Печат

Свободата на словото и свободното слово: права и свободи и разбирането им от страна на атеизма и религиите

Валентин Кожухаров

Свободата на словото е изконно човешко право: това определение е установено като принцип в съответствие с развитието на обществата от последните няколко века насам и укрепването на този принцип в правната и социалната система на отделите страни по света и на народите като цяло. Като съставляващо правата на човека, свободата на словото не може да бъде разглеждана отделно от другите човешки права, според както те са установени в международната система на взаимоотношения между държавите и отделните народи. За да се разбере същността на свободата на словото, трябва най-напред да се разбере същността на правата на човека.

1. Правата на човека: същност и произход.

Пространството тук не позволява да се спрем подробно на същността и произхода на правата на човека, затова ще посочим само някои исторически щрихи, които да ни подскажат как са възникнали тези права и каква е тяхната същина.

Първи етап на възникване на правата на човека

Политическата и социалната наука разглежда появата на човешките права във връзка с развитието на обществата. В даден момент от историята на народите това развитие се препятства от редица мерки и закони, чието прилагане не позволява по-нататъшно укрепване на дадена социална система и спъва нейното развитие. Този факт е наложил приемането най-напред на т.нар. политически и граждански права на хората, осигуряващи на населението относителна свобода в неговото развитие и по-адекватно упражняване на властта на управляващия и на властта на народа. 1

За пръв път в историята на човечеството през 1215 г. крал Джон Английски издава Магна Харта, която е дадена на местните барони и която осигурява на народа и на самите барони определени граждански права, особено свързаните с плащането на данъци. Четири и половина столетия по-късно отново в Англия парламентът приема Законопроекта за правата (1689 г.), в който се посочва върховенството на парламента над короната и върховенството на закона и суверенитета на народа, който има конкретни политически и граждански права в британската държава.

През 1776 г. тринадесетте американски колонии (щати) отхвърлят властничеството на британската корона и обявяват своята независимост от нея, като декларират тиранията на краля и правото на народа да въстане срещу несправедливостта на дадена власт, която повече не може да гарантира изконните и неотнимаеми човешки права. Американската конституция е приета на 17 септември 1787, но тя все още не установява конкретни права на гражданите; този пропуск е запълнен с приетия законопроект за правата на човека от 1791 г., с който се внасят десет поправки към конституцията и който установява каква е защитата на гражданите срещу беззаконията на властта.

Падането на френската Бастилия и отмяната на феодализма, крепостничеството и класовите разделения са последвани от приемането на френската Декларация за правата на човека и на гражданите от 1789 г. Тя определя какви права изконно принадлежат на народа и на всеки човек поотделно и по какъв начин спазването на тези права води до прогрес и просперитет на обществото. В действителност Декларацията утвърждава появата на нов политически и социален ред в тази страна, чиито принципи сетне се приемат и от други страни в Европа и Северна Америка.

Този първи етап на развитие на човешките права приключва през 1929 г., когато след първата световна война с особена острота се появяват въпросите за човешките права и за изконните свободи на хората и когато Институтът по международно право приема Декларация за международните права на човека. Тя обявява, че установените във Франция и САЩ и конституционно закрепени права на човека в действителност се отнасят и имат сила за всички народи по земята, а не само за тези две страни. За пръв път е признато, че по отношение на изконните човешки права не може да има разлика между отделните хора, отделните социални групи в едно общество и между отделните общества по света.

Втори етап на човешките права

С установяването на главните политически и граждански права на хората в предишни декларации и законови документи в отделни страни се постига по-отчетливо разбиране за това какво е правото и как то може да се приложи в съответната обществена среда. Но тъй като човешкото право е неотнимаемо за всяко човешко същество, то трябва да характеризира всяко едно общество по света. Хартата на ООН от 1945 г., подписана от 51 държави, присъстващи на конференцията в Сан Франциско, за пръв път в историята дава определение на това що е „човешко право” и въвежда този термин като задължителен за всяко едно обществено устройство. Документът утвърждава необходимостта от зачитане на свободите в което и да е човешко общество. Хартата е последвана от Всеобщата декларация за правата на човека на ООН от 1948 г., която определя съществуването на няколко вида обобщени права на хората: граждански, политически, икономически, социални и културни права. Нейните тридесет члена подробно описват същността на всяко една право, но всички положения на Декларацията имат само препоръчителен (и дори теоретичен) характер, който посочва на страните-членки на ООН какво трябва да се разбира под „човешки права”.

Това развитие определя т.нар. втори етап в разбирането на човешките права (още наречени „човешки права от второ поколение”), където те са описани достатъчно подробно и тяхната същност е ясно посочена. Фактът, че Всеобщата декларация е декларация само на думи, налага нейното допълване от конкретни договори, които да станат част от законодателството на отделните страни, като по този начин разбирането за човешките права приеме и конкретна практическа реализация. Това налага приемането на два конкретни договора, или конвенции, през 1966 г.: Международната конвенция за гражданските и политическите права, и Международната конвенция за икономическите, социалните и културните права. Държавите-членки на ООН се призовават (на практика – се задължават) да ги приемат и утвърдят в националните си законодателства. В тях подробно се описва какви права и свободи може да бъдат упражнявани от всеки член на обществото, като те биват считани за изконни и за неотнимаеми права на всяко човешко същество, родило се на земята. Сред тях свободата на словото е едно от най-фундаменталните права на човека, което по-късно е признато като право от първо поколение, т.е. изконно и неотнимаемо човешко право, характеризиращо всеки човек, дошъл на този свят.

Трети етап в развитието на правата на човека

За разлика от правата, признати от първите декларации за правата на човека (тези от 1215 г. и чак до 1948 г.), които определят гражданските, политическите и икономическите права на хората, по-късно са приети т.нар. „човешки права на развитието”, чрез които се обезпечава равноправно развитие на силите и способностите на всеки член на обществото, включително малцинствените групи от дадено население. Това са т.нар. „човешки права, осигуряващи защита на хората”. Към тях се отнасят двете конвенции от 1966 г. и редица други законопроекти и решения, осигуряващи еднакво развитие на хората и на отделните обществени групи.

Развитието на обществата обаче посочва на законодателите, че спазването само на тези права не е достатъчно за прогреса на народите и за по-пълноценното прилагане на правата на човека с оглед конкретните условия на живот на хората. Това налага разглеждането и сетне приемането на т.нар. трето поколение права на човека: това са правото на здравословен начин на живот (защита на околната среда и ресурсите) и международно сътрудничество за осигуряване на тази защита (поради това тези права са наречени и „права на солидарността”). Тези права се появиха едва от края на 20 век и вече са част от законодателството и конституционните определения на немалко държави, особено тези от т.нар. либерална демокрация.

Към правата от трето поколение се отнасят и конкретни национални и международни права на хората, според както те са закрепени в законодателството на отделните държави и според както те се отнасят към гражданите на дадена страна и към пришълците (емигрантите) в държавата. Отделните законодателства са принудени да определят различни права за едните и за другите, като първите имат много повече права от вторите. По този начин третото поколение права на човека внасят такава конкретика в обществените взаимоотношения, която налага разглеждането на правата на човека в конкретен план, а не като някаква абстрактна правна категория, отнасяща се към всички хора по земята или към всяко човешко общество.

Към правата от третото поколение се отнася и приемането на редица законодателни инициативи от началото на 21 век, целящи осигуряването на права и свободи, а също и предотвратяване на дискриминацията, на конкретни обществени групи, например на хората с физически и умствени недъзи, на нетрудоспособните, на хомосексуалистите и лицата с бисексуална или транссексуална наклонност на развитието и т.н.

Както ще видим по-нататък, тъкмо смесването на „изконните” човешки права (като тези от първото поколение права на човека) с конкретните права на човека, отнасящи се към отделни групи от хора (било в рамките на дадена държава или в по-голям регион на света) се начеват проблемите на съвременните законотворци в областта на човешките права и свободи.

2. Свободата на словото и свободното слово.

Свободата на словото, наричана още свобода на изразяването, се признава за изконно и неотнимаемо човешко право: тя дава право на всеки човек свободно и според разбиранията си да изразява мнението си, без да бъде притесняван от властта или да бъде заплашен от нея с преследване или затвор. Европейската Конвенция за защита правата на човека и на основните човешки свободи е изключително ясна в своя член 10, алинея 1: „Βсеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от държавните граници.” Това положение е част и от конституционните определения на повечето държави в света, подписали Всеобщата декларация за правата на човека и двете Конвенции от 1966 г. То е част и от българския конституционен ред, където в член 39, алинея първа на българската конституция това право отново е потвърдено.

Същевременно законотворците в областта на правата и свободите съзнават, че никое право и никоя свобода не могат да бъдат безгранични и безпринципни, поради което постановяването на правото на свободно изразяване задължително се последва от описание на случаите, в които тази свобода може и трябва да бъде ограничена. Конвенцията посочва в алинея втора на същия десети член, че „упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието.” И българската конституция, в същия член 39, алинея втора, постановява, че „това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционноустановения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността.”

По този начин правната наука и практика свързва свободата на словото с категориите добро и зло, правилно и неправилно, редно и нередно и т.н. Не може да има свобода на словото и на действието, ако с това се върши зло, несправедливости и нередни за дадено общество деяния. На практика разбирането за свободата на човека се свързва и с категориите прекрасно и грозно, истинно и неистинно (т.е. достоверно и вярно и недостоверно и лъжовно), преходно и непреходно. Тези категории невинаги се признават като характерни за свободата, но практиката показва, че както свободата на човека да говори, мисли и действа според разбиранията си не може да бъде насочена към нанасяне на вреда на другите, опетняване на името и достойнството, към разпалване на вражда и ненавист и т.н,, така тя не може да бъде насочена към създаване на нещо грозно и отвратително, на нещо лъжливо и измамливо, на временни и преходни ценности, чиято измамлива същност бързо може да бъде разкрита: свободата на човека винаги е насочена (или трябва да бъде насочена) към възходящо развитие (прогрес) на личността и на обществото като цяло.

Този факт обаче не се разбира в еднаква степен от всички, той също така не се прилага в практиката на отделните държави в еднаква степен. Особено когато се настоява, че свободата на изразяването е неразделно свързана с категориите добро и зло, редно и нередно, справедливо и несправедливо. Действителността посочва, че отделните хора и отделните общества нямат еднакво разбиране за това кое е добро и кое е зло, кое е редно и кое е нередно. И тук настъпват проблемите с тълкуването на това що е свобода на словото и как тя може да бъде упражнявана в конкретните случаи на обществения живот. Проблемите са свързани и с нееднаквото разбиране на това що е свободно слово. За мнозина свободното слово е израз на свободата на словото като изконно и неотменимо човешко право: свободното слово е практическият израз на това право. В съответствие с това разбиране свободното слово може да бъде ограничавано само дотолкова, доколкото чрез него може да се нанесе някакъв ущърб или вреда на държавата или хората, когато то може да доведе до престъпление, безредици, нарушаване на здравето и сигурността и т.н. Във всички останали случаи свободното слово означава безгранична свобода да говориш каквото искаш и както искаш. Разкъсването на връзката между разбирането за свободно слово и категориите добро и зло, справедливо и несправедливо, правилно и неправилно и т.н. е причината за превръщането на свободното слово в слово на слободията, т.е. в безгранично и безпринципно бръщолевене на всеки индивид според неговите собствени разбирания и неговите собствени наклонности и пристрастия.

Проблем в разбирането на свободата на словото и свободното слово е фактът, че съвременната либералнодемократична мисъл възприема свободата (и особено свободата на изразяване) не само като изконно и неотменимо право на човека, но като свещено право за всеки човешки индивид. Атеистичната и светската власт приемат на вяра един постулат, който не може нито да бъде доказан, нито пък може да се намери изворът му, ако се изхожда само от отхвърлящите религията умове на човешкия „прогрес”. Веднъж прието за „свещено”, правото на свобода на словото става като догмат и неизменен принцип във всяко управление, а следователно – то е задължително за всеки член на обществото и за всички хора по земята. Пред това „свещено право” всички останали права (или претенции, както се твърди) бледнеят, дори и когато упражняването на подобно право може да предизвика безредици, смут и дори убийства (както ще видим при разглеждане на френските събития от 7 януари 2015 г.).

3. Свободата на словото, разглеждано от две гледни точки.

Проблемните въпроси и споровете относно разбирането на свободата на словото най-често се въртят около две главни схващания за това човешко право: разбирането на вярващите и разбирането на невярващите (атеистите). И едните и другите имат своите доказателства и основания и постигането на някакво съгласие между тях най-често е невъзможно. То е невъзможно преди всичко поради факта, че за вярващите тяхната религия не е само набор от предписания и култови практики, но преди всичко тя е светоглед и виждане и усещане за света и за човека в света; тя дава на вярващия отговори за най-важните за живота му въпроси на битието и на човешкото съществуване, а тези отговори и виждания за света и човека означават за него много повече от неговите възгледи за светската политика или светската естетика. Атеистите (а до голяма степен и секуларистите) имат съвършено друг светоглед и разбиране за човека и света и те често виждат неговото бъдещо развитие поставено само на основата на човешкия разум и логика и само при условие, че религията престане да съществува в умовете на хората и въобще като практика в света.

Немалко атеисти (а също и секуларисти) обвиняват вярващите в многобройни грехове, особено от близкото минало, а мнозина са и онези, които посочват десетки и стотици примери от свещените книги на вярващите, в които цари (според тях) само насилие, нетолерантност и заповедничество без участието на човешкия разум. Макар правата на човека да имат нравствена стойност, то тяхното разбиране се свързва изключително с практическия живот на човека. „Правата са нравствени принципи (т.е. служещи на живота средства), които определят свободата на индивида да действа в конкретен социален контекст. (…) Правото на свобода на словото означава признаване на факта, че хората могат да живеят мирно един с друг само ако те могат свободно да изразяват своите мисли, независимо от това какво другите мислят, чувстват или ‘просто вярват’. Хората се нуждаят от свобода на изразяването, а за да бъде тя правилно установена и поддържана, хората трябва да отхвърлят религията и да приемат рационалните основания на човешките права”, пише Крейг Бидъл (курсивът и единичните кавички в оригинала). 2

Атеистичното мислене не допуска вярата в живота на отделния човек и на обществата като цяло, за него единствено рационалното и разумът са главните обективни средства, с които човек опознава себе си и света. „Разумът е единственото обективно средство за общуване и разбиране между хората; когато те общуват помежду си на основата на разума, тогава реалността е техният обективен стандарт и рамка на живота. А когато човек твърди, че притежава свръхестествени средства за получаване на знания, то тогава не е възможно да съществува никакво разсъждение, общуване или разбиране между хората,” пише друг автор-атеист. 3. Посочват се християнски мислители и автори, които уж не допускат участие на разума във вярата и в живота на вярващия, мнозина дори се гневят, че християните възприемат истини от Бога, които очевидно противоречат на техния здрав разум. „Човек трябва да се подчинява на Божествения авторитет, а не на собствения си разсъдък, макар разумът ни да ни говори съвършено ясно и с най-голяма очевидност тъкмо обратното,” един автор цитира Рене Декарт. 4

За разлика от вярващите, атеистите не могат да проумеят и яростно не приемат съгласуването (или подчиняването) на човешкия разум с Божията воля, която се приема от християните като най-истинният критерий за техния живот и на която те изцяло подчиняват волята си и всеки аспект на тяхната дейност и живот в Църквата. „Когато съзнанието на човека му казва, че нещо е правилно и същото това нещо се потвърждава и от Божията воля, тогава съзнанието му е правилно и разсъжденията му са верни, а когато съзнанието на човека му казва, че нещо е правилно, но същото това нещо е противно на Божията воля, тогава разумът му разсъждава погрешно и му нашепва лъжи”, пише друг автор-атеист.5

За вярващите противоречие между разума и вярата на човека няма и не може да има. Същото се отнася и до разбирането на правата на човека и на свободите, които изконно характеризират всяко човешко същество. Религиозните хора разбират, че свободата на словото не е слободия, а отговорност и съгласуване на човешката воля с Божията воля. Те най-добре схващат, че може всичко да е позволено на човека, но че не всичко му е полезно (срв. мисълта на апостола, който казва: „Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно” (1Кор. 6:12). Вярващият знае и вярва, че една свобода е истинска, само ако тя произтича от Бога и е насочена към прослава на Твореца, а не на творението. Той знае, че няма безгранична свобода, че тя неизменно е свързана с категориите добро и зло, истинно и лъжовно, справедливо и несправедливо и т.н. Той съзнава какво е свято и свещено за един човек, и какво е мнима святост и мнимо почитане.

Съвременните условия на живот посочиха на вярващите, че вековната основа на европейската цивилизация – християнството – бе изоставена от атеистичното и секуларистко мислене и бе заменена със собствено човешко мислене и прилагане в живота на собствените прищевки на отделни хора и обществени групи, които са отстъпили от всякакви нравствени принципи на живота и са ги заменили с техни собствени възгледи за хората и за света. В едно заявление за свободата на словото и оскърбяването на чувствата на вярващите, прието от религиозния съвет на Русия, състоящ се от представители на всички обществено значими религии в страната, се казва:

Свободата и правата на човека винаги са се разбирали от религиите като израз на признаване на изключителната ценност на всяка човешка личност. С развитието на секуларизацията високите принципи на неотнимаемите права на човека започнаха да се осмислят извън връзката им със сакраменталните измерения на живота, а защитата на свободата на личността се трансформира в защита на своеволието, което открива пътя на неморалното, безграничното удовлетворение, анархията и тиранията. Не одобряваме либерално-секуларния и релативистки подход към осмисляне на свободата, според който не съществуват никакви абсолютни ценности и критерии, а благосъстоянието се признава за единственото нещо в живота, към което човек има смисъл да се стреми. Свободата загуби нравствения си ориентир и се превърна в идол, съсредоточавайки се само върху удовлетворяване на собствените потребности, включително „свободата” да са надсмиваш над онова, което е свято за другите. Това положение на нещата е несъвместимо с истинското достойнство и величие на човека. Индивидуалната свобода трябва да се подчинява на принципите за справедливост, човечност и общото благо. Свободата е неразривно свързана с отговорността. 6

Посочените две главни мнения относно свободата на словото, както и въобще правата на човека, определят и съвременната политическа и идеологическа ситуация в Европа, а също така и в други страни на т.нар. либерална демокрация. Наред с тях съществуват и други възгледи за света и човека и неговите права и свободи, но техният глас е значително по-слаб и незабележим: главната борба днес е тази между атеизма и секуларизма, от една страна, и религиите, от друга страна. Борбата в действителност е по-скоро тази на атеистите срещу религиите, отколкото на вярващите срещу атеистите: християните съзнават, че да обичаш Бога и ближния си е една от първите заповеди, които всеки трябва да изпълнява, и така те живеят църковен живот в своите общини и с надежда отправят молитви към Бога, че Той ще обърне сърцата на онези, които живеят само чрез разума си и ще отвори очите на онези, които освен човешкия свят и света на природата не виждат духовното в творението, нито пък самия Творец.

4. Свободата на словото на дневен ред след 7 януари 2015 г.

Събитията в Париж, свързани с терористичното нападение на мюсюлмани-джихадисти срещу издателството на „Шарли Ебдо“, е израз на отдавна назряващ конфликт между светското и секуларно мислене и възгледите на вярващите относно нравствените стойности в живота на хората и по-специално в техния собствен живот. Актове на насилие се извършват почти всекидневно, включително убийства 7 и парижката трагедия е един от поредните подобни актове. Но той придоби значимост, защото буквално бе следен от целия свят чрез камерите на издателството и магазина на еврейската община, където терористичният атентат бе продължен. Значимостта му бе свързана и с въпросителните, които възбудиха обществеността и я накараха отново да разсъди върху въпроса за свободата на словото и степента на неговата проява и граници на приложение.

Тези събития дадоха възможност на мнозина да проумеят, че свободата на словото не е абстрактна категория, която като някакъв принцип просто трябва да бъде спазван, а има дълбоко практическо значение в живота на отделния човек и на обществата като цяло. Разбра се, че „свободното слово” (било устно или писмено, или карикатура или произведение на изкуството) за едни означава усилване на омразата и ненавистта на други, както и обратното – светогледът и вярванията на едни означават непозволяване на други да изразяват свободно мислите си чрез думи, писмено, чрез медиите или по друг начин. Хората разбраха, че тук става въпрос за два съвършено различни светогледа, които не могат да намерят допирни точки помежду си. Ако това е така, какво може да бъде направено? Това означава ли, че атеистите винаги и всякога ще воюват срещу вярващите или вярващите ще се борят с всякакви средства срещу атеистичната и секуларна власт и самите атеисти и невярващи? Не, не означава: в съвременния свят насилието, независимо от къде и от кого произтича, се осъжда както от атеистите, така и от здравомислещите вярващи (защото вярващите действително са здравомислещи, а не фанатици със захлупени очи, както понякога биват представени от някои атеистични организации).

Събитията в Париж отново възродиха дебата за това доколко западноевропейците познават традицията на другите народи, техните културни и религиозни вярвания и социални практики и доколко те приемат религиозните им убеждения. Със съжаление се потвърждава, че западноевропейците могат и да ги познават, но не ги приемат, защото те не отговорят на „ценностите” на секуларизма, приет от тях като нещо свещено и ненакърнимо. От друга страна се задава въпросът: защо трябва да се мисли, че всеки конфликт между религията и свободата на словото (както се разбира от секуларистите и атеистите) трябва да бъде разрешаван в полза на свободата на словото? Най-често практиката е такава. Но в интерес на истината трябва да се посочи, че съществува и друга практика, според която един спорен въпрос може да бъде разрешен и в полза на религията, например практиката на Европейския съд по човешките права показва, че невинаги конфликтът между двете е в полза на свободата на словото (срв. примерите, посочени в статията на Дмитрий Вовк и Елена Уварова, където съдът взема страната на религията). 8

Терористичният акт отново постави на дневен ред въпроса за това доколко човек може да бъде свободен в изразяването си. Независимо от определенията на конституциите и на други закони на отделните държави (включително международни конвенции), където свободата на изразяването може да бъде ограничавана, ако чрез нея може да бъде нарушен обществения ред, да се вършат престъпления, да се създават безредици и хаос или да се нарушават други конституционни права и свободи на гражданите, случаят с Шарли Ебдо показа, че секуларната държава не можа да предотврати нито безредиците, нито престъпленията, нито нарушаването на правата на другите. Държавата се видя принудена да приеме, че свободата на словото не може да стои над всичко и над всички и че всяко свободно слово може да бъде изразявано само в конкретен контекст и по конкретен повод, при което чрез него да не се провокират другите и да не се създава напрежение в обществото, а още повече омраза и насилие. Някои разбраха, че свободата не може да бъде слободия, и въпреки това мнозинството продължи да проповядва абстрактния принцип: „никой не може да затвори устата на свободното слово”! Никой не поясни какво означава „свободно слово” и изглежда не беше необходимо, защото за атеистите по-важно бе да провъзгласяват принципа на свободата на словото сам по себе си, като някаква теоретична истина, без връзка с конкретни общества и групи от хора и без каквато и да е връзка с конкретни събития или конкретна ситуация в дадена страна.

Събитията в Париж обаче не дадоха отговор на въпроса за това как хората в своите културни общности възприемат света около себе си и по какъв начин това възприемане рефлектира върху техните взаимоотношения с другите хора. Атеистичните обществени формации не само отричат религията, но са и твърдо убедени, че бъдещето на света е само на свят без религия. Същевременно те проповядват някаква своя религия, защото почитат за свещени немалко неща в живота си и в живота на собствените им общества. За западния задоволен гражданин заплатата е свещено нещо, почивката също е свещено нещо и никой не трябва да му я нарушава, свободата е свещено право, дори и здравето е свещено и държавата е длъжна да се грижи за здравето на човека като за най-голяма ценност. Да не говорим за стремежа към благосъстояние и просперитет – това е едно от най-свещените неща, към които човек може да се стреми в живота си. И тъй като атеистите отричат Бога и религията, те не знаят (или не искат да знаят) какво е богохулство, какво е светотатство, какво е отнемането на вярата на човека, който живее с нея и с нея умира, защото тя е най-ценното нещо в живота му.

Работещите в Шарли Ебдо не искат да знаят дали с карикатурите си богохулстват или светотатстват – за тях най-важен е абстрактният принцип: свободен съм да говоря каквото искам, да пиша и изобразявам каквото искам, независимо от всякакви други обстоятелства в света (с изключение на описаните в законите случаи на ограничаване на свободата). Словото, перото и четката на атеистите са насочени не само към мюсюлманите, но и към всички вярващи. Интересното в този случай е фактът, че държавата не разглежда подобно поведение като предизвикващо безредици и като провокиращо омраза и насилие, а го схваща като проява на постигнатите с толкова усилия принципи на либерализъм и демокрация. Наистина, трудно е да се обясни на атеист какво е богохулство и светотатство, но събитията в Париж показаха на практика, че богохулство и светотатство съществува и че хуленето на Бога (независимо за коя религия става въпрос) и непочитането на светините на религията са главната основа на безредиците, престъпленията и убийствата. Последните не могат да бъдат толерирани и всеки акт на насилие трябва да бъде осъждан. Но интересното в случая е, че „свободното слово” също може да бъде (и то е) изключително мощен акт на насилия върху съзнанието и вярванията на хората: насилието не е само в оръжието, но и в мислите, думите и изразните средства на човека. Ако атеистите разбираха Христовите думи, че от злите мисли се раждат зли дела, тогава навярно щяха да разсъждават за свободата на словото от гледна точка на доброто и злото, което тя може да предизвика (защото тази свобода може да породи и много добри неща, а в случая от Париж тя породи и много злини).

5. Свободата на словото след Парижките събития.

На практика малко се промени в разбирането за свободата на словото след събитията в Париж от 7 януари 2015 г. Светската държава продължава да настоява за спазване на свещения принцип за правото на всеки човек свободно да изразява мислите си чрез думи, писмено, изображения и т.н., стига това да не накърнява правата и свободите на другите. И все пак тези събития поставиха на дневен ред изясняването на редица въпроси, които трябва да бъдат решавани в близкото бъдеще, ако народите продължават да настояват, че само мирното съвместно съществуване може да бъде гаранция за еднакво развитие на всеки член на обществото и на народите като цяло според техните възгледи и убеждения за света и за хората в него. Всички са убедени, че войните и тероризмът не решават положително никой въпрос, а само изострят обстановката и могат да доведат до възраждане на тоталитаризма и тиранията (каквото наблюдаваме в Ислямската държава на Ирак и Левант, ИДИЛ). Но как да се постигне мир в обществото, след като в него се наблюдават такива противоречиви тенденции, особено свързаните с културните особености на отделните обществени групи, включително техните религиозни възгледи? Нека се опитаме да разгледаме някои от тези наболели въпроси, без да даваме някакъв определен отговор. Не че не можем да дадем отговор: от християнска гледна точка отговорът на тези въпроси е съвършено ясен и еднозначен и това бихме могли да сторим още тук и сега; целта ни обаче е въпросите да бъдат поставени и всеки да разсъди върху тях от своя гледна точка.

Днес съществуват няколко главни тенденции на развитие на въпроса за правата на човека и свободата на словото. Първият очевиден факт е този, че те възникват като реакция на народа срещу властта и управляващите (срв. историческия преглед на първия етап на възникване на правата на човека): народът получава определени права като защита срещу своеволията и беззаконието на управляващия. Природата на правата на човека (тяхното възникване и оформяне като такива) е такава, че народът претендира да има конкретни права по отношение на дадено потисничество или дадена несправедливост, а властващият (кралят, правителството) е длъжен да осигури тези права на всички хора. Днес , обаче, за право се обявява нещо, което не произтича от народа, нито е в интерес на народа, а се „измисля” от група хора и служи на интересите само на малка част от народа (макар и да се твърди, че дадено „право” е в интерес на целия народ). Това е особено нагледно в случаите на защита „правата” на някои малцинствени групи, такива като хомосексуалистите и хомосексуалния „брак”, или защитата на абортите, евтаназията, някои биомедицински технологии и т.н.

На второ място трябва да се посочи, че атеизмът продължава да игнорира традициите и вярванията на отделни обществени групи и отказва да разбере религиозните убеждения на вярващите. Атеистичната и секуларна държава продължава да настоява, че единствено разумът и рационалното в човека е двигателят на прогреса и основа за равноправие между всички хора в едно общество и в света като цяло; атеистичната власт е убедена, че позволяването на религиите да имат глас в политиката и социалния живот ще доведе до още по-големи несправедливости в обществата.

На следващо място трябва да се отбележи фактът, че на практика атеистичната държава е двулична в отношението си към отделните обществени групи. Тя по всякакъв начин защитава атеистичните устои на своето управление и на поддръжниците ѝ, но си затваря очите пред несправедливостите, на които са подложени вярващите. Веднага след събитията в Париж Амнести Интернешънъл разкритикува френското правителство за поредицата от арести, които то направи след нападението срещу Шарли Ебдо, като по-голямата част от тези арести са срещу хора, които имат мнение, различно от това на управляващите. От Амнести посочват случая с пияния мъж, който възхвалявал нападателите и казал на полицията: „Надявам се вие да сте следващите жертви”, за което бил осъден на четири години затвор. Директорът на Амнести за Европа Джон Далуисен казва: „Трябва да затваряте престъпниците, но не по начин, който подкопава самата идея за свобода на словото”. 9 Значи за атеистите и секуларистите е възможно да реализират правото си на свобода на словото, но не и за мюсюлманите. Френският закон не позволява осмиване и сатира, насочени срещу евреите, но същото не се отнася до мюсюлманите: те могат „свободно” да бъдат осмивани и окарикатурявани. По време на лондонски протести срещу насилията в ивицата Газа от страна на еврейските сили за сигурност отпреди няколко месеца, някои демонстранти носеха плакати с надписи „Хитлер бе прав” и „Хитлер трябваше да си свърши работата докрай”, и тук възниква недоумението: как държавата може да допусне съзнателни и трезви демонстранти да използват „свободата на словото” си по такъв начин,, но да не допусне един пияница да казва, че терористите от Шарли Ебдо са прави?

Четвърто, атеисти и секуларисти продължават да обвиняват вярващите за грехове, за които те вече не носят отговорност. Немалко се изписва и изговаря днес относно империалистическата политика на християнските държави от близкото минало, за насилията, вършени от църковници срещу отделни хора и срещу деца, за кръстоносните походи, за проявите на насилие от страна на отделни християнски общности срещу други такива, и т.н. Интересното е в това, че атеистичната власт като че не забелязва, че християните се поучиха от грешките си и към днешно време християнските общини се стремят да приложат на практика Христовите заповеди за любов към Бога и към ближния. Те като че не забелязват и неимоверните усилия, които редица християнски организации полагат в много бедстващи райони на света и помагат на бедни, гладни, бездомни, преследвани, насилвани, при това безрезервно и с най-голяма отговорност за бъдещето на онези, на които се помага.

В същото време атеистите не само не се поучиха от близката си история, когато искаха насила да премахнат всяка религия от лицето на света, но продължават да настъпват срещу религията, но вече с други средства и друг подход. Настъплението им днес засяга самата същина на човека и на човечеството като цяло. Те дотолкова са заслепени от стремежа си за построяване на рай на земята, че започнаха да смесват понятията на човешкото съществуване и нравствените норми на човечеството, и то до такава степен, че нарекоха бялото черно и черното бяло. Добродетелите те нарекоха грехове и беззаконие, а грехът нарекоха добродетел и най-голямо достояние на човечеството. Как иначе може да се тълкува движението на атеисти и секуларисти за узаконяване на „брачното” съжителство на хомосексуалисти, които имат „правото” да осиновяват деца, и как да се тълкува намерението на светската власт да въведе в училищата сексуално (да разбираме – порнографски-извратено) обучение още от първи клас? 10 Узаконяването на беззаконието е още една стъпка към приближаване на атеистичната държава към състоянието на Содом и Гомора. Но атеистите няма как да разберат, че след подобно беззаконие идва унищожението: унищожение или от страна на природата (която изглежда няма как да „превъзмогне” усилията на рационалистите да построят греховен рай на земята и ще си отмъсти рано или късно), или от страна на Бога, Който ще съди както вярващите, така и онези, които не са пожелали да повярват в Него и не са Го следвали, според както Той повелява.

И накрая, главният проблем на атеистичната власт и на атеистичното мислене като цяло е този, че те не разбират или не искат да разберат светогледа на вярващия, докато вярващите разбират светогледа и въжделенията на атеистите. Този факт има огромно значение за бъдещето на човечеството, защото неразбирането (т.е. невежеството) е една от главните предпоставки за вражди, омраза, битки и войни. Когато разбереш какво се таи в душата и сърцето на твоя ближен, тогава най-добре разбираш какво е необходимо и за двамата, та живеейки в мир и разбирателство, да постигнете единство в мисли и дела. Когато не искаш да разбереш и дори да чуеш какво мисли и чувства твоя ближен, тогава настъпва насилието и тоталитаризмът. Християните не само са твърдо убедени, но те на практика спазват Христовите думи: „Всичко, което искате да ви правят човеците, същото правете и вие на тях; защото това е законът и пророците. (Мт. 7:12) Ако една атеистична власт желае да се вслуша в гласа на вярващите и да се отнася с тях така, както тя желае да се отнасят с нея, тогава разбирателството между властта и религиозните членове на обществото ще има много по-голям успех, отколкото своеволното разбиране на свободата на словото като слободия и „право” да говориш и вършиш всичко, което ти дойде на ума и на устата (перото, четката и т.н.).

Резолюцията на Съвета на Европа за защита на религиозните и публичните права на християните, наречена „Преодоляване на нетолерантността и дискриминацията в Европа и особено проявите им към християните” 11 е един плах опит на секуларното мислене да погледне на християните и техните нравствени послания с по-благоприятен поглед, и този опит трябва да бъде последван от още стъпки за възстановяване на някои отдавна „забравени” християнски норми на живот в обществените отношения. Не защото тези норми са най-добрите и най-приемливите за всички членове на обществото, а защото те са единствените, които могат да позволят на отделните общества да вървят към бъдещето не като към път на самоунищожение, а път на братство и любов – за вярващите това е път към братство и любов в Христа, а за невярващите това може да бъде някакъв абстрактен път на „права и свободи”, които имат християнска основа и които дават истински правилна насока на развитие на което и да е общество в света и на който и да е отделен човек на това общество.


Всички права запазени © 2015. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


Д-р Валентин КожухаровД-р Валентин Кожухаров е преподавател-богослов и мисионер. Спомага за диалога между православни и неправославни. Преподавал е в православния богословски факултет на Великотърновския университет и в руски православен институт в Москва. Работил в Отдела за религиозно образование и катехизация на Московската Патриаршия. От 2009 г. е лектор на свободна практика и преподавател по християнско образование и мисиология в Института по мисиология за централна и източна Европа в Хайлигенкройц, Австрия и в богословски колежи във Великобритания. Ръководител е на докторанти и член на изпитна комисия по мисиология. Автор на 5 книги, над 40 статии и участия в над 80 международни научно-богословски конференции и семинари.

Бележки и цитирана литература

1. Не трябва да мислим, че народът винаги е бил безгласен по отношение на управляващите: човешката история ясно посочва, че всяка една власт в една или друга степен се е съобразявала със способността на народа да упражнява известно влияние върху властимащите

2. Craig Biddle, “Religion vs. Free Speech”, in: The Objective Standard, Vol. 1, No. 2, pp. 3-7.

3. The Philosophical Works of Descartes, translated by Elizabeth S. Haldane and G. R. T. Ross, London: Cambridge University Press, 1973, vol. I, p. 253.

4. The Philosophical Works of Descartes, translated by Elizabeth S. Haldane and G. R. T. Ross, London: Cambridge University Press, 1973, vol. I, p. 253.

5. Robert C. Mortimer, Christian Ethics, London: Hutchinson’s University Library, 1950, p. 8.

6. Срв. http://www.patriarchia.ru/db/text/3966511.html

7. През май 2013 г. двама мюсюлмани убиха британски войник в Лондон, оставиха се да бъдат заловени от полицията, за да могат да кажат, че убийството е заради многото убити мюсюлмани от страна на британски войници, служещи в Близкия Изток, срв. http://en.wikipedia.org/wiki/Murder_of_Lee_Rigby.

8. http://www.eurointegration.com.ua/rus/experts/2015/01/9/7029468/

9. Цитат по изданието на Хъф поуст „Религия”, срв. http://www.huffingtonpost.com/2015/01/27/free-speech-france-charlie-hebdo_n_6550240.html.

10. Срв. едно подобно развитие на нещата в Англия: http://svobodazavseki.com/blog/item/181-zadalzhitelno-seksualno-obuchenie-na-petgodishnitess-razum-i-bezumie.html.

11. Текстът на резолюцията: http://svobodazavseki.com/blog/item/177-preodolyavane-na-netolerantnostta-i-diskriminatsiyata-v-evropa-i-osobeno-proyavite-im-kam-hristiyanite.html.