Печат

Борбата срещу Антихрист – мит или християнски дълг?

В берлинския Пергамон музеум се съхранява антична статуя на римски император. Монолитната мраморна фигура, издялана от неизвестен скулптор, е представена седнала върху императорски престол. Тази скулптура едва ли би направила по-особено впечатление, ако не беше една уникална подробност. В основата на врата й има равна линия, от което личи, че главата не е отчупена, но е поставена допълнително. Екскурзоводът, който показва на любознателния посетител на музея този експонат, обяснява, че откритата в Пергам статуя не е на конкретен римски император. Умно, предвидливо и стратегически безопасно местната управа, подвластна на Рим, държала безглавата статуя на публично място и само подменяла главата на всеки следващ император. Така лоялността към самообожествяващите се римски владетели била поддържана икономично откъм финансови разходи и политически недоразумения. С всяка смяна на властта пергамци можели да извикат адекватно: “Аве, цезар, еди-кой-си!...”

Започвам с тази илюстрация темата за Антихрист. В историята на новозаветната концепция за есхатологията са правени многобройни опити този анти-герой да бъде отъждествяван с конкретна политическа, религиозна или икономическа фигура. Опитите за идентифицирането му обаче са се проваляли и са обречени на провал. А това би могло да доведе до разочарование и отпускане от страна на християните, които възприемат есхатологията като важна част от системата на своята вяра.

Няма съмнение, че концепцията за Антихрист не бива да бъде пренебрегната или подценена, защото тя се корени в новозаветни писания. Въпросът обаче е: “Как да разбира това съвременният християнин?” И още по-важно: “Трябва ли и как да се реагира на Антихрист?” Ще се опитам в ограничения обем на тази статия да дам не толкова изчерпателен, колкото предизвикателен отговор към днешните християни в България.

Митът за Антихрист

Нека читателите не се стряскат от термина “мит” в подзаглавието. Не категоризирам като “мит” написаното от ап. Йоан за този отявлен Христов противник (I Йоан 2:18, 22; 4:3; II Йоан 7). “Мит” и дори “митове” са многобройните тълкувания, които са правени през вековете на църковната история. Те са куриозни и занимателни, но в повечето случаи – опасно погрешни.

Б. Дж. Оропеза си е направил труда да проследи някои от най-интересните интерпретации на Антихрист в своята книга “99 причини защо никой не знае кога ще се върне Христос” (Oropeza, B. J. 99 Reasons Why No One Knows When Christ Will Return. IVP, 1994. 148-58). Позовавайки се на богат арсенал от източници, Оропеза показва несъстоятелността на всеки тълкувател, който се мъчи да отъждестви Антихрист с някаква конкретна политическа, религиозна или икономически значима фигура. Някои от примерите, които авторът посочва, ще бъдат цитирани тук, но ще ги систематизирам по малко по-различен начин.

Ще започна с един от най-често експлоатираните тълкувателни методи – кабалистичното тълкуване на числото 666. Тъй като съгласните букви, от които се състои древноеврейската азбука, имат и числена стойност, отъждествяването на дадено име със сбор от числа е много древна практика. Така например, цар Антиох IV Епифан (II в. пр. Хр.) бил свързван с Данииловото пророчество за появата на рога, “на който имаше очи и уста, които говореха надменно” и “който воюваше със светиите и надвиваше” (Дан. 7:20-1). Антиох бил свързван с името на Навуходоносор, защото числената стойност на двете имена буква по буква била 423. Той преименувал Йерусалимския храм в “храм на Юпитер Олимпийски” (II Мак. 6:2). Прозвището “Епифан” на този владетел, причинил “мерзостта на запустението”, означавало “бог, който разкрива себе си”. Това подсказва, че той е един от историческите прототипи на идеята за “Антихрист”.

Числото 666 в Откр. 13:18 (срв. 15:2) е предизвиквало цял легион от кабалистични интерпретации в християнството. Като негови “носители” са обявявани хора със светско и религиозно амплоа. Една от най-елементарните дешифровки е свързана с трите имена на бившия американски президент Роналд Уилсън Рейгън най-напред поради обстоятелството, че всяко от имената му съдържа по 6 букви. Втората причина била, че Рейгън живял на адрес с № 666 и поради появилите се спекулации бил принуден да си сложи следващия четен номер – 668.

Не са подминати и други американски президенти като католика Джон Кенеди, протестанта Джордж Буш-старши и агностика Бил Клинтън. Друг американски политически “кандидат” за числото 666 бил Хенри Кисинджър, който има еврейски произход. Тук обаче изчислението е малко по-сложно, защото сборът от еврейските съгласни на фамилията му дава 111, което било точно ... 1/6 от 666 (Kirban, S. Kissinger: Man of Peace? 33).

Но тази кабалистична мода на екстравагантни математически интерпретации не подминава и някои религиозни водачи. Всеизвестна е тенденцията сред някои протестантски формации да прикачват на папата “баркода” 666. С такава чест са били удостоени, например, папите Силвестър II (999-1003) и Александър IV (1254-1261). Англиканската църква също има своя шампион в тази категория – кентърберийския архиепископ Уилиам Лауд (1573-1645), отявлен противник на протестантизма. Малцина обаче знаят, че героят на Реформацията Мартин Лутер също бил белязан с числото 666 от своя идеен съперник Томас Мюнцер, който тълкувал така сбора от имената на Мартин Лутер (лат. Lutera) (Chandler, R. Doomsday. 42 f.).

Съществуват интерпретации за известни политически и религиозни лидери и по други “показатели”. Освен Хитлер, с тази чест особено настоятелно е удостояван и Бенито Мусолини. Австралийският библеист от първата половина на ХХ в. Ленард Харисън твърдял, че били налице всички аргументи за подобно заключение (Armerding, C & W. Gasque, eds. A Guide to Biblical Prophecy. 34 f.). Мусолини създал диктатура в Италия, която го отъждествявала с цялата власт и държава. Под влияние на Ницшевата философия той се смятал за “въплътен свръхчовек”. Приживе му издигали огромни паметници и се отдавали почести.

Властта му се простирала във всички сфери на политическия, икономическия, културния и религиозния живот. Мусолини имитирал във всичко диктаторското управление на Юлий Цезар. Друг имитатор на древен владетел, но източен – цар Навуходоносор II – бе Саддам Хюсеин, който също предизвика подозренията, че би могъл да бъде Антихрист (Burns, J. “New Babylon Is Stalled by a Modern Upheaval” in The New York Times, Oct. 11, 1990. A7). Иракският диктатор дори бе отъждествяван със “сина на зората” в Ис. 14:12 и сл. В подкрепа на тази любопитна интерпретация се посочват и Откр. 16-17 гл.

Няма съмнение, че всеки политически диктатор или лидер с известни успехи на локално или световно ниво изкушава по-емоционалните тълкуватели да го отъждествяват с Йоановия Антихрист. Тази участ е сполитала омразни политици и дори всепризнати герои. Сред поредицата Ленин, Сталин, Хрушчов, Брежнев, Андропов, Черненко и др. някои поставят дори Михаил Горбачов.

Особено любопитен е случаят с горкия Горбачов, който според Робърт Фаид пасва точно на казаното от ап. Павел във II Сол. 2:3-4, че “синът на погибелта” е влязъл и седнал “в Божия храм”, защото на 1-ви декември 1989 г. Горбачов посетил “светилището” на Ватикана по покана на папа Йоан Павел II. Фаид посочва математическия сбор 1332, който представлявал удвоения сбор от еврейските стойности на буквите на бившия създател на “перестройката” (2 x 666) (Faid, R. Gorbachev! Has the Real Antichrist Come? 7 f., 30 f. etc.).

На непредубедения читател едва ли има нужда да се обяснява колко абсурдни са подобни интерпретации! Без да оневиняваме или омаловажаваме значението – положително или отрицателно – на посочените фигури за историята на човечеството и Църквата Христова, можем да заявим, че нито един от тях не е бил Антихрист! Всеки опит Антихрист да бъде отъждествяван с която и да било личност от миналото и бъдещето е знак за лоша екзегетика и заблуда, която може да бъде продиктувана само от тактиката на Антихрист.

Духът на Антихрист и християнската съпротива срещу него

Главният проблем при идентифицирането на Антихрист с конкретна личност е в това, че този подход противоречи на казаното от ап. Йоан. Авторът на посланията и Окровение не говори за “личност”, а за “дух”. “Това е духът на Антихриста, за когото сте чули, че иде и сега е вече в света” – такава е категоричната му декларация (I Йоан 4:3). Този е ключовият стих, който обяснява останалите изказвания на ап. Йоан.

На първо място, авторът посочва, че “духът на Антихрист” не изповядва Христос като Спасител (срв. 2:22). На второ място, “духът на Антихрист” действа у мнозина, а не само в живота и дейността на една личност, поради което Йоан твърди: “много лъжепророци излязоха по света” (4:1; срв. 2:18). Тук не става дума само за еретиците, които се мъчат да отклонят повярвалите в Христос като Спасител през втората половина на I в. Нима не се оказаха лъжепророци Маркс, Енгелс, Ленин и техните идеологически епигони, които тръбяха близо век и половина, че ще настъпи ерата на “братство, равенство и блаженство” с установяването на комунистическия строй? Не е ли лъжлива тезата, че това може да бъде постигнато без Христос, Който единствен може да учреди Божието царство на правдата на земята (срв. Ис. 11 гл.)?

Юдео-християнската религия ясно посочва, че само Месията е в състояние да подсигури атмосферата на братство и равенство в човешкото общество, защото “Духът Господен ще почива на Него – дух на мъдрост и разум, дух на съвет и на сила, дух на знание и на страх от Господа” (Ис. 11:2; срв. Мат. 3:16; Йоан 3:34).

Всеки човек, който е носител на вярата, че Христос спасява от греха и проклятието на вечната смърт и може да установи справедливост в човешките взаимоотношения, всъщност е войник, който се съпротивлява успешно на “духа на Антихрист” (I Йоан 4:2). Призванието на Христовите последователи е правилно да идентифицират действията на “духа на Антихрист” и да им се противопоставят адекватно. “Вие сте от Бога, дечица, и победили сте ги; защото по-велик е Онзи, Който е във вас, от онзи, който е в света” – насърчава ни ап. Йоан, проникновеният художник на есхатологичните картини (ст. 4).

Тук бих искал да посоча като пример един от най-ярките победители в битката срещу “духа на Антихрист” – папа Йоан Павел II (1978-2005). Този понтифекс на Рим остави име в историята като един от най-принципните критици на марксизма като анти-християнска идеология. По негово време бяха публикувани два официални документа (1984, 1986), в които римокатолическите теолози бяха предупредени да не вмъкват в концепциите си не само марксистки идеи, но и марксистка методология. Бе подчертано, че Христовата Църква изповядва такава високонравствена идеология, която не допуска призоваване към и участие в радикални политически действия като бунтове и революции, в които се използва оръжие и се отнема човешки живот (Sigmund, P. E. Liberation Theology at the Crossroads. 11).

Латино-американският еп. Хойос изразява реторично неодобрението си към радикалните представители на Богословието на освобождението, възприели идеологията на Че Гевара и Кастро: “Когато видя Църква с автомати, не мога да видя разпнатия Христос в нея. Не можем да използваме омразата като система за промяна. За да бъде една Църква – църква, тя трябва да има любов” (Bish. Hoyos. Orange Country Register, 1 Dec. 1985. A 10). Именно този е отличителният знак между последователите на Христос и последователите на Антихрист. Ап. Йоан пише: “И Неговата (т. е. Божията) заповед е това: да вярваме в името на Сина Му Исуса Христа и да любим един другиго, както ни е заповядал” (I Йоан 3:23). Изпълнението на тази заповед самò по себе си показва, че ние се противопоставяме на “духа на Антихрист”.

“Духът на Антихрист” обаче се мултиплицира в различни персонификации, които не са само политически или религиозни лидери. Ап. Йоан предупреждава: “Дечица, последно време е; защото както сте чули, че иде Антихрист и понеже сега има много антихристи, от това знаем, че е последно време. От нас излязоха, но не бяха от нас” (I Йоан 2:18-9). Апостолът ясно показва, че “духът на Антихрист” се вселява в някои псевдо-християнски учители и служители. В исторически план това се отнасяло до всички лъжеучители и еретици от края на I и началото на II в. Но в тази трагична картина за появата на “много антихристи” се вписва и постмодерната епоха, която е белязана от дълбоко разслоение на Христовата Църква и нахлуващи ветрове на лъжеучения и ереси. Съвременната Църква на Изток и Запад се тресе от скандалите на педофилия, хомосексуализъм, симония, алчност. Папа Бенедикт XVI бе принуден да признае своята слабост и невъзможността папската курия да се справи с колосалните размери на деморализацията, предизвикана от “духа на Антихрист”, поради което абдикира от папския престол. Този акт не говори за неефективността на християнската вяра и агонизирането на Църквата, а за неразбирането на апела на ап. Петър християните да се съпротивляват докрай: “Противникът ви, дяволът, като рикаещ лъв обикаля, търсейки кого да погълне. Съпротивете се нему, стоейки твърди във вярата” (I Петр. 5:8-9).

Християните са бойци за вярата си в Христа. Ние сме призовани да утвърждаваме тази вяра като истина, идеология, култура, морал. Това не се постига със скръстени ръце. Не се отстоява с отстъпление и страх. Не е въпрос на лични интереси. Ние имаме дълг пред Господ Исус Христос “да научим всичките народи” (Мат. 28:19) на спасителната същност на тази вяра. Трябва да покажем в живота си и как се защитава тя. Християнският живот трябва да преминава в непрекъсната съпротива срещу “духа на Антихрист” и всяка негова проява и персонификация. “Вие сте помазани от Светия и знаете всичко” (I Йоан 2:20). Трябва да знаем обаче и как да се борим!

Всички права запазени © 2013. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


Д-р Вениамин ПеевД-р Вениамин Пеев е роден в гр. Русе (1950). Завършва Богословския факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” (1978 г.). Защитава докторска дисертация по философия в НБУ (2009 г.). Главен редактор е на Годишника на ВЕБИ от 2009 г. Последните му публикации са монографиите: Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., “Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, "Абагар", 2012.