Блог Свобода за всеки
Явор Костов

Явор Костов

Всяко едно историческо събитие се предизвиква от личности, чийто живот, творчество, дело, политически и идеологически убеждения са насочени към дефиниране и изграждане идентичността на обществото. Всяка една промяна на политическата обстановка в страна или регион, всяка управленска криза и всяко решение, което в крайна сметка трансформира света, са следствие от конкретни вярвания. Ето защо, ако думите на френския философ от XVIII в. Волтер „Който успее да ви убеди да вярвате в абсурди, може да ви убеди да извършвате зверства“ са истина, то на тази истина трябва да обърнем специално внимание, защото към настоящия момент тя звучи като зловещо предупреждение.

Нелепостите, които прозират от решенията на съвременния управленски елит, стават все по-осезаеми, имат все по-тежък ефект върху отделния човек, а усещането, че сме притиснати да ги приемем безрезервно, е все по-силно изразено. Проблемът обаче е в това, че същият този, който ни внушава как в нелогичното има логика, не е лесно да бъде идентифициран. Чувстваме присъствието му в медийни репортажи, експертни коментари, политически решения, послания, достигащи от кресливия глас на шоуиндустрията, но сякаш нямаме възможност ефективно да му се възпротивим, защото той се проявява в множество лица и думи.

И все пак, на 27 юли ще стане ясно дали Конституционният съд няма да се превърне в едно от тези лица. Ще разберем дали институцията, следяща за спазване на законите на България, няма да заговори с гласа на този, който се опитва да убеди хората да повярват в абсурда на третия пол. На 27 юли ще си проличи дали 12-те съдии, които са поели отговорността да следят за спазването на конституционния ред в страната, ще се поддадат на огромния натиск да бъде узаконено беззаконието с име Истанбулска конвенция, или ще проявят доблестта да се изправят срещу невидимото, но мощно присъствие на този, който желае да вярваме в абсурди.

Притеснителен е фактът, че едва в последния парламентарен ден преди лятната депутатска ваканция ще стане ясно решението на Конституционния съд дали Истанбулската конвенция противоречи на основния закон. Стар, но ефикасен метод е народните представители да излязат в заслужена почивка тогава, когато трябва да отговарят на въпроси, на които не желаят. Притеснителна е и новината, излязла в социалните мрежи, че със седем срещу пет гласа съдиите вече са постановили, че Истанбулската конвенция не противоречи на основния закон в България. Надеждата ни е тази новина да си остане просто един неотговарящ на истината слух.

И все пак, ако опитите на този, който иска да ни убеди да вярваме в абсурди, дадат резултат, ако Истанбулската конвенция бъде ратифицирана и в крайна сметка някъде там, в бъдещето, българското общество бъде убедено в абсурда на третия пол, то колкото и трудно да е да си представим какви ще са последиците, едно конкретно следствие неминуемо излиза на преден план, а именно: който повярва в съществуването на трети пол, ще извърши зверството да изнасили съвестта си и да приеме абсурда за нормално състояние. Ако човек извърши това престъпление над собствената си съвест, той вече няма да има задръжки – всичко ще му е позволено.

В този ред на мисли в романа си „Братя Карамазови“ руският класик Фьодор Михайлович Достоевски заявява: „Ако няма Бог, всичко е позволено“. Логичното продължение на думите на големия писател е: „Ами ако има Бог…“. Ако Създателят на цялата вселена ясно е разкрил в творението си, че е създал само два пола – мъжки и женски, какво следва? Ако има Бог, моята препоръка към този, който се опитва да убеди хората в абсурда на третия пол, както и към този, който е приел това внушение, е тази: редно е да се страхувате.

KatynМасов гроб е мястото, където са погребани човешки тела, в повечето случаи такива, които е невъзможно да бъдат идентифицирани. Названието се използва, за да обозначи местоположението, където са заровени десетки, стотици и дори хиляди хора. В естеството ни е да реагираме, когато си представим картината на преплетените недоразложени трупове на мъже, жени и деца. Изпитваме състрадание, погнуса, гняв, желание да разберем истината за случилото се. Истината, която безкомпромисно честно ще ни разкрие причината тленните човешки останки да бъдат захвърлени като отпадък в зловещия и безличен ров.

Откриването на масови гробове, като тези в Белжец, югоизточна Полша, в които се предполага, че са погребани 300 000 тела, или тези в Катин, където по нареждане на Сталин са били разстреляни огромен брой военнослужещи, армейски свещеници, едри земевладелци, бежанци, университетски професори, адвокати, инженери, учители, писатели, журналисти, пилоти, винаги води до някакъв ефект върху обществото. Най-малкото, предизвиква го да направи всичко възможно да научи уроците на историята, за да не се повторят отново ужасните минали събития.

Съвременните човеци обаче, погълнати от собствения си егоизъм, отказвайки да се поучат, възпроизвеждат отново и отново безумието на жестокостта. И така в мирно време те продължават да убиват и да превръщат мястото, на което живеят, в своеобразен масов гроб. По ред причини те наричат убийството с друго, по-приемливо име, но отнемането на човешки живот си остава престъпление, което води към мрачни последици и носи тежка морална присъда за извършителите на деянието, за семействата им и за цялото общество.

Умъртвяването на неродените деца, познато с термина аборт или окичено с по-приемливия медицински израз „преждевременно прекъсване на бременността“, е съсипвало и продължава да съсипва невъобразим брой съдби. То ни обрича, ден след ден, да стъпваме върху обширен масов гроб, без да си даваме сметка, че газим върху костите на тези, които никога не са имали шанса да реализират мечтите си като хора, дарени от Бог с права и достойнство.

По време на форум, посветен на репродуктивното здраве, доктор Гергана Коларова, изпълнителен директор на Първа САГБАЛ „Света София“, изнесе потресаващи данни за броя на абортите в България. От 1954 г. досега са извършени 6,5 милиона убийства на неродени деца. Нека прочетем по друг начин тази страшна информация – почти толкова жители, колкото днес наброява България, лежат убити в краката ни. И тук не става въпрос за някакво далечно минало, а за съвременен геноцид – масово изтребление, което се случва и в настоящия момент. Според официалната  статистика само през 2016 г. броят на интервенциите за погубване на живот са 26 446, докато родените българчета са едва 56 000.

Разбира се, тези данни не посочват изолиран проблем, случващ се в границите на една единствена държава. Абортите са общочовешка трагедия, която доказва, че разпадът на морала, изразен в презиране на правото на живот, е световна тенденция с фатални последици. Дори страни като Ирландия и Аржентина, в които заради религиозната традиция доскоро темата за легализиране на абортите бе немислима, днес ситуацията е различна. На референдум, проведен през май 2018 г., ирландците гласуваха за промяна в законодателството, отварящо вратата на беззаконието, което ще узакони убийствата на неродените. В сайта vest.bg четем следната информация:     

Над 60 на сто от ирландските гласоподаватели, участвали в референдума за либерализация на абортите, са подкрепили намаляването на ограниченията, показват първите частични официални резултати, предаде Франс прес. 66,36 на сто от избирателите са подкрепили либерализирането на закона за абортите, който в момента е сред най-строгите в Европа, сочат резултатите от преброяване на гласовете в четири от четиридесетте избирателни района. Избирателната активност е близо 63%. Ирландският министър-председател приветства падането на забраната. Лео Варадкар нарече вота „победата на тихата революция“. „Това, което виждаме днес е победата на тихата революция, която се налага в Ирландия в последните 10 или 20 години“, заяви Варадкар пред националното радио.

Тихата революция, за която говори ирландският министър-председател, всъщност е една много, много кървава световна война, обхванала цялото човечество. В този повсеместен конфликт България не само, че не е подмината, но и всекидневно дава своите свидни жертви. А гласът на обществената съвест апатично е притихнал. Да, медиите понякога алармират за демографска криза в страната, изкарват на преден план безлични числа и отвлечени статистики, но това не е достатъчно.

На хората трябва да стане ясно, че са изправени пред последиците от грандиозен морален разпад. В очите на съвременния човек човешкият живот е толкова евтин, че може да бъде заменен като разменна монета за удоволствие, удобство, сигурност. Убийството, наречено аборт, е предварително оправдано, а обстоятелствата, било то смекчаващи или утежняващи вината на извършителите, нямат значение, защото общоприетата заблуда е, че вина не съществува. Неродените деца са жертвани в името на „новия морал“, а малките им телца  неизменно разширяват пределите на масовия гроб.     

Разликата между печално известния масов убиец от Катин Василий Блохин, комендант на главната квартира на НКВД на ул. „Лубянка“, Москва, който собственоръчно разстрелва около 6 000 души, и този, който одобрява едно убийство на неродено, е голяма, но и не е. Тя се изразява най-вече в приноса към запълването на масовия гроб. Прилагането на една единствена процедура по „преждевременно прекъсване на бременността“ лишава света от може би необикновен военнослужещ, армейски свещеник, едър земевладелец, университетски професор, адвокат, инженер, учител, писател,  журналист, пилот. Лишава света от още един човек, създаден по Божи образ и подобие.

И все пак читателят може би ще се запита няма ли добра новина в този мрачен коментар. Отговорът е – има. Добрата новина е, че ще дойде момент, в който този морален разпад ще спре, защото там, където има гроб, рано или късно ще има възкресение. А стане ли дума за възкресение, погледът ни може и трябва да бъде отправен в една единствена посока.

Содомокрацията е термин – игра на думи, който съчетава понятията содомия и демокрацията. Содомията е сексуална извратеност – поведение, проявено от жителите на Содом. В този смисъл хомосексуализмът е форма на содомия, защото именно тези противоестествени отношения са практикувани от жителите на описания в Библията град – мястото, където сексуално извратеното поведение и политиката са се сраснали и всъщност са едно цяло. Демокрацията означава управление на народа, но когато управлението толерира содомитското държание, е логично да бъде наречено содомокрация.

В своята последователност към ценностите на съвременния цивилизован свят съществена част от българските политици, под влияние на западните си партньори, придвижват страната към безрезервно приемане на светогледа на ЛГБТИ общността. След като първо разреши провеждането София Прайд 2018 г., в края на април кметът на Столична община Йорданка Фандъкова отново увери, че ще направи всичко необходимо мероприятието да премине мирно и безпроблемно. И така, на 9 юни 2018 година знамената с цветовете на дъгата отново ще се развяват из софийските улици и маршируващите под тях за пореден път ще имат възможността да демонстрират постоянството си в разпространението на пагубната за обществото хомосексуална идеология.

Новото е, че „празничното“ събитие няма да трае само ден. Тържествата на разврата започват почти месец по-рано. Ето какво можете да прочетете във фейсбук страницата София Прайд Спорт:

С вълнение ви съобщаваме, че за пръв път Sofia Pride ще включи в своята програма разнообразна поредица от спортни инициативи и състезания – Sofia Pride Sports! Дълбоко вярваме, че спортът има силата да обединява, създавайки пространство за равен старт, подкрепа и среда, свободна от дискриминации. Стартираме на 12 май и ще предложим богат избор от събития, свързани с футбол, волейбол, бягане, воугинг, бачата, бойни изкуства, семинари по самозащита, здравословно хранене и много други. Следете ни за повече новини!

Иначе казано, спортът за пореден път ще бъде впрегнат в изпълнение на идеологически намерения. Бягането, футболът, волейболът няма вече да са дисциплини със състезателен характер, а ще обслужват пропагандни цели. „Нищо ново под слънцето“, както е казал мъдрецът преди много години. Спортът за един мирен свят“ бе лозунг, който комунистите нагло издигаха по време на студената война, докато съсипваха милиони човешки съдби. Същият ще е ефектът и на спортните мероприятия на Sofia Pride. Младежите с нестандартни сексуални предпочитания няма да ритат топката с цел да я вкарат в противниковата врата, а за да имплантират вируса на фалшивата толерантност в умовете на малки, големи и още по-големи представители на българското общество.  

Още информация за предстоящите „празненства“ получаваме и от следната публикация от новинарския сайт news.bg:

За първа година София Прайд ще организира и съпътстваща спортна програма. Първото събитие от нея ще бъде 3-километрово бягане по двойки, което ще се проведе на 19 май. Събитието е съфинансирано от програмата за спортни събития и младежки форуми на кмета.

Тоест данъкоплатецът, за пореден път, без да осъзнава, ще инвестира от своите пари, за да може разкрепостените в сексуално отношение българи да мерят на воля сили и спортни умения по софийските улици.

Беззаконието има много лица, но определено най-успешно безсрамната му физиономия се прикрива тогава, когато самата държава се държи с него като с прочут спортист или пък като с шоу звезда, на която се е ангажирала да бъде личен гримьор, треньор, PR и бодигард.

Заради уважението към властта, наш дълг е да посочим беззаконието и да заявим ясно, че е недопустимо парите на данъкоплатеца да бъдат разпределяни за пропагандни кампании, които в крайна сметка ще доведат до разпад на обществото.

Любовта към правдата и омразата към беззаконието са характеристики на хората, чийто мироглед е оформен от Абсолютния критерий за истина – Библията. Няма власт, която да не е от Бога, казва апостол Павел (Римляни 13:1), но взимайки пример от самия него, трябва да имаме сетива да разграничаваме властта от този, който я употребява. Да направим въпросната разлика е крайно необходимо, защото често управляващият злоупотребява с влиянието, с което разполага.  А злоупотребата с власт в случая с държавната протекция на хомосексуалната идеология ще струва на българите наистина скъпо.

Политика (от старогръцки: πολιτικός, гръцки: πόλις [p'olis] – град, държава, свързано с жителите на града или държавата) е умението да се управлява полисът и действието, свързано с това управление. Талантът, проявен в областта на управлението на обществото, често е представян като особен вид изкуство. Тоест политиката притежава силата да рисува картина, която да разкрива посоката на развитие на бъдещия свят. Дали това художествено произведение ще е в сиви тонове, навяващи мрачно настроение, или в светли цветове, които представят едно хармонично общество, предстои да видим, при все че ние като християни не сме в неведение относно финалния щрих, който ще бъде поставен върху платното.  

Когато погледнем българската политическа рисунка, виждаме, че родните държавници са толкова дезориентирани в светогледа си, че рядко различават лявото и дясното върху пейзажа, който се опитват да измайсторят. Объркването им не е ново. Повтаря се много пъти в историята. Един пример – още преди 10 ноември 1989 г. много от хората с демократично мислене, гледащи на себе си като на изповядващи десни политически ценности, възприеха едва ли не като химн на свободата песента на Джон Ленън Imagine (Представи си). Въпросът е защо е това недоразумение, при положение че текстът на въпросното произведение няма нищо общо с десния политически светоглед. Ако вникнем в посланието на автора, ще разберем, че то е пример за проповядване на лява социалистическа идея. Ето част от текста на Imagine:

Представи си, че няма рай –
лесно е, ако опиташ,
никакъв ад под нас,
над нас – само небе.
Представи си всички хора,
живеещи за днешния ден.

Представи си, че няма държави –
не е толкова трудно да го направиш,
нищо, което да убива или за което да умираме,
и никакви религии също.
Представи си всички хора,
живеещи в мир… 

Ако си представим света, рисуван с думи и мелодия от автора на песента, ще видим хаос и отсъствие на християнски морал и ще разпознаем вавилонския бунт срещу Бога. Всъщност защо е необходимо да си представяме, при положение че лесно можем да установим колко много утопичната реалност от популярната музикална творба е заприличала на света, в който живеем днес. Свят, в който се налагат ценностите на Истанбулската конвенция и който е ръководен от леви политици, които често наричат себе си десни.

Пример за такъв вид политик е Мария Габриел – българският еврокомисар, който стъпи в европейския парламент като представител на ГЕРБ – партия, претендираща да защитава интересите на десния избирател. На пръв поглед госпожа Габриел прави впечатление на политик от ново поколение – интелигентен, образован, уважаван, прогресивен. Погледнем ли отвъд повърхностните начални впечатления, ще установим, че новото излъчване и поведение на дамата еврокомисар всъщност е добре прикрит, до болка познат стар политически маниер. Тя, също като множество свои колеги от сегашната, близката, и далечната историята на България, няма нищо против да продаде интересите на народа си.   

Въпреки внушението, че българският еврокомисар защитава позицията за джендър равенството на принципна основа, се поражда сериозно съмнение относно тази принципност поради факта, че госпожа Мария Габриел фигурира в обширен списък с имена на евродепутати от настоящия Европарламент, с които фондацията на Сорос работи. Какво означава тази информация? Означава, че българският еврокомисар активно съдейства за разпространяване на идеите на милиардера Джордж Сорос, чието име в световен мащаб е символ на разрушителната за всеки народ и отделен човек лява идеология.

Електронното издание „Гласове“ публикува информация, че в документ на фондация „Отворено общество“, изготвен през 2014 г. и изнесен в сайта DCLeaks, се вижда как поддръжниците на Сорос оценяват „десния“ български политик: „Мария Габриел е истински прогресивна по убеждение и може да бъде убедена да върви срещу линията на своята група, особено по социалните въпроси и по въпросите за джендър равенството; настоява да говори на френски винаги, когато е възможно“.

Като проповядва активно левите идеи на Сорос, от името на издигналата я дясна партия, Мария Габриел доказва ден след ден, година след година, че правилно е била преценена от фондацията. За съжаление, противно на цитираната в изготвения от „Отворено общество“ документ оценка, на г-жа Габриел не ѝ се наложи да върви срещу линията на своята група, защото самата нейна партия се превърна в изразител на джендър идеологията.

Поглеждам картината и откривам, че макар и все още незавършена, тя навява тъжно усещане. Тъжно, защото  госпожа Габриел и многото други политически художници сюрреалисти не спират да внушават на хората, че е в реда на нещата посоките да са объркани дотолкова, че да водят наникъде. И използвайки артистичния си талант, се справят завидно добре в това си начинание. Добрата новина, но не и за госпожа Габриел и многото други политически художници сюрреалисти, е, че политическото спасение не е истинското спасение. Има и друго спасение – истинско. Празникът, който предстои, ни го напомня. Ето защо, каквато и да е в момента картината, тя в крайна сметка ще бъде дорисувана. Христос възкръсна. Наистина възкръсна.

 

Сряда, 21 Февруари 2018 12:46

Държавата, която отвлича деца

Barnevernet

По суша България се намира на около 2600 км от Норвегия, на 2700 км от Швеция и само на 1600 км от Германия. Това означава ден, ден и половина пътуване с кола, два-три часа със самолет и няколко минути с превозното средство, на което се возят политическите решения на Съвета на Европа. С какво обаче информацията за тези разстояния има отношение към темата на тази кратка статия? Отговорът е – с факта, че към днешна дата във всяка една от споменатите държави в името на доброто на децата – бъдещи граждани на новия свят – се извършва държавен погром над семейството.

От много години вече във въпросните страни (и в много други) се прилага  държавна политика за отвличане на деца от семействата им. Само в Швеция над 300 000 деца са отделени от техните родители. 300 000 ранени детски сърца и още два пъти по толкова съкрушени родители. Това са страшни цифри, описващи една на пръв поглед незабележима разруха, която е покрила съвременния свят. Най-страшното е, че тази статистика не е взета от уроците по история, разкриващи ни периода на мрачното средновековие или ужасните години на Втората световна война, а се отнася до невидими, но реални събития от настоящето. Числа, които демонстрират осъществяване на варварска държавна политика пред очите на цивилизованите и образовани жители на Стария континент.

И ако е лесно да гледаме числата от поредната безлична статистика, съвсем не така удобно ни е от гледна точка на ценностната ни система, когато си дадем сметка, че зад тези цифри стоят конкретни съдби на хора, които може би биха били наши приятели, ако ги познавахме отблизо. Или дори – би могло да сме самите ние.

Нека все пак надникнем зад сухата статистика и обърнем внимание на случващото се в едно семейство, живеещо на 2700 километра от България. На 9 февруари 2018 г. семейство Кристиансен се сблъскват с ужаса на държавния терор, когато дванадесетгодишният Кай е отвлечен пред дома на семейството му от служители на „Барневарн“, норвежката служба еквивалент на българските отдели за закрила на детето – служба, придобила зловеща слава на организация, отвличаща деца.

Неотдавна семейство Кристиансен се преместват от Канада в Норвегия в търсене на по-добър и уреден живот. Бащата и майката на дванадесетгодишния Кай не желаят детето им да бъде насилвано в държавната образователна система и затова започват да го обучават вкъщи. Оказва се обаче, че тяхното незачитане на държавната претенция над детето им има тежки последици. Кай е изтръгнат от грижите на родителите си и отведен от представители на репресивния норвежки държавен апарат.

Ако имате здрави нерви, може да видите видеото с отвличането на Кай Кристиансен от норвежките служители на „Барневарн“. Всъщност вижте го дори само за да заздравите нервите си, защото не е изключено случващото се в Норвегия да стане ежедневие и тук – на 2700 километра от мястото на събитието.

Има моменти, в които думите от  стихотворението „Когато те дойдоха…“ на протестантския богослов Мартин Фридрих Густав Емил Нимьолер са особено актуални:

Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах – не бях комунист.

Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах – не бях социалдемократ.

Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах – не членувах в профсъюз.

Когато дойдоха за евреите, аз мълчах – не бях евреин.

Когато дойдоха за мен, вече нямаше кой да говори.

В контекста на случващото се със семейство Кристиансен звучат ли актуално думите на Мартин Нимьолер? Можем ли да ги отнесем към настоящия исторически момент? Мисля, че отговорите и на двата въпроса са положителни. Независимо че днес свободата не е заплашена от нацистите, тя си остава застрашена – този път от управници, които изповядват леви социалиситически идеи. Днес агентите на държавния репресивен апарат не идват за комунистите, нито за социалдемократите, нито за членовете на профсъюзите, а още по-малко за евреите. Днес обаче идват за семейството.

Пред очите ни в Европа се случват престъпления, които не са разобличени като престъпления, понеже са извършени от държавни органи. Узаконеното беззаконие си остава беззаконие, независимо дали е извършено от представител на закона или не. Който цели разбиването на семейството, чийто Създател е Бог, дори да е облечен във власт, си остава беззаконник. И ние не бива да мълчим за случващото се в Норвегия, нищо че не сме норвежци. Защото заради мълчанието ще дойдат и за нас.

 

images 25Днес, отново, е време разделно. В съзвучие с едноименния роман на Антон Дончев, съвременният българин е изправен пред тежък избор – да се раздели с вяра, съвест, традиции и здрав разум, за да надене „феса“ на една разрушителна идеология, или да отстоява докрай своите убеждения. Отново неморални, недалновидни, объркани, заблудени или просто продажни управници „еничари“ са готови да си поиграят със съдбата на българския народ и да направят поредния опит да го заличат от картата на християнския свят.

Днес за пореден път България се тресе от протести, но докато темите за повишаването на заплатите в някои от държавно субсидираните сектори или за втори лифт на Банско се отнасят до проблеми, чието разрешение не касае пряко всички българските граждани, то евентуалното ратифициране на Истанбулската конвенция ще промени необратимо цялото общество.

И ако скептикът в нас заговори и реши, че такова едно твърдение е поредната преекспонирана медийна истерия, прегърната горещо от странни конспиративно настроени хора, то нека за миг да оставим недоверието настрана и да отворим очите си. Нека си представим как би изглеждал светът, ако абсолютно всички представители на човешкия род, след петдесет години например, от най-малкият до най-възрастният, живеят като формирани, обучени и възпитани да действат без никакви сексуални задръжки. Човешкото въображение е бедно да опише общество, в което не съществува понятие за добро и зло, за морал, човешко достойнство и идентичност, в това число и полова.

Днес, отново, е време разделно. Това бурно време обаче не ни настигна изневиделица – просто пропуснахме първите белези на приближаващата буря. Натискът, оказван върху българските политици от определени хомосексуални лобита в ЕС за приемане на Истанбулската конвенция, не е внезапно появил се природен феномен, засягащ морала и съвестта на хората. Този драматичен натиск е логичното продължение на дългогодишна, целенасочена политика, реализирана със завоалирана и неуморна последователност.  

Хората, които следят опитите на управляващите да подложат българските деца на обучение за възприемане на морално неприемливи практики, може би си спомнят онзи пилотен проект, одобрен от МОН и стартирал през далечната 2012 г., в който на вниманието на учениците бе предложено учебното помагало „Азбука за теб и за мен“.  Ако бяхте разлистили страниците на това помагало, щяхте да видите, че то е част от цял образователен пакет по проект „Разгръщане на Националната програма за репродуктивно здраве”, финансиран от Фонда на ООН за населението. Този учебник за морална деградация още тогава предлагаше на учениците възможност да остареят преждевременно и да се вживеят в ролята на объркан възрастен, който се облича, държи и живее като представител на другия пол.

Ето защо, спомняйки си миналия опит, не бива да смятаме, че докато тече дебатът за или против ратифицирането на Истанбулската конвенция няма опасност т.нар. джендър проекти вече да тровят българските учебни заведения. В сайта http://epicenter.bg четем следната информация:

Варненският свободен университет разкри две джендър специалности с магистърски програми. С тях се готвят педагогически кадри за училище и детската градина, както и своеобразни джендър контрольори на работното място в държавната и в общинската администрация, съобщава Канал 3. Специалностите се рекламират като ексклузивни и са въведени от тази учебна година, вероятно в очакване на ратифициране на Истанбулската конвенция, която отива на Конституционен съд.

Във въпросната публикация особено впечатление прави терминът джендър-контрольор. По внимателният читател ще разбере, че не става въпрос за някаква невинна специалност, а за подготовка на агенти за идващия хомосексуален строй. Потвърждение на засилващата се тенденция за шпионска активност виждаме и в материал, публикуван в сайта http://www.mignews.info, със заглавие Гейове превзеха СУ, “тайна полиция” дебне за хомофобия:

“Тайна полиция” в Софийския университет дебне за хомофобия и трансфобия сред студентите в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Това е извън всякакви български закони, алармираха от Студентски клуб “Единство и сила” в отворено писмо до студентите във ВУЗ-а. Всичко това идва на фона на лютите спорове и разделение в обществото относно Истанбулската конвенция и има ли отворена врата в нея за т.нар. “трети пол”.

Нахлуването на агенти във висшите учебни заведения застрашително ни препраща към друго време, в което под натиска на една политическа супер-сила в страната ни беше установен строй, целящ да погребе вяра, християнски морал, човешко достойнство и национална идентичност. За този период ни напомня един пасаж от Задочни репортажи за Българиякнигата, предизвикала убийствения гняв на лидерите на комунистическия режим в страната. В частта, озаглавена Ехо от студентските години, авторът Георги Марков описва първите срещи на студентите с тайните агенти на новата власт:

Но още в самото начало всред нас, новите студенти, се появиха невзрачни лица на млади хора, които не само че не бяха държали никакъв конкурс, но някои от тях дори нямаха завършено средно образование. Те бяха вкарани в университета по силата на някакви тайни и невероятни привилегии. И макар че бяха доста далече от науката, която трябваше да изучават, лицата на тези странни колеги започнаха да придобиват особена важност.

Нека обърнем внимание в следващите редове от същата книга, че тайнственото присъствие на комунистическите контрольри води до конкретен резултат:

Постепенно чувството ни за самозащита се разви до такава степен, че всички малко или много придобихме мрачни лица и през втората половина на следването ни беше вече трудно да ни различат от истинските „другари“. […]

Твърде скоро от наивни и невинни млади хора, свързани с естествени човешки и приятелски връзки, с любов и вяра към хората и света, ние се превърнахме в призраци на подозрението, страха и взаимната омраза, в маркирано стадо, където всеки се опитваше да избута съседа си, за да спечели сам няколко минути повече. Ние вече бяхме „другари“.

Няколко десетки години по-късно събитията, описани от блестящия писател Георги Марков, звучат повече от актуално. Трябва да сме слепи, за да не видим, че в настоящия исторически момент управляващите имат абсолютно същата цел за внедряване на агенти във висшите училища. Тяхното намерение е младите хора да се превърнат в призраци, маркирано стадо, което е обречено да се претопи в общата идеология на новия хомосексуален строй.

Ще го допуснем ли отново, защото днес… днес, отново, е време разделно.

imagesПразничните дни настъпиха и отново е време за почивка, веселие, срещи с приятели, роднини. Време е и за равносметка от изминалата година, както и за планове за следващата. В този тържествен момент от годината приемаме и отправяме огромен брой мили пожелания, които не рядко звучат като евтини клишета. Да бъдем по-добри, да имаме здраве, късмет, благополучие, топлота, печалба от националната лотария са само част от лавината пожелания, които стоически трябва да понесем в обкръжението на любимите си хора в този сезон. И докато близките и роднините можем снизходително да изтърпим, то ситуацията е съвсем различна, когато представителите на политическия елит се опитат да ни приспят с нищо незначещите си пожелания.

В своето обръщение към жителите на област Велико Търново народните представители от БСП за България заявяват следното:   

Уважаеми жители на област Велико Търново,

Скъпи съграждани, В навечерието на едни от най-светлите празници Коледа и Нова година приемете нашите най-сърдечни пожелания за здраве, късмет и благополучие. Това са дни на вярата и надеждата, защото чудото на Рождество Христово сгрява сърцата ни с топлота, обич, благодарност и уважение.

Нека през 2018 г. да проявяваме по-често грижа и съпричастност към околните. Нека са чисти мислите и действията ни! Нека даваме и получаваме милост, състрадание и доброта! Пожелаваме на всеки от Вас да сподели топлината на коледните празници с най-близките си хора. Нека душите ни бъдат сгряни от обич и усещане за подкрепа! Весела Коледа! Мирна и благополучна 2018 година!

Весела Лечева, Валентин Ламбев, Явор Божанков, 

народни представители от БСП за България

Настина мили думи, само дето произлизат от източник, който има доста съмнително минало и който трябва най-накрая да осъзнае, че докато не понесе отговорността си за това минало, любезните му думи ще си останат едни добре надути червени балони. Преди да говорят за чудото на Рождество Христово, представителите на лявата партия е редно да поднесат извинения на всички онези, които вярват не само на думи, но и на дело в чудото на раждането на Спасителя. Помнят ли бившите комунисти и настоящи социалисти кои са тези хора? Става въпрос за всички онези познати и непознати християни (и други хора с различно от партийното мислене), които бяха мразени, гонени, репресирани, ограбвани и убивани от предшествениците на партията, днес представяща се с гръмкото име БСП за България.

Народните представители Весела Лечева, Валентин Ламбев, Явор Божанков може би не знаят, а може би са забравили, какво е истинското отношение на идеолозите им към християнската вяра. Надявам се следващият цитат да им припомни това отношение. Анатолий Луначарски, първи народен комисар по просветата след ВОСР (Великата октомврийска социалистическа революция), преди години открито заявява какво е веруюто на прегърналите идеите на Маркс, Ленин и Сталин към християнството: „Ние мразим християнството и християните. Даже и най-добрите между тях са най-големи наши врагове. Християнството проповядва любов, но това, което ни трябва, е омразата. Трябва да се научим да мразим! Само така ще победим света. Свършихме със земните царе, сега остава да се занимаем с небесните“.[1]

И тази омраза се превръща в мрачна действителност в продължение на всичките години комунистическо управление както в СССР, така и в България. Държавна сигурност с хладно постоянство и сатанински цинизъм не спира да провежда политиката на партията, като се опитва да дискредитира духовни лица от всички християнски деноминации. Понякога успява, но и много често се проваля, защото истинската вяра в Христос побеждава света.[2]

През 1958 г. Търновският митрополит е цитиран в доклад на тайните служби на същата тази партия, която днес желае светли празници и чисти мисли на избирателите си. Той заявява следното по адрес на идеологическите съмишленици на Весела Лечева, Валентин Ламбев, Явор Божанков: „Обвиняват ни, че сме засилили религиозната пропаганда. Та това е наша задача. За каква свобода на съвестта и на религиозните култове може да става дума у нас, когато комунистите отричат и нарушават законите?... Какво по-наказуемо има от това да оскърбяваш моето верую, да ме задължиш да не вярвам в онова, в което съм убеден“.[3]

Променило ли се е желанието на депутатите от БСП, наследници на БКП, хората да не изповядват свободно вярата си в Бога? Иска ми се да дам положителен отговор, само дето в спомените ми се появяват неспиращите опити същите тези народни избраници да прокарат ограничителни текстове в Закона за вероизповеданията и разбирам, че сегашните народни представители и онези от петдесетте години на миналия век са носители на едни и същи политически и философски идеи. Няколкото десетки години и няколкото нови исторически реалности не могат да променят този факт.

В заключение: Аз също искам да покажа грижа към депутатите от БСП от търновския избирателен район и да им върна пожеланието: Уважаеми Весела Лечева, Валентин Ламбев, Явор Божанков, нека се материализират чистите ви мисли в действия и най-сетне да поднесете едно искрено извинение, което дължите на хората, защото за това, което извършиха вашите политически предшественици, давност не съществува. Спомнете си, че има хора и от вашия избирателен район, които са наследници на онези хиляди, чиито съдби вашата партия успя успешно да прекърши. Уважаеми народни представители от БСП за България, поискайте прошка и едва тогава можете да се надявате душите ви да бъдат сгряни!

[1] Информацията е взета от книгата „Бивши хора“ от Вили Лилков, Христо Христов, стр. 174,  изд. къща Ciela, 2017 г.

[2] 1 Послание на апостол Йоан 5:4

[3] Информацията е взета от книгата „Бивши хора“ от Вили Лилков, Христо Христов, стр. 189 – 190,  изд. къща Ciela, 2017 г.

images 23Насилствената принуда е нерядко срещан метод за правене на политика в български условия. Историята ни изобилства от примери на самозабравили се управници, използващи инструментите на властта за осъществяване на натиск върху народа. Все още има живи свидетели на зловещата кампания по колективизацията на земята, случила се при управлението на Вълко Червенков.

В строго секретната брошура от онова време със заглавие Наръчник на агитатора и подзаглавие 12 метода за агитация на кулаците и неосъзнатите селяни да влизат в ТКЗС,[1] разпространена сред осъществяващите директивата на комунистическата партия, можем да прочетем следните указания:


„Метод 1 – Нагледна агитация“ – иначе казано, писане на лозунги и обиди по стените на селяните, несъгласни да се разделят доброволно със земя и добитък.
„Метод 2 – Нощни агитки – комсомолци обикалят и пеят под прозорците песни с текст като този: Ако не влезеш, чичо, в текезесето – ще увиснеш утре, чичо, на въжето.
„Метод 4 – Физическа принуда.“
„Метод 5 – Психическа обработка.“
„Метод 6 – Психическа обработка на децата в училище“ – особено подъл начин за манипулиране.
„Метод 8 – Търкаляне в бъчва…“

В наръчника има и още по-жестоки методи, насочени към пречупване на човешкото достойнство в името на изпълнението на партийната повеля, които нагледно демонстрират извратеността в мисленето на комунистическите функционери. Каква обаче е връзката на гореизложената информация с темата за образованието в България в настоящия исторически момент? Отговорът е следният: няма голяма разлика в мисленето на властта тогава и сега. Да, разбира се, че принудата днес е по-различна, по-демократична, по-ненатраплива, по-благородна, с по-хуманни цели, но все пак си остава принуда.

Министър Красимир Вълчев, също като управника от 50-те години на миналия век, използва ресурсите на властта, за да вкара всички в училищното ТКЗС. Нека си припомним с каква последователност г-н Вълчев изпълнява обещанието си всяко дете, което не ходи на задължителната детска градина или на училище, да бъде издирено (със смелата и самоотвержена намеса на полицията) и вкарано в задължителна предучилщна група или в училище.

Също както управника от 50-те години на миналия век, министърът изпълнител на линията на поведение на политическия елит заявява благородни намерения, зад които обаче прозират нечистите стремления към унифициране и социализиране (каквото и да значи това понятие в съзнанието на власттана гражданина строител на едно ново светло бъдеще.

Също както управника от 50-те години на миналия век, г-н Вълчев не вижда, че докато се е заел с оправяне на системата, системата се разпада отвътре. На дневен ред е поредният случай на разкрития за така наречените мъртви души в образованието. В професионалната гимназия в Бяла, където по документи учат 600 души, става ясно, че класните стаи са празни и че хора, които дори не знаят на изпит по какъв предмет се явяват, взимат именно този изпит.

И ако на някого му се струва неоснователно сравнението училище – ТКЗС, то моля съмняващият се читател на този материал да обърне внимание на животинското поведение на вече въдвореното в системата дете. Ще си позволя да цитирам буквално част от статия в сайта dnes.bg от 12.11.2017 г. със заглавие Пред публика и организирано: Не улични, а училищни боеве!:

Ученици продължават да решават проблемите помежду си с юмручни боеве, които се провеждат в различни части на Варна в почивните дни и извън училище. Бойните срещи стават тайно от учители и родители и пред публика от други ученици, които наблюдават битките, пише "Монитор".
Последната информация за сблъсък между непълнолетни момичета достига до Регионалното управление на образованието във Варна с видоекасета. В придружаващото писмо до шефката на РУО Венцислава Генова анонимният изпращач моли за намеса и прекратяването на подобни боеве, на които присъстват голяма група ученици. Сеирджиите насъсквали биещите се с окуражителни викове и ръкопляскане.

Ако министърът чете подобни материали или е видял с очите си тези ученически животински сблъсъци, публикувани в социалните мрежи, нека не се обижда от сравнението на училищната система с ТКЗС. Може би ще е добре и да си припомни, че както комунистическото ТКЗС се разпадна заради утопичната идея, вплетена в него, и порочността на изпълнението на тази идея, така и образователната система, в този ѝ вид, е на път да се разклати фатално – ако принудата не бъде заменена със здрав разум и освобождаване на образованието от диктатурата на държавата.


[1] Информацията е взета от книгата „Български хроники“ от Стефан Цанев, стр. 273 – 274, том 4, изд. къща „Труд“, 2009 г., изд. къща „Жанет“, 2009 г.




imagesПроблемът с алчността не е ограничен от държавни граници или от определени исторически епохи. Любовта към парите е в основата на безброй конфликти, разрушени съдби и погребани взаимоотношения. Усещането за сигурност, което дава финансовата обезпеченост, често вкарва човек в капана да осмисли съществуването си с копнежа за безгранично притежаниване на материални блага, осигуряващи му живота, който вярва, че заслужава.

При мащабите, които явлението сребролюбие е придобило днес, не е трудно да констатираме, че то има характеристиките на болест, нанасяща тежки поражения върху ценностната система на обществения организъм. Каква е нуждата да бъдем инициативни или да се трудим, когато пред нас стои атрактивно продаваната от медиите алтернатива, разконспирирана като масов телевизионен хазарт?

Според проучване на Института за социални изследвания и маркетинг МБМД, направено през 2016 година, половината българи играят популярните телевизионни игри, предлагащи лесни пари. С видимото изражение на хазартната мания всеки българин е свикнал дотолкова, че  гледката на мъже и жени от всички възрасти, усилено търкащи билетчетата, щедро предлагани в супермаркети, квартални магазинчета, бензиностанции и улични лафки, се е превърнала в неизменна част от ежедневието ни. Но как да устоиш на изкушението да играеш, когато тези скъпи картончета, потенциален източник на светкавичен материален успех, са представени с  толкова красноречиви наименования: „Кеш Кръстословици“, „Златните пирамиди“, „Американско бинго“, „Ново Бинго“, „Супер Лото + 2017“, „Кеш х 20“, „Бинго милиони“, „Китайски дракон“, „Околосветско пътешествие“, „Карибско съкровище“.

А какво да кажем за особено впечатляващата облага от билета „Печалба за цял живот“. Ако имаш онова нещо, което суеверният българин нарича късмет, с един удар ще решиш финасовите си проблеми завинаги. Или поне докато не срещнеш смъртта. Предложението е толкова апетитно, че е много трудно да му се противопоставиш – 20 години по 10 000 лева на месец. Специално за теб. Защото ти заслужаваш.

Сребролюбието е термин, който бива забравян право пропорционално с нарастването на бездуховността и антихристиянските настроения в обществото. И това е логично, защото как човекът, формирал ценностите си върху битовите житейски мъдрости веднъж се живее и аз заслужавам, ще е в състояние да обърне внимание на думите на Дърводелеца Исус, Когото някои наричат Господ, Който предупреждава хората с думите: „Понеже какво ще се ползва човек, ако спечели целия свят, а живота си изгуби, или какво ще даде човек в замяна на живота си?“.[i] „Сребролюбието е корен на всякакви злини[ii], учи от своя страна апостол Павел, но има ли кой да го чуе, когато християнската истина, морал и ценности са остарели и ненужни според днешните популярни тенденции в обществото.

В заключение на тези кратки разсъждения за лесните печалби и последиците от тях бих искал да обърна внимание на следното: съвременният човек се е втурнал да решава финансовите си предизвикателства по примитивно елементарен начин, забравяйки, че най-важното, което притежава, е собствената му душа. Този, който иска да запази живота си, ще трябва да промени нещо в него. За да не го загуби, ще трябва да го посвети не на стремежа за трупане на лесни пари, а на нещо друго. Или по точно – на Някого Другиго. Защото Той заслужава.


[i] Евангелието според Матей 16:26  (Бел. авт.)

[ii] 1 Послание на апостол Павел до Тимотей 6:10 (Бел. авт.)



Изразът „хляб и зрелища“ за пръв път е употребен от римския поет Ювенал. Значението му е, че докато обществото е погълнато от потребното за стомаха и от удоволствията си, то няма как да е ангажирано с истински значимите събития и нравствени въпроси на ежедневието.  Днес съвремието ни е белязано както от невиждано развитие на технологиите, така и от безпрецедентен етичен упадък. Атеизмът, източните духовни практики, квазирелигиозните настроения и други заблуди са поставили модерния човек в състояние на радикално отхвърляне на автентичната християнска вяра, която, единствена, съдържа в себе си отговорите на всеки наболял въпрос.

В настоящето мнозинството хора, повлияни от официалната политика на ООН и на отделните държави, се тревожи неистово от замърсяването на планетата, но всячески отказва да идентифицира източниците на токсично обгазяване на моралната атмосфера, което е в пъти по-опасно от замърсяването на околната среда.

Един от най-сериозните причинители на отравянето на атмосферата е голяма част от съвременния шоубизнес. Шоубизнесът е ефикасно средство за въздействие върху хората. Той държи в ръцете си някои от лостовете, с които може да се дирижира начина, по който обществото да мисли. Той създава кумири и се опитва да развенчава вечни ценности. Той се стреми да забавлява дори тогава, когато е нормално, логично и редно да се скърби. Той възхвалява леви, хуманистични идеи и нагло промоцира пагубното движение от изток към запад, познато като културален марксизъм. Той внушава послания, според които с безкритично отношение, и дори с приветстване, хомосексуалната извратеност например трябва да бъде приемана като обичайно и морално неутрално явление. В наглостта си той евтино и без страх от Бога узурпира качествата на Създателя и ги приписва на себе си. Пример за това е рекламата на нашумялото шоу за музикални таланти X-фактор, която звучи по следния начин: X-фактор, сътворението на звездите.

Отдавна не е тайна, че в съвременния шоубизнес все по-често, безогледно и арогантно биват  използвани послания, които  имат откровено антихристиянски и богохулен характер. Да вземем за пример изключително популярното предаване Биг Брадър. Името на шоуто е взето от романа 1984 на Джордж Оруел, в който Големият брат (Big Brother) осъществява диктаторското си управление чрез непрекъснато наблюдение на поданиците си.  Фразата „Големият брат те наблюдава!“ следва да внуши, че има кой да те контролира, и този някой е вездесъщ.

Богохулната риторика във воайорското шоу се натрапва отвсякъде.  Биг Брадър вижда всичко. Той е нашият бог, Биг брадър ви обича, обичайте го и вие, и други подобни, обгазяват жадния за хляб и зрелища зрител. Някои афишират предаването като социален експеримент, но всъщност то е шоуподготовка на нищо неподозиращия зрител да свиква със статута си на опитно мишле, чийто живот ще бъде дирижиран от някой, който си играе на Бог.

И когато говорим за експеримент, се сещам за популярната метафора за сваряване на жива жаба. За да се осъществи това деяние, не е необходимо жабата да се  поставя във вряла вода. Тя веднага ще употреби всичките си умения, за да се измъкне от зоната, в която животът ù е застрашен. Кожните ù рецептори ще я предупредят, че е в смъртна опасност. По тази причина, тя се пуска във вода с нормална температура. После топлината постепенно се увеличава. Обреченото земноводно не разбира, че му се готви зловеща изненада с фатални последици, докато не стане твърде късно.

Днешният свят, точно като тази жаба, е на път да се свари в среда, в която температурата на неистината и злото се увеличава постепенно, но сигурно. Духовно невеж по отношение на опасността, която го дебне, съвременният човек живее в среда, в която копчето на котлона сочи последната степен. Температурата е достигнала опасни нива, но верен на своята мисия, шоубизнесът продължава да внушава, че всичко, от което имаме нужда, е хляб и зрелища.  Такъв начин на мислене е токсично заразен и е началото на края на всяка една цивилизация
Към статия 5 септ. 2017Статистиката за страдащите от депресия българи е изключително обезпокоителна, а изглед тя да придобие по-благоприятни стойности като че ли няма. Според данните на Евростат за далечната вече 2015 година, около 8 на сто от българите на възраст 18 и повече години страдат от различни форми на депресивни симптоми. По неофициални сведения обаче,  различни прояви на душевното състояние, познато като депресия, се забелязват у около 1 милион българи.

Възможно ли е да се установи каква е причината за този притеснителен факт, свързан с психичното здраве на съвременния български гражданин? Имайки предвид, че най-често срещаните депресивни симптоми са потиснато настроение, липса на удоволствие от преживявания, намалена енергия, понижена концентрация, забавена мисъл, нерешителност, можем да предположим, че нещо, свързано със средата, в която живеят хората, краде от мотивацията им да намерят смисъла на съществуването си. И оттук идваме до въпросакакво в крайна сметка е толкова токсично в тази среда, че да обезсърчава и обезсилва, по този драматичен начин, обикновения човек и да му отнема възможността да живее спокоен и смислен живот?

Различните експерти, занимаващи се с този проблем, вероятно имат своите научно-обосновани предположения, но аз искам да се спра на една непретенциозно звучаща хипотеза, която се изразява в следнотоХората се объркват тогава, когато истината е заменена с лъжа. Феноменът на подменените ценности в българското (и не само) общество предразполага към върлуване на епидемията на психичните заболявания. Подменените ценности тровят въздуха, който дишаме, далеч повече от индустриалното замърсяване на околната среда. Източниците, които произвеждат разстройващия психичното здраве смог, не са малко и всички те са свързани с вредата от подмяната на истината с лъжа. Примерите за това вредно за здравето замърсяване ни заливат от сутрин до вечер и ние така сме свикнали с присъствието им, че вече ги приемаме за нещо нормално, а то не е.

Подменените ценности са навсякъде, като започнем от информационните емисии на водещите телевизионни канали, които черпят вдъхновение от лявата западна CNN, преминем през държавната политика за отвличане на деца от родителите, за да бъдат въдворени в лагера за промиване на мозък, наречен българско държавно училище, и стигнем до умопомрачаващите послания в песните на Гери-Никол, Дара, Криско и множеството подобни на тях, формиращи ценности в цяло  едно поколение, което се очаква да е бъдещето на нацията.

Вероятно подмяната на ценности най-кратко и ясно може да бъде  илюстрирана с арогантната замяна от съвременните хуманисти-атеисти на призива  In God we trust (На Бога уповаваме) с In good we trust (Уповаваме на доброто). Доброто в тяхната подмяна е същността на човешкия бунт срещу Божия стандарт за добро и зло, истина и лъжа.

Съществува един-единствен начин замърсяването, водещо до объркване в психиката на хората, да спре. Този начин е връщане към истината такава, каквато е – абсолютно понятие, идващо от Библията, средство за разкриване на същността на надеждата, Личност, чието име е Исус Христос. Ако това не се случи, трябва да сме наясно, че процесите на разпад в обществото, в това число и на задълбочаване на депресията, са едва в началото си.

Според данните на актуализираната демографска стратегия (20122030) демографската криза в България е на път да прерасне в истинска катастрофа. Селата и по-бедните райони с неработеща икономика обезлюдяват с темпове, характерни за общества, изложени на постоянни тежки природни бедствия или военни конфликти. Само за миналата година населението на страната е намаляло с 45 хиляди души и очакванията са тази тенденция да продължи. Закрити са 24 населени места, а 172 са безлюдни. Според методите за прогнози на ЕС през 2020 г. българите ще са под 7.1 милиона души, а през 2050 г. населението ще намалее до около 5.7 милиона души. Иначе казано – плодородната българска земя прогресивно се превръща пустош, в която хората не желаят или не могат да живеят.

Задълбоченият и изчерпателен анализ на произхода на тези будещи сериозно безпокойство процеси не е лесна задача и вероятно, за да бъде изчерпателно решена, в решаването ѝ ще трябва да бъде впрегнат сериозен изследователски ресурс. И все пак опитът, придобит от няколко хиляди години човешка история, ни напомня, че често най-сложните проблеми, пред които човек е изправен, имат своето не толкова сложно обяснение. Зад видимите белези на обезлюдяването, познати ни като отрицателен прираст на населението, висока смъртност, миграция по икономически причини, висок процент на недоволни от живота хора, стоят съвсем конкретни морални причини. И заговорим ли за позабравената дума морал, най-логично е да се обърнем към нейния източник – Библията. Ако вникнем внимателно в Светото Писание, ще установим, че съществува рационално обяснение на факторите, поради които една земя запустява.

Тези фактори обикновено се отнасят до неизвадения на показ и неочистен грях, с който е пропита една земя. И понеже фокусът ни е земята на България, трябва да сме наясно, че за да има бъдеще, за да не се стопи народът ѝ, този народ ще трябва безкомпромисно да отвори някои от залепналите страници на миналото си и да се насили да ги прочете и разбере. Това е един от начините за придобиване на истинска идентичност. Популярната сентенция (макар и малко перифразирана) разкрива истината, че народ, който не познава миналото си, не може и няма да има бъдеще.

А българският народ все още не знае, или по-лошо – нехае, за факта, че недалечното му минало е пропито с много кръв. Кръв, за която трябва да се напомня, за да се даде шанс на този народ да потърси истинската промяна, която да му осигури бъдеще, и тази земя да бъде очистена.

Става дума за кръвта, пролята от комунистическите функционери, които за период от няколко кратки години след 9-ти септември 1944 г. съумяха да унищожат голяма част от цвета на нацията. Тази история все още е погребана или в най-добрия случай – за нея се говори недостатъчно и с недомлъвкиЗаконът за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, приет през 2000 г., и историческите изследвания по темата са добро начало, но не са достатъчни, особено ако ги сравним с мащаба на злото, което комунистическите престъпници причиниха на народа си. За съжаление, тъжната констатация е, че все още историческата страница за зверствата на комунистите е прецизно накъсана и съзнателно пооцапана с множество мастилени петна, за да се осуети прочита на цялата информация за онзи период, който продължава да омърсява настоящето и пречи на бъдещето.

Когато погледна статистическите данни, които разкриват, че най-голямо намаляване на населението е отчетено във видинския регион, и си спомня за клането, извършено на 17 септември 1944 г. във Вълчешкия дол, недалеч от Видин, на около двадесет километра от града, не мога да се разделя с усещането за връзката между кървавата българска история и демографската криза в България. Задавам си въпроса има ли връзка между бедността и бягството на множество хора от северозападната българска територия и факта, че историята за стотиците избити и хвърлени в дола офицери, доктори, адвокати, търговци, свещеници е непозната на видинчани, а тези, които поназнайват нещо за нея, мълчат, защото все още ги е страх да говорят.

Не мога да избягам от чувството, че днес запустялото и обрасло лобно място на множеството зверски избити във Вълчешкия дол българи е метафора за негилижираната и погребана история на страната, която омърсява земята, защото все още е недостатъчно разказана.  
Правилният прочит на цялата историческата страница е по-важнен за народа на България от безличната статистика за предстоящата демографска катастрофа, защото в правилния прочит се съдържа шансът за разрешаване на кризата. Ако историците не желаят да предложат този прочит, дали това не е мисия на църквата? Не само заради нейните мъченици, заплатили с живота си през същия този период, но и заради просветителската и пророческа роля, която Сам Бог ѝ е отредил.

Към ст. ЯК 30 юниВ началото на седмицата световните информационни агенции предадоха една колкото екзотична, толкова и натоварена с пропаганден заряд новина. 24-годишната Меган Куото, капитан от канадския Втори пехотен батальон „Принцеса Патриша“, води церемонията по смяна на кралския караул пред Бъкингамския дворец. Поводът за посещението на представителната армейска част във Великобритания е свързан със 150-ата годишнина от независимостта на Канада.

Смяната на караула пред двореца на кралицата не е някакъв лишен от смисъл ритуал с нищожно провинциално значение, а е цяло представление. Облечените в неподражаемо красиви парадни униформи тежко маршируващи войници внушават усещането за могъществото на Велика Британия и вдъхват респект у всеки, който би дръзнал да стане враг на короната.

Този будещ възхищение ефект от тържественото събитие обаче придоби съвсем различен оттенък по време на церемонията пред Бъкингамския дворец, когато 24-годишният офицер от женски пол, със своя нежно мелодичен глас започна да издава заповеди на силните и снажни мъже от караула. Ефектът от командирските действия на младата дама с капитански пагони бе поразителен. В рамките на няколко кратки минути тази величествена традиция, изграждана в продължение на години, олекна. Тържеството се превърна в тъжна комедия и в крайна сметка разкри амортизираното величие на някогашната империя.

Назначаването на капитан Куото за екзекутор на една емблематична традиция не е просто екстравагантен акт. То е поредно решение, чрез което бива проявен тежкият симптом за дълбоко морално объркване. Конфузия, характерна не само за британското, но и за западните общества като цяло. Женското командване на караула пред Бъкингамския дворец за пореден път изведе на показ противоестествената концепция за функционалното равенство между половете. Именно тази идея, изповядвана от всички съвременни леви пропагандатори на феминизма, виждаме реализирана в абсурдната ситуация – жени, наскоро напуснали юношеската възраст, да командват силни мъже, чието естество е да бъдат войни, защитници на мира.

Във време, в което дори най-непрозорливите членове на обществото разпознават сериозната заплаха от настъпващата в Европа ислямизация, пред Бъкингамския дворец бе демонстрирана мощта на западната армия. Неин изразител е вчерашното момиче с офицерски чин Меган Куото, чието най-силно оръжие е щедро да пръска женствено очарование. Едва ли този ход ще стресне фанатизираните врагове на западната демокрация. Напротив. Той изглежда като покана за действие.
Снимка към статия ЯК 19 майИма нещо нередно, когато министърът на образованието звучи като намръщен полицейски инспектор от телевизионен сериал, решен да се справи с престъпността веднъж завинаги. Точно такъв тон държа на първата си пресконференция министър Красимир Вълчев. По време на събитието висшият държавен служител смело разкри целите, които си е поставил и възнамерява да постигне в рамките на мандата на сегашното правителство. Най-грандиозната от тях е справянето с неграмотността.  Стремежът на г-н Вълчев, като управител на институцията, е всяко дете, което не ходи на задължителната детска градина (от 5 г.) или на училище, да бъде издирено и вкарано в задължителна предучилщна група или в училище.

Министър Вълчев мотивира намеренията си по следния начин: „България е изправена пред предизвикателството на намаляващ дял на работната сила, продължаваща миграция и увеличаващ се дял на лицата от уязвимите групи, в които родителите са с нисък образователен статус, а в тези семейства респектът към образованието е нисък. Това прави предизвикателствата пред нас и пред социално-икономическото развитие на страната още по-големи. Рецептата за преодоляването му е доста по-сложна от записаното в управленската програма. Трябва да използваме всички дейности и мерки за постигането на тази цел. В опростения му вариант това означава решителни мерки плюс мотивирани учители."

Думите на министъра предизвикват множество основателни притеснения у българския гражданин, който отказва да приеме за чиста монета всяко управленско действие на държавната машина. Когато става въпрос за децата ни обаче, мизата се увеличава още повече и нуждата тревогата да прерасне в критично отношение и гражданско противопоставяне на акцията по издирване и задържане на деца, обучавани в къщи, например, се налага от само себе си. Смущаващо е обстоятелството, че за българския образователен чиновник понятието грамотност  е свързано единствено с арестуването на детето в държавната училищна система и индоктринирането му в нея.

Нека си спомним, че България все още не признава алтернативните форми на обучение, в които родителите имат основната роля. Именно чиновническата, ограничителната интерпретация на министъра, боравещ с термина неграмотност, поставя неотложната нужда от прецизното дефиниране, внимателното осмисляне и фундаменталната промяна на образователната реалност в страната. Всяко истински демократично общество би следвало да познава, разбира и цени свободата и да осъзнае, че не използването на силовите мерки за насилствено издирване и задържане на децата в държавната институция, а освобождаването на образованието от чиновническите клещи е един от най-важните начини за преодоляване на неграмотността.

Българският политически опит показва тенденция, която би била много смущаваща, ако нямаше своята сериозна положителна страна, а именно: в повечето случаи намеренията на имащите власт не отговарят на техните възможности. Ако пропорциите между желание и осъществяване на управленските решения бяха изравнени досега, то в България отдавна щеше да властва диктатура, макар и скрита зад привидно демократична фасада. Фактът, че властта е неспособна да устои в заявените намерения обаче, не бива да ни успокоява, защото наличието на подобна мисъл в главите на управляващите означава, че те наистина желаят да превърнат собствените си граждани в марионетки, управлявани от нахакан кукловод със съмнителни умения, който е възприел твърде сериозно властта си да дърпа конците.
Снимка към блог статия 13.04След зачестилите случаи на насилие в българските училища, някои от които завършиха с фатален край, Министерство на образованието и науката излезе със серия от мерки, предназначени да спрат агресията сред подрастващите българчета, рожба на държавната образователна система. Министър Николай Денков обяви пред медиите, че държавата е изготвила обширен план, за да засили сигурността в училищата. В изработения национален механизъм са предложени 22 конкретни мерки, чрез които се очаква да бъде овладяно зачестилото насилие сред учениците. В кризисния план е предвидено да бъдат създадени патрули, които да следят за дисциплината, всяко дете да има достъп до психолог, както и да бъдат обучени хора, които да следят на камерите в реално време случващото се в училищните сгради.

На пръв поглед можем да се заблудим, че сякаш висшите образователни администратори най-сетне са започнали да действат адекватно и са на път да решат отдавна съществуващия проблем с невъздържаното поведение на учениците. По-внимателно вникване в темата обаче ще ни отведе до извода, че предвидените от МОН разпоредби няма как да предпазят децата от насилието в училище, защото външният контрол не лекува вътрешната болест на системата. Години наред българските политици и чиновници отказват да признаят, че съществува изход от безпътицата – изход, който е единствената алтернатива на държавната образователна система.

Начинът на мислене на министри, депутати, учители, психолози и всички, ангажирани с българското училище, е симптоматичен и този факт прозира от години. Ето защо следва да се запитаме не е ли логично в българското общество, в което всеки е някой друг – сервитьорката е народен представител, репортерът е политически анализатор, докторът е бизнесмен, ученикът да е патрулиращ полицай, психологът да е капелан, а родителят да е заложник на системата? Отговорът се налага от само себе си и хвърля светлина върху причината, която превръща децата в насилници, насилени или оператори-воайори, които качват в мрежата бруталните клипчета с батални сцени от класната стая.

На фона на последните събития в родните школа́, доводът, че децата, обучаващи се вкъщи, не се социализират, звучи меко казано нелепо. Крайно време е държавният чиновник да осъзнае, че социализацията има друго измерение, различно от това подрастващият да учи от другарчета и учители морално осъдими практики, да натрупва в себе си агресия от насилието, насочено срещу него, да се усъвършенства в боравенето с презервативи в невръстна възраст или да попива пагубната позиция на безкритично отношение към хомосексуализма. Все практики, които небезразличните мама и татко сигурно са констатирали като обичайни в държавното училище.

Ако сме отговорни родители и не се плашим от това да направим стъпка встрани от системата, все някога ще трябва да стигнем и до отговора на въпроса как да предпазим децата си от насилието в училище? Този отговор е твърде различен от 22-те мерки, оповестени от министър Денков, и звучи така: съществува алтернативна форма на обучение, наречена домашно образование. Вкъщи е най-сигурно и нито един чиновник няма как да обори този факт.
Към блог статия ЯК за 24.02На тържествена церемония в Ерусалим президентът Плевнелиев получи наградата „Приятели на Израел“ за 2016 г. Държавното отличие се връчва на обществено активни личности, които се противопоставят на езика на омразата и на антисемитизма. През януари 2017 г. стана ясно, че Българската православна църква е номинирана за Нобелова награда за мир за спасяването на 48 000 български евреи през Втората световна война. Номинацията е по инициатива на бившия министър на здравеопазването на Израел и депутат ген. д-р Ефраим Снех, професора по право от университета в Хайфа Моше Кешет и адвокат Моше Алони.

Докато за Православната църква съществуват исторически сведения за решаващата ѝ позиция по предотвратяване депортирането на българските евреи по време на Втората световнавойна, за широката общественост е тайна в какво точно се изразява активното и последователно противопоставяне на антисемитизма от страна на г-н Плевнелиев, че да заслужи високото отличие. Не в това обаче е въпросът.

Прави впечатление изключително активната и последователна позиция на държавата Израел в щедрото номиниране и раздаване на награди на хора и организации, които, заслужено или не, са припознати като радетели за каузата на антисемитизма. Разбира се, темата за мотивите на политиките, водени от Израел, е обширна и многопластова, и е обект на задълбочен политически, философски и дори богословски анализ, но все пак, дори на пръв поглед, става ясно, че е налице притеснително обвързване на идеологически натоварените понятия антисемитизъм и реч на омразата.

Тази връзка е толкова сериозно вплетена в съвременния политически светоглед, че драматично е повлияла дори вътрешното законодателство на редица европейски страни, в които изразяването на съмнение в историческата достоверност на Холокоста например се наказва със затвор. Приемането на подобни закони ограничава свободата на словото по недопустимо тираничен начин. Нестихващото бъркане с пръст в раните, причинени от Втората световна война, отново и отново поставя евреите и тяхната държава на пиедестала на вечните жертви, които, ако човек си позволи да критикува, попада в незавидната категорията на мракобесен антисемит, престъпно позволяващ си да борави с тайнственото оръжие, наречено реч на омраза.

Темата за жертвения имидж на държавата Израел не е само политически, но и богословски въпрос. Ние, християните, заради откровението за истинската жертва на Божия Син Исус Христос, дадено ни от Твореца, би трябвало да сме наясно, че не можем да си позволим да възвеличаваме друга жертва, дори ако за тази си позиция бъдем обвинени в постоянно изтъкваните от държавата Израел и нейните симпатизанти антисемитизъм и използване на реч на омраза.



2 2 2017Експертът по национална сигурност Илия Налбантов е внесъл при новоизбрания президент Румен Радев предложение всички първокласници да полагат клетва за вярност към България. Инициативата е подкрепена от директори на училища от Сливен, Сопот, Панагюрище, Копривщица.

Заклинанието вече е било изричано в Сливен на 02.03. 2016г. от първокласниците от Трето основно училище „Д-р Иван Селимински“, както и в училища в градовете Шумен и Кърджали. То звучи ето така:

С науката – напред по пътя нов!
Със знание да расна аз свободен!
То с мъдрост ме дарява и с любов
и светлото му слово ще ме води.
Заклевам се, дори и в труден час,
най-святата ми мисъл да е тази:
с делата си и с думите си аз
България в сърцето си да пазя!
Заклех се!

Логиката на експерта по национална сигурност и инициативния комитет, направили предложението е ясна – тя е изграждане на идентичност у невръстните деца, която да ги направи един ден верни и посветени граждани на България. Притеснителният момент е, че клетвата представлява тържествено обещание, обвързване, уверение в името на нещо свято. С други думи, риториката и посланието във въпросния обет придава божествени характеристики на родината и принудително, по институционален път, натрапва на най-малките граждани религията, която те са длъжни да изповядват.

В цитата от произведението-клетва виждаме, че на първолаците най-святата мисъл трябва да бъде да пазят България в сърцето си. Какво става с родителите, които искат да възпитат своите деца, че тяхната най-свята мисъл е редно да е свързана с вярата в Спасителя Исус Христос? Експертът по национална сигурност има отговор на този въпрос. Г-н Налбантов твърди, че задължителното държавно институционализиране на клетвата е методът децата от различни етноси и религии да се интегрират в единна, универсална ценностна система, която ще гарантира просперитет и успех в бъдещето. Тоест – мнението на родителите с различни религиозни убеждения няма значение, след като държавата вместо тях е дефинирала значението на понятията успех и просперитет за децата им.

Клетвата не изгражда идентичност на българи, а презадава робското бъдеще на първолаците като идолопоклонници, чиято най-свята мисъл трябва да е с дела и думи да пазят България в сърцето си. Липсата на идентичност е наистина голям проблем, но принудително наложената, институционализирана идентичност твори не граждани, а безлични хуманоиди, което вероятно е и целта на всички радетели на каузата на криворазбраната национална сигурност.
ЖурналистикаНа 5 октомври 2016 г, в новинарския сайт OFF News, бе публикувана статия със скандалното заглавие: Венецианските складове: От национален паметник на културата до бар и частна църква. Заинтригуващо, на пръв поглед, но нека разгледаме някои факти.

Място на този материал е отделено в секция Разследване. Ако бъде разследван обаче разследващия журналист Петър Петров, подписал се като автор на статията, ще стане ясно, че той има не само друго име, но се е родил и като представител на различен пол. Става въпрос за журналистката Ирена Данаилова. Озадачаващо обстоятелство е защо госпожата, радетел за справедливост и държавно благополучие, не застава с истинското си име под собственото си писание и снимков материал. Малко вероятно е през последния месец да си е сменила името и фамилията чрез вписване в регистрите на Републиката, както и да се е подложила на една от придобилите популярност в световен мащаб операции за промяна на пола.

Несъответствието между думите, изписани в публикацията, и реалните факти не се изчерпва само с въпроса кой всъщност е автор на статията. В публикуваната информация освен кратка историческа справка за паметника на културата и данни за собствеността на обекта, авторът прави и няколко скандални разкрития във връзка с факта, че Венецианските складове биват използвани от религиозната общност Християнски мисионерски център – Видин.

Г-жа Данаилова (Петров), нападайки религиозната общност, съзнателно пропуска съществени детайли, които хвърлят съвсем различна светлина от тази, идваща от нейните злобни внушения.

Журналистката пропусна да спомене, че частната църква в продължение на няколко години стопанисва по безупречен начин паметник на културата, за който държавата не полага никакви грижи. Оплаквайки се от поражението върху туристическия бранш заради събирането на вярващи във въпросния обект, г-жа Данаилова (Петров) спести информацията, че същите тези вярващи винаги посрещат любезно и безкористно всички желаещи да посетят Венецианските складове и им осигуряват достъп до помещенията, които заради тяхната грижа са в добре поддържан вид. Разследващата списвачка на сензации не обърна внимание и на ремонта на външното помещение на обекта, който има своето изражение не само в похарчените финикийски знаци.

Ирена ДанаиловаГ-жа Данаилова (Петров) хвърли журналистическата си бомба и с разкритието, че Християнски мисионерски център – Видин е църква, развиваща активна дейност, но е нерегистрирана на територията на община Видин. Авторката на статията, разбира се, не отрази, че религиозната общност има право да функционира като такава не само заради закона на земния владетел, но най-вече заради неотменимото право на хората да вярват в Исус Христос, без тази вяра да бъде санкционирана от държавата.

Разбираемо е, че свободата на съвестта и свободата на изразяване на верските убеждения са концепции, твърде сложни за съвременните журналисти – ловци на евтини сензации, които „често виждат света през очите на този, който ги наема“ („Речник на журналистиката“, Тони Харкъп).

Разбираемото обаче не е оправдателно, по-скоро е силно обезпокоително, имайки предвид, че повечето от представителите на журналистическата гилдия възприемат себе си като мисионери, притежаващи силата и властта да са морален коректив на обществото с прогласяване на тяхната истина.

Проблемът е, че морален коректив, който не познава, и дори се противи на Източника на морала, в същността си е фалшив и несъмнено обречен на забвение.


Снимка към статия за 24 ти май ЯКИсторията е наука, която се занимава не само с изследване на фактите, свързани с дадено събитие, но и с анализиране на причините, довели до него. Историческият прочит на миналото винаги преминава през личния светоглед на пишещите история, и ако техните възгледи робуват или са формирани от атеистичен и тоталитарен идеологически климат, можем само да гадаем колко истини, сервирани ни на тепсията на задължителното държавно образование, са подменени и оттук, колко неправилно интерпретирани факти сме приели за неоспорима даденост.

В тази категория влиза и общонародното безкритично възприемане на значението на 24-ти май, денят на славянската писменост и на българската просвета и култура. Днес малцина осъзнават, че делото на Кирил и Методий не се състои в желанието на двама будители да създадат писменост за народ, който си няма такава, само защото би било добре този народ да придобие свои собствени език, култура и идентичност.

Солунските братя са мисионери, чиято основна цел е проповядването на християнската вяра, което води до конкретното следствие – значително културно развитие на славяните. Именно копнежът за разпространение вярата в Исус Христос стои в основата на създаването на глаголицата – азбука, която служи за писменост на езика староцърковен славянски. На този език двамата Божии служители превеждат Библията, като основният им мотив е следният: народ, който не познава истината на Евангелието, да се запознае с нея и да бъде свободен в идентичността, дадена му не от някой друг, а от Самия Бог.

По тази причина, когато разсъждаваме върху живота и реалното свидетелство на Кирил и Методий, е редно да се запитаме експлоатира ли някой тяхното дело, изтъквайки кауза, различна от оригиналния им замисъл? Отговорът на този въпрос, разбира се, е да. И докато през 18 век в борбата за църковна независимост нишката с оригиналния замисъл за създаването на писмеността не е прекъсната, то в годините, последвали освобождението от турско робство, през десетилетията комунистическа диктатура, та чак до ден днешен, делото им е осакатено и упорито експлоатирано, преди всичко за изграждане на доктрина за национална идентичност.

Има ли проблем в крайна сметка? Какво лошо има един народ да има своя собствена идентичност? Погрешно е в постигане на заветната си цел лидерите на същия този народ да жертват историческата истина и да я подменят с такава, която обслужва техните управленски интереси. Съществува сериозен проблем, когато в името на просветата и културата се погребва и едното, и другото чрез съзнателното преиначаване на миналото. В случая – игнорирането на същинската първопричина за просветителската дейност на солунските братя – преводът на Библията и разпространението на вярата в Божия Син Исус Христос.

В крайна сметка можем да дефинираме проблема с неправилен вид национална идентичност по следния начин: няма реална просвета там, където има безсрамна подмяна, и що за култура е тази, която не се интересува от истината. Национална идентичност, изградена върху подмяна, е фалшива идентичност.

Тази подмяна може би виждаме най-ясно в „Химнъ на Св. св. Кирилъ и Методий“, написан от Стоян Михайловски през 1892 г., който с музиката на Панайот Пипков, сътворена девет години по-късно, придобива облика на всеучилищен химн.

Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си ти поднови!

Върви към мощната Просвета!

В световните борби върви,
от длъжност неизменно воден –
и Бог ще те благослови!

Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, дето знаньето живей!

Когато обаче наистина разберем делото на мисионерите Кирил и Методий, то текстът на всеучилищния химн вероятно би ни провокирал да зададем няколко важни въпроса: Къде вървиш ти, народе, когато си забравил, не знаеш или нехаеш за истинската си история? Как просветата те води, о народе, когато си отхвърлил Източника на истинска просвета? И как науката е слънце, невиждащи народе? Не знаеш ли, че истинската светлина, която осветява всеки човек, дойде на света, но ти, народе, не я видя, не я позна, а и не желаеш да я знаеш?1


Авторът препраща към книгата Евангелие от Иоана, гл. 1, ст. 9-11, бел. ред.
Вторник, 23 Февруари 2016 07:18

Дяконът, когото нарекоха „апостол“

Най-голямото престъпление на човешкия род, злодеянието, което съдържа в себе си всички останали, причината за осъждението ни – това е идолопоклонството. – Тертулиан

Народно поклонение пред паметника на ЛевскиНа 18.02.2016 година се навършиха 143 години от смъртта на Васил Иванов Кунчев (Левски), наричан още Дякона или Апостола.  Възпоменателни събития по този повод се проведоха в цялата страна, като за пореден път огромен брой политици, историци, философи, общественици и обикновени хора се врекоха в безрезервна вярност към идеалите на революционера. Повечето българи, разочаровани от абсурдите, с които ежедневно се сблъскват във всяка област на обществения живот, търсят модел за подражание, което ги мотивира да припознаят в героя от Карлово единствената личност, достойна да бъде издигната на недостижим пиедестал. Ето защо почти всеки опит за безпристрастно разкриване на обективната истина около делото на радетеля за освобождение от турското робство е сякаш обречен или на провал, или най-малкото – на забвение.

Както много други значими въпроси, така и темата за личността на Васил Иванов Кунчев остава малко или много встрани от вниманието на църквата. Християните най-често нямат изградено мнение за правилното отношение към националния герой, а ако имат осъзната позиция, то тя рядко се различава съществено от общоприетите обществени нагласи. В статията си „Апостолът, който наричаше себе си „дякон“, публикувана на 18.02.2016 г. в електронното издание pastir.org, д-р Вениамин Пеев, правейки аналог между личността и служението на Исус Христос и делото на Левски, споделя своите богословски разбирания, на които е редно да се обърне специално внимание.

Основната теза на д-р Пеев е, че „… макар да няма математически знак за равенство между двете личности и техните дела и подвизи, близостта на двете саможертви е изкусително близка“. „Едва ли можем да установим такава висока степен на историческа, етическа и ако щете – дори богословска! – близост между Богочовека Христос и който и да било друг от всепризнатите ни родни герои…При Левски обаче нещата изглеждат съвсем различни!“, продължава статията си протестантският богослов. Авторът на „Апостолът, който наричаше себе си „дякон“ подкрепя становището си за „изкусителната близост“ между двете личности  с цитат от произведението на Иван Вазов „Левски“ (1881 г.), което е част от цикъла, съдържащ 12 оди – „Епопея на забравените“: „Дядо Вазов показва невероятно богословско прозрение, когато се провиква в „Епопея на забравените“: „О, бесило славно, / по срам и по блясък ти си с кръста равно!”

Въпреки че д-р Пеев се презастрахова, твърдейки, че няма математически знак за равенство между Богочовека Христос и националния герой Левски, аналог с математическата функция умножение се натрапва на всеки, който е чел цитираното произведение от „Епопея на забравените“. В творбата, спомената с възхитителен и неподражаем патос в статията, виждаме стих, който е не само богохулен, а е богохулен, умножено по сто:
Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори, кат Хуса или кат Симона
за правдата свята да мре под триона.
Народният поет, „който показва невероятно богословско прозрение“по думите на автора на статията, без проблем насочва знака „по-голямо“ към Левски, когато умножава жертвите на сравнените личности по сто. Резултатът е съкрушително показателен – 100 към едно в полза на Кунчев. Странно, но това притеснително, от християнска и богословска гледна точка, твърдение остава встрани от вниманието на д-р Пеев.

Един от основните акценти в статията „Апостолът, който наричаше себе си „дякон“ е поставен върху скромността на Кунчев, който, според автора, макар да има пълното право да нарича себе си „апостол“, се задоволява с не толкова престижната титла „дякон“. Д-р Пеев обръща специално внимание и на самоотверженото служене на Левски на отечеството:Само хора, които са готови да служат „до смърт“ – без фанфари, без лаврови венци, без министерски портфейли! – на едно велико дело, каквото е освобождението на отечеството, могат да бъдат приравнени с Исаевия Служител, с Христос, с Павел, с герои като Левски“. В този текст от статията виждаме ясно, че Левски е приравнен с Божия Син, защото е готов също като Него да служи „до смърт“. Интересно, но д-р Пеев, както вече казахме, в началото на статията се опитва да внуши на читателя, че няма намерение да слага знак за равенство между Богочовека и националния герой, след което поставя точно такъв знак.

Ние християните е редно категорично да заявим и дори „да се провикнем“, че Левски не е Спасителят и че няма качествата на Господ Исус Христос. Някои далечни метафори са допустими, но безкритичната подкрепа за поклонниците на българския национален герой и тези, които насърчават това поклонение, няма общо с християнската вяра и проповед. Сравняването на двете личности, колкото и задълбочено да изглежда на пръв поглед, е обречено да си остане едно повърхностно начинание, защото знакът за по-голямо, сочещ към Единствения Спасител, толкова силно изпъква, че всеки един друг исторически персонаж, пък бил той и Левски, поставен от другата страна на знака, бледнее заплашително.

Защо все пак сравнението между Левски и Исус е наивно, ако не и неприемливо? Освен вдъхновяващите писма и подвизите, с които повечето българи са запознати от уроците в училище, във времето на създаването на Вътрешната революционна организация (ВРО) героят от Карлово, като революционер, не като реформатор, в името на борбата за национална независимост е оставил и послания, и напътствия, които не само не се доближават, но и откровено противоречат на Христовото учение. В писмото си до Д. Попов през лятото на 1872 година пише следното: „И дето има пари, ще искаме, ще искаме, ако не дават, ще вземаме“. За сравнение, набирането на средства за нуждите и делото на Христовата църква е било подчинено на далеч по-зачитащи достойнството методи, отколкото принудителното и насилствено вземане, за което апелира Левски.

„А за даване помощ на светиите излишно е да ви пиша, понеже зная вашето усърдие, за което се хваля с вас пред македонците, че Ахаия още от лани е приготвена; и вашата ревност е подбудила по-голямата част от тях. А пратих братята, да не би да излезе празна моята похвала с вас в това отношение, та да бъдете, както казвах, приготвени; да не би, ако дойдат с мене македонци, та ви намерят неприготвени, да се посрамим ние, да не кажа вие, в тая наша увереност“ (2 Коринтяни 9:1-4). В този пасаж ясно се вижда благородството, с което апостол Павел убеждава църквата в Коринт да бъде щедра в посрещането на нуждите на светиите.

Левски общува с безкомпромисния език на революцията и по въпроси, различни от снабдяването на тайната организация със средства. В писмото му от 1871 година до сливенци четем: „Предателите трябва да бъдат убивани без време“. В кореспонденцията до Любен Каравелов през юли 1872 година се натъкваме на следното: „Величко ефенди до някой ден ще се возвеличи с главата надолу“. Разбира се, в условията на създаване на тайна организация споменатите методи за разправа с родоотстъпници и предатели вероятно са наложителни. Такъв довод обаче единствено може да демонстрира, че Васил Иванов Кунчев би могъл да бъде възприеман като национален герой и добър революционер, но не и като смирен апостол, сравним с личността на Господ Исус Христос.

Аналогията между двете личности налага да си припомним отношението на Богочовека към най-големия предател в човешката история: „А оня, който Го предаваше, беше им дал знак, казвайки: Когото целуна, Той е; хванете Го. И веднага се приближи до Исуса и рече: Здравей, Учителю! и Го целува.  А Исус му каза: Приятелю, за каквото си дошъл, стори го. Тогава пристъпиха, туриха ръце на Исуса и Го хванаха“ (Матей 26:48-50). Разбира се, с този цитат нямам намерение да внуша на читателя, че безкритичният подход към предателството е правилният подход, а само, че в контекста на настоящото разсъждение става ясно колко голяма е разликата между Левски и Божия Син. Толкова, колкото е голяма разликата между падналия човек и Святия Бог.

Въпреки че с внимателния си изказ авторът на „Апостолът, който наричаше себе си „дякон“ се опитва да не прекрачва границата на идолизиране на личността на Васил Левски, с подхода си на безкритичен сравнителен анализ между две напълно различни личности той размива същата тази граница до такава степен, че на практика я заличава. В желанието си да представи личността на революционера в светлина, неприсъща на делото му, д-р Пеев изпраща противоречиви сигнали към читателя, с което несъмнено поставя Васил Иванов Кунчев на опасно висок пиедестал.

В заключение: Идолопоклонническото отношение към политически символи и имена от историята, с намесване на християнска символика, е причината за политическото и духовно робство, под което все още пъшка не само българският народ, но както става ясно от статията на д-р Вениамин Пеев „Апостолът, който наричаше себе си „дякон“, и българската църква. 

Страница 1 от 2