Манипулативната тенденция за безгранична богохулна провокация

Написана от Христо Беров

След датата седми януари 2015 г., всяко споменаване на свободата словото, свободата на изразяване или свободата от цензура без съмнение ще ни връща към спомена за кървавия атентат в редакцията на парижкия сатиричен вестник „Шарли Ебдо“, отнел живота на 12 души. Защо този случай е малко по-различен от предишните подобни на него? Дали само заради смъртта на 12 журналиста, съзнавали последиците от предумишленото накърняване на религиозни чувства?

Известно е, че преди десет години се появи особен скандал, свързан с карикатури на Мохамед, публикувани в датския вестник „Morgenavisen Jyllands-Posten“ от 29.09.2005 г., когато редколегията на споменатия вестник поканва членове на Съюза на журналистите в Дания да изрисуват ислямския пророк така, както го виждат.

Поводът за подобна публикация в Дания е формален, а причините са много и твърде комплексни. Като цяло обаче, според Флеминг Роуз някои мюсюлмани отхвърлят съвременното светско общество. Те претендират за специални привилегии въз основа на своите религиозни чувства. Това според Роуз е несъвместимо със съвременната демокрация и свободата на словото, при които човек трябва да се отнася толерантно към обидите, подигравките и насмешките. Целта на редакцията на вестника е да се намери начин за поставяне на „край на автоцензурата”. Разбира се, начинът за търсене на способ за стопиране на цензура е чиста провокация, вадене на горящи въглени с голи ръце или бъркане в жива рана без упойка.

В отговор на всичко това иранският вестник Hamshahri обявява през февруари 2006 г. международен конкурс за карикатура на Холокоста, което е насочено към окарикатуряване на страданията на еврейския народ през Втората световна война, между другото е добре да се знае, че Дания също е успяла да спаси част от своите евреи от концлагерите на смъртта.

И докато карикатурният скандал от 2005-2006-та година доведе до масови протести в арабски държави с преобладаващо мохамеданско население, бойкотиране на стоки с датски или европейски произход, нагнетяване на напрежение и омраза в протести, то случаят от тази година с френския вестник доведе до показни хладнокръвни убийства, шокирали целия свят. Цицероновият въпрос: за чие добро и в чия полза се случва всичко това е много уместен тук.

Френският вестник „Шарли Ебдо“ освен че спечели популярност, натрупа и сериозни финансови печалби след атентата. По този начин определени среди, не само във Франция, вече са успели и в политически план с реализацията на свои проекти, за което вероятно ще разберем след години, защото „Шарли Ебдо“ е ноторно известно издание с това, че съзнателно търси провокацията. Критиците на списанието често обвиняват авторите му, че по този начин търсят увеличение на тиража. Повече от 10 години – от 1981 до 1992 – списанието е било спряно поради слаб читателски интерес, а през 2011 г. редакцията е била опожарена след публикация на журналиста Шарбоние, занимал се с живота на Мохамед в карикатурна форма и намиращ се оттогава под полицейска охрана.

Това са съвсем накратко фактите около т.нар. карикатурни скандали, заиграващи се с твърде интимните и съкровени чувства на вярващи. Какво обаче остава на заден план в сферата на личната и колективната свобода на словото, нейните граници, нейната употреба или злоупотреба?

Окарикатуряването на хора е едно, съвсем друго е окарикатуряването на тяхната интимна сфера, свързана с вътрешния им forum internum, който според съвременните юридически стандарти е ненакърним.

Всъщност историята помни окарикатуряване на владетели, на тирани и деспоти, и тяхното публично изобличаване. Съвременният термин „карикатура“ произхожда от латинското „carrus“, което най-общо означава прекаляване. Карикатурата в европейски контекст е обществен продукт на съпротива срещу личностни или социални аномалии. Но тя е нямала отношение към изобличаване на една или друга религия в нейната същност.

Известни са карикатурни моменти и осмиващи реакции по отношение на хора както в античността, така и в по-ново време. На това място ще си позволим привеждането само на два подобни примера – в древния Рим са съществували достатъчно драски по стените на обществени сгради, включително и тоалетни, осмиващи негативни качества на римски сенатори – било тяхната плешивост, неатлетичност, а дори и техните гениталии, а в по-ново време е известен и филмът на Чарлз Чаплин „Великият диктатор“, осмиващ хитлеровата ментална анормалност. В тази връзка са известни и достатъчно атентати, най-познатият срещу Юлий Цезар, довеждащ до неговата смърт на 15.03.44 пр.Хр., както и срещу Адолф Хитлер, който успява да остане невредим на 20.07.1944 г.

Осмиване на друговерци също е имало в достатъчно големи размери през цялото време на човешката история. Светотатства, богохулства, оскверняване на храмови помещения в древността и същевременно в средновековието са съпътствали множество „политики“ на съответните владетели. Множество джамии, минарета, медресета и мечити и на Балканите са били подлагани на последователно освещаване, особено след внасяне на трупни части и органи от свине в тях.

Следователно карикатурата, осмиването и оскверняването на вероизповедта сами по себе си не са нещо ново или непознато за човечеството. Воденето на религиозни войни и конфликти са били непрестанна практика в Европа почти през цялото и съществуване.

Това, което обаче в момента е „по-модерното“ или т.нар. „тренд“ през третото хилядолетие, представлява като че ли самата провокация и начинът на нейното извършване, както и причините за това. Разбирането за самата религиозна провокация, по-скоро неразбирането на границите на провокацията автоматично води до реакции, излизащи извън контрола на предизвикалия я и отключва определени „защитни“ механизми и реакции, които нагнетяват огромно религиозно и социално напрежение.

Факт е, че всички нормативни документи в Европейската и Северноамериканската постхристиянска правна култура, отнасящи се до свободата на изразяване на мнение – т.е. свободата на словото – предвиждат ограничение на това лично право, когато се нарушават права и чувства на други граждани. Тези ограничения сами по себе си не предстявляват цензура, а са жалони, очертаващи действието на правото на една личност по отношение на съвместното съществуване в общественото пространство. Известно е, че безгранична свобода не може да съществува, защото по този начин тя престава да бъде такава и вследствие на безграничността може да се деформира или изроди или в терор (диктатура на една личност или народ над други хора и нации), или в анархия (лично превъзходство чрез олигархичност).

Развитието на съвременната правна теория потвърждава тази мисъл и я постулира в множество правила, като последното нейно почти глобално възпроизвеждане е обнародвано във Всеобщата декларация за правата на човека на ООН от 10.12.1948 г. в превод на около 375 езика и диалекта, което я прави най-превеждания нормативен документ в света. Тя е също най-значителното постижение на световна организация в областта на правата на всички човешки същества, чийто основни положения са залегнали в последващи международни споразумения, национални конституции и закони. В разпоредбата на нейния чл. 30 се фиксира невъзможността да се употребява едно право за нарушаване на друго такова, за да не се привилигирова една или друга личност или народ в сферата на личните права.

Защо обаче повечето анализатори на карикатурните скандали и атентати не обърнаха внимание, че именно в стари демокрации се достигна до напрежение във връзка с изразяване на карикатурно мнение по религиозни въпроси, след като в тази част на Европа (и Дания и Франция) допреди няколко столетия тогавашните поданици успешно, в Реформация и Революция, са се съпротивявали срещу клерикален произвол, противоречащ на Християнското учение? Другояче казано: Защо подобни публикации са възможни в Дания и Франция?

Дали прекаленото осветскостяване на обществото не води до самозабрава и безотговорност? Дали в Европа беше забравено, че с религията шега не бива, защото вярата е изключителен прерогатив и привилегия на Бога ? Дали провокативният егоцентризъм на някои журналисти и художници от старите европейски демокрации няма да предизвика началото на краха в цялостното разбиране за отговорността за изказано мнение? Нима във Франция и Дания няма християни, които не се възмущават от карикатури в сатирични вестници, насочени срещу Бога и срещу Христос? Тези въпроси може да се риторични, но са важни да не се забравя, че в съвременните общества мирното мултикултурно и мултирелигиозно съжителство представлява прекалено тънка коричка лед, която вече е започнала да се пропуква.

Ислямът и християнството са твърде различни, за да могат по някакъв начин да се пресекат, а какво остава да се припокрият. Статистически погледнато, към настоящия момент най-многобройно ислямско население като абсолютно число в ЕС се намира във Франция (макар всъщност вБългария да са налице най-много европейски мюсюлмани в процентно съотношение на населението). Самата френска държава е най-лаицизирана в европейския контекст. Докато в Чехия има най-малко вярващи на глава от населението, но все пак съществуват държавни субсидии за вероизповеданията там, то във Франция религиозността е сведена само до ниво на частни занимания на вярващите и нищо повече. Ислямът обаче, както е известно, не може да функционира без свой халифат, понеже това е исторически и богословски обусловено още след 622/3 г. сл. Хр.

Дания е една от най-залитащите към социализъм държави в ЕС, където също живеят много мюсюлмани. Но Дания също е държавата, в която правата и индивидуалната воля на човека са превърнати в култ и кумир и където Божията воля няма особено значение за обществото – напр. Дания беше една от първите държави с еднополови бракове – според волята на човека. Самото датско общество желае да интегрира и предостави същата привилегия на човешка воля на всички и на вярващи (в т.ч. и на мохамеданите). Културната разлика казва своята тежка дума и карикатуристи провокират мюсюлмани към мислене чрез осмиването на Мохамед.

Единият от проблемите, които остават след атентата, е слабото разбиране за вярата в съвременния модел на държавност и глобализиране на обществото. Отмяната на богохулството като състав от наказателните кодекси и закони в държавите-членки на ЕС и заменянето му с накърняване на религиозни чувства, както и липсата на сериозна отговорност за провокации, водещи до нарушаване на религиозния и обществен мир за сметка на прекрачени граници на правото за изразяване вече са създали тенденция за безгранична провокация, която е бомба със закъснител.

В цялата тази тенденциозност на егоцентрично и небалансирано правозащитничество манипулативно се спекулира с религиозна, етническа и социална принадлежност, като тези опити целят сравняването на едно човешко право с друго. Именно в това би следвало да виждаме истинското окарикатуряване на съвременната личност и общество в глобализиращия се свят, защото ако приемем, че едно право е по-важно от друго, тогава ще загубим и двете. Защото правата на човека са дар Божи и човекът следва да разполага с тях, но без да ги ограничава едно за сметка на друго или да злоупотребява с тях, защото в противен случай ще ги загуби, понеже те всички са като скачени съдове и не търпят преливане или празно пространство.

С риск да прозвучи безкрайно политически некоректно или провокативно, ще обобщим така, че когато правото на изразяване на мнение надхвърли своето ограничение и подложи на прицел правото на религиозна свобода, се достигна до загуба на правото на живот.


Всички права запазени © 2015. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


berov1_120Христо П. Беров е български и германски юрист, сътрудник на Института за църковно право при Юридическия факултет на Потсдамския университет, член на Виенското академично дружество за правото на Източните църкви. Научните му интереси са в областта на теорията на правото, правото на религиозните общности, взаимодействието между държавното право и правните системи на вероизповеданията. От 2011 г. епархийски съветник при Западно и Средноевропейската епархия на БПЦ-БП. Съставител на сборника нормативни актове: Право и вероизповедания. Нормативна уредба на религията и религиозните общности в България (Сиела 2009).