Печат

„Свещена война“ ли е ислямският джихад или проява на варварство?

Преди няколко години – след унищожителните атаки на ал-Кайда над Ню Йорк и Вашингтон (11.09.2001) – попаднах на малка брошурка, издадена от Ислямския институт в Бирмингам (Обединеното кралство). Тя бе озаглавена „Джихад в исляма“ (англ. “Jihad in Islam”). Разхождах се в търговския център на едно от западните предградия на Лондон в един оживен съботен следобед. Вниманието ми бе привлечено от две маси, отрупани с безплатна литература за исляма – от Корана до монографии по различни доктрини и проблеми на тази религия. Зад масите стояха младежи с очебийно тъмно облекло и едва наболи бради. Спрях се пред една от масите, на която имаше и купчинка с брошурката за „Джихад“. Попитах дали мога да взема една брошурка. Един от младежите откликна любезно и така се заговорихме за исляма, за неговото влияние в Западния свят, за случилото се в САЩ на 11-ти септември. Присъединиха се към диалога ни и други млади мюсюлмани.

Там получих първата си лекция за... „положителните аспекти на ислямския възглед за джихад“. След като изслушах внимателно аргументите на младите студенти по ислямско богословие, ги запитах: „А можете ли да си представите исляма без джихад?“ Те замълчаха за миг, но един от най-разговорливите отсече: „Не, не можем! Джихад всъщност е шестият стълб на исляма, без който другите пет стълба не биха били така динамични“... Такава интерпретация има до известна степен догматическа обосновка. Като силно изразена екзистенциална религия, ислямът поражда и задълбочава у своите последователи чувството на страх от „Страшния съд“. Той е неизбежен за мюсюлманина, освен ако той не участва и не загине в „джихад“. Само тогава може да избегне последствията от „съда на Аллах“.

След ужасяващите събития, свързани с варварския марш на бойците на самопровъзгласилата се „Ислямска държава“, темата за „джихад“ – „свещената война“ срещу неверието и неверниците – отново стана актуална. Нека подчертая обаче, че тя не трябва да ни показва същността на исляма като „джихадистка“ религия. Не споделям мнението, че ислямът е „немислим без джихад“!

Джихадистките тенденции са извращенията на тази религия. Бившият египетски мюсюлманин, който става християнин и е известен с християнското си име д-р Марк Гейбриел, писа преди няколко години в богатата си на информация и анализи книга „Сблъсък на култури: Ислямската война на Запад“, че като „радикални ислямисти“, т.е. които изповядват „джихад“ като необходимо военно (разбирай: терористично) действие срещу другите религии, се идентифицират само 2% в световен мащаб. Дори в Иран, където фундаментализмът от времето на аятоллах Хомейни е доста засилен, радикалните мюсюлмани не са повече от 10% от цялото население1. Също така повечето мюсюлмански държави в Близкия Изток осъдиха категорично идеологията и действията на „Ислямска държава“. Това означава, че днес, обективно погледнато, не може да се смята, че възгледът за „джихад“ е съществена необходимост на исляма, а представлява само някакво ретуширане на религиозни податки и анахронична интерпретация на коранични текстове.

Религиозни източници на възгледа за „джихад“

Само неосведомен за исляма човек може да смята, че концепцията за „джихад“ е измислена от съвременните терористични организации като ал-Кайда. Проблемът е в това, че за „джихад“ се говори в Корана, илюстрира се в живота на великия Пейгамбер Мохамед, потвърждава се от някои от авторитетните тълкуватели на Корана и се радикализира в нашата съвременност. Същевременно обаче искам да подчертая още тук, че ако има възглед, по който да има идентичност в историите на исляма и християнството, то това е именно възгледът за „свещената война“. Радикалната концепция за „джихад“ и средновековната томистка концепция за „свещената война“ си приличат удивително много и еднакво представляват религиозни извращения на исляма и християнството. Следователно, ако осъждаме тази теза в исляма, то трябва да я осъдим и в учението на св. Тома от Аквино (XIII в.) за „свещената война“ на християните.

Нека най-напред посоча, че участието в „джихад“ дава насърчителната възможност правоверният да избегне наказанието на „Страшния съд“ (Къямет). Според ислямската доктрина материалният и живият свят ще бъдат напълно разрушени от Аллах.2 Тази интерпретация води началото си от отговора на въпроса какво е станало със загиналите в историческата битка при Ухуд3.

Младите войници на Мухаммад имали огромно желание да се бият срещу „многобожниците“ и да загинат в битката. За всички жертви при Ухуд Пейгамбер помолил Аллах: „О, Аллах, направи ги мои приятели в Рая!“4 Към тази велика чест се стремят онези, които смятат, че участват справедливо във всяка една война срещу „неверниците“. Затова в Корана се казва следното: „Може ли да бъдат едно този, който спечели благоволението на Аллах и Го следва навсякъде, с онзи, върху който се е стоварил гневът на Аллах? Джехеннемът5 е мястото на последния. И колко лошо място е това. Тези пък, които се стараят да спечелят благоволението на Аллах, те ще бъдат въздигнати пред Аллах все по-нагоре и по-нагоре. Аллах вижда онова, което те вършат“ (Сура 3:162-163).6

Загиналите в името на Аллах и Пейгамбер се възприемат като „ходатаи“ или „застъпници“ за своите събратя по вяра, които са изкупили тяхната участ с пролятата си кръв. „Застъпничеството“ (Шефаат) идва преди всичко от Пейгамбер, но саможертвите на загиналите в „джихад“ също се възприемат от някои като акт на „Шефаат“.

В различни сури на Корана се говори за „джихад“ като за една тотална битка срещу всеки религиозен и политически враг. Тази битка е постановена от Аллах: „Воювайте вие за Аллах, с достойно за Него усърдие. Вас Той ви избра, но не възложи Той върху вас никакви затруднения във връзка с вашата религия“ (Сура 22:78).

Истинските мюсюлмани са призовани да водят такива „битки“: „Истински вярващи са само онези, които повярвали са единствено в Аллах и в Неговия Пратеник, които след това изобщо не са изпаднали в съмнение и които с имането и душите си битки водят по Пътя на Аллах. Именно те са най-праведните“ (49:15). Не може да има съмнение, че тук не става дума за духовни и морални битки, а за действителни военни действия.

Ако направим сравнение с новозаветната позиция по отношение на „воюването“, ще видим диаметрална разлика: „Защото ако и да живеем в плът, по плът не воюваме. Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне крепости“ (ІІ Кор. 10:3-4). По-нататък ап. Павел обяснява, че под метафората на „крепостите“ разбира онези мисли и въобще „всичко, което се издига високо против познанието на Бога“. Следователно постоянната битка на християните в този свят „не е срещу плът и кръв“, а „срещу духовните сили на нечестието в небесните места“ (Ефес. 6:12). Християните се сражават срещу духовните причинители на враждата и злините не с древни или модерни оръжия за масово унищожение, а с меча на Божието слово и вярата за щит, като целта е да постигнат с всеки физически враг помирение в Божието име (ст. 16-17).

Малкият процент на радикалните мюсюлмани, които приемат буквално възгледа за „джихад“ като тотална война срещу „неверниците“, смятат, че следват в това отношение примера на своя Пейгамбер. Въпреки опитите на ислямските биографи да тълкуват агиографски живота на Мохамед, т.е. да го представят като „свят“ и „справедлив“ водач, едва ли може да се отрече фактът, че той е бил доста войнствена личност. Има данни, че през целия си живот Пейгамбер е провел 26 големи сражения и е осъществил 38 военни похода7. Той насърчавал своите войници така: „Заклевам се в Аллах, че онзи, който падне в боя твърдо вървейки само напред и не отстъпвайки ни крачка назад, него Аллах ще изпрати в Рая”8. Видно е от това обещание, че участникът в „джихад“ е подготвен дори за саможертва в името на своя Бог и Пейгамбер, което обяснява психологически самоубийствения аспект в съвременните интерпретации.

Според ислямската традиция Мохамед казал при един случай: „Който сред вас види нещо скверно, той трябва да се опита да го промени с ръката си в случай, че има силата да го направи; но ако му липсва необходимата сила, тогава той трябва да използва езика си и ако е безсилен и в това, тогава трябва да го намрази от дълбините на сърцето си и това всъщност е най-слабото състояние на вярата“9. Не е трудно да заключим съвсем логично, че щом като „намразването“ е „най-слабото състояние на вярата“, то най-силното му състояние е „използването на ръката“ срещу сквернотата от ислямска гледна точка, т.е. използването на меч или друго оръжие. Мохамед действително умеел да борави отлично с меч и копие в битките, без които словото му не би било така ефективно. Но повече от това той се отличавал с непримиримост срещу врага си до последна капка кръв. Според традицията той казал преди прочутото сражение при Ухуд: „На пророк, който е облякъл своята ризница, не подхожда да я сваля, докато Аллах не разреши спора между него и неговия противник”10. Изходът на спора не бил друг, освен битка или двубой на живот и смърт. А това означавало победата на мюсюлманина над противника на всяка цена, която често завършвала с неговата смърт.

Вдъхновени от учението на Корана и личния пример на Пейгамбер, мюсюлманите са подканени да участват самопожертвователно в „джихад“. Такива войници се наричат „муджахидини“ и се отъждествяват с „най-верните измежду верните“ (вж. Сура 4:124-5). Саможертвата на мюсюлманина се смята за „най-праведното дело“ в името на Аллах. В ислямския героичен фолклор е известна историята на една майка на име ал-Ханза, която имала четирима сина. Тя ги изпращала един по един да участват в „джихад“ и те загинали последователно. Когато чула вестта за смъртта на последния си син, тя рекла с гордост: „Благодаря на Аллах, че ме удостои със смъртта на моите синове. Ако имах още един син, щях да предложа и него на Аллах“11. Едва ли бихме обърнали такова внимание на патетична история като тази, ако не беше обстоятелството, че през 1994 г. ал-Кайда започна да издава свое списание под името „ал-Ханза“, в което пропагандните материали бяха насочени към млади мюсюлмани по целия свят и трагичните резултати, за голямо съжаление, са вече известни. „Муджахидини“ са вече не само отделни бойци, но цяла една държава, претендираща да бъде „ислямска“.

Съвременните мотиви на ислямистите за „джихад“

В модерната и постмодерната епоха мотивите за „джихад“ не са едни и същи, както в зората на исляма и средновековната епоха. Тогава враговете на Аллах са били свързвани с определена територия, която е трябвало да бъде завладяна, с определено политическо влияние, което е трябвало да бъде установено или с борба срещу определена религия, която е била възприемана като „заплаха“ за абсолютното господство на Аллах. Обясненията и тълкуванията за „джихад“ тогава, каквито и да са те, биха били приети като неизбежна част от историята на исляма, който отначало се изявява като една експанзионистична тенденция, защото трябва да признаем, че подобна е била действителността и в християнската история.

Кръстоносните походи на Изток, организирани и проведени уж като „благородна освободителна мисия“ в светата земя Палестина, всъщност са били една политическа авантюра, от която християнска Европа се срамува днес. Както е известно, в месата на Всеопрощението (12.03.2000) папа Йоан Павел ІІ отправи едно извинение към нехристиянския и християнския свят за жестокостите на кръстоносната агресия. Римокатолическият глава се извини от името на всички католици за извършените грехове срещу „правата на етническите групи и народи“ и за демонстрираното „презрение към техните култури и религиозни традиции“12. При други случаи той се бе извинил пред протестантския свят за изгарянето на Ян Хус на кладата, както и за десетки хилядите съдени и убити от Инквизицията, за религиозните войни в Европа след Реформацията и за други прегрешения срещу християнското учение за Христовата любов – списъкът, впрочем, е доста дълъг.

И макар че тези извинения не могат да върнат колелото на историята назад и да компенсират кръвопролитията, все пак те показват, че християнството притежава активна концепция за разкаянието и прошката, защото то е дадено от нашия Господ, Който никога не би насърчил провеждането на агресия по чужди земи и избиването на хора „в Неговото име“. Учението за „джихад“ обаче в крайните си измерения не допуска извинение пред пострадалите и техните потомци и не търси прошка от Аллах и тях. Напротив, то се самообявява за „връхната точка“ в ислямското разбиране за покорството пред Аллах.

Как интерпретират днес радикалните идеолози съвременната форма на „джихад“? Естествено те се позовават на някои коранични текстове като този: „Тези, които вярват, битки водят в името на Аллах, а онези пък, които не вярват в Аллах, битки водят в името на Шейтана. Сражавайте се срещу сподвижниците на Шейтана, защото силата на Шейтана е слаба“ (Сура 4:76). Видимо е, че „воденето на битки“ се възприема като заповед „в името на Аллах“ за физическото противопоставяне срещу „сподвижниците на Шейтана“ – категория, която обозначава всички, които не принадлежат към ислямската религия. Радикалните ислямисти включват в тази категория преди всичко представителите на юдейската и християнската култура, в която се включва и съответната религиозна принадлежност.

Анализаторите на идеологията на „джихад“ са единодушни, че борбата срещу „сподвижниците на Шейтана“ е предизвикана най-напред от „европеизирането“ и „американизирането“ на ислямските страни13. В Египет, Либия, Ливан, Сирия, Пакистан и т.н. непрекъснато избухват недоволства срещу влиянието на западната култура, например, срещу еманципирането на жените и тяхното навлизане в обществения живот. Радикалните ислямисти реагират заплашително срещу собствените си правителства, ако заподозрат, че те водят прозападна политика, поради което биват определяни като „предатели“ на исляма. Идеолозите на „джихад“ се основават и на предполагаемото пренебрежително отношение към мюсюлмански малцинства в западните страни поради тяхната религия и различна култура.

Водените от САЩ и техните съюзници войни в Афганистан и Ирак, както и обтегнатите отношения с Иран, се смятат за безспорни и достатъчни основания за воденето на „джихад“ дори на територията на християнски страни и Израел. Инциденти като случилите се в затвора Гуантанамо, които несъмнено са осъдими, се раздуват в радикалните ислямски медии и се представят като „цялостно отношение“ на християнската цивилизация към представителите на исляма. Затова онези „муджахидини“, които се самовзривяват на обществени места и избиват напълно невинни човешки същества, са убедени във варварския си фанатизъм, че са умъртвили „виновни“ хора.

Има обаче и някои ислямски интелектуалци, които наливат допълнително масло в огъня на радикалната идеология. Д-р Юсеф Карадауи заяви публично, че „джихад е задължение“ за всеки мюсюлманин по повод Сура 9:71, където се казва: „А една част от вярващите мъже и от вярващите жени са настойници и последователи на другата част от тях, повеляват им те да вършат добро, да ги възпират да не вършат зло, да кланят те намаза както трябва, да дават зекят и да се покоряват на Аллах и Неговия Пратеник. Именно тях Аллах ще надари със Своята благословия, защото велик и премъдър е Аллах“. Ако този ает се възприемаше само като указание за следване „Петте стълба на исляма“ (покорство, молитва, милостиня, хадж и добродетелен живот), лично аз не бих възразил срещу мнението на който и да било ислямски тълкувател.

Проблемът обаче възниква в интерпретацията на д-р Карадауи, който смята, че аети като този дават право на мъже, жени и дори деца да участват в „джихад“ като „задължение“ със самоубийствени действия както „в страната на исляма“, така и „извън страната“, което явно е в противоречие с едно от основните средновековни разбирания за „джихад“, според които родината трябва да се защитава само от нашественици и тирани (вж. 9:13-15; 21:80 и др.).

Страните с християнска цивилизация или Израел не могат да бъдат „родина“ за ислямистите в религиозния смисъл! Нещо повече, Коранът предупреждава, че евентуалното повреждане на невинни хора е осъдително: „Хей, вие, които повярвали сте в Аллах, ако вест някаква донесе ви на вас отцепник някой, разследвайте добре дали е тя истинна. Иначе без да знаете, може да навредите вие на някои хора и да съжалявате после за онова, което сте извършили“ (49:6). Този ает красноречиво показва, че военолюбивата интерпретация на „джихад” и самоубийствените атентати срещу невинни мъже, жени, деца и възрастни хора е религиозно и морално престъпление спрямо самия ислям! Радикализмът не може да бъде днес част от от тази древна религия!

Последните изстъпления на джихадистите на „Ислямска държава“, които заснeмат обезглавяването на невинни западни заложници, показаха най-нисшата садистична степен на доктрината за „джихад“. Неотдавна в. „Ню Йорк таймс“14 поднесе на читателите ужасяващи подробности за мъченията, издевателствата и екзекуциите на пленниците, разказани от младия белгиец Йейоен Бонтинк – бивш симпатизант на исляма, но заподозрян в шпионаж и осъден на смърт. Той разказва след бягството си за американеца Джеймс Фоули, който въпреки искреното му приемане на исляма като своя религия, бил все пак екзекутиран.

Подобни истории на жестокост към представители на християнската култура има много. Джихадистите не се интересуват от съдбата на онези, които веднъж завинаги са обявили за свои врагове. Заслепени от неоправдана омраза към тях, те желаят само техните мъки и смърт, независимо дали са виновни или не. Доктрината за „джихад“ не само рязко се различава от християнското учение за любовта към ближния и врага, но противоречи на самия ислям – религия, която претендира за покорство и кротост на своите последователи. Затова „джихад“ не е „справедлива война“, а последната степен на варварството в нашата епоха.


Всички права запазени © 2014. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


Д-р Вениамин ПеевД-р Вениамин Пеев е роден в гр. Русе (1950). Завършва Богословския факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” (1978 г.). Защитава докторска дисертация по философия в НБУ (2009 г.). Главен редактор е на Годишника на ВЕБИ от 2009 г. Последните му публикации са монографиите: Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., “Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, "Абагар", 2012; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. В. Търново, "Абагар", 2014. Отговорен редактор в екипа на „Свобода за всеки”.

Бележки

1. Gabriel, M. Culture Clash: Islam’s War on the West. Front Line, 2007. XV.

2. Генджев, Н. Ислямско вероучение. С., 1997. 49.

3. Ас-Сибаш, М. Житието на Пророка Мухаммад. С., 1999. 70-74.

4. Пак там, 72.

5. „Джехеннемът“ или „Адът“ е предназначен като вечна участ на „неверниците“, т.е. юдеите и християните. Съгрешилите мюсюлмани също ще попаднат в „Джехеннема“, но временно и щом изкупят вината си, ще бъдат пуснати от него.

6. Цитатите в настоящата статия са по изданието: Свещен Коран и неговият превод на български език. Международна ислямска фондация „Крал Фахд бин Абдул Азиз“, 1993.

7. Ас-Сибаш, М. Цит. съч. 67 и сл.

8. Пак там, 69.

9. „Jihad in Islam“. IPCI, Birmingham, UK (брошура, б. изд. и г.) 4.

10. Мустафа ас-Сибаш. Цит. съч. 71.

11. Gabriel, M., op. cit. 98.

12. Caroll, R. “Pope Says Sorry for Sins of Church”, The Guardian, 13.03.2000.

13. Esposito, J. Islam: The Straight Path. Oxford Univ. Press, 1988. 169-71; Gabriel, M., op. cit. XIII-V.

14. http://www.haaretz.com/news/middle-east/1.622781