Печат

Свободата на словото срещу свободното слово: недискриминацията срещу морала

Иван Груйкин

Свикнали сме да приемаме втората половина на XX и началото на XXI век като триумф на идеята за човешките права. Прогласените във Всеобщата декларация за правата на човека на ООН от 1948 г. принципи се превръщат в гранична линия в битката на западните демокрации срещу тоталитарната комунистическа система. В края на 80-те години Западът печели тази битка, което естествено превръща правата на човека в незаобиколим стандарт, водеща правна доктрина, мярка за цивилизованост и развитост на обществата.

Самата концепция за човешките права естествено търпи развитие и детайлизиране във времето. Това може да се каже и за едно от фундаменталните права по член 19 от Всеобщата декларация за правата на човека: „Всеки човек има право на свобода на убеждение и на изразяването му; тази свобода включва правото безпрепятствено да се придържа към своите убеждения, както и правото да търси, да получава и да разпространява информация и идеи чрез всички средства и без оглед на държавните граници“. Свободата на изразяването на мнения, включваща и свободата да отстоява своето мнение, да се получава и да се разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти, получава известни ограничения в Конвенцията за правата на човека и основните свободи – като условието е тези ограничения да са „предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност, териториалната цялост, за предотвратяване на безредици или на престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или на правата на другите, за предотвратяване на изтичането на секретна информация или за поддържане на авторитета и безпристрастността на правосъдието“.

Забраната за дискриминация е естествена част от защитата на човешките права и разширяването и детайлизирането ѝ изглеждат напълно логични и приемливи. Конституцията на България от 1992 г. определя кръга на признаците, по които не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии – това вече са „раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние“. Приетият през 2003 г. Закон за защита от дискриминация разширява тези критерии и забранява всяка „пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние“.

Голямото предизвикателство днес е съчетаването защитата на двете фундаментални права – свободата на изразяване на мнение, от една страна, и равенството на всички граждани, забраняващо всякаква дискриминация – от друга. Ако свободата на словото не е абсолютно право и подлежи на законови ограничения, можем ли да приемем същото и за забраната за дискриминация – и до каква степен? Дали съвременните юридически правозащитни конструкции – в това число и тази за свободата на словото с увеличаващите се негови ограничения, не се превръщат в нова идеологическа догма, застрашаващи самия фундамент на свободата, от която тези конструкции са възникнали и са се развили?

Водещият пример за този дебат е ясен на всички. Може ли свободата на изразяване, основана на определени религиозни разбирания, да бъде ограничавана като нарушаваща забраната за дискриминация на определена категория граждани, които могат да се почувстват засегнати? Може ли изразяването на християнското разбиране за противоестественост и морална недопустимост на хомосексуализма да бъде ограничавано заради недопустимостта хората с хомосексуална ориентация да се чувстват засегнати и дискриминирани? Кое е доминиращо – свободата на изразяване на убежденията (в това число – религиозните), или постигането на абсолютна толерантност и недопустимост на каквато и да е дискриминация? Какво съществено се промени в бита и мисленето на западния човек, за да се появи този проблем, изглеждащ немислим допреди 20 години?

Една очевидна промяна – драстично е намаляла степента на религиозност. Все повече хора декларират атеистичните си възгледи, или религиозното им чувство е въпрос на семейна традиция или навик. Бог е свален от пиедестала, а името Му е предмет на всевъзможни шеги и произволна употреба.

Радикално е променено отношението към сексуалността, брака, семейните отношения. Отношението към хомосексуалността е въздигнато в критерий за цивилизованост. Узаконяването на еднополовите бракове и правото да осиновяват и отглеждат деца изглежда необратим процес. Честата смяна на интимния партньор е неразделна част от модерното разбиране за лична свобода и право на избор.

Променена е и самата същност на семейните отношения. Съпрузите са все по-независими и свободни един от друг, всеки има своето лично пространство. Децата отрано учат своите уроци за лична неприкосновеност, самостоятелност и успех в живота. Подчинението на родителите е обществено неприемливо и обявено за вредно за децата, множат се законите, защитаващи децата и тяхното достойнство и свобода от собствените им родители.

Модерният човек на Запад днес изглежда напълно еманципиран от каквито и да е морални ограничения или дълго съществували културни навици. Младото поколение намира своите идоли сред напълно разкрепостените музикални и филмови звезди, модни икони или спортни величия. Всичко е позволено, в преследването на успеха няма ограничения, работи се 24 часа на ден, седем дни в седмицата (разбира се – и в неделя), успехът е над всичко.

Да, така е, но какво лошо има в това, и каква е връзката със свободата на словото? Нека се опитаме да разсъждаваме докъде могат да ни доведат описаните по-горе тенденции. Сигурен съм, че това ще предизвика досадните усмивки на мнозина, но нека за миг си припомним архаично звучащите ни Десет Божи заповеди – защото горните примери са най-разпространените днес техни нарушения: „Да нямаш други богове освен Мен...; не си прави кумир...; не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог...; шест дена работи и върши в тях всичките си работи...; почитай баща си и майка си...; не прелюбодействай...“ – всички тези правила днес са далече захвърлени от модерния западен човек, който се чувства достатъчно силен сам да управлява собствената си съдба. Без Бог, без господар. Самата мисъл, че трябва да се подчинява на някакви правила извън собствените му представи, вкусове и желания, е унизителна за този нов господар на всемира. Малцина днес вярват, че повсеместното нарушаване на библейските правила може да бъде проблем за отделния човек и за обществото.

Да, наистина, съвременният човек е знаещ, можещ, способен да ръководи съдбата си, претендиращ да влияе на света около себе си. Мнозина са твърдо решени да спасят планетата от разрушителната дейност на човека. „Майката природа“ няма да търпи промяната на екологичното равновесие. Защо обаче продължаваме да се заблуждаваме, че можем да нарушаваме правилата на Твореца за човешкия живот и поведение?

Нека да разсъждаваме логично. Надали някой може сериозно да твърди, че човекът е творецът, законодателят на този свят. Не подлежи на никакво съмнение обратното – човекът е следствие, продукт, резултат, а не господар на света. Недостъпните за човешкия ум хармония и съвършенство на заобикалящата ни действителност категорично показват творец, дизайнер, законодател, съвършена първопричина за света, част от който е човекът. Безспорно е съществуването на физически, химически, математически, биологически и други материални закони, които не зависят от волята на човека – последният може само да напредва в относителното им познаване и използване.

Загуба на здрав разум и смисъл е отричането на тази подчиненост на човека и необходимостта той да се съобразява с правилата на Вселената. Възможно ли е обаче да приемаме, усвояваме и спазваме само материалните правила за света, и да отхвърляме съществуването на правила за личния живот, човешките взаимоотношения, общественото поведение? Да отричаме детерминираността на половете, различната им роля в изграждането и развиването на семейството? Може ли да съществуваме като човешки род без общоприети базови представи за добро и зло, възможно и недопустимо, морално и укоримо? И дали подобни морални представи могат да бъдат изградени на основата единствено на базата на човешкия опит, човешката природа, човешките желания и стремежи – без наличието на ориентири, стоящи извън и над самия човек?

Ако сме непредубедени и честни – няма как да сбъркаме отговорите на тези въпроси. Противоречиви базови морални критерии без съмнение ще разрушат интегритета на обществото и са предвестник на неговия упадък. По същия начин, по който би се стигнало до разруха при липсата на общовалидна правна (юридическа) система от правила. Да, разбира се, възможно е разбирането за моралните устои на западния свят да бъде постигнато и чрез пълното разрушаване на традиционния морал, основан на християнската ценностна система. Може ли обаче нашето въображение да си представи докъде може да се стигне при този подход? Днес еднополовите бракове изглеждат неизбежна алтернатива на традиционното семейство. А какви ще са утрешните ни аргументи срещу приемането на семейство от трима или повече човека? С какви морални основания ще се противопоставим на брачна връзка между човек и животно – щом като това е волята на човека, не пречи на другите и след като (видимо) домашния любимец не възразява?

Нека не се заблуждаваме от масовото възмущение от това приемане днес – подобна е била и масовата реакция от допускането на хомосексуален брак само преди няколко поколения. Аргументът, че хомосексуалността е по рождение и това е достатъчна причина за пълното ѝ и безкритично приемане, е следствие на приемането на човешката природа като единствен легитимен ориентир за допустимо лично и обществено поведение. Дори да се съгласим напълно с тезата за биологичната предопределеност на хомосексуалността – защо това трябва да означава, че е нещо добро и заслужаващо приемане и поощрение? Психическите разстройства, вродени или придобити, се лекуват – при цялото уважение към личността на засегнатия. Със сигурност могат да се намерят „научни“ доводи и за биологичната предопределеност на склонността към убийство, самоубийство, насилие, лъжа, някои редки (днес) сексуални отклонения – и тогава ли ще поощряваме публичната изява на неповторимата човешка индивидуалност?

Нека не се подлъгваме по всяко колективно умопомрачение на масата, охотно приемаща поредното извратено мнение за интересно, авангардно и хуманно. Галещата слуха ни мантра, че добро и важно е единствено това, което чувстваме, желаем и правим, и че не трябва да спазваме никакви външни (още по-малко – божествени) морални ограничения, е само първата крачка към масовото цивилизационно самоубийство на западните общества, което се разгръща пред очите ни. Човекът-консуматор с неговите страсти и желания е в основата на нова идеологическа догма, която отхвърля всякакви остатъци на плурализъм, свободно мислене и свободно говорене. Конформизмът и моралният релативизъм са новата официална религия, която ревностно отхвърля всички останали. Отстояването на различни позиции е забранено, демагогията и лъжата могат да обяснят всяко ново безумие. Противниците на еднополовия брак са заклеймявани като ограничени хейтъри, неприемащите аборта – сочени като тесногръди отрицатели на женската свобода и достойнство, а отхвърлящите политическата коректност – обвинявани в ретроградност врагове на социалния мир.

Аз съм прекарал много години от живота си в тоталитарна идеологическа система и намирам огромна прилика в състоянието на свободата на мисълта и свободата на изразяване и мнение в една комунистическа страна в Източна Европа преди 25 години и днешното положение в Западна Европа и САЩ. Ограничаване свободата на словото, за да не бъде засегнат някой – каква е разликата дали се цели защитата на тоталитарна партия или на фаворизирана от догмите на политическата коректност група? В демократичната правова държава защитата на правата на засегнатите трябва да се гарантира от независимата съдебна система – а не от идеологически рестрикции. Разбира се, има огромна разлика във формите на ограничаване на свободата, но аз мога да доловя приликите. Днес в Европа и САЩ все още не хвърлят в затвора за публично изразено мнение, но нека си помислим до какво ще ни доведе триумфът на политическата коректност и заклеймяването на свободата на словото като „говорене с езика на омразата“? Резултатът от тази законодателна тенденция е очевиден – узаконяването на нов идеологически тоталитаризъм, опитващ се да трансформира традиционното общество според извратените представи на агресивни либерални гурута. Не бива да се подвеждаме пред възможността днес все още да говорим свободно – видимото игнориране и демонизиране на намаляващите гласове на инакомислещите може да се окаже само началото.

Но нека да си представим какво би се случило по-нататък, ако се съгласим с върховенството на абсолютната толерантност, основана на човешката природа и желания като единствено допустим морален критерий. Разбира се – Църквата трябва да бъде напълно неутрализирана. Първоначално ще бъде обявено за незаконно проповядването за грях и за Божественото наказание. Всякакви морални оценки ще бъдат забранени. Първо – защото е дискриминационно и се говори с „езика на омразата“, и второ – насажда се страх, а това е вредно за хората, които не трябва да се страхуват от нищо. И разбира се – как може някой да претендира да бъде единствено прав – това е нетолерантно и обижда инакомислещите! Законът все повече ще защитава децата от техните родители и от ограниченията на семейната среда – това допълнително ще разруши остатъците от семейството. Държавата и нейните институции ще останат единствен авторитет и мерило за човешко и обществено поведение – с всички произтичащи от това последици. Все по-независими от всякакви остатъци на традиционния морал, атомизирани, възпитавани и ръководени от всесилната държава индивиди ще възпроизвеждат нови биологични единици, чиито характеристики днес няма смисъл да се опитваме да си представим. Възможно е новите хора да бъдат и технологично създавани от всесилната държава, а традиционното възпроизвеждане (заради неговия политически некоректен и облагодетелстващ хетеросексуалните двойки характер) – официално забранено? Какво ли бъдеще очаква децата ни?!

Какъв избор имаме? Тръгнахме от допускането за върховенство на човешката природа и ескалиращите ѝ желания, гарантирани от тоталната държава, и стигнахме до стряскащи фантастични кадри от едно възможно бъдеще, което може би не е толкова далеч. Човекът е бог и няма други богове освен него. Другата възможност – вечни Божествени правила, с които човекът трябва да се съобразява: Страхът от Бога е начало на мъдростта; Да нямаш други богове; Почитай баща си и майка си; Не прелюбодействай; Не кради; Не убивай; Не лъжесвидетелствай; Прощавай; Обичай ближния си като себе си; Обичай враговете си!

Можем ли да си представим по-съвършена морална система, която да бъде основа на човешкия живот, на човешкото общество? Възможно ли е хората да бъдат нормални и да пазят правилата за съвместен живот, ако нямат дълбоко вътрешно убеждение за свещения, божествен характер на основните морални понятия и норми? Без страха от Бога забраната да се убива ще тежи колкото правилата за шофиране, здравословно хранене или безопасни условия на труд – и ще бъде нарушавана със същата лекота. И може ли да приемем стандартите за добро и зло, за човешкия живот и морално поведение да бъдат напълно хуманизирани и поверени на една всесилна държава, която да бъде единственият гарант за справедливост, просперитет и щастие. Държава, от името на която някой друг ще дефинира тези понятия вместо нас самите! Готови ли сме за това?

Дори да приемем съществуването на обективна морална система, задължителна за човека защо пък трябва да се ограничаваме с християнството, при наличието на толкова много религиозни доктрини?! Съвременната западна цивилизация, нашата цивилизация, чиято съдба ме интересува, е християнска. Християнски е духът на любовта, прощението, на променения човек, на надеждата и мира. Християнска е и ясната морална система, която разделя греха от благодатта. Съвременният западен свят с неговите човешки права, върховенство на закона, индивидуална свобода и уважение към личността черпи своя дух и принципи от трансформиращата цивилизационна роля на учението на Христос – независимо от самоубийствените опити отново да бъде разпънат и подигран. Свободата и просперитета на личността възникват и се развиват като обществени ценности на християнския Запад – и никъде другаде. Дотолкова християнството е повлияло на мисленето и категориите в живота на западния човек, че дори не се замисляме за това. Тъжната ирония е, че определящият му цивилизационен отпечатък може да бъде видян при познаване на Христовото учение – което все по-малко хора са склонни да направят. Отхвърлянето на християнството от съвременния човекstrong> се прави дори подсъзнателно, емоционално, инстинктивно – като всяка заплаха или само укор за егоистичната му самодостатъчност, материалната му обсебеност, греховната му обладаност. Често се използват исторически примери за политически по своята същност явления (кръстоносните походи, Инквизицията, религиозни войни и конфликти), или се стига до безсмислено битовизиране на вярата – и двете нямащи нищо общо със същността на Христовото благовестие. Но – „който има уши, нека слуша“ (Евангелие от Матея, 13:9).

Преди близо две хиляди години Апостол Павел в своето „Послание към римляните“ предупреждава вярващите в тогавашната столица на цивилизования свят за последиците от отхвърлянето на Бога. Апостолът специално говори за разпространението на хомосексуализма и нарушаването на Божествените морални правила: „Понеже от създаването на света това, което е невидимо у Него – вечната му сила и божественост – се вижда ясно, разбираемо от творенията, така че те са без извинение... Защото... не прославиха Бога... а се извратиха в своите мъдрувания и безумното им сърце се помрачи. Като се представяха за умни, те глупееха... Затова Бог ги предаде на срамни страсти... и понеже отказаха на познават Бога, Бог ги предаде на развратен ум... изпълнени с всякакъв вид неправда, блудство, порочност, алчност, злоба, завист, убийство, свадливост, измама и злонамереност,... богоненавистници, нахални, горделиви, самохвални, изобретатели на злини, непокорни на родителите си, безрасъдни, вероломни, без естествена обич, немилостиви...“.

Да чуем това предупреждение и открито да говорим за него – или да забраним със закон словото на Твореца? Свободата да следваме Бога или свободата от Бога?

Все още имаме избор.


Всички права запазени © 2015. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


i_gruikin_120_01Иван Груйкине завършил юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“ през 1992 г. От 1994 г. работи като адвокат. Интересите му са предимно в областта на нестопанското право и човешките права. Публикува статии в периодичния печат по актуални теми, а така също и анализи на законодателството и практиката на държавните органи в областта на човешките права. Учредител и председател на нестопанската организация “Българско правно дружество” и сдружение „Справедливост“. През годините има многобройни дела срещу незаконни финансови задължения на българските граждани, както и редица колективни искове при масово нарушаване на права от централната и местни администрации. Със съпругата му Блага са дългогодишни членове на Първа Евангелска църква в София, понастоящем живеят в САЩ.