Блог Свобода за всеки
Явор Костов

Явор Костов

images 23Насилствената принуда е нерядко срещан метод за правене на политика в български условия. Историята ни изобилства от примери на самозабравили се управници, използващи инструментите на властта за осъществяване на натиск върху народа. Все още има живи свидетели на зловещата кампания по колективизацията на земята, случила се при управлението на Вълко Червенков.

В строго секретната брошура от онова време със заглавие Наръчник на агитатора и подзаглавие 12 метода за агитация на кулаците и неосъзнатите селяни да влизат в ТКЗС,[1] разпространена сред осъществяващите директивата на комунистическата партия, можем да прочетем следните указания:


„Метод 1 – Нагледна агитация“ – иначе казано, писане на лозунги и обиди по стените на селяните, несъгласни да се разделят доброволно със земя и добитък.
„Метод 2 – Нощни агитки – комсомолци обикалят и пеят под прозорците песни с текст като този: Ако не влезеш, чичо, в текезесето – ще увиснеш утре, чичо, на въжето.
„Метод 4 – Физическа принуда.“
„Метод 5 – Психическа обработка.“
„Метод 6 – Психическа обработка на децата в училище“ – особено подъл начин за манипулиране.
„Метод 8 – Търкаляне в бъчва…“

В наръчника има и още по-жестоки методи, насочени към пречупване на човешкото достойнство в името на изпълнението на партийната повеля, които нагледно демонстрират извратеността в мисленето на комунистическите функционери. Каква обаче е връзката на гореизложената информация с темата за образованието в България в настоящия исторически момент? Отговорът е следният: няма голяма разлика в мисленето на властта тогава и сега. Да, разбира се, че принудата днес е по-различна, по-демократична, по-ненатраплива, по-благородна, с по-хуманни цели, но все пак си остава принуда.

Министър Красимир Вълчев, също като управника от 50-те години на миналия век, използва ресурсите на властта, за да вкара всички в училищното ТКЗС. Нека си припомним с каква последователност г-н Вълчев изпълнява обещанието си всяко дете, което не ходи на задължителната детска градина или на училище, да бъде издирено (със смелата и самоотвержена намеса на полицията) и вкарано в задължителна предучилщна група или в училище.

Също както управника от 50-те години на миналия век, министърът изпълнител на линията на поведение на политическия елит заявява благородни намерения, зад които обаче прозират нечистите стремления към унифициране и социализиране (каквото и да значи това понятие в съзнанието на власттана гражданина строител на едно ново светло бъдеще.

Също както управника от 50-те години на миналия век, г-н Вълчев не вижда, че докато се е заел с оправяне на системата, системата се разпада отвътре. На дневен ред е поредният случай на разкрития за така наречените мъртви души в образованието. В професионалната гимназия в Бяла, където по документи учат 600 души, става ясно, че класните стаи са празни и че хора, които дори не знаят на изпит по какъв предмет се явяват, взимат именно този изпит.

И ако на някого му се струва неоснователно сравнението училище – ТКЗС, то моля съмняващият се читател на този материал да обърне внимание на животинското поведение на вече въдвореното в системата дете. Ще си позволя да цитирам буквално част от статия в сайта dnes.bg от 12.11.2017 г. със заглавие Пред публика и организирано: Не улични, а училищни боеве!:

Ученици продължават да решават проблемите помежду си с юмручни боеве, които се провеждат в различни части на Варна в почивните дни и извън училище. Бойните срещи стават тайно от учители и родители и пред публика от други ученици, които наблюдават битките, пише "Монитор".
Последната информация за сблъсък между непълнолетни момичета достига до Регионалното управление на образованието във Варна с видоекасета. В придружаващото писмо до шефката на РУО Венцислава Генова анонимният изпращач моли за намеса и прекратяването на подобни боеве, на които присъстват голяма група ученици. Сеирджиите насъсквали биещите се с окуражителни викове и ръкопляскане.

Ако министърът чете подобни материали или е видял с очите си тези ученически животински сблъсъци, публикувани в социалните мрежи, нека не се обижда от сравнението на училищната система с ТКЗС. Може би ще е добре и да си припомни, че както комунистическото ТКЗС се разпадна заради утопичната идея, вплетена в него, и порочността на изпълнението на тази идея, така и образователната система, в този ѝ вид, е на път да се разклати фатално – ако принудата не бъде заменена със здрав разум и освобождаване на образованието от диктатурата на държавата.


[1] Информацията е взета от книгата „Български хроники“ от Стефан Цанев, стр. 273 – 274, том 4, изд. къща „Труд“, 2009 г., изд. къща „Жанет“, 2009 г.




imagesПроблемът с алчността не е ограничен от държавни граници или от определени исторически епохи. Любовта към парите е в основата на безброй конфликти, разрушени съдби и погребани взаимоотношения. Усещането за сигурност, което дава финансовата обезпеченост, често вкарва човек в капана да осмисли съществуването си с копнежа за безгранично притежаниване на материални блага, осигуряващи му живота, който вярва, че заслужава.

При мащабите, които явлението сребролюбие е придобило днес, не е трудно да констатираме, че то има характеристиките на болест, нанасяща тежки поражения върху ценностната система на обществения организъм. Каква е нуждата да бъдем инициативни или да се трудим, когато пред нас стои атрактивно продаваната от медиите алтернатива, разконспирирана като масов телевизионен хазарт?

Според проучване на Института за социални изследвания и маркетинг МБМД, направено през 2016 година, половината българи играят популярните телевизионни игри, предлагащи лесни пари. С видимото изражение на хазартната мания всеки българин е свикнал дотолкова, че  гледката на мъже и жени от всички възрасти, усилено търкащи билетчетата, щедро предлагани в супермаркети, квартални магазинчета, бензиностанции и улични лафки, се е превърнала в неизменна част от ежедневието ни. Но как да устоиш на изкушението да играеш, когато тези скъпи картончета, потенциален източник на светкавичен материален успех, са представени с  толкова красноречиви наименования: „Кеш Кръстословици“, „Златните пирамиди“, „Американско бинго“, „Ново Бинго“, „Супер Лото + 2017“, „Кеш х 20“, „Бинго милиони“, „Китайски дракон“, „Околосветско пътешествие“, „Карибско съкровище“.

А какво да кажем за особено впечатляващата облага от билета „Печалба за цял живот“. Ако имаш онова нещо, което суеверният българин нарича късмет, с един удар ще решиш финасовите си проблеми завинаги. Или поне докато не срещнеш смъртта. Предложението е толкова апетитно, че е много трудно да му се противопоставиш – 20 години по 10 000 лева на месец. Специално за теб. Защото ти заслужаваш.

Сребролюбието е термин, който бива забравян право пропорционално с нарастването на бездуховността и антихристиянските настроения в обществото. И това е логично, защото как човекът, формирал ценностите си върху битовите житейски мъдрости веднъж се живее и аз заслужавам, ще е в състояние да обърне внимание на думите на Дърводелеца Исус, Когото някои наричат Господ, Който предупреждава хората с думите: „Понеже какво ще се ползва човек, ако спечели целия свят, а живота си изгуби, или какво ще даде човек в замяна на живота си?“.[i] „Сребролюбието е корен на всякакви злини[ii], учи от своя страна апостол Павел, но има ли кой да го чуе, когато християнската истина, морал и ценности са остарели и ненужни според днешните популярни тенденции в обществото.

В заключение на тези кратки разсъждения за лесните печалби и последиците от тях бих искал да обърна внимание на следното: съвременният човек се е втурнал да решава финансовите си предизвикателства по примитивно елементарен начин, забравяйки, че най-важното, което притежава, е собствената му душа. Този, който иска да запази живота си, ще трябва да промени нещо в него. За да не го загуби, ще трябва да го посвети не на стремежа за трупане на лесни пари, а на нещо друго. Или по точно – на Някого Другиго. Защото Той заслужава.


[i] Евангелието според Матей 16:26  (Бел. авт.)

[ii] 1 Послание на апостол Павел до Тимотей 6:10 (Бел. авт.)



Изразът „хляб и зрелища“ за пръв път е употребен от римския поет Ювенал. Значението му е, че докато обществото е погълнато от потребното за стомаха и от удоволствията си, то няма как да е ангажирано с истински значимите събития и нравствени въпроси на ежедневието.  Днес съвремието ни е белязано както от невиждано развитие на технологиите, така и от безпрецедентен етичен упадък. Атеизмът, източните духовни практики, квазирелигиозните настроения и други заблуди са поставили модерния човек в състояние на радикално отхвърляне на автентичната християнска вяра, която, единствена, съдържа в себе си отговорите на всеки наболял въпрос.

В настоящето мнозинството хора, повлияни от официалната политика на ООН и на отделните държави, се тревожи неистово от замърсяването на планетата, но всячески отказва да идентифицира източниците на токсично обгазяване на моралната атмосфера, което е в пъти по-опасно от замърсяването на околната среда.

Един от най-сериозните причинители на отравянето на атмосферата е голяма част от съвременния шоубизнес. Шоубизнесът е ефикасно средство за въздействие върху хората. Той държи в ръцете си някои от лостовете, с които може да се дирижира начина, по който обществото да мисли. Той създава кумири и се опитва да развенчава вечни ценности. Той се стреми да забавлява дори тогава, когато е нормално, логично и редно да се скърби. Той възхвалява леви, хуманистични идеи и нагло промоцира пагубното движение от изток към запад, познато като културален марксизъм. Той внушава послания, според които с безкритично отношение, и дори с приветстване, хомосексуалната извратеност например трябва да бъде приемана като обичайно и морално неутрално явление. В наглостта си той евтино и без страх от Бога узурпира качествата на Създателя и ги приписва на себе си. Пример за това е рекламата на нашумялото шоу за музикални таланти X-фактор, която звучи по следния начин: X-фактор, сътворението на звездите.

Отдавна не е тайна, че в съвременния шоубизнес все по-често, безогледно и арогантно биват  използвани послания, които  имат откровено антихристиянски и богохулен характер. Да вземем за пример изключително популярното предаване Биг Брадър. Името на шоуто е взето от романа 1984 на Джордж Оруел, в който Големият брат (Big Brother) осъществява диктаторското си управление чрез непрекъснато наблюдение на поданиците си.  Фразата „Големият брат те наблюдава!“ следва да внуши, че има кой да те контролира, и този някой е вездесъщ.

Богохулната риторика във воайорското шоу се натрапва отвсякъде.  Биг Брадър вижда всичко. Той е нашият бог, Биг брадър ви обича, обичайте го и вие, и други подобни, обгазяват жадния за хляб и зрелища зрител. Някои афишират предаването като социален експеримент, но всъщност то е шоуподготовка на нищо неподозиращия зрител да свиква със статута си на опитно мишле, чийто живот ще бъде дирижиран от някой, който си играе на Бог.

И когато говорим за експеримент, се сещам за популярната метафора за сваряване на жива жаба. За да се осъществи това деяние, не е необходимо жабата да се  поставя във вряла вода. Тя веднага ще употреби всичките си умения, за да се измъкне от зоната, в която животът ù е застрашен. Кожните ù рецептори ще я предупредят, че е в смъртна опасност. По тази причина, тя се пуска във вода с нормална температура. После топлината постепенно се увеличава. Обреченото земноводно не разбира, че му се готви зловеща изненада с фатални последици, докато не стане твърде късно.

Днешният свят, точно като тази жаба, е на път да се свари в среда, в която температурата на неистината и злото се увеличава постепенно, но сигурно. Духовно невеж по отношение на опасността, която го дебне, съвременният човек живее в среда, в която копчето на котлона сочи последната степен. Температурата е достигнала опасни нива, но верен на своята мисия, шоубизнесът продължава да внушава, че всичко, от което имаме нужда, е хляб и зрелища.  Такъв начин на мислене е токсично заразен и е началото на края на всяка една цивилизация
Към статия 5 септ. 2017Статистиката за страдащите от депресия българи е изключително обезпокоителна, а изглед тя да придобие по-благоприятни стойности като че ли няма. Според данните на Евростат за далечната вече 2015 година, около 8 на сто от българите на възраст 18 и повече години страдат от различни форми на депресивни симптоми. По неофициални сведения обаче,  различни прояви на душевното състояние, познато като депресия, се забелязват у около 1 милион българи.

Възможно ли е да се установи каква е причината за този притеснителен факт, свързан с психичното здраве на съвременния български гражданин? Имайки предвид, че най-често срещаните депресивни симптоми са потиснато настроение, липса на удоволствие от преживявания, намалена енергия, понижена концентрация, забавена мисъл, нерешителност, можем да предположим, че нещо, свързано със средата, в която живеят хората, краде от мотивацията им да намерят смисъла на съществуването си. И оттук идваме до въпросакакво в крайна сметка е толкова токсично в тази среда, че да обезсърчава и обезсилва, по този драматичен начин, обикновения човек и да му отнема възможността да живее спокоен и смислен живот?

Различните експерти, занимаващи се с този проблем, вероятно имат своите научно-обосновани предположения, но аз искам да се спра на една непретенциозно звучаща хипотеза, която се изразява в следнотоХората се объркват тогава, когато истината е заменена с лъжа. Феноменът на подменените ценности в българското (и не само) общество предразполага към върлуване на епидемията на психичните заболявания. Подменените ценности тровят въздуха, който дишаме, далеч повече от индустриалното замърсяване на околната среда. Източниците, които произвеждат разстройващия психичното здраве смог, не са малко и всички те са свързани с вредата от подмяната на истината с лъжа. Примерите за това вредно за здравето замърсяване ни заливат от сутрин до вечер и ние така сме свикнали с присъствието им, че вече ги приемаме за нещо нормално, а то не е.

Подменените ценности са навсякъде, като започнем от информационните емисии на водещите телевизионни канали, които черпят вдъхновение от лявата западна CNN, преминем през държавната политика за отвличане на деца от родителите, за да бъдат въдворени в лагера за промиване на мозък, наречен българско държавно училище, и стигнем до умопомрачаващите послания в песните на Гери-Никол, Дара, Криско и множеството подобни на тях, формиращи ценности в цяло  едно поколение, което се очаква да е бъдещето на нацията.

Вероятно подмяната на ценности най-кратко и ясно може да бъде  илюстрирана с арогантната замяна от съвременните хуманисти-атеисти на призива  In God we trust (На Бога уповаваме) с In good we trust (Уповаваме на доброто). Доброто в тяхната подмяна е същността на човешкия бунт срещу Божия стандарт за добро и зло, истина и лъжа.

Съществува един-единствен начин замърсяването, водещо до объркване в психиката на хората, да спре. Този начин е връщане към истината такава, каквато е – абсолютно понятие, идващо от Библията, средство за разкриване на същността на надеждата, Личност, чието име е Исус Христос. Ако това не се случи, трябва да сме наясно, че процесите на разпад в обществото, в това число и на задълбочаване на депресията, са едва в началото си.

Според данните на актуализираната демографска стратегия (20122030) демографската криза в България е на път да прерасне в истинска катастрофа. Селата и по-бедните райони с неработеща икономика обезлюдяват с темпове, характерни за общества, изложени на постоянни тежки природни бедствия или военни конфликти. Само за миналата година населението на страната е намаляло с 45 хиляди души и очакванията са тази тенденция да продължи. Закрити са 24 населени места, а 172 са безлюдни. Според методите за прогнози на ЕС през 2020 г. българите ще са под 7.1 милиона души, а през 2050 г. населението ще намалее до около 5.7 милиона души. Иначе казано – плодородната българска земя прогресивно се превръща пустош, в която хората не желаят или не могат да живеят.

Задълбоченият и изчерпателен анализ на произхода на тези будещи сериозно безпокойство процеси не е лесна задача и вероятно, за да бъде изчерпателно решена, в решаването ѝ ще трябва да бъде впрегнат сериозен изследователски ресурс. И все пак опитът, придобит от няколко хиляди години човешка история, ни напомня, че често най-сложните проблеми, пред които човек е изправен, имат своето не толкова сложно обяснение. Зад видимите белези на обезлюдяването, познати ни като отрицателен прираст на населението, висока смъртност, миграция по икономически причини, висок процент на недоволни от живота хора, стоят съвсем конкретни морални причини. И заговорим ли за позабравената дума морал, най-логично е да се обърнем към нейния източник – Библията. Ако вникнем внимателно в Светото Писание, ще установим, че съществува рационално обяснение на факторите, поради които една земя запустява.

Тези фактори обикновено се отнасят до неизвадения на показ и неочистен грях, с който е пропита една земя. И понеже фокусът ни е земята на България, трябва да сме наясно, че за да има бъдеще, за да не се стопи народът ѝ, този народ ще трябва безкомпромисно да отвори някои от залепналите страници на миналото си и да се насили да ги прочете и разбере. Това е един от начините за придобиване на истинска идентичност. Популярната сентенция (макар и малко перифразирана) разкрива истината, че народ, който не познава миналото си, не може и няма да има бъдеще.

А българският народ все още не знае, или по-лошо – нехае, за факта, че недалечното му минало е пропито с много кръв. Кръв, за която трябва да се напомня, за да се даде шанс на този народ да потърси истинската промяна, която да му осигури бъдеще, и тази земя да бъде очистена.

Става дума за кръвта, пролята от комунистическите функционери, които за период от няколко кратки години след 9-ти септември 1944 г. съумяха да унищожат голяма част от цвета на нацията. Тази история все още е погребана или в най-добрия случай – за нея се говори недостатъчно и с недомлъвкиЗаконът за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, приет през 2000 г., и историческите изследвания по темата са добро начало, но не са достатъчни, особено ако ги сравним с мащаба на злото, което комунистическите престъпници причиниха на народа си. За съжаление, тъжната констатация е, че все още историческата страница за зверствата на комунистите е прецизно накъсана и съзнателно пооцапана с множество мастилени петна, за да се осуети прочита на цялата информация за онзи период, който продължава да омърсява настоящето и пречи на бъдещето.

Когато погледна статистическите данни, които разкриват, че най-голямо намаляване на населението е отчетено във видинския регион, и си спомня за клането, извършено на 17 септември 1944 г. във Вълчешкия дол, недалеч от Видин, на около двадесет километра от града, не мога да се разделя с усещането за връзката между кървавата българска история и демографската криза в България. Задавам си въпроса има ли връзка между бедността и бягството на множество хора от северозападната българска територия и факта, че историята за стотиците избити и хвърлени в дола офицери, доктори, адвокати, търговци, свещеници е непозната на видинчани, а тези, които поназнайват нещо за нея, мълчат, защото все още ги е страх да говорят.

Не мога да избягам от чувството, че днес запустялото и обрасло лобно място на множеството зверски избити във Вълчешкия дол българи е метафора за негилижираната и погребана история на страната, която омърсява земята, защото все още е недостатъчно разказана.  
Правилният прочит на цялата историческата страница е по-важнен за народа на България от безличната статистика за предстоящата демографска катастрофа, защото в правилния прочит се съдържа шансът за разрешаване на кризата. Ако историците не желаят да предложат този прочит, дали това не е мисия на църквата? Не само заради нейните мъченици, заплатили с живота си през същия този период, но и заради просветителската и пророческа роля, която Сам Бог ѝ е отредил.

Към ст. ЯК 30 юниВ началото на седмицата световните информационни агенции предадоха една колкото екзотична, толкова и натоварена с пропаганден заряд новина. 24-годишната Меган Куото, капитан от канадския Втори пехотен батальон „Принцеса Патриша“, води церемонията по смяна на кралския караул пред Бъкингамския дворец. Поводът за посещението на представителната армейска част във Великобритания е свързан със 150-ата годишнина от независимостта на Канада.

Смяната на караула пред двореца на кралицата не е някакъв лишен от смисъл ритуал с нищожно провинциално значение, а е цяло представление. Облечените в неподражаемо красиви парадни униформи тежко маршируващи войници внушават усещането за могъществото на Велика Британия и вдъхват респект у всеки, който би дръзнал да стане враг на короната.

Този будещ възхищение ефект от тържественото събитие обаче придоби съвсем различен оттенък по време на церемонията пред Бъкингамския дворец, когато 24-годишният офицер от женски пол, със своя нежно мелодичен глас започна да издава заповеди на силните и снажни мъже от караула. Ефектът от командирските действия на младата дама с капитански пагони бе поразителен. В рамките на няколко кратки минути тази величествена традиция, изграждана в продължение на години, олекна. Тържеството се превърна в тъжна комедия и в крайна сметка разкри амортизираното величие на някогашната империя.

Назначаването на капитан Куото за екзекутор на една емблематична традиция не е просто екстравагантен акт. То е поредно решение, чрез което бива проявен тежкият симптом за дълбоко морално объркване. Конфузия, характерна не само за британското, но и за западните общества като цяло. Женското командване на караула пред Бъкингамския дворец за пореден път изведе на показ противоестествената концепция за функционалното равенство между половете. Именно тази идея, изповядвана от всички съвременни леви пропагандатори на феминизма, виждаме реализирана в абсурдната ситуация – жени, наскоро напуснали юношеската възраст, да командват силни мъже, чието естество е да бъдат войни, защитници на мира.

Във време, в което дори най-непрозорливите членове на обществото разпознават сериозната заплаха от настъпващата в Европа ислямизация, пред Бъкингамския дворец бе демонстрирана мощта на западната армия. Неин изразител е вчерашното момиче с офицерски чин Меган Куото, чието най-силно оръжие е щедро да пръска женствено очарование. Едва ли този ход ще стресне фанатизираните врагове на западната демокрация. Напротив. Той изглежда като покана за действие.
Снимка към статия ЯК 19 майИма нещо нередно, когато министърът на образованието звучи като намръщен полицейски инспектор от телевизионен сериал, решен да се справи с престъпността веднъж завинаги. Точно такъв тон държа на първата си пресконференция министър Красимир Вълчев. По време на събитието висшият държавен служител смело разкри целите, които си е поставил и възнамерява да постигне в рамките на мандата на сегашното правителство. Най-грандиозната от тях е справянето с неграмотността.  Стремежът на г-н Вълчев, като управител на институцията, е всяко дете, което не ходи на задължителната детска градина (от 5 г.) или на училище, да бъде издирено и вкарано в задължителна предучилщна група или в училище.

Министър Вълчев мотивира намеренията си по следния начин: „България е изправена пред предизвикателството на намаляващ дял на работната сила, продължаваща миграция и увеличаващ се дял на лицата от уязвимите групи, в които родителите са с нисък образователен статус, а в тези семейства респектът към образованието е нисък. Това прави предизвикателствата пред нас и пред социално-икономическото развитие на страната още по-големи. Рецептата за преодоляването му е доста по-сложна от записаното в управленската програма. Трябва да използваме всички дейности и мерки за постигането на тази цел. В опростения му вариант това означава решителни мерки плюс мотивирани учители."

Думите на министъра предизвикват множество основателни притеснения у българския гражданин, който отказва да приеме за чиста монета всяко управленско действие на държавната машина. Когато става въпрос за децата ни обаче, мизата се увеличава още повече и нуждата тревогата да прерасне в критично отношение и гражданско противопоставяне на акцията по издирване и задържане на деца, обучавани в къщи, например, се налага от само себе си. Смущаващо е обстоятелството, че за българския образователен чиновник понятието грамотност  е свързано единствено с арестуването на детето в държавната училищна система и индоктринирането му в нея.

Нека си спомним, че България все още не признава алтернативните форми на обучение, в които родителите имат основната роля. Именно чиновническата, ограничителната интерпретация на министъра, боравещ с термина неграмотност, поставя неотложната нужда от прецизното дефиниране, внимателното осмисляне и фундаменталната промяна на образователната реалност в страната. Всяко истински демократично общество би следвало да познава, разбира и цени свободата и да осъзнае, че не използването на силовите мерки за насилствено издирване и задържане на децата в държавната институция, а освобождаването на образованието от чиновническите клещи е един от най-важните начини за преодоляване на неграмотността.

Българският политически опит показва тенденция, която би била много смущаваща, ако нямаше своята сериозна положителна страна, а именно: в повечето случаи намеренията на имащите власт не отговарят на техните възможности. Ако пропорциите между желание и осъществяване на управленските решения бяха изравнени досега, то в България отдавна щеше да властва диктатура, макар и скрита зад привидно демократична фасада. Фактът, че властта е неспособна да устои в заявените намерения обаче, не бива да ни успокоява, защото наличието на подобна мисъл в главите на управляващите означава, че те наистина желаят да превърнат собствените си граждани в марионетки, управлявани от нахакан кукловод със съмнителни умения, който е възприел твърде сериозно властта си да дърпа конците.
Снимка към блог статия 13.04След зачестилите случаи на насилие в българските училища, някои от които завършиха с фатален край, Министерство на образованието и науката излезе със серия от мерки, предназначени да спрат агресията сред подрастващите българчета, рожба на държавната образователна система. Министър Николай Денков обяви пред медиите, че държавата е изготвила обширен план, за да засили сигурността в училищата. В изработения национален механизъм са предложени 22 конкретни мерки, чрез които се очаква да бъде овладяно зачестилото насилие сред учениците. В кризисния план е предвидено да бъдат създадени патрули, които да следят за дисциплината, всяко дете да има достъп до психолог, както и да бъдат обучени хора, които да следят на камерите в реално време случващото се в училищните сгради.

На пръв поглед можем да се заблудим, че сякаш висшите образователни администратори най-сетне са започнали да действат адекватно и са на път да решат отдавна съществуващия проблем с невъздържаното поведение на учениците. По-внимателно вникване в темата обаче ще ни отведе до извода, че предвидените от МОН разпоредби няма как да предпазят децата от насилието в училище, защото външният контрол не лекува вътрешната болест на системата. Години наред българските политици и чиновници отказват да признаят, че съществува изход от безпътицата – изход, който е единствената алтернатива на държавната образователна система.

Начинът на мислене на министри, депутати, учители, психолози и всички, ангажирани с българското училище, е симптоматичен и този факт прозира от години. Ето защо следва да се запитаме не е ли логично в българското общество, в което всеки е някой друг – сервитьорката е народен представител, репортерът е политически анализатор, докторът е бизнесмен, ученикът да е патрулиращ полицай, психологът да е капелан, а родителят да е заложник на системата? Отговорът се налага от само себе си и хвърля светлина върху причината, която превръща децата в насилници, насилени или оператори-воайори, които качват в мрежата бруталните клипчета с батални сцени от класната стая.

На фона на последните събития в родните школа́, доводът, че децата, обучаващи се вкъщи, не се социализират, звучи меко казано нелепо. Крайно време е държавният чиновник да осъзнае, че социализацията има друго измерение, различно от това подрастващият да учи от другарчета и учители морално осъдими практики, да натрупва в себе си агресия от насилието, насочено срещу него, да се усъвършенства в боравенето с презервативи в невръстна възраст или да попива пагубната позиция на безкритично отношение към хомосексуализма. Все практики, които небезразличните мама и татко сигурно са констатирали като обичайни в държавното училище.

Ако сме отговорни родители и не се плашим от това да направим стъпка встрани от системата, все някога ще трябва да стигнем и до отговора на въпроса как да предпазим децата си от насилието в училище? Този отговор е твърде различен от 22-те мерки, оповестени от министър Денков, и звучи така: съществува алтернативна форма на обучение, наречена домашно образование. Вкъщи е най-сигурно и нито един чиновник няма как да обори този факт.
Към блог статия ЯК за 24.02На тържествена церемония в Ерусалим президентът Плевнелиев получи наградата „Приятели на Израел“ за 2016 г. Държавното отличие се връчва на обществено активни личности, които се противопоставят на езика на омразата и на антисемитизма. През януари 2017 г. стана ясно, че Българската православна църква е номинирана за Нобелова награда за мир за спасяването на 48 000 български евреи през Втората световна война. Номинацията е по инициатива на бившия министър на здравеопазването на Израел и депутат ген. д-р Ефраим Снех, професора по право от университета в Хайфа Моше Кешет и адвокат Моше Алони.

Докато за Православната църква съществуват исторически сведения за решаващата ѝ позиция по предотвратяване депортирането на българските евреи по време на Втората световнавойна, за широката общественост е тайна в какво точно се изразява активното и последователно противопоставяне на антисемитизма от страна на г-н Плевнелиев, че да заслужи високото отличие. Не в това обаче е въпросът.

Прави впечатление изключително активната и последователна позиция на държавата Израел в щедрото номиниране и раздаване на награди на хора и организации, които, заслужено или не, са припознати като радетели за каузата на антисемитизма. Разбира се, темата за мотивите на политиките, водени от Израел, е обширна и многопластова, и е обект на задълбочен политически, философски и дори богословски анализ, но все пак, дори на пръв поглед, става ясно, че е налице притеснително обвързване на идеологически натоварените понятия антисемитизъм и реч на омразата.

Тази връзка е толкова сериозно вплетена в съвременния политически светоглед, че драматично е повлияла дори вътрешното законодателство на редица европейски страни, в които изразяването на съмнение в историческата достоверност на Холокоста например се наказва със затвор. Приемането на подобни закони ограничава свободата на словото по недопустимо тираничен начин. Нестихващото бъркане с пръст в раните, причинени от Втората световна война, отново и отново поставя евреите и тяхната държава на пиедестала на вечните жертви, които, ако човек си позволи да критикува, попада в незавидната категорията на мракобесен антисемит, престъпно позволяващ си да борави с тайнственото оръжие, наречено реч на омраза.

Темата за жертвения имидж на държавата Израел не е само политически, но и богословски въпрос. Ние, християните, заради откровението за истинската жертва на Божия Син Исус Христос, дадено ни от Твореца, би трябвало да сме наясно, че не можем да си позволим да възвеличаваме друга жертва, дори ако за тази си позиция бъдем обвинени в постоянно изтъкваните от държавата Израел и нейните симпатизанти антисемитизъм и използване на реч на омраза.



2 2 2017Експертът по национална сигурност Илия Налбантов е внесъл при новоизбрания президент Румен Радев предложение всички първокласници да полагат клетва за вярност към България. Инициативата е подкрепена от директори на училища от Сливен, Сопот, Панагюрище, Копривщица.

Заклинанието вече е било изричано в Сливен на 02.03. 2016г. от първокласниците от Трето основно училище „Д-р Иван Селимински“, както и в училища в градовете Шумен и Кърджали. То звучи ето така:

С науката – напред по пътя нов!
Със знание да расна аз свободен!
То с мъдрост ме дарява и с любов
и светлото му слово ще ме води.
Заклевам се, дори и в труден час,
най-святата ми мисъл да е тази:
с делата си и с думите си аз
България в сърцето си да пазя!
Заклех се!

Логиката на експерта по национална сигурност и инициативния комитет, направили предложението е ясна – тя е изграждане на идентичност у невръстните деца, която да ги направи един ден верни и посветени граждани на България. Притеснителният момент е, че клетвата представлява тържествено обещание, обвързване, уверение в името на нещо свято. С други думи, риториката и посланието във въпросния обет придава божествени характеристики на родината и принудително, по институционален път, натрапва на най-малките граждани религията, която те са длъжни да изповядват.

В цитата от произведението-клетва виждаме, че на първолаците най-святата мисъл трябва да бъде да пазят България в сърцето си. Какво става с родителите, които искат да възпитат своите деца, че тяхната най-свята мисъл е редно да е свързана с вярата в Спасителя Исус Христос? Експертът по национална сигурност има отговор на този въпрос. Г-н Налбантов твърди, че задължителното държавно институционализиране на клетвата е методът децата от различни етноси и религии да се интегрират в единна, универсална ценностна система, която ще гарантира просперитет и успех в бъдещето. Тоест – мнението на родителите с различни религиозни убеждения няма значение, след като държавата вместо тях е дефинирала значението на понятията успех и просперитет за децата им.

Клетвата не изгражда идентичност на българи, а презадава робското бъдеще на първолаците като идолопоклонници, чиято най-свята мисъл трябва да е с дела и думи да пазят България в сърцето си. Липсата на идентичност е наистина голям проблем, но принудително наложената, институционализирана идентичност твори не граждани, а безлични хуманоиди, което вероятно е и целта на всички радетели на каузата на криворазбраната национална сигурност.
ЖурналистикаНа 5 октомври 2016 г, в новинарския сайт OFF News, бе публикувана статия със скандалното заглавие: Венецианските складове: От национален паметник на културата до бар и частна църква. Заинтригуващо, на пръв поглед, но нека разгледаме някои факти.

Място на този материал е отделено в секция Разследване. Ако бъде разследван обаче разследващия журналист Петър Петров, подписал се като автор на статията, ще стане ясно, че той има не само друго име, но се е родил и като представител на различен пол. Става въпрос за журналистката Ирена Данаилова. Озадачаващо обстоятелство е защо госпожата, радетел за справедливост и държавно благополучие, не застава с истинското си име под собственото си писание и снимков материал. Малко вероятно е през последния месец да си е сменила името и фамилията чрез вписване в регистрите на Републиката, както и да се е подложила на една от придобилите популярност в световен мащаб операции за промяна на пола.

Несъответствието между думите, изписани в публикацията, и реалните факти не се изчерпва само с въпроса кой всъщност е автор на статията. В публикуваната информация освен кратка историческа справка за паметника на културата и данни за собствеността на обекта, авторът прави и няколко скандални разкрития във връзка с факта, че Венецианските складове биват използвани от религиозната общност Християнски мисионерски център – Видин.

Г-жа Данаилова (Петров), нападайки религиозната общност, съзнателно пропуска съществени детайли, които хвърлят съвсем различна светлина от тази, идваща от нейните злобни внушения.

Журналистката пропусна да спомене, че частната църква в продължение на няколко години стопанисва по безупречен начин паметник на културата, за който държавата не полага никакви грижи. Оплаквайки се от поражението върху туристическия бранш заради събирането на вярващи във въпросния обект, г-жа Данаилова (Петров) спести информацията, че същите тези вярващи винаги посрещат любезно и безкористно всички желаещи да посетят Венецианските складове и им осигуряват достъп до помещенията, които заради тяхната грижа са в добре поддържан вид. Разследващата списвачка на сензации не обърна внимание и на ремонта на външното помещение на обекта, който има своето изражение не само в похарчените финикийски знаци.

Ирена ДанаиловаГ-жа Данаилова (Петров) хвърли журналистическата си бомба и с разкритието, че Християнски мисионерски център – Видин е църква, развиваща активна дейност, но е нерегистрирана на територията на община Видин. Авторката на статията, разбира се, не отрази, че религиозната общност има право да функционира като такава не само заради закона на земния владетел, но най-вече заради неотменимото право на хората да вярват в Исус Христос, без тази вяра да бъде санкционирана от държавата.

Разбираемо е, че свободата на съвестта и свободата на изразяване на верските убеждения са концепции, твърде сложни за съвременните журналисти – ловци на евтини сензации, които „често виждат света през очите на този, който ги наема“ („Речник на журналистиката“, Тони Харкъп).

Разбираемото обаче не е оправдателно, по-скоро е силно обезпокоително, имайки предвид, че повечето от представителите на журналистическата гилдия възприемат себе си като мисионери, притежаващи силата и властта да са морален коректив на обществото с прогласяване на тяхната истина.

Проблемът е, че морален коректив, който не познава, и дори се противи на Източника на морала, в същността си е фалшив и несъмнено обречен на забвение.


Снимка към статия за 24 ти май ЯКИсторията е наука, която се занимава не само с изследване на фактите, свързани с дадено събитие, но и с анализиране на причините, довели до него. Историческият прочит на миналото винаги преминава през личния светоглед на пишещите история, и ако техните възгледи робуват или са формирани от атеистичен и тоталитарен идеологически климат, можем само да гадаем колко истини, сервирани ни на тепсията на задължителното държавно образование, са подменени и оттук, колко неправилно интерпретирани факти сме приели за неоспорима даденост.

В тази категория влиза и общонародното безкритично възприемане на значението на 24-ти май, денят на славянската писменост и на българската просвета и култура. Днес малцина осъзнават, че делото на Кирил и Методий не се състои в желанието на двама будители да създадат писменост за народ, който си няма такава, само защото би било добре този народ да придобие свои собствени език, култура и идентичност.

Солунските братя са мисионери, чиято основна цел е проповядването на християнската вяра, което води до конкретното следствие – значително културно развитие на славяните. Именно копнежът за разпространение вярата в Исус Христос стои в основата на създаването на глаголицата – азбука, която служи за писменост на езика староцърковен славянски. На този език двамата Божии служители превеждат Библията, като основният им мотив е следният: народ, който не познава истината на Евангелието, да се запознае с нея и да бъде свободен в идентичността, дадена му не от някой друг, а от Самия Бог.

По тази причина, когато разсъждаваме върху живота и реалното свидетелство на Кирил и Методий, е редно да се запитаме експлоатира ли някой тяхното дело, изтъквайки кауза, различна от оригиналния им замисъл? Отговорът на този въпрос, разбира се, е да. И докато през 18 век в борбата за църковна независимост нишката с оригиналния замисъл за създаването на писмеността не е прекъсната, то в годините, последвали освобождението от турско робство, през десетилетията комунистическа диктатура, та чак до ден днешен, делото им е осакатено и упорито експлоатирано, преди всичко за изграждане на доктрина за национална идентичност.

Има ли проблем в крайна сметка? Какво лошо има един народ да има своя собствена идентичност? Погрешно е в постигане на заветната си цел лидерите на същия този народ да жертват историческата истина и да я подменят с такава, която обслужва техните управленски интереси. Съществува сериозен проблем, когато в името на просветата и културата се погребва и едното, и другото чрез съзнателното преиначаване на миналото. В случая – игнорирането на същинската първопричина за просветителската дейност на солунските братя – преводът на Библията и разпространението на вярата в Божия Син Исус Христос.

В крайна сметка можем да дефинираме проблема с неправилен вид национална идентичност по следния начин: няма реална просвета там, където има безсрамна подмяна, и що за култура е тази, която не се интересува от истината. Национална идентичност, изградена върху подмяна, е фалшива идентичност.

Тази подмяна може би виждаме най-ясно в „Химнъ на Св. св. Кирилъ и Методий“, написан от Стоян Михайловски през 1892 г., който с музиката на Панайот Пипков, сътворена девет години по-късно, придобива облика на всеучилищен химн.

Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си ти поднови!

Върви към мощната Просвета!

В световните борби върви,
от длъжност неизменно воден –
и Бог ще те благослови!

Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, дето знаньето живей!

Когато обаче наистина разберем делото на мисионерите Кирил и Методий, то текстът на всеучилищния химн вероятно би ни провокирал да зададем няколко важни въпроса: Къде вървиш ти, народе, когато си забравил, не знаеш или нехаеш за истинската си история? Как просветата те води, о народе, когато си отхвърлил Източника на истинска просвета? И как науката е слънце, невиждащи народе? Не знаеш ли, че истинската светлина, която осветява всеки човек, дойде на света, но ти, народе, не я видя, не я позна, а и не желаеш да я знаеш?1


Авторът препраща към книгата Евангелие от Иоана, гл. 1, ст. 9-11, бел. ред.
Вторник, 23 Февруари 2016 07:18

Дяконът, когото нарекоха „апостол“

Най-голямото престъпление на човешкия род, злодеянието, което съдържа в себе си всички останали, причината за осъждението ни – това е идолопоклонството. – Тертулиан

Народно поклонение пред паметника на ЛевскиНа 18.02.2016 година се навършиха 143 години от смъртта на Васил Иванов Кунчев (Левски), наричан още Дякона или Апостола.  Възпоменателни събития по този повод се проведоха в цялата страна, като за пореден път огромен брой политици, историци, философи, общественици и обикновени хора се врекоха в безрезервна вярност към идеалите на революционера. Повечето българи, разочаровани от абсурдите, с които ежедневно се сблъскват във всяка област на обществения живот, търсят модел за подражание, което ги мотивира да припознаят в героя от Карлово единствената личност, достойна да бъде издигната на недостижим пиедестал. Ето защо почти всеки опит за безпристрастно разкриване на обективната истина около делото на радетеля за освобождение от турското робство е сякаш обречен или на провал, или най-малкото – на забвение.

Както много други значими въпроси, така и темата за личността на Васил Иванов Кунчев остава малко или много встрани от вниманието на църквата. Християните най-често нямат изградено мнение за правилното отношение към националния герой, а ако имат осъзната позиция, то тя рядко се различава съществено от общоприетите обществени нагласи. В статията си „Апостолът, който наричаше себе си „дякон“, публикувана на 18.02.2016 г. в електронното издание pastir.org, д-р Вениамин Пеев, правейки аналог между личността и служението на Исус Христос и делото на Левски, споделя своите богословски разбирания, на които е редно да се обърне специално внимание.

Основната теза на д-р Пеев е, че „… макар да няма математически знак за равенство между двете личности и техните дела и подвизи, близостта на двете саможертви е изкусително близка“. „Едва ли можем да установим такава висока степен на историческа, етическа и ако щете – дори богословска! – близост между Богочовека Христос и който и да било друг от всепризнатите ни родни герои…При Левски обаче нещата изглеждат съвсем различни!“, продължава статията си протестантският богослов. Авторът на „Апостолът, който наричаше себе си „дякон“ подкрепя становището си за „изкусителната близост“ между двете личности  с цитат от произведението на Иван Вазов „Левски“ (1881 г.), което е част от цикъла, съдържащ 12 оди – „Епопея на забравените“: „Дядо Вазов показва невероятно богословско прозрение, когато се провиква в „Епопея на забравените“: „О, бесило славно, / по срам и по блясък ти си с кръста равно!”

Въпреки че д-р Пеев се презастрахова, твърдейки, че няма математически знак за равенство между Богочовека Христос и националния герой Левски, аналог с математическата функция умножение се натрапва на всеки, който е чел цитираното произведение от „Епопея на забравените“. В творбата, спомената с възхитителен и неподражаем патос в статията, виждаме стих, който е не само богохулен, а е богохулен, умножено по сто:
Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори, кат Хуса или кат Симона
за правдата свята да мре под триона.
Народният поет, „който показва невероятно богословско прозрение“по думите на автора на статията, без проблем насочва знака „по-голямо“ към Левски, когато умножава жертвите на сравнените личности по сто. Резултатът е съкрушително показателен – 100 към едно в полза на Кунчев. Странно, но това притеснително, от християнска и богословска гледна точка, твърдение остава встрани от вниманието на д-р Пеев.

Един от основните акценти в статията „Апостолът, който наричаше себе си „дякон“ е поставен върху скромността на Кунчев, който, според автора, макар да има пълното право да нарича себе си „апостол“, се задоволява с не толкова престижната титла „дякон“. Д-р Пеев обръща специално внимание и на самоотверженото служене на Левски на отечеството:Само хора, които са готови да служат „до смърт“ – без фанфари, без лаврови венци, без министерски портфейли! – на едно велико дело, каквото е освобождението на отечеството, могат да бъдат приравнени с Исаевия Служител, с Христос, с Павел, с герои като Левски“. В този текст от статията виждаме ясно, че Левски е приравнен с Божия Син, защото е готов също като Него да служи „до смърт“. Интересно, но д-р Пеев, както вече казахме, в началото на статията се опитва да внуши на читателя, че няма намерение да слага знак за равенство между Богочовека и националния герой, след което поставя точно такъв знак.

Ние християните е редно категорично да заявим и дори „да се провикнем“, че Левски не е Спасителят и че няма качествата на Господ Исус Христос. Някои далечни метафори са допустими, но безкритичната подкрепа за поклонниците на българския национален герой и тези, които насърчават това поклонение, няма общо с християнската вяра и проповед. Сравняването на двете личности, колкото и задълбочено да изглежда на пръв поглед, е обречено да си остане едно повърхностно начинание, защото знакът за по-голямо, сочещ към Единствения Спасител, толкова силно изпъква, че всеки един друг исторически персонаж, пък бил той и Левски, поставен от другата страна на знака, бледнее заплашително.

Защо все пак сравнението между Левски и Исус е наивно, ако не и неприемливо? Освен вдъхновяващите писма и подвизите, с които повечето българи са запознати от уроците в училище, във времето на създаването на Вътрешната революционна организация (ВРО) героят от Карлово, като революционер, не като реформатор, в името на борбата за национална независимост е оставил и послания, и напътствия, които не само не се доближават, но и откровено противоречат на Христовото учение. В писмото си до Д. Попов през лятото на 1872 година пише следното: „И дето има пари, ще искаме, ще искаме, ако не дават, ще вземаме“. За сравнение, набирането на средства за нуждите и делото на Христовата църква е било подчинено на далеч по-зачитащи достойнството методи, отколкото принудителното и насилствено вземане, за което апелира Левски.

„А за даване помощ на светиите излишно е да ви пиша, понеже зная вашето усърдие, за което се хваля с вас пред македонците, че Ахаия още от лани е приготвена; и вашата ревност е подбудила по-голямата част от тях. А пратих братята, да не би да излезе празна моята похвала с вас в това отношение, та да бъдете, както казвах, приготвени; да не би, ако дойдат с мене македонци, та ви намерят неприготвени, да се посрамим ние, да не кажа вие, в тая наша увереност“ (2 Коринтяни 9:1-4). В този пасаж ясно се вижда благородството, с което апостол Павел убеждава църквата в Коринт да бъде щедра в посрещането на нуждите на светиите.

Левски общува с безкомпромисния език на революцията и по въпроси, различни от снабдяването на тайната организация със средства. В писмото му от 1871 година до сливенци четем: „Предателите трябва да бъдат убивани без време“. В кореспонденцията до Любен Каравелов през юли 1872 година се натъкваме на следното: „Величко ефенди до някой ден ще се возвеличи с главата надолу“. Разбира се, в условията на създаване на тайна организация споменатите методи за разправа с родоотстъпници и предатели вероятно са наложителни. Такъв довод обаче единствено може да демонстрира, че Васил Иванов Кунчев би могъл да бъде възприеман като национален герой и добър революционер, но не и като смирен апостол, сравним с личността на Господ Исус Христос.

Аналогията между двете личности налага да си припомним отношението на Богочовека към най-големия предател в човешката история: „А оня, който Го предаваше, беше им дал знак, казвайки: Когото целуна, Той е; хванете Го. И веднага се приближи до Исуса и рече: Здравей, Учителю! и Го целува.  А Исус му каза: Приятелю, за каквото си дошъл, стори го. Тогава пристъпиха, туриха ръце на Исуса и Го хванаха“ (Матей 26:48-50). Разбира се, с този цитат нямам намерение да внуша на читателя, че безкритичният подход към предателството е правилният подход, а само, че в контекста на настоящото разсъждение става ясно колко голяма е разликата между Левски и Божия Син. Толкова, колкото е голяма разликата между падналия човек и Святия Бог.

Въпреки че с внимателния си изказ авторът на „Апостолът, който наричаше себе си „дякон“ се опитва да не прекрачва границата на идолизиране на личността на Васил Левски, с подхода си на безкритичен сравнителен анализ между две напълно различни личности той размива същата тази граница до такава степен, че на практика я заличава. В желанието си да представи личността на революционера в светлина, неприсъща на делото му, д-р Пеев изпраща противоречиви сигнали към читателя, с което несъмнено поставя Васил Иванов Кунчев на опасно висок пиедестал.

В заключение: Идолопоклонническото отношение към политически символи и имена от историята, с намесване на християнска символика, е причината за политическото и духовно робство, под което все още пъшка не само българският народ, но както става ясно от статията на д-р Вениамин Пеев „Апостолът, който наричаше себе си „дякон“, и българската църква. 

Петък, 15 Януари 2016 13:35

Здраве срещу достойнство

Идентификация с пръстов отпечатъкОт началото на месец април болниците и аптеките в България ще трябва да се оборудват с апарат за пръстова идентификация. Устройството ще бъде свързано със софтуера на здравната каса и по този начин, когато влезем в болница или купуваме лекарства, ние ще оставяме следа. Информацията от пръстовия ни отпечатък ще се преобразува в код от числа, под който всеки ще фигурира в регистрите на касата. Управляващите реформатори на здравната система смятат, че с въвеждането на практиката пациентите да удостоверяват самоличността си с пръстова идентификация, по-лесно ще може да се контролира паричния поток на Здравната каса или евентуалното ѝ източване. 

За съжаление тази новина не е част от сюжета на научно-фантастичен филм на ужасите. Тя  не представлява и изолирано, лишено от логика, случайно възникнало събитие в изпъстрената с нелепости родна политическа реалност. Тази новина е истинска и е своеобразен апогей на хроничното заболяване на цялата политическа система. Народните избраници насочват силите си по-лесно да контролират избирателите, вместо да се посветят на каузата истински да им послужат. Разбираемо е – несравнимо по-комфортно, пестящо време, пари и усилия е да стегнеш хомота около нечий врат, отколкото да демонстрираш уважение и зачитане на човешкото достойнство на притежателя на същия този врат.

Всяко управленско намерение обаче, освен политически и правен аспект, има и една друга не по-маловажна страна  – морално-етичната. В тази връзка може да се дебатира реформаторското решение да влизаме в аптека като погазили закона престъпници в полицейско управление, дали е политически оправдано, но то без съмнение е неморално.  

Независимо че моралният довод, когато говорим за здраве, е жигосан като наивен и оттук незаслужаващ внимание; независимо че рядко намира място в рехавата полемика по темата за абсурдите в здравната реформа, той си остава най-значим, включително и по въпроса как трябва да се проведе тази реформа.

Министър Москов и професионалистите от екипа му явно не осъзнават, че с желанието си да натикат обикновения човек, техен избирател, в системата, която реформират, като в концлагер, всъщност застават срещу ценности, чиято поява на сцената на човешката история далеч не съвпада по време със заетия от тях пост, за да могат да си позволят нарушаването им с лека ръка.  

Незаконно деяние е, когато физическо лице влезе в чужд дом без позволение. Защо тогава, когато става въпрос за нещо по-лично дори от имуществото, като здравето например, държавата без проблем навлиза в личното пространство на гражданите си, прониква в съвестта им, следи ги и ги третира като престъпници, снема биометричните им данни, негласно им заявява, че са виновни до доказване на противното и тези деяния остават несанкционирани? Отговорът за самозабравилите се държавници е ясен – защото всичко това се извършва в името на сигурността. 

Този довод може да изглежда основателен на пръв поглед, но той не издържа на по-внимателен и дълбок анализ. Сигурността не може да е за сметка на свободата и достойнството. Когато някой, пък бил той и министър, с лека ръка жертва основни ценности,  редно е той да знае, че е дошло време, преди реформата на системата, да подложи на драстични промени собственото си мислене

Досегашната логика на министъра квази-демократ е кристално ясна: „Няма нищо по-важно от здравето и затова, независимо от цената, реформата е оправдана“. Г-н Москов обаче пропуска една много простичка истина – когато човек е принуден заради здравето да се раздели с достойнството си, в крайна сметка той ще изгуби и едното, и другото.


Старите и новите икони за приятелство във FacebookОтдавна не е тайна, че огромна част от медиите са изоставили основната си функция – да предоставят актуална и обективна информация за случващото се около нас – и са се превърнали в мощно пропагандно средство за идеологическо формиране на леви ценности в обществото. В среда като българската, в която има липса на осъзнаване на смисъла на свободата; в която десните политически сили са толкова леви, колкото и левите; в която все повече, под влияние на европейския социалистически хуманизъм, сме принудени да цензурираме мислите си заради натрапената ни фалшива толерантност; свободното слово страда от тежък задух. Това е една от причините, караща много хора да търсят социалните мрежи като алтернативен вариант за запълване на вакуума от медийна обективност. И така попадат във... Facebook.

Там обаче вече ги очакват новите иконки за приятелство, моделирани от Кейтлин Уинър, дизайнерка в мрежата. „Като жена, възпитана в женски колеж, за мен не беше трудно да видя символизма в сегашните икони – жената съвсем буквално стои в сянката на мъжа“, заявява г-жа Уинър и с един замах, вследствие на „възпитанието си”, както самата тя твърди, променя позициите на мъжа и жената. По тази причина може би ползвателите на Facebook е редно да констатират, „че не е трудно да видят символизма в сегашните икони – мъжът съвсем буквално стои в сянката на жената” и да решат за себе си: идеологически неутрална ли е промяната на дизайна на въпросната медия.

Въпросът разбира се е риторичен. Пропагандата е послание (комуникирано и с конкретни символи, емблеми, знаци), имащо за цел определено въздействие над общественото мнение и поведение за налагането на конкретен светоглед. Феминистичната пропаганда е очевидна в действията на г-жа Уинър. Отговорните за политиката на Facebook, използвайки феминистичната интерпретация на каузата за равенство между половете, а също и властта на своята изключително влиятелна медия, допринасят за внушаване на идеята за доминиране на женския пол и така носят своята отговорност за произхождащите от тази идея последици.

За съжаление, въпросните следствия не са някаква абстракция, но имат своето конкретно негативно измерение: против естеството, вложено от Твореца, жените се държат като мъже, а мъжете стават все по-женствени. В този смисъл, резултатите от подобна атеистично-хуманистична концепция за равенство, която г-жа Уинър и Facebook промоцират, най-добре можем да обобщим с думите на пророк Исая (Исая 3:12), който, макар и живял преди около две хиляди и седемстотин години, сякаш е виждал ясно дните, в които ние живеем сега:

„Народът Ми – деца го угнетяват и жени над него властват. Народе Мой, водачите ти те заблуждават и объркаха пътя, по който ходиш.”
zoopolicia-400x218След като органите на властта „се справиха успешно“ с битовата престъпност, тежките криминални прояви срещу живота и имота на множество българи, заплахата от ислямския тероризъм, икономическите престъпления, корупцията по високи и не толкова високи етажи на управлението, наред е защитата на животните. Защото „Животните имат своя идентичност и права“, както Влади Василев, един от репортерите на популярното шоу „Господари на ефира“, мъдро заяви от екрана на Нова телевизия в предаването на 02. 07. 2015 г.

Когато над лудостта се отвори политическият чадър на управляващия елит, в съчетание с медийната себеправедност и гражданското общество с объркана ценностна система, можем тъжно и уверено да се примирим с факта, че нищо добро не ни очаква. Нека погледнем последните подробности около създаването на това „крайно необходимо“ формирование за иначе „морално ориентираните и имотни“ български граждани.

В писмо до гореспоменатото телевизионно предаване, което освен да разсмива зрителите често се ангажира и с ролята (доста противоречива в някои случаи) на морален коректив, министърката на Вътрешните работи г-жа Румяна Бъчварова, позовавайки се на широкия обществен интерес по темата, пише следното:
С моя заповед от 25 юни 2015 г. разпореждам на директорите на СДВР и ОДМВР да определят разследващи полицаи и служители с оперативни функции, които съобразно функционалната си компетентност да работят по досъдебни производства за престъпленията по членовете от Наказателния кодекс, инкриминиращи жестокостта към животни. Предприемаме и действия за сключване на конкретно споразумение за сътрудничество с Министерството на земеделието и храните, в чийто състав са органите, компетентни да установяват и налагат административни наказания по Закона за защита на животните. (...)това ще допринесе за ограничаване и недопускане извършването на престъпления, свързани с животни.
На разследващите полицаи и служителите с оперативни функции и функционална компетентност най-накрая ще им се отвори работа. Особено ако трябва да дебнат за „нечовешко отношение“ към селските магарета и добитък. „Какво да се прави – професионалните задължения трябва да се вършат съвестно, важното е, че има добра воля от страна на народните избраници за възтържествуване на справедливостта.“

На конференция в сградата на Народното събрание, организирана от евродепутата Емил Радев, Цвета Караянчева, член на Комисията по земеделието и храните към НС, заплаши: „Всички мъчители на животни да знаят, че вече има орган, който ще работи за ограничаване и за приключване на тези срамни деяния“.

И все пак, остава един важен въпрос – ако животните имат права, а не и задължения, то това няма ли да доведе да корупция сред иначе невинните представители на животинското царство? Ако принципът – права без задължения разваля хората, то не е ли логично да сметнем, че и с четириногите и пълзящите създания има опасност да стане същото?

Затова, като превантивна мярка предлагам новата зоополиция да вземе предвид гореизложената опасност и с нужната функционална компетентност да вмени някои основни задължения на животните.

Животните с права и идентичност трябва да имат предвид, че подронват достойнството на себеподобните си, ако се нараняват едно друго. Особено глутниците кучета нека са наясно, че не е етично да нападат беззащитни деца и старци. Редно е, освен това, да не нарушават обществения ред. Никакви шумни прояви след десет вечерта. Най-вече множествата котки с техните зловещи звуци в периода, когато са разгонени. Можем да споменем още няколко предложения, но ще е добре да бъдат по-внимателно анализирани и формулирани. Все пак не искаме да проявим нетолерантно отношение към когото и да било.

И накрая, малко по-сериозно, но в тон с доброжелателните и в същото време безкомпромисни послания на „Господари на ефира“: „Скъпи приятели, нека положим всички усилия, за да запазим остатъка от здрав разум и си спомним, че животните са просто животни.“
Фил Робъртсън - Свободата на словото не е само за либералитеТемата за свободата на словото е особено актуална след кървавите сцени, разиграли се из парижките улици. Милиони застанаха зад правото на човек да изразява на глас свободно това, което мисли, като противопоставиха поразяващата сила на молива срещу тази на автомата. Хора от целия свят изразиха решимост да не се поддават на страха пред жестокостта на фанатизираните ислямски терористи и се идентифицираха със загиналите карикатуристи от списанието „Шарли Ебдо“, издигайки лозунга „Je Suis Charlie“ (Аз съм Шарли).

Преди да аплодираме обаче този завладяващ вид солидарност в защита на свободата на словото, е редно да си зададем един основен въпрос: „Има ли знак за равенство между свободното слово от една страна и свободата на словото от друга?“ Не е ли безкритичното отношение към правото на някого да изразява това, което мисли, без той да познава граници на благоприличие или просто да е заразен от заблудителна идеология, отстъпление от нашата лична свобода?

Със сигурност ние, които сме живели във времето на държавно наложената комунистическа заблуда, когато правото да изразяваш свободно мислите си бе санкционирано от едноличната власт, сме чувствителни към темата за ограничаване на свободата на словото. Зрелият човек обаче, именно мотивиран от тази свобода днес, повече от всякога, би могъл да разпознае, че не винаги свободата на словото е свободно слово, макар и понякога изразените идеи да идват от чисти убеждения и наивна вяра в утрешния ден.

Едно такова твърдение намира своето потвърждение в нашето културно-историческо наследство. Ако се върнем около деветдесет години назад и вникнем в светогледа на поета Христо Смирненски, на чието име и днес са кръстени множество български училища, ще видим, че неговите стихове са инспирирани от идеи, имащи немалко прилики с тези на днешните ислямски терористи. Той, изповядващ идеологията на Коминтерна, също като днешните агресивни мюсюлмански насилници припознава християнството като свой основен враг, също като тях желае световно господство на своята „религия“, и за постигането на тържеството на пролетарията, възхвалява използването на средства не много по-различни от тези на джихадистите от ИДИЛ.

Ето две извадки от стихотворения, в които Смирненски изразява въжделенията си, които, оказва се, не са някакви отвлечени лирични отклонения, а много целенасочено послание, имайки предвид терористичната история на партията, чиито идеи са вдъхновили талантливия поет:
„Разбунтуван кат луда стихия,
ще разбия заключений вход
с тържеството на властен Месия 
ще руша и създавам живот.“
(Изд. chitanka.info, „Да бъде ден“, стих. „Пролетарий“, стр. 13)

“Когато в черните грамади
на рухващия кървав храм
ще изградим сред дим и плам,
сред трупове и барикади,
с тържествен химн на първи май
очаквания земен рай…“
(Изд. chitanka.info, “Да бъде ден“, стих. „Първи май“, стр. 15)
Значка с хуманистичния девиз: Добро без БогФакт е, че това са стихове, писани в друг исторически момент, но съществува и един друг много важен факт, а именно, че независимо от дистанцията на времето, художниците карикатуристи от „Шарли Ебдо“ идеологически стоят много близо до автора на тези стихове, пророкуващ „земен рай“, чрез насилие, като глашатай на възцаряването на човека (т.е. строй, в който религията и особено християнството ще бъдат унищожени). Тъжната ирония е, че същите тези, които с молива си агресивно проповядват антирелигиозни послания, заради нелепата си смърт са се превърнали в символ на битката за свободата на словото.

Свободата на словото е изконно човешко право, но свободното слово не е често срещана категория. С нея, правилно боравят само тези, които живеят, разбират и знаят що е свобода, и са наясно, че тя е резултат от съобразяване с Истината и отговорност пред нейния Източник.
„Добрият човек от доброто си съкровище изважда добри неща, а злият човек от злото си съкровище изважда зли неща. И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат хората, ще отговарят в съдния ден.“
(Евангелие според Матей 12:35-36)
Четвъртък, 18 Декември 2014 16:09

Защо е ляв българинът?

Улична табела: "Бул. Димитър Димов"Защо е ляв българинът? Сложен въпрос, на който вероятно няма еднозначен отговор. Един от корените на подчертано социалистическите акценти в мисленето на болшинството българи, обаче, не е трудно да бъде открит. Ако погледнем в програмата по литература на българските училища през годините, и си припомним, че писателите класици на един народ оказват съществено значение на начина му на мислене, ще придобием представа за народопсихологията ни.

Някога правило ли ви е впечатление, че след двадесет и пет години демокрация в държавните училища продължава да се изучава Димитър Димов, а Георги Марков и неговите "Задочни репортажи", например, не са в учебната програма. Вапцаров, Смирненски и Гео Милев са автори, на които се отделя съществено внимание, а Константин Константинов е съвършено непознат за съвременния ученик. Причината е видна - държавните училища продължават да са място за идеологическо внушение и пропагандиране на ценности, имащи за цел да поддържат левия характер на българското общество.

За да не изглежда тази теза злонамерена и голословна, нека надникнем в две произведения, едното изучавано дълги години, а другото изцяло непознато на младия български читател. Става въпрос за романите „Тютюн“ на комунистическия писател Димитър Димов и „Кръв“ на малко популярния пред деветосептемврийски автор Константин Константинов. В следващите два пасажа ще видим в концентриран вид позицията на авторите относно идеите на комунизма.

В романа си „Тютюн“ Димитър Димов описва личната драма на един от героите си – Динко. След като се поддава на своя човешка слабост и е свален от командирски пост в партизанския отряд, Динко се изкушава да сложи край на живота си. Димов пише следното:
„…Един куршум и грешката щеше да бъде изкупена. Но тогава той чу гласа на партията, глас на хиляди сърца и хиляди мозъци, който заповядваше: „Остави! ... Животът ти отдавна принадлежи на мене. Само аз разполагам с него.“ (Изд. „Сиела“, Димитър Димов, „Тютюн“, том 2, стр. 73-74)
В произведението “Кръв” , от своя страна, Константин Константинов разкрива истинската същност на левите борци за нов свят, които, гонейки целта си, нямат никакъв проблем да оправдаят средствата за изпълнението й. В цитирания по-долу пасаж е предаден разговора между възрастния Дойчинов и младия Борис, член на комунистическата партия, месеци след кървав атентат, извършен от фанатизирани партийни активисти:
„…Аз не съм дошел на тоя свят само за да бъда сит, доволен и да наситя в края на краищата червеи, подобни на мене!...Има нещо по-горно, нещо, за което нямам думи, но което е в сърцето ми – и знам, че то съществува!... – извика с болка Дойчинов. – Не, не, не ме гледай така! Нима не си почувствал същото и ти?... Животът, създаден чрез обич и обичта е негов смисъл, моето момче, не е ли така? Разбираш ли сега, че ние вече сме съвършено други – не зная дали по-добри или по-лоши, но че тая промяна е цяло освобождение…
- Но това… но това вече е… религия!... – уплашено прошепна юношата…“
(Изд. chitanka.info, Константин Константинов, „Кръв“, стр.114 )
Същият страх, сковал героя на Константинов - Борис, стои и днес у социалните инженери, изготвящи учебните програми, а именно религиозният светоглед да стои далеч от обществото. Идеологически неприемливо е както за тогавашните комунисти, така и за днешните хуманисти, инакомислието да прониква в съзнанието на подрастващите, защото свободните хора са опасни за статуквото. За изпълнение на тази цел се явява държавното училище, „ да помогне този процес…“. Ако не вярвате, прегледайте внимателно учебниците на децата си, писани днес – след двадесет и пет години „демократични“ промени. Така ще намерите отговор на въпроса „Защо е ляв българинът?“
Сряда сутрин е. Още един забързан ден, изпълнен с предизвикателства и отговорности. Животът става все по-динамичен и Вие, покрай неотложните задачи, белязали графика Ви, по навик изпращате  детето си на училище с надеждата, че го оставяте в сигурните ръце на съвременните народни будители – учителите. Спокойни сте за него и вярвате, че е само въпрос на време под любящата грижа на държавните наставници да се проявят добродетелите, които детето Ви притежава.

Освен всичко останало и не на последно място Вие, грижовният родител, сте удовлетворен и задето сте съвестен гражданин, а не закононарушител, защото сте осигурили присъствието на Вашия син или дъщеря в задължителното училище, като по този начин сте предотвратили риска утре социалните служители да похлопат на вратата Ви. Пристигате до сградата, ръката му пуска ръката Ви, когато наближавате входната врата и то – Вашето момче или момиче се влива в потока от прииждащи деца.

Сряда сутрин е, а детето Ви е от другата страна на училищните стени и вече е готово да се учи. Звънецът бие и …неочаквано в класната стая влиза непознат човек, когото учителката представя като  специалист от ХЕИ. Човекът се прокашля и заявява, че е поканен от училищното ръководство да проведе лекция от програма за сексуално и репродуктивно здравно образование. Тази програма е за деца от пети до осми клас и Вашето дете, наскоро навършило дванадесет, чувайки думата „сексуално”, се усмихва неразбиращо заедно със своите съученици, а в погледа му се чете объркване и за миг се запалва пламъче, непознато до този момент.

Лекторът отваря учебника, носещ безобидното имe „Азбука за теб и мен”, и започва да прелиства, без да спира  на страниците, в които е написано, че това ръководство е част от образователен пакет по проект „Разгръщане на Националната програма за репродуктивно здраве”, финансиран от Фонда на ООН за население. Бързо отминава и страница шеста, където впечатление правят имената на авторите на пособието, екип от психолози, сексолози и медицински специалисти. Едно от тези имена е звучното Марта Дяволова – програмен директор на Фонда на ООН за население в България, но и то остава незабелязано, защото най-сетне учебникът е отворен на правилните страници и лекцията започва.

В раздел „Полови роли и сексуална идентичност” Вашият син или дъщеря се запознават с въпроси, свързани с хомосексуализма. Лекторът образова детето Ви, като цитира наръчника за сексуално здраве, в който са записани следните текстове:

„Съществуват най разнообразни хипотези за причините, които предизвикват промяна в обичайната сексуална ориентация… пример за това са: биологичните хипотези или психо-социалните теории; Най-несъстоятелни са идеите, че хомосексуалността е проява на морална деградация и падение…”.

„Нравственото осъждане на хомосексуалността и приемането й за грях произлиза от християнската традиция. Доколкото обаче човек не избира сам каква да е неговата сексуална ориентация, то насочеността на еротичните преживявания, която всеки открива у себе си, не би могла да бъде обект на нравствена оценка.”; „В страни, където законодателно е уредена възможността хомосексуални лица да сключват брак помежду си и дори да осиновяват деца, практиката показва, че хората с хомосексуалност биха могли да бъдат отлични съпрузи и родители.”

След това, в раздел еротика, дванадесетгодишното Ви дете получава тази информация: „Образователни цели на раздела са: Първо – работата по тази тема цели да развие чувствителността на учениците към техните еротични преживявания и еротичните преживявания на съучениците им. Второ – развитието на позитивна нагласа към еротичните фантазии и индивидуални практики, свързани със самостоятелното удовлетворяване на еротичните потребности, е друга съществена цел при работата по тази тема…”.

Ето как след четиридесет и пет минути Вашето дете, вещо водено от специалист от ХЕИ, допуснат в училище от държавните началници на съвременните будители, вече е без време разбудено за своите еротични фантазии и за това що е то хомосексуализъм. И ефектът е налице – детското сърчице вече е убедено, че безкритичното отношение към наученото е правилното отношение.

Сряда сутрин е, и докато Вие вече сте се впуснали във вихъра на поредния забързан ден, изпълнен с предизвикателства и отговорности, Вашият син или дъщеря вече не са същите. На дванадесет години  детето Ви е остаряло преждевременно.
(Забележка: Описаното събитие е по действителен случай от 17.04.2013 година – сряда сутрин.)


Вторник, 02 Април 2013 09:42

Глас народен - глас... народен

Наистина ли гласът народен е глас Божий, както твърди популярната латинска сентенция, умело използвана от поета-социалист Гео Милев в своята известна поема „Септември"? Тази култова за българския народ строфа сякаш отново звучи актуално в контекста на нестихващото народно недоволство. Политическата криза, предизвикана от улицата, съпътствана с призиви за промяна има своята историческа логика, тъй като със сигурност съществува адекватно обяснение защо хората обедняха така драматично, и защо сметките за бита бръкнаха толкова дълбоко в и без това изпразнените им джобове.

Покрай иначе справедливите искания на множествата по площадите обаче се чуха и не малко стряскащи, добре познати лозунги, носещи духа на социалистическото разбиране за свобода, братство и равенство, от които разумната част от човечеството все още трепери от ужас. Невръстни младоци, всмукани от организма на тълпата, скандираха с пълни гърла призиви за национализация на така наречените ЕРП-та, за промяна на политическата система, за измитане на „боклуците", визирайки действащите политици и други подобни.
Гласът на лявата социалистическа идеология по нашите земи, отдавна и твърде лесно се е припокривал с този на народа.

Това е гласът на онези, които говорят, без да кажат нищо съществено, защото популизмът е тяхно оръжие, крият се зад интереса на обикновения човек, и уж заради същия този интерес с лека ръка погазват основни човешки права и свободи. Това е Гласът на онези, които лицемерно днес изискват сваляне на монополите, а самите те са достойни рожби на двата най-големи монопола в България – този на държавата, имаща претенция да е източник на всяко човешко право и на нейния верен глашатай – системата за образование.

Ето защо, и в тези дни така звучи гласът народен. Той се е оформял в продължение на дълго време. Придобил е своята специфична, лява, атеистична бленда през многото изкарани години в „Гулаг"-а, на българското училище. Същото, което чрез зорката защита на държавата-закрилница, насилствено, без право на друга образователна алтернатива, извайва новото поколение данъкоплатци, използвайки своите многообразни новаторски методи – от мръсни танци, до задължителното изучаване на „възвишената" поезия на класика Гео Милев от поемата „Септември":

ДОЛУ БОГ ...
Всичко писано от философи, поети –
ще се сбъдне!
- Без бог! без господар!
Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
нагоре! нагоре!
Земята ще бъде рай –
ще бъде!

Така завършва въпросната поема класикът, и гласът народен придобива своето завършено звучене. Този глас народен обаче не е Божият глас, защото в Божиите думи няма празни обещания и човешката и социалистическа справедливост е там, където й е мястото – надолу, надолу в мазето на историята. За голямо тяхно съжаление, родолюбивите почитатели на идеологията на поета Милев ще трябва да се примирят с тъжната констатация, че септември е все още септември и май продължава да е май, земята не ще бъде социалистически рай, а гласът народен, формиран от атеистичната държава си е само... глас народен.