Печат

Eкзарх Стефан І: 'Печално, ала факт. Архиерейското ни достойнство е във външната ни пищност, бих добавил дори театралност'

Дилян Николчев

Предисловие

През последните седмици политическото недоволство в страната ни протестира по улиците, свидетели сме на екстремни действия, които белязват хода на историята ни, колкото и това да не се желае от статуквото – политическо и „бизнес акцентирано”. Политическото мнозинство и малцинство отстъпиха обаче своята инициатива на лидер в обществото, преотстъпиха го на народа – народ лидер, но без лидерство, поне така изглежда в новинарските емисии.

Естествено, така пластово поставен, въпросът извиква на дневен ред същия въпрос – за това какво означава да си лидер? И за да си дойдем на думата – не лидер в конферентния смисъл на думата, не лидер, цитиран единствено през текстове на Свещеното писание, не лидер, отличаван с почетни знаци от „символни образи” на комунистическата Държавна сигурност, ако щете, не лидер дори еднолично, а лидер на практика църковно и съборно, лидер в това облечение, което най-знаково и адекватно отразява позицията на Църквата ни по случващото се в страната ни, обобщено – пастирството ни в позицията и ролята на лидер.

Съществува ли, къде е днес този пастир-лидер, си задават тревожни въпроси „живите”, които все още стоят като „непогребани мъртавци” и свидетели на синодалния комунистически и агентурен и постагентурен живот. Къде са архиереите в този кипящ за България момент, къде е тяхната пастирска съвест и оценка на случващото се?

Сякаш не верваме в душите... Пастирството ни е пастирство на фалшивата страна от живота на паствата ни. Господи!

В синодалната палата, ще каже някой. Осанна!... За пръв път ли им се случва да „проспиват” историята? Разбира се, че не, разбира се, че имаме и достойни за уважение и пример архиерейски публични позиции, заемащи почетно място в учебниците по история. Но има и други, срамежливо или от неудобство премълчавани, които идат да подскажат, че „архиерейското ни достойнство е във външната ни пищност”, откъснато тотално от пастирското си служение – както сега, така и (както се вижда от документа по-долу) в недалечното ни минало.

***

Предоставеният тук архивен документ е фрагмент от ръкописните бележки на блаженопочившия Екзарх Български и Митрополит Софийски Стефан І, писани в Рилския и Кладнишкия манастири през периода 3 октомври 1940 г. – 27 септември 1941 г.: част от неговите „Записки към записките ми”, все още непубликувани и неизвестни за широката общественост. Същият е част от многотомната повече от 2500 стр. документация на Държавна сигурност (ДС), във връзка със специалната активна разработка на ДС против Екзарх Стефан, носеща кодовото име „Облак”. Днес тя се съхранява в архива на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия.

Цитираният тук документ е с библиографски опис ИФ 3-2-457, л. 43, л. 43 А, л. 44 и л. 44 А. Писан е на ръка от Екзарх Стефан І в „Кладница – Монастиря” на 27 декември (14 ст. ст.) 1942 г. Документа представям в оригиналния му вид, вкл. и с особеностите на езика на Екзарх Стефан, но съобразен правописно с днешната писмена уредба; пропускам и текстови места, които или е невъзможно да се разчетат, или стоят извън темата за „архиерейското достойнство” – и преди, и сега.

***

Цитати от Стефан І, Екзарх Български и Митрополит Софийски:

На всека политическа акция ние сме в угода на властуващите. Всека правителствена усмивка ние приемаме за благодат.

„От всички звания и положения най-свето е званието и служението на духовника. [...] Не съм доволен от себе си! Мъка ми е, че зная страната на пастирското служение, пиша върху него, искам да мина от знанието към умението, от писането към делото, а все стоя на замръзнала точка. [...] О, страх ме е, Господи, че когато потърсиш отговор за делата ни, да ни вмениш в правда и заслуги, щото времето ни е погълнало от грижи по синодални ливници, синодални печатници, фондове, стопанства, лихварства и пр. Защото това всичко ни прави наемници! Сякаш не верваме в душите... Пастирството ни е пастирство на фалшивата страна от живота на паствата ни. Господи! [...] Печално, ала факт. Архиерейското ни достойнство е във външната ни пищност, бих добавил дори театралност. Държим за първенство, претендираме за водачество и стоим по средата на мегдана горди и надменни, без да осъзнаем, че с това си поведение сме станали празни гласове в Нивата Господня.

За Бога, кажете къде, кога ние българските архиереи, освен когато се касае за заплатите ни и за нашите формални достойнства, издигвахме глас, проявихме воля и решително изпълнихме дълга си в защита на благодатната ни служба? През време на войните, не по разум и народно благо войни, ние бехме първите, които пеехме осанна на военнолюбците! През време на междуособиците ние се отрекохме от своята миротворна роля и винаги бехме със силните. През време на бедствията ние държахме кесията, а не духа и живото участие със страдалците! На всека политическа акция ние сме в угода на властуващите. Всека правителствена усмивка ние приемаме за благодат. [...] От сърдцето ми кръв тече за нашата черна неблагодарност, за нашето умопомрачение и озлобление! Какви гъвкави, еластични съвести, какво чудовищно падение! И всичко това в угода на силните [...]”.



Всички права запазени © 2013 г. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Доц. Дилян Николчев е роден в гр. Плевен. Завършил през 1986 г. Духовна Академия (сега Богословски факултет при СУ), както и право в Правно-историческия факултет (2008) към ЮЗУ. Специализирал Римско право в Юридическият факултет на СУ. От 1994 г. преподавател по Църковно право и Устройство и управление на Българската православна църква в Богословския факултет на СУ. Доцент от 2006 г., ръководител на катедра. Автор на монографията „Брак, развод и последващ брак в Православната църква”, както и на повече от 80 статии и студии в български и чуждестранни научни издания, специализирани в областта на църковното право.