на сайта „Врата на надеждата“ и оригиналния английски текст на Door of Hope International, където може да се види, че 29 юни бе обявен за ден на молитва и пост за Русия с цел непозволяване на новите промени да бъдат утвърдени).

Разбира се, и в Русия има здравомислещи хора и все още не е известно дали руският президент ще подпише законопроекта или ще наложи вето, например Михаил Федотов, ръководител на Съвета на правата на човека към президентството на Русия потвърди, че ще се обърне към президента с молба да не подписва внесения и одобрения от руския парламент „антитерористичен законопроект“.

Та ето за това се сещам, като чета напоследък новините за руските предложения за промени в законите, отнасящи се към националната сигурност и углавния кодекс на страната: крушата явно не пада по-далеч от дървото, от което се е откъснала. Нищо, че „Единна Русия“ (от която са и двамата вносители на руския „антитерористичен пакет“ Ирина Яровая и Виктор Озеров) има по-друга идеологическа платформа от тази на българските социалисти, за последните си остава вярна някогашната приказка: „ние винаги се учим от братската съветска (пардон, руска) страна“, защото всичко, което лъха оттам, е правда и истина. И както руските законотворци вече приемат редица закони за ограничаване на правата и свободите на гражданите (под предлог борба срещу тероризма, пък и срещу всичко, което не е руско), защо и нашите „другари“ да не предлагат промени в нашите закони и тъй страната ни да бъде напълно защитена от всякакви заплахи. Но за българската червена партия е важно да се предотвратят и евентуални заплахи от страна на вярващите, без разлика дали предлаганите промени се отнасят до благовестието на една християнска църковна общност или до идеологическите внушения на една ислямистка групировка. Ако пък постигнат и създаването на напълно атеистична държава – ето това вече ще е върхът на защитата на националния интерес: няма вярващи, няма и заплахи за държавата; както навремето комунистите казваха: „религията е опиум за народа и трябва да се изкорени, само комунизмът (т.е. войнстващият атеизъм) може да донесе светло бъдеще на народите.“

Е, видяхме какво бъдеще той донесе на народите. Надявам се мнозина да видят какво целят българските социалисти с предлаганите поправки към закона за вероизповеданията и да прозрат зад тях истинските цели на „старата партия.“ А междувременно вярващите да не униват поради подобно кощунство в политическия живот на страната ни и да благовестяват Христовата Добра Вест на всички, та дай Боже у нас да се утвърди християнството, а не атеизмът и тоталният контрол на народа, за който мечтаят „другарите.“

Бележка: снимката на Ирина Яровая взета от руската медия „Ведомости



Публикувана в Блог

which church1На мнозина е известно, че в немалко страни по света християните са притеснявани, ограничавани, преследвани и дори убивани. Жестокостите и убийствата на християни са особено чести в мюсюлманските страни (но също така и в други държави, където християнството е малцинствена религия). И макар да знаем тези факти, обикновено не се вълнуваме особено, защото тези неща се вършат някъде далече от нас и някак си не ни засягат. Ако нас не засягат, обаче, то църковната йерархия в една или друга степен се изказва относно преследваните християни – къде от чисто християнско чувство и съпричастност към съдбата на гонените, къде по необходимост, за да дадат някакъв отговор, който обществото очаква от църквата. Виждаме, че главата на римокатолическата църква, на вселенската патриаршия, ръководителите на други големи християнски общности вече се изказват по въпроса за преследваните и убивани християни, както и по въпроса за бежанската вълна вследствие на военните действия в Близкия Изток (в допълнение към бежанския наплив от Африка към Европа).

И все пак и „редовите“ християни понякога разговарят за християните от онези страни и им съчувстват. Но и в тези макар и редки разговори понякога се излагат мнения относно християнската вяра въобще и вярата на онези, които са преследвани и гонени, както и нашата собствена вяра. За какво става въпрос? Наскоро научих за поредната потресаваща история за изтезания и убийства на християни само заради това, че не се отказват от вярата си и умират с Христовото име на уста (вж. новината от 2 октомври тук). Чета и в мислите си се връщам към времето на голямото гонение срещу християните през първите три века след Христа, когато мъчениците за вярата с Христовото име на уста са давали живота си за тази вяра, за Самия Христос, Който в мъченическата им смърт ги удостоява с венеца на спасението. Потресаващо е да четеш как бащата гледа безчовечните мъчители да изтезават сина му, да му режат пръстите и да го пребиват от бой, като казват на бащата, че трябва само да се отрече от вярата си и ще спрат мъченията над детето му. Или жените, изнасилвани най-зверски от мъчителите им, но същевременно не преставайки да се молят на Христос, докато накрая са обезглавени и разпънати на кръст. Сещам се за първомъченик Стефан, който не престава да слави Бога и да се моли за мъчителите си. Не мога друго да си помисля при такава сцена, освен че в онези християни в Сирия виждаме съвременни мъченици за Христовата вяра, които по нищо не отстъпват в дръзновението си и непреклонното упование в Христа от това на първите Христови мъченици. И отново си мисля, че венецът на спасението и непрекъснатото им присъствие заедно с Христос вече им е приготвено.

Споделям тази новина с познати и сред тях също виждам съпричастност към съдбата на тези християни, но неколцина от тях просто подхвърлиха: „Ами, ще се спасят – друг път! Тия там всички са евангелисти, а евангелистите ще гният в ада.“ Питам ги защо така мислят, а те без много да мислят отговорят, че истинската църква е православната и че само в нея е спасението. Отново питам защо така мислят, а те простичко ми казват: „Че ти не знаеш ли, че само в православието е спасението?“ Казвам: „Не, не зная. Онова, което зная, е че има Един, Който със сигурност знае кой ще се спаси, и това може да е само Бог.“ Те ми се присмиват и си тръгват. Само ден след това споделям новината с двама неправославни християни – единият баптист, другият от една петдесятна християнска община, и с учудване разбирам, че и в този разговор единият е убеден, че спасението и истината е само в неговата християнска общност, а другият не се съмнява, че кръвното мъченичество за Христа не разпознава деноминации и разделения – Христос е Този, Който вижда в сърцето на човека и знае кой за какво дава живота си. При това под „дава живота си“ можем да разбираме не само действителна мъченическа смърт, а жертване на каквото и да било – време, таланти, пари, удобства и т.н. – в името Христово ли правим жертвите си или в името на земно благополучие, власт, признание, слава, или просто „добро прекарване“ на живота.

Дори и не си помислих да отида до близката католическа църква (само на стотина метра от къщи) и там да потърся мнение за вярата и съдбата на тези дванадесет Христови мъченици: все ми се струваше, че и там ще чуя отговор, че само католицизмът е изразител на инстинската Христова църква и че другите християнски общини неминуемо трябва да се присъединят към нея (както се казва и в катехизиса на тази църква), а също така че може би ще чуя и отговор, че онези мъченици са Христови, независимо към коя християнска община принадлежат.

Снощи чета друга новина: „Руската православна църква подкрепя въоръжената намеса на Путин в Сирия и я обявява за „свещена война“ (новината, преведена на български език – тук). Зад думите й се вижда, че руските православни не само че обявяват войната срещу онези, които преследват и убиват християните, за „свещена война“ (и че едва ли не трябва да се начене кръстоносен поход за освобождаване на християнските земи от неверници, подобно на някогашните походи за освобождаването на Йерусалим), но и че преследваните и убивани християни са наши събратя по вяра и по мъченичество за Христа. С една дума, с тези призиви руската православна църква (или поне някои нейни висши служители от клира) временно забравя „факта,“ че православието е истинската църква и че само в нея е спасението (а че тя проповядва тъкмо това може да се види само с няколко кликвания на мишката по сайтовете на Московската патриаршия) и призовава властимащите към освободителен поход за „нашите братя и сестри по вяра.“ Макар тук да пиша за православието, ясно е, че подобно отношение на едни християни към други християни съществува в почти всички християнски общности: почти няма такава общност, която да не вижда в себе си истинската Христова църква и да не осъжда другите общности, че в своето учение и християнска практика те са отстъпили от Христос и евангелието.

В подобни времена на мъченичество, каквото наблюдаваме особено в конфликта в Сирия и Ирак поради действията на джихадистите от Ислямска държава (както и поради действията на редица други враждуващи фракции и военни сили), разбираме, че разделенията между християните не означават нищо, когато вярващият е изправен пред избора: да продължи да изповядва Христос или да се отрече от Него и да спаси живота си или най-малкото да спаси другите около себе си от мъчителна смърт. В такива моменти на истината – или си с Христос или не си с Него – вярващият не може да бъде православен, католик, протестант, англиканин и т.н.: той може само да бъде Христов или анти-Христов. Разбира се, повече от ясно е, че различията между християнските общини ще продължат да съществуват, защото Църквата винаги се проявява като поместна християнска община на конкретно място, време и условия на изповядване на вярата (т.е. няма такова нещо като „църква въобще“, или „световна църква“ или „глобално християнство“ и т.н.); щом като това изповядване има местен характер (макар и да се основава на едни и същи християнски истини и наследство от древната Христова Църква), естествено е в учението и църковната си практика на една поместна община и на друга такава да има известни различия. Но да претендираме, че само в нашата община е спасението и че всички други са осъдени – това не само трудно може да се разбере, но и много трудно може да се обоснове: както богословски, така и философски, психологически, антропологически и т.н. (но не че няма богословски обосновки – има, и то в преизобилие – но като вникнем в тях разбираме за какво става въпрос).

Нека да бъда ясен: всеки християнин в една или друга степен трябва да бъде загрижен за онова, което се случва с християните в страните, където те са малцинство и са преследвани и убивани, църквите трябва да подкрепят конкретни действия, насочени към подобряване на положението на тези християни и към премахване на геноцида както по отношение на вярващите, така и на всеки гражданин на онези страни, църквите трябва да усилят мисионерската си дейност и да утвърждават християнството както в собствените си страни, така и в страните, където християнството е все още твърде слабо и често е преследвано. Изразяването на подобна позиция, обаче, трябва да бъде съвместимо със собствената ни вяра, с учението и църковната практика на нашите общини: ако ще наричаме преследваните християни наши братя и сестри по вяра, значи трябва да ги приемаме за такива и в действителен християнски смисъл, т.е. и в проповедите ни в храмовете, а в църковното ни учение трябва да разясним защо те са наши сестри и братя по вяра и какво е онова, което ни обединява с тях. Да продължаваме да твърдим, че само в нашата църква е истината, а другите църкви се намират в грешка, означава че нещо липсва богословието ни и в разбирането ни за Христовата Църква (не говоря за отделните аспекти на учението на отделните църкви, а за богословието – т.е. за нашите разсъждения върху учението).

Горните разсъждения отново (както и в други есета в този блог) ме подтикват да кажа: да бъдем твърди във вярата си, да не отстъпваме от Христа в нищо – но наистина в нищо! – нито в ежедневието си, нито в енорията си и богослужението, нито в семейството или работата, нито в която и да е наша дейност, мисли и поведение. Ако това правим, навярно няма да отстъпим от Него и когато настанат „усилни“ времена и когато можем да бъдем гонени, притеснявани, ограничавани, преследвани, и може би убивани само заради това, че изповядваме Христос. Да бъдем с Христос непрекъснато и молитвите да не напускат устата и сърцето ни, а едва след това да разсъждаваме за истините в „нашата“ църква и за правилните начини на подвизаване във вярата. Местните особености на нашите църковни общности и на начините на изповядване на вярата в никакъв случай не противоречат на действителното й изповядване, когато във всичко се стремим да търсим Христа и да бъдем най-близо до Него: ако това правим, Той ще ни научи как по-нататък да разсъждаваме за начините на християнското подвизаване и за подвизаването на другите християни, които не са от нашата община, но които навярно също се стремят да стоят близо до Христа и да пребивават в Него, според както Той Сам иска от нас.

Публикувана в Блог