Печат

„Блажената надежда” на християнина според Дж. Е. Лад и съвременната политика

Виктор Костов

„Докато вярват в абсурди, хората ще вършат жестокости” - Волтер

Една от основните доктрини на християнството е „блажената надежда”. Този израз е директно възприет от посланието на ап. Павел до Тит 2:13: „ожидайки блажената надежда, славното явление на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос”. Повторното явяване на Исус Христос, вече не като въплътен проповедник на Божието царство или слуга, дошъл като жертва за греха, но като пълноправен владетел на всички народи и царства, е централно за разбирането на последните дни.

Разбира се, дори терминът „последни дни” предпоставя християнски мироглед за начало и край на историята, противопоставим на други идеи за „безкрайния кръговрат на живота”, за сливането на човешката инидвидуалност и общност с космоса и др. под. езически виждания. Разбирането на библейските вярващи за един предстоящ „Ден Господен”, в който всички ще бъдат изправени за отчет пред Бога, би следвало да дефинира и отношението към такива важни обществени процеси като светската власт, нейната същност и методология.

Ще разгледаме съвсем накратко няколко различни теории за последните времена от християнска гледна точка. В заключение ще посочим значението на есхатологията за политическия процес днес. Ще представя накратко моето виждане как дадена богословска позиция за края на историята може да въздейства върху отношението към политическия процес и участието на християните в него.

Сложността на вижданията за библейския „край на света”

Различията във вижданията на иначе еднакво вярващите в Исус Христос като Господ и Спасител са разбираеми. Различните традиции в тълкуванието на библейската доктрина за това какво ще се случи в края на историята произхождат от различния подход към Писанията през различните исторически периоди и доминиращото богословие в исторически и географски аспект. Втора причина е значително сложният модел на развитие на последните времена, който ни разкриват самите Писания (книгите Даниил, 2-ро Послание до Солунците, Откровение).

Светогледът неминуемо въздейства върху отношението към частната и публичната дейност на човека. Определено разбиране за „края на света”, както популярно се наричат подобни възгледи, може да формира положително или негативно отношение към публичния и политически съвременен процес.

Разликата между „грабване” и Второ пришествие

Джордж Елдън Лад е дългогодишен преподавател по богословие в най-голямата протестантска междуденоминационна богословска школа в света. В краткия си, но изчерпателен труд Блажената надежда: библейско изучаване на Второто пришествие и Грабването, претърпял множество издания, професорът по богословие дава изчерпателно обяснение на различните възприятия сред християните за Второто пришествие, голямата скръб, антихрист, милениалното управление и другите аспекти на последните времена.1 В цялостен план на християнското учение концепцията за последните времена или как ще завърши човешката история, „този свят”, се разграничават няколко гледни точки.

Съответните тълкувания са всъщност системи от тълкувания, а не просто еднозначно разбиране. Обединяващата особеност е, че се очаква Второто идване на Христос като Победител и Владетел, Който ще награди верните Нему и ще осъществи съд над непокорните. В този смисъл спорът по теорията за вечния съд е отделна тема, въпреки че е част от концепцията за последните времена. В разбиранията за последните времена сред различните християнски течения присъства обща тематика, която обаче е третирана различно. Така понятията „антихрист”, „голямата скръб”, „грабване” и свързаните с тях „премилениализъм”, „амилениализъм”, „постмилениализъм”, „футуризъм” и „историчност” (при тълкуванията на книгата Откровение) предполагат или тяхното изясняване, или предположението, че читателят е запознат поне донякъде с тяхното значение и дебата по въпросите, свързани с тези понятия.

„Милениум” е хилядогодишен период, споменат в книгата Откровение 20:2-7.2 Тази концепция има различно тълкуване, но е неизменно свързана с хилядогодишното царуване на Христос и с „последните дни“. В най-общ план са се оформили две основни тълкувания на периода, наречени съответно пре-милениализъм и пост-милениализъм. Амилениализмът е разновидност на пост-милениализма. Според премилениалното разбиране Христос ще се възцари за хиляда години след „Голямата скръб”, т. е. след Неговото Второ идване. След тези хиляда години ще има окончателен бунт на човечеството и сатана, който ще бъде потушен и с това приключва човешката история в началния ѝ вид.

Постмилениалните поддръжници считат, че Христос ще се върне да царува след като църквата установи Божието царство. Блажени Августин е един от най-влиятелните поддръжници на тази теза – че милениумът е започнал с ерата на Църквата, създадена от Христос (Лад, стр. 31); той също е известен като „бащата на амилениализма”.3 В историята на църквата премилениалните поддръжници биха могли да бъдат разделени на предтрибулационисти и пострибулационисти (от англ. tribulation - „Голяма скръб”; има и мид-трибулационисти, за които грабването ще стане по времето на Голямата скръб).

Премилениалистите поддържат като цяло футуризма при тълкуването на Апокалипсиса на ап. Йоан („апокалипсис” не означава окончателна световна катастрофа, а „откровение” на гръцки).4

Основната теза на Лад е, че „блажената надежда” и очакването Църквата да бъде „грабната” преди седемгодишния период на установяването на тираничното световно управление на Антихрист са две различни неща. Предтрибулационното схващане до такава степен е стигнало до корените на съвременното протестантско и евангелско-харизматично есхатологично богословие, че всяка друга гледна точка се третира като напускане на правата доктрина и „ерес”. Лад оборва именно това статукво, като представя исторически, библейски и логически аргументи.

Лад представя редица ранно-църковни текстове и автори, според които Църквата няма да бъде грабната преди Голямата скръб, а напротив, ще мине през нея. Източниците, които изследва Лад, за да представи доказателства на подобна теза са: Дидахе (“Учението на дванадесетте апостоли”), което е ранноцърковен богословско-практичен документ, Пастирят на Ерма - друго ранно християнско съчинение, както и съответни цитати и твърдения на св. Юстин Мъченика, св. Ириней Лионски, Лактанций, св. Иполит Римски, Тертулиан. Общата констатация на Лад от приведените документи и становища е, че:

В това изследване на ранните векове открихме, че Църквата е тълкувала книгата Откровение в посока футуризъм; с други думи, авторите са схващали книгата като предсказание за есхатологичните събития, които ще се случат в края на света. Антихрист е бил виждан като един зъл владетел в последните времена, който ще преследва Църквата, нанасяйки ѝ Голяма скръб. Всеки църковен отец, който се занимава с проблема, очаква Църквата да пострада от ръцете на Антихрист. Бог ще очисти Църквата чрез страданията, а Христос ще я спаси чрез Своето завръщане в края на Голямата скръб, когато Той ще унищожи Антихрист, ще свободи Църквата Си и ще доведе света до неговия край, като въдвори хилядолетното Си царство. Преобладаващият възглед е следтрибулационен премилениализъм. Не можем да открием и следа от претрибулационизъм в ранната Църква; така и никой съвременен претрибулационист не е доказал успешно, че тази точно доктрина е била поучавана от църковните отци или ученици на Словото преди деветнайсети век (стр. 31).5

Освен преглед на ранната история Лад твърди, че Средновековието установява историчния подход към последните времена заради владичеството на Римо-католическата църква през тази епоха.

С Реформацията на Мартин Лутер протестантизмът поставя в основата си антипапистки настроения. Мнозина от реформаторите идентифицират папството с Антихрист. Тази гледна точка, счита Лад, трябва да се вземе предвид от днешната евангелска предтрибулационистка есхатология като основна за правата вяра. Особено при положение, че поддръжници на реформаторската идея за Антихрист са били валдензите, хусистите, Лутер, Меланхтон, Цвингли, Калвин, Уиклиф, баптисткият богослов Джон Гил и мъчениците Кренмър, Тиндейл, Латримър и Ридли.

Постмилениализмът, който е типичен за Средновековието като продължение на Августиновите възгледи и в който влиянието на Запад на Римо-католическата църква и теорията, че това е хилядолетното царство, до голяма степен обезсмислят всяка теория за „грабването” преди Голямата скръб. Политизирането на духовната църковна власт чрез цезаропапистки папоцезаристки съглашения през историята на римо-католическата и православната църкви неутрализират пророческото разбиране за неотменност, неизбежност и внезапност на Христовото завръщане и Господния ден.

Лад представя и други аргументи в съчинението си. Идеята за „грабване” на Църквата преди окончателното Второ идване на Христос е плод на доктрина, възникнала през 19 век. Лад описва различните школи и течения, както и техните фигури, издания и конференции, които дават тласък на идеята за извеждане на вярващите от този свят преди Голямата скръб.

Лад също обсъжда и библейските аргументи в полза на предтрибулационно „грабване” като констатацията му е, че всички стихове в подкрепа на това виждане се нуждаят от тълкувание: „Никъде не се посочва ясно предтрибулиционно грабване.” Въпреки че теоретично е възможно връщането на Христос за светиите и второто Му окончателно идване да се тълкуват като две отделни събития, то други стихове сочат към различно тълкувание (стр. 103). Идеята за грабване се поддържа от едно целенасоченото тълкуване на новозаветния призив към вярващите за будуване и очакване на Второто пришествие. Изводите на Лад обаче поемат друга посока: „Идването на Човешкия син, за което трябва да сме подготвени, не е тайното идване на Христос в началото на Голямата скръб, за да грабне Църквата. То е събитието, описано в Матей 24:27 и 30, славното явяване на Човешкия син в облаците на небето в края на Голямата скръб. Това е единственият аспект на Христовото идване преподадено от синоптичните евангелия” (стр. 118).

Съвременни схващания

Постмилениализмът е типичен и за онези течения днес, които считат, че християнството постепенно ще се установи и ще завладее света. По този начин парусия, т.е. явяването на Господа, няма да се случи по драматичния начин, описван в Евангелията и посланията на ап. Павел. Този есхатологичен постмилениален оптимизъм не е подкрепен със солидни библейски доказателства според Лад.

Напротив, свидетелството на Новия Завет сочи в точно обратната посока – поквара, зло и морален разпад, ведно с отстъпление на Църквата в последните дни (Мат. 24:37-39; Лук. 18:8; 1 Сол. 5:2, 3; 2 Сол. 2:3; 1 Тим. 4:1, 2; 2 Тим. 3:1-5; 4:3-4; 2 Петр. 3:3-4). Постмилениалният подход, застъпван от школата на теономистите, не обосновава адекватно увеличаващото се зло и полудяването на народите в местен и световен мащаб, напускайки здравия разум на правителствено, семейно и лично ниво (Пс. 2 и 9).6 Теономистите (наричани доста злостно от невярващите си критици „доминионисти”), които също като други течения в християнството приемат крайната победа на Христос и установяване на Неговото царство, просто стигат по друг път до този триумф. Съществена разлика в техния подход към последните времена, респективно политическия процес, е, че според тях християнството ще наложи на всички Божия закон, с което ще се подготви почвата за царуването на Христос.7

За премилениалистите подходът е обратният – нещата толкова ще се влошат в световен мащаб и злото толкова ще завладее човечеството в персонифициран и духовен израз, че истинската Църква ще бъде яростно преследвана. Едва явяването на Христос ще победи враговете Му, респективно и тези на Църквата и ще установи Божието видимо царство. В този смисъл концепцията за последните дни определя и концепцията за ролята на християните и Църквата в съвременния политически процес. Публичното християнско свидетелство обаче не е отменено независимо какъв е есхатологичният подход на различните школи в християнското богословие за последните времена – всички народи трябва да бъдат научени да се покоряват на Христовите заповеди (Мат. 28:16-18).

Библейски издържана есхатология

Това, което Дж. Е. Лад подчертава в заключение на своето изследване по темата за последните времена, е, че несъмнено библейският подход е футуристичен, премилениален посттрибулационизъм. Изразено другояче, това е вярването, че Църквата няма да бъде „грабната” преди Голямата скръб, а ще я преживее, като това няма да означава, че Господ няма да ѝ помогне да устои. Напротив, това ще бъде един период за очистване на Църквата. В края на този период, който ще бъде и краят на Антихрист, ще се яви Господ Исус Христос, Който ще установи Своето победно хилядолетно царство. Светиите (Църквата) ще царуват с Него, а враговете Му (ѝ) ще бъдат победени.

С това краят на историята, според Библията, не приключва, но за целта на нашата тема този завършек е достатъчен. Дж. Лад добронамерено призовава различията по отношение на последните времена да не се тълкуват от поддържащите различни гледни точки християнски групи като основание за цялостно отхвърляне автентичността и ортодоксалността на вярата на другомислещите. Разбира се, този призив едва ли ще остане забелязан, особено когато придържането към своето разбиране за дадена непълно обяснена от Писанията доктрина е модел на съществуване за мнозина вярващи и особено в българския контекст.

Връзка на библейските теории за последното време с политическия процес

От казаното дотук се налагат няколко извода. Първият е, че категоризациите, пре-, пост- и а-милениалисти, пред- и пост-трибулационисти, историцисти и футуристи, са схематични и макар да помагат при определяне есхатологичните възгледи на дадена личност или група, това опростяване има своите негативни страни. Поради тази причина, въпреки че ехсатологичният поглед има важно отношение към цялостното богословие, трябва внимателно да се отделят важните от маловажните аспекти на християнското богословие за последните времена, като маловажните есхатологични схващания биват отхвърляни като основание за обвинения в „ереси” и „неортодоксалност”.

На второ място, сложността и фрагментацията и множествеността в разбиранията за последните времена сочат, че тези възгледи не могат сами по себе си да бъдат единствен определящ фактор дали християните биха се включили в политическия процес днес или не. Ако единствено разбирането на бъдещето на историята бе основание за публичен ангажимент, постмилениалните теономисти биха имали като че ли повече основания от един привърженик на „предскръбното” грабване да се включат активно в политическия процес. Факт е обаче, че християните имат политически възгледи от различен характер и не толкова есхатологията, а разбирането за важността и духовните измерения на политическия процес са тези, които подтикват или спират хората с религиозни убеждения от участие в него.

Глобализация или Божието царство?

Трети основен извод е, че очакванията за бъдещето на човечество в християнски план са свързани с тоталното и глобално управление на света – тема, която днес също често срещаме под формата на публични категории като „глобализация”, „световно село”, „нов световен ред”, „международната общност” и др. под. Но християнското и библейско разбиране се различава много от това, което ни предлагат съвременните политически и социологически (езически) идеи за „развитие на света”.

Библейските послания за края на света не са само духовни - те са и политически, доколкото политиката е форма на видимо изражение на вътрешни убеждения за обществено устройство и управление. Библията не адресира някакво езическо разделение на душа и тяло – вярата без дела е мъртва (Як. 2:17, 26).

От своя страна, политическите послания на съвременните лидери не са само политически, но и духовни.

Ако Бог е наистина Бог, той е Бог и на историята на човечеството. Ако човек обаче има други схващания той няма да търси откровение за съдбата на света според Божия план, а ще планира живота си според своите духовни (политически) възгледи. Изгубването на библейската концепция за последните времена в по-широк обществен мащаб свързваме с упадъка на християнската цивилизация в комунистическите и посткомунистическите общества, както и с настъпване на постмодерното и постхристиянско общество в Западния свят. Християнството не е влиятелна отправна точка за личен светоглед и обществена и политическа доктрина.

Изгубването на християнската есхатология от публичния политически процес обаче е жалон не за упадъка на християнството, а за упадъка на човешката цивилизация. Изваждането на християнското послание и стандарт от публичния дебат води до премахване на справедливостта и милостта от обществения живот. Свидетелство за това е българският комунистически и посткомунистически политически контекст. Ако не се прилага християнският подход за човешката история, то ще се наложат други, езически, атеистични и псевдорелигиозни утопични теории за същността и бъдещето на човечеството или за неговия край. Това би могло да бъде светлото социалистическо бъдеще и комунистическата утопия за „свобода, равенство, братство без Бог”.

Третият райх на Хитлер също има своите иделогическо-есхатологични краски – някои дори са заимствани директно от християнството – установяването на световен хилядолетен райх (царство).8 Когато попитали Хитлер защо толкова яростно се опитва да „елиминира християнството, фюрерът отговорил простичко, „Във всеки конфликт между богове единият трябва да доминира над другия”.9

Несъмнено, ако има някакво божество, което днес да се конкурира с живия Бог, то е тоталитарната държава – с насилническата си и хуманистична политика тя не търпи конкуренция. Съвременните постмодерни международни егалитаристи и новосоциалисти, под формата на международни организации като съвременният вариант на ООН, УНИЦЕФ и др. искат да наложат световно „равенство”, в което нациите нямат своя идентичност, но са част от глобалното множество, мъжете са жени, а жените -- мъже, няма полове или има повече от два пола, въвеждат насила еднополов „брак”, а децата принадлежат на цялото общество и държавата, не на майка си и баща си, въвеждат неморално „сексуализиране” и полово развращаване на деца от най-невинна възраст.

Факт е също, че всички насилнически революционни движения започват с някаква утопия. Утопията по дефиниция е невъзможно предприятие. Но тя е именно фалшиво отражение на християнското и библейско учение за последните времена. Иронично, но мисълта на Волтер, цитирана под заглавието, обяснява не християнската система, както той смята, а всички квази-религиозни и атеистични системи, известни със своята масова и нечовешка жестокост в опитите си да установят безбожно „равенство, братство и свобода”. Общество, което е прегърнало „есхатология” с човешки, а не с божествен произход и някаква форма на религиозно или хуманистично очакване за бъдещето, неизбежно подлежи на пропадане в безнадеждност.

Въпросът е дали Църквата е способна да представи надеждата за спасение по убедителен и неподправен начин, с което задачата да бъде изпълнена? Откликът на тази покана поради идващият Справедлив съд до голяма степен е в ръцете на непокорните и съгласно Божието провидение.10 Но публичното заявяване на християнските стандарти не е поради страх от бъдещето или поради надеждата за усъвършенстване на този свят, а поради задачата християните да говорят истината така, както са я чули и видели (Деян. 4 и 5). За съжаление, в контекста, в който сме поставени, участието в публичния живот на християнина като обхват, а и като качество, е сведено до минимум. Плодът на неучастието на Църквата в обществото е в тази поредност: заблуда, беззаконие, безнадеждност, ожесточаване и притъпено, но страшно очакване за идещия Съд.

И тук можем да заключим с четвъртия критичен извод. Различията на християните за последните време не могат да бъдат оправдание за духовна и политическа апатия пред лицето на звяра на тоталитарния режим, който се опитва да измести Бога от публичния и личния духовен живот на човека. Опитът на комунистическите режими да изличат религията и личната вяра на хората не е затихнал, а напротив, има нови проявления днес.

Именно поради тези духовни причини, за да предотвратяват злото на идолопоклонството и тиранията, християните имат ангажимент към публичния дискурс и то не с някаква религиозно-неутрална гледна точка, а със своята вяра и ценности. Въпреки това, не отправяме призив за обединение с теономическата гледна точка. Нашият подход към есхатологичното участие в политическия процес е по-скоро мисионерски и пророчески призив, основан на Мат. 28, Деян. 1:8 и препоръката да бъдем „сол и светлина”, включително в управленския и законотворчески процес, а не установяването на някаква объркана „теокрация” по старозаветен модел в новозаветни условия.

Разбира се, „блажената надежда” за идването на Христос като праведен Владетел (а не за избавянето на светиите чрез „грабване”) остава сред най-важните възгледи и елементи на християнското учение. Тази надежда може да промени и погледа към светското управление и политическия живот, ако успее да пробие сегашния цинизъм, безбожие и утопизъм в сферата на публичното управление. Но тя по никакъв начин няма да пострада, ако съвременната политическа система я отхвърли. Тя е вечна надежда за праведното Божие управление, която със сигурност ще се изпълни за разлика от обречените на провал жестоки утопии на хуманизма.

Всички права запазени © 2013. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


Адв. д-р Виктор КостовАдв. д-р Виктор Костов е адвокат, правозащитник и доктор на философските науки. Издател и главен редактор на Свобода за всеки – сайт за дискусия на отношенията църква-държава и защита на правото на свобода на съвестта, вярата, словото и семейните ценности.

Бележки

1. Ladd, George Eldon. The Blessed Hope: A Biblical Study of the Second Advent and the Rapture. Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1975.

2. Ludwigson, R. A Survey of Bible Prophecy. Grand Rapids, MI: Zondervan, 1980. 92.

3. Ibid. 129.

4. „Футуризъм” и „историчност” са два метода на тълкуване на Откровение. Футуризмът третира пророческите видения в книгата като изпълнение в последните дни. Исторически-диспенсационният подход тълкува данните в Откровение като отнасящи се до периодите в историята на Църквата. Възможно е и съвместяване на тези методи при тълкуване на Откровение.

5. Превод от английски на автора.

6. Теономизмът твърди, че обществото трябва да се управлява по Божия закон, имайки предвид Петокнижието и като законодателство на светската държава. Лично за мен остава неясен въпросът дали гражданският, ритуалният и моралният закон от Стария завет трябва да влязат в светското законодателство според теономистите при положение, че ритуалният закон е най-яркото изражение на неговата неадекватност поради жертвата на Христос. Това, което теономистите не отчитат, е, че имаме вече един Нов Завет и съвременните държавни устройства не са древният Израил. „Законът” на Стария Завет е изпълнен в Христос, което не означава, че сме освободени от моралните и етични норми. Напротив, но не ни се налага да ни се казва какво да не правим, именно защото чрез Христос вече знаем какво да правим, „помазанието ни учи” (1 Йоан). Така теономистите, искайки светския закон да води към праведност, попадат в категорията на законниците-еретици, които пренебрегват факта, че жертвата на Христос и вярата води до живот на Бога чрез Духа в човека, който вярва (Галатяни; Деян. 15). Тогава закон не е нужен, защото християнинът знае кое е добро и се стреми естествено към него. Доминионистите, както можем да научим от самия термин, са тези течения, които считат, че Църквата има управленска власт, която трябва да се реализира в някаква теократична форма. В същото време критиците на доминионистите - ляво радикалните „прогресивни” атеисти - често преекспонират и в пропаганден стил налагат дори терминологията „реконструкционизъм” и „доминионизъм”, целейки негативен ефект дори в случаите, когато християни просто изразяват десни, консервативни позиции, без да поддържат въвеждането на теокрация.

7. Тази теза противоречи не само на новозаветния подход към светското управление, както отбелязваме по-нататък, но и на старозаветни пророчества като това в Дан. 7:27, в които царствата „се дават” на праведните, а това предполага инициатива и власт по установяване на Вечното царство в Бога, не в дейността на светиите. Светиите нямат власт, духовна или политическа, която е независима от Божията инициатива. Особено ако вземем предвид първата част на пророчеството в, ст. 25, който сочи, че „светиите на Всевишния ще бъдат предадени” за определен период в „ръката” на злия богохулен диктатор, който има световно влияние и едва след този период на загуба ще настъпи вечното праведно царство.

8. Виж Lutzer, Erwin W. Hitler’s Cross. Moody Publishers, Chicago, 1995.

9. Lutzer, стр. 112.

10. Елементарното и механично представяне на Божия суверенитет като някаква зависимост на личността от един почти суеверен фатализъм, както и крайното виждане за „предопределението”, и за човешката свободна воля, заедно с есхатологичните грешки, омаловажава иначе смисленото в други части богословие на теономистите..