Печат

Свободата на словото – право на истина

Клара Тонева

Днес западноевропейската цивилизация живее с идеалите на „демократичния свят”, а в Европа има стремеж за осмисляне на човешките права и свободи като задоволяване на частните потребности. Правата са резултат от непримиримото противоречие между нуждата от власт и нуждата от свобода, между изискването и отказа, между властта и личността. Оказва се, че трагедията им (както и на политиката) е в „раздирането” на личността (а чрез нея – и на обществото) между покоряването и избавлението, между страха и надеждата. Дали отмина времето на християнските общества и държави и как да се отнасяме към действителността, когато политиката се е превърнала в съвременна религия, а свободата на словото – в човешка гордост? И още – имаме ли нужда от защита, за да познаем правилно тази Европа, в която живеем днес? Това са въпросите, поставени на преден план през последните месеци, когато беше огласена декларацията на ПАСЕ за защита на християнството в Европа, за мнозина провокирана от терористичния акт срещу френските журналисти.

Къде да търсим сърцевината на разгорялата се полемика и не се ли таи тя тъкмо във въпроса за свободата и в частност – свободата на словото?

За християнина от основополагащо значение е библейският смисъл на свободата на словото. Осъзнаването на силата и вечността на словото пронизват цялото Свещено Писание – от кн. Битие до кн. Откровение: „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото” (Йн 1:1). В православното тълкуване става дума за предшестващото Слово, което се явява едновременно и Творящо, и инструмент на творението: „Рече Бог: да бъде... Тъй и стана...” (Бт 1:3, 6, 9, 11, 14). В Библията всички земни реалии се съотнасят с небесните и в този смисъл е паралелът между Словото като „оръдие” на Божието творение и словото като оръдие на човешкото съзидание и творчество. Като Логос Словото е извечно; като закон Словото е дадено на човека; като обозначение на предметите и явленията, т.е. като елемент, формиращ човешката мисъл, то е както плод на свободата ѝ, така и източник на същата тази свобода, изначално дадена ни от Твореца.

Първият съзнателен акт на човека, сътворен по Божий образ, е изобретяването на словото: на човека е била възложена задачата да даде названия на всяка жива душа. По Божия воля словото е трябвало да стане и е станало плод на свободното човешко творчество. И тук е отговорността на човека: всяко слово, изобретено от него за обозначаване на създадените от Бога явления, не може да отнема или да изопачава истината, защото то е предназначено за познаване на Истината. Самото съотнасяне на словото със Словото, което е Христос, т.е. Истината, означава, че в Библията свободата на словото се осмисля като право на истина. Право да я търсиш и познаваш, да я придобиваш и свободно (както и отговорно) да я предаваш на другите.

Непослушанието към Бога привнася в света изкривяване на истината, на първичната същност на словото, привнася лъжа, родена от стремежа на прародителите да се оправдаят, прехвърляйки отговорността извън себе си. Оттук – словото може да стане оръдие на злото и на лъжата. Две от Божиите заповеди са: „Не злоупотребявай с името на Господа, своя Бог” (Изх 20:7) и „Не свидетелствай лъжливо против ближния си” (Изх 20:16), и тези две забрани, наложени върху свободата на словото, се съотнасят и със съвременното ограничение на това право. Това, което ги обединява, е забраната (на лъжата, неправдата, неискреността, клеветата). И ако първата забрана се отнася за лъжа пред Бога, то втората е за лъжа пред ближните. Така тези две забрани, наложени на словото, са юридическото оформление на широката свобода, предоставена ни от Бога в областта на словото.

Когато говорим за жизнената необходимост на словото, в Библията се подчертава неговата истинност и мъдрост, а източникът може да бъде само Бог: „Господ ще обяви послание” (Пс 67:12); „Замислите на сърцето принадлежат на човека, но отговорът на езика е от Господа” (Пр 16:1). Образното възвеличаване на словото в Притчи Соломонови подчертава високия му статус в библейското съзнание: „Думата, казана на място, е като златни ябълки в сребърни съдове” (Пр 25:11).

Писанието говори за тези, които „се трудят в слово и поучение”: „Не връзвай устата на вол, когато вършее” (1Тм 5:17–18). Тук вече е видна норма, недопускаща погазването на правото на свобода на словото. В Библията е подчертано признанието на това право за всеки човек, независимо от неговия пол, обществено или имуществено положение (Срв. 2Цар 14:22; Сир 10: 28). Недопускането на преследване на словото, както и неговото пренебрегване, са толкова важни в системата на библейските ценности, че пред тази норма отстъпва изискването за послушание: покорността на жената пред мъжа, както и послушанието на децата пред родителите, не отнемат правото им на слово (Срв. Йн 4:39; Йов 32:9–10).

От обстоятелството, че Бог е носител на истината, не следва лишаване на човека от правото му да я търси, но с ясното разбиране, че мисълта на човека не може да се съизмерва с Божията мисъл: „Защото Моите мисли не са ваши мисли... Моите пътища са по-възвишени от вашите пътища и мислите Ми – от вашите мисли” (Ис 55: 8–9). Тук не става дума за ограничаване на човешкото право на свободна мисъл, а обратно – предначертаният от Бог път на човечеството към познаването Му предопределя и правото на човека на собствено търсене на божествената истина и мъдрост: „Върви по нейните следи, търси я и ще я познаеш. А завладееш ли я, не я изпускай!” (Сир 6:28). Словото е оръдието на това търсене и извън него няма път към познание на Бога и Неговата мъдрост: „Не се въздържай да говориш, когато това е нужно, защото от думите се опознава мъдростта, а от разговора - възпитанието” (Сир 4:23–24).

Изразено накратко: човешкото слово е инструмент за познаването на Словото-Логос. Свободата на словото е право на истина, което се оформя юридически чрез забраната за изричане на лъжа пред Бога и пред ближните; словото трябва да е мъдро и разумно, защото „... по думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден” (Мт 12:37).

Защо днес се злоупотребява със свободата на словото?

За съжаление християнството се превръща в идеологически инструмент, приспособен към тежненията на обществения и политическия момент. Когато се забравя, че по-важно е да бъдеш, вместо да имаш, тогава вярата се превръща в култура, после в политика, а накрая се „потапя в пазара”. Всъщност става дума за подмяна на духовното (истинната вяра в Иисус Христос) с душевното (абстрактния хуманизъм). Макар християнството да съдържа в себе си най-дълбоките нравствени принципи, то не е тъждествено с обществената етика. Християнството е вяра, начин на живот в Христос, а не просто идеология или „хуманизъм” – живот без Бога. Християнската доктрина не предполага и не е свързана с поставянето на въпроса за основните човешки права, тъй като тези права (особено „индивидуалните”) са издигнати в идоли от идеите на криворазбрания либерализъм и хуманизма, в чийто център е човешката гордост.

Ако вземем за пример случилото се с „Шарли Ебдо”, то журналистите паднаха в жертва не изобщо за свободата на словото, а за свободата на точно определен вид слово – богохулното. Този важен проблем подсказва да се върнем към Декларацията на ПАСЕ. Тя иде година след като християнските ценности бяха потъпкани на най-високо равнище: на 4 февруари 2014 г. Европейският парламент прие резолюция срещу хомофобията и дискриминацията въз основа на сексуалната ориентация и приемането на „трети пол“. Става въпрос за „джендър стереотипи” относно транссексуалността и интерсексуалността, все идеи, които се основават на т. нар. „индивидуални права”, влизащи в парадигмата на основните човешки права.

От една страна, имаме оскверняване на изконната европейска религия, а от втора – препоръка за защита на християните. Макар декларацията да е доста закъсняла, тя „бие камбаната” за безспорни тревожни тенденции.

Остава въпросът – къде християнинът може да открие своя уют? Пътищата са много, но отговорът е еднозначен – в Църквата като общност на любовта. За жалост Църквата вече не определя публичния и обществения живот, християните от мнозинство стават малцинство, въпреки че европейският разум по генезиса си е християнски и по своята дълбинна конституция той е християнски формиран. Европа е залята от „постмодернизма”, чиято най-висока ценност е индивидуализмът и индивидуалната свобода. И докато западните християни приемат индивидуализма, плурализма, либерализма и секуларизацията, Православната църква все още не приема изцяло ценностите на постмодерността. Впрочем, тя изобщо не се намира пред избора между традиционното и постмодерното. Нейният избор е друг: между Христос и идолите, между доброто и злото, между истината и лъжата.

Християните оградиха с мълчание кощунствените за вярата им карикатури; с мълчание посрещнаха и узаконяването на „третия пол”. И вместо гръмогласно да заявяват „Аз съм Шарли”, мълчаливо отдадоха почит на всички жертви на терора – и на убитите разноезични журналисти, и на загиналите в Сарафово...

Свободата на словото се състои от две свободи – свободата да говориш и свободата да мълчиш. Пример за втората свобода ни е дал Сам Спасителят по време на неправедния съд срещу Него. Защото, по думите на преп. Исак Сирин, ако „словата са оръдията на този свят”, то „мълчанието е тайнството на бъдещия век“.


Всички права запазени © 2015. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


Клара ТоневаДоц. д-р Клара Тонева е преподавател в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Титуляр в курса за образователно-квалификационна степен „бакалавър” в дисциплините История на религиите; Нехристиянски религиозни учения; Религия и екстремизъм. Лектор в магистърски курсове по Световни религии и нехристиянски религиозни учения, Образът на Иисус Христос в исляма; Статусът на жената в християнството. Автор на 3 монографии, 3 учебни помагала, 2 учебника (в съавторство), 2 студии и над 50 научни публикации в България и в чужбина. Консултант и вещо лице в областта на теологията към Софийски градски съд (6 приети богословски експертизи в различни съдебни дела).