Печат

'Нечиста' дейност ли е политиката за християнина?

Задълбочаващата се политическа криза в България през последните двайсетина години показва, че евангелските християни у нас се нуждаят от ясна и категорична представа за политическата дейност. Това касае не само отношението към политиката като външна за Църквата дейност, но и готовността ни за активно участие в нея. Евангелските християни у нас трябва да могат да отговорят на провокиращия въпрос: “Нечиста” дейност ли е политиката за тях?”

В настоящата статия изключвам възможността за апатия и мълчание по отношение на политическата проблематика, каквито изповядват и прилагат някои сектантски групи, защото нито Христос, нито ап. Павел, нито който и да било от най-видните църковни писатели и признати водачи не ги е демонстрирал. В обръщението си “до кметовете и членовете на общинските съвети на вси градове из немско” по повод необходимостта от християнско образование Мартин Лутер заявява: “Затуй искам да говоря (както и Исайя казва), а не да мълча – дорде съм жив и докле правдата Христова се възцари като блясък и изцелителната й благодат грейне като светилник” (Лутер, М. и Т. Мюнцер. Оратори на немската Реформация. С., 1984. 125).

Реформаторите също се позовават на библейския пророк Исайя, който е критикувал, дебатирал и представял градивни политически идеи.

Лутер се обръща към политическите дейци на своето време, следователно той се намесва в политически дебат. Той им изпраща послание, изразявайки своята визия по един наболял проблем от тогавашната просветна дейност; а това означава, че Лутер представя нова, различна политическа платформа. Пионерът н а европейската Реформация се позовава на библейския авторитет на прор. Исайя, който също е “викал” в своята епоха към царе и други политически фигури, т. е. също е критикувал, дебатирал и представял градивни политически идеи.

Следователно за християнина, независимо от епохата, от историческата ситуация, от конфесионалната принадлежност, от общественото положение и културното ниво, политическата ангажираност е необходима, ако търси такива резултати, които да съответстват на неговите очаквания. Добрите резултати в социалната сфера не падат наготово като “манна небесна”, а в много случаи трябва да се извоюват, трябва да се спечелят. Ето защо бих искал да се спра по-долу на две основни политически концепции, за които евангелските християни трябва да имат ясно изразена позиция: за бедността и за свободата.

Концепцията за бедността

Грижата за бедните е силно подчертана социална доктрина. В Стария и Новия Завет се подчертава задължението да се търсят начини за ежедневно удовлетворяване потребностите на бедните. Затова в юдейския закон съществували специални разпоредби за грижа към крайно нуждаещите се, които нямат нищо общо с фиктивното разпределение на “ляво” или “дясно” политическо пространство, а произтичат от волята на Бога като Творец и Промислител в живота на хората (вж. Деян. 17:28). Така например, в Левит 19:10; 23:22 и др. (срв. Изх. 23:11) всемирният Законодател е разпоредил при прибиране на реколтата от нивите и градините да се оставят “пабирки”, тъй щото сиромасите – онези, които не притежават земя и нямат свои доходи – да използват оставената за тях селскостопанска продукция от богатите земевладелци и средноимотните израилтяни.

По-нататък в древния юдейски закон има разпоредби за внимателно и отговорно отношение към бедните в съдебната система (Изх. 23:6; срв. Лев. 19:15; Втор. 24:14) с ясно изразена антикорупционна позиция – да не се показва “предпочитание към големеца”. В случаите, когато сиромаси работят на по-заможни господари, законът забранявал намаляването или бавенето на заплатата, защото такива нечестни действия се окачествявали като “грях” (Втор. 24:15).

В Талмуда, раздела “Санхедрин”, е описана историята на богаташ, чийто слуга се оплакал на съдията, че господарят му не плащал заплата за неговия труд. Съдията разпитал богаташа и той се оправдал, че не плащал на слугата си, защото се съмнявал, че краде от богатството му. Като разбрал, че богаташът няма действителни доказателства за подозренията си, съдията разпоредил той незабавно да започне да изплаща дължимото на слугата, защото “този, който краде от крадец, пак върши кражба”, а след чутото признание на богаташа станало ясно кой е истинският крадец. Така се оправдала пословицата: “Богатият човек се има за мъдър, но разумният сиромах прозира истината” (Пр. 28:11).

В Новия Завет е подчертан фокусът на социалния и духовен интерес към бедните (Мат. 11:5; 19:21; Марк. 10:21; Лук. 18:22; 19:8 и др.). Христовите ученици разпространяват тази социална концепция и сред езичниците (Гал. 2:10; срв. ІІ Кор. 9:10-11). Тя е особено прогресивна в политически смисъл, защото в тогавашната римска империя бедните и ниските социални слоеве били поголовно потискани, експлоатирани и ограбвани. Първата комуна, възникнала в религиозния и социален контекст на Ранната църква, създава един непреходен принцип за грижа към бедните: “раздаваше се на всекиго според колкото имаше нужда” (Деян. 4:35 б).

Щом се пренебрегне контролът на Св. Дух в политиката на грижа за бедните и се замени с контрола на някаква олигархична групировка, резултатът е дискредитиране и падение

Този принцип се възприема под една или друга форма в различни идеологии и политически системи и се прилага успешно в практиката, доколкото в основата му стои християнската доктрина на йерусалимската църковна общност. Както е известно, политическите системи с марксистки уклони възприемат именно този ранно-християнски принцип, за да постигнат по-широка подкрепа сред народните маси, но техният провал в Източна Европа след близо половин век на влияние показа, че йерусалимският принцип бе деформиран. Щом се пренебрегне контрола на Св. Дух в политиката на грижа за бедните и се замени с контрола на някаква олигархична групировка, резултатът е дискредитиране и падение, както в случая с Анания и Сапфира (Деян. 5:1-5).

Ранно-християнската социално-икономическа доктрина обаче не е една утопия. През първата половина на миналия век евангелският пастор Райнхолд Нибур (1892-1971) доказа, че християнската грижа за бедните може да се превърне в една успешна политическа доктрина в епохата на модерността. Като пастор в Детройт (1915-28), Нибур не остава безучастен към смазващата експлоатация на работниците в заводите на Хенри Форд. Той пропагандира неуморно в своите съчинения необходимостта от “християнски реализъм”, който излиза извън рамките на църковническите доктрини за грях, изкупление и отвъден живот. Нибур предефинира понятието “грях” в социалния смисъл като “експлоатация и грабителство” на бедните и апелира за незабавното му отстраняване в капиталистическата трудово-правна действителност. Той осъзнава необходимостта от законодателни промени, които целят облекчаване условията на труд и повишаване възнагражденията на работниците, но тези придобивки могат да бъдат постигнати с натиск отдолу и политически инициативи.

Социално-икономическите възгледи на пастор Нибур са отразени във фундаменталния му труд “Нравственият човек и безнравственото общество” (Moral Man and Immoral Society, 1932). Според този евангелски автор е напълно логично и неотложно “волята за живот да стане воля за власт” (пак там, 18), щом правителствените и неправителствени институции не отговарят адекватно на елементарните потребности на масите. Затова Нибур настоява за конструирането на такава християнска теология, която да струи от първоосновите на вярата, но непрестанно да се стреми към установяване на справедливост в социално-разслоеното общество (вж. по-подробно в Пеев, В. Съвременни богословски системи. С., 2009. 107-10). Социално-икономическите идеи на Нибур се коренят в доктрините на блаж. Августин и Жан Калвин за необходимостта от християнски аспект на социалната политика, но представляват коректен опит за тяхното контекстуализиране в модерното време.

Концепцията за свободата

Правилно формулираната християнска концепция за свободата стои в основата на една правилна политическа визия.

Правилно формулираната християнска концепция за свободата стои в основата на една правилна политическа визия. Христовата формула “ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни” (Йоан 8:36) трябва да бъде приложена по един философско-теологичен начин в нашата съвременност. Николай Бердяев (1874-1948), който основателно се счита за “философът на свободата”, е убеден, че всеки един християнин трябва да се чувства и да действа като “свободна личност”, защото “свободата се разкрива само в опита на духовния живот”. Затова и свободната човешка личност, осъзнаваща се като такава, може да твори свободно.

Инициативността и креативността във всяка една социална и културна област бе задушена от тоталитарната власт.

Онези от нас, които се изградиха като личности и творци по времето на комунистическата система, помнят, че всяка форма на творчество бе подчинена робски на спуснатите директиви на ЦК и Политбюро на властващата БКП за “народност” и “партийност”. Затова и съзидателните резултати у нас бяха незначителни капчици в сравнение с творческата мощ на западната култура. Икономиката ни също креташе едва-едва. Инициативността и креативността във всяка една социална и културна област бе задушена от тоталитарната власт.

В религиозната област творците бяха смазвани още при първите си творчески изяви. Затова не можем да говорим за такова религиозно и християнско творчество след идването на БКП на власт, каквото можем да установим у Ст. Михайловски, Н. Райнов, Н. Лилиев и други наши писатели от първата половина на миналия век.

В обществената сфера – държавната и църковната – липсва ясна концепция за свободата като духовна даденост.

Бердяев е убеден също така, че творческата енергия на свободната духовна личност може да се разгърне в редица области на човешкия живот. Тя може да се изяви както в Църквата, така и в обществото, защото и в двете сфери се утвърждава настъпването на Царството Божие. Често в обществената сфера – държавната и църковната – липсва ясна концепция за свободата като духовна даденост. В прочутия диспут с младия Владимир Лоски, който бе поддържник на институционализма на Руската православна църква, следователно – на подчинението на личността на църковната йерархия, Бердяев подчертава божествения произход на свободата в своето “Открито писмо”.

Съвременният свят очевидно съвсем е изгубил способността да разбира какво нещо е свободата

“Съвременният свят очевидно съвсем е изгубил способността да разбира какво нещо е свободата – пише Бердяев. – Свободата не е изискване, предявено от човека към Бога, а изискване, предявено от Бога към човека. Свободата не е право, а задължение... В съвременния свят хората се отказват от свободата и тръгват след авторитет, след диктатор, понеже се боят от суровостта, тежестта, бремето на свободата” (“Об авторитете, свободе и човечности” в сп. Путь № 59, 1936. 40). Тези думи на големия християнски мислител са удивително точни!

По времето на тоталитарните марксистки режими през втората половина на миналия век ние не осъзнавахме достатъчно ясно факта, че към свободата, дарена ни от Бога, се извършва грозно и кощунствено посегателство. Затова бяхме потиснати. Затова се страхувахме. Затова бяхме творчески безплодни. Затова стенехме и почти не се бунтувахме, защото не разбирахме, че бунтът срещу тоталитаризма е не само знак за достатъчна политическа зрелост, но представя свещеното ни право да изискаме обратно отнетата ни свобода.

Може би един от най-ярките примери на осъзната освободеност в християнско-политическия смисъл е дейността на Мартин Лутер Кинг-младши (1929-1968). Кинг израства политически за броени часове и се превръща от един незначителен провинциален евангелски пастор във водач на Третата американска революция, която постига невероятни дотогава социално-икономически резултати. Посредством адаптиране на идеологията за “непротивене на злото” към американската действителност, Кинг съумява да изгради такава християнска политическа доктрина, която се противопоставя и коригира не само установени порядки, но и закони в американското общество.

Кинг прилага успешно съпротивителни методи като икономически бойкоти, мирни демонстрации, доброволно влизане в затвора и др., благодарение на които афро-американците най-сетне “осребряват чека” на полагаемата им се свобода, гарантирана от “Прокламацията за освобождаване на робите” от 1863 г. Със своята саможертва на християнски водач и авангарден политик Мартин Лутер Кинг-младши подготвя пътя за радикални законодателни промени, например, анулирането на “законите на Джим Кроу”, според които се легализира сегрегацията в САЩ.

Раболепието, бездушието, примиренчеството на християните с всяка политическа система, власт и законодателство е криво разбрана и практикувана концепция за смирението.

Дейността на Кинг е ярък пример за конструирането на такава християнска политическа рамка, която да покаже, че няма антихуманно законодателство, което да оцелее като неприкосновено, ако християните му се противопоставят с всички възможни мирни средства. Раболепието, бездушието, примиренчеството на християните с всяка политическа система, власт и законодателство е криво разбрана и практикувана концепция за смирението.

Християните са призовани в Новия Завет да се “отвращават” и “съпротивляват на злото” (вж. Римл. 12:9; І Петр. 5:9). И ако има укор към ранните християни, че още “не са се съпротивили до кръв в борбата си против греха” (Евр. 12:4), то какво да кажем за онези съвременни християни – едни от които предпочитат да мълчат лакейнически пред всеки властимащ, а други дори избират да сътрудничат на такъв, въпреки явните неправди в законодателството или действията на изпълнителната власт?

Християнската позиция на избор на вярата и доброто е сама по себе си вече политическа! Такава позиция изисква безкомпромисно устояване и адекватни действия във всеки един исторически момент. А такива примери има в цялата история на християнската Църква.

Христос и апостолите изявяваха своето политическо верую всеки миг, когато възвестяваха “Божието царство” с всички негови принципи, защото това ставаше в недрата на враждебната римска империя, чиито властници, магистрати и робовладелци я смятаха за вечна. Следователно днес трябва да кажем, че една християнски конструирана политическа платформа, в която основен е принципът на Божията правда, не само че не може да бъде считана за “мръсна”, но може да се окаже най-чистата и светла перспектива за народ като българския, който е изстрадал не по-малко от древен Израил под ботуша на неправедни управници. А християнски прилаганата политика е доказала своята адекватност и успешност в редица водещи страни на съвременния свят. Защо това да не се случи и у нас?



Всички права запазени © 2013 г. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Д-р Вениамин Пеев е роден в гр. Русе (1950). Завършва Богословския факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” (1978 г.). Защитава докторска дисертация по философия в НБУ (2009 г.). Главен редактор е на Годишника на ВЕБИ от 2009 г. Последните му публикации са монографиите:Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., “Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, “Абагар”, 2011.