Блог Свобода за всеки
Виктор Костов

Виктор Костов

Виктор Костов е адвокат, активист в нестопанската област и благотворителността. Доктор по философия в областта на междукултурните науки, (2009), Фулър Теолоджикъл Семинари, Калифорния, САЩ, специализирал по въпросите на свободата на религия и отношенията между църква и държава. Занимава се с проблемите на свободата на съвестта свободата на религията от 1992 година.

 Възрастна жена държи плакат в защита на традиционното семейство по време на протест

На сайта на Българския хелзинкски комитет (БХК) бе публикувано отворено писмо, в което се настоява държавата да потуши движението за защита на традиционното семейство, придобило гражданственост в последните месеци. Отвореното писмо е подписано от самия БХК, сайта Маргиналии, Израилтянския духовен съвет, еврейската организация „Шалом“ и още няколко етнически правозащитни НПО.

Езикът, употребен в писмото, както и тезите, застъпени в същото, са крайно неприсъщи на едни истински правозащитни организации и „граждански активисти“, за каквито се самообявяват подписалите писмото.

Авторите наричат призива на участниците в движението за защита на традиционното семейство „мракобесен“ и твърдят, че те водят кампания срещу Стратегията за детето 2019-2030 г., която „е организирана и провеждана от обществени кръгове с неясна политическа и обществена физиономия“.

Следва да се поинтересуваме защо е нужно едно движение, което представлява най-непосредственото изражение на свободомислие и на свободно гражданско общество, а именно – граждани, които открито задават въпроси, дискутират и с неодобрение критикуват държавна политика, насочена в същността си срещу точно тези граждани, техните права като родители и правата на децата им – трябва да бъде с ясно очертана „политическа и обществена физиономия“? Точно разнородният характер на движението е доказателство, че то има автентичен, народностен характер, а не е придобило някаква „политическа физиономия“, формирана и контролирана от политически интереси.

Не е ли именно автентичният, grassroots характер на това движение проява на гражданското общество и на демократичния начин на изразяване на несъгласие с държавни политики? Защо активистите от БХК, Маргиналии и др. не подкрепят едно такова движение, а му се противопоставят?

Невъзможност за някои НПО и подписалите писмото да схванат основното право на неприкосновеност на личния и семеен живот

Най-вероятно причината е, че в тяхната умствена парадигма не може да се помести фактът, че не само правозащитните НПО-та са тези, които разбират от човешки права. Не схващат, че всъщност човешките права не са създадени от международните документи, за да съществуват правозащитни НПО-та, а за да се защитят реално справедливостта и свободата на хората, в случая – на родители и деца. Очевидно за подписалите е трудно да възприемат факта, че родители и деца имат фундаменталното право да живеят без тираничната интервенция на държавата или такава от групи със специални интереси, които влияят на държавата, за да прокара тяхната идея за утопично общество от несемейни индивиди.

Още повече, правозащитните НПО-та не отчитат и факта, че съвременните документи за правата на човека са новосъздадени механизми за защита на справедливостта и човешкото достойнство – категории, съществували от първите дни на сътворението и човешката цивилизация. И семейството, бракът между мъж и жена, е създаден и съществувал много преди да се появят новите политики и новите стратегии за държавна намеса в отношенията родители–деца.

Атаката срещу семейството е признак за тоталитаризъм и тирания. Правни основания

Истината е, че само тоталитарни управници и техните режими нарушават святата неприкосновеност на територията на семейните отношения и обич.

Точно това прави атакуваната злополучна Стратегия, като третира всички родители и техните деца като обект на държавна „грижа“, разбирай намеса в тази неприкосновена област на човешки отношения.

Подписалите писмото, не схващат, парадоксално, тъй като са правозащитници, че хората, опълчили се срещу елитарната Стратегия за детето 2019-2030, всъщност защитават на непоколебимо морално и правно основание фундаментални човешки права – правото на неприкосновеност на личен и семеен живот, защитено в чл. 8 на Европейската конвенция за правата на човека и чл. 32, ал. 1 от българската Конституция.

Правото на свобода на изразяване и сдружаване също е част в този процес на изразяване на публично несъгласие със Стратегията.

Само бегъл прочит на Стратегията е достатъчен, за да стане ясно, че всички родители са считани за некомпетентни и че грижата за детето е виждана като такава на държавата, бизнеса, институциите и цялото гражданско общество, а родителите и семейството са на последно място и на практика отсъстват от този „визионерски“, както авторите го наричат, документ. Маргинализирането на ролята на родителите в тази „стратегия“ въобще не тревожи авторите на отвореното писмо.

Обезпокоителен е и фактът, че БХК и др. искат държавата безусловно да осигури „защита на децата“, тоест да приеме Стратегията за детето. Обикновено правозащитните организации защитават правата на хората, срещу които държавата неправомерно предприема мерки за ограничаване. В парадокса на българската правозащитна реалност правозащитници настояват държавата да отнеме правата на родители и деца, и по-конкретно – тяхното право на неприкосновен личен и семеен живот.

Нещо повече, публикацията е озаглавена: ПОЗИЦИЯ: Българската държава да поеме категоричен ангажимент за изграждане на ефективна система за закрила на децата ни

Неясно остава кои точно деца са техни? Тези, които са жертва на трафик на хора и сексуално насилие ли? Или децата на родителите, които се трудят неуморно, за да ги изхранват, обличат и образоват? Нямат ли свои деца, за които да полагат грижи, та наричат „свои“ деца, които не са техни? Или може би следват марксисткия уродлив модел на комуната, в която децата са „общи“, както и начина на тяхното зачеване, в който модел само наличието на „съгласие за сексуалният акт“ е достатъчно основание за осъществяването му?[i] Без да отричам, че децата без родителска грижа са поставени в трудни за живот условия, както и че има семейства от малцинствата, които склоняват децата си към престъпления и проституция, да се „национализират“ от активистите всички деца е манипулативно и неморално и при реализацията на подобни политики – дори противозаконно, тоест в нарушение на правата на родители и деца.

Криза на идентичността или криворазрбрана „гражданска активна позиция“

Безспорно „нашите деца“ са всъщност не техни, а чужди деца, които тези организации и техните поддръжници искат да контролират и преразпределят, както правят с капитала и чуждите средства за производство всички леви „прогресивни“ сили.

На практика те застават срещу традиционното семейство и желаят държавната намеса в него, защото самите те – БХК – са срещу семейните традиции.

Ако някой се съмнява в това, достатъчно е да си припомни, че БХК са основните инициатори и спонсори (не непременно финансово, но с дейността си) на София прайд („гордостта на София“, в превод), който е видимото публично проявление на хомосексуалната пропаганда и новоизмислените „права“ на „сексуална ориентация“, еднополов „брак“, ЛГБТИ и т. н. сексуални чувства, фантазии и практики, превърнати подмолно в публични политическо-правни категории от активисти на сексуалната разюзданост под предлог „борба за равенство“.

Именно борбата за изравняване на неизравними категории е част от левичарската борба за налагане на обществото на утопичния модел, който в умовете на авторите трябва безусловно да бъде приет от всички като стандарт за истина и справедливост. Свят, в които доброто е зло, лявото е дясно, полове не съществуват, сексуалните връзки – нормални или извратени – са публично право, децата ръководят възрастните, мъже са жени, а жените – мъже и в който изобилстват и други объркани политическо-идейни модели, а религията и свободата на проповядване трябва да бъдат ограничени като ретроградни.

Та кой точно се занимава с пропаганда, ако трябва да се отвърне на обвинението на подписалите писмото срещу групите критични към Стратегията за детето?

Пропаганда ли извършват хората, защитаващи нормалността и хилядолетните традиционни християнски и семейни ценности, или просто са се надигнали да защитят от деформиране и брутална намеса и малкото останала свобода, която имат – семейната обич и отношения? Или пропагандата идва от „ЛГБТИ-хората“?

Още по-отявлено става противоречието между заявената правозащитна функция на подписалите писмото и тяхното искане държавата да се ангажира със защита на децата въпреки протестите на родители и семейства и въпреки явното противоречие между „правата на детето“, формулирани по левичарски от международните документи в противоречие с правата на родителите.

Има международни гаранции, които авторите на отвореното писмо нехаят да зачетат, а пробутват новоизмислени „права на детето“ сякаш родителите ги няма или присъстват маргинално.

Нова комунистическа утопия на зрелия социализъм

Тенденцията е тираничната държава да налага на семействата политики, като оказва натиск върху семейството чрез манипулиране на семейната обич и майчините и бащини чувства. Не е толкова далечно близкото комунистическо минало на България и соцлагера, за да се налага да припомняме на БХК и подписалите писмото, че комунистическата държава третираше всички деца като държавна собственост, а семейството – като обслужваща партийните интереси размножителна единица.

Едва съвзело се от тоталитарния комунистически режим, едно поколение българи, за което може да се възстанови българската традиция родители и деца да живеят необезпокоявани от държавни чиновници, партийни повели и съседи доносници, е систематично атакувано от държавен контрол и изисквания към образованието, здравето, пола, сексуалността на техните деца.

Именно по тази причина редица международни договори и българското демократично законодателство, освен горецитираните правни основания, гарантират правата на родителите, за да не се допусне нарушаване на основни човешки права.

Настоящо законодателство с анти-семейни елементи

Накрая ще обърнем внимание на авторите на отвореното писмо, че не бива да се притесняват за това, че опонентите на Стратегията искат отмяна и на сега действащото законодателство. Това е правилно искане. Ако милееха за правата на хората, щяха да разберат защо.

Първо, важен е въпросът защо има Закон за закрила на детето, който не е систематично поставен в Семейния кодекс, особено когато целта е кодификация на законодателството? Отговорът е: защото атаката срещу семейната единица предполага противопоставяне на интересите на детето на тези на родителите. Затова се измислят и политически права на детето и родителите се представят като потенциални насилници и постоянно висяща заплаха за собствените им деца.

Второ, следва да напомним, че важна част от терминологията и философията на сега действащия Правилник за прилагане на Закон за закрила на детето може да бъде определена като правен абсурд. Сигнал може да бъде подаден от широк кръг лица, вкл. детето, а и чрез активен шпионаж от социалните, удобно формулиран като „активно набиране на информация“ (Вж. Глава трета, „Мерки за осъществяване на закрила на детето“). Анонимните доноси са основание за започване на процедура за „закрила на дете“, която може да доведе до извеждане на детето от семейството при наличие на бюрократични основания за това (вж. чл. 10, ал. 1, т. 10 от ППЗЗдет.).

Държавните органи, осъществяващи закрила на детето, имат близки до полицейската и следователска дейност функции (чл. 61 и 62 от Правилника).

От години в правилника стоят определения като „психическо насилие“ и „пренебрегване на дете“, които са не само неясни, но включват и неудовлетворяване на желанията на детето (§1, т. 3 и 5 от Правилника). Да оставим нарушението на правни принципи – всеки разумен родител и човек е наясно колко разтегливи, несмислени и хлъзгави са такива определения и колко лесно може да се стигне до административен произвол спрямо родители и деца с такива белетристични измислици в действащото законодателство.

Разнородност на движението срещу Стратегията

Факт е, че движението срещу Стратегията е достатъчно разнородно, за да бъде идеологически неориентирано в някои аспекти. Част от исканията по време на скорошните протести бяха разумни. Друга част от исканията, издържани в тоталитарната традиция да се призовава държавата да забранява НПО-та и дейности, които не бива да бъдат забранявани, беше очевидно неприемлива. Тази разнородност сочи само, че това движение е самобитно и не е диктувано от единен център на идеологически или политически интереси, а от чисто човешкото чувство за справедливост и желание за защита на собственото семейство и деца от пагубни държавни политики.

Защита на семейството и традиционните ценности в България

Атаката срещу семейството, християнството и християнските ценности е глобална. Дори на Запад, и особено там,[ii] буди притеснения, защото в повечето случаи властите избират да защитят хомосексуалната кауза и да пренебрегнат свободата на религията, словото и изразяването в едни общества, основани на вече отмиращи или напълно отмрели християнски ценности.

Така защитата на традиционния брак, на традиционното семейство и на хилядолетната форма на отношения родители–деца има значение за устояване и на фундаментални и основни права и свободи, включително правото на неприкосновеност на личния и семейния живот, свободата на съвестта и религията, свободата на изразяване и на словото и други свързани с тях права.

Несъществуващият в реалния свят „еднополов брак“ е законово въведен в 27 страни, повечето от Западния развит и материално задоволен свят. Ненормалното се промоцира за нормално. В тази среда всеки опит за намеса в правата на родители и деца от страна на държавата, особено когато НПО защитават изсмукани от пръстите човешки права, като правото на „сексуална ориентация“, равен „брак“, правото на „телесно модифициране“ (ВКС), следва да бъде внимателно изследван в светлината на традиционните ценности, отдавна установените основни човешки права и хилядолетните норми за поведение и морал.

В противен случай рискуваме да станем отново жертва на безумни утопични кошмари за „равенство“, наложени със силата на държавната принуда от объркани „правозащитници“, работещи срещу правата на хората и гражданското общество. Обикновеният човек обича децата и семейството си и няма да допусне да стане роб на елитарни идеи за намеса в това основно човешко отношение, дадено ни от Бога.


Адв. д-р Виктор Костов е главен редактор на "Свобода за всеки".


Всички права запазени © 2019.

Бележки                           

[i] „Това, което е критично и дълбоко хуманистично тук, е, че човешката сексуалност не е непременно насочена към възпроизвеждане на вида. Само на тази основа е жизненоважно днешното социалистическо човечество да постави принципа на свободата на сексуалността между съгласни възрастни в самия център на неговата глобална култура“. В Communism and Sexuality. https://spmay.wordpress.com/2016/03/26/communism-and-sexuality/

[ii] Вж. видео, в което на 4 юни 2019 г. канадската полиция арестува християнски проповедник за „нарушаване на обществения ред“ заради проповядване на Библията, след като тълпа от възмутени хомосексуалисти го напада и се опитва да отнеме правото му на свободно проповядване на публично място (англ.): Watch "LGBT mob assaults Christians: Bro David Lynn arrested, city news and biased police react in Toronto", https://youtu.be/1Ae2YVpMz3o.


Две лесбийки чужденки, популяризирали своя казус в България – Кристина Палма и Мариама Диало, са на път да изискат френският закон за така наречения „еднополов брак“ да бъде приложен в България, въпреки българската Конституция, закони и традиция.

На практика и де юре залогът в това дело е суверенитетът на България в рамките на членството ѝ в Европейския съюз (ЕС).

Казус: правна страна и аргументи

Фактите по казуса са следните: Палма търси продължително или постоянно пребиваване в страната на основа „брак“ с френската гражданка Диало. Властите отказват, тъй като еднополовият брак не е признат за законен в българската Конституция и семейно право. Палма обжалва до Административен съд София-град, който се произнася в полза на същата и постановява Дирекция „Миграция“ да издаде нужното разрешение. Имиграционните власти обжалват решението пред Върховен административен съд (ВАС). Делото се гледа (при открити врати) на 13-ти май т.г. Съгласно закона ВАС следва да се произнесе в 30 дневен срок.

За отбелязване в този казус, известен в българските медии, е ниското качество в представянето на фактологията в редица от репортажите.[i]

Основният аргумент на лесбийката Палма, която е австралийска гражданка, е че в случая отказът от страна на Дирекция „Миграция“ да я допусне за продължително пребиваване в страната като „съпруга“ на Диало, която е френска гражданка, е в нарушение на Европейската директива, гарантираща свободно придвижване на граждани на ЕС в рамките на страните на Съюза. Тоест, като „член на семейството“ на френската гражданка, Палма твърди, че съгласно българския закон има право на продължително пребиваване, и това е така, ако тя законно може да бъде квалифицирана като „член на семейството на гражданин на ЕС“. Палма твърди, че е член на семейството на гражданката на ЕС Диало, защото имат брак, сключен законно във Франция. По тази причина, ако на нея ѝ бъде отказано продължително пребиваване, то това би било в нарушение на Европейската директива за свободно придвижване и на българския закон за чужденците европейци[ii]. Нарушението на Европейската директива би било по отношение на френската гражданка Диало, която поради отказа спрямо нейната „съпруга“ няма възможност да се установи в България, както директивата дава възможност.

Палма се аргументира с това, че бракът ѝ с Диало, сключен във Франция, е законен и трябва да бъде признат в България. Властите от друга страна поддържат, че българската Конституция и закони ще бъдат нарушени, ако признаят еднополов брак, сключен в чужда страна, макар и страна членка на ЕС.

В този спор българският съд трябва да отговори на въпроса: Дали френският закон за признаване на хомосексуален „брак“ има приоритет при прилагането му на българска територия и в нарушение на българската Конституция, според която бракът е между един мъж и една жена?

Делото Коман пред Съда на ЕС

Голяма част от аргументацията на Палма почива на казус пред Европейския съд, който се намира в Люксембург. Това е делото Коман срещу Румъния, в което г-н Коман, хомосексуалист с двойно гражданство – на Румъния и САЩ, сключва законен „еднополов брак“ с партньора си в Белгия. След сключване на еднополовия „брак“ двамата се преместват в Румъния, където искат постоянно пребиваване от румънските власти.[iii]  Отказът на Румъния да предостави постоянно пребиваване се позовава на презумпцията, че в тяхната конституция правото на брак е запазено за един мъж и една жена. Съдът в Люксембург обаче се позовава на споменатата европейска директива за свободно придвижване и твърди в решението си, че това право е нарушено, тъй като се пречи на свободното придвижване на румънеца Коман, който не е в състояние да се върне в родината си поради ограниченията, наложени на неговия „брачен“, според чуждото законодателство, партньор. Съдът на ЕС обаче не изисква Румъния да признае еднополовия „брак“ за законен, а просто да даде възможност на Коман да се завърне в родината си, като в същото време даде възможност на хомосексуалния му партньор да пребивава в страната, за да не се окаже, че свободното придвижване на Коман е ограничено поради отказа.

Тоест Съдът на ЕС в Люксембург не противопоставя правото на свободно придвижване на правото на страната членка да има свое суверенно законодателство, което да третира брака по хилядолетния, нормален и законен начин като такъв между мъж и жена. В същото време обаче настоява, че правото на свободно придвижване на граждани на ЕС включва някаква форма на разпознаване на чуждестранен еднополов „брак“ поради изискването на хомосексуалния партньор да бъде предоставено продължително право на пребиваване.

(В случая не случайно слагаме „съпруга“ и „брак“ в кавички, защото според българската Конституция и закон бракът между еднополови партньори е незаконен.)

Това „цепене на косъма“ в юридически смисъл е именно причината тези казуси да се появят. На базата на юридически и псевдоюридически пируети целта на двойките с хомосексуална практика е да принудят нормални законодателства, в които „консервативната“ идея е, че бракът е между мъж и жена, да възприемат идеята, че бракът може да бъде сключван между хора, практикуващи секс със същия пол.

Стратегия за правно разрушаване на традиционните представи за пол, брак и семейство

В по-генерален план през последните десетина години идеята зад цялото законодателство и съдебна практика в полза на войнстващия хомосексуализъм е, че няма морални ограничения, както и фактически такива, в практикуването на полови актове, че всичко е относително и обществото трябва да защитава всяко поведение в областта на сексуалните практики, дори и извращенията.[iv] Сексуалните сношения и отношения постепенно са трансформирани в публично право, тъй като са превърнати от въпрос на личен избор, свързан с религиозните традиции и обществения морал, в политическо-правна категория от нов тип, по нов образец на новоизобретени обществени норми, който очевидно цели да отрече и да заклейми ограниченията, налагани до този момент в обществото от естеството на човешката същност, фактите на биологията, традицията и религиозните норми. Ненормалното се налага за нормално, като бива закрепено в закони, приети от парламенти, и решения, прогласени от съдебната система.

Имайки предвид сравнително високопрофилното присъствие на Диало в страната[v] и появата ѝ и в предишни години в България като аташе на МВнР на Франция по правата на децата за Румъния, България и Молдова, можем в рамките на разумното да предположим, че този казус не е породен само от чисто човешкото желание на двете лесбийки да се установят в толерантното село Паламарца, където са радушно приети.[vi] Напротив, логично е да приемем, че целта е установяване на правен прецедент, резултатът от който да доведе до „нормализиране чрез легализиране“ на хомосексуални връзки, които да се наричат „брак“.

Още повече, публичните твърдения на лесбийската двойка и техния адвокат са именно в смисъл, че след като една страна в ЕС признава еднополовия брак, то няма причина всички останали да не го признаят (вж. също видеото в линка).[vii] Това е несъстоятелна правна логика, която само начално изглежда защитима.

В допълнение двойката настоява, че защитава човешките права. И тази кауза е съмнителна, след като „право на хомосексуален брак“ реално не съществува в нито един от основните документи, гарантиращи основни човешки права.[viii]

Според публично изнесените факти двойката е пребивавала преди и в Румъния, търсейки постоянно пребиваване за Палма на същите основания, но там тя била „вписана“ от властите като домашна помощница поради това, че румънският закон не признава брак между еднополови партньори.[ix] Следваща спирка – съседна България. В България АССГ се оказва съд, благосклонен към про-хомосексуален активизъм, и независимо от българските закони, конституция и дори едно внимателно тълкуване на европейското право, решава в полза признаването на чуждестранния еднополов „брак“ в България, като отменя отказа на миграционната служба.

Разбира се, в медиите не се спомена нито дума за безкомпромисните методи, с които държавно-политическият елит във Франция наложи със закон хомосексуалния "брак" през 2014 г. въпреки масовите протести в страната.[x] Протестиращите твърдяха, че държавата е против семейството и покварява младежта, като въвежда „джендърната теория“ за избор на пол от учениците в училищата. През 2018 г. Франция въведе закон, в който „възрастта на съгласие“ (възрастта, на която младо момче или момиче може да изразява валидно съгласие за сексуален акт) бе сведена на 15 години (който е пак по-консервативен от закона в България, в която възрастта е 14 г.).[xi] Можем да очакваме следващите закони за защита на децата от родителите им и от евентуално консервативното влияние, което едно нормално семейство би оказало върху желанието или натиска над един подрастващ младеж или девойка да експериментират с пола си.[xii]

Въпреки настояванията и външния натиск, основан на пропаганда и активизъм от про-хомосексуални активисти в посока пълно морално и сексуално разграждане и извратено тълкуване на теорията и практиката за човешките права, България има причина да не признае еднополовия „брак“. България е суверенна държава на народ с дългогодишни традиции и собствена Конституция и законодателство, което ясно дефинира семейните отношения, няма причина да ги измисля наново и до момента не се е поддало на истеричните опити на малцинствени, но влиятелни и щедро финансирани групи да проведат още един утопично-тираничен експеримент с българите и техните деца.

Възможен изход от делото

При едно положително решение в полза на Палма, и респективно на хомосексуалната двойка, то би имало ефект в страната, но и в други членки на ЕС, като прецедент по прилагане на европейската директива за свободно придвижване. Целта на това социално инженерство в случая е да бъдат пристиснати не толкова западните страни членки, в много от които е признат така нареченият „еднополов брак“, а източноевропейците, които сякаш по-усърдно защитават остатъците от християнската европейска цивилизация, или поне консервативните семейни ценности (нарочно не твърдим, че защитават християнството и християнската вяра).

Ако в казуса на Палма ВАС признае, и то на базата на френския закон, че отказът на Дирекция „Миграция“ да даде продължително или постоянно пребиваване на австралийката, защото е член на семейството на Диало, това ще означава, че френският закон за въвеждане на еднополов брак във Франция има по-голяма сила от българската Конституция, която е основен закон на България и българското семейно законодателство.

Тогава следва да повторим поставения въпрос, но вече в по-мащабния му вид: ако българската Конституция е по-маловажна от даден френски закон, не е ли България васална територия на Франция?

В никакъв случай подчиняването на една страна членка на законите на друга не е целта на европейското право. Такова изискване по Европейската директива за свободно придвижване и съгласно казуса Коман пред Съда на ЕС няма. И директивата, и Съдът на ЕС в решението си по делото Коман не отричат правото на суверенно и независимо уреждане на въпроса за това кой брак е законен  в страните членки.

В тази връзка единствено правилното решение на ВАС е да реши делото в полза българските власти и да запази националния суверенитет в областта на брака и семейните отношения. Допускането на Палма до продължително или постоянно пребиваване следва да стане на друго основание, предвидено в закона, но в никакъв случай на основание зачитането на противоконституционен брак, сключен в чужда страна.


Адв. д-р Виктор Костов е главен редактор на "Свобода за всеки".


Бележки                            

[i] Един пример е медийното твърдение, че Кристина Палма е „българка“ (вж. http://lifebg.net/204101/). В такъв случай остава неясно защо Палма би искала продължително пребиваване в България, вместо да ползва правата си съгласно българското си гражданство. Втора груба неточност тиражирана в някои сайтове е, че Палма била завела дело в Люксембург. Няма такова заведено дело. Делото е в България по реда на обжалване на административни актове и към момента се намира в крайната си фаза, в очакване на решение на Върховен административен съд.

[ii] Пълното наименование на закона е Закон за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства.

[iii] Giesela Ruehl. The “Coman” Case (C-673/16): Some reflections from the point of view of private international law. http://conflictoflaws.net/2018/the-coman-case-c-673-16-some-reflections-from-the-point-of-view-of-private-international-law/. July 2, 2018.

[iv] 27 страни от около 220 юрисдикции в света са узаконили еднополовия „брак“. Виж списъка тук: Business Insider. The 27 countries around the world where same-sex marriage is legal.

 https://www.businessinsider.com/where-is-same-sex-marriage-legal-world-2017-11. May 17, 2019.

[v] Дарик Радио. Делегация от Франция провери как се отнасяме към децата си.

https://dariknews.bg/regioni/vraca/delegaciq-ot-franciq-proveri-kak-se-otnasqme-kym-decata-si-1069112. 11 април 2013 г. Последен достъп: 20.05.2019 г.

[vi] Николай Киров. „Защо семейство лесбийки избра село до Попово“. https://www.vesti.bg/bulgaria/zashto-semejstvo-lesbijki-izbra-selo-do-popovo-6084175. 5 юли 2018 г.

[vii] https://btvnovinite.bg/bulgaria/balgarski-sad-prizna-gej-brak-za-validen-za-parvi-pat.html

[viii] Този факт не пречи на младежката ЛГБТИ (лесбийки, гейове, бисексуални, транссексуални и организация „Действие“ да представя казуса като борба за правда и равенство – вж. тук: https://bit.ly/2K8neTx.

[ix] Николай Киров. „Защо семейство лесбийки...“.

[x] Някои от линковете водят към интернет страници на английски език.

[xi] Тоест сексуален акт с лице под тази възраст се счита за изнасилване. Вж.: BBC. France to set legal age of sexual consent at 15. https://www.bbc.com/news/world-europe-43300313. March 6, 2018. За сравнение, възрастта на съгласие за сексуален акт в България е 14 г.

[xii] Според нас тази тенденция към едно бъдещо узаконяване на все по-ниска възраст на съгласие, дори до точка на узаконяване на педофилията и пълното обезсмисляне на брака като социална институция, ще се запази. Крайната точка на такава тенденция би била пълното обществено морално разложение, освен ако няма демонстрация на здрав разум у властите за стопиране на крайните и публични прояви на сексуална извратеност, промоцирани под предлог за защита на равенството и човешките права. За сравнение обаче ще посочим, че възрастта за съгласие в България – 14 г. – е сред най-ниските, както е и в страните Италия, Германия, Австрия, Унгария, Естония, Сърбия, Македония, Албания. В останалите европейски страни възрастта е 15 или 16 г. В много щати на САЩ тя е 16 г., а в някои щати – дори 18 г. (Калифорния, Флорида, Арканзас, Ню Йорк, Тенеси и др.).

Статуя на Исус Христос в една от атакуваните от терористи църкви

Статуя на Исус Христос в една от атакуваните от терористи църкви


„Кръвта на мъчениците е семето на нашата вяра.“ Това са думи на Тертулиан, един от отците на ранната църква, юрист, мислител, богослов и Божи слуга.

Тези думи, верни за епохата, през която е живял Тертулиан, с нова сила отекват и в наши дни.

Всеки ден 11 християни биват убивани заради вярата си някъде по света. Днес, не през гоненията на Римската империя от 3-ти и 4-ти век.

Бомбени атентати на Великден

Миналата неделя, 19 април, 2019 г., в Шри Ланка християните празнуваха Възкресението на Христос по обичая и празничния календар на Западната църква. Рано сутринта празненството се превърна в кървава вакханалия. Ислямски радикални терористи проведоха организирана атака (ABC News) в църковните сгради, в които поклонници се бяха събрали да празнуват победата на Господ Исус Христос над смъртта.

Поклонниците от култа на смъртта, ислямски тероризъм, бяха избрали точно този ден, за да натрапят на вярващите и на целия свят своя унищожителен демоничен култ и неговата доктрина – чрез убийството и пролятата кръв на невинни хора тяхното божество удовлетворява кръвожадната си същност.

Колкото и трагични и адски да са гледките от жестокия масов терор над християни (в случая от римокатолическо вероизповедание) в деня на най-светлия християнски празник, победата не е на убийците, а на кръста и възкресението.

Снимката по-горе е знаменателна. Статуя, изобразяваща Исус Христос, колкото и недодялано да е това изображение, опръскана с кръвта на Неговите последователи.

Политически интерпретации

Изказвайки съболезнования на народа на Шри Ланка, държавни глави и политици, включително и българските ръководители, не споменават в своите политически изказвания, че проведените координирани и подли масови убийства в същността си са анти-християнски терористични действия на ислямски радикални фанатици. Споменава се, че атаките срещу „религиозни храмове“ са крайно варварски.

Калкулираната им политическа коректност, или откровено невежество, сочат само колко безсилен е този свят, и лидерите на този свят, да прозрат проблема на злото и да му се противопоставят.

Бившият американски президент Обама и провалилата се кандидатка за президент Хилари Клинтън пишат в социалните мрежи как атаките били срещу „Великденски поклонници“ (видеокоментарът е на англ.). Защо е толкова трудно за някои да произнесат думата „християнин“ (или дори „католик“, както би било правилно в случая)?

Както правилно отбелязва (англ.) консервативният американски коментатор Тъкър Карлсон, очевидно е, че никой не се покланя на Великден (а на Бога, заради когото празнуваме Великден). В същото време левите американски политически сили и преса имат трудности с произнасянето на думата „християнин“, докато политиката на репресии и забрана на християнството продължава в страни като Афганистан и Саудитска Арабия, официални съюзници на САЩ.

Става ясно от редица репортажи също, че политически дрязги между лидерите в Шри Ланка може би са причината да не бъдат предотвратени сатанинските смъртоносни атаки. Други пък в новините са загрижени за спада на икономическия растеж от туризъм в пострадалата от терористичните актове страна.

„Мъченик“ всъщност означава „свидетел“

Гръцката дума „мартир“, употребявана в Новия Завет, всъщност се превежда „свидетел“, въпреки че в българския език „мъченик“ произвежда асоциация за страдания заради вярата. И в двата случая става дума за свидетелство, че вярата в Господ Исус е по-силна от насилието, убийството и злото.

Едва ли някой от вярващите, събрали се сутринта в 8:45 часа за празнично богослужение, е очаквал, че кръвта му ще бъде пролята заради неговата религиозна принадлежност и че ще се превърне в мъченик заради същата тази вяра.

Досега никой освен Исус – чрез своето дело на кръста и възкресението на третия ден след това – не е победил смъртта. Кръвта на тези хора не е пролята напразно. Почитателите на култа на смъртта, радикален ислям, може би имат лъжливото усещане за някаква победа след атентатите, но това усещане е възможно само в техния фанатичен и извратен свят, в който злото е добро.

В молитвите си българските последователи на Христос, които празнуват тези дни Възкресение Христово съгласно източната традиция, следва да споменат властите и държавните лидери, чиято задача е не да правят стратегии за разбиване на семейството и да обхващат с комунистически методи всички в държавното училище, а да гарантират мира и сигурността съгласно Библията, за да „преминем тих и спокоен живот“ (Римляни 13, 1 Тимотей 2:1-3).

Но да не забравяме и семействата и страдащите от демоничната атака срещу християните в Шри Ланка. Думите на Тертулиан са истина, както и фактът на възкресението на Исус Христос, заради което и днес се пролива кръвта на тези, които свидетелстват за Него.

 


 

Адвокатската професия е конституционно установена дейност, в рамките на съдебната система и закона, която има за цел защитата на правата и законните интереси на хората.[i]

Същността на адвокатската професия, въобще на адвокатската защита, е да се гарантира на обикновения човек, че държавната машина няма да се задейства в изпълнение на закона по тълкувание, което е изгодно на държавната бюрокрация, но е насочено срещу правата на гражданина.

С  нововъведенията по Закона за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП) и Правилника за прилагането му се въвежда масова шпионско-доносническа система, в която са въвлечени редица правно-обслужващи професии и дейности, включително и тази на адвокатите. Нововъведенията са такива, че с тях несъмнено и грубо се потъпкват конституционни права и свободи на хората, в нарушение на Конституцията, включително и на конституционно установената дейност на адвокатите като правни защитници и доверители на своите клиенти. На практика адвокатите се превръщат в неплатени и нещатни сътрудници на Държавна сигурност срещу своите клиенти, чиито права и законни интереси би следвало да защитават.

Установените тълкувания на ЗМИП водят до тиранично държавно управление, което, вместо да защитава принципите на свободното и демократично общество, нарушава Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), съставляваща фундамент на европейско-демократичната същност на стремежите на българското общество и държава.

Фактът, че Висшият адвокатски съвет и агенцията за национална сигурност – ДАНС – са се договорили, че само ВАдвС, а не всички адвокати трябва да подават планове за обучение по мерките срещу изпирането на пари, е само частично облекчение на абсурдните изисквания, насочени срещу същността на адвокатската професия и адвокатската дейност като правозащитна част от съдебната система. Разбира се, реакцията на несъгласие с обезличаването на адвокатската професия и превръщането на адвокатите в обслужващо звено на една всеобхватна държавна машина за следене от страна на редица колеги адвокати е достойна за отбелязване и подкрепа.

Ето основните проблематични и противоконституционни положения в ЗИМП, Правилника и тяхното приложение.

1. Адвокатът е натоварен с „оценка на риска“, идващ от клиента. Третирането на клиент или потенциален клиент на адвоката като потенциален „рисков фактор“ за националната сигурност, относно който следва да докладва на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС), тотално опорочава взаимоотношенията между адвокат и клиент като такива на доверие, поверителност и сътрудничество с цел опазване на законността и правата на клиента. Преценката кои са терористи и кои не е на правоохранителните органи, включително и на ДАНС, а не на тези, които по същността на своята дейност защитават правата и законните интереси на хора, срещу които правоохранителните органи, в редица случаи, са предприели оперативни или правно-процесуални действия. Не случайно българското право познава термините като „защитник“, доверител и довереник, с които се описват отношенията на адвокат и клиент. Разрушаването на отношенията клиент – адвокат, на основата на доверие и поверителност, целено с въведените закони и правилници и с тяхното тълкувание, е заплаха за адвокатската професия, за правата на хората и за конституционно-установения демократичен ред в страната.

2. Конкретно се нарушава поверителността и адвокатската тайна (нарушен е чл. 30, ал. 4 и 5 от Конституцията и Закона за адвокатурата) с въведените изисквания за наблюдение на дейността с евентуалната цел за докладване на ДАНС за произхода на средствата на клиента, включително и тези, с които са платени хонорари на адвоката или цени по сделки, в които адвокатът е участвал в качеството си на тъкав спрямо клиента. Планът на ВАдвС, договорен с ДАНС, предвижда за адвокатите:

Взаимодействие с компетентните органи при установяване на съмнителни операции от страна на клиенти, приготовление към извършване на такива операции, както и при възникване на съмнение за законния произход на средствата, с които клиент участва в определени действия и операции;

3. Неясно е защо законодателят налага всички адвокати и други дейности, предлагащи правно-информационни услуги (нотариуси, банкери) да се превръщат на практика в антитерористична мрежа от държавна шпиони, при положение че броят на терористите е несравнимо малък, дори нищожен процент, в сравнение с броя граждани, които нямат нищо общо с тероризма, но следва да бъдат обект на оценки, шпиониране и подозрения от хората и организациите в професиите, в които най-вече е нужно доверие и сигурност (особено при положение, че самата европейска директива изисква пропорционалност при прилагане на мерките против изпирането на пари, вж. по-долу). Обяснението е, че държавната власт ползва опасността от „изпиране на пари от терористи“, за да установи контрол на дейността на редовните и спазващи закона граждани и техните организации.

4. Шпионските тактики, възложени на адвокатурата, са договорени между Висшия адвокатски съвет и съвременната държавна сигурност – ДАНС. Включени са в План, изготвен от ВАдС, от който по-долу посочваме цитат с подчертавания на типично доносническите функции, които се възлагат от държавата и нейните тайни служби на адвокатите съгласно мерките и съглашението между ВАдвС и ДАНС с План на ВАдвС: [ii]

Комплексната проверка и идентификация на клиентите, включително воденето и своевременното осъвременяване на регистрите на клиентите;

Съдържание на документи, свързани с идентификацията и дейността на клиентите, съхраняване на предоставените от клиента и изготвените от адвокатите документи за целите на изпълнението на изискванията на ЗМИП и нормативните актове по прилагането му, мерки за поддържане и съхранение на конфиденциалната информация в светлината на Общия регламент за защита на личните данни и съответния български Закон за защита на личните данни и нормативните актове по прилагането му;

Идентифициране на действителния собственик, поредност и систематизиране на действията по идентифицирането му;

Действия при съмнение във верността, актуалността и адекватността на предоставените идентификационни данни на клиентите и при установяването на техния действителен собственик;

Оценка на рисковия профил на клиентите, критерии за оценка;

Действия в случай на съмнение за действия или операции, които потенциално може да са свързани с изпирането на пари;

Специфични правила за действие по отношение на клиенти, чийто рисков профил показва завишен риск от извършване на съмнителни операции във връзка с изпирането на пари;

Критерии за оценка на завишения риск от съмнителни операции на определени клиенти;

Критерии за прилагане на правилата за опростена комплексна проверка на клиента;[iii]

Критерии за прилагане на правила за разширена комплексна проверка по отношение на клиенти - видни политически личности и при участие на клиенти в сложни или необичайно големи сделки или операции;

Изясняване на произхода на средствата, с които клиентът заплаща цената по сделки, сключени с участието на адвоката, както и при заплащането на собственото му възнаграждение.

Накратко обобщено и без да навлизаме в ненужни подробности на тази всеобхватна схема за шпионаж – този план сочи към

края на независимата и свободна адвокатура в Република България.

Адвокатите са превърнати в неплатени, подчинени агенти на отдел „Финансово разузнаване“ към ДАНС и ще изпълняват техни функции, неприсъщи и дори противопоказни за същността на адвокатската професия (в нарушение на чл. 134 от Конституцията, който гарантира, че адвокатурата е свободна, независима и самоуправляваща се).

Отивайки при адвокат за правна помощ и защита, вместо отношение на доверие и съпричастност, клиентът следва да очаква отношение на подозрение и възможност за пълно разследване от адвоката, за да бъде евентуално докладван от същия на властите. Доносът следва да бъде направен дори ако адвокатът има само „съмнения“ по отношение на действията и имуществото на клиента си, а не доказателства.

Освен това, принцип в наказателното право е, че заподозрените имат право на справедлив и независим процес, в който същите се считат за невинни до доказване на противното. Целта на адвоката защитник е в рамките на закона и вътрешното си убеждение да предпази своя клиент от прекомерно и неправомерно ограничаване на правата му в съответните производства. Превръщането на адвоката в следовател, прокурор и съдия по отношение на неговия клиент унищожава морално и професионално смисъла от адвокатската защита. С новите правила невинни граждани са считани за потенциални терористи или участници в престъпна дейност само на базата например, че са „видни политически личности“ или са участвали в „сложни“ или „необичайно големи сделки или операции“. Разбира се, адвокатът като „задължено лице“ следва да шпионира клиента си и при ежедневна и рутинна правна помощ, вкл. при всяка сделка с недвижим имот (вж. чл. 4, т. 15, б. „в“ ЗМИП).

На практика ДАНС и законодателят, със съгласието на ВАдвС, въвеждат една нова антидемократична и тиранична правна философия и практика на предполагане на вина, преди дори да има възможност за повдигнато обвинение. Това сочат мерките за действията на базата на „съмнения“, „оценки на риска“, „търсене на произход на средствата“ и др.

В чл. 2 от Закона за мерките срещу изпирането на пари е дадено определение, от което става ясно, че прането на пари е свързано единствено и само с престъпна дейност (тук цитираме само първите две алинеи от разпоредбата):

Чл. 2. (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2006 г.) (1) Изпиране на пари по смисъла на този закон е:

преобразуването или прехвърлянето на имущество, придобито от престъпна дейност или от акт на участие в такава дейност, за да бъде укрит или прикрит незаконният произход на имуществото или за да се подпомогне лице, което участва в извършването на такова действие с цел да избегне правните последици от своето деяние;

укриването или прикриването на естеството, източника, местонахождението, разположението, движението или правата по отношение на имущество, придобито от престъпна дейност или от акт на участие в такава дейност;

Законът и правилникът към него се базират на съответната Европейска директива.[iv] За да стане ясно колко неадекватни, непропорционални и крайно тоталитарни са мерките, предвидени от българския законодател, ще цитираме едно от изискванията при прилагането на директивата в законодателството на страните членки: „Важно е да се отбележи, че предприетите мерки следва да бъдат пропорционални на рисковете“.[v]

Рисковете от тероризъм в България са несравнимо по-малки от тези в други, включително и развити, демократични страни.[vi] В същото време степента на задължаване и обременяване на адвокатите с обработването на реална (регистри с клиенти, данни) и нереална (оценки на рискове, съмнения) информация за клиента с цел да се изрови някаква форма на терористично-обвързана финансова дейност на подзащитния гражданин е огромна.

Ангажирането на цялата гама от правно-административни професии, и най-вече на адвокатите защитници на правата на хората, с това да следят гражданите, само на базата на съмнения, за евентуална терористична заплаха от тяхна страна е крайно непропорционално прилагане на една иначе легитимна система за сигурност. Покриването на огромни части от населението, и най-вече натоварването с тази задача на тези представители на съдебната система, адвокатите, които са последният гарант за защита на правата на хората, със задължение за следене, съмнения и доносничене, е абсурдно, недемократично и недостойно законодателство за една представяща се за демократична страна и нейната държава.

Следва да напомним, че задълженията за опазване на реда и сигурността са на ДАНС и на други държавни органи , а не на адвокатите, нотариусите или който и да било друг участник в правосъдието или ежедневния граждански оборот.

В горецитираната Директива на ЕС не се споменават нито веднъж задълженията на адвокатите за установяване на противозаконно пране на пари. В същото време директивата споменава 75 (седемдесет и пет) пъти задълженията на „националните звена за финансово разузнаване“. Освен това в европейската директива, параграф 39, е предвидено следното по отношение на задължени лица, които практикуват юридическата професия:

Държавите членки следва да могат да определят подходящ саморегулиращ се орган за определени задължени субекти, като орган, който да бъде информиран първоначално вместо ЗФР.[vii] В съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека система за първоначално докладване пред саморегулиращ се орган представлява важна предпазна мярка за защита на основните права във връзка със задълженията за докладване, приложими по отношение на лицата, упражняващи юридическа дейност. Държавите членки следва да предвидят средствата и начина за постигане на защитата на професионалната тайна, поверителността и неприкосновеността на личния живот. (Пар. 39, подчертаването мое)

Средства и начин за защита на професионалната тайна и поверителността и неприкосновеността на личния живот в българското законодателство по въпроса не могат да бъдат открити. Напротив, адвокатите са принизени умишлено от българския законодател до „лица, които по занятие извършват правни консултации“, според терминологията на ЗМИП (чл. 4, т. 15). По този начин се въвежда възможност да им се възложат шпионски функции относно широка гама от типично адвокатска дейност – сделки с недвижими имоти, сделки с парични средства, упражняване на представителна власт на клиенти и др. (вж.  чл. 4, т. 15 от ЗМИП).

Когато държава членка реши да определи такъв саморегулиращ се орган, тя може да позволи или да изиска от саморегулиращия се орган да не представя на ЗФР никаква информация, получена от лицата, представлявани от този орган, когато информацията е получена от или по отношение на един от техните клиенти, в процеса на 5.6.2015 г. L 141/78 Официален вестник на Европейския съюз BG установяване на правното положение на техния клиент или при изпълнение на техните задачи при защитата или процесуалното представителство на този клиент в съдебен процес или във връзка с такъв процес, включително предоставяне на съвети за завеждане или избягване на такъв процес, независимо дали информацията е получена преди, по време или след съответното производство. (Пар. 40)

Планът и ЗМИП не отчитат и конкретните указания за запазване на професионалната тайна при упражняването на юридическата професия и в контекста на Директивата, заложени в параграф (9) на Директивата:

Следователно правната консултация следва да остане в обхвата на задължението за спазване на професионална тайна, освен когато упражняващото юридическа дейност лице взема участие в дейностите по изпиране на пари или финансиране на тероризма, правната консултация се дава за целите на изпирането на пари или финансирането на тероризма или упражняващото юридическа дейност лице знае, че клиентът търси юридически съвет за целите на изпиране на пари или финансиране на тероризма. (Пар. 9)

Никаква подобна гаранция не се предвижда за „задължените лица“ адвокати по ЗМИП, нито по Правилника.

Българската адвокатура следва да се откаже от това да има обслужващи функции по отношение на органите за национална (държавна) сигурност и активно да се противопостави на това тоталитарно и недемократично законодателство и неправилните местни тълкувания на европейските директиви по въпроса за „прането“ на пари.

За целта призоваваме ВАдвС да оттегли горецитирания План и да настоява за запазването на адвокатската професия като такава на установения конституционен ред в защита на всички права и законни интереси на гражданите.

Адвокатите следва да са стожер на законността и свободното демократично общество, а не участници в изземването на такива права и свободи с недемократично законодателство и съмнителни в правно отношение правоприлагащи методи.

За това е нужно пълно и недвусмислено противопоставяне на недемократичното и противоконституционно законодателство и на прилагането на мерки, предназначени за престъпници, по отношение на спазващи закона граждани  и техните основни права, включително правото на адвокатска правна помощ и защита.

В случай че законодателят не извърши спешно промени в ЗМИП в посока гарантиране на конституционната свобода и независимост на адвокатурата и на адвокатската тайна, настояваме, на основание чл. 150, ал. 4 от КРБ, Висшият адвокатски съвет да сезира Конституционния съд на Република България за установяване на противоконституционност на ЗМИП в неговото приложение по отношение на адвокатурата и отношенията адвокат – клиент.

Всички права запазени © 2019.


Адв. д-р Виктор Костов
, издател на Свобода за всеки, е член на Софийска адвокатска колегия от 27 години.

 

Бележки
_________________________

[i] Тук се има предвид „съдебната система“ в по-широк смисъл, а не само системата от съдилища и магистратите като държавни институции на правораздаване. Адвокатурата е свободна и независима организация за защита на правата и законните интереси на гражданите, която оперира в рамките на съдебната система като стриктно понятие, както и при разясняването и изпълнението на закона в гражданския оборт като цяло (бел. авт.).

[ii] СЪОБЩЕНИЕ ОТНОСНО ЗАКОНА ЗА МЕРКИТЕ СРЕЩУ ИЗПИРАНЕ НА ПАРИ /ЗМИП/  https://www.vas.bg/bg/a/sbobshchenie-otnosno-zakona-za-merkite-sreshchu-izpirane-na-pari-zmip

[iii] Пак там.

[iv] Директива (ЕС) 2015/843 г. https://publications.europa.eu/en/publication-detail/-/publication/0bff31ef-0b49-11e5-8817-01aa75ed71a1/language-bg.

[v] Официален вестник на Европейския съюз. Вж. стр. L 156/43 от 19.6.2018 г. Текстът на Директива (ЕС) 2018/843 в интернет: https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/PDF/?uri=CELEX:32018L0843. Вж. също оригиналната директива от 2015/843 г. https://publications.europa.eu/en/publication-detail/-/publication/0bff31ef-0b49-11e5-8817-01aa75ed71a1/language-bg

[vi] По степен на опасност от тероризъм България се нарежда на 26-то място от 163 класирани страни, където челното място означава най-малка опасност, вж. тук: http://visionofhumanity.org/indexes/global-peace-index/

[vii] ЗФР е съкращение в текста на Директивата и означава „звена за финансово разузнаване“.


ev protest

Гласуваният от парламента Закон за изменение и допълнение на Закон за вероизповеданията (приет 2002 г., последно изм. и доп., бр. 108 от 29.12.2018 г., в сила 01.01.2019 г.) бе публикуван в Държавен вестник и влиза в сила от 1-ви януари 2019 г. Подробните анализи и коментари предстоят.

Нашият извод съвсем накратко е, че голямото множество от най-ограничителни, крайно тоталитарни текстове не са приети в окончателния вариант. Това е изключително важно постижение за свободното гражданско общество и за публичната активност на участвалите правозащитници, евангелски църкви и всички вероизповедания в процеса. Проблемни текстове обаче не липсват в приетия вече закон. 

Основание за притеснения са разпоредбите, които оставят изискването вероизповеданията да поддържат списъци от свещенослужители, които да предоставят за проверки на държавните органи. Това изискване напомня комунистическия Закон за изповеданията, който налагаше поддържане на подобни регистри с цел контрол на служителите и съответно оказване на натиск върху тях с оглед техните убеждения и проповеди.

Проблематично е и изискването по какъв начин свещенослужителите да се легитимират като представляващи вероизповеданията, което е част от вътрешноорганизационния живот на едно вероизповедание и не може да бъде регулирано от държавата съгласно Европейската конвенция за правата на човека и Насоките за приемане на религиозно законодателство, приети от Венецианската комисия и Офиса по демокрация и човешки права при ОССЕ.

Остава и друг чисто комунистическо-нацистки подход на контрол и дискриминация срещу чуждестранни свещенослужители. Това е изискването да се уведомява държавата, ако небългарин свещенослужител участва в богослужение. Свещенослужителите чужденци могат да участват в богослужението "след уведомление на Дирекция "Вероизповедания". При положение че "участие" означава "присъствие по време на богослужение", само присъствие е достатъчно, за да се приложи това административно обременяващо изискване. Не е нужно гостът да проповядва или да се изказва по време на богослужение. Регистрираните вероизповедания ще трябва първо да уведомят държавата и след това да допуснат до богослужението чуждестранния свещенослужител. Ако няма такова уведомление, за да се спази този закон, чуждестранният свещенослужител трябва да слуша богослужението отвън на сградата, в която то се провежда.  Въвежда се противозаконна дискриминация по множествен принцип в нарушение на Закон за защита от дискриминация (религия и национален произход).

Увеличава се административното бреме при регистрация на вероизповедания, като се налага седемдневен срок за това, след регистрацията вероизповеданието да внесе решението за регистрация на съда в Дирекция "Вероизоведания". Във века на "електронното правителство" привидната невъзможност за комуникация между Софийски градски съд и Министерски съвет за предоставяне на тази информация по служебен път е само извинение за допълнителен тормоз на религиозните общности, които се регистрират като вероизповедания.

Странното изискване да не се ползват озвучителни системи при дейности на вероизповеданията на открито, формулирано неясно и объркващо, също е влязло в закона.

По държавно-политически модел ще получават субсидия така наречените от държавата "големи вероизповедания". Но финансирането е сякаш по-малкият проблем на приетите промени, въпреки че е абсурдно данъкоплатците да бъдат натоварени да финансират вероизповедания, чиито убеждения не споделят (както е и с политическите партии).

Тепърва следва да бъде установено какви действия е нужно да се предприемат от вероизповеданията и от протестантските църкви, с оглед ограничителните текстове, приети в ЗИДЗВ 2018 г. Въпреки победата за свободата на религията поради отпадане на най-крайните предложения в проекта, приетите ограничения представляват отстъпление от принципите на свободата на съвестта и религията в едно демократично и свободно общество. Те са израз на тоталитарно и дискриминационно държавно отношение към религията и свободата на изразяване на същата и са в нарушение на Европейската конвенция за правата на човека.

Пълният текст на закона можете да видите тук, а тук в PDF формат в с подчертаните променени текстове в него.

 Снимки: Горе – протестантски църкви демонстрират срещу ограничителните текстове на ЗИДЗВ на 21.12.2018 г. (от сайта actualno.com). Долу – Председателят на комисията по вероизповаденията и правата на човека в 44-то Народно събрание, г-н Велчев (от сайта sega.bg).

0000236429 middle

Протест на евангелските църкви на 21.12.2018 г. Снимка: Димитър Кьосемарлиев, Dnes.bg

В момента на писане на тези редове политическите сили в парламента гласуват Законопроект за изменение и допълнение на Закон за вероизповеванията (ЗИДЗВ). Те имат за задача да приемат скоростно проекта, за да не се окаже, че няма да могат да прокарат основните си тези за финансирането на така наречените „големи вероизповедания“, които се подкрепят от ГЕРБ и ДПС, особено ако се намеси Венецианската комисия и намери за неприемливи част от текстовете, на които управляващите партии държат.

Въпреки че Обединени патриоти отстъпиха от някои свои текстове, крайно недообмислени, ненужни и тоталитарни по отоншение на свободата на съвестта, вярата и словото, и тези текстове, на които държат, въпреки предложението за отпадането им, най-вероятно няма да минат, защото те нямат полическата мощ да ги прокарат при блоковото гласуване на ГЕРБ и ДПС.

От ограничения към финансово-държавна целесъобразност и контрол

От заседанието на комисията по вероизповедания в сряда става ясно, че почти всички ограничителни текстове няма да влязат в пленарна зала, което прави малко верятно да бъдат гласувани на второ четене в пленарна зала.

Тези промени, към отпадане на тоталитарните разпоредби, са резултат от просветната дейност и опозицията най-вече от страна на религиозните общности, евангелските църкви, правно-политическия натиск и международния натиск. Дори натискът от БПЦ да влезе текст за увеличаване на цифрата от 300 на 3000 души минимум членове за нови регистрации ще отпадне поради това, че Министерство на правосъдието представи две решения на Европейския съд за правата на човека, в които ясно се сочи, че ограничаването на бройката за регистрация е нарушение на правото на религия по чл. 9 от Европейската конвенция. Така че, двама и трима са достатъчни за формиране на ново вероизповедание.

Не трябва да подценяваме ефекта на комуникацията с официалните лица от Съвета на Европа по повод сезирането на Венецианската комисия. Уведомяването на българските власти от офиса на генералния секретар на Съвета на Европа относно възможността да се ползват от експертното становище на Венецианската комисия по повод законопроекта определено е подтикнало и законодателя да се взира по-внимателно в собствените си законодателни усилия и да ги синхронизира с тези на европейското законодателно разбиране за едно свободно и демократично управление.

Въпреки това, ще изчакаме окончателното гласуване – да се уталожи праха от това препускане и ще коментираме тогава. Но мисля, че внимателно, но напълно автентично можем да декларираме едно ниво на победа. Началните проекти и този, който гласуват сега, се различават значително.

Разбира се, истинската победа за свободата и демокрацията би била налице, ако проектът бе изцяло изоставен, защото въпреки отстъпките от началните идеи, неговият замисъл – да се контролират вероизповеданията – е неприсъщ за едно свободно и демократично общество. Такава стъпка обаче управляващите не могат да си позволят, за да не изглежда, че са се предали и са неефективни в налагането на волята си по отношение на религиите в страната. Точно такава стъпка на пълно отстъпление обаче би означавала, че България се управлява от демократичен парламент и правителство, които са склонни да се вслушат в гласа на хората и да се коригират, когато са настъпили права и свободи, които са част от демократичната същност на съвременното управление.

Борбата продължава – свободата се изисква, не се дава

Приемането на ЗИДЗВ, дори в по-приемливият му вид, не означава край на борбата за свободата на вярата и словото от страна на правозащитници и от страна на будната и обществено активна част от евангелското християнство. Напротив, това положение сочи, че е възможен и нужен един подход на активен мониторинг на ситуацията и на координация и сътрудничество между църквите и правозащитните подходи и дейности. Тъй като ако не са приети дадени ограничеиня на вярата, те могат да бъдат добавени; и обратно – ако има ограничителни разпоредби, те могат да бъдат отменени.

Оценка на реалностите след ударното приемане на остатъците от началните проектозакони

Процесът на гласуване на текстове за ИДЗВ е факт. Следва да се направи и внимателен последващ анализ и да се посочат правилни насоки за действие с оглед на изводите от анализа. Налице е инерция на алармираност както на вътрешните организации и църкви и религиозни общности, така и на международните организации, която ще влезе в действие при нужда (включително и воденето на дела, ако е нужно).

Никой, дори парламентът не е над Върховния Законодател

В крайна сметка, със закон или без закон за религията, християните се водят от съвестта си, вярата си и принципите на Върховния Законодател и Новия Завет и държавата може да уважи или да пренебрегне тази власт и свобода, но не може да я забрани или даде. Това е най-важният извод, който ако би бил изведен и приложен правилно, е една от най-важните според мен победи от сегашната ситуация. Евангелието няма и не може да бъде затворено от държавата между четири стени, одобрени от нея. Ако и кесарят разбере това, както и това, че и църквата го разбира, тогава имаме добър баланс, в които ще има свобода за проповядване на евангелието и служение с Божието слово.

 VeniceCom 102PlenMeet

Коалицията от евангелско-протестантски църкви и деноминации, противопоставяща се на ограниченията на свободата на съвестта, вярата и словото чрез изменения на религиозния закон, бе взела решение на среща в края на октомври т.г. за възможно сезиране на Венецианската комисия относно Законопроекта за измeнение и допълнение на Закон за вероизповеданията (ЗИДЗВ). Вчера, 29.11.2018 г., с оглед развитието на проекта до този момент, бе подадено искане до генералния секретар на Съвета на Европа (СЕ), с цел да бъде разяснена проблематичната същност на ЗИДЗВ, и искане за сезиране на Европейската комисия за демокрация чрез право, също позната като Венецианска комисия.

В жалбата участват Свобода за всеки и дванадесет евангелско-протестантски църкви и деноминации.

Освен правните основания в жалбата е указано, с приложение, последното Становище, което Коалицията подаде до парламента, в което се посочва нашето несъгласие с ограничителната същност на проектозакона, въпреки някои предложени от вносителите промени в проекта. Жалбата съдържа искане за процедура по даване на експертно мнение от страна на Венецианската комисия относно съответствието на ЗИДЗВ с правото на Съвета на Европа, Европейската конвенция за правата на човека и практиката на Европейския съд.

На следния линк можете да видите прес съобщение, на английски, от нашите съюзници и юридически консултанти от ADF по повод завеждането на жалбата.

https://adfinternational.org/news/new-law-threatens-minority-religions-in-bulgaria/

application to Venice commission ADF

пквпч768x432

След заседанието, мнението на СВ: Напълно е възможно развитие, което да доведе до задълбочаване на кризата за свободата на вероизповеданиe в България.

Вчера, 4 октомври 2018 г., в Народното събрание се проведе заседание на водещата комисия относно двата законопроекта за изменение и допълнение на Закон за вероизповеданията.

Присъстваха девет от редовните членове на комисията, както и редица представители на вероизповедания Българска православна църква (БПЦ), Католическа църква, мюсюлманско вероизповедание и Обединени евангелски църкви. Свобода за всеки представляваше протестантско-евангелските християнски вероизповедания Национален алианс Обединени Божии църкви (НАОБЦ) и Национален християнски център (НХЦ), както и своята позиция.

Общата ни оценка е, че съдбата на законопроектите е под въпрос, но Комисията в крайна сметка гласува за това и двата проекта да влязат в пленарна зала на първо четене. Това означава, че възможностите за криза от конституционен мащаб, в която свободата на съвестта, вярата, словото и други човешки права ще са крайно ограничени чрез един нов закон, са напълно реални.

Единствено нашата позиция бе Комисията да не допуска проектите да влязат в пленарна зала заради техния крайно антидемократичен и антиконституционен характер.

В началото на заседанието заместник-председателят на Комисията, г-н Васил Антонов, заяви, че на срещи и разговори, проведени от БСП, партията няма да подкрепи законопроектите при евентуално гласуване, което включва и собствения на трите партии проект на БСП, ДПС и ГЕРБ. Представител на АТАКА, част от Обединени патриоти, също вносители на втория законопроект, пък се противопостави на същия, представен от г-н Веселинов, вносител и негов колега.

Представител на вносителите от трите големи партии, г-н Цонев от ДПС, и представителите на Обединени патриоти накратко мотивираха своите проекти, като г-н Цонев заяви само козметични промени. И двата законопроекта продължават да застъпват крайно ограничителни виждания за свободата на вероизповеданията.

От страна на вероизповеданията отпорът и критиката срещу проектите бе почти единен, категоричен и в много от точките се припокриваха. Критиките се фокусираха върху това, че въпросите по национална сигурност не се решават с ограничаване правата на вярващите и вероизповеданията; че даренията не бива да бъдат контролирани и ограничавани от държавата чрез извънреден специален режим, а по общите закони; че правото на проповед не може да бъде подложено на разрешителен или уведомителен режим; че подготовката на проповедници и свещенослужители е абсурдно да бъде подчинена на държавни контролиращи органи, които не са компетентни да схванат същността на религиозното обучение на дадено вероизповедание; както и че вярата не е национално явление и не може държавата да ограничава международни контакти и общности заради религиозни убеждения.

Направи впечатление позицията на БПЦ, считана за най-голямо вероизповедание в страната, която застана срещу прекаленото вмешателство на Дирекция „Вероизповедания“ във вътрешните дела на църквата (респективно вероизповеданията), което дори при комунизма не е било толкова значимо, както се предвижда в законопроектите, както и срещу контрола над даренията за вероизповеданията. Тази позиция е впечатляваща, защото до настоящия момент в обсъждания на религиозни (или по-скоро антирелигиозни) законопроекти БПЦ обикновено не е взимала позиция, може би разчитайки на покровителството на държавата, което в случая не е така. Тоест БПЦ в позицията си не защитава само свои интереси, разчитайки на държавна опека, а заема позиции, които са принципни и защитават християнската вероизповедна свобода от прекалена държавна намеса. Отбелязан бе фактът, че юристите на БПЦ са представили становище от над 20 стр. по повод законопроектите.

Разбира се, неясно остана доколко БПЦ поддържа свобода за регистрационния режим на вероизповеданията и регистрацията на други православни вероизповедания в България. Римокатолическата църква например, въпреки несъгласието си със законопроектите, настоя, че регистрираните (179 според председателя г-н Велчев) вероизповедания са прекалено много.

Позицията на Свобода за всеки и на НАОБЦ и НХЦ е, че законопроектите не бива да бъдат допуснати в законодателството на страната, защото са изработени в тоталитарен и нетолерантен дух срещу всички вярващи, застрашават конституционния ред в страната, дискриминационни са на основа религия и ако станат действащо право, ще са в нарушение на българската Конституция, Европейската конвенция за правата на човека, международното право и принципите на демократичното и свободно общество. Ние застъпваме позицията тези проекти да не достигат въобще до пленарната зала на парламента поради крайната си несъвместимост с българските традиции на религиозна толерантност и принципите на демокрацията. Застъпихме също позицията, че българската държава по конституция е светска, а не атеистична, както духът на двата законопроекта предполага. Светската държава е неутрална по отношение на вяра и идеология, докато законопроектите третират вярата като общественоопасна дейност, нуждаеща се от контрол, типично за идеологическата и атеистична държава.

Нашата позиция, в другите точки, до голяма степен съвпада със становищата и критиките и на другите вероизповедания, като изразяваме несъгласие с позицията на някои присъстващи и на председателя на комисията, че трябвало да се ограничи броят на регистрираните вероизповедания. Такива ограничения нито са нужни, нито по някакъв начин помагат на цитираната причина за нуждата от тези ограничения – „понеже вероизповеданията били освободени от данъци“, затова имало недобросъвестно регистриращи се като такива. Този аргумент е несъстоятелен.

Вносители и вероизповедания се съгласиха, че ако ще има някакъв проект за закон за вероизповеданията и изменения в него, то те трябва да бъдат подложени на внимателна и обстойна обществена дискусия, тъй като става дума за сложна и деликатна материя, което е и нашата позиция за подход към религиозно законодателство по принцип.

Законопроектите бяха гласувани за разглеждане от парламента на първо четене, по чл. 43 Правилника на Народното събрание. В дискусията нямаше мнения за категоричното им отхвърляне, така че проектите да не бъдат допускани до пленарна зала, което очаквахме и за което настоявахме. Създаването на работни групи преди второ четене би означавало, че подобни крайно ограничителни и опасни законопроекти могат да бъдат реконструирани в нещо добро, според нас невъзможна цел. Въпреки гласуването, съдбата на законопроектите остава неясна, заради крайно ограничителния и тоталитарен подход при написването им, отбелязан от всички религиозни общности, включително и от БПЦ, и заявеното несъгласие с тях дори от някои от вносителите (БСП в случая).

В заключителното си изказване заместник-председателят на Комисията заяви, че настоящият Закон за вероизповеданията, макар и несъвършен, е добър и действащ в условията на съвременното общество, и може би не бива да се прилагат прибързани изменения и допълнения към него.

Ние също считаме, че писането на нови закони, и особено на антидемократични такива, не решава проблеми, а по-скоро ги създава.

С оглед изхода от заседанието считаме, че все още съществува несигурност за свободата на вярата в България, породена от възможността да бъде оформен и гласуван проект за изменение и допълнение на ЗВ, близък до обсъжданите законопроекти и в разрез с принципите на едно свободно и демократично общество.

В тази връзка Свобода за всеки и евангелско-протестантските общности на НАОБЦ и НХЦ, както и нерегистрираната общност Християнски мисионерски център ще продължат да следят процеса, касаещ свободата на вярата и словото и законодателното му третиране с цел опазване на основни човешки права и свободи както за нашите общности, така и за всеки.

Темата ни в случая изглежда малко отвеяна. Но все пак заслужаваща внимание.

Граждански форум за дарителство написа писмо до  българския президент. Дарителите и „ен-джи-отата“ (от NGO – Non-governmental organization), както се казва на побългарен английски, са притеснени от това, че дадено изказване на президента „обезценява и делегитимира работата на неправителствените организации в България, като създава внушение за деструктивно противопоставяне между държавата и нейните граждани“.

Неправителственият сектор има основание за загриженост, особено поради факта, че президентът изглежда като последовател на руската политика спрямо нестопанския сектор, а тя е – възприемане на неправителствените организации като конкуренция и заплаха за държавността (или по-скоро заплаха за възприеманата от управляващите безконкурентна роля на държавата като владетел на нейните граждани).

Ето изказването, което е насочено срещу нестопанския сектор, и конкретно злополучната Истанбулска конвенция, и е цитирано в писмото на посочените неправителствени организации и дарители:

Конвенцията отнема правомощия от държавата и вменява правомощия в неправителствени организации – те ще станат основен източник на информация и се превръщат в контролни органи. Това няма да допринесе за намаляване на насилието над жени и деца, по-скоро ще стимулира съдене на държавата. Винаги, когато държавата абдикира от своите правомощия, според мен това е опасно.

Прави са да са загрижени нестопанските организации (и ние също). Опитът да се разглеждат нестопанските граждански формирования като противопоставящи се на държавата е всъщност ограничаване на самата функция на демократичната държава да опазва правата на гражданите и наистина звучи като заплаха за ограничаване на правото на сдружаване. Още повече, че президентът упорито се опитва да прокара закон за изменение на религиозния такъв, така че на практика независими църкви и религиозни общности да престанат да съществуват или да минат в нелегалност, както при комунизма.

Именно като контрапункт на държавния стремеж към тотална власт гражданските организации са важни за демокрацията. Ако са настина граждански.

Самите представители на „гражданския сектор“ често се явяват представители на един обособил се елит, който под предлог, че е граждански сектор, действа почти като квазидържавен сектор. Това е така поради самата бюрократична същност, която се забелязва в много от тези „граждански“ организации поради корпоративните интереси, които често биват защитавани, и поради сериозното финансиране, което получават (разбира се не от Русия, къде собствен граждански сектор също не съществува без западни пари). Можем да вземем за пример най-скандално известния милиардер Джордж Сорос, който под предлог, че създава отворени общества, на практика цели да ги разгради морално и духовно. Наскоро организацията му бе делигитимирана от унгарската държава. (Проблемът е, че заради една организация често държавата ограничава всички.)

Самите добре финансирани „граждански“ организации са не толкова граждански, колкото бюрократични, със свой език, култура, цели и светоглед. Без да навлизаме в подробности, ще посочим завоя на Български хелзинкски комитет, който през комунизма бе група за борба за човешки права срещу тоталитарния режим, но деволюира в организация, която освен някои добри каузи, прокарва и социално инженерство, новоизмислени права, като „сексуална ориентация“, „трансджендъризъм“ и т.н.

Доказателство за тази тенденция е и че в цитираното писмо до президента групата на нестопански организации защитава именно ИК, която бе правилно критикувана и от нас, а и от редица други авторитети, като безпардонно прокарване на антисемейни социални и правни „норми“.

Но също ще посочим и езика, който ползват в писмото и с който елитарните „граждански“ бюрократи са свикнали:

В годините на демократично развитие на България, гражданският сектор има изключителна роля за развитието на политиките, включително в техния мониторинг, развитие на правната рамка и защитата на уязвими групи.

 „Гражданският сектор“, развитието на „политиките“, „мониторинг“ (какъв монитор?), „правната рамка“, „уязвими групи“ – само в едно изречение. Изненадан съм, че не видях фразата „най-добри практики“, която така обилно се ползва от нестопанските бюрократи, а и от държавните такива, местни и европейски. Ние също попадаме в категорията нестопанска организация, но нямаме навика да боравим с тази терминология, защото тя ни е противна. Тя сочи за изградена бюрократична система, която говори свой език, дори когато претендира за представителство на „гражданите“ и тяхното общество.

Та ето това е парадоксът на българския модел – един президент, който има желание да ограничи свободата в полза на държавата, сякаш неестествено за него защитава ценности, на които гражданите всъщност държат – нормалните понятия за пол и семейство. От друга страна, „гражданският сектор“, (разбира се, само част от него, защото не всички нестопански организации са обвързани с този елитарен модел, който борави със значителни финансови средства), който би трябвало да се вслушва по-отблизо в мнението на гражданите, застава срещу тях, прокарвайки техните елитарни нестопански въжделения за това колко прекрасна е конвенцията за защита на жените и децата от насилие, и дума не обелва за демагогския и социално противен характер на терминологията и философията на същата.

Разбира се, в крайна сметка гражданите успяха да победят ИК, заради Божията милост и заради активната гражданска позиция, която бе заклеймявана именно от мнозина представители на „гражданския сектор“.

Ние сме за ограничена власт на държавата и права на гражданите на достойнство и свободен живот. Но и не само под формата на „граждански сектор“.

Capture KS BG

Покажи ми законите си и аз ще ти покажа кой е твоят Бог. – Ървин Луцър

А той (Исус) в отговор рече: Не сте ли чели, че Онзи, Който <ги> е направил, направил ги е от начало мъжко и женско, и е казал: Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъдат една плът?" – Матей 19:4-5

Свобода за всеки недвусмислено се противопостави на псевдоправния парадокс „Истанбулска конвенция“ заради моралния релативизъм, социалното инженерство, класовото противопоставяне на половете по комунистически почин, крайното неуважение към действителността, човешкото достойнство, християнските и семейни ценности, фактите и традициите и принципите на правото и справедливостта в този документ, и поради неговия радикален, революционен характер.

В края на юли Конституционният съд на Република България се произнесе по обществено-спорния въпрос за Истанбулската конвенция.

В продължение на над 35-годишната ми практика и наблюдения като юрист на българската съдебна система никога на съм успявал (въпреки искреното ми желание) да изградя особено добро мнение за нея. Корупция, механично прилагане на тоталитарно, и често вътрешно противоречиво законодателство, противоречиви решения на един и същи съд по почти идентични дела, липса на разпознаване на йерархията в длъжностите при управлението на съда, срастване на съда с изпълнителната власт и прокуратурата на основа политически интереси, неосъзнаване от съда на същността и общественото и историческо значение на правораздаването и въобще на понятието за справедливост и правосъдие. Списъкът може да продължи, като добавим, разбира се, и спорадичните прояви на съдийска компетентност, почтеност и зачитане на справедливостта.

В контраст на тази обобщена и неблагоприятна картина е решението на Конституционния съд на Република България (КС) от 27 юли, т.г. (Решение 13, Решението), с което съдът обяви Истанбулската конвенция за противоречива на българския основен закон. Решението се отличава с ясна мисъл, силна правна и житейска логика и непогрешим усет за здрав разум и справедливост.

Усет за здрав разум и справедливост

Ако подкрепящите решението на КС се спират преди всичко на правно-техническите противоречия, то КС отчетливо анализира двуличието на Истанбулската конвенция (ИК) и целта на същата под формата на международен договор за защита на жените от насилие да наложи, буквално да наложи, на ратифициращата страна ненормално тълкувание за същността на човешкия род и неговото деление на мъжко и женско.

Вместо безропотно да приеме това налагане, понеже идва от Европа и понеже много „водещи западни страни“ са го възприели, както четем в някои от особените мнения на противно гласувалите конституционни съдии, КС констатира, че равното третиране на половете не изисква грубото уеднаквяване на мъж и жена:

Правното равенство между половете е провъзгласено на конституционно ниво в чл. 6, ал. 2 от основния закон. То не означава еднакво третиране на двата пола, а изисква съобразяване с биологичните особености и различията между тях. Полът е сред изрично установените в чл. 6, ал. 2 от Конституцията признаци, въз основа на които не се допускат привилегии или ограничения в правата (решение № 1 от 27.01.2005 г. по к. д. № 8/2004 г.). Конституционният текст разглежда биологичния пол като понятие с ясно юридическо съдържание. (КС, Реш. 13 от 27 юли 2018 г., подчертаването мое)

КС съвсем точно констатира, че пренебрегването или минимизирането на разликите между половете на практика анулира декларираната от самата ИК нужда жените да бъдат подложени на специална защита от насилие. Ако мъжът и жената са напълно еднакви, то защо жените следва да бъдат защитени от насилие, а мъжете не? Следващите въпроси, който нямат отговор, са защо специално жените са въздигнати в някаква обществена класова порода, която трябва да бъде защитавана, и от кого да бъде защитавана? Ако класовия признак е пол, или в случая „жена“, то съвсем естествено насилниците срещу „жена“ ще трябва да са от подобен квалифициращ признак, „пол“, тоест „мъж“, защото няма друг пол, доколкото класите са определени в ИК.

КС адресира този въпрос заедно с ненормалното извеждане на пола не като непроменима установена същност на човешкия индивид, а като променима величина съгласно обществената нагласа:

Чрез дефинирането на „пол“ като социален конструкт в конвенцията всъщност се релативизират границите на двата пола – мъж и жена – като биологично детерминирани. Ако обаче обществото загуби способността да прави разлика между жена и мъж, борбата срещу насилието над жените остава само формален, но неизпълним ангажимент.

Силна правна и житейска логика

В допълнение, за да обяви противоконституционността на ИК, КС привежда аргументи от българската конституция и вътрешното българско право, международното право и традиционната житейска логика (бинарността на човешкия род като мъж и жена).

На ниво българско законодателство КС твърди следното:

Конституцията и цялото българско законодателство е изградено върху разбирането за бинарното съществуване на човешкия вид. В действителност в Конституцията недвусмислено се възприема социалното измерение на пола във взаимодействие с биологично детерминираното – чл. 47, ал. 2 от основния закон. В посочената конституционна разпоредба биологичният пол „жена“ се свързва със социалната роля – „майка“, с „раждане“, с „акушерска помощ“. Накратко, понятието „пол“ се използва от конституционния законодател  като единство от биологично детерминираното и социално конструираното. Социалното измерение в Конституцията не създава социален пол, независим от биологичния, както е предвидено в Конвенцията. (КС Реш. 13)

Само този аргумент би трябвало да е напълно достатъчен за разбирането колко несмислена е ИК. КС успешно анализира и обявява проблема: полът има социална същност, но тази социална същност не дава правно и логическо основание за създаване на нов пол, изцяло изграден върху умствено усещане за социална същност, напълно отделена от биологическите факти.

На ниво международно законодателство КС твърди следното:

На международноправно равнище разбирането за пола като единство на биологично и социално измерение, е залегнало в Римския статут на Международния наказателен съд (обн. – ДВ, бр. 68 от 16.07.2002 г.). Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от Римския статут: „По смисъла на този статут терминът „пол“ означава двата пола – мъжки и женски, в контекста на обществото. Терминът „пол“ няма никакво друго значение освен посоченото“.

Стъпвайки на международен документ, КС оборва дефиницията на пол като социална конструкция. („Конструкция“ е надут термин за по-точната фраза – „измислица“.)

На ниво историческа и всеобща човешка традиция, КС твърди следното:

Традиционно човешкото общество се изгражда върху половата бинарност, т.е. съществуването на два противоположни пола, всеки от които е натоварен със специфични биологични и социални функции и отговорности. Биологичният пол е детерминиран по рождение и е в основата на гражданския пол. Значението на гражданския пол при правното регулиране на социалните отношения (съпружество, родителство) изисква осигуряване на яснота, безспорност, стабилност и сигурност.

В Решението си КС прави ясна връзката между пол, брак, българска правна традиция и българска конституция:

Конституционната дефиниция за брак, така както винаги е присъствала в българската правна традиция, се съдържа в разпоредбата на чл. 46, ал. 1, която го определя като „…доброволен съюз между мъж и жена“. Конституционната уредба на брака е изградена върху разбирането за съществуването на два биологично определени пола – мъжки и женски. Определяйки брака като доброволен съюз между мъж и жена, Конституцията издига различния биологичен пол в императив към встъпващите в брак. Разбирането за брака като връзка между мъж и жена е вкоренено дълбоко в българското правосъзнание и в този смисъл е в основата на конституционната уредба. (Подчертаването мое.)

Опирайки се на българската правна традиция и правосъзнание, КС посочва едно важно основание за отхвърляне на ИК, която на практика има за цел да унищожи традицията и националното правосъзнание.

Именно поради тази логика на КС, зачитаща българската традиция и юриспруденция, съм склонен да назова Решение 13 едно независимо, чисто българско, неогъващо се под натиска на „велики сили“ правно решение.

Особено внимание на особените мнения

От четиримата съдии, гласували срещу мнозинството от КС, Ангелов и Ненков мотивират опозицията си срещу мнозинството с текстове на ООН, на които Конвенцията се позовавала. С цялото уважение към ООН, България не е длъжна да ратифицира лудостите на международната общност, особено когато последната, или по-скоро елитът на последната, далеч от народите, които би трябвало да представлява, крои утопични социалистически модели, които да наложи в опита си да създаде унифициран световен ред.

Трябва да се подчертае, че оспорваната разпоредба (от ИК – б.м.) почти буквално следва редакцията на чл. 5, буква „б“ от Конвенцията на ООН за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените от 1979 г. (ратификационен указ обн., ДВ, бр. 76 от 1981 г., в сила за България от 10.03.1982 г., пълен текст обн., ДВ, бр. 17 от 2010 г.), с който държавите-участнички са се задължили да „приемат всички надлежни мерки с цел да се променят социалните и културните модели на поведение на мъжете и жените с цел постигане изкореняване на предразсъдъците и премахването на обичаите и цялата останала практика, които са основани на идеята.......за стереотипността на ролята на мъжете и жените“. (Особено мнение Ангелов, Ненков. Подчертаването мое.)

Фактът, че идеята за бруталното и безмозъчно уеднаквяване на мъже и жени, под предлог „равенство“, идва от ООН през 1979 г. по никакъв начин не оправдава приемането на тази догма на международния социализъм като адекватна и задължителна правна мярка, която да бъде прието от българския народ и закон. Да не забравяме, че ООН през 70-те години на миналия век бе изпъстрена с комунистически и социалистически представители, чиято житейска и идеологическа платформа бе марксистката идея за борба на класите и борба срещу религията (особено християнството, след като ислям в комунистическите страни почти не съществува или няма влияние) и борба за приравняването на половете въпреки техните различия. Комунистическият идеал за промяна на обществото чрез правно социално инженерство личи в цитираната фраза

„да се променят социалните и културните модели на поведение на мъжете и жените“…

Изразявайки несъгласие с решението на КС, в своето особено мнение съдиите Ангелов и Ненков недвусмислено въвеждат категорията „сексуални малцинства.“ Само употребата на този термин сочи колко далеч е отишло съвременното правораздаване в анализа и стремежа към защита на извращения на сексуална основа. Да запитаме съдиите що е то „сексуално малцинство“?

Религиозните малцинства имат за признак принадлежност към вяра, която не се споделя от мнозинството. Етническите малцинства са тези, които поради различен етнос и култура се различават от тези признаци на доминантната култура в обществото. Какво различно от мнозинството имат тези, които спадат към категорията „сексуално малцинство“? Садомазохизмът, некрофилията, педофилията и зоофилията биха попаднали също в категорията „сексуално“ или „полово“ малцинство, ако сексуалните предпочитания, наричани също „сексуална ориентация“, наистина имат същността на признак за формиране на малцинство. Ако сексуалните фантазии и практики останат само частно и строго лична практика, те нямат смисъла на основни права. Подобни практики, доколкото не са престъпления, и към момента са защитени от Европейската конвенция като право на неприкосновеност на личния и семеен живот (чл. 8 от ЕКПЧ).

Но когато вярата бива ограничавана като регулируем частен проблем (виж новите законопроекти за изменение и допълнение на Закон за вероизповеданията [ЗВ] на БСП, ГЕРБ, ДПС и на Обединени патриоти) и с цел поради "важното обществено значение" на религията същата да има ограничено публично проявление (?!), както при комунизма, а в същото време сексуалната ориентация стане публично демонстриран човешки признак (вж. особени мнения към Реш. 13 на КС), налице е точно тази правна недомислица, която представлява ИК и която КС отхвърли.

В особеното си мнение нито съдиите Ангелов и Ненков, нито другите двама несъгласни съдии разясняват защо всъщност се налага ратифицирането на тази конвенция за защита на жените от насилие, при положение че са налице редица други законодателно уредени форми на защита точно на жените от насилие като например Закон за защита от домашно насилие? Подобна конвенция има смисъл само ако предлага нещо ново, а новото което ИК предлага, е разрушаване на стереотипите, свързани с ролята на половете в обществото. Тоест мъжете не бива да се държат като мъже, а жените като жени, а точно обратното, за да имало равенство. Неспособността на противоречащите съдии да вникнат в този аспект на ИК е крайно притеснителен, колкото и да е тяхно, като съдии, правото на особено мнение.

В допълнение Ненков и Ангелов твърдят следното в своето особено мнение:

Единствената цел (на ИК – б.м.) е да не се допуска насилие, насочено към определени лица, само защото имат прояви, които се възприемат от повечето членове на обществото като неприсъщи за техния биологичен пол. В цивилизованите общества унижаването на човешкото достойнство чрез използване на психическо и физическо насилие не може да бъде оправдано с утвърдените навици, предразсъдъци, традиции и други обществени практики, основани на неравенството на жената по отношение на мъжа (в тази насока вж. чл. 12 от Конвенцията). В това се състои неоценената от мнозинството конституционни съдии сърцевина на Конвенцията, съответстваща изцяло на Конституцията на Република България, която отрича неоправданото и непропорционалното насилие дори и спрямо извършителите на най-тежки престъпления.

Следва да зададем въпрос към съдиите защо е нужна цяла международна конвенция, която да не „допуска насилие“? Не е ли достатъчно ясно уредена тази материя в Наказателния кодекс в раздел Престъпления против личността? Защо недопускането на насилие срещу членове на обществото, които по кой знае какви причини са в неведение относно своя пол (обикновено причините са духовни или умствени отклонения), следва да бъде специално уредено и заложено в конвенция!? На второ място, защо е нужно Ненков и Ангелов да ни напомнят, че в цивилизованите общества унижаването на човешкото достойнство с физически и „психическо“ насилие било неоправдаемо въз основа на утвърдени традиции? Следва да запитаме конституционните съдии що е то „психическо насилие“ и как подобен вид „насилие“ бива формулирано от юристи, които би трябвало да са наясно, че законът може да наказва само за поведение, а не за мисли и думи, и то само при наличие на ясна, недвусмислена формулировка на опасното обществено деяние?

Как следва да дефинираме „психическо насилие“ над мъж, който си мисли, че е жена, ако същият се счита за „психически насилен“, в случай че някой му заяви истината – че всъщност той е мъж, който си мисли, че е жена, а не жена, „заключена“ в мъжко тяло?

Може би „психическо насилие“ ще се окаже заявяването на подобна личност на ИСТИНАТА И ФАКТИТЕ, че всъщност той не е „тя“, а е заблуден мъж, който има нужда от помощ и връщане в реалността, а не защита на „достойнството“ да живее в отрицание на действителността, и под предлог за „защита на достойнството“ да налага налудничавите си идеи на околните, на семейството си и дори на държавата и нейните органи? До каква степен трябва да се поклоним на индивидуалната автономност, дори когато тя е налудна, за да запазим достойнството на личността? По въпросите на вярата в Бога може да се спори – вярата е увереност в невидимото и затова материалистите атеисти държаха да я отрекат и я наричаха „лудост“. Но когато фактите, чисто физическата реалност, биват отричани, има ли останало достойнство в наричането на черното бяло и на жената – мъж?

Напускането на действителността, на практика налудността, е традиционно проблематична в личния живот на индивида и близките му. Когато обаче лудостта бъде превърната в човешко право и според Ненков и Ангелов, конституционни съдии, сама по себе си стане източник на "достойнство", проблемът вече е обществен, правен, и на практика приема исторически и библейски пропорции. Няма връзка между запазване на достойнството на хората с психически отклонения и налудни представи относно половата им същност, от една страна, и защитата на тези личности от насилие, от друга, защото по сега действащото законодателство всеки е защитен от престъпления срещу личността му, независимо от психичното му състояние или полова принадлежност – мъж или жена.

Конституционните съдии Филип Димитров и Константин Пенчев изразяват своето несъгласие с мнозинството от КС в значително по-лаконични становища .

Иронично е, че Филип Димитров, с дългогодишна кариера в защита на демокрацията срещу комунистическата тирания, с лека ръка приема тираничната и изцяло социалистическа идея за класовата борба между мъже и жени, прокарвана от ИК. В новата класова борба жените трябва да бъдат защитени, а сексуалните пороци – изведени във фундаментална характеристика на човешко достойнство и оттук – в права. Разбираема е реакцията на конституционен съдия Димитров срещу крайно суровото третиране на хора, които демонстрират сексуални отклонения по времето на комунизма или нацизма. В същото време, заради политическата си неприязън към тоталитарните режими от миналото, г-н Димитров не съзира тираничния уклон на ИК, която цели да създаде неоснователно привилегии чрез узаконяване на моралния релативизъм на малки групи, за които личната сексуалност по неясни причини трябва да бъде обсъждана и аплодирана от целия народ като някаква форма на постижение или героизъм.

Конституционният съдия задава почти риторично въпроса:

Как точно става заличаването на разликата между половете за мен (и вероятно други със също така обикновени възприятия като моето) остава загадка. Но от това се извежда увенчаващата мотивите към решението фраза, че „ако обществото загуби способността да прави разлика между жена и мъж, борбата срещу насилието над жените остава само формален, но неизпълним ангажимент“. (Особено мнение към Реш. 13, Ф.Д.)

Да си позволим да отговорим на въпроса „Как?“, като просто повторим цитата на Филип Димитров от мотивите на мнозинството по Решението на КС: „Ако обществото загуби способността да прави разлика между жена и мъж“… Ще припомним, че правото отразява ценностите на едно общество. Понятията добро и зло, колкото и да са станали далечни и неупотребими в съвременния самодостатъчен свят, често си правят място в обществото, като се обличат в законова форма. Ако г-н Димитров е готов да отрече тази зависимост, то ще припомним още веднъж генезиса на Конвенцията в документите на ООН от 1979 г., така удобно цитиран от несъгласните съдии Ангелов и Ненков. В този генезис лични наглото, самодостатъчно и елитарано отношение на авторите на документа по чисто тоталитарен модел да наложат на народите изравняване на мъже и жени, защитавайки ги от самите тях, и от тяхната същност като мъже и жени:

„(Държавите следва да) приемат всички надлежни мерки с цел да се променят социалните и културните модели на поведение на мъжете и жените с цел постигане изкореняване на предразсъдъците и премахването на обичаите и цялата останала практика, които са основани на идеята.......за стереотипността на ролята на мъжете и жените“.

Изкореняване на предразсъдъците, премахване на обичаите, и цялата останала практика…“. Не мога да спра да повтарям тази фразеология, защото тя има запленяващо откровен тоталитарен и комунистически характер на масов идеологически тормоз и контрол. Този тип характер е в основата на документа на ООН 1979 г. и на злополучната ИК, защитавана от Филип Димитров.

Още по-иронично е, че президентът на републиката, който не крие социалистическите си идеали и подкрепя анти-демократичното и анти-религиозното законодателство за промени в ЗВ, е на практика консервативният защитник на здравия разум (и донякъде християнския светоглед!) в този възпламеняващ обществен и правен дискурс.

Отделеност на правната мисъл от хората и ежедневието

Относно особеното мнение на съдия Константин Пенчев, ще избегнем ненужно дълбаене в кратката му аргументация, която е несъстоятелна според нас. Ще обърнем внимание на последните изречния в особеното мнение на Пенчев:

Съществуващата негативна емоционална нагласа в обществото към Конвенцията би следвало да бъде отчетена при вземане на политическото решение дали този международен договор да бъде ратифициран. Общественото мнение, обаче, не може да влияе върху правната преценка за съответствието на Конвенцията с Конституцията. (Особено мнение към Реш. 13 по к.д. №3/2018, К.П.)

Интересно е как съдия, който доскоро е бил омбудсман (защитник на правата на хората срещу държавни несправедливости) и най-вероятно е подписвал решения „В ИМЕТО НА НАРОДА“, приема, че мнението на народа не бивало да влияе върху правната преценка на външен, чужд закон, който драматично ще въздейства върху правната култура, възприятия и отношение на „народа“ по фундаментално важни въпроси. Въпроси от типа на това дали „сексуалната ориентация“ е материя, която трябва да бъде уреждана в полза на нововъведения в живота на хората, които почиват на фантазии и които пренареждат вековни ценности? Не следва ли да запитаме защо съдия Пенчев не си задава въпроса откъде се е породила „съществуващата негативна емоционална нагласа в обществото“ и защо тази „негативност“ следва да бъде отчетена политически, но същевременно изцяло пренебрегната в правно отношение? Законите формират обществото, а в това общество живеем ние и ще живеят нашите деца и внуци. Простичкият отговор е, извинете за спекулацията, че Пенчев най-вероятно счита, че правото, в което той е специалист, не може да бъде „омърсено“ от мненията на простолюдието, което не е така вещо в правната материя, както е един конституционен съдия. Наистина съдът, не бива да се влияе от улични емоции, ако това е имал предвид съдия Пенчев. Правото трябва да е безпристрастно и лишено от прекомерна емоционалност. В същото време само при комунизма правото има независим живот от човека, защото неговата цел бе да обслужва обожествяваната, елитарна и тоталитарна ДЪРЖАВА. Безбожната държава не е източник на правото, Бог, който е създал и човека, и правото, е източник на идеята и чувството за справедливост.

За сведение на всеки правен елитарист ще сведем до знанието на същия, че правото съществува заради хората, а не хората заради правото.

Целта на закона не е експертите да се чувстват височайши спрямо „невежото общество“, а да решават по справедливост и съгласно висшите идеали на закона наболелите проблеми на хората. И ако задължителното налагане на нови концепции за пол, мъж, жена, брак и семейство, с цел превъзпитанието на „масите“, не е повод за загриженост на обществото съгласно разбиранията на съдия Пенчев, то следва да си зададем въпроса – какви цели вижда той в съществуването на Конституционния съд? Платформа за изразяване на правното величие на успели юристи? Разбира се, не бива да вменяваме на съдия Пенчев всички исторически наследени пороци на българското правосъдие и правна мисъл. Само отбелязваме колко трагично отделеността на идеята за право и съд от човешката нужда от справедливост е илюстрирана в особеното мнение, публикувано по повод Решението.

Отговорът на въпросите към конституционните съдии е, че всъщност, съзнателно или не, със своята особена правна логика те подкрепят идеологическата същност на Конвенцията и са поддръжници на социалното инженерство и морален релативизъм и чисто социалистическия тип класова борба и противопоставяне на половете, които стоят в основата на правната ексцесия, наречена Истанбулска конвенция.

Заключение

Решението на КС в никакъв случай не признава същността на правдата и правото, като произтичащи от Бога и истината на Евангелието.[1] Аргументите са изцяло светски, което е разбираемо. Атеизмът е доминантният светоглед в постхристиянските Европа и Запад и посткомунистическа България. Споровете по правните въпроси, касаещи регулирането на материя от типа на пол, мъж, жена, социално и биологическо равенство, както в мнението на мнозинството съдии, така и в това на малцинството, което подкрепя ИК, са изцяло изградени на едно доста бездушно „биологическо“ третиране на материята без изтъкване наличието или не на морални категории, на добро и зло. (В света на безбожие и исторически войнстващ атеизъм Бог не може да присъства в публичното пространство, още повече в правораздаването, което е изцяло поробено от атеистичния светоглед.)

И все пак, дори в тези изкривени рамки на публично правораздаване, макар и не изрично в пословичното име на народа, когото никой не пита, Решение 13 по к.д. №3/2018 г. на КС се оказва едно правилно, разумно правно решение.

Като че ли за първи път България не е банановата република, която овчедушно гледа към „братска Русия“ или „Свободния Запад“ и чиито държавни институции за няколко десетки хиляди евро спонсорство не са готови да подложат народа и разума на обществото на поредния извратен експеримент, какъвто е ИК. И дори без разпознаването на изконната същност на пола, брака между мъж и жена и семейството като реалности, създадени от Бога, по Божия воля и промисъл и с Неговата цел в личен, обществен и исторически план, самият факт, че КС ясно и недвусмислено отхвърля лицемерния опит за прокарване на налудничави идеи за „обществен пол“ и „флуидност на сексуалната ориентация“ е победа за народа и за правосъдието.

Правото е важна, основополагаща част от светогледа и културата на един народ. Посочи ми законите на един народ и аз ще ти посоча, кой е неговият бог. В този казус заслугата е на народа и на тези съдии от КС, които застанаха на страната на здравия разум, а здравият разум е дар и откровение от Бога.

Въпреки че не са чели, „че отначало Бог ги създаде мъжко и женско“, опирайки се на естеството на нещата, със своето решение срещу ИК българският Конституционен съд защити правото, истината, интересите на българския народ и, макар неизказано и ненапълно осъзнато – християнските ценности.

 

[1] Отделен труд е нужен за детайлно привеждане на новозаветна аргументация защо Христовото учение е изцяло против управленски действия и „закони“ от типа на ИК.

adf logo

Свободата на вероизповедание се нарича в Европейската конвенция „свобода на религията“. Ведно с подадената от нас и две евангелски вероизповедания протестна декларация международната адвокатска организация Алианс за защита на свободата (Alliance Defending Freedom International) представи свой меморандум до Народното събрание, в който излага аргументи в защита на принципите на гарантиране на свободата на вяра и нейното практикуване без намеса от държавата (властите).

Меморандумът бе внесен в Народното събрание и други централни органи през юни 2018 г., чрез адвокатите от Свобода за всеки, заедно с протестната Декларация от 28 май 2018 г. във връзка с новите предложения за законодателство (от м. май т.г.), което ограничава свободата на вероизповедание и на практика лишава хората от редица основни граждански права.

На следния линк можете да прочетете меморандума в превод на български, както и в оригинал на английски език.

Към настоящия момент няма значимо развитие в дейността на парламента по придвижването на визираното ограничително законодателство. За справка на становищата на Свобода за всеки, НАОБЦ и НХЦ, както и на други организации и вероизповедни общности по въпроса посетете нарочната страница на сайта на парламента.

Capture Patriotite

В отговор на искане на адвокатите от Свобода за всеки сайтът Патриотите, издание на ВМРО, публикува извинения и изявление, с което оттегля определени дискриминационни термини и изрази, употребени в репортаж относно наемни отношение между Евангелска петдесетна църква 3, Русе, и Община Русе.

В изявлението на редактора се казва:

Вярваме, че законът стои най-високо в ценностната система на всеки българин и ръководейки се от него трябва да живеем в една среда, където конфликтите от подобен характер следва да се решават възможно най-бързо и в полза и на двете страни без стореното да се превръща в повод за противопоставяне, особено във времена, когато единението на всички българи е най-важно и нужно.

Свобода за всеки изразява своето удовлетворение от навременната и правилна реакция на ръководството на сайта Патриотите. Считаме, че тази реакция отразява истинската същност на българското национално самосъзнание и патриотизъм – уважение към истината и съвестта на всеки, без това да е компромис с личните убеждения.

Андрю Брънсън

Андрю Брънсън е служил в продължение на над 20 години като мисионер на библейската християнска вяра в Турция. След опита за преврат и събитията в Турция през 2016 г. Брънсън, който е подал документи за удължаване на визата си за престой, е извикан в полицейското управление. Считайки, че го привикват за въпрос относно визата му, Брънсън се явява и е задържан за „терористични действия“.

Докъде може да стигне параноята на ислямския национализъм, облечен в авторитарни одежди?

Едно от обвиненията срещу него е, че e подпомагал обявената извън закона Кюрдска работническа партия. Как точно? Като е проповядвал християнската вяра на кюрдите, което щяло да доведе до разкъсване на националната цялост на Турция. Агент с кодово название „Дуа“ бил съобщил на прокуратурата, че Брънсън превеждал Библията на кюрдски език. Обвинителите искат 15 години затвор за пастора за „извършени престъпления от името на терористична организация без членство в нея“ и 20 години затвор за „политически или военен шпионаж“, според държавната Анадолска агенция. Брънсън е обвинен също и в участие във „въоръжена терористична организация“.

Всяко справедливо и демократично общество включва в правосъдната си система правото на справедлив процес. Елементи на това право са възможността да се изправиш срещу обвинителя си и публичността на процеса. Ползването на доказателства като сведения от тайни агенти с кодови имена е в нарушение на това основно право при воденето на наказателни дела. Един също много важен елемент е правото на защита в процеса.

Очевидно за авторитарните режими християнската вяра и Библията са опасно оръжие, чрез което хората биват освободени от страха и от задължителното поклонение към националния лидер и държавата като към Бог.

В писмо от февруари 2017 г. до президента на Турция, подписано от 78 члена на американския Конгрес, се твърди, че „изглежда, няма доказателства, които да обосноват обвиненията срещу него срещу въоръжена терористична организация“.[1]

За собственическия манталитет на турския политически лидер спрямо хората и техните права говори отношението му към идеята за евентуална размяна на пастор Брънсън срещу политическия опонент на Ердоган Фетуллах Гюлен.

На 28 септември 2017 г. Ердоган заяви, че САЩ трябва да обменят живеещия в Пенсилвания ислямски проповедник Фетхуллах Гюлен с пастор Андрю Брънсън, казвайки в своя реч: „Вие имате един пастор също. Дайте ни го... След това ние ще се работим с нашата правосъдна система и ще ви го дадем [Брънсън]“. [2] В отговор американските власти твърдят, че само федералната съдебна система определя случаите на екстрадиция в САЩ.[3] Запитана за предложената размяна на 28 септември 2017 г. в САЩ, говорителката на Държавния департамент Хедър Науер каза: „Не мога да си представя, че ще поемем по този път“. Американското правителство все още няма адекватни доказателства, които да представи на Министерството на правосъдието на САЩ, за да обвини Гюлен.[4]

Презвитерианската  Евангелска църква на Америка призова за молитва и пост през октомври 2017 г. за освобождаване на заложника.[5]

На 11 октомври 2017 г. напускащият поста си посланик на САЩ в Турция, Джон Бас, каза за Брансън, че „изглежда е задържан просто защото е американски гражданин, който като вярващ човек е бил в контакт с редица хора в тази страна и който се опитва да помогне в съответствие с неговата вяра. По време, в което се извършват различни контакти и взаимодействия в обществото, поради неясна причина изведнъж част от тези негови контакти се тълкуват като подкрепа за тероризъм и членство в терористична група. Все още не съм видял подробно описание на коя точно терористична организация той би трябвало да е помагал. Няма ясни отговори от страна на турската държава. Поради това считаме, че трябва да бъде освободен. И американски правителствени служители продължават да настояват турското правителство да го освободи“.[6]

През октомври 2017 г. Ихсан Озбек – председател на Асоциацията на протестантските църкви в Турция – заяви пред Ню Йорк Таймс: „Андрю беше един обикновен американски християнин. Той не е шпионин. Познавам го [...]“. [7]

На пастор Брънсън е отказана среща и защита от адвокат в процеса.

Дъщерята на пастора, Жаклин, пледира в полза на баща си пред Съвета по човешки права пред ООН на 9 март, т.г. Тя заявява:

Жаклин, дъщеря на пастор Брънсън, източник: www.charismanews.com

„Баща ми е мирен пастор. Семейството ми обича и уважава турския народ и моят баща се е посветил на това да му служи в продължение на над две десетилетия.“

Жаклин също цитира писмо от баща си, в което той казва:

„Нека е ясно на всички, че съм в затвора не защото съм извършил нещо нередно, но защото съм християнски пастор. Отчаяно ми липсват съпругата и децата ми, …; за мен е чест да страдам за Исус Христос, както мнозина преди мен. Моите най-дълбоки благодарности към всички онези по света, които стоят и се молят за мен.“[8]


Бележки

[1] Congressional Leaders Seek Release of American Pastor Unjustly Detained in Turkey. Вж. https://foreignaffairs.house.gov/press-release/congressional-leaders-seek-release-american-pastor-unjustly-detained-turkey/ . Превод на всички пасажи от английски наш, бел. ред.

[2] Turkey's Erdogan Suggests Swap: Jailed U.S. Pastor for Turkish Cleric. Вж. https://www.npr.org/sections/thetwo-way/2017/09/29/554451339/turkeys-erdogan-suggests-swap-jailed-u-s-pastor-for-turkish-cleric.

[3] Вж. http://dailycaller.com/2017/09/28/erdogan-admits-using-jailed-american-pastor-as-bargaining-chip-against-us/.

[4] Erdogan suggests freeing imprisoned US pastor for Gulen extradition. Вж. http://www.middleeasteye.net/news/erdogan-suggests-freeing-imprisoned-us-pastor-gulen-extradition-1298278843.

[5] Call to Prayer and Fasting to mark one year of Andrew Brunson imprisonment. Вж. https://epconnection.org/2017/09/27/call-to-prayer-and-fasting-to-mark-one-year-of-andrew-brunson-imprisonment/.

[6] Ambassador John R. Bass Press Round Table – Diplomatic Correspondents Association (October 11, 2017). Вж. https://tr.usembassy.gov/ambassador-john-r-bass-press-round-table-diplomatic-correspondents-association-october-11-2017/.

[7] Вж. https://en.wikipedia.org/wiki/Andrew_Brunson.

[8] Turkish prosecutors demand a 35-year jail term for American Pastor Andrew Brunson for allegedly committing crimes for terror groups. Източник (англ.): www.dohi.org/2018/03/american-pastor-andrew-brunsons-turkish-prosecutors-demand-a-35-year-prison-sentence/.

ВМРО като цяло е патриотична партия. Държат на това българският народ да запази самоличността си, държат на православно-християнските социални ценности (колкото и плитко да е това разбиране за същността на Христовото послание) и се противопоставят на разрушаването на традиционното семейство чрез натрапваната от глобалистките елити мултикултуралистка и морално-релативистка идеология на „равенството“.

В същото време, с оглед на техни планове за наказателно преследване на родители, които се ползват от правата си по отношение образованието на своите деца, представителите на ВМРО недвусмислено искат да превърнат свободата в престъпление.

Наскоро бе честван 3-ти март, националният празник на България. Празникът е свързан с освобождението на българския народ от османската империя и последващото спечелване на независимост. Основната характеристика на честванията на националния празник са свободата на народа, свободата на хората и техните семейства да живеят без насилие и заплаха от чужди обичаи, от икономическо ограбване и заробване на децата и младото поколение.

Честване на 3-ти март

Свобода или робство?

В същото време, в дни, в които честваме свободата, ни се налага да слушаме от най-висока трибуна идеи, които следва да категоризираме като антинародни, антисемейни и направо плашещо тоталитарни. Тези идеи са изразени от политиците от ВМРО и по-точно – формулирани от депутата от ВМРО Милен Михов.

Недопустима правна логика е неупражняването на едно право да се криминализира

ВМРО, по думите на г-н Михов, искат да превърнат неходенето на училище в престъпление на родителите.

Независимо колко необразован и нещастен може да остане човек поради това, че не е посещавал държавното ни училище, състоянието на същото към момента е такова, че шансовете за щастлив живот на всеки, избегнал 12-те години образование там, са значително по-големи от завършилите пълния курс на обучение.

Г-н Михов не скрива желанието си да контролира обучението на всички, които не пращат децата си на държавното училище, а не само на „някои групи в обществото“, както енигматично препраща към циганските семейства и тяхното като цяло сравнително небрежно отношение към държавното образование.

ВМРО експлоатира трагичното събитие в Люлин, за да ограничи правата на всички родители

За да придаде неотложно звучене на тираничните си тези, г-н Михов популистки ангажира случая в Люлин, София, с едно убийство и три подрастващи момичета, жертва на странни, все още неизяснени обстоятелства.[i] Люлинският казус, без да е показател за каквато и да е повторяемост, без българската правна система да е част от прецеденото право, се превръща в прецедент и източник на наказателна законодателна инициатива поради криворазбрания патриотизъм на депутат от ВМРО.

По неизменния социалистически образец – да се наказват всички за провинението на един, метод, типичен само за крайно робски общества, които нямат базови категории за процес, право и справедливост, г-н Михов предлага щастие чрез криминализиране на неупражнени родителски права.

Абсурдно и неприемливо в правно отношение е държавното приравняване на единично престъпление с престъпление, сякаш извършено от голям брой добросъвестни граждани. В случая не става въпрос за ромите, за чието образование очевидно г-н Михов не се тревожи много.

Притеснявахме се, че тази идея ще бъде погрешно тълкувана като дискриминационна и насочена към определена група в обществото. Случаят „Люлин“ показва, че подобни неща не стават само в определена общност или маргинална група“, каза още Михов.[ii]

С други думи, държавата ще подгони наказателно не само ромите, които не държат на държавното или формалното образование, но и дбросъвестни граждани и родители, които имат сериозни основания и право на алтернатива на държавното образование за децата си.

Иде реч за тези родители, които образоват децата си, но не в държавните училища, а по програми на така нареченото „свободно образование“. Свободното образование включва частни училища, кооперативни училища и детски градини с малък брой участници, специални пилотни проекти, нефинансирани от държавата (как е възможно!), дистанционни и интернет програми и разбира се – домашни ученици.

С допотопния тоталитарен модел на ВМРО образованието, ако не представлява „пращане на децата си на училище“ (разбирай държавното), от право се превръща в криминален акт.

Смартфон – право или престъпление

Криминализирането на родителските права и неходенето на училище е като криминализирането на това да нямаш смартфон. Някому това сравнение ще се стори нелогично и странно. Но ако смартфонът, който е необходимост, се ползва, за да те подслушва държавата – съвсем хипотетичен пример, то твоето право да имаш смартфон в даден момент ще се окаже по-маловажно от желанието на държавата да следи и да контролира личния ти живот. Затова дори и да не искаш смартфон, да си готов да се лишиш от това си право, държавата ще го нарича „право“, за да те склони да имаш смартфон, който, по принцип, е желателен. Но ако решиш да се откажеш от смартфона, това право, употребявано в синхрон с необходимостта да имаш смартфон в днешно време, се изпарява и вместо него изниква държавната принуда. Защото, без това твое „право“ държавата няма да може да те контролира и затова държавата ще те задължи да имаш смартфон.

Правото се превръща в задължение. Държавният интерес за контрол над индивида е по-голям от това същият да има права, лична територия и неприкосновеност. И никой не се съмнява в това уравнение, когато иде реч за образование и родителски права.

Можем да сравним този измислен пример със задължителното образование, което задължително води до щастие, според г-н Михов и ВМРО.

Забележително, но 30 години след падането на комунизма тоталитарно мислещите държавници продължават да се възприемат като източник на щастие за бедния народ, чрез принудата, която могат да му наложат:

Обсъждаме тази идея от дълго време. Проблемът с родителската отговорност трябва да се постави на дневен ред, особено след трагичното събитие в „Люлин“, обясни (…) депутатът от ВМРО Милен Михов. И допълни, че законопроектът все още не е готов, а в момента се водят разговори както на експертно ниво, така и с педагози и юристи.[iii]

Идеята е, че „родителската отговорност“ е проблем на държавата. Депутатът е бащицата, държавата е майка, а родителите са невежи; правата им са бутафорни.

Водят се поредните разговори на „експертно ниво“ с педагози и юристи; Михов говори за ЗАКОНОПРОЕКТ, който ще гарантира семейното щастие и това на „децата на държавата“. Методът на щастието е инкриминиране на родителската обич и отговорност, която търси алтернатива на пропадналото като цяло българско държавно образование. Един криминален стандарт за всички – добри и лоши.

Заключение

И с оглед на борбата за свобода и национална независимост, водена от българите през 19-ти и началото на 20-ти век, следва да запитаме ВМРО по повод техните тоталитарни планове за българското образование и семейство: считате ли, че борците за българска свобода и национална независимост са имали вашата визия за образование и семейство? И ако сравним вашия патриотизъм с техния, дали няма да се окаже, че свободата, за която българските патриоти са милеели и са давали живота си, през 21-ви век е всъщност робство, което българската държава налага по ваш почин?

Какво празнуваме тогава на 3-ти март, на 6-ти и 22-ри септември?

 

Бележки

[i] Източник: https://www.24chasa.bg/novini/article/6735605http://dnes.dir.bg/news/zatvor-roditeli-vmro-26905400.

[ii] Източник: https://www.24chasa.bg/novini/article/6737414.

[iii] Пак там.

 Горко на ония, които наричат злото добро, а доброто – зло; които турят тъмнина за виделина, а виделина за тъмнина; които турят горчиво за сладко, а сладко за горчиво! Горко на ония, които са мъдри в своите очи и които са разумни пред себе си! (Исаия 5:20-21)

Що за свят е този, в който черното е бяло, бялото – черно; сладкото е горчиво, а горчивото – сладко; доброто е зло, а злото – добро? Извратеното е свято, а святото – извратено?

Що за свят е този, в който нормалността и естеството на нещата трябва да бъдат защитавани от ненормалните? Светът, в който лудите, които си сменят пола, са благородни и смели, а трудовите хора, които издържат деца и семейства – отживелица от миналото?

Тиранията на тоталната заблуда

Това е светът на гениите, създали концепции като Истанбулската конвенция.

Същите или поне подобни зли духове, които ни дадоха комунизма, фашизма и всякакъв друг вид тирания. С какво бракът между мъж и мъж, наложен със силата на държавна принуда, е тирания, която е по-различна от изброените? Или с какво България е на път да ратифицира тази конвенция.

Министър Захариева положи подписа си под откачения документ преди време, когато ръководеше Министерство на правосъдието. Сега, като външен министър, г-жа Захариева има за цел да довърши ненормалния проект – да мотивира представителите на българския народ, избрани да защитават интересите му, да ангажира българският народ с волеизявление в подкрепа на… правната деконструкция на мъжа и жената? Разбира се, предлогът и словосъчетанията са привидно благородни и добронамерени:

Гл. 3, чл. 12, ал. 1: Страните предприемат необходимите мерки за насърчаване на промени в социалните и културни модели на поведение на жените и мъжете с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете. – (Истанбулска конвенция)

Само този текст е напълно достатъчен Истанбулската конвенция да бъде белязана като поредния ненужен и опасен социален експеримент, целящ разграждане на морала и ценностите, вместо да бъде демагогски защитавана.[1] (Ако това не е феминистки марксизъм-ленинизъм от най-долна класа, то аз не съм наясно с това що е комунистическа и лява демагогия.) Новинарски сайт правилно отбелязва:

Традиционните роли на мъжкия и женския пол ще бъдат подложени на натиск за поведенчески промени в социалните и културните модели – натиск, който засега се нарича „насърчаване“. – (offnews.bg)[2]

Какъв е идеологическият заряд на съвременния неосоциализъм, който налага този нов социален модел на деконструкция на здравия разум чрез деградиране на пола и традиционното семейство можем да видим от тези радикални феминистки, които, имам усещането, че в много случаи са само говорителки на идеолозите, които стоят зад тях:

„Тъй като бракът представлява робство за жените, е ясно, че движението на жените трябва да се съсредоточи върху нападението срещу тази институция. Свободата на жените не може да бъде спечелена без премахването на брака.“ – Шейла Кронин, лидерка на феминистката организация СЕГА (NOW)

"Бракът като институция се е развил от изнасилването като практика". – Андреа Дворкин[3]

"Семейното ядро трябва да бъде унищожено [...] Какъвто и да е крайният му смисъл, разпадането на семействата сега е обективно революционен процес." – Линда Гордън

"Чувствам, че мъжемразството е почтен и жизнеспособен политически акт, че потиснатите имат право на класова омраза срещу класата, която ги угнетява." – Робин Морган, редакторка на списание Ms. Magazine.

Всякакви увещания от министър Захариева, че българската Конституция нямало да се промени, са хвърляне на прах в очите на бедните. Българската Конституция е либерална относно прилагането на международните документи, ратифицирани по надлежния ред. Те просто се прилагат с приоритет пред вътрешното законодателство (вж. чл. 5 КРБ).

Захариева подчерта, че Конвенцията не въвежда нещо, което да го няма в българското законодателство и в Конституцията, но извежда задълженията на държавата и обществото на по-високо ниво на образование, защита, мерки и помощ, ако се стигне до домашно насилие.[4]

Забележително е също, че юристите на държавата, обслужващи деконструкцията на пола в полза на държавата, са единни в подкрепата си за конвенцията – тя е приета единодушно на заседание на Съвета за съдебна реформа.[5] Все пак Захариева признава, че „според Конвенцията поемаме задължение да обучаваме и децата в училище в толерантност между половете и разчупване на стереотипите, каквото и да означава това“. Да обясним на госпожа министърката какво означва тази толерантност: тя е толерантност (или по-скоро наложени търпимост и приемане) към всяка морално и обективно извратена теория за същността и ролята на мъжа, жената и тяхната сексуалност, с която да се тровят впечатлителните умове и сърца на деца и подрастващи в задължителното държавно училище. Само разврат не е достатъчен. Нужно е да се въведат и полови извращения. (Надявам се да съм бил ясен относно скритото значение на така „нужната“ конвенция за г-жа министърката, която открито заявява своето неразбиране.)

Атака срещу свободата и достойнството на личността

Със сигурност свободата на словото, съвестта и религията (за кой ли пореден път?) ще попаднат под ударите на обществените нагласи, породени от подобна инициатива. Моделът за семейство, ясно установен в Библията, на практика е обектът на атака на злите гении, стоящи зад идеологията, породила абсурдната конвенция.

От друга страна, приемането на тази конвенция няма кой знае колко да промени статута на българския редови човек. Просто един ден той ще се събуди и по закон полът му ще е флуидно, неясно и несигурно понятие, подлежащо на определение и държавно преразпределение. За пореден път друг ще определя не само съдбата му, но и чисто биологическата му същност.

Има ли нещо по-мрачно и по-тиранично от незачитането не само на вътрешните убеждения, но на обективната действителност?

Управляващите приемат конвенции, за да изглеждат добре пред международните си контакти, без много да се замислят каква е моралната, юридическа и социална цена, която народът трябва да плаща за техните фриволни политически пируети. Едва една трета от министрите в МС са се обявили против ратифицирането. Но навикът на голяма част от управляващите да не се зачитат хората, техните традиции, вяра и семейство в полза на абсолютно доказано налудничави „международни документи“ не е извинение да се подписва Истанбулската конвенция.

Българите трябва активно да отстояват правата си, за да няма връщане назад към налудността на тираничната утопия на живот в общество, което вечно се намира в някакъв преход, защото се придвижва от една заблуда към нова такава.

[1] Линкът сочи съм статията "Третият пол" и Истанбулската конвенция" в сайта Уебкафе, писана в защита на ратифицирането на документа.

[2] https://m.offnews.bg/news/Politika_8/VMRO-Mezhdunarodni-lobita-natiskat-Balgariia-da-uzakoni-tretiia-pol_671890.html.

[3] I Haven't Lost My Virginity. Radical Feminist Quotes. http://www.experienceproject.com/ (англ.). Спестяваме на читателите някои от крайните и натуралистични цитати на Дворкин, свидетелстващи за неистовата ѝ омраза към мъжкия пол и призива ѝ към насилие срещу мъже.

[4] http://dnes.dir.bg/news/ms-kabinet-borisov-3-tretia-pol-istanbulscata-conventzia-26746315?nt=4.

[5] Пак там.

Преди десетина дни австралийските граждани с право на глас гласуваха по пощата в плебисцит относно законодателното уреждане на хомосексуалния брак в страната им:

Благодарим Ви, че се молите за Австралия през последните месеци по време на пощенското им гласуване дали да се приеме закон по въпроса за "еднополовия брак". За съжаление, австралийците гласуваха с 61,6% срещу и 38,4% в полза на промяната. Лайл Шелтън от Австралийското християнско лоби отразява  гласуването, твърдейки, че резултатът не е краят, а началото на нова фаза. Той заявява: "Загубихме днес, защото както много от нас, така и нашите лидери не са участвали в публични дебати твърде дълго." [1]

Колкото и да са добронамерени и оптимистични в оценката си тези правозащитници, че не става дума за краят на опозицията срещу измисления "еднополов брак" не можем да не отчетем волята на австралийския народ. Картината е следната: 62% от австралийците с право на глас искат да има хомосексуален брак. Изоставяйки за момент всякакви религиозни и библейски препратки, колкото и валидни да са те, не можем да не отбележим, че исторически бракът е бил свързан с естествената връзка между мъж и жена и с продължаването на рода. Там, където няма продължение на рода, по принцип няма и не може да има „брак“. В същото време шейсет и двама от всеки сто искат мъж да се жени за мъж и жена да се омъжва за жена. Искат държавата да закрепи това положение със закон.  

Напускане на реалността 

Огромният процент на гласувалите за еднополов „брак“ сочи към продължаващата деградация на здравия разум и нормалността в обществата от „запада“. (Австралия, макар и на изток, е общество от западен цивилизационен, бивш християнски тип). До неотдавна западните общества се считаха като еталон за „цивилизованост“ и може би все още се считат от някои за такива.

Най-важното е, че тук не става въпрос за разрешение от страна на обществото и държавата за хомосексуален секс или интимности. Става дума за формулирането на тези връзки по същия начин, както е формулирана извечната традиция и връзка между мъж и жена, чрез която се създава семейство и се раждат деца, и в която естествено начало са любовта и посвещението един на друг, а именно – „брак“.

Защо трябва да се нарича „брак“ една връзка, която никога няма да бъде брак, ще се опитаме да обясним в следващите редове.

С хуманизацията на бившия християнски свят, започнала на Изток със социалистическата съветска революция през 1917 г., предшествана от анти-буржоазните и анти-клерикалните кланета на Френската революция в края на 18-ти век и от надигането на марксизма през 19-ти век и на тоталната държава през 20-ти век, влиянието на християнството в държавното и обществено устройство и управление се свежда до минимум. Докато на Изток атеизмът бива наложен с железен юмрук, насилие и терор, на Запад, особено в края на 20-ти век и началото на 21-ви век социализмът е плод на силното въздействие на масовата култура и пропагандната на ляво ориентираната политически клика в „Меката“ на киното – Холивуд. Антихристиянският и анти-моралният характер на развлекателната индустрия в Холивуд е прокарвана уж незабелязано чрез въвеждането на псувни и просташки език, насилие, бунт, разврат, перверзии и богохулство (споменаването на името на Господ Исус Христос вместо псувня).

Ето списък на страните, в които хомосексуалният „брак“ е узаконен от съответното законодателно тяло на съответния народ: Холандия, Белгия, Канада, Испания, Южна Африка, Норвегия, Швеция, Аржентина, Исландия, Португалия, Дания, Бразилия, Англия и Уелс, Франция, Нова Зеландия, Уругвай, Люксембург, Шотландия, Финландия, Ирландия. 13 са от ЕС, а други 9 в ЕС разпознават гражданския съюз на хомосексуални двойки.

Българският контекст и българската реакция

България е известна с това, че каквото каже поредният Голям брат, източен или западен, това прави политическият елит. Това послушание често е с чисто утилитарни и политически мотиви, иначе във вътрешния живот на българското общество всеки си прави каквото си иска. Като започнем с политици и завършим със съдии, училища и всякакви институции. Тази култура на „най-безболезненото задоволяване на личните интереси“ е нож с две остриета. Тя води до свобода в обществото във формата на беззъби тоталитарни институции, които са тоталитарни в същността си, но не могат да вършат много зло поради безхарактерност. Тази безхарактерност помага на обикновените хора, защото ако тоталитарните институции се бяха впрегнали да функционират по начина, по който са замислени, в България би настъпила истинска тирания. Добрата страна на безхарактерността всъщност може да бъде оприличена на добродушие и патриархална добронамереност на българския характер.

Лошата страна на институционалната безхарактерност на българската държава е, че точно институциите, които трябва да се борят със злото, не са в състояние да изпълнят тази задача. Поради безхарактерността на системата, а и на тези, които управляват и съставляват системата, те най-често се нахвърлят срещу беззащитни граждани, вместо да реагират на истинските нарушения и злото и да преследват престъпността.

В тази установена политическо-социална атмосфера се оказва, че българите живеят в смесица на едно консервативно-либерално общество. Парадокс, типично балкански и български. В политическо отношение българите са десни толкова, колкото са социалисти и комунисти – тоест никак. Това е така, защото държавният социализъм е създал успешно култура на зависимост от фикцията „държава“. Под повърхността обаче, по отношение на род, родина, семейство, въпреки липсата на християнско и морално осмисляне на тези категории, българите са националисти и консервативни. По тази именно причина почти 80% от тях се противопоставят на измислицата „еднополов брак“.

Картината е много объркваща относно съдбата на измисления „еднополов брак“. Бракът като християнска категория е бил възприет от държавните законодателства на страните, които са приели християнството като официална държавна религия в своите общества. Това е  модел, който започва от времето на император Константин през 4-ти век. Българската държавност е неразривно обвързана с православието и православната църква. Това обуславя и възприемането в държавното законодателство и разбирането в в обществото, че семейството се основава на именно християнското учение за брака. Протестантите, които донякъде са привнесена култура,  чрез дейността на  западни мисионери през 19-ти век, са на абсолютно същото мнение по отношение на брака. (Не случайно твърдя за привнесена „култура“, е не привнесена религия. Вярата в Христос, въпреки че има някои културни характеристики, е универсална вяра, надкултурно явление. Отправната точка за тази универсалност е единството на Писанията – Библията.)

Тази обвързаност на православието с българската държавност е толкова проникнала в съзнанието на народа и на управниците, че дори когато през 1944 г. болшевиките комунисти и терористи завземат властта в България с помощта на Червената армия, не изхвърлят просто БПЦ, както това правят начално болшевиките терористи в Русия и СССР с Руската православна църква, а я привличат към „делото на социализма“ като някакъв вид „социалистическа църква“ (вж. Закон за изповеданията от 1949 г.).

В резултат от присъствието на БПЦ и наличието на християнска култура във вече болшевишка България все пак се запазва някаква форма на консерватизъм по отношение на семейството. Комунистите са за свободния морал, по примера на евреите утописти, създатели на марксизма и болшевизма (Маркс е един от основните радетели за разпада на семейството и пропагандатор на нуждата жената да се „освободи“ от моралните и семейни „окови“, като се включи в производството, което ще я направи икономически независима и равноправна; за него „мъж“ и „жена“ са абстрактни понятия.[2]

Освен това Маркс разглежда пола като динамична, а не статична категория. Разбира се, Маркс никога не е заявявал ясно това твърдение: обаче в ръкописите от 1844 г. и в немската идеология той представя силна критика и алтернатива на традиционните дуалистични възгледи за двойствеността на природата/обществото.[3]

Съвременният марксизъм разбира семейството като „идеологически апарат“.[4] В тази връзка всяка идеологическа конструкция може да бъде деконструирана. И то oсобено лесно, защото е въпрос на смяна на идеологията.

И така имаме държавност, оформена от институционализираното християнство, практикувано в политически смисъл между църква и държава по-скоро, отколкото в индивидуален план. От този съюз се оформя разбирането за важността на брака като християнска, но и като държавно-обществена градивна институция. С идването на комунизма и марксизма семейството и респективно бракът се превръщат от християнско-държавна институция в комунистическо-социалистическо-утопична идеологическа категория. Социалистическите лидери в България разбират, че семейството е важна единица, въпреки че се борят срещу вярата и християнството, които пък са източникът на морал, който защитава семейната единица от разпад.

Парадоксално, социалистическата държава, вместо да се стреми да разруши семейството, се опитваше да го подкрепи чрез укази за насърчаване на раждаемостта, чрез записване в програмите си, че семейството е обществена градивна единица и т.н. Инстинктивно и парадоксално комунистите в социалистическа България са против брака и семейството, но и за брака и семейството. Това е видно и в сравнително консервативния Семеен кодекс от времето на развития социализъм. Още по-видно е, че държавата изземва брака, неговата дефиниция и обществена формулировка от църквата и го запазва за себе си.

Това положение не е променено и днес. В България няма да ви преследват с полиция, ако извършите църковно бракосъчетание, както през комунистическо време. Но все още единственият законен брак, тоест брак, който има правни последици, е държавният, сключен пред „лицето по гражданското състояние“.

И сега да заключим нашия анализ по повод на ситуацията с еднополовия брак в консервативна България. Поради либералните виждания и утилитарни възгледи на българската управляваща политическа класа напълно е възможно тези 79%,[5] които са срещу „еднополовия брак“, въобще да нямат глас при взимането на решението дали държавата да узакони този нонсенс или не.

Тъй като църковният брак е отделен от правото на държавата, той не води до правни последици. Държавният брак все още се нарича „брак“, въпреки че женитбата и бракът са християнски и библейски категории. Ако има политическа причина, достатъчно важна и убедителна за политическия управляващ елит, еднополовият „брак“ ще бъде въведен почти безпроблемно в страната. Доказателство за това са крайно левите и либерални възгледи на гласуващите в Европарламента български представители, сравнени с римокатолически нации като Полша и Унгария, например. На второ място, преди няколко седмици България имаше възможност да се намеси в изключително важно дело пред Съда на Европейския съюз (СЕС), касаещо еднополовия брак, и не го направи заради бюрократичното неглижиране на важността на темата и заради елитарния подход на голяма част от българските висши чиновници. 

Делото "Коман срещу Румъния"

Делото беше Коман срещу Румъния. То касае свободата на придвижване в ЕС. Коман, румънски гражданин, и неговият хомосексуален партньор, гражданин на САЩ, сключват „брак“ според белгийските закони. Преместват се в Румъния, за да се установят там. Румънските власти отказват да дадат правен статут на пребиваване на американеца, защото не признават брака на хомосексуалната двойка, сключен в Белгия, тъй като в Румъния по конституция бракът е между мъж и жена. Двойката завежда дело пред Конституционния съд на Румъния. Румънският конституционен съд прави запитване пред СЕС за това каква е дефиницията на „съпруг“, „съпруга“ и „семейство“. (Сякаш румънските конституционни съдии не могат сами да си обяснят тази терминология и не са чували за съпруг и съпруга, брак и семейство. Поведение, което бихме могли да очакваме и от български правораздаватели.) Ако съдът реши в полза на семейство от един и същи пол, заради свободата на придвижване в ЕС, Румъния ще е длъжна да признае еднополовия „брак“, сключен в страни, в чиито юрисдикции държавата признава такива „бракове“ за законни.[6] Това признаване ще изисква предоставянето на статут за пребиваване на съответния чужд гражданин. По този начин хомосексуални двойки няма да могат да сключват брак в Румъния, но ще имат правно признат, с всички последствия, брак, ако е сключен в някоя страна от ЕС, в която еднополовият брак е признат.

Точно същата ситуация ще бъде валидна и за България.

Редица европейски държави, включително Латвия, Полша, Унгария, (които статистически имат по-малък процент на неодобрение на еднополовия „брак“ от България), встъпват в устните състезания по делото в защита на брака като съюз между мъж и жена. Предоставихме информация и възможност на България, в лицето на Министерство на външните работи, за да се включи в съдебното заседание през  ноември, като подкрепи българската Конституция и дефиницията на брака като такъв между мъж и жена, съгласно чл. 46 от същата.

Реакцията на министерството бе типично летаргична. Времето за реакция и участие в делото било недостатъчно, а и то не било важно и нямало да се прилага за България.

Ние сме на друго мнение. На друго мнение е и либерално-социалистическият Ню Йорк Таймс, който твърди в статия, че делото ще има „чрезмерен“ ефект за „гей браковете“ в Съюза.[7]

За пореден път ще изтъкна за нищо неподозиращото българско общество предстоящия парадокс – скоро, в зависимост от изхода на делото Коман пред Съда на Европейския съюз, ще имаме легален хомосексуален държавен брак в България.

В същото време църковният християнски брак ще остане на практика незаконен. Така българската държава ще бъде законово повече хомосексуалистка, отколкото християнска.

(Бележка на редакцията: Статията бе подготвена за публикация няколко дни преди новината, че две български лесбийки съдят Столична община да признае техния „брак“,  сключен в чужбина. Виж тук.)

Бележки

[1] Australia votes for 'same-sex marriage', Електронен бюлетин на Christian Concern, 17.11.2017 г. Превод от английски наш.

[2] Според Heather Brown: Marx on Gender and the Family: A Summary

https://monthlyreview.org/2014/06/01/marx-on-gender-and-the-family-a-summary/. Последен достъп 4.12.2017 г.

[3] Пак там.

[4] ReviseSocietlogy.com, The Marxist Perspective on The Family Feb. 10, 2014. https://revisesociology.com/2014/02/10/marxist-perspective-family/. Последен достъп: 4.12.2017 г.

[5] Pew Research Center, 2015.

[6] Общественото мнение в Румъния е близко до това в България – 74% са против хомосексуалните бракове, Pew Research Center, 2015.

[7] Romania Gay Marriage Case Could Have Outsize Impact in Europe New York Times, https://www.nytimes.com/2017/11/21/world/europe/romania-ecj-gay-marriage.html, последен достъп: 5.12.2017 г.

Към статия 7 октомври 2017Като „историческа“ бе оповестена срещата на пастори с лидера на парламентарната група на ГЕРБ, Цветан Цветанов.

В положителен смисъл може да се упомене, че подобна среща има ефекта да позволи на водещата парламентарна партия, оттук и на част от медиите, да отбележат съществуването на евангелската християнска общност в България.

Същевременно трябва да отбележим, че усещането за исторически момент не се споделя така ентусиазирано от г-н Цветанов. Цветанов, харизматичен и умел политик, очевидно дава положителна оценка на социалната дейност на част от евангелските църкви – евангелизирането на ромите, което той нарича „интеграция“. Проповядването на благовестието – задача на църквата – има благотворен ефект върху грешната циганска душа и води до вътрешно и социално облагородяване. В терминологията на политика това се нарича „интеграция“. Остава въпросът кога църквата ще възприеме задачата да „интегрира“ в този смисъл и българите, дори и политическата класа? И в състояние ли е да го направи? Изводите от цитираната среща сочат другаде.

С безкритичното възприемане на политическата „интеграционна“ терминология евангелските църкви, или поне представените на срещата в парламента, неусетно приемат ролята на изпълнителки на политиката на ГЕРБ. Част от тази политика е именно „интеграцията на ромите“, която е и в съзвучие с препоръките и финансирането от Европейския съюз по отношение на България. Липсва ясно отчитане от страна на г-н Цветанов ролята на протестантско-евангелската общност за духовното просвещение на българския народ, защитата на основни човешки права и присъствиетона протестантството в историята на България от XIX век насам. За г-н Цветанов е повече от ясно, че духовната роля на просветител в българското общество е запазена за БПЦ.

Заявените от страна на пасторите благодарности по отношение на политиките на ГЕРБ и г-н премиера, Бойко Борисов, също представлява повод за притеснение. Директният ангажимент с подобно венцехваление не отговаря на реалните нужди на евангелската църква в отношенията ѝ с държавата.

Пропусната бе възможността за градивно критично отношение към цялата светска власт в страната, и особено в парламента, в който всяка година се вкарват неокомунистически законопроекти за драконовски ограничения на свободата на религията, словото и съвестта.

Източник, който съобщава, че е предложена молитва за управляващите, напълно в духа на ролята на учението на Новия Завет, посочва също и че пасторите са поискали по-активно участие в обсъжданията на промените в Закона за вероизповеданията, когато има такива. Едно такова искане също не е много на място. В същността си, вместо да напомни за ангажиментите на светската държава да се въздържа от ограничаване на вярата и на проповядването на Евангелието и да зачита напълно свободата на вярата, съвестта и словото, съгласно Европейската конвенция и Конституцията, и съгласно библейските принципи, и да призове за стриктно спазване на тези ангажименти, делегацията е попросила да не бъде игнорирана в бъдещи ненужни парламентарни инициативи. В същото време никакви изменения на Закона за вероизповеданията не се налагат към момента, освен ако някой не понечи отново да отнеме вече закрепената свобода на религията. Посланието, изпратено от делегацията, е по-скоро едно жално звучащо „Не ни игнорирайте!“, вместо заставане на принципна позиция и изискване на такава от страна на държавата, в защита на свободата и правото на вяра.

Към статия 7 октомври 2017 2В заключение ще обобщим, че от срещата личат снизходителното отношение на управляващите към евангелската цръква и стремежът на светската власт да квалифицира дейността на протестантите само в рамките на собствените политически виждания. И това е до голяма степен разбираемо.

На второ място, въпреки ентусиазма от проведената среща сред делегацията, видно и от снимките, публикувани в социалните мрежи, считаме, че на срещата е пропусната възможността за едно уважително, но пророчески взискателно отношение към българския парламент и светска власт, представлявани в случая от водещата политическа партия.

Ако трябва да се върнем към историчността на това парламентарно посещение на евангелската делегация, можем да твърдим, че историята се повтаря – българската евангелска църква остава маргинална в очите на българските политици и обект на поставяне на задачи, в случая касаещи дециганизацията на държавата.

Отношенията църква – държава следва да бъдат поставени на друга основа – тази, заявена в Ев. на Матея, 28 глава, в която е Великото поръчение на Господ Исус Христос за властта, дадена на Неговите ученици да поучават, кръщават и привеждат в лоното на вярата всички народи. От информациите за срещата, поне донякъде, оставаме с впечатлението, че ролите са разменени: че „всяка власт на небето и на земята“ е дадена на политическия ръководител. Остава да се надяваме, че евангелската църква в България, поне в отношението си към държавата, рано или късно ще узрее смирено за огромната и авторитетна мисия, заръчана от Господ Исус Христос, Цар на царете и Господ на господарите.

Светската власт е временна и подчинена на Бога, дори когато властимащите се съмняват в това или демонстрират типично хуманистично неверие. Въпросът, който си задаваме, е: дали и евангелската църква в България е на същото мнение?
Снимка към статия на ВК 29 август 1През май 2017 г. се проведе Международен  ден срещу  хомофобията. „Хомофобията“ е измислен термин за морално осъждане на несъгласните с дадена идеология, точно както е случаят с термините „антисемитизъм“ или „ислямофобия“. Идеята на въвеждането на подобна терминология на жертвата е да се създаде или поне засили статута на жертва в очите на обществото, за да се търси специална защита. Преекспонирането на този статут вреди на реалната нужда от защита на малцинствени групи в обществото.

Интересният момент, вече станал рутина, е подкрепата за хомосексуалния „брак“ от посолствата на големи и важни нации в Източна Европа. В случая под ударите на международния другарски дипломатичен съд попадна Румъния, която не приема еднополовия „брак“. Посланиците на дадени чужди правителства в Румъния излязоха с изявление в подкрепа на еднополовия „брак“ по време на цитираната демонстрация.

Изявлението е подписано от следните посолства: Аржентина, Австралия, Австрия, Белгия, Бразилия, Канада, Чили, Кипър, Чешката република, Дания, Естония, Финландия, Франция, Германия, Ирландия, Италия, Израел, Мексико, Холандия, Нова Зеландия, Норвегия, Португалия, Сърбия, Словения, Испания, Швеция, Швейцария, Великобритания, САЩ и Уругвай.

Докога посланиците на чужди държави, вместо да се грижат за добрите взаимоотношения между страните, ще поставят искания страната домакин да признае хомосексуалния „брак“?

Нашият въпрос винаги е бил: защо хомосексуалистите искат да имат „право на равен брак“? Каква е целта на една такава кампания, при положение че практикуващите хомосексуални актове са напълно наясно, че тяхната връзка, доколкото има такава въобще, няма нищо общо с брака? Особено сега, когато законите не преследват тези с хомосексуално поведение, а напротив – предлагат им специална защита?Защо сексът извън брака въобще трябва да се афишира като „човешко право“? Защо прелюбодейците нямат своя организация, или пък блудниците? Фактът, че педофилите имат партийни искания, също трябва да ни говори за крайно корумпирания морален модел на част от трактовката на някои основни човешки права днес.

Ако корупцията на изтока е посткомунистическа плутокрация и олигархия, която опосква народите в бедността им и в борбата им за съществуване, корупцията на богатия Запад е в дебилното извращаване на свободата на личността до степен, в която лудостта на личността става политическа кауза.

Превръщането на сексуалните фантазии и извращения в правно обособена, политическа и социална категория, макар и морално незащитима,  води до опорочаване на смисъла на термина „човешко право“. Със самото публикуване и политизиране на сексуалните фантазии, желания и практики като правни и политически категории в системата на човешките права вече е привнесен един ненормален, изроден ген на същността на човешките права като форма на защита на личността от прекалена тиранична държавна намеса. Държавата до този момент никога не се е месила в половия живот на хората с изключение на насърчаване на раждаемостта в семейството (или ограничаването на същата, както е в Китай). Днес редица правителства защитават хомосексуализма като човешко право. Няма забрана за хомосексуални сношения. Защо държавата иска да ни внуши, че всички трябва да приемат хомосексуалното поведение и сношения и дори да потискат естествени реакции и в нарушение на свободата на словото и религията да се въздържат от коментари и критика на хомосексуалното поведение и пропаганда?

Защото самата държава е потопена в извратено себесъзнание за същността на ролята на управника на един народ и на една юрисдикция. Това погрешно себесъзнание като за божеството, което решава проблемите на всички, колективно и поотделно, всъщност е дадено на държавата от самите граждани на същата. Гражданите имат нужда от божество, но единствено държавата е тази, за която те са информирани и вярват, че може да изиграе тази роля на псевдо-Бог.

За глуповатия, наивния или неинформиран наблюдател лишаването на двама души, които „се обичат“ и са от един и същи пол, от „право на брак“ е жестоко, несправедливо отношение. По тази причина непрекъснато възникват движения за „равенство на браковете“, за защита на „сексуалната ориентация“ и подобни, чиято цел е да наложат „толерантност“ на „нетолерантните“.

Малцина се замислят за това колко тиранична може да бъде тази толерантност, когато не отчита, че целта на защитата на хомосексуалните права нарушава правата на свобода на религията. Кой е жертвата и кой насилникът?

Колкото тиранията на колективизма и социализма са противни на свободното общество и достойнството на личността, точно толкова тиранични, но в различен формат, са настояванията, че хомосексуалността трябва да бъде аплодирана и празнувана, а практикуването ѝ да бъде образователна задача на всяка детска градина.

Хомосексуалисткият империализъм е истинското лице на една идеология, в която Човекът, както при комунистическия социализъм, е издигнат до нивото на божество, което може да нарушава естествените закони. Кой може да променя пола си само със силата на своите желания? Или да въведе брачна институция там, където основни аспекти на същата са морално, духовно и практично невъзможни?

Идеолозите на тази нова класова борба за „равенство“ се отличават със същите „етични“ норми, както и комунистите – целта оправдава средствата. Такъв бе случаят с Хулио Северо, баща на седем деца – прокуден от родината си само защото си позволява да публикува нелицеприятни и все пак истинни факти за хомосексуалното движение.

Такъв бе случаят с цветарката Баронел Щуцман и със собственичката на сладкарницата Sweet Cakes by Melissa Мелиса Клайн в САЩ, които бяха атакувани в съда заради вярата си, че бракът е между мъж и жена, и сега плащат сурова цена за убежденията си, защитавайки ги в съдилищата.

Показателно е, че дори ляво ориентираната медийна организация CNN коментира, че решението една 70-годишна цветарка да бъде заставена със силата на държавата да празнува „брака“ на двама хомосексуалисти, е заплаха за свободата на съвестта и вярата, закрепени в американската конституция.

Имперски прохомосексуалистки заявления направи бившият министър-председател на Великобритания Дейвид Кемърън, когато заяви през 2013 г., годината, в която неговата страна „узакони“ хомосексуалния „брак“, че желае да разпространи хомосексуалния брак по целия свят.

Снимка към статия ВК 29 август 2Отново имперски, същата година френската държава със сила заглуши гласа на милиони във Франция,  които протестираха срещу държавното легализиране на еднополовия „брак“. Защо посланиците на определени западни и други държави настояват да преуредят брака в страните, в които те са поканени като гости? Що за мисия е това?

През юни 2016 г. Върховният съд на САЩ гледа делото Обергефел срещу Ходжис, при което на практика петима съдии на назначаема длъжност наложиха „законността“ на „еднополовия брак“ на цяла Америка.

Изводите са два.

На първо място, от момента на навлизането на правната и политическа фигура на „престъпления от омраза“ срещу хомосексуалисти (сякаш другите престъпления са от любов), нововъведеното и внимателно скалъпено „право на сексуална ориентация“ цели да създаде правна и правозащитна рамка на хомосексуалната идеология и да я защити със средствата на държавните закони.

Втората цел е да бъде заставена християнската църква, както и християните търговци, да приемат и да аплодират хомосексуалността и хомосексуализма. Когато един грях, според Библията, се превърне в „човешко право“, то конфликтът между религията и идеологията на „равенството и толерантността“ е неизбежен. Публичният хомосексуализъм и публичното практикуване на вяра са в противоборство.

Откъде идва цялата тази нужда да се признае „законово“ еднополовия „брак“? Несъмнено от самообожествяването на държавата и политическата ѝ класа. Това самообожествяване води до размиване на понятията добро и зло, сладко и горчиво в умовете на ръководството. Ако държавата и нейните управници и политици бяха измислили брака, то те биха могли и да го признават, припознават, легализират и да казват кой кого как да обича. Квазибожеството обаче си присвоява прерогативите и качествата на неизменния абсолют, всемогъщия и вездесъщ Бог.

Снимка към статия на ВК 29 август 3До настоящия исторически момент хомосексуалност е имало във всяко общество – и в най-развитите, както и в най-корумпираните империи. Но като че ли за първи път в човешката история така масово държавата, представлявана от съответните органи и народни събрания, решава да предефинира брака, първоначалната и основна човешка институция, създадена от Бога. Заедно с брака дори и полът подлежи на деконструкция. Съвсем наскоро Канада и два американски щата – Орегон и Калифорния – приеха да включат в документите за самоличност, които техните власти издават, и трети пол: Х. Така личностите с флуиден според тях пол ще могат да имат официални документи, които отговорят на тяхното себевъзприятие.

Атаката не е срещу „религиозните фанатици, които не разрешават на хората да се обичат“. Подронена е основата на човешката идентичност, самосъзнание, достойнство и живот. Атаката е поради това, че хората мразят дори естеството на творението, установено от Твореца. Какво друго остава да бъде обект на разрушаване и деконструкция, ако една от най-същностните биологични, обществени, лични характеристики на индивида – неговият или нейният пол – не са вече установен и непроменим факт, а плод на лично усещане и чувствен избор?

Да припомним българската ситуация. В България законен е само така нареченият „граждански брак“. Тоест сключен пред орган на държавата. Църковният брак е екзотична възможност. При това положение, ако хомосексуалният „брак“ бъде приет от българския парламент като законна форма на такъв,  ще имаме интересната ситуация, в която хомосексуалният „брак“ ще бъде законен, а християнският – не. Въпреки тази правна ситуация, изследване от 2015 г. сочи, че България е силно консервативна с оглед на мнението на хората за еднополовия „брак“ – 79 на сто са против, 18% са „за“ и 3% не могат да решат.

Как да решим тогава каква е стойността на термините „право“, „закон“  и „законност“? При всички случаи, не съобразявайки се сляпо с пропагандните империалистични аспекти на част от международната дипломация в защита на измислени идеи за пол и брак.

* Всички линкове в статията сочат към интернет страници на английски език.
orth. churchБългарски хелзинкски комитет докладва съдебна победа над православната активистка Десислава Пулиева. Ние сме представлявали насрещната страна при съдебни спорове с д-р Пулиева по въпросите на нейното неприкрито, манипулативно желание да ползва държавата, за да ограничи всички различни от нейното разбиране за духовност и вяра.

Съдът много точно е характеризирал действията на Пулиева да се справи със „сектите“ (в случая иде реч за източна религия), като развали техни договори и отношения със съконтрахенти (насрещни договарящи страни).

Решението на съда сочи към едно ново, наистина съобразено с основните човешки права мислене и правоприлагане:

        Съдът не може и не желае да отрича правото на [Панайотова] да формира и обосновава свое становище относно убежденията и практиките на ищците […]“, произнася се СРС. „Недопустимо и противоправно е обаче, мотивирана от тези свои становища, да мотивира трети лица да препятстват мероприятия на ищците, да ограничават техните събирания на закрито, включително и чрез призив към тези лица да не изпълняват вече сключени с ищците наемни договори. [Тези убеждения] не могат да бъдат предлог за намеренията ѝ да ограничава чрез поведението на трети лица социалните прояви на ищците“, продължава съдът. СРС констатира, че умисълът на Панайотова е доказан и че тя е могла да повлияе на подбужданите лица, като се е представяла като авторитетен, признат и от държавата експерт.
       
СРС намира, че ако Панайотова е считала, че ищците вършат нещо нередно, е следвало да сигнализира институциите, а не да организира тяхното преследване. Като се позовава на Конституцията, съдът подчертава, че предвид разделението на религиозните институции и държавата е недопустимо представителите на едно вероизповедание да преследват членовете на друга група, както и че ищците имат право да провеждат религиозни дейности на закрито и без да са регистрирани като вероизповедание. (Подчертаването наше.)


Откъсът от тези мотиви сочи, че това е съдебно решение, наистина достойно за един справедлив съд в едно свободно и демократично общество.

И колкото да подкрепяме мотивите и решението на Софийски районен съд и да не сме съгласни с подхода на г-жа Пулиева, този на БХК, илюстриран в цитат от адвокатката по делото, никак не е за предпочитане.

Ето откъс от изказването на адв. Маргарита Илиева, представлявала дискриминираната от Пулиева източна група:

       Решението е първа стъпка в посока поставяне на функционерите на православната църква на тяхното място в едно демократично общество – те дължат да спазват законите като всички граждани и организации. Дължат уважение към правата на другите и не са в положение да си позволяват незаконно поведение, защото било в израз на религията им. Те нямат власт в обществото. Властта се намира в публичните институции, които са светски. Съдът с това решение ясно показва, че безпардонната линия, поддържана от подобни субекти – че техните думи и действия не са подвластни на закона – е недопустима. Върховенство в държавата има правото. (Подчертаванията наши.) 

1 YogaЧаст от тези думи сигурно имат правозащитна стойност. За нас във втората си част изказването звучи като призив за ограничаване на публичното изразяване на религиозни възгледи. Причината за това наше мнение е, че не е ясно разграничено „незаконното поведение“ от „незаконното вярване“ и читателят може да остане с впечатлението, че е незаконно православната църква или нейни представители да критикуват религиозни възгледи, които противоречат на нейната доктрина.

„Първа стъпка“ това решение също не е, защото доста стъпки са направени през годините, включително от нас в посока на дебат и опозиция срещу срастването на една идеология или религия с държавната власт, включително и тези на православната църква и опитите за политизирането и одържавяването на същата. Ако адвокатката на БХК си мисли, че е пионер в борбата за свобода на религията и съвестта, ще трябва да я разочароваме. Когато ние се борехме с Пулиева в публичното пространство, адв. Илиева очевидно не е следила тези „пред-първи стъпки“ за внасяне на баланс в ролята на религиозните тежнения на политическата класа да обединява народа не на партийно-идеологически, но на държавно-религиозен принцип, от което страда и самата БПЦ (да си спомним държавно-обединителния процес срещу БПЦ, извършен от царското правителство, прокуратура и полиция през 2004 г.).

От друга страна е притеснителен широкият замах, с който цитираната юристка дава власт на „публичните институции“. Тя ги нарича „светски“ но от смисъла на думите ѝ е ясно, че има предвид, че публичните институции са според нея АТЕИСТИЧНИ. Безпардонното отношение на Пулиева към другомислещи, и парадирането, че защитавала православни вярващи, (които очевидно нямат собствен ум и воля, та да разчитат на манипулативните действия на Пулиева от името на държавата, сраснала се според нея с БПЦ) е много притеснително. Но не много повече от тезата на адвокатката от БХК, че „те“, тоест православно-религиозните хора и техните организации, „нямат власт в обществото“. Върховенството в държавата имало правото.

Веднага следва да си зададем въпроса кой прави правото в държавата? Така ще разберем под чие върховенство се намираме, защото правото не се е пръкнало от само себе си. И колкото и да се пънеха марксист-ленинистите да ни убедят, че държавата е преди яйцето, пак стана ясно, че държавата може да си мисли, че е измислила правото, но всъщност преди нея има един Върховен Законодател, който задава параметрите на категориите „добро“ и „зло“ и моралните категории и оттук – правото и светското законодателство.

Изказването на юристката от БХК е напълно логично с оглед на нео-марксистките и леви идеи, които често движат правозащитната философия на тази и подобни организации. За тях държавата е този бог, от който те имат нужда, за да произвежда законите, с които да променят традиционните ценности и извечните морални категории. И ако не са левите комунисти-терористи, то ще са левите прогресивни западни мултикултуиралисти, които да се занимават с утопично социално инженерство. По повод един публичен сблъсък на идеи (2012 г.) техни симпатизиращи държавни служители са ми заявявали директно, че за тях законите са оръжие за социална промяна. Когато предефинирането на традиционното разбиране за пол, сексуалност и семейство се окаже държавна политика един ден (а то е – виж изискванията на МВР за пол в заявленията за личните карти), то изборът между тоталитарна православна или тоталитарна про-хомосексуална държава няма да е в полза на свободното общество и в двата случая.

Не одобряваме тоталитарните, манипулативни и неетични действия на Пулиева. Но в защита на свободата религията не бива да се правят изводи, които могат да доведат до ограничаване на свободата на религията, включително на православните. Ще отбележим, че дейността на Пулиева е може би единственият пример на някаква форма на правозащитна дейност от страна на организация, свързана с православната църква (изключвайки крайните и изкривени форми на православен национализъм, защото тези форми не произхождат от „правозащитни“ организации и не представляват правозащитни действия). Пасивността на православието по въпросите на модерните концепти за човешки права се дължи на разбирането на БПЦ, че то е национална религия, откъдето произтича и заплахата за свободите на несподелящите православни убеждения граждани на републиката. Мнозинството сякаш не се нуждае от това да му се защитават правата. Освен ако не се окаже, че въобще не е мнозинство.

В същото време настояването, че само атеистичната държава, или някакво „светско“, изчистено от религия право, може да бъде обществен регулатор на въпроси относно вярата, духовността и съвестта, ни напомнят за времето на комунизма, в което религията, тоест християнството, православно и протестантско, беше „опиум за народа“ и религиозните чувства и убеждения на вярващи бяха причина за преследвания и ограничения срещу всеки вярващ християнин.

Следва да отчитаме, че има едно основно право, наречено право на свобода на съвестта и вярата, което е абсолютно, неотменимо, лично право с обществено изражение. Това право включва и свободата на събрания, на изразяване, на сдружаване и е основополагащо за демократичните общества. И да, свързано е с религията и вярата в Бога.

„Те“ нямат власт в обществото, твърди правозащитничката, изразявайки атеистично-хуманистичното си разбиране за толерантност и равенство. Но в такъв случай и обществото няма право на власт над „тях“. Това е принципът на свободното и справедливо общество, в което свободата на съвестта и религията биват зачитани.

Следва ли да се организира квази-държавно, подло преследване на другомислещи, както това прави д-р Пулиева? Категорично не, и това не е наше ново мнение. Дебатът трябва да се спечели честно, въз основа на истинността и моралното качество на представените идеи. Следва ли обаче да се отнасяме към свободата на вярата като към свобода, която не включва възможността да се критикуват убежденията на други или идеология и практики, възприети от държавния апарат? Също категорично не, за да не изпаднем в модерно повторение на гротескно-жестоките и налудничави стремежи на ленинистите терористи от минали десетилетия за пълно изолиране на вярата в Бога и църквата от публичния дискурс. За съжаление, подобни гласове продължават да звучат сякаш нормално в ушите на българското общество, политическо управление и дори, доколкото се касае за цитираното изказване, на някои правозащитници.


Снимка към статия от 08.05Миналата седмица американският президент Доналд Тръмп подписа изпълнителна заповед в защита на свободата на религия в САЩ. Някой би се усъмнил в нуждата от такава стъпка, имайки предвид, че Америка е свободна по отношение на това кой каква вяра може да изповядва и че държавата не се меси.

Свободата на вероизповедание и религия в САЩ, сравнени с тяхната правна уредба в България, са много различни. Американската система е протестантско-християнска и плуралистична, докато българската е посткомунистически-атеистична и политическо-православна. И тези различия си имат своето основание.


Българската история сочи, че управата в България фаворизира държавната намеса в религиите и тяхното функциониране, докато Първата поправка на американската конституция гарантира ненамеса на държавата в практикуването и изразяването на религиозни възгледи.

По отношение на България знаем, че дори преди малко повече от месец за пореден път социалистически ориентираният нов президент на България направи опит да прокара законопроект, с който щяха да се въведат същите драконовски ограничения на свободата на религия, каквито се опитаха да прокарат през март 2016 г. две групи социалисти.

Но ако си мислим, че американците нямат проблеми с държавния контрол на свободата на религия, грешим.

Администрацията на Обама направи всичко възможно да минимизира тази основна черта на американската демокрация и конституция – свободата на съвестта и вярата в Бога. Под предлог за предпазване на хомосексуалисти и транссексуални (хора, които си мислят, че са другият пол и се държат по начин, който няма нищо общо с естествения им пол), въведе антидискриминационни мерки, които се оказаха защитаващи хомосексуализма и трансполовата идеология и практика, но за сметка на свободата на религията. И когато се говори за свобода на религията в САЩ, имаме предвид най-вече християнската религия в нейните разновидности, тъй като това е най-разпространената вяра там. Тези мерки доведоха до това християни търговци да изгубят бизнеса си при съдебни дела и административни действия, предприети злонамерено и целенасочено срещу тях заради религиозните им убеждения. Такива са семейство Клайн от Орегон, които отказаха да украсят сватбена торта на двойка лесбийки. В категорията „пострадали от толерантност“ попада и Баронел Щуцман от щата Вашингтон, която трябваше да защитава правата си в съда от иска на двама хомосексуалисти, които същата е обслужвала с цветя от цветарския си магазин в продължение на години, докато тези нейни клиенти не поискали от нея да украси с букет тяхната „сватбена“ церемония, което тя отказала на база на християнската си вяра. Тези са само два примера от десетки дела срещу християнски търговци и техни търговски дружества, целенасочено атакувани за „дискриминация“ на основа „сексуална ориентация“ и в нарушение на свободното право на съвест и вяра в Бога.

Българските медии непрестанно заливат публиката с информация от Америка, която е копи-пейст превод от левите американски медии, съставляващи голяма част от медийния пазар там. За българите, които се доверяват на българската преса, Америка е една голяма, богата мултикултурална платформа на успешния ляв социалистически експеримент. Това, разбира се, не е заявено открито, просто левите идеи, присъщи на мрежи като ABC, CNN, CBS, MSNBC и др., са добре отразени в кратце чрез копи-пейст технологията, но отсъства поглед върху консервативната част от американската държавност, медии и обществени настроения.

Затова и изпълнителната заповед на президента на САЩ, Доналд Тръмп, в защита на свободата на религията остава неотразена. Първо, защото свободата на религията е интересна на много малък кръг от българските медии, управници и жители, и второ, защото консервативните новини остават встрани от вниманието на вносителите на новини.

Но извън критиката за българското отразяване на тази заповед на президента на САЩ, следва да уточним, че тя бе част от предизборните му обещания и се основава именно на нуждата да се възстанови баланса в полза на свободата на вярващите в Америка, най-вече християни, изгубена за сметка на правата на хомосексуалните и тези с други разбирания за „сексуална ориентация“ през годините на Обама.

Консервативните лидери и издания, а това са тези с християнска религиозна насоченост, участници в публичния дебат и в политическия процес обаче, не са доволни от този подход на президента. Ето как National Review характеризира тази инициатива на Тръмп:

Според Ню Йорк Таймс и други, които се интересуват от предварителен преглед на администрацията, заповедта има три основни компонента: 1) обещание за „защита и енергично насърчаване на религиозната свобода“, 2) директива за „облекчаване на ограниченията върху политическата активност на църкви и благотворителни организации“ и 3) заповед на „федералните агенции да освобождават някои религиозни организации от изискването за достъпни грижи, които осигуряват на служителите здравно покритие за контрацепция“. Тези директиви са съответно 1) безсмислени, 2) опасни и 3) безсмислени.

Енергичното насърчаване на религиозната свобода е просто декларативно, което не е малко, но е ненужно, защото е изискване на законите и конституцията на САЩ. Критиката, че изпълнителната заповед е опасна, има следните основания. Заповедта, която е нещо като закон за изпълнителната власт, подчинена на американския президент, все пак подлежи на изменение, допълнение или пълна отмяна от една следваща администрация.

Нещо повече, ако една бъдеща президентска и ляво-ориентирана администрация отмени тази изпълнителна заповед, защитаваща определени права на църквите за участие в политическия процес, то църквите биха се оказали в положение да бъдат преследвани за миналите си действия.

Как става това? През 50-те години президентът Линдън Джонсън въвежда в Америка поправка в данъчния кодекс, която казва, че църквите, които имат данъчни привилегии и не плащат данъци за доходите си, нямат право да участват в политически кампании или да подкрепят или да се противопоставят на даден кандидат за управителен пост. Ако биха направили това, те биха изпаднали в опасност да изгубят данъчните си привилегии и да се наложи да плащат данъци със задна дата. Тази „поправка Джонсън“, сравнена с българските законови ограничения спрямо вярващите относно тяхната възможност да се включат в политическия дебат без да укриват верските си убеждения, е почти невинна.

Въпреки това, критиците на половинчатата мярка на американския президент настояват защитата на свободата на религия в „модерната административна държава“ да става със закон, а не със заповед, която лесно може да бъде отменена.

В България се предвижда затвор за всеки, който си позволи да направи връзка между религиозните си убеждения и политическите такива – виж допотопния комунистически чл. 166 от Наказателния кодекс.

Въпреки това, поради традициите в опазване на свободата на съвестта и вярата в САЩ, както и свободното участие в политическия дебат, неограничавано от комунистически закони, които целят борба с християнството, възможността за прилагане на „поправката Джонсън“ в един бъдещ момент може да се окаже ограничителна за свободата на вярата и съвестта на тези, които са разчитали на изпълнителната заповед на президент Тръмп.

Консервативните критици също твърдят, че изпълнителната заповед на Тръмп не адресира най-важните заплахи за религиозната свобода – ограничаване на свободата на словото и вярата в академичните институции в САЩ, финансирани от централната власт, пре-дефинирането на пола и семейството и атаката срещу християнските образователни организации и права.

В същото време президент Тръмп публично обявява на религиозните водачи, че няма от какво да се притесняват, той милее за свободата на религията и нейното публично признаване и място в политическия процес.

При положение обаче че Американският съюз за граждански свободи ACLU, една отявлена лява и про-социалистическа правозащитна организация с много пари и влияние, нарича изпълнителната заповед в защита на религиозната свобода „фото-сеанс без много значение за промяна в политиката“ по въпроса, следва да сме наясно, че Тръмп просто е отбил номера.

Сравнено със систематичните опити за пълно отнемане на фундаменталната свобода на вярата и словото, включително и на новия български президент, недостатъчната защита на свободата на религията от страна на Тръмп по отношение на американците изглежда като „бял кахър“. Съвсем логично някой би възкликнал: „Да им имаме проблемите на американците!“. Но именно поради способността си и волята си да държат управниците отговорни, американците имат заслужената завист на повечето свободомислещи, в политическо и консервативно отношение, хора по света.

Адв. д-р Виктор Костов
е издател и главен редактор на „Свобода за всеки“.
Страница 1 от 3