Блог Свобода за всеки
Валентин Кожухаров

Валентин Кожухаров

justice scalesНаистина, който е мъдър, той прави разлика: може да различи злото от доброто, черното от бялото, порока от греха… И това е не само библейска истина – това е проста човешка истина, която битува във всички народи и племена по света. Но както глобализацията доведе до относителност на почти всичко в живота („няма истина, няма твърди убеждения, няма непреходни ценности…, всичко в живота е относително“), така и мъдростта вече не се схваща като ценност и достойнство на изградена личност, можеща да прави ясна разлика между противоположни идеи, тези, ценности, практики и т.н. Днес като че ли все по-замъглено виждаме, а ясните граници и разлики станаха неясни и размити. Горко ни, ако това наистина е така (но все пак продължавам да казвам „като че ли“, надявайки се това да не е така).

Една от причините (наред с много други) за това замъглено разбиране на нещата от живота е поднасянето на лъжи и заблуди, обвити с красиви думи и примамливи обещания; съвременните медии и интернетът са изключителен проводник, по който текат тези „красиви лъжи“ (както те са проводник – и това не може да се отрече! – и на истини и действителни ценности). Кой от нас не би искал да остави потомство след себе си, кой от нас не би искал да не заболее, коя майка не би искала да роди здраво дете и да се радва на отглеждането му и да се надява на него в старините си, кой не би желал да предотврати появата и развитието на болест, която може да го споходи след известно време, и т.н.? Това са естествени човешки стремежи и желания и те се основават на вярата на хората (вярващи или невярващи) в бъдещето: всеки човек е убеден, че съществува бъдеще и че неговите потомци ще живеят в него.

Тези стремежи и желания като че се изпълват с по-нататъшното развитие на биотехнологиите, които вече позволяват раждането само на здрави деца (разбира се, засега все още в ограничен кръг случаи, но с тенденция броят на хората, принадлежащи към новата технологична раса да се увеличава все повече, докато обхване цялото човечество) и премахване завинаги на множество заболявания, които за момента са нелечими. Всеки нормален човек ясно ще разсъди, че няма нищо лошо в една технология, която може да позволи раждането на здрави деца. Но ето тук трябва да си спомним призива да бъдем мъдри като змии и да правим разлика: технологията сама по себе си не е зла, а хората, които могат да я приложат за свои цели, могат да бъдат зли и да я използват по такъв начин, че тя да доведе до промяна в разбирането за това какво е човекът като биологично същество и да ги кара да се поставят на мястото на Бога и да „творят“ индивиди (но не и човешки същества!) според техните разбирания.

Искате със сигурност раждането на здраво дете, въпреки че страдате от някаква болест или пък че може да заболеете от рак? Няма проблем – ние ще ви помогнем! Хората вече са добре осведомени, че не могат да се родят здрави деца от болни родители, особено болните от рак, преди всичко поради химиотерапията и радиотерапията, които водят до изменения в клетъчната структура на човека (поне така ни уверява генното инженерство) и затова те желаят да се „застраховат“ и ако е възможно още преди да заболеят да бъде съхранен техен генетичен материал и яйцеклетки, които сетне да бъдат оплодени и да бъде родено здраво дете. Така например се роди и идеята за „бебе от трима родители“ (две майки и един баща), която първоначално като че разтревожи някои хора поради това, че технологията може в бъдеще да се използва за „създаването“ на „идеални деца“ и идеални хора (сигурен съм, че българският читател е запознат с технологията, но ето за всеки случай един материал от февруари 2015 г.).

Разбира се, страховете скоро бяха забравени и технологията продължи да се развива и малко след първите опити последва и друго откритие – че е възможно съхраняването и „отглеждането“ в лабораторни условия на яйцеклетки още в най-ранните стадии на развитието им и последващо „имплантиране“ в женския организъм до постигането на бременност. Както обикновено, опитите първо са върху животни, в този случай най-напред те са извършени върху мишки, което довело до раждането на здрави мишлета (отново новина на Гардиън, този път от октомври 2016 г.). Тогава бе изказано мнението, че технологията е твърде несигурна и че за прилагането ѝ върху човек ще са необходими десетки години, докато тя бъде усъвършенствана.

Но учените не престават да мислят за доброто на жените, които евентуално няма да могат да имат деца или които биха родили деца с генетични увреждания (и в подобни разсъждения няма нищо лошо!), и съвсем скоро в някои лаборатории започват опити с човешки яйцеклетки, първоначално тайно и без одобрение на някакъв държавен орган, а след това се иска и съответното одобрение или лиценз за провеждането на опитите. И само преди няколко месеца комисията по оплождане на Великобритания дава на една лаборатория в Нюкасъл лиценз за създаване на бебе от трима родители (само година след онези опити с мишките!).

Необходими бяха още няколко месеца, докато тази лаборатория намери и жени, които желаят технологията да бъде приложена спрямо тях, и преди няколко дена, 1 февруари 2018 г., това бе обявено и в британската преса под заглавието „Лекари от Великобритания избраха първите жени, които ще имат бебе от трима родители“. Също само преди броени дни (9 февруари 2018 г.) се появи и новината „Пробив в техниката на оплождане: за пръв път яйцеклетка е „отгледана“ в лаборатория“, където се съобщава, че лабораторията в Нюкасъл е успяла да „отгледа“ яйцеклетка още от най-ранен стадий на развитие до зряла яйцеклетка, годна за оплождане и съответно пригодна за раждане на здраво дете; в новината се казва също така, че процесът на „отглеждане“ на яйцеклетки в лабораторни условия ще даде на учените ново познание за растежа им и за същността на самата яйцеклетка в изолираните от човешкия организъм условия на развитие. И при този случай учените настояват, че ще минат още доста години преди технологията да може да бъде използвана в медицинските клиники.

Защо разказвам неща, които в по-голяма или по-малка степен вече са известни на читателя? Първо, защото винаги ни е необходимо припомняне! Нима като сме прочели библията веднъж, преставаме вече да я четем? Нима като сме се поучили от нещо, преставаме да мислим за поуката? Защо (в православието) изповядваме даден грях и сетне отново го повтаряме и отново го изповядване? А християнството тъкмо това ни казва: човек винаги трябва да помни Божиите заповеди и да ги изпълнява, да помни Христовите повели и да следва Спасителя, но тъй като човек не може винаги да помни, той има нужда от припомняне, от многократно връщане към истините и ценностите на вярата, та тя да бъде непрекъснато подхранвана и да поддържа жива връзката ни с Бога. Затова непрекъснато четем Писанието и непрекъснато се поучаваме, когато сгрешим.

И второ, защото трябва да сме мъдри и да можем да правим разлика между нещата. По-конкретно от описаното по-горе трябва да можем да различим доброто, което новите технологии носят на човека, и злото, които те могат да му причинят; да ни подскажат докъде можем да си позволим да навлизаме в тайните на творението и къде трябва да спрем и да оставим Божията воля да действа там, където човек не може (и не трябва) да действа. Ако сме достатъчно разумни ще схванем, че развитието на технологиите е толкова бързо, че утре можем да се окажем изненадани от промените, които могат да настъпят в обществата, и че човек по природа е егоист, алчен, завистлив и греховно-настроен и ще използва технологиите според своите прищевки и приумици. С една дума – да сме мъдри и да разсъждаваме кое да приемем и кое да отхвърлим; с кое да се съгласим и да му съдействаме и с кое да не се съгласим, като същевременно осведомяваме и другите за бедите, които могат да произтекат от едно действие или бездействие; къде под благовидната теза за някакво „добро“ всъщност прозира едно зло, което може да ни споходи, и т.н.

Неминуемо тези разсъждения ме съблазняват да направя паралел с разгорещения дебат от последните месеци относно т.нар. Истанбулска конференция. Кой от нас се съмнява, че тя иска да направи насилието над жени и домашното насилие все по-рядко явление в живота на хората? Никой! Кой от нас не желае християнските принципи на зачитане достойнството на човека да станат принципи на човешко поведение за всяко общество? Всички искаме това и всички бихме се противопоставили на приемането в Европа на нехристиянски практики на други общества, в които жената е обект на незачитане, насилие, робия и какво ли не още! Но Бог ни е дал разум и ние можахме да видим и подмолните камъни в конвенцията, които всъщност ни карат да я отхвърлим и да настояваме законотворците ни да не я ратифицират. Защото разбрахме, че с една ръка се дава, а с друга се взема: колкото и добри цели да преследва конвенцията, тя все пак не можа да укрие от хората факта, че покрай призивите за „равенство“ и ненасилие тя желае европейските народи да се съгласят с приемането на нетипичната сексуална ориентация като нещо естествено и заложено в човека по природа: днес сексуално се „ориентираш“ като жена, утре може да се „ориентираш“ като мъж; до днес в училище имаше отделни тоалетни за момичета и момчета, от утре всички могат да ползват една тоалетна, и т.н. И конвенцията настоява да няма дискриминация срещу тези хора.

Наистина, дискриминирането на когото и да било в днешно време е неприемлива практика (аз също съм противник на каквото и да е дискриминиране), но мъдрият читател на този документ, предложен ни за ратифициране, схваща, че всъщност не става въпрос само за борба срещу дискриминацията, а за налагане на европейските народи на светоглед и разбиране за човека, които противоречат на тяхната култура и традиция. Жалко е, че водещи учени у нас (тук визирам уважавания от мен проф. Калин Янакиев) се опитаха да ни „обяснят“ колко неправилно сме изтълкували термина джендър (и действително в някои писания терминът неправилно е тълкуван!), как насилието срещу жени може да бъде изкоренено от българското общество, ако приемем конвенцията и я приложим в живота си, как тя нямала нищо общо с джендър-идеологията на Бътлър и неистовството на ЛГБТИ движенията в отделните страни, как терминът сексуална ориентация неправилно бил представен от противниците на конвенцията и т.н.

Жалко е, защото господин професорът (а също и други защитници на документа) отново подвежда обществото, а навярно и законотворците ни: зад истините, които той изказва (за неправилно тълкувания термин джендър и за разбирането му като „жанрова роля“, за липсата на връзка между различни порочни виждания на някои хора и текста на самия документ, и т.н.), се крият и неистини, които могат да излязат наяве (и които Янакиев бе длъжен да спомене, напр. за приемането от държавите на идеологията за „нетипичната сексуална ориентация“), ако се съгласим да приемем конвенцията и се опитаме да я приложим в живота си. Повтарям: да се опитаме! А дали тя наистина ще изпълни функциите си в българското общество според както е заложено в нейните 81 члена – това е твърде съмнително и онези, които разбират за какво всъщност става въпрос, вече виждат, че това дори е невъзможно. Изкорениха ли насилието срещу жени и домашното насилие онези 17 европейски страни, които са я ратифицирали? Не! Страните, които все още не я ратифицират, да не би да са по-неосведомени от нас за подмолните камъни в нея? Не, не са! Защо такива държави като Великобритания, Германия, Франция, Турция, САЩ и т.н. не признават приоритета на международната норма над вътрешното право, а ние с готовност (и по задължение) приемаме международните правови документи, дори те и да противоречат на законодателството ни? А за разумния човек е ясно в какви противоречия ще влезе нашето законодателство, ако ратифицираме конвенцията и се опитаме да я прилагаме в живота на българското общество.

Но пък този дебат в края на краищата до някаква степен разясни на хората у нас някои европейски разбирания и тенденции – както положителни, така и отрицателни – и от тази гледна точка наистина се оказа добре, че хората дебатират, и макар не винаги в спора да се ражда истината, все пак един разговор по парливи теми винаги е полезен. А както съобщи посланичката на Великобритания Ема Хопкинс по време на дискусията за конвенцията, която се състоя на 23 януари в Софийския университет, в момента Англия прави промени в законодателството си, което ще приключи с ратификацията на конвенцията, а дали тя да се ратифицира или не – за това изобщо няма никакво обсъждане и дебат в английското общество. Че защо и да има? „Управляващият мисли вместо нас, ние няма какво да се натоварваме умствено“ – предполагам мнозина от нас помнят този израз от неотдавнашното комунистическо минало и „партията-ръководителка“, която мислеше вместо нас. Казаха на британците, че излизането от Евросъюза ще спре имиграцията и ще направи страната независима и просперираща, и те взеха, че повярваха (а Путин потриваше ръце), сега им казват, че все пак островът си е в Европа и че каквото и да се опитват да правят, те ще бъдат в Европа, със или без Съюза, и че нито имиграцията ще секне, нито страната ще преодолее икономическата криза, в която ще изпадне и то в продължение на много години, ако продължава да си мисли, че е нещо отделно от Европа. Сега хората не знаят дали да вярват на това или не и са изключително объркани. Защото не направиха разлика между нещата, когато трябваше да направят избора си, защото за пореден път се оставиха друг да мисли вместо тях.

И тъй, още веднъж ми се иска да повторя: да бъдем мъдри като змии и да правим разлика между нещата: което е полезно и добро за човека да приемем, а което е вредно и греховно да отхвърлим без колебание; да приемем напредъка на технологиите, ако това ще помогне на хората да живеят достоен живот, и да не ги приемем, ако някои хора чрез тях могат да се опитат да „творят“ създания, приличащи на хора, но не и на Божии създания; да се поучим от посоченото в Истанбулската конвенция и дори ако е необходимо да направим съответни промени в законодателството си, но да не я приемаме във вида, в който ни се представя, защото тя ще роди горчиви плодове, които сетне ще берем – искаме това или не.

Понеделник, 15 Януари 2018 08:15

Шест месеца за размисъл и действие

Jean claude Juncker Bulgaria protestsКакто е известно, всяка страна-членка на Евросъюза поема председателството му за шест месеца и България начена своето преди няколко дена. Наистина, едно шестмесечно председателство не дава много възможности за някаква по-осезаема промяна на политиката на европейските структури, от която особено много страдат християните, но въпреки това ми се струва, че все пак нещо добро може да се извлече от това председателство; разбира се, възможно е България да не предприеме никаква положителна стъпка в опозицията срещу някои развратни законодателни инициативи на европарламента, но тъкмо затуй тук разсъждавам за нашето председателство, та в началото на юли, когато ще дадем отчет за онова, което сме направили като страна, ръководеща Съюза през този период, да кажем: ето това и това постигнахме, което други водещи страни не можаха да постигнат.

Известно е също така, че всеки, който говори за Евросъюза, изхожда от собствените си възгледи за него и през тази призма се отразяват всички негови съждения. По-голямата част от 28-те гледат положително на развитието на Съюза и одобряват неговите решения за настоящето и за бъдещето, по-малката част от тези страни имат отрицателно мнение за него, въпреки че продължават да са негови членове; и накрая идва Великобритания и някои крайно десни партийни платформи в няколко други европейски страни, които имат крайно негативно отношение към този Съюз.

Защо разказвам неща, които всеки знае?

Първо, защото британските вестници вече злепоставиха България в началото на нейното европредседателство с редица писания, които са изключително лъжливи, като се има предвид, че в едно събитие виждат само едната страна (само едни хора), а другата страна, другите хора са изхвърлени от общата картина и по този начин създават в читателите си лъжлива представа за събитията.

Вчера Дейли Експрес излезе със заглавие: „Разярени протестиращи горят флага на Евросъюза из цяла София по време на посещението на Юнкер в България“. В статията се посочва, че в навечерието на поемането на председателството България е обхваната от вълна от протести срещу Евросъюза, при което протестиращи дори горят еврофлага; в онлайн-статията има и видео, което показва част от демонстрацията. Малко по-късно същият ден Дейли Експрес публикува и втора статия със заглавие „Юнкер иска България да каже „благодаря“ за това, че е приета за страна-членка на Съюза, а в същото време гневни протести го заобикалят отвсякъде“; тук отново е публикувано същото видео. Разбира се, англичаните намериха и някакъв си българин, живеещ във Великобритания, който казал, че „Евросъюзът не се интересува от България или която и да е друга източноевропейска страна“ и че „Аз и много други българи, живеещи във Великобритания, се надяваме един ден да видим страната ни да излиза от Евросъюза и да се присъедини към политиката на Обединеното кралство за едно ново и независимо бъдеще“ (вж. статиите за двата цитата). Бедният, той трябва да е живял твърде дълго във Великобритания, щом и неговият мозък е промит!

Трябва да посоча, че тези заглавия се появиха не само в Дейли Експрес, но и в други британски медии, а също така в Ютуб (особено статията от късния следобед на 12 януари).

Разбираемо е разочарованието на Великобритания от Евросъюза, разбираемо е разочарованието и на други страни на Съюза, но британските медии БЕЗОЧЛИВО ЛЪЖАТ читателите си (а също световната общественост чрез онлайн изданията си) – това не само е прекалено, това дори е престъпно. Някои националистически партии и движения във Великобритания успяха да излъжат собствения си народ и да го накарат да гласува за излизане от Евросъюза (и същият този народ, който вече разбра какво голямо зло бе сторено на държавата с този безумен ход, вече иска връщане на нещата обратно или търсене на някаква приемлива „сделка“ с Евросъюза), но да караш и другите народи да вярват на лъжите ти – това вече минава всякаква граница.

За какво всъщност става въпрос? Българските медии ясно се изразиха: „Девет протеста и два концерта откриха европредседателството“, като посочиха, че тези девет протеста нямат нищо общо с някакви си „разгневени протестиращи, подпалващи еврофлага и протестиращи срещу Евросъюза“; пък и за всеки българин бе ясно, че протестите ни (които впрочем са от миналата година) са си нашенски, български: единият бе редовният протест за правата на пенсионерите, събрал около 10-тина човека, другият бе на МВР служителите за по-високи заплати, третият е също от 10-тина човека, изразяващи подкрепа на Истанбулската конвенция, и останалите 6 протеста са за втория лифт в Банско и застрояването на парк Пирин, като едни от протестиращите са „за“, а другите са „против.“ Други медии посочиха: „Протест и контрапротест заради парк Пирин по улиците на София“, или „Откриваме европредседателството с протести "за" и "против" застрояването на Пирин“, и т.н. – почти всички български медии отразиха тези протести.

Нещо повече: всеки, който разбира български, като погледне видеоклипа в британските медии, ще види, че на плакатите са изписани протести (или подкрепа) за лифта и застрояването на Пирин, ама британците разчитат на промитите мозъци на населението си (имам възможност да се убедя в това, и го казвам с голямо съжаление!) и карат хората да мислят, че това са протести срещу Евросъюза. Може ли да има по-долно нещо от опитите на една световна медия да заблуди света, с оглед на антиевропейската политика на Великобритания? Пак ще повторя – това не само е долно, но и престъпно. В интерес на истината, обаче, трябва да посоча, че наистина имаше един инцидент в София, при който две знамена на Съюза бяха подпалени. Но смея да мисля, че всеки разумен българин знае за какво става въпрос в този случай: някои русофили, които все още виждат спасението в Русия, и някои туркофили, които все още мечтаят за някакъв турски рай по нашите земи, си намериха хора, които уж да изразят „протеста“ си срещу Евросъюза. Надявам се, че за всички е ясно, че по-нататъшното отслабване на този Съюз ще бъде последвано от руска експанзия в Европа, а може би и отвъд нея; всички видяха, как Путин и руската олигархия с нескриващо удоволствие потриха ръце след британския вот от юни миналата година за излизане от Евросъюза. Не че приемам „новите комунисти“ от Европа, но да искам отслабването на една демократична институция и идването на нейно място на стари репресивни комунистически апарати – мисля, че е ясно, кое бих предпочел. Това мое предпочитание, разбира се, предполага също така опозиция срещу новите социалисти, насаждащи греховни практики в европейските общества.

На второ място ще посоча, че все пак едно председателство на Евросъюза дава възможности на председателя да внася и свои предложения за разглеждане от европарламента. Въпреки, че министърката за българското председателство на Евросъюза Лиляна Павлова каза, че приоритети на председателството са бъдещето на Съюза, сигурността и стабилността, цифровата икономика и мерките по развитието на Западните Балкани, посочено бе също така, че чрез това председателство „България получава възможност да постави на преден план за преговори теми и инициативи от национален интерес“. Това означава, че страната ни може да постави на дневен ред въпроси, които вълнуват и други страни-членки на Съюза, но които досега все още никой не е поставил и по които само се говори. Например въпросите за националното законодателство, което произтича от особеностите на всеки отделен народ на Евросъюза и което отговаря на неговото виждане за света и човека. Известно е, че някои страни на Евросъюза и до днес не желаят да приемат в законодателството си решения и мерки относно „правата“ на хомосексуалистите, утвърждаването на някои биотехнологични практики, узаконяването на училищното сексуално обучение още от най-ранна детска възраст, и т.н., въпреки че им се оказва натиск от страна на европейските структури (това са особено Полша, Унгария, Румъния, Гърция и в някаква степен и България).

В тази връзка ролята на християните (като и на вярващи от други религии) може да бъде голяма и затова трябва да се търсят възможности за прокарване в европарламента на решения, които да дават самостоятелност на законотворчеството на отделните страни-членки на Евросъюза съобразно тяхната традиция и култура: ако някои европейски страни искат да насаждат хомосексуализма сред обществото си – да го правят, те скоро ще разберат какви плодове ще съберат от подобна политика; а ако някои страни не желаят развратът да стане законодателно установен – да имат възможността да не приемат налагани от „либералните“ европейци порочни закони. Сигурен съм, че бъдещето ясно ще покаже, кои страни са избрали „добрия“ закон и кои са се заблудили в греха си и насаждат сред населението си разврат и пороци.

Разбира се, разочарованието ми бе голямо, когато разбрах, че правителството призовава парламента ни да ратифицира т.нар. Истанбулска конвенция, сетне разбрах, че отношението към нея е твърде нееднозначно и че по нея ще продължава да има спорове (добро изложение по конвенцията и вредното й въздействие в нашето общество направи Александър Михайлов в статията си отпреди няколко дена, вж. тук). Ясно е, че за общество като българското тази конвенция не може и няма да премахне възможностите за насилие срещу жени, но може да прокара и да наложи идеята за „трети пол“ и развихряне на развратното разбиране за човешкия пол въобще и за семейството като брачно съжителство между един мъж и една жена, заедно с техните чеда.

В тази връзка днес, 13 януари, чета материала: „Защо искат спиране на рекламния клип на България“. Става въпроса за видеоклипа на страната ни по случай европредседателството, в което България се представя като една красива и заслужаваща обич страна (каквато тя всъщност е!). Но една френска евродепутатка, като го изгледала, веднага написала в Туийт, че клипът трябва да бъде свален, защото, видите ли, в него се съдържал някакъв намек за толериране на сексуалния тормоз над жените; тя дори вече начена кампания за свалянето на клипа. Тази бедна (в умствено отношение) женица така и не разбрала за какво става въпрос в краткото филмче. Ама че някой й обяснил какво означава българското кимане с глава (т.е. как кимаме за „да“ и как за „не“), че й казали, че преди да интерпретира нещо човек първо трябва да разбере българската култура и обичаи, и т.н. – всичко това е безсмислено за нея, тя твърдо заявява: „не никога не значи „да“, и че основно правило за всеки човек трябва да бъде съгласието и уважението към жените. С една дума, щом за европейците кимането с глава за „да“ е да, и кимането за „не“ е не, то трябва да бъде същото и за българите, та европейците да можели да ни разберат кога искаме да кажем „да“ и кога казваме „не“. Тринадесет века история и бит трябва да бъдат зачертани и българите вече да започнат да кимат като европейците. И не само българите, но и почти 1 милиард индийци и сродни на тях народи от Азия трябва да правят същото, защото и тяхното кимане с глава е като нашето (по-скоро обратното е вярно: нашето е като тяхното, ако се приеме теорията, че ние сме го възприели от древни индоевропейски корени). Ама тях ще ги натиснем по-късно, засега ще „преправим“ грешното кимане с глава на българите, навярно тихичко се шепти френската депутатка. „О, неразумний и юроде“, както бе казал наш възрожденец, макар че това трудно може да се отнесе до френската депутатка, която е далеч дори и от мисленето на юродив християнин.

Но подобно мислене на тази бедна душа насочва и към вече тревожната тенденция, че каквото правят европейците – това е правилното и това задължително трябва да се приеме от всички народи на континента; с една дума, щом ние казваме на черното бяло, и вие ще казвате на черното бяло, щом ви казваме, че това и това са добродетели (макар те да са грехове и омразни в очите на нормалните хора), значи и вие ще ги считате за добродетели.

И тъй, като обобщение ми се ще да повторя, че може би на християните у нас се дава някакъв шанс да настояват пред българските евродепутати и правителствените служители, участващи в заседанията на евроструктурите като част от екипа ни като председателстваща страна, за предлагане за обсъждане от европарламента на мерки и решения, които засега друга страна не е поставяла, но които са в интерес на всички европейски страни, особено що се отнася до зачитането на местните традиции, обичаи и виждания за света и човека и препятстване приемането на законодателни инициативи, позволяващи развихряне на разврата в обществата.

Бележка: снимката взета от статията на Дейли Експрес

trump nazarethРождество Христово се отменя“ – това бяха заглавията в редица медии отпреди 4-5 дена и тъй като те привлякоха вниманието ми, реших да споделя прочетеното тук в блога. Още с първите редове разбрах, че протестът на арабското население на Близкия Изток срещу намерението на американския президент Доналд Тръмп да признае Йерусалим за столица на Израел и да премести там американското посолство взема и такъв един обрат: „щом като Тръмп може да говори и прави каквото си поиска, защо пък ние също да не правим каквото си поискаме; засега ще отменим празнуването на Рождество“.

От съобщенията (вижте това на британския Експрес) разбирам, че кметът на Назарет решил да отмени празненствата. Сетне разбирам, че кметът Али Салям бил мюсюлманин и че той казал: „Същността ни и нашата вяра не подлежат на дебат. Решението [на президента Тръмп] ни отне радостта от празника, ето защо тази година ще го отменим“. Представителят на кметството Салем Шарара казал: „Решихме да отменим традиционните рождественски песни и танци, защото поради казаното от Тръмп за Йерусалим в момента се намираме в спорен момент на нашето всекидневие“.

С една дума, политиката и настроенията в Близкия Изток (поради изказването на Тръмп) могат да определят дали ще празнуваме Рождество Христово тази година или не. Чудя се какво ли може да се случи след година време, което също да бъде претекст за отмяна на празнуванията на този голям християнски празник? То винаги може да се намери някаква причина, стига човек да поиска да я намери.

Чудя се също така дали в този случай има някакво объркване и недоразумение между медиите и кметството на Назарет или действително политиката може да помрачи празника на десетки хиляди християни в този град (както и милиони християни в целия Близък Изток). Чудя се, защото вчера чета още една новина на Ройтерс: „Кметът: честванията по случай Рождество ще се отпразнуват в Назарет както обикновено“. Чета и не проумявам: наистина ли кметът само споменал, че някакви си певци нямало да дойдат за празненствата и сетне медиите преувеличили думите му, или пък той наистина е имал намерение да отмени поне част от тържествената програма (песните и танците, според както съобщава Експрес). Той дори казал: „Чудя се защо хората са си помислили, че ще съкратим честванията, всичко ще си бъде както обикновено, с изключение на тримата певци; ето днес можахме да приветстваме 60 хиляди хора в нашия град“.

Можем само да гадаем каква е истината, но докато разглеждах тази новина от различен ъгъл, все ми минаваше през ума приказката „вместо да изпише вежди, очи избожда“. Трудно ми е да определя за добро или за зло е намерението на Тръмп, както и дали за добро или за зло се нагорещява обстановката в Близкия Изток – политиката ми е слабото място. Но лесно мога да определя, че в днешно време различни сили и отделни политически настроения могат да кажат на християните: „тази година няма да празнувате християнския си празник, а пък за другата ще видим“. Не че празникът като външна проява на вярата ни (в случая в раждането на Спасителя на света) е чак толкова важен (макар наистина той да е важен) – всеки християнин в душата си отбелязва Рождеството на Божия Син, „началото на нашето спасение“ (както се казва в една молитва) и се моли за ново по-добро начало както за него самия, така и за целия свят – но по-важен е фактът, че може да се появи възможността празникът да бъде отменен или най-малкото помрачен поради политически (или други) причини. Може наистина Тръмп като християнин (за какъвто се представя) да вярва, че ако Йерусалим стане столица на Израел, това би била някаква решаваща стъпка към връщане на древните християнски земи на самите християни (с една дума – резултат от някакъв нов кръстоносен поход към Светите земи), но следейки събитията от последно време се замислих дали в днешно време желанието за изписване на веждите няма да извади очите. Но може би не съм прав, както отбелязах – политиката е едно от нещата, които понякога ме объркват.

Въпреки това този случай още веднъж ме убеждава, че никое временно събитие или земни дразги или прищевки на силните на деня не могат да ме отклонят от вътрешното празнуване на душата ми на това велико събитие на Христовото Рождество; никое земно и светско управление не може да ми каже кога и как да празнувам християнския спомен за събитията отпреди две хиляди години, такива като Рождество Христово, Богоявление, Възкресение Христово, Петдесетница и т.н.; никой не може да затвори устата на сърцето и ума ми, защото те не празнуват външно, а се радват заедно с Господа, който вижда в сърцето на вярващия, познава Своите чеда и ги подканя: „дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира“ (Мт. 25:34).

Бел.: Снимката взета от британския Експрес.

tesco meat„Ама че заглавие“, ще каже някой, „какво общо може да има между мюсюлманите и Рождество Христово“? Нищо общо не може да има – Христовото раждане и мюсюлманската вяра са като водата и огъня, небето и земята, севера и юга, тезата и антитезата… Да, ама не. В днешния свят на объркани понятия всичко може да намери своя смисъл, та така и Христовото раждане може да се свърже с мюсюлманите; и не само с тях, но и с всички други религии, а дори и с хомосексуалистите. И къде мислите това нещо може да се случи? Ами в „загнилия Запад“, както навремето комунистите определяха всичко, което се намираше на запад от техните граници. Ама не че „прогресивният Изток“ е зацъфтял и завързал – и Изтокът възприе пороците на съвремието, както и Западът. И все пак…

Само преди два дена британските медии бяха разбунени от една реклама на най-мощната хранителна верига в страната, Теско, заради това, че в една реклама тя показала мюсюлманско семейство, което празнува Коледа, роднините си разменят подаръци, във фурната се пече пуйката и т.н. Веднага след излизането на рекламата наченаха протести и бойкоти срещу веригата магазини: „откъде-накъде Теско може да намеква, че мюсюлманите празнуват Коледа“, бунтуват се самите мюсюлмани, „откъде-накъде Теско непрекъснато ще ни натяква, че празнуваме Коледа и то преди всичко с ядене и пиене, докато за нас християните празникът е в душите ни, защото отбелязваме раждането на Спасителя на света“, добавят и християните; „хайде, какво толкова, Теско е магазин за всички в тази страна и има пълното право да предлага на всички добро прекарване на Коледа с коледната пуйка“, не изостават по-назад и светските люде (вижте повече в британския Индепендънт от 13 ноември, клипчето е само 1 минута).

Както се казва, каквото и ново нещо да се предложи, винаги ще има недоволни, винаги ще има „за“, „против“ и „въздържали се“. Но капиталистите на Теско не се интересуват толкова много от мнението на хората (макар то да ги интересува – все пак всеки бизнес гледа да си спечели повече клиенти!), колкото от „политическата коректност“, която уж ги правела по-хуманни и по-отворени към света. И тъкмо тази коректност стои в основата на новата реклама на хранителния гигант, който само на британския пазар разпределя над 4 и половина милиона тона храна на година (от която хвърля на боклука около 46000 тона, както пише самият Теско).

С цел да се покаже „гостоприемен“ (труден превод на английската дума inclusive – т.е. всеки е добре дошъл), Теско показва в новия си клип семейства от най-различен тип: чернокожо семейство, хомосексуално „семейство“, семейство само с баща, семейството на една стресирана майка, която изгонва всички от вкъщи, ядосана, че пуйката ѝ не се опича; разбира се, тук е и едно мюсюлманско семейство, чиито членове дори си разменят коледни подаръци. Теско настоява: „Всеки е добре дошъл в Теско през тази Коледа, ние сме горди, че приемаме клиенти от най-различни слоеве на обществото, дошли при нас в тези празнични дни“, и добавя: „Искаме клиентите ни да знаят, че по какъвто и начин да са свикнали да отбелязват Коледа и че каквото и да им трябва, ние сме тук, за да им помогнем: всеки е добре дошъл в Теско“ (вж. по-горе линка към Индепендънт).

Както вече отбелязах, Теско бе словесно атакуван от най-различни хора, но мюсюлманите са особено разгневени и от факта, че Теско продава месо на животни, каквото обикновено се продава в малките месарници на местни мюсюлмани (т.е. месо на животни, каквото се позволява на мюсюлманите да консумират, т.нар. „халал месо“). Нападката е срещу това, че невинаги на етикета на месото е написано дали животното, преди да бъде убито и превърнато в месо, е било поставено в безсъзнание от електрошок и едва сетне убито или пък самият електрошок го е убил (двата английски израза са stunned и unstunned; първият означава, че животното предварително е ударено с електрошок, за да изпадне в безсъзнание, преди да бъде убито, а вторият, че то направо бива убито без предварителния „хуманен“ електрошок). Както е известно, ислямът изисква ритуално убиване на животното: то става чрез заколване и докато изтича кръвта му се четат специални молитви. Та откъде-накъде Теско ще ни предлага месо, което не знаем как е получено от убитите животни, вайкат се мюсюлманите.

Нещо повече, кавгата за начина на убиване на животни засегна дори училищата: дълго време в тях се водеше спор дали в училищните столови може да се предлага месо от животни, които предварително не са били третирани с електрошок. И само преди няколко дена виждаме една община в Ланкашър да забранява такова месо в 27 училища, в които учат над 12 хиляди ученици – в тях вече се предлага месо само от животни, които преди да бъдат заколени са „хуманно“ зашеметени от електрошок.

Индепендънт отбелязва: Новата реклама представлява серия от пет кратки клипа, които Теско пуска преди Коледа с цел популяризиране на етническото и религиозното разнообразие и подчертаване на факта, че всеки е добре дошъл. Че Теско показва мюсюлмани, празнуващи Коледа, това е най-малкият им проблем – за тях е къде-къде по-важно да се покажат, че са магазин за всеки и че в страна като Великобритания няма алтернатива на политическата коректност. Само че те я представиха някак си като както се казва в мускетарския девиз: „един за всички, всички за един“. Разбира се, този девиз за хранителната верига-гигант означава: Теско е един за всички и вие всички сте добре дошли при нас – похарчете парите си само при нас, купувайте, яжте, пийте и се веселете! Ама мюсюлмани, християни, агностици, хомосексуалисти… няма значение, ние всички ви обичаме (разбирайте, „обичаме парите ви“).

И тъй, някои ще кажат: „какво лошо има, нека магазините да приканват мюсюлманите да празнуват Коледа, може пък след време някои от тях да разберат, че се празнува раждането на Спасителя на света и да се обърнат към Христа?“. Наистина, това е възможно, но същевременно трябва да обърнем внимание, че тук не става въпрос за някакво мисионерско усилие, което цели обръщане на неповярвалите към Христос – тук става въпрос за обикновена реклама за храни: „елате всички – бедни и богати, голи и облечени, семейни и несемейни, хомосексуалисти и „обикновени“, господари и роби, и т.н. – купувайте от нас, защото ние мислим за вас“. Повече от ясно е, че празникът на Рождеството пошло се използва за привличане на все повече купувачи, а „политическата коректност“ е добра стратегия за увеличаване на клиентите на хранителните магазини; а пък мюсюлманите вече не са малък процент от британското общество и този „обновен“ състав на населението даде и тази подсказка на Теско – да покаже мюсюлманско семейство, празнуващо Коледа и да покани всички мюсюлмани в страната да сторят същото.

Разбира се, магазините са за всеки и по отношение на пазаруването ние също не правим разлика между хората – всеки може да върши онова, което счита за добро за него; не правим разлика и между вярващи и невярващи, придържащите се към дадена традиция или „новатори“ и т.н. – всеки в едно общество може да се радва на свободите и правата, дадени му по закон. Онова, което не приемаме, е възприемането на тактиката на „политическа коректност“ с цел увеличаване на печалбата, извличане на изгода, при това за сметка на други хора. Защото нека да забележим: рекламата на Теско показва мюсюлманско семейство с всички атрибути на исляма (особено забулените жени), но не показва да речем християнско семейство, в което членовете му носят кръстче на шията или пък се молят преди началото на храната (така и написа в Туитър една християнка, която се възмущава от политическата коректност на Теско: „нямам против рекламата ви, но искам да видя, че показвате християни, които носят кръстчета на шиите си“, вж. линка по-горе). Ето тук е разковничето на жадния за пари, който уж е политически коректен и поради това угодничи на леви политически платформи и се представя за защитник на едно религиозно малцинство (мюсюлманите, в случая) или на друго малцинство (хомосексуалистите), но за сметка на огромното мнозинство на страната – християните: за тях той мълчи, защото ако покаже и тях, може да го обвинят в расизъм и ксенофобия.

Не знам как у нас подобна случка би се възприела от българските мюсюлмани, но едно е сигурно: привличането към Христа може да бъде резултат само от мисионерска дейност на дадена християнска община чрез нейните мисионери, то не е работа на зажаднели за печалба пошли хора, които не правят разлика между християнин и мюсюлманин, между хомосексуалист и нормален човек с естествено човешко отношение към половите връзки и брака, между религиозното и светското, между бялото и черното, между водата и огъня, между небето и земята… Който престане да прави разлика между нещата, той се е обезличил до степента на безпаметност, на зашеметеност, подобна на тази, с която новите технологии позволяват едно „хуманно“ убиване на животните – такъв човек се превръща в античовек, в отрицание на човека като такъв, който на бялото може да каже черно, на мюсюлманина – християнин, на топлото – студено, на хомосексуалиста – праведник, на светската политика – религия, и т.н.

Пази, Боже, от такива хора, а и от хранителните гиганти, които не виждат по-важна цел в живота на човека от тази да купува и пак да купува, да яде и пак да яде, да пие и пак да пие, и тъй – до забрава…! Затова да се молим Бог да ни дава уши да чуваме, очи да виждаме, уста до Го изповядваме, ръце да вършим делата Му, и сърце да Го следваме неотклонно и безрезервно!

Бележка: снимката взета от новината на BBC, цитирана тук.
jacob rees mogОтварям днес вестника и една от новините с днешна дата спира погледа ми: „Светът пред най-голяма заплаха за последните 30 години“. Прочитам я и не намирам нищо ново в нея, макар и да се нарича новина. Това му е работата на генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг – да следи политическото и военното развитие на света и да изказва мнения, да прави препоръки или пък да оповестява съответни мерки. Съвременната опасна обстановка той свързва със съвпадането на няколко големи предизвикателства, които правят положението твърде нажежено: военните напъни на Северна Корея, тероризма, нестабилността в редица региони и все по-усилващата се агресивност на Русия. Той споделя, че не помни в 30 годишната му кариера светът да е бил изправен пред такава сериозна опасност, като в днешно време. Може би е прав, ще каже някой.

Виждам, че новината е взета от британския Индепендънт, публикувана вчера 8 септември 2017 г. Отварям и този вестник и там се натъквам на друга новина с днешна дата, 9 септември: „Русия се готви за масивна война срещу Запада, предупреждава украинският президент.“ И тук не виждам нещо ново: противоборството между Русия и Запада е от десетилетия и това вече го знаят и децата. Е, може да има и някакво ново развитие (светът винаги върви напред и винаги ще има нещо ново в него), но принципно нещата са си ясни от доста време насам.

С една дума, медиите продължават да стресират народите и да карат хората да живеят в страх пред утрешния ден, който може да им донесе война, разруха, даже смърт. Че малко ли страх всяват терористите, които могат да извършат нов атентат на най-неочаквани места (защото ако се знаеше къде ще го направят, то щяха да се вземат мерки, но то затова е страх, защото е породен от неизвестното). А защо подобни новини не са нови за християнина? Защото той добре помни Христовите думи: „Ще чувате боеве и вести за войни… ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове; много лъжепророци ще се подигнат и ще прелъстят мнозина; и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта“ (Мат. 24:6-12).

А всичко това вече се случва от много години насам, та може ли още една новина за „света пред заплаха“ да прибави нещо повече от онова, което вече знаем? Не, не може, защото всеки християнин добре знае, че „всичко това е начало на болки. Тогава ще ви предадат на мъки и ще ви убият; и ще бъдете мразени от всички народи, заради Моето име. Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят“ (Мат. 24:8-10). И какво да правим? Евангелието е пределно ясно: „Който претърпи докрай, той ще бъде спасен. И ще бъде проповядвано това Евангелие на царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят“ (Мат. 24:13-14).

И тъй, новините, които всяват страх в сърцето на човека, изобилстват – както в българската преса, така и в медиите на другите държави. Не са много новините обаче, които показват християнската нравственост и нейното благотворно влияние върху всеки отделен човек и върху обществата като цяло. Като конкретен пример ще посоча българската преса, цитираща новини от Великобритания преди всичко в негативна светлина (и може би има основание за това), но от седмица насам британските острови са разтърсени от голям скандал (но не свързан с Брекзита), който никак не намери място в нашата преса.

Става въпрос за парламентариста от торите Яков Рийс-Мог, който в допитване миналата сряда (30 август) се считаше за заместник на министър-председателката Тереза Мей в деня, в който тя изостави партийното ръководство – той обяви на цялата страна християнските си възгледи, като каза: „Моята вяра ме убеждава, че абортът е грешно нещо, хомосексуализмът – също, и т.нар. „брак“ между хомосексуалисти също е грешен“ (срв. новината в Дейли Мейл). Той посочи също така: „Бракът е тайнство и виждането за това кое е тайнство и кое не е се определя от Църквата, а не от парламента“; „Учението на Църквата е авторитетно и в него съществува нравствен абсолют: абортът е грешно нещо. Животът започва със зачеването на детето“ (и подтекстът: че убийството на зародиша, както и всяко убийство, е грях).

Интересното в случая е това, че макар реакциите да бяха бурни и мнозинството от британците – политици и обикновени хора – да се възпротивиха на думите на парламентарист, който един ден може да управлява страната, все пак всички – противници и привърженици на Рийс-Мог – признаха, че той е изряден баща, излъчва непреодолим чар, и всеки, който прекарва с него макар и малко, се чувства въодушевен и удивен от добротата и искреността му. Този факт в действителност бързо потуши първоначалните бурни реакции на думите му и към днешно време, повече от седмица след изказването му по време на едно интервю по британската телевизия ITV в сутрешното й предаване „Добро утро, Великобритания“, никой вече не говори за това, но всички британци се убедиха, че е възможно един изявен политик да се осмели да изкаже истините на вярващото си сърце и да потвърди, че е решен да ги отстоява, независимо от положението, което заема в обществото. Самият той, баща на шест деца, на чието раждане лично е присъствал (и казва, че с нищо не би заменил момента на появата на нов живот), дълбоко вярващ католик, посочи, че в страната има християни, които настояват за аборта и хомосексуалния „брак“, но че той не споделя такава криво разбирана и криво практикувана вяра (с подтекст: това не може да е християнска вяра).

Ето такава една новина наистина би била новост за българските медии и би помогнала на хората у нас да разберат, че наред с негативите в западните общества съществуват и положителни процеси, които – дай Боже – може да променят разбирането на управляващите мъже и жени за човека и неговото назначение на тази земя и в този живот. Иска ми се да видя и у нас политици-християни, които редовно ходят на църква и водят църковен живот и които и на служебното си място твърдо отстояват истините на вярата си и са решени да ги въплътят в живота на обществото ни.

И накрая отново ще се върна към началото на разсъждението ми: светът е пред заплаха не поради войните и междуособиците, а поради нравствения упадък на обществата, които отхвърлиха християнските норми на живот и ги замениха с измислени от човека „морални норми“, които, според естеството на човека, не може да доведат до нищо друго, освен изпадане в греховност и заплаха от вечна смърт. Не трябва да се страхуваме от новините за някаква световна заплаха за човечеството, защото много добре помним Христовите думи: „Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената.“ (Мат. 10:28).

Бел. Снимка на Яков Рийс със съпругата му, взета от Дейли мейл, вж. линка към статията в този вестник по-горе в текста.

bathroom transgender smallНаистина, подобно заглавие не би се приело от никой разумен човек: кой ли би помислил, че държавата ще се „погрижи“ порочни възгледи и практики да се преподават на малките деца? Тук трябва да кажа: слава Богу, у нас все още подобно заглавие няма място в медиите или в обществената практика. Но предполагам читателите знаят, че в някои европейски страни тъкмо държавата е тази, която налага на училищата какви ценности трябва да се преподават на децата, а пък ние, дето уж се учим от Европа и я следваме по петите, току виж сме приели и този „европейски полъх.“

Повод за настоящия материал е дискусията, разгоряла се в английската образователна система и в британските медии. Преди около месец английската служба за стандартизация на образованието (наречена OFSTED – the Office for Standards in Education), която дава оценки на всяко училище в Англия, наказа едно религиозно училище за това, че „не покрива необходимите стандарти, към които всяко училище следва да се придържа“. Като се прочете по-нататък кои именно стандарти училището не покривало, става ясно, че държавните мъже и жени имат предвид сексуалното обучение в началното училище (което за Англия е за деца от 5 до 10/11 години). Става въпрос за едно еврейско училище в северен Лондон, в което инспекторите направили проверка и за трети път установили, че в него малките деца не получават познания за половата ориентация и за „преназначаване на пола“ (новината в The Independent).

Докладът на инспекторите е повече от ясен: децата не изучават някои въпроси за същността на човека, такива като полова ориентация, „и това ограничава духовното, моралното, социалното и културното развитие на личността и не допринася за уважаване на избора на онези, които решават да водят своеобразен начин на живот“ (стр. 1); „в резултат на това децата не получават пълно познание за фундаменталните британски ценности“ (стр. 2); „на учениците не се преподават знания за защитените човешки характеристики, особено онези, отнасящи се до преназначаване на друг пол и до половата ориентация, което означава, че децата ще имат ограничено познание за различните стилове на живот и за партньорството, което някои хора в съвременното общество избират като начин на живот“ (пак там).

Дискусията за това какво са британските ценности е по-широка от въпроса за тези ценности според както те са преподавани в училищата: тази дискусия се разгаря вече няколко години, особено във връзка с увеличаване на фундаментализма (и преди всичко ислямския фундаментализъм) в някои райони на страната, като бе поставен въпросът: дали всички, живеещи във Великобритания, приемат ценностите на тази държава и ги прилагат в живота си, или пък някои социални групи остават затворени в себе си и продължават да изповядват ценностите на обществото, от което те са дошли като имигранти във Великобритания. Целта на правителството е всеки член на британското общество да приеме ценностите на демократизма, толерантността, уважението, зачитане на мненията на другите, спазване на правата на човека и на всяка личност, независимо от нейните възгледи, и т.н.

От тази гледна точка британската държава е права: тя се стреми гражданите ѝ да не изповядват ценности, които не са демократични и не са съобразени със законите или пък са против правата и свободите на хората; това още повече се отнася до имигрантите, които често пристигат на Острова и продължават да изповядват ценности, които са в разрез с ценностите на западноевропейския демократизъм. Разбира се, привнасянето на собствената култура в обществото, в което имигрантите отиват да живеят, е неизбежно, но когато тази култура съдържа елементи на екстремизъм, насилие или друг вид междучовешки отношения, които не са характерни за цивилизования свят (напр. редовни побои на съпругата и децата, съжителство с две и повече жени едновременно, незачитане на правата и свободите на жената и на децата в семейството и т.н.), тогава в интерес на сигурността на всички граждани в държавата правителството може да поиска от всеки неин граждани и от всяка обществена група (напр. мюсюлманските общности в Бирмингам, Бедфърд и т.н.) да се опитват да се придържат към британските ценности. Това с особена  сила се отнася до някои обществени групи, в които фундаментализмът продължава да се утвърждава.

bathroom transgenderНадпис в училищна тоалетна в английско училище: „от който и да е пол“ (ученици могат да влизат в тоалетната)

Въпросът обаче, който тук засягам, изглежда няма нищо общо с британските ценности. Наистина, значителни слоеве от населението във Великобритания приемат за „британски“ такива ценности, като приемане за напълно нормално проявите на хомосексуализъм, смяната на пола по желание, съжителството и партньорството с когото пожелаете, според разбиранията ви, и т.н., но въпреки това тези извратени представи все още не са станали британски ценности де факто. Правителството се опитва да ги наложи на хората чрез приемането на различни законодателни инициативи, но това не означава, че цялото британско общество (включително имигрантите и вярващите от различните религии) ги е приело: все още значителни части от обществото продължават да считат хомосексуализма и незаконното съжителство за неправилно, осъдително и греховно.

Моята тревога е повече за това, че правителството се опитва да налага и на най-малките членове на обществото възгледи и разбирания, които са против разбирането на техните семейства и на обществените групи, които те представляват. Християните във Великобритания (с малки изключения) продължават да гледат на сексуалността и на пола от гледна точка на богоустановения съюз между един мъж и една жена; по-голямата част от родителите в страната не желаят пет или шестгодишните да бъдат запознавани с това какво е хомосексуализмът, смяната на пола, партньорството като начин на семеен живот и т.н. В подетата петиция срещу възгледите на английския OFSTED ясно се посочва, че главен възпитател на децата са родителите, а не държавата: последната само съдейства на родителското възпитание и ограмотява децата, като им дава познания за света, в който живеят, но не ги учи (и няма право да ги учи!) на порочни практики каквито, видите ли, имали място в обществото. Самата британска академична общност вече признава, че придържането на училищата към някаква си политика на зачитане на избора на пол сред децата не е нищо друго, освен прахосване на оскъдните училищни средства и на парите на данъкоплатците (новината в The Independent).

Както споменах в началото, у нас държавата не допуска преподаването на порочни възгледи в училищата, но ние като християни трябва да сме наясно, че щом в някои европейски страни съществува натиск върху родители и деца да приемат порочни практики като нещо „нормално“, то този „полъх“ може да довее и до нас и някои умни глави в правителството ни да решат, че и в това отношение трябва да се поучим от Европа. Бдителността е една от главните добродетели на християнина, ето защо трябва непрекъснато да внимаваме какви разпоредби излизат и от нашето министерство на образованието и от регионалните инспекторати, тъй че в страната ни и в нашите училища да продължават да се изповядват ценности, които повече от тринадесет столетия са тъкмо християнски, а не „европейски“ или „хуманистични“ или „атеистични“ или някакви други.

Бележка: Снимката е взета от The Independent; на нея може да се види един от новите знаци за тоалетна, поставени в някои английски училища: в тоалетната може да влиза всеки, независимо от пола, към който принадлежи (тъй като физическият пол не определя „действителния“ пол на детето, твърдят от образователното министерство).

echrВчера подписах една петиция*. „Е, какво – чудо голямо! Колко народ всекидневно подписва петиции…, я за намаляване на цените, я за сваляне на правителството, я за подкрепа на някого си или нещо си...“, чувам вече реплики от този род. И това е вярно – днешното време е време на петиции: не сте решили, не сте наченали петиция! Толкова е лесно: отивате на съответния сайт, който предлага подобна услуга, и ставате „баща“ („мениджър“) на съответната петиция. Ако съберете сто подписа – добре, ако съберете сто хиляди – още по-добре, ако пък съберете няколко (или десетки) милиона – това вече е изключително!

Петицията, която подписах, е скромна, тя не призовава за сваляне на правителства или за осигуряване на хляб за всеки, тя се нарича „Европейски съд по правата на човека, спрете социалното инженерство!“ От пръв поглед не ѝ обърнах много внимание, първо, защото се отнася до този съд (ЕСПЧ), който като цяло е защитил (и продължава да защитава) правата на много хора в Европа, и второ, защото още с първото изречение на съобщението за тази петиция се говори за Русия, и си рекох: то малко ли се натеглихме от комунизма ѝ, та сега да чета и петиция, отнасяща се до тази държава. Но, както се казва, търпението е майка на всички добродетели, та положих малко усилия и я дочетох докрай. Още с приключването на последния ред отидох вдясно и кликнах „Подпиши“ (петицията). Видях, че тя е отпреди десетина дена (от 23 юни 2017 г.), и съжалих, че не съм я прочел и подписал по-рано.

Това е скромният ми опит от вчера, но реших да го споделя тук във „Свобода за всеки“, защото мисля, че разискваният в петицията проблем засяга всеки вярващ у нас и по света (християнин, мюсюлманин, евреин, будист и т.н.), а също така всеки здравомислещ гражданин; за страдащите от умствени отклонения, особено клонящи към греховност, не мога да кажа дали въпросът на петицията е важен за тях.

И тъй, първото изречение на съобщението казва, „Европейският съд в Страсбург осъди един закон в Русия, предпазващ децата от пропагандата на „сексуалните малцинства“, а второто изречение допълва, че този съд не за първи път взема подобно решение, което не е основано на действителни човешки права, а на някаква радикална идеология, целяща унищожаването на изконните ценности на личността и на народите.

Мисля, че вече става ясно за какво става въпрос в петицията, но нека с няколко думи да обобщя казаното: някакъв си извратен тип Баев и групичка извратеняци като него се обърнали към съда в Страсбург, за да се оплачат от руския закон**, който не позволява греховни практики да стават достояние на младото поколение, включително налагане на разбирането, че хомосексуализмът е естествена човешка практика, която трябва да бъде уважавана.

Гражданската организация е пределно ясна: „Без съмнение решението е основано не на някаква правна логика, а честно казано – на идеология. При това става въпрос за идеология от радикален тип, която е насочена срещу семейството, брака, традиционните нравствени ценности на повечето европейски народи и, най-важното – срещу интересите на децата“. И продължава: „Съдът не само взема решението си без всякакво законово оправдание, което да почива върху постановленията на Европейската конвенция за защита на човешките права и фундаментални свободи – и тъкмо тази Конвенция трябва да определя дейността на Съда – но решението пряко противоречи на този международен документ и неговите обвързващи норми“.

Не е важно дали става въпрос за Русия или за която и да е държава: всяко решение на ЕСПЧ, което налага на отделния човека и народите порочни практики, трябва да бъде осъдено и отхвърлено. Наистина, този съд е помогнал на много хора и това трябва да се признае, но изглежда в него все повече и повече се настаняват идеолози, които са идолопоклонници на някаква нова извратена „световна култура“, насаждана от някои западни правителства и налагана на всеки и на всички. Всеки християнин или вярващ от други религии, както и всеки здравомислещ човек, трябва да пледира за отстраняване от европейските структури на хора с извратено мислене и заемане на тяхното място ако не от вярващи хора, то поне от хора, в които здравият разсъдък все още не е отстъпил място на болния порочен ум.

Много се надявам, че споделеното тук ще накара читателите на този постинг на блога също да подпишат декларацията и така да допринесат за „очистване на гумното“ и за превръщането на международните институции (особено европейските), призвани да защитават правата и свободите на хората, в реални изразители на волята на народите за действени нравствени норми в обществата, които да почиват на разумното и вековно-изпитаното начало на човешката природа и на семейството. Християните винаги са били първи в борбата срещу греха и порока и тази борба, с Божията помощ, винаги е имала успех.

* Става въпрос за петицията на гражданската организация CitizenGo (http://www.citizengo.org), която е горещ застъпник на християнските нравствени ценности и на семейството.

** Руският закон (вж. линка в самия текст) носи названието „За защита на децата от информация, причиняваща вреда на здравето и развитието им“, приет е през декември 2010 г., но сетне многократно е допълван и коригиран; последната корекция е от май 2017 г. В редакцията от 2013 г. е внесена нова точка 4 към чл. 5, срещу която е и „протестът“ на извратените руски типове (тук законът посочва, че вредна информация се счита тази, която „отрича семейните ценности, пропагандира нетрадиционни сексуални отношения и формира неуважение към родителите и/или други членове на семейството“).
justice scalesТова заглавие може да се разбира по два начина: или тероризмът е насочен срещу правата на човека, или пък политиците работят срещу нашите права като човешки същества. Но употребени заедно, двете думи навеждат и на мисълта за някаква връзка между политиците и тероризма в тяхното отношение към човешките права.

Само преди три-четири дена (6 юни 2017) британската министър-председателка Тереза Мей заяви, че ако борбата с тероризма означава преразглеждане на правата на човека и отмяна на някои от тях, то тя веднага ще го стори и ще преразгледа, отмени или редактира редица закони, произтичащи от международните съглашение за човешките права. Ежедневникът The Guardian от 7 юни добре описва опасните последици от подобно мислене, а може би и действие. Ето накратко посоченото в материала.

Денят, в който политиците ни казват, че ще отменят човешките права, ако те им пречат в нещо, е денят, в който трябва да ни обземе страх (за нашето бъдеще). Правата на човека не съществуват за силните на деня, та те да ги прилагат, когато им е политически изгодно, тяхната цел е да защитят обикновения човек и да обезпечат нормален живот в едно цивилизовано общество.

След ужасяващото нападение в Манчестър (22 май 2017 – В.К.) премиерът се изпъчи пред офиса си на Даунинг Стрийт и каза: „Да си спомним за онези, които загинаха, и да похвалим онези, които помагаха, знаейки, че терористите никога няма да спечелят и че нашите ценности, нашата страна и нашият начин на живот винаги ще пребъдват.“ Но във вторник (след новия терористичен акт от 3 юни 2017 в центъра на Лондон – В. К.) тя отхвърли тези ценности, обявявайки прилагането на пълномощия, които бяха отречени от предишни правителства. Тя каза: „Ако човешките права в нашата страна не ни позволяват да направим каквото е нужно, тогава ще променим законите, тъй че да сторим каквото трябва.“

Ето какво тя има предвид на практика: ако правото на свобода или на справедлив съд или на забрана на мъченията ни пречи, тогава ще ги отменим – ето как просто и лесно ще се отървем от ценности, чиято цел е да предотвратят тиранията след жестокостите на втората световна война.

Казаното от Мей в действителност е пряко нарушение на върховенството на закона – на принципа, постановяващ, че своеволното упражняване на власт трябва да бъде контролирано, като го подчини на добре определени и устойчиви правила. Законът е щитът, който ни предпазва от бъдещи тирани… Изработеният от британски законотворци принцип за върховенство на закона е рожбата на Уинстън Чърчил, този принцип е нашата гордост. Той продължава да бъде лъч надежда за онези, които се борят за основните си човешки права…

Човешките права не ни пречат да се борим срещу тероризма, ние и така депортираме опасните за обществото хора, тъй като сигурността на нацията стои над правата на терористите, а полицията и разузнавателните служби разполагат с изобилие от пълномощия за следене, откриване, задържане и пращане в затвора на терористите и техните помощници.

Съществуват права, с които никога не можем да направим компромис – правото на живот и забраната на мъченията. А искаме ли да бъдем като някои страни, в които мъченията са позволени? Това ли е бъдещето, което готвим за младите хора?

Мисля, че не е нужно да привеждам цялата статия тук, повече от ясно е какво политиците могат да направят на народа си, уж под предлога за борба с тероризма. Защото не само Тереза Мей има подобни мисли в главата си, струва ми се, че и у нас немалко политици са готови на какви ли не радикални стъпки по отношение на правата на човека уж с цел да защитят народа от евентуални терористични нападения.

А повече от ясно е, че ограничаването на правата на човека пряко е свързано с ограничаване на правото на свободно изповядване на вярата, особено като знаем, че немалка част от терористичните нападения имат религиозна подкладка, особено от страна на исляма. Немалко политици са готови да жертват доброто в името на „унищожаване“ на злото: „дайте да ограничим свободното изповядване на вярата, защото чрез нея отделни личности могат да се радикализират и да станат опасни за обществото,“ чуват се призиви; „дайте да следим кой какво мисли и казва, особено в местата за богослужение, та навреме да открием радикалните проповеди,“ други „застъпници“ на ограничаване на правото на религия продължават да настояват. С една дума, новите обстоятелства изискват и по-последователно спазване на принципа „покрай сухото гори и мокрото“ – т.е. ще забраним правото на свобода на вярата (свобода на проповедничество) с цел уж да предотвратим радикализирането на някои мюсюлмани, но понеже не можем да направим това само за една религия, ще го направим за всички религии, включително вековната религия на народа – християнството – което също ще страда от „новите“ мерки, но затова пък обществото ще се чувства по-сигурно.

Наистина ли ще бъдем по-сигурни в ръцете на подобни политици? Не мисля. Нещо повече: струва ми се, че премахването (или ограничаването) на някои права на човека може да върне тираничните режими от близкото минало, въпросът е обаче дали тогава ще имаме възможността да се противопоставим на един такъв режим, дали не е по-добре още сега да разкриваме истинските замисли на тези нови радетели за сигурност и безопасност, преди да ни бъде отнета всякаква възможност за свободно слово и свободно изповядване на бащината вяра.

Бележка:
Подчертаното с черен шрифт в превода на статията от The Guardian е мое (В.К.)

lenin mausoleumПролетта, изглежда, е време за събуждане не само на природата, но и на различни чувства и желания. И това е нормално, ще кажем – след зимните студени месеци пролетното слънце и топлината наистина способстват за изблика на чувства и стремежи. Но тук думата ми не е за влюбените, а тъкмо обратното – за онези, които най-малко се вълнуват от чувствата, защото те мислят за бъдещето на страната си и на света, а подобни мисли могат да обхванат човешкия ум само ако той е трезв, рационален и борещ се срещу всякакви вредни чувства или стремежи, които биха отклонили разума от начертания от партията път. Предполагам читателят вече се сеща, че отново отварям дума за комунистическите функционери, които в различните източноевропейски страни си присвоиха различни названия: демократи, либерали, социалисти, пък някои продължават да се гордеят и с името си на комунисти, каквато е например партията на руския твърд комунист Генадий Зюганов.

Но преди да го спомена още веднъж, нека най-напред да кажа за новината, която ме и накара да напиша тези редове. Мартенското слънце изглежда е накарало някои руснаци (в случая – руският център за изследване на общественото мнение, който всяка седмица прави проучвания чрез телефонни допитвания до хиляди и десетки хиляди руски граждани) да направят проучване за мавзолея на Ленин на Червения площад. Разбира се, подтикът за проучването не било само слънцето и затоплилото се време, а предложението (то е от март 2017 г.) за внасяне в руския парламент на законопроект за погребване останките на великия пролетарски вожд и затова центърът решил да попита руските граждани какво е отношението им по този въпрос (законопроектът е внесен за разглеждане само преди три дена, на 20 април 2017 г.)

Резултатът сочи, че почти две трети (63%) са за изваждане на тялото на вожда от мавзолея и погребването му, така както се погребват всички хора, при което почти половината (и то преди всичко младите хора) смятат, че това трябва да стане веднага, без забавяне. Проучването още посочва, че около 40% от участвалите в него считат мавзолея за туристически обект, други 40% смятат присъствието на Ленин на Червения площад за противоестествено и нередно.

И по-нататък в анализите следват интересните моменти. 31% от респондентите казали, че наистина тялото на вожда на руската (сетне – съветската) пролетарска революция трябва да се погребе, но това да стане не сега, а след време, когато този акт няма да засегне онези, за които Ленин продължава да е изключителен вожд и лидер на световния пролетариат. С една дума, докато са живи всички онези, които продължават да тъгуват по комунизма (колко ли милиона са те?) или пък по самия Ленин, без дори да го свързват по някакъв начин с комунистическата идея. Но интересното е в реакцията на съвременния ленинист – водача на руската компартия Генадий Зюганов: в този акт той вижда провокация срещу руската държавност и затова той призовал Съвета за сигурност да разгледа този законопроект и да се изкаже за неговата законност. Нека да повторим – той призовал не кого да е, а Съвета за сигурност! Каква ли връзка прави този Зюганов между погребението на техния вожд и мнението на този Съвет? Нямам си никаква идея. Но той със сигурност знае какво прави.

Особено интересна е връзката, която днешните комунисти (в случая руските, но и българските не са далеч от тях по мислене и действие) правят между вярата и тяхната идеология, наследница на лениновите теории. Както самите руснаци, така и други мислещи хора многократно са посочвали, че поклонението пред тялото на Ленин твърде много прилича на православното поклонение пред мощите на светците (вижте, напр. тук, където, авторите се опитват да покажат, че поклонението пред останките на Ленин повече прилича на египетското поклонение пред фараона, но аз от личен опит мога да кажа, че то твърде много прилича на поклонение пред православни мощи), но не са много онези, които виждат как червената партия някак си без да иска започна да смесва пролетарската идеология и християнската вяра, като мнозина намериха твърде много сходни черти между идеята за комунизъм и идеята за Божието царство.

Самият Зюганов дотолкова изкривил думите и идеите на Ленин за вярата, че вече свободно твърди, че пролетарският вожд едва ли не бил защитник на християните и виждал и тяхното участие в построяването на комунистическия рай на земята. Ето тук можем да видим повече за мисленето на съвременния вожд на руските комунисти и за разликата между неговите думи и идеи и тези на Ленин. Но че последният наричал вярата мракобесие и глупост – това няма значение, важното е в днешно време да преиначим думите на вожда и да привлечем и вярващите на страната на червената партия, особено по време на предизборни кампании; че Зюганов еднакво се покланя и пред Ленин и пред православни светини – това няма значение, важното е човек да си боготвори нещо или някого (вижте тук, където се посочва поклонението на руския партиен комунистически лидер пред икона на Божията майка) и да прави другите на глупави.

Ако погледнем коментарите под посочените тук от мен статии ще видим, че повечето от пишещите считат този въпрос (погребването останките на Ленин) за толкова маловажен, че той въобще не трябва да се разглежда от парламента и да се представя на руското общество като някакъв национален проблем. И наистина – при толкова проблеми на руската държава тялото на мумията Ленин е най-малкият им проблем: най-добре е да си го погребат без много шум и всякакви проучвания, а след месец-два никой навярно няма и да се сети вече за него поради всекидневните трудности на живота и предизвикателствата, които стоят пред тази страна и пред света. Затова човек с учудване чете подобни новини в руската преса, излизащи през последните няколко дена. Вместо да разсъждават за Ленин и за продължаващия войнстващ атеизъм на руснаците, който не е напуснал една значителна част от населението, по-добре би било за руските управляващи и за червената партия да разсъдят за свободата на съвестта и на религията, която уж е гарантирана от конституцията, но която твърде рядко (и при това избирателно!) се дава на руските граждани и на другите вярващи в страната; вместо да мислят каква да бъде съдбата на тялото на вожда им, по-добре е червените другари да се покаят за зверствата срещу Църквата, сторени през седемте десетилетия на ленинов комунизъм, и да се обърнат към Онзи, Който приема всеки, който искрено Го търси.
Неделя, 26 Март 2017 19:17

Светската мярка на щастието

shtastie zhenaБъдете щастливи, тук и сега“ – това е призивът на новите радетели на светското благополучие. Християните много добре знаят какво означава земното добруване, властта, славата, богатството, стремежа за постигане на рая тук и сега. Както сатаната изкушаваше Христос в пустинята с трите изкушения и Му предлагаше власт, материални богатства и слава, така и съвременните земни управници изкушават хората и им предлагат тукашен рай. Какво ли не предлагаха досега – всякакви свободи, равноправия, зачитания, уважения, търпимост, и т.н. и хората бързо разбраха, какво се иска от тях: щом свободите и равноправието се отнасят до всички, значи никой не може да ми каже дали ще правя аборт и ще убия детето в мен или не, дали ще съм хомосексуалист и публично ще проявявам порока си или не, дали ще пожелая сам да сложа край на живота си или пък на живота на друг човек, за да му осигуря „достойна смърт,“ или пък да използвам новите биотехнологии и да поискам от някоя лаборатория да ми „доставят“ дете по поръчка (например дете от две майки и един баща, с което уж се избягвали генните аномалии и бъдещи заболявания на човека), и т.н. Както се казва – предлага ни се слободия в изобилие.

А сега научаваме, че вече ни се предлага и щастие. И не само ни се предлага – убеждават ни, че всички хора по земята трябва да бъдат щастливи! Преди няколко дена (19 март 2017) разбираме, че в Обединените арабски емирства (ОАЕ) е учреден Съвет по измерване на щастието по света, който ще има шест подотдела: 1) щастие и здраве, 2) щастие и образование, 3) лично щастие, 4) щастие и работно място, 5) измерване на щастието и 6) щастието в големите градове. Научаваме, че има и книга на щастието по света, в която сто професионални изследователи разказват за познанията си относно щастието, основаващи се само на човешкия земен опит и изключващи религиите и философските възгледи за човешкото щастие. Съветът по щастието се учредява във връзка с международния ден на щастието, който е на 20 март.

Разбира се, новината не убягна от вниманието и на българските медии. Както срещаме заглавия, като „Днес цял свят празнува международния ден на жената“ (или на каквото още можете да се сетите), така и заглавията от 20 март звучат по подобен начин: „Днес цял свят празнува международния ден на щастието“. От новините разбираме, че този ден се празнува съгласно резолюция 66/281 на Общото събрание на ООН от 28 юни 2012 г., в която е декларирано, че „стремежът към щастие и благополучие е фундаментална цел на човечеството и че щастието трябва да бъде цел на държавната политика и да стане компонент на по-комплексен, справедлив и балансиран подход към икономически растеж, който да допринася за устойчиво развитие, изкореняване на нищетата и осигуряване на щастие;“ подчертава се, че „ООН призовава всички държави, международни и регионални организации, както и гражданското общество да отбелязват Международния ден на щастието.“

„Че какво лошо има в това някой да желае щастие на другите,“ ще каже човек. Наистина, няма нищо лошо, стига под „щастие“ да разбираме пълна удовлетвореност на личността от живота й тук и сега с оглед на живота й в бъдещия век, когато тя ще получи вечна участ: за истинско щастие или за истински мъки. Ако тук и сега се стремим към придобиване на блага, които да ни послужат във вечния живот, и ако желаем и другите да придобиват такива блага, тогава този наш стремеж може да бъде изразен като стремеж към щастие. Естествено, за християните щастието може да бъде само в Христос и Неговата Църква, и когато християните желаят всички хора по земята да усетят истинската радост и щастие от общуването със Спасителя на света и на всяка човешка душа, тогава можем да оприличим мисията на Църквата в света като мисия на щастието в Христос.

Но светските управници виждат щастието на човека само като пълна удовлетвореност на личността от живота й тук и сега, без каквато и да е връзка с живота й във вечността, който неминуемо ще последва за всяка душа при второто славно Христово идване на земята. От новините около този „празник“ разбираме, че щастието не е само лично (което си е вярно), но държавно (което не е вярно) и към него трябва да се стремят всички държави. В тази връзка е измислен и съответен термин – брутно национално щастие. То се изчислява по специална методика на основата на различни показатели, такива като икономически прогрес, ефективност на управлението, социална справедливост, опазване на околната среда, съхраняване на културното наследство и т.н. (вж. линка по-горе към сайта на Вести.бг). Бутан е първата държава, въвела този термин, както и самата идея за държавното щастие; в тази страна от 2008 г. има комисия по брутно национално щастие, през февруари 2016 г. в ОАЕ е назначен държавен министър по щастието, през януари 2017 г. в индийския щат Мадхия Прадеш е създаден департамент по щастието, и т.н.

От ежегодния доклад на ООН за щастието може да се види, че най-щастливи са хората, живеещи в богатите страни, напр. за 2015 г. датчаните са били най-щастливи (следвани от швейцарците, исландците, финландците, норвежците и т.н.), а през 2016 г. норвежците вече са по-щастливи от датчаните. То няма как и да бъде другояче, щом като щастието се оценява по посочените по-горе показатели: богатство, социална справедливост, опазване на околната среда и т.н. – наистина в богатите страни народите се стремят да построят рай тук на земята. И съответно най-нещастни са хората от бедните страни, например на края на класацията на ООН са такива страни, като Того, Бурунди и т.н. Къде е България? На 105-то място от изследваните 155 страни. В Косово, Непал, Пакистан и т.н. хората са по-щастливи от българите. Докладът на ООН подчертава, че най-щастливи са страните, в които съществува баланс между благоденствието и социалния капитал, който се изразява във високо доверие в обществото и правителството и в малките социални различия. С други думи, щастието е в стремежа за постигане на прокламираното навремето комунистическо равенство, братство и любов, с прибавка на богатство и задоволеност от живота и обществото, в което човек живее.

shtastie deteИнтересен е също така фактът, че и децата в богатите страни се определят като по-щастливи, при което щастието се свързва и с познанията на децата относно техните права, например 77% от децата в Норвегия са заявили, че добре познават правата си, затова пък само 36% от децата в Англия имат познания в тази област (и съответно Великобритания е на 19-то място в класацията на ООН на страните, подредени по щастие). Значи ако децата знаят правата си и при случай биха могли да осъдят възрастен (включително родителите си), те са щастливи. Разбира се, интересно ми бе да прочета, че според други статистики румънските деца са най-щастливите в Европа, а южнокорейските – най-нещастните.

И тъй, след налагането от страна на евроструктурите на такива свободи, като аборта, хомосексуализма, евтаназията, опасните биотехнологични опити с човешки същества и т.н., сега се предлагат и критерии за щастие, които всяка държава в света трябва да се стреми да постигне. Ами религиозните хора? Например християните: как те ще приемат тези критерии и как ще се опитват да съпоставят налаганото им „щастие“ с разбиранията и вярата си за щастие в Бога и за „щастие“ във вечния живот, а не във временния? Май и в този случай ще стане каквото виждаме и сега: никой не пита вярващите, когато става въпрос за „добруването“ на цялото общество и на всички общества по света. При съвременния стремеж към „прогресивно“ развитие на обществата и постигане на съответни степени на богатство, социална удовлетвореност, „равноправие“ и „свобода“, не можем да очакваме, че светските управляващи ще зачетат мнението на вярващите. Но нашата мисия е да донесем до всяко човешко сърце истината за Христос и за спасението на душата, ето защо независимо от напъните на земните царе и управници да вкарат всеки човек и всяко общество в техния „светски калъп“, ние трябва да проповядваме на народите Христовото учение за истинското щастие. Разбира се, животът в Христос не изключва напредък на личността и в материален план, но Спасителят ясно ни поучава, като ни казва: „Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“, защото „вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това“ (Мат. 6:32-33).
kukeriОбщоизвестен факт е, че в началото на всяка пролет, особено с наближаването на Тодоровден (когато и да се падне той) и на месец март, българинът масово е приканван да се върне към езичеството на дедите си. Не че медиите и държавата открито и насила ни карат да бъдем езичници, но цялата обстановка в страната през този период, съзнателно създавана от различни институции и обществени групи от най-различен характер, просто ни тика към езичеството. Мартеници, амулети, кукерски изяви и всякакъв вид „народни“ приумици заливат площади, гори и поляни и дори влизат в собствените ни къщи. И всичко това се прави, та да се прогонел студа (сиреч, студът да отстъпи и да даде място на пролетта) и годината да е успешна и берекетът да е голям.

Но че стари езически поверия се смесват с християнски мотиви – това никого не смущава, пък и мнозина въобще не могат и да знаят кои са християнските елементи на дадено празнуване, защото те дотолкова са изопачени, че са се превърнали в своята противоположност. „Кушии и коне: Отбелязваме Тодоровден,“ това са заглавия от вестниците на днешния Тодоровден, който тази година се пада тази събота 4 март. Разбира се, медиите споменават, че кушиите, кукерските танци и т.н. се свързват с християнски събития, с началото на великите пости и с деня на Теодор Тирон – светеца, който се противопоставил на императора-отстъпник от християнството и утвърждавал християните в истинската вяра в Христос, но това е само мимоходом, много по-важно за българите е да знаят къде какво се провежда по това време на годината и по какъв начин злото ще бъде изгонено, а плодородието и успехът осигурени.

Статия, озаглавена „Близо 800 кукери гониха зимата и злото в Стара Загора“ започва така: „Навръх Тодоровден Стара Загора посрещна кукери, бабугери, арапи и разни други страшилища, които гониха зимата и злото, за да дадат начало на пролетта.“ Това е само едно заглавие, но подобни може да се намерят в достатъчно количество. Споменавам Стара Загора, защото градът се слави като пазител на българското и традиционното и същевременно като „ограничител“ на правата и свободите на българите („Свобода за всеки“ на няколко пъти писа по повод на нарушенията на конституцията от страна на старозагорските общински власти), макар тази община да има претенцията да е център на вселената (вж. статията на „Свобода за всеки“). Кое е българското и традиционното, което трябва да се пази у народа ни? Ами кукерските танци, мартениците, амулетите и т.н. За християнство въобще не може и дума да става. А ако и да става, то ще е между другото.

Пристигат на 1 март българи и чужденци на летището и ги посрещат деца с мартеници, които биват подарявани на всеки новопристигнал пътник. И чужденците разпитват: какво е това, какво е значението му, защо България така тачи мартениците и т.н. По-просветените пътници може би са прочели някъде, че България е християнска страна, но още тук на летището на практика разбират, че мартеницата и „народните“ обичаи в действителност са вярата на българина, а не вярата в Христос. Как иначе да тълкуваме всички тези призиви из цялата страна на 1 март всеки да се окичи с мартеница и като свърши месеца да я закачи на някое цъфнало дърво за собствен късмет и щастие и за плодородие.

А я опитайте да подарите кръстче на пристигащите – веднага ще ви глобят, а може и да ви арестуват. Защото нямате право да внушавате вярата си на други. А езическите си обичаи и вярвания – моля, няма никакъв проблем! Даже колкото повече езичество съдържа един празник, обряд или ритуал, и колкото по-малко християнство в него има – толкова по-добре. Или пък: опитайте да кажете на другите, че една искрена молитва към Бога ще донесе много повече успех, плодородие и добруване на народа – не само че никой няма да ви повярва, но и със сигурност ще ви кажат: бабини деветини, лозето не ще молитва, а мотика. И ще ви дадат примери от българската история, които „потвърждават“ колко голяма била ролята на „народните“ обичаи, магиите, „тайните“ ритуали и т.н. за добруването на народа и на отделните региони на страната.

Как иначе да разбираме устойчивостта на тези „народни“ обичаи, които в днешно време чрез медиите все повече завладяват ума и сърцето на българина. Днес всеки може да разбере кои са кукерите и че те са „наричани още чауши, бабугери, станчинари, дервиши, старци, сурати или джамалари,“ и че „кукерските игри целят чрез специални магически танци и страшните маски да бъдат уплашени и прогонени завинаги злите духове и орисници, така че да има богата реколта през следващата стопанска година.“ А допреди няколко десетилетия, пък да не говорим за столетия, твърде малцина са знаели какво е това кукер. А виж, дервиши и джамалари мнозина са знаели кои са.

През ноември медиите у нас, а също така мнозина християни, говорят какво ли не за „западния“ хелоуийн – доколко той е сатанински и нехристиянски, а видите ли, мартениците, кукерите, амулетите и всякакви други езически атрибути, обичаи и ритуали – те са си „народни“ и „български“ и тях трябва да ги уважаваме.

Жалко е да видим доколко в съзнанието на „модерния“ българин, който уж твърди, че е християнин, са се размили езическите и християнските понятия – до такава степен, че за него е все едно дали му говорите за езическа магия или за християнски смисъл на дадено конкретно действие. Да не говорим, че понякога и самите християни, особено православните, и в личния си църковен живот смесват „народни“ езически обичаи с практикуването на християнската си вяра. И докато езическият „натиск“ върху ума и сърцето на българина продължава, то броят на вярващите християни у нас ще продължава да намалява (освен по други причини, разбира се). Докато на християните не се позволява открито да проповядват вярата си на другите, немалко българи ще продължават да тънат в езически заблуди. Ето защо държава, медии, институции, обществени сдружения и групи първо да бъдат загрижени за християнството у нас, а отделните езически заблуди да оставят на онези, които все още не са се отървали от тях, а не да виждаме как държавни органи, медии и всякакви сдружения масово разпространяват и изтъкват „народния“ и „българския“ характер на тези антихристиянски обичаи и заблуди, а когато някоя християнска организация пожелае да сподели вярата си с другите, тя да бъде преследвана чрез законни и недотам законни средства, дори стигащи до противоконституционни решения и действия.

Не знам докога ще продължаваме с езичеството у нас, но знам, че Бог е верен на Себе Си и ни казва, че мнозина са призвани, но малцина са избрани. При това под „избрани“ не разбирам само фаталисткото богословие на Божието избраничество, но също така нашата собствена вяра, която да потвърди, че сме сред Божиите избраници. А вяра и езичество не могат да съществуват заедно: или изоставяме едното и прегръщаме другото или пък продължаваме да живеем в заблуда, дори и да си мислим, че сме християни.
Четвъртък, 09 Февруари 2017 12:18

Още една стъпка към унищожаване на брака

justiceМоже би вече ни омръзнаха новините от „либерална“ Европа за редица порочни практики, установявани в отделните страни или пък разглеждани от европарламента, но пък от друга страна не трябва да си затваряме очите за продължаващото антихристиянско насилие върху съзнанието на хората. По отношение на брака вече посочвахме много свидетелства, доказващи неморалното мислене на „освободените от всякакви задръжки“ богати страни, които измислят все нови и нови възможности за увеличаване на разврата. Разбира се, думи като „порочен“, „разврат“ и други подобни няма да срещнем: във всички нови инициативи ще срещнем думите равенство, толерантност, зачитане на права и свободи, загриженост за благосъстоянието на хората и т.н. Ясно е, че козните на сатаната са облечени с красиви думи и „благородни“ действия, зад които единствено вярващият може да прозре тяхната истинска същност.

В този постинг на блога ми се ще да засегна въпроса за отношението на държавата към сключилите брак и към несключилите брак и за „загрижеността“ на властта както към едните, така и към другите. Но ако се вгледаме в „загрижеността“ към първите, то няма да открием нищо ново: пребиваващите в брак се ползват със съответни привилегии, които са установени от десетилетия насам. Но пребиваващите в греховна връзка, като живеят с „партньор“ без да са сключили брак (особено църковен, но също така и граждански), продължават да получават все по-големи „права и свободи“ (слободия, както нашият език най-добре се изразява за същността им): то бяха закони и разпоредби за хомосексуалисти, за аборта, за „междуполови“ личности и т.н., то беше чудо – всяка година наблюдаваме все нови напъни за даване на „права и свободи“.

И тъй, вчера един съд в Северна Ирландия постанови, че когато двама човека живеят заедно като партньори, без да са сключили брак, и единият от тях почине, тогава другият „партньор“ получава наследствената пенсия на починалия (какъвто е регламентът за сключилите брак съпрузи: при смърт на единия, другият получава наследствена пенсия). Съдът конкретно разгледа делото на жена, която 10 години живеела с друг мъж и той починал, след което тя подала в съда жалба да ѝ бъде присъдена наследствена пенсия. Изненадващо, тя получила положително решение на съда, но след това то било обжалвано и отменено. Тя отново подава жалба и този път съдът се произнесъл: живеещите като партньори от няколко (или повече от няколко) години да имат право на наследствена пенсия, така както такова право имат и сключилите брак (или пък онези, които не са сключили брак, но предвидливо са попълнили формуляр, даващ правото на останалия жив партньор да получава наследствена пенсия; в горния случай жената и мъжът не са били попълнили такъв формуляр и това била причината съдът да отхвърли иска). Всекидневникът The Sun продължава: „Решението на съда ще има големи положителни последствия за няколко милиона човека, живеещи без брак“, докато The Telegraph уточнява, че става въпрос за повече от 7.5 милиона човека.

scalesЗащо се спирам на този дребен случай от един съд в Северна Ирландия? Защото той може да стане норма не само за Великобритания (решенията на този съд засягат съдебната система на цяла Великобритания: Северна Ирландия, Шотландия, Уейлс и Англия), но и за Европа. Известно е, че понякога имуществените отношения карат немалко хора да не сключват брак, та при евентуална раздяла между двамата да няма имуществена подялба: къща, кола, обзавеждане, земя, общи средства и т.н. Така след раздялата всеки си „взема“ онова, което си е негово (т.е. през цялото време на съвместен живот тези хора продължават да имат „свои“ вещи, които не „принадлежат“ на партньора). А сега се прави още една стъпка към усилване на желанието на младите да започнат съвместен живот без да сключат брак, защото и само като партньори те ще могат да получат наследствена пенсия, когато се случи единият от двамата да почине. С една дума, дали са сключили брак или пък не са, правата и на едните, и на другите все повече се изравняват. Ако по-рано имаше някакви допълнителни привилегии да пребиваваш в брачни отношения, сега тези преимущества се дават в еднаква степен и на пребиваващите извън брака. И, разбира се, твърде близко до ума на младия ще бъде мисълта: „че защо да сключвам брак и да деля после имущество, по-добре да си живеем без брак и ако се разделим, всеки да си вземе „своето“, а пък ако единият почине, ще наследя пенсията му“ (или пък някаква друга привилегия, която съвременната държава му предлага).

Затова решението на онзи съд от вчера ме кара да мисля, че то представлява още една стъпка към унищожаване на институцията на брака, към беззаконното съжителство на все повече и повече хора извън тази богоустановена връзка между мъж и жена. Един от аргументите за организирането на референдум за излизане на Великобритания от Европейския съюз бе, че като излезе от Съюза, страната вече няма да се подчинява на редица глупави закони, приемани от европарламента и налагани на държавите-членки. Но като примери се привеждаха преди всичко законодателните инициативи, свързани с миграцията, а също така с някои наистина глупави нормативи, например определенията доколко една краставица може да бъде крива и доколко тя трябва да бъде права (т.е. на европейските пазари не може да има криви краставици!). И никой не спомена, че излизането от Съюза може да позволи на Великобритания да отхвърли редица порочни законодателни мерки. И сега виждаме, че беззаконието си се усилва и на местна почва, и нещо повече, то може да се прехвърли и в Европа.

Наистина, иска ни се да вярваме, че все пак разумът ще надделява и че управниците в Европа (а също във Великобритания) все повече ще правят разлика между онова, което е порочно и греховно, и онова, което е ценностно и което е изградило Европа тъкмо като християнска земя, където цялата ѝ история и съвременното устройство и функция на държавите продължават да се коренят в християнството, но същевременно някои управници все повече и повече се стремят да прекъснат този корен. Нашата роля като християни в съхраняването на християнските корени може да бъде огромна и решаваща, ако непрекъснато сме бдителни и търсим възможности за противодействие срещу порочните идеи и практики.

marry a robotОбикновено в края на определени периоди от живота на човека той прави равносметка и се опитва да види назад във времето успехите и неуспехите в живота му, при което този анализ му служи да види положителното и му подсказва как да се утвърждава в него и същевременно му посочва грешките и го поучава как да ги избягва. По подобен начин и в края на всяка година, когато вече сме на прага на новата, се обръщаме назад и се опитваме да видим хубавото, което ни се е случило, а също и лошото, което ни е сполетяло, та през новата година да се стремим да поддържаме баланса между двете с определен уклон към хубавото, а не към лошото. Подобна равносметка може да се направи и за страната ни или пък за Европа или пък за света.

Много събития се случиха през тази година и не е възможно тук да обобщим за всяко събитие неговата хубава или лоша страна. Като преглеждам новините през годината, с учудваща честота се натъквам на новини за т.нар. нова технологична секс-революция, която някои футуролози предвиждат да се случи в най-близко време, не по-късно от две или три десетилетия оттук насетне. Не че няма и други чести новини, но тази просто се повтаряше по медиите почти всеки месец и затова нямаше как да не я отбележа като една от най-честите за годината. И макар тя толкова да се набива в очите, едва ли щях да се спра върху нея, ако не бе последната (поредна засега) статия в „Дейли мирър“ със заглавие „Ще можете ли да сключите брак със своя секс-робот? Един експерт обсъжда въпроса, който е на устата на всеки от нас“, а подзаглавието казва: „Куклата секс-робот вече идва, но дали ще можете с нея да извървите пътеката между редиците пейки в църква, отивайки към брачния олтар – ето тук е отговорът“. Новината излезе навръх Рождество Христово, на 25 декември.

Тук в „Свобода за всеки“ се спирахме от време на време върху извращенията в областта на половите връзки, които някои управляващи, учени и хора с влияние, но с повредено съзнание, имат намерение да направят мерило за съвременния живот на обществата, но такова „чудо“ не бяхме обсъждали. Или ако се изразим по подобие на думите на апостола, „око не е виждало, ухо не е чувало и на човек на ум не е идвало това, което…“ извратеният ум може да роди; разбира се, думите на апостола са: „око не е виждало, ухо не е чувало и на човек на ум не е идвало това, което Бог е приготвил за ония, които Го обичат“, 1Кор. 2:9, а съвременността ни представя това в обърнат наопаки смисъл, т.е. едва ли днес някой може да се досети до каква дълбочина на мерзостта грехът може да се прояви сред хората.

И тъй, напредъкът в разработването на изкуствен интелект, който уж е призван да бъде в помощ на човека, според греховната човешка природа се изкривява и става „напредък“ и в перверзния ум на учените, работещи в тази област. Щом като ще има роботи, които ще приличат досущ на хората (ще имат кожа, „сърцето“ им ще пулсира, ще говорят и ще разбират какво им се говори и т.н.), защо да няма и роботи, които да задоволяват и половите ни потребности? Ми че то си е съвсем естествено, казва си един от учените и в даден момент решава: защо да не свикаме конференция по този въпрос и да видим какво мислят и други учени. И си свикват конгрес, наречен „Да имаш любов и секс с робот“ (и това е вече втори международен конгрес) и в продължение на два дена, 19 и 20 декември 2016 г., на него си „дебатират“ перверзните идеи. Лондонският университет Голдсмит е домакинът, а неговото лого привлича всеки: „Живеем в интересни времена“.

Само два дена след приключването на знаменателното събитие една организация за наука, изследвания и технологии направи кратко обобщение на резултатите от дискусиите. Главен лектор по темата е специалистът по изкуствен интелект д-р Дейвид Леви, който написал книга с название „Да имаш любов и да правиш секс с роботи: еволюция на отношенията между робота и човека“ (която до голяма степен станала название и на самата конференция) и който на форума започва изказването си с думите: „Сексът с роботи вече се вижда на хоризонта, първите сексботи (новото название на секс-роботите) ще бъдат пуснати в продажба следващата година“- Според него базираната в Калифорния компания Абис Криейшънс („Създания на ръба“ или „Създания на границата“) ще започне рекламиране на секс роботите, които ще бъдат пуснати на пазара и ще бъдат като „живи“: ще могат да говорят и да се движат като хората.

Но не само сексът като удоволствие ще направи роботите част от ежедневието ни, „общуването“ ни с тях неизбежно ще постави въпроса за възможността и да се оженим за робота, с който правим секс, и съответно да отглеждаме деца заедно с него. „Тази стъпка е следващата логическа крачка в общуването на човека с робота“, казва той. И продължава: „Бързо се приближава времето, когато тези теоретични дискусии ще приемат формата на закони и последствията от тези закони ще бъдат потресаващи“. Фактът, че роботът може да бъде и родител (в смисъл, че ще помага за отглеждането на децата), ще постави и въпроса за неговата „личност“ – въпрос, който ще бъде и законодателно утвърден. Неизбежно ще се заговори и за правата на роботите по същия начин, като правата на хората.

sex with robotКакто споменах по-горе, темата за приближаващата технологична секс-революция получи своя завършек с този перверзен конгрес, но тя присъстваше през цялата 2016 година. За да не затруднявам повече читателя с английските източници, тук ще посоча няколко български, тъй като „Дарик Нюз“ редовно следеше тези новини и публикува някои от тях. Веднага след новината за горната конференция в английските медии, Дарик публикува на 27 декември заглавието „Обсъждат бъдещ брак между човек и неговия секс робот“; на 25 август излезе новината „До 2050 година секс-роботите ще са нещо обичайно“; само два дена преди това, на 23 август се появи „Идва времето на проститутките роботи“; от юни месец пък е новината „Секс роботите застрашават бъдещето на човечеството“; през май излезе „През 2040 г. сексът няма да е средство за размножаване“; през март, „След 30 години: дизайнерски бебета и секс за удоволствие“; а през февруари, „Футуролог прогнозира: Към 2050 година хората ще станат безсмъртни“. И още в началото на годината бе удачно предвидена най-успешната тенденция за 2016 г. със заглавието „Секс роботите - най-успешната тенденция за 2016 година“.

Разбира се, тук не искам да правя реклама на Дарик Нюз, но трябва да им се признае, че бързо реагират на различни новини, превеждат ги и ги публикуват, та българският читател своевременно да се запознае с тях. А ние подбираме онова, което засяга вярата ни и живота ни като християни, та като разсъдим върху него, да търсим отговори и да ги посочваме и на други хора, за да се види истинския облик на редица съобщения, които иначе биха убягнали от вниманието ни или пък не биха били изтълкувани достатъчно ясно. Във връзка с горните заглавия, дори само бегъл поглед върху тях могат да ни покажат какво „роботизирано“ бъдеще ни вещаят учените-атеисти, в което човешките взаимоотношения ще бъдат до голяма степен изместени от взаимоотношенията на човека с машината. А пък що се отнася до половите ни връзки с тях, „те са незаменими и предоставят фантастично сексуално преживяване… сексът с тях е безопасен, няма да прихванете болест от тях и можете да ги контролирате“, казва друг участник в конгреса, Лин Хол.

При това можете да си поръчате секс-робот според вашите предпочитания: искате да имате робот, който изглежда като Анджелина Джоли в ролите ѝ като Лара Крофт – няма проблем, Анджелина Джоли е вече в леглото ви (на български новината от 26 октомври); или искате роботът ви да прилича на Скарлет Йохансон – и това няма да е проблем (на български от 5 април). Пък дори и за най-тривиални случаи може да си поръчате робот, например обичате чашката, но няма друго човешко същество, което да ви прави компания – поръчайте си робот-пияница, който обаче не се напива (на български от 8 януари).

Трудно ни е отсега да кажем дали и 2017-та ще бъде година на някакъв друг вид „революция“ в живота на обществата, но не ни е трудно да предвидим, че атеистичните революции винаги ще се стремят да изкоренят религията, както навремето комунистите се опитваха, но историята с комунизма трябва да им подскаже, че и те няма да успеят в богоненавистническото си дело. Ако в една страна може да се проведе подобна перверзна конференция, то други страни не допускат подобен „научен“ конгрес да мъти умовете на хората (както и стана с този „конгрес“, чието провеждане бе първоначално планирано за края на октомври 2015 г. в Малайзия, но която малайзийските власти счетоха за незаконна поради нравствената ѝ поквара и я забраниха), така и християните трябва да дават отпор на порочни инициативи, когато се разбере, че те могат да се проведат и у нас. Вярно е, че вярващите у нас все още не могат да се преборят с провеждането на гей-парадите, но може би и това ще стане, а с тези разсъждения тук искам да подскажа, че трябва непрекъснато да бдим и да даваме отпор на всяка порочна идея и практика, която не само цели разрушаване на вярващото съзнание на християните, но и човешкото съзнание на човечеството като цяло, като го подчини на някаква „нова хуманна идея“ за високотехнологично бъдеще на човечеството.

Изглежда твърде малко знаем за това какво правят някои учени в днешно време, при това не само в областта на изкуствения интелект, но и на биотехнологиите и теориите за „новото техно-общество,“ едно обаче, изглежда сигурно: атеизмът и богопротивничеството ще настъпват срещу вярващите с всяка изминала година и с всяко ново „достижение“ на богоомразната човешка мисъл и наука, която може да промени човешкия характер на обществата до неузнаваемост. Не можем да знаем докога Бог ще търпи отстъплението на човеците от Него, но в същото време Той ни е дал в Откровението Си ясни признаци на Христовото Второ славно идване на земята и ние трябва добре да виждаме тези признаци и да подканяме онези, които все още могат да разберат лъжовната истина за „новото технологично бъдеще“ на човечеството, да побързат да се обърнат към Бога и да се присъединят към нас с молитви и следване на Христа, Който да ни намери готови и бдящи, когато дойде отново да съди живи и мъртви, а не да ни намери „спящи,“ т.е. невиждащи злото и богопротивното в света.

Бележка: първата снимка взета от сайта на Дейли Мирър: http://www.mirror.co.uk/news/weird-news/you-ever-able-marry-your-9510372, а втората от сайта http://www.techrepublic.com/article/academic-conference-on-love-and-sex-with-robots-abruptly-cancelled-after-being-declared-illegal/.

eu parliamentПрез последните няколко години можахме да видим немалко „прояви“ на европарламента, които пряко са насочени към религията като цяло, а също така към християнството. Разбра се, че секуларната и атеистичната идеология на Евросъюза не е само идеология на думи, но и на действия: свидетели сме на редица инициативи, които или ограничават правата на вярващите, или пък дават изключителен приоритет на порочни и нехуманни практики.

Но доживяхме да видим и нова фаза на „развитие“ в разпътното и порочно законодателство на европарламента – в неговата най-нова резолюция от сряда 23 ноември 2016 четем за приравняване на християнството към пропагандата на ислямските терористи от Ислямска държава и Ал Кайда. Който желае да види черно на бяло това ново „творение“ на европейската атеистична мисъл може да прочете двата варианта на предложение за резолюция, наречена „Стратегическата информационна служба на Европейския съюз като противодействие срещу пропагандата против Съюза от страна на трети държави“ – първоначалния (вижте в него т. 4) и сетне променения (вижте в него т. 8) вариант; на български език кратък коментар на скандалната резолюция може да се види тук.

Оставям на всеки, който прочете резолюцията, да разсъди за себе си какво означава казаното в нея. Тук аз ще направя свой коментар, който също може да бъде дискусионен.

Първо, Европейският съюз вече се страхува. От кого? От ислямските терористи, от страните извън Европейския съюз, които не споделят неговите ценности, и от Русия. Съюзът се страхува от всеки, който не мисли и не действа според неговите препоръки или заповеди. Включително и държавите-членки на Съюза: видяхме колко гневна бе реакцията на европейските „другари“ срещу вота във Великобритания и колко язвителни бележки бяха отправени към други страни-членки, които също като че намекнаха, че ако европейските структури не се променят към по-добро, те също ще го напуснат. А сега Съюзът се страхува да не би Марин Льо Пен (дъщерята на Жан-Мари Льо Пен) да стане президент на Франция и тази втора по значимост членка на Съюза също да излезе от него – ако това се случи, наистина ще видим началото на края на този Съюз.

Второ, Европейският съюз трябва да намери враг, срещу когото да обедини малкото солидарни с неговата политика европейски държави. И Съюзът непрекъснато изкарва на „светло“ враговете си, които той обявява за врагове на човечеството, та тъй да си спечели името на защитник на човешките права и свободи. Сред враговете са не само онези, които не споделят европейските ценности, но и онези, които просто не се нравят на някои хора в европарламента. Ми тъй де, дошло ѝ нещо на полякинята Анна Елжбиета Фотига, седнала и нахвърляла един груб текст на резолюция (наречен доклад) и го предложила на европарламента. И той прегърнал идеята с две ръце. И врагът – Русия – беше ясно посочен и дори в детайли бе описано защо той е опасна държава: ми че в него се проповядва опасно християнство, православието, което се използвало от властта за пропагандни цели! И наред с православието опасностите за „демокрацията“ идвали и от Ислямска държава и Ал Кайда.

Последните няколко години ни показаха също така, че все пак в Европа има трезви глави и че европейските структури в крайна сметка искат или не искат трябва да се съобразяват и с мнението на народите на Съюза. Още с приемането на резолюцията в европарламента двата най-големи журналистически съюза в Европа я осъдиха и изразиха надеждата, че тя в крайна сметка няма да бъде приета.

На трето място, значи, идва и друга тревога за Съюза: как да се пребори със собствените си граждани и свободната журналистическа мисъл и да ги убеди, че тъкмо той мисли за доброто на всички. Не съм сигурен как „другарите“ от Съюза ще постигнат това, но изглежда, че тъмните европейски облаци на цензурата и ограниченията се сгъстяват и Европа може скоро да бъде покрита от тях и обществата да се върнат десетилетия назад към познати до болка тоталитарни начини на действие.

А европейските журналисти са повече от ясни. Президентът на Международната федерация на журналистите Филип Лерут каза: „Международната федерация на журналистите и Европейската федерация на журналистите не вярват, че цензурата, заплахите и демонизирането на другите са правилните действия за справяне с така наречената пропаганда; ние вярваме преди всичко в етиката на журналистиката, саморегулацията, плурализма на медиите и медийната грамотност, призвана да изясни този плурализъм.“ Генералният секретар пък на Европейската федерация на журналистите Рикардо Гутиерез споделя: „Напълно безотговорно е да се приравняват руските медии с терористични групировки, такива като Ислямска държава. Напълно безотговорно е да не се прави разлика между руските медии и контролираните от Кремъл медии. Докладът (на Анна Фотига – В.К.) смесва в едно стратегическите комуникации, държавната пропаганда, терористичната пропаганда, контра-пропагандата и независимата информация. Последният вариант на резолюцията бе подобрен, но въпреки това общият тон си остава тревожещ. Подобни действия са типични за годините на Студената война, която вцепенява цяла Европа“. Текстът на двамата ръководители на европейските журналисти може да бъде прочетен тук. При това е напълно ясно, че европейските журналисти никак не симпатизират на Русия или на православната църква и въпреки това те поставят принципни въпроси, независещи от конюнктура и моментни настроения (и аз самият никак не симпатизирам на Русия и църквата ѝ, но въпреки това пиша тук и се опитвам да изложа принципна позиция).

И тъй, като разсъдим над самата резолюция и над отзивите за нея, може да видим следната картина.

Първо, евросъюзът вече вижда себе си като единствен критерий на ценности и правилни постъпки на отделните общества и отделните хора. „Щом строим единна Европа, значи трябва да сме единни, а ние сме тези, които сме правите“ – тъй може да се перифразира желанието на новите другари от Брюксел. „Значи онова, което е против нашите ценности, ни е враждебно и срещу него трябва да се борим. Ако едно християнство не споделя нашите ценности, значи то ни е враг“, продължава перифразата. Е, оправдават се евро-другарите, руската държава използва православието и затова наш враг е преди всичко нейната пропаганда, но щом и православието участва в нея, значи и то е наш враг (така както ислямският тероризъм е враг на човечеството). В „подобрения“ вариант другарите от Брюксел извадиха думите „руска православна църква“ и ги замениха с „традиционното християнство“ (т.е. традиционното православие в Русия), но повече от ясно е, че общият смисъл си остава същия: ако има религия (в нашия случай християнството), която не споделя ценностите на Евросъюза, значи тя е наш противник.

Второ, ето това доживяхме да видим и чуем: „вярващи в Европа, каквато и да е вашата религия, по-скоро я приспособете към европейските ценности, ако не искате да станете наш враг“. Цензурата е най-малкото, което Евросъюзът може да наложи на „своеволните“ (включително различните групи вярващи християни) – той може в бъдеще да прокара законодателни мерки, които ще поставят извън закона всяко мислене и действие, което не отговаря на вижданията на „всезнаещия Евросъюз“ за бъдещето на Европа и на света. А ние много добре помним годините, когато всезнаещата комунистическа партия мислеше за всеки и за всичко, ние само трябваше да се подчиняваме.

Трето, никак не ми се иска да правя паралели между комунизма и сегашните стремежи на Евросъюза за контрол и цензура, но това последно деяние на „другарите“ – евродепутати постоянно ме връща към една такава мисъл. Не че одобрявам политиката на Русия – всеки здравомислещ добре съзнава какъв резултат може да има едно тоталитарно управление, каквото в момента е руското – но пък да си затворя очите и да приема „безрезервно“ всичко, което Евросъюзът ми натяква – това вече е прекалено. Прекалено е, защото не само православието може да бъде наречено враг на човечеството, но и която и да е друга християнска църква, която все още не се е подчинила на „ценностите“ на секуларистите и атеистите от европарламента, които мислят повече за хомосексуалистите, отколкото за нормалните човешки взаимоотношения в рамките на семейството. Ето защо колкото повече „решения“ излизат от европарламента, толкова повече той ми прилича на омразното ни от миналото Политбюро, което е обединено около една идеология („единствено правилната“, ще чуете да настояват евро-другарите) и което я налага на другите като закон. Затова ги и наричам „другари“ – съидейници, обединени от една идеология (т.е. секуларната и светската с цел построяването на рая на земята тук и сега) и от една цел, която все повече придобива тоталитарни черти.

Разбира се, Евросъюзът играе и положителна роля в развитието на европейските народи и това не може да се отрече, но никак не мога да проумея защо заемащите такива високи постове в тази структура понякога дотолкова изглупяват, че не могат да направят разлика между черното и бялото; то да беше някой обикновен и неук човек – да му простиш, защото той и тъй често не схваща много неща, но онези академици и професори, а също изпитани политици и икономисти, които седят на креслата в европарламента да не могат да направят разлика между политически, социални (в случая журналистически и медийни) и религиозни идеи и действия – това не само е недопустимо, то е преди всичко престъпно! Още по-престъпно е, ако те правят тези разлики и въпреки това поднасят на европейските народи документ, в който една християнска вяра се приравнява към ислямския тероризъм! Боже, помогни ни, за да си помогнем! Защото се вижда, че поговорката „помогни си сам, за да ти помогне и Бог“ явно не се отнася до евродепутатите: на тях изглежда първо им трябва влияние свише, та дано сетне се вразумят и да започнат да различават черното от бялото.

Много се надявам, че всеки разбира, че тази най-скорошна опасна стъпка на европарламента трябва да бъде като сигнал за опасност за всеки вярващ християнин, защото във все повече държави в Европа вярващите разбират, че бъдещото „развитие“ (развитие не като прогрес, а като регрес и връщане назад) на Евросъюза е насочено към все по-осезаемо ограничаване на правата на християните. Както споменавах и в друго писание, когато къщата на комшията гори, очаквай и твоята да се подпали, ето защо трябва да бъдем постоянно будни, та въобще да не се стига до пожар в комшийския двор. И както многократно споменавах в редица свои писания, ако християните от различните деноминации не обединят усилията си за отпор срещу атеистичното и почти тоталитарно насилие от страна на европарламента, поотделно лесно ще бъдем „убедени“ в неговата „правота“ и ще станем тихи и послушни, каквито са вече немалко църковни общности в редица западноевропейски страни. Пази, Боже, България и християнството, защото сме слаби и често отстъпваме от Теб!
missia local church small„Хайде сега, не разбираме ние – много добре разбираме, защото всеки от нас знае, че Христос ни заръчва да отидем и да научим всички народи, като ги кръщаваме в името на Отца и Сина и Светия Дух,“ вече чувам повечето събратя да ми казват в отговор. А други ми напомнят: „Нима не водим правилен църковен живот, нали другите хора, като видят добродетелите, които християнството проповядва и които ние като християни всекидневно извършваме, също пожелават да се кръстят и стават християни? Ето по този начин мисионерстваме!“ Да, ама не – както се казва. Защото и за най-непредубедения наблюдател, който вижда вярата и делата ни в нашите църкви, е повече от ясно, че вярващите у нас не разбират какво е църковната мисия, нито пък я вършат (и как да я вършат, като не я разбират).

Темата за мисията на Църквата е обсъждана многократно и всяко завръщане към нея може да предполага преповтаряне на вече казаното. Животът обаче е толкова многообразен, че в него няма преповтаряне – всеки ден е уникален и хората го изживяват по свой уникален начин. Така и въпросът за мисията на Църквата всекидневно се задава и на него всекидневно трябва да се дават отговори. Аз самият съм изписал стотици страници и съм изнесъл стотици часове лекции за мисията на Църквата (и затова съм малко пристрастен към темата) и не мога да разбера, защо християните у нас продължават да не разбират какво е мисия – не че някой трябва да прочете какво съм написал или да слуша лекциите ми: то има толкова много книги за мисията на Църквата и толкова много прословути лектори може да се чуят или видят в Ютюб, че човек само да поиска, и ще го залеят вълни от информация. Но не разбирам защо при такъв обилен информационен поток и при уж „утвърдената църква у нас след промените от 90-те години на миналия век“ все още вярващите не намират отговор на въпроса за църковната мисия.

Нямаше да захвана тази тема отново, но съвсем случайно научавам за представянето на една книга, която е определена като мисионерска. Винаги, когато прочета, че една книга е мисионерска, първата ми реакция е, че тя не може да е мисионерска, освен ако в нея не се говори за мисията на Църквата и начините, по които Благата вест може да достигне „до краищата на вселената“; като прочета книгата и като видя, че в нея се говори тъкмо това (освен други методологически въпроси на църковната мисия), тогава може да заключа, че тя е мисионерска. Когато в нея чета отечески напътствия за това как да се приема светото причастие, какви да са отношенията между съпруг и съпруга и какво да е възпитанието на децата, веднага разбирам, че тази книга няма нищо общо с мисията на Църквата (макар че заръките за правилен християнски живот могат да бъдат добра предпоставка за мисия). А аз тъкмо за това чета в упомената по-горе книга, която носи заглавието „Посъветвай ме, отче.“ А на друг сайт чета: „Мисионерска книга представиха на Седмицата на православната книга във Варна.“ И веднага първата ми реакция е: тази книга мисионерска ли е?

Както можете да очаквате, първата ми мисъл ще бъде, че тя не е мисионерска (докато книгата не ме убеди в обратното). И като продължавам да чета книгата, тази първа мисъл после става втора, трета, четвърта мисъл и сетне се превръща в убеждение. Та чета, значи, на онзи сайт: „[Книгата] обхваща широк спектър от въпроси, обединени в 11 теми, между които: постната дисциплина, пристъпването към св. Причастие, отношенията между съпрузите в брака, възпитанието на децата, до такива съвсем практически теми като поведението в храма. Това са въпроси, които всеки един вярващ си е задавал, особено в началото на своя християнски път“. Значи писателите в сайта считат, че тези единадесет теми са мисионерски и за автора на статията (жалко, че той не е упоменат) няма съмнение, че на онова събитие е представена мисионерска книга. За жалост, нямам възможност да я прочета, но от казаното за нея в различните медии мога да съдя за нейния немисионерски характер; виждам я повече като наръчник или ръководство за „правилен“ църковен живот в „моята“ (в случая – православната) църква, а не като наръчник за проповедничество на Благата вест „до край земя“.

Авторът на статията цитира също така думите на директора на издателството, което е публикувало книгата: „Трябва да правим книги, които младите хора ще разберат и ще им дадат основание да дойдат в Църквата”. Значи книгите, които „правим“, ще се разберат от младите и те ще дойдат в Църквата. И тези книги ще ги наречем мисионерски, защото чрез тях ще привличаме невярващите към Христос и към Неговата Църква. Сайтът още по-убедено утвърждава мисионерския характер на тази книга: „Поради своята мисионерска насоченост тя е с достъпна цена въпреки луксозното оформление“, се казва в посочения по-горе линк към статията. Нека, значи, да издаваме мисионерски книги и да ги продаваме евтино на хората, та като ги четат, да пожелаят да дойдат в храма.

Питам се: кого заблуждаваме – себе си ли или другите? Ако се опитваме да заблудим другите, като съзнаваме какво вършим, лошо ни се пише: знаем какво е мисия и какво е Църквата, но заблуждаваме околните. Ако пък заблуждаваме себе си, още по-лошо ни се пише: нито ние знаем какво е мисия и какво е Църквата, нито пък другите можем да научим на онова, което не знаем.

И тъй, да се опитаме да отговорим на въпроса, зададен в заглавието на това разсъждение: Защо не разбираме какво е мисията на Църквата. Мисля, че не е нужно да даваме много отговори (а наистина множество отговори могат да се дадат на този въпрос), аз ще спомена само няколко:

- защото не знаем какво е Църквата: мислим си, че в нея са само вярващите от „нашата църква“, а другите са еретици и разколници; мислим си, че само ние обладаваме истината, която Бог е открил само на нас, а другите да ходят в ада или пък да се обърнат към „нашата“ църква; та така и с мисията: ако тя и да съществува, тя е мисия само на „нашата“ църква и тя се осъществява преди всичко чрез църковния ми живот в моя храм;

- защото не знаем какво е мисията на Църквата: мислим си, че като сме „изправни“ християни, вършим мисия, защото, видите ли, светлината ни тъй ще светне пред човеците, че те, като видят добрите ни дела, ще прославят Небесния Отец (алюзия към Мат. 5:16); с една дума, няма защо да отидем, да научим, да кръщаваме, да привличаме към Христос и към Църквата далечните на нас хора (макар и да са ни съседи) – важното е те да ни видят какви добри християни сме и ще пожелаят да дойдат в църквата;

- защото в „нашата“ църква се чувстваме комфортно, там познаваме всички, и всички ни познават, само в нашата църква всичко се върши правилно и само в нея получаваме онова, от което имаме нужда (включително различните треби: водосвети, панихиди, „обновявания“, „освещавания“ и т.н.); „защо ли ще изляза аз от комфорта на „моята“ църква и ще тръгна да уча другите как да живеят“ (т.е. да ги уча на християнски начин на живот)? „Не, много по-добре си се чувствам, когато съм си „вътре“ в моята църква и си се подвизавам, доколкото мога“, убеден е вярващият;

- защото сме политкоректни и не искаме да нарушим хатъра на някого – било на управляващите, било на хората, сред които трябва да отидем да проповядваме; „ами като тръгна да проповядвам, то я полицията ще ме викне за нещо, я кметът на селото или града може да има нещо против, я съседите ще ме намразят, или пък на службата някой може да ме упрекне“ и тъй нататък и тъй нататък – примери за „политкоректност“, колкото искаме;

- защото си мислим, че мисията на Църквата се върши от други хора, а не от нас, „обикновените“ вярващи; „има си хора за мисия, за мен е достатъчно да се подвизавам в „моята“ църква и да се спася, пък другите да правят каквото искат“, чувам от устата на мои събратя.

Като видим някого, че разнася листовки или пък заговорва хора по улиците и ги упътва към вярата, веднага решаваме, че той е член на опасна секта (не че такива няма, но то затова Бог ни е дал разсъдък, за да знаем кой е опасен сектант и кой е действително вярващ християнин). А като си „стоим“ в църквата и си се подвизаваме, не пречим на никого, не безпокоим околните, не си навличаме неприятности. Колко лесно забравихме, че апостолите непрекъснато бяха в беди и неприятности, защото говореха истината и обръщаха хора и народи към Христос; забравихме, че християнството се разпространява чрез жертвата (а понякога – и саможертвата) на мисионерите, на Христовите проповедници, а не чрез „стоенето“ в собствената църква; загубили сме всякаква памет за историята на Църквата, която ни говори, че Благата вест е станала достояние на стотици народи към днешно време тъкмо чрез опасните мисионерски усилия на Христовите благовестници. Та така си мислим и за разнасящите листовки: „абе защо тези са тръгнали да безпокоят хората“, казва си „обикновеният“ вярващ, „нямат ли си църква да си стоят в нея?“. Значи за този вярващ няма и съмнение, че отиването сред все още неповярвалите, заговорването им, даването на подходяща християнска литература и т.н., е признак за ерес и разколничество, а не за мисия. „О, горко ти, Хоразине, горко ти, Витсаидо!“

И тъй, да приключа с онова, с което започнах: знаем, значи, Христовата заръка „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате...“ и тъй нататък, и щом знаем, трябва да вършим онова, което знаем; осъзнали сме, че няма по-добро нещо от това, да привлечем към Христа другия, защото вярата в Христос е най-доброто нещо, което светът познава; но сме забравили апостолското предупреждение: „грехът е върху онзи, който знае да прави добро, а не го прави“ (Яков 4:17). Да се дигнем, да отидем (извън собствената си църква), да научим другите (а не да заблуждаваме), да ги обръщаме към Христос, да ги учим да пазят всичко онова, което Той ни е заповядал. А не да си „стоим“ в храма, да си четем „мисионерски“ книги, да си мислим, че Бог Сам ще си приведе в Църквата народите. Грехът е върху нас, които знаем как и защо да проповядваме Благата вест, но не го правим. Да се избавим от тази прелест и още днес „излезем“ от нашата затвореност и да отидем сред неповярвалите: тогава ще усетим дали сме Христови мисионери и ще разберем какво е Църквата.
Понеделник, 15 Август 2016 09:26

За „църквата“, храма и вярата

selo s 5hramaХубаво е човек да отиде в музея или в някой резерват, в който се съхранява било историята на народа, било неговото природно разнообразие, фауна, флора или други ценности на човешката култура. Хубаво е човек да отиде и на църква и да я види пълна с вярващи, които „с едно сърце и една душа“ се молят и търсят спасение на душата. Но тъжна гледка е да влезеш в празен храм, в който от години (понякога от десетилетия) не е влизал никой, който се руши от времето, но за който все пак някой от време на време полага някакви грижи, та да не се срути съвсем.

За такава тъжна картина се сетих, като четях материала „Село с 30 жители поддържа 5 храма“. Не че храмовете не трябва да се поддържат – често те са построени от недоимъка на народа и разрухата на много храмове у нас днес е грях, който ние християните носим в себе си (грях пред предците ни, които са заделяли от залъка си, за да строят християнски светилища). Храмовете трябва да се поддържат, защото в тях се отразява историческата ни памет, която до голяма степен е свързана с християнството. Онова, което не се поддържа у нас, е вярата на хората. Не просто вярата, а вярата в Господа, Който се разпъна на кръста и предложи на всички народи спасение. И тъкмо Той ни посочи какво е църквата: събранието на вярващите в Негово име. Наистина, с разпространението на християнството вярващите започнали все по-често да се събират в конкретни помещения, утвърждаването на вярата в отделните народи допринесла и за строителството на множество храмове, в които те вземали участие в молитви, богослужения и други християнски дейности. Така храмът започнал да се свързва и с вярата.

Но немалко християни забравили, че храмът сам по себе си е обикновена сграда, която няма собствен християнски смисъл – нейният смисъл е само архитектурен и битов; те започнали да мислят, че храмът е църквата. Този „мислителен процес“ не останал чужд и за българското християнство и дори в днешно време не са малко онези, особено сред православните, които невинаги правят разлика между храма и църквата (в смисъл на събрание на вярващите в Христос). Те все още не разбират, че да имаш храм не означава, че той е църква и че този храм е стожер на вярата: за тях наличието на храм означава и наличие на вяра.

Самите думи на свещеника, цитирани в посочената статия, ясно свидетелстват за това: „Отвсякъде селото е опасано с храмове, параклиси, което говори за вярата на тези хора“, каза отец Георги Танчев, архиерейски наместник на Санданска духовна околия.“ Можем да се съгласим, че тези храмове навярно някога са били свидетелство за вярата на хората от този край, но днес те не са нещо повече от някой музей или хербаризирана постройка, чиято цел като че е да остане за наследство на идните поколения просто ей-тъй, за хубаво.

Още нещо е шокиращо в тази новина: в това село „в момента се изгражда още един параклис.“ Нека да сме наясно: в него има пет пустеещи постройки, наречени християнски храмове, но изглежда селото има нужда от още една постройка. И като я построят, тогава местният 82-годишен дядо Йерусалим ще се грижи не за пет, а за шест пустеещи сгради. Дори и не искам да задавам въпроса кому е необходимо всичко това – грижата за петте (шестте) храма – въпросът е просто безсмислен. Нито 30-те постоянни жители на това село ще ги напълнят, нито хора от други села и градове ще се затекат към селото за служби.

Картината е още по-тъжна, когато поразгледаме още колко храмови постройки се строят у нас, докато същевременно съществуващите храмове са пусти или полупусти. Защото как да оприличим един храм, в който само допреди няколко десетилетия редовно са посещавали неделните и другите празнични богослужения от 120 до 150 вярващи, а днес този брой е сведен до 8-9 човека (които, към края на литургията, може да достигнат и до 15-тина). Тук говоря за храма в града, в който от 22 години ходя и в който дори преди 15-тина години редовно участваха в богослужението между 40 и 50 вярващи; който желае, може да провери тази моя „статистика.“ От няколко години го посещавам по-рядко, защото моята енория днес се намира другаде, но винаги, когато се върна в града си и отида на служба, ме обхваща някаква тъга и дори разочарование. Но в края на краищата това е истината и разочарованието ми като че нищо не променя в нея.

Пиша тези редове, защото подобна картина не се отнася само за православните храмове у нас: и в редица протестантски и католически богослужебни места броят на вярващите е спаднал през последните десетина-петнадесет години наполовина, а някъде и още повече. „Храмовете“ опустяват, а ние правим планове за още такива, като хвърляме пари, други средства, огромни усилия и най-вече време, което иначе бихме могли да използваме за мисионерстване, а не за превръщането ни в строителни работници, които като построят сградата сетне се надяват, че някой ще я обитава; в тази връзка се сещам за моя град, който е показателен в това отношение: той е един сред първите градове у нас, в който има най-голям брой празни апартаменти в новопостроените жилищни блокове, в много от тях повече от половината новопостроени апартаменти са празни, и те са празни от доста години насам (но нали е важно да „усвоим“ парите, които са ни паднали отнякъде, а пък дали някой ще живее в построените от нас жилища – това нас не ни засяга). Нима и онези, които строят храмове, не ги засяга дали те ще се напълнят? Имам чувството, че е тъкмо така, защото при сега пустеещите храмове да строиш нови – това е повече от показателно.

Призивът ми е: да си спомним какво е „църква“ и ако и да строим храмове, да ги напълним с вярващи (но преди да строим нови, задължително да напълним старите); да хвърляме средства, усилия и време за мисионерстване, та да привлечем в Христовата църква онези, които са сред нас и които макар и да са ни съседи, хабер си нямат от вярата и християнството; да съзиждаме „църквата“ (събранието на вярващи в Христос) и сетне да съзиждаме постройки, които в даден момент ще станат християнски богослужебни места (храмове); да не мислим, че само ние сме най-праведни (най-правилни, т.е. право-славни), а, видите ли, всички други християни са еретици, а да търсим възможности за диалог и съвместни дейности в една или друга степен (доколкото доктриналните различия ни позволяват), та у нас да се утвърждава тъкмо християнството, а не други вери или пък неизкоренимия все още атеизъм. Често чувам от мои вярващи събратя фразата, „по-добре онзи да си остане атеист, отколкото да стане католик“ и като я чуя, не мога да повярвам, че тя излиза от устата на човек, който се счита за вярващ в Христос, Който проповядва любов и братство и Който иска всички вярващи да бъдат едно в Него, а не да са разделени и враждуващи.

Бележка: снимката е взета от материала в посочения по-горе линк.
Новият онлайн брой на „Свобода за всеки“, както и други материали на сайта, достатъчно нагледно описват идеологическата подплата на двата злополучни законопроекта за промени в закона за вероизповеданията: просто другарите-комунисти и до ден-днешен, повече от 25 години след падането на комунизма, продължават да не се примиряват с 
мисълта, че „партията“ не контролира живота на хората в държавата. Нищо, че е второто десетилетие на 21 век и че България се стреми да бъде в крак със съвременните либерални демокрации в Европа; нищо че „партията“ не е на власт – те са убедени, че това тяхно безвластие е само временно; и нищо че предлаганите промени в действителност се отнасят до законите за осигуряване на националната сигурност и спокойствието на гражданите, но поради някакво умствено объркване те решиха да ги внесат в закона за вероизповеданията. Последните парламентарни умувания в друга „братска“ (за комунистите) страна още веднъж показаха какво е лицето на ратуващите за връщане на старите времена на тотален контрол върху населението.

Преди няколко дена, 24 юни, в руския парламент (руската дума) бяха одобрени промени, наречени „антитерористичен пакет“, който налага внасянето на промени в десетина закона, преди всичко свързани с националната безопасност. За разлика от нашите комунисти, наричащи се сега социалисти, руснаците ясно заявиха, че новите промени се отнасят до законите, осигуряващи сигурността на държавата и гражданите. Но същевременно като се проследи историята на приемането на тези поправки може да се съзре нещо общо между нашите „другари“ и руснаците.

Разсъжденията върху руския „антитерористичен пакет“ начеват още през миналата година, след като две парламентарни комисии (комисията за безопасност и противодействие срещу корупцията, оглавявана от Ирина Яровая, и комисията по отбрана на Съвета на федерацията, оглавявана от Виктор Озеров) провели съвместно заседание и приели т.нар. антитерористично заявление, а конкретните действия по съставянето и обявяването на „антитерористичния пакет“ започват през април тази година (вж. линка по-горе). Мисля, че не трябва да се съмняваме, че българските „другари“ с интерес следят какво се случва в голямата „братска“ страна и че горните разсъждения и писания не са убягнали от вниманието им. Та през март, дори преди да излязат наяве руските предложения за промени в законите, отнасящи се до националната безопасност и насочени срещу тероризма, „другарите“ набързо написаха какви промени те предвиждат в българския закон за вероизповеданията. Интересно е да се проследи, защо те не внесоха предлаганите промени в друг закон, да речем закона за агенция Национална сигурност или закона за консултативния съвет за национална сигурност, или закона за министерството на вътрешните работи, или дори закона за местното самоуправление и местната администрация, или пък да речем закона за специалните разузнавателни средства (тъй де, като ще следим гражданите, нека да помислим и за техническата страна на въпроса). Но не, червените другари се интересуват от вярата на хората и от това дали тази вяра не може да се използва по вредоносен начин. Ама дали става въпрос за православен, протестант, католик, мюсюлманин, юдеин и т.н. – това няма значение, по-важното е вярата да бъде контролирана, без да е нужно да знаем дали тя може да се използва с цел вреда или с цел принасяне на благо, както на вярващия, така и на обществото като цяло; както те са се изразили – дори и при съмнение за нарушаване на законите ние трябва да действаме.

Но като вникнем по-добре и в предложените от руснаците промени (които трябва да бъдат утвърдени и от руския президент), ще видим, че и в Русия се предлага въвеждането на редица ограничения на правата и свободите на гражданите, особено на вярващите. Новият закон налага да се иска предварително разрешение от държавата, преди някой да реши да говори за вярата си с другите, дори това да става и в обикновен разговор. Това дори се отнася и до най-тривиални случаи, например покана по имейл до приятел да посети църковно богослужение. Дори и в частен дом се забранява провеждането на богослужение или казването на молитви, ако в него присъстват и невярващи. Църквите вече ще поемат отговорността да водят редовна отчетност на своите членове и да следят тяхната дейност; например, ако църковен член говори за вярата си с колега от своята службата, не само той ще бъде наказан, но и църквата, към която принадлежи, като глобата за вярващия достига до 50 хиляди рубли (770 долара, 700 евро или 580 британски лири). Предвидени са и ограничения по отношение на връзките на църквите с чужденци, например всеки неруски гражданин, който реши да посети църковна служба, трябва да притежава работна виза или в противен случай рискува да бъде глобен или да бъде експулсиран от Русия (повече подробности вижте на сайта „Врата на надеждата“ и оригиналния английски текст на Door of Hope International, където може да се види, че 29 юни бе обявен за ден на молитва и пост за Русия с цел непозволяване на новите промени да бъдат утвърдени).

Разбира се, и в Русия има здравомислещи хора и все още не е известно дали руският президент ще подпише законопроекта или ще наложи вето, например Михаил Федотов, ръководител на Съвета на правата на човека към президентството на Русия потвърди, че ще се обърне към президента с молба да не подписва внесения и одобрения от руския парламент „антитерористичен законопроект“.

Та ето за това се сещам, като чета напоследък новините за руските предложения за промени в законите, отнасящи се към националната сигурност и углавния кодекс на страната: крушата явно не пада по-далеч от дървото, от което се е откъснала. Нищо, че „Единна Русия“ (от която са и двамата вносители на руския „антитерористичен пакет“ Ирина Яровая и Виктор Озеров) има по-друга идеологическа платформа от тази на българските социалисти, за последните си остава вярна някогашната приказка: „ние винаги се учим от братската съветска (пардон, руска) страна“, защото всичко, което лъха оттам, е правда и истина. И както руските законотворци вече приемат редица закони за ограничаване на правата и свободите на гражданите (под предлог борба срещу тероризма, пък и срещу всичко, което не е руско), защо и нашите „другари“ да не предлагат промени в нашите закони и тъй страната ни да бъде напълно защитена от всякакви заплахи. Но за българската червена партия е важно да се предотвратят и евентуални заплахи от страна на вярващите, без разлика дали предлаганите промени се отнасят до благовестието на една християнска църковна общност или до идеологическите внушения на една ислямистка групировка. Ако пък постигнат и създаването на напълно атеистична държава – ето това вече ще е върхът на защитата на националния интерес: няма вярващи, няма и заплахи за държавата; както навремето комунистите казваха: „религията е опиум за народа и трябва да се изкорени, само комунизмът (т.е. войнстващият атеизъм) може да донесе светло бъдеще на народите.“

Е, видяхме какво бъдеще той донесе на народите. Надявам се мнозина да видят какво целят българските социалисти с предлаганите поправки към закона за вероизповеданията и да прозрат зад тях истинските цели на „старата партия.“ А междувременно вярващите да не униват поради подобно кощунство в политическия живот на страната ни и да благовестяват Христовата Добра Вест на всички, та дай Боже у нас да се утвърди християнството, а не атеизмът и тоталният контрол на народа, за който мечтаят „другарите.“

Бележка: снимката на Ирина Яровая взета от руската медия „Ведомости



necklace-crossКакто всяка година, така и тази в началото на март се сещаме, че българинът е потънал в невежество относно вярата и продължава да си практикува всякакви езически обичаи, включително празнуването на Баба Марта и носенето на мартеници. И тази година християните се изказват против подобни празнувания и носенето на какви ли не украшения по тялото с цел да изтъкнат зловещия характер на езическото наследство. Дори и в някои протестантски среди (да не говорим за православните) се появиха писания от рода „корените на празника [Баба Марта] са демонични и дяволът може да използва дори и невежеството на един човек, за да действа, чрез своите ‚амулети‘“

Наистина, понякога лесно отсъждаме кое е демонично и къде дяволът работи най-усърдно, като искаме да спечелим вниманието на българина, да го предпазим от злите сили и да го обърнем към християнската вяра, където – възможно е, казват някои – злите сили няма да имат достъп до него. Да, ама не – както се казва. Ако толкова лесно можехме да отсъждаме къде дяволът работи и къде той няма достъп – тогава светът отдавна да се е убедил в истинността на Христовата вяра и да се е обърнал. Но светът не се обръща, и българинът също не се обръща (мисля, че тук няма нужда от доказателства, защото чрез най-прости неделни наблюдения в нашите храмове и в молитвените събрания ще видим, че не повече от 1 или 2 процента от българите вземат участие в редовните богослужебни събрания). Причини за това необръщане – колкото искаме. Но ето че отново дойде март месец и сега решаваме да добавим и заблудата с Баба Марта и мартениците.

Не че аз споделям общоразпространените у нас мнения за мартениците и носенето на всякакви дрънкулки и амулети по тялото си, но да виждаме дявола и злото в света във всяка вещ или във всяко действие означава да си затваряме очите за истинските причини за делата на сатаната сред хората. А причините най-често се коренят в самите нас, в християните (и разбира се – в нехристияните) – най-честата причина е отстъплението ни от Христовите заповеди, от Неговото евангелие и от Неговото нравствено учение да Го обичаме с цялото си сърце и да обичаме и служим на ближния си. Там, където с нещо отстъпваме от Христос, освобождаваме място в сърцето си и в живота си за дявола и за злите сили. Затова християнските подвижници казват: пази сърцето и очите си и винаги пребивавай в молитва, за да не остане време злото да намери място някъде в тебе.

Та отново за дрънкулките и висулките по тялото ни: нима е по-важно за нас да осъдим онзи, който носи мартеница и уж се е поддал на езически обичаи, отколкото да се вгледаме в себе си и преди да съдим другия да видим дали ние с нещо не сме отстъпили от вярата си. Аз самият непрекъснато виждам около себе си хора с кръстчета на шията, които твърде често нямат нищо общо с вярата; ми погледнете повечето ни певици-чалгарки – почти всяка от тях си носи и кръстче, ей-тъй, „за късмет“ (тук, разбира се, не искам да кажа, че сред тях няма и вярващи християни, но правя това обобщение, за да можем да видим, че не всяко носене на кръстче означава вяра или поне придържане към християнските ценности).

Ще кажа нещо повече: познавам християни (в случая – православни) които си носят кръстчето с десетилетия и същевременно осъждат всеки и всичко около себе си, защото те (или то) не били православни, ами били еретици, езичници, чеда на дявола и т.н. Дотук – както и да е, някак си бихме приели едно подобно поведение при условие, че тези същите християни бяха образец на християнска добродетел и на висока християнска нравственост според каквато сам Христос ни показва. Но те не са (макар сред тях да има и такива, които са, но те са твърде малко), а им се иска да са. Едно е да искаш да бъдеш Христов последовател (макар и това да е важно – искането, стремежа, желанието да вървиш след Него, са все важни неща), а друго е да си такъв в действителност и да го показваш както чрез вярата си, така и чрез поведението си (делата си).

Та затова казвам: лесно е да съдим, но много трудно ни е да видим себе си и да извадим гредата от окото си преди да посегнем да вадим сламката от окото на другия.

Носят хората мартеници и всякакви амулети, някои хора си носят и кръстчета, други пък са целите в обици, пръстени и какви ли не други метални „украшения“, висящи от най-различни части на тялото (в допълнение към онези, които не се виждат с просто око, като тези в езика или на други по-скрити телесни места) – и какво? В носенето ли е въпросът? Нека не осъждаме, а с внимание и голям такт да разговаряме с хората – всекидневно и денонощно, с време и без време, сами или заедно с други, с прости думи или с думите на евангелието, и т.н. Ето това трябва да правим, и да го правим без да обиждаме, без да насилваме волята, без да пророкуваме кой ще иде в ада и кой вече е победил дявола и само чака мига, в който ще бъде приет в рая. Като това правим, след време ще видим, че и мартениците може да намалеят (или пък може да им се придаде друг смисъл), и кръстчетата по шията на мнозина ще си извоюват истинското място и най-дълбокия християнски смисъл за носещите го, и ние самите ще се вглеждаме по-дълбоко в себе си и ще запълваме всяко кътче на душата и сърцето си с онова, което е Христово, а не онова, което е анти-Христово.

Разбира се, мисионерският императив на Църквата изисква от нас и проповедничество, просвещаване, подканяне, упътване и т.н. и понякога тези неща се вършат чрез известно „насилие“ върху волята на онези, сред които проповядваме, но мисля, че тук е ясно, че този вид „налагане“ на Христовите истини нямат нищо общо с насилственото налагане на мнението на една идеологическа платформа върху съзнанието на другите. Нямат нищо общо, защото Христовата проповед (и мисията на Църквата) се осъществява чрез Божията любов и нашата любов към Него Самия и към всеки наш ближен, а в идеологическия натиск върху съзнанието едва ли някой може да забележи каквато и да е любов към ближния – там интересът е богът на идеолога.

Ето защо да бъдем внимателни, мъдри като змии и прости по сърце в отношенията си с другите и чрез собствения си пример на безрезервно следване на Христос да търсим начини за преодоляване на заблудите, включително тези на мартениците и другите дрънкулки, а също така на безсмислените кръстчета на шията на напълно чуждите на християнството наши съграждани. С простота, блага воля и Христова добрина, но същевременно с настоятелност и дръзновение, ще спечелим повече сърца, отколкото с приказки за дяволската същност на мартеницата. От нас самите трябва да тръгне обръщането и на другите и затова винаги първом да се вгледаме в себе си и едва тогава да погледнем другия и да видим с какво можем да му помогнем и той да познае Христос и да поиска да Го следва.

church building white„Най-после бе решено, че светият и велик събор на православната църква ще се проведе тази година, като срещата ще бъде на о-в Крит през юни“ – за минути тази новина обиколи интернетното пространство (а след това и медиите) и всички православни си отдъхнаха: стига вече толкова слухове и злословия, ето, вече постигнахме единство и на този събор ще го докажем за сетен път. И наистина, затова са събранията (съборите) на християните: да се съберат заедно на едно място и в дух на молитва и търсене на Божията помощ да вземат решения за вярата и живота в християнските общини. Събранията (съборите) винаги са били неразделна част от живота на Църквата, независимо дали тези събрания са „вселенски“, местни или регионални. И както историята сочи, събранията най-често са свиквани, когато християните бивали изправени пред даден проблем, изискващ неговото разрешение; историята познава свикването на събрания и без причината за това да е даден проблем, но винаги на дадено събрание се разрешава някакъв проблем или въпрос, независимо дали предварително той е обявен или не.

Този факт определя и характера на тези християнски събрания (събори): среща на единомислещи вярващи, търсещи единство във вярата и църковната си практика, които същевременно търсят възможности за преодоляване на конкретни проблеми, немалка част от които са обуславяли разделенията между християните. Т.е. съборите почти неминуемо са притежавали тази двойствена черта: показ на единство и търсене на пътища за преодоляване на разделението. А разделения, както е добре известно, е имало още в най-древната Църква. Въпросът е дали е имало единство (в което аз лично съм убеден) и ако е имало, в какво се е изразявало то. Но настоящото блог-съобщение няма за цел да изясни този въпрос, нас ни интересува повече днешното ни движение в две посоки: продължаване на разделенията и същевременно търсенето на единство.

Като чета различните изявления за свикването на упоменатия по-горе събор на православните църкви, разсъждавам за тяхното единство и за разделенията помежду им и се замислям какъв ли ще бъде изходът от него; какви ли решения ще се вземат, които да ни подтикват към единство, а не към разделения; как ли той (т.е. решенията на събора) ще се приеме от „обикновените“ вярващи в храмовете и как те ще следват неговите повели в църковния си живот; и т.н. – още много подобни „как“ или „защо“ могат да бъдат зададени. Следящите събитието знаят, че този събор се подготвя от повече от 50 години и най-после се реши той да се свика. Несвикването му за толкова дълъг период от време се дължеше преди всичко на поредицата от несъгласия относно въпросите, които трябва да бъдат обсъждани на него, което произтича от различните мнения на отделните православни църкви по тези въпроси; несвикването му се дължеше и поради невъзможността да се преодолеят различните разколи и несъгласия между отделни православни общини, било те „старокалендарци“, „официални“ и „неофициални“ общини, „истинно православни“ или „йерархично-православни“, „евангелско-православни“ или „традиционно-православни“, и т.н. – мисля, че този списък може да бъде значително разширен.

В хода на подготовката за събора стана ясно, че не може и да се мисли за постигане на някакво съгласие по редица въпроси и явно нямаше друг избор, освен тези въпроси да бъдат извадени от дневния ред; в случая това са въпросите за начина на получаване на църковна автономност (автокефалия), за диптисите (и по-точно за това, в каква последователност да бъдат подредени отделните големи православни общини според тяхното „първенствуващо“ място в Православието) и за църковния календар; от десетилетия насам е ясно, че по тези въпроси съгласие не може да се постигне. Пред големи спорове са изправени и темите за препятствията за сключване на брак, за отношението към разколническите църкви (особено в светлината на руско-украинския конфликт и отделянето от Московската патриаршия на значителни части от украинското православно население), за отношението на православните към другите християнски общности и т.н. Проблемите в отношенията между някои православни църкви също представляват някаква пречка за постигането на съгласие по темите, които ще се разглеждат на събора, трябва, например, да се възстанови пълното църковно общение между Антиохийската и Йерусалимската патриаршия, да се изгладят отношенията между Московската и Вселенската патриаршия и между Атинската архиепископия и Вселенската патриаршия, както и „търканията“ между други поместни православни църкви, и т.н.

Тук трябва да се извиня на приятелите си протестанти, че разсъждавам за православното „единство“ и „разделение“, а не споменавам други такива. А стотици примери за единство и разделения могат да бъдат дадени, но тук в краткото си изложение споменавам православните събори преди всичко поради уникалния характер на готвещата се среща в Крит през юни тази година, която може би за сетен път ще покаже, че стремежите ни за единство не са толкова в думите, които ще бъдат изречени и в документите, които ще бъдат подписани, а във вярата ни в Господа и в следването Му неотлъчно, носейки своя кръст. Разсъждавам за православното единство и разделение, та ако някой почне да ме ругае, че изнасям кирливи ризи наяве, нека това да са моите православни събратя, а не протестантите или католиците у нас. А иначе за разделения и сред българските протестантски общини можем също много да говорим, но аз предпочитам да говоря за православните разделения, пък всеки може да види паралели и за „своята“ църковна общност. Но сега се сещам и за още едно разделение в самата българска православна църква, което, надявам се, може да бъде преодоляно, ако на предстоящия събор в Крит се вземе единно общоправославно решение. Става въпрос за препятствията за сключване на църковен брак (венчание) и за неотдавнашната новина (от 25 януари 2016 г.), че в сливенска епархия вече се забраняват браковете между православни и неправославни (съобщението сочи, че се забранява венчание между „православни християни и римокатолици, арменогрегорианци, протестанти, инославни и иноверни граждани“; новината тук). С една дума, не е важно, видите ли, дали избраникът (избраницата) на православния е християнин или е мюсюлманин или е атеист или е който и да било друг – най-важното за сливенска епархия е той (тя) да е православен, защото всички други са неверници (гяури, както се изразяваха някога едни потисници). А другите ни четиринадесет епархии засега си мълчат, в тях изглежда бракове между православни и католици или протестанти или пък атеисти си се разрешават (или пък се провеждат „негласно“ и митрополитът си затваря очите). Е, не че това е някакво кой знае какво разделение, ще каже някой, но същевременно мисля, че внимателният богослов ще разбере, че в действителност става въпрос за сериозно тълкуване на църковното учение по този въпрос (учение, основано на древни правила на Църквата и на редица евангелски истини) и че дори и въпросът за брака е една от главните ни пречки за постигане на някакво християнско единство.

Разбира се, в интерес на истината трябва да кажем, че християнството като цяло има нееднозначно мнение по редица въпроси на съвременността и ако трябваше да се свика някакъв „вселенски“ събор, то на него щяха да излязат наяве десетки и може би стотици главни въпроси на несъгласие помежду ни. Естествено, главните въпроси могат да бъдат обединени в по-мащабни теми, някои например говорят за шест главни въпроса, по които изглежда християните няма в скоро време да постигнат съгласие (ако въобще някога такова бъде постигнато); това са въпросите на хомосексуализма, универсализма, политиката, еволюцията, служението на жените и интернета (вж. един пример за подобна „класификация“ тук). От пръв поглед е ясно, че отделните християнски общини имат различно отношение към всеки от шестте въпроса; „традиционните“ християни дори биха се учудили, когато разберат, че християни приемат хомосексуалните връзки, партньорство, брак и т.н. като напълно библейски обосновани, политиката като Божие благословение, еволюцията като главен принцип на Свещеното писание, свещенството и епископството на жените като богоустановено, интернета като Божие откровение и т.н.; същевременно християните-поддръжници на тези теми се учудват, как другите им събратя-християни все още не приемат техните виждания, като  са „затворили“ очите си за Словото Божие и за Божия промисъл за човека и за света.

Ще ми се да завърша с някаква по-примирителна нотка като кажа, че разногласията между християните изглежда е напълно естествена черта на всяка една човешка общност, включително и църковната. Семейството е най-малката човешка общност и отношенията в него ни посочват какви са и отношенията в обществото и в отделните му общини. Всяко семейство има особена ценностна система (която впрочем има и общочовешки измерения), свой собствен ритъм на живота и на отношения към външния свят; ценностите на едно семейство не са задължително ценности и на друго семейство. Както е известно, християнските общини до голяма степен са изградени на принципа на семейството, където то се съзира като „малката църква“, като първата човешка община, в която християнинът възраства и укрепва във вярата и в църковния си живот. Отделните големи християнски общини (православни, католици, протестанти, англикани, харизматици и т.н.) могат да бъдат оприличени на „семейни църкви“, в които конкретни ценности определят учението и живота им, но те самите също са съставени от други по-малки „семейни църкви“, например, по отношение на католическата църква можем да видим, че общините на „традиционните“ католици не приемат някои от ученията и постулатите на т.нар. „трентски католици“, отхвърлящи новите веяния на Втория ватикански събор от 1965, или пък на „прогресивните католици“, които считат, че дори и огромните промени, които този събор направи в учението и практиката си са недостатъчно революционни за съвременните общества, и т.н. Да не говорим за отделните т.нар. „независими“ християнски общини, за възникващите в днешно време т.нар. „нови църкви“, и за различни други християнски обединения, всяко от които има особени свои мнения по редица въпроси на християнството.

Същевременно Христовата Блага Вест е за всяко семейство и за всички семейства по земята, тя цели тяхното единение в Христа, а не разединение, тя дава на всички едно ново начало и един нов живот в Бога, който трябва да бъде следван неотклонно и в съгласие с другите братя и сестри по вяра и по църковен живот. Колкото и да сме уникални и различни в своите църковни „семейства“, толкова повече трябва да търсим единното в тази уникалност, общото в тази различност и смирението в нашата гордост, че принадлежим към някаква „истинска“ църква, докато другите уж са извън нея. Наистина, по-добре е да ни ругаят, че изнасяме „кирливи ризи“, отколкото примиренчески и с фалшиво смирение да продължаваме да живеем с поредицата от заблуди (кога неволни, кога нарочно насаждани), пречещи ни да видим евангелските истини в тяхната чистота и изначален смисъл. Разбира се, не трябва да противопоставяме решителността да изобличаваме неправдите на някакво криворазбрано смирение – съвършено ясно е, че то е главна християнска добродетел и без него няма напредък в движението ни към Христа; но тъкмо в смирението си ние можем истински да изобличим, иначе в гордостта си изобличението ще е вредоносно, преди всичко за нас самите. Нека да следваме наредбите на своето църковно „семейство“ и като мъдри змии да виждаме и недъзите в него, а не само добрините; като се борим с недъзите и неправдите, винаги да търсим Критерия за истината и същевременно да ценим и традиционното, което времето не е опровергало и отрекло. Защото чрез Боговъплъщението Бог влезе във времето и даде на народите възможност да Го познаят и да градят Църквата, която тъкмо във времето утвърждава и конкретна своя традиция и ценностна християнска основа, оставаща вярна на евангелските истини и на истините на Свещеното Писание като цяло.

Бележка: снимката взета от images.google.com/church.




brighton college uniforms controversyУчилищните униформи, отличаващи учениците от едно училище от учениците от друго такова, са масово явление от повече от двеста години – първо въведени в развиващите се икономически демокрации на Запада още от 19 век, а сетне възприети и от други по-слабо развити страни; те бяха възприети и от бившите комунисти, които добавиха и свои атрибути към униформите. И макар ние, които носехме униформите на чавдарчета и пионерчета през онези десетилетия на комунизъм, да не понасяме ученическите униформи, защото те твърде много ни напомнят за онова време на потисничество и репресии, трябва да признаем, че в „нормалните“ държави всяко училище се гордее с униформата на своите ученици. Ако човек поразгледа какви униформи имат отделните училища, ще остане в прехлас от въображението и дизайнерския усет на моделиерите, създаващи тези униформи. Аз самият почти всекидневно наблюдавам учениците от училищата покрай дома и виждам, как децата се гордеят с униформата, която представя тяхното училище като единствено и уникално.

Но дотук с прехласването и хвалбите за униформите: преди няколко дена разбирам, че и при тях „трябва“ да настъпят промени в съответствие с „новите веяния на епохата“. В конкретния случай с униформите тези нови „веяния“ отново обръщат погледа към хомосексуалната еуфория, обхванала някои слоеве на обществата в същите тези развити страни, които навремето служеха като подтик за установяването на немалко напредничави форми на справедливо социално управление в редица страни по света. Та тези овладени от порока умове някак си се „сетиха“, че сексуалната ориентация засяга не само зрелите членове на обществото, но и децата, и установиха, че почти във всяко училище (в случая във Великобритания) има транс-сексуални деца, които са принудени да потискат половата си ориентация и да я изразяват едва след като напуснат училищната ограда. „Трябва да се направи нещо и да помогнем на тези деца“, чуват се призиви.

И преди няколко дена черно на бяло излезе и решението на един директор на средно училище: училищните униформи да бъдат носени от учениците според тяхното разбиране и усещане за пола, към който „в действителност“ принадлежат, а не според биологичния пол, каквито са родени. За това училище в Брайтън (вж. линк към новината) униформата е панталони за момчетата и поли за момичетата, но директорът вече дава право на децата, които считат, че принадлежат към противоположния пол, да носят онази униформа, която подхожда на техния „действителен“ пол. И съответно в училището ще се появят момчета с поли и момичета с панталони – нещо, което това училище не познава от повече от 170 години придържане към традицията (която за този регион в случая е и църковна традиция: мъжът да бъде с панталони, а жената винаги с пола или рокля; както е известно, и за много други култури жената не може да бъде облечена с нещо друго, освен пола или рокля или друг вид покривало на тялото, но не и панталон). За съвременните деца носенето на панталони от момичетата е не само напълно обичайно, но дори и предпочитано поради удобствата, които пантолоните носят на онзи, който ги носи; но полите за момчетата наистина са нещо необичайно (е, англичаните отдавна са привикнали на шотландските и ирландските поли на мъжете, но това е друга тема).

В разглеждания тук случай не толкова фактът, че момчетата вече ще могат да носят поли в това училище, е толкова важен, по-фрапиращ е начинът, по който директорът решава да направи това „добро за учениците и родителите нововъведение“ и подкрепата за него от хората в града, включително от родителите. Родители, чиито деца живеят с мисълта, че принадлежат към другия пол, разговаряли с директора дали може нещо да се направи, тъй че децата им да се чувстват комфортно и в училище, а не само извън него, където те могат на воля да изразяват принадлежността си към противния пол. И директорът без замисляне отговорил: моята най-голяма грижа е добруването и щастието на децата (вж. самата статия за цитата). И след няколко дена обявил на общо събрание на ученици и родители, че униформите вече ще се носят не според биологичния пол на учениците, а според „действителната“ им принадлежност към съответния пол.

За да подкрепи решението си, училищното ръководство поканило известна личност – в случая това е трансполовата Софи Кук (вж. линк тук), която разказала на събралите се в училището ученици какви трудности преживявала като малка, когато тя нямала възможност да изрази публично женския си пол, към който чувствала, че принадлежи. Тийнейджърите с интерес се заслушали в „свидетелството“ ѝ. Тя споделила, че никое дете не трябва да се притеснява да изрази „емоционалния си пол“ (за пръв път разбрах от тази публикация, че полът може да бъде и „емоционален“!) и не трябва да се срамува да покаже кой е в действителност. Директорът пита учениците как приемат идеята за „транс-униформите“ и тийнейджърите (повечето от тях 16 и 17 годишни) отговорили: „Защо пък не“ и това наклонило везните – на следващия ден директорът излязъл с новото си решение.

Ясно е, че когато попиташ тийнейджър какво мисли за нещо, което е нетрадиционно, нещо ново и още повече предизвикателно, той ще ти отговори, че то му харесва и че го приема; поискайте от него да мисли или да действа според някаква отживяла и овехтяла (за него) традиция и ще получите отрицателен отговор или пък мълчание. И в горната ситуация е било повече от ясно, че тийнейджърите в онази „разкрепостена“ страна ще приемат идеята за транс-униформата за нещо добро и „прогресивно“. Въпросът е доколко директорът е бил с всичкия си, за да се съгласява с едно мнение на един родител и да иска мнението и на „разкрепостените“ тийнейджъри; въпросът е защо трябва един болен мъж да идва и да обяснява на учениците „страданията“ си поради неизживяната женска идентичност, която уж носел в себе си; въпросът е защо местната община някак си естествено за нея разсъждава: „тийнейджърските години са трудни години, а колко по-трудни са те, когато околните не разбират техните транс-сексуални притеснения“ (вж. цитатите тук). И въобще, още много въпроси могат да се разгледат тук, за да стигнем до отговора защо в едно училище се случва подобно нещо и защо, както вървят нещата (особено след огромния интерес към „брайтънския модел“ от страна на училищата в страната), това може да се случи и в много други училища.

Не ми се ще да правя паралели със Содом и Гомор, защото може би паралелът няма да е съвсем удачен, но въпреки това си мисля, че когато в едно общество родители и учители имат порочни мисли и практики, то неминуемо порокът ще засегне и децата. Разбира се, в случая не говорим за някакви конкретни греховни практики, но самата идея за „разкрепостено“ разбиране на сексуалната принадлежност и публичното изразяване на „действителния“ пол може да породи греховни мисли и действия. А християнството има точни възгледи за мислите и желанията на сърцето и на ума, особено когато те клонят към греховното: те трябва да бъдат потиснати в самия им зародиш, вярващият трябва да се бори с тях като с най-големия си враг и трябва да ги победи: само победата над злото и греха може да възроди (и наистина възражда) човека, защото това е победа срещу козните на сатаната и обещание за неотлъчно следване на Христос. Колко ми се щеше това да се разбира от всеки човек. Но явно „прогресивните“ люде на новото време имат свое особено разбиране за човека и мястото му в света, в който всеки да има право публично да изразява идентичността според както той сам си я разбира, независимо от нравствената стойност на това изразяване, пък била тази нравствена стойност и греховна. То е ясно, че борба между доброто и злото винаги е съществувала, но тук в момента говорим за борба срещу пороци, които биха могли да овладеят ума и сърцето и на „онези малките“, за които Христос ни казва: „Който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина,“ и сетне допълва: „горко на онзи човек, чрез когото съблазън дохожда“ (Мат. 18:6-7). 

Бележка: снимката е взета от първата статия на БиБиСи от 20 януари 2016 г.




Страница 1 от 3