Печат

Хомосексуалната пропаганда в изкуството

Явор Костов

Когато става въпрос за любим цвят, футболен отбор, храна, марка автомобили или хоби, в реда на нещата е всеки човек да има свое собствено предпочитание. По въпросите обаче за половата идентичност и произхождащото от нея естествено сексуално привличане, в никакъв случай не е нормално да съществува объркване. Поне така беше във времената, когато очевидното бяло бе наричано бяло, а несъмненото черно – черно. Днес категории и основни понятия са обърнати с главата надолу. Въпрос на напредничавост и широк мироглед е безрезервното приемане на странностите и извратеността на тези, които афишират своята хомосексуалност, и ако все още си позволите лукса да дадете морална оценка на неморалния им живот, то в най-добрия случай ще ви бъде лепнат етикет, обвиняващ ви в консервативна закостенялост.

За мнозина убеждението, че хомосексуализацията на съвременното общество е резултат от целенасочена активност на конкретни хора, лобистки организации и обществено-политически формации, изповядващи атеистични, социалистически и хуманистични идеологии, е израз на поредната налудничава теория на конспирацията. По-внимателен поглед обаче върху социалните, културни и политически процеси би следвало да ни разколебаят и да не отхвърлим лековато подобна теза.

Достатъчно е само да погледнем някои учебни помагала, одобрени от МОН, които, възпитавайки децата във вавилонския дух на толерантност и преклонение пред свободата на отделната личност, откровено рекламират най-низши сексуално извратени страсти; да разпознаем медийното промоциране на еднополовата аморалност в повечето шоу програми; да преглътнем дипломатическия натиск на богатите ни партньори от Запада за това да аплодираме безкритично парадирането по време на така наречения гей-парад, и нека тогава отречем очевидното. Налице е сериозен натиск съвременното общество да вдигне бял байрак и в крайна сметка да приеме хомосексуалната извратеност като автентично човешко право.

Във вихъра на тази повсеместна хомосексуална идеологическа инвазия, както неведнъж в ключови моменти на най-драматични исторически промени, съществена роля в изпълнението на пропагандните цели за установяване на нови обществено-политически реалности се пада на изкуството. Причината е следната: то притежава способността да внушава ценности или да ги развенчава по несравнимо ефектен начин. Филми, видео клипове, песни, театрални постановки, художествени произведения и т. н. ден след ден ни облъчват с явни или закодирани послания за възприемането на хомосексуалния порок като нещо обичайно и като морално неутрално явление. В сценария за подмяна на закони, правила и морални понятия, може би главната роля не се пада на изкуството, но то е онзи второстепенен персонаж, без който фабулата не би се разгърнала истински и докрай.

Нека обърнем внимание на няколко примера от огромното количество доказателствен материал в подкрепа на казаното дотук. Списъкът с гордо демонстриращи своята хомосексуалност актьори, музиканти и въобще личности от шоу-бизнеса е изключително голям: сър (в случая колко иронично звучи тази титла) Елтън Джон, Рики Мартин, Джордж Майкъл, Джоди Фостър, Роузи О’Донъл, Куин Латифа, Мелиса Етеридж, Джейн Линч и още, и още…

Творчеството, публичните изяви и медийното внимание около гореспоменатите личности и огромното число подобни на тях е само малка част от пропагандирането на хомосексуалната кауза. Тук е моментът да споменем, че от осемдесетте години на 20 век досега се наблюдава прогресивна ескалация на хомосексуалната пропаганда в сферата на изкуството. Докато в началото на този период артистичните проповедници на новия морал свенливо се ограничават само до поддържане на идеите за гражданско и полово равенство в обществото и съблюдаването на човешките права, като Трейси Чапман например, то през първите петнадесет години на 21 век, представителите на гилдията откровено издигат на пиедестал перверзията, като правят многократни опити паралелно с това да осмиват християнството.

Пример за подобно творчество намираме при Деметрия Девон Ловато, по-известна като Деми Ловато – американска певица, актриса и авторка на песни. Житейската драма на Деми Ловато е често срещана в средите на шоу бизнеса. Младата певица страда от булимия, има афинитет към самонараняване, прави опити да се „самолекува“, попадайки в зависимост от алкохол и наркотици. Госпожица Ловато се снима в поне 6 епизода от петия сезон на популярния сериал „Клуб веселие“ (Glee). Там тя играе второстепенна роля на актриса лесбийка.

В песента си „Наистина не ме интересува“(Really Don't Care), която има над деветдесет милиона посещения в youtube, на фона на лесно запомняща се, приятна за ухото мелодия Деми Ловато изпява следното:

Искаш да играеш, искаш да останеш, искаш да имаш всичко. Започна да си играеш с мозъка ми, докато не ударих в стена. Може би е трябвало да знам, че ще си излезеш през вратата.

Но дори ако звездите и Луната се сблъскат, няма да те поискам обратно в живота си. Можеш да си вземеш думите и всичките си лъжи. О, о, мен наистина не ме интересува.

Непретенциозен текст, в който не става веднага ясно кой точно е обектът на нейната неприязън. Ако обаче имате нещастието да гледате видеото към песента, заснето на 8 юни 2014 г. по време на прайда в Лос Анджелис, ще се уверите, че изпълнителката, във вихъра на веселяща се по содомитски тълпа, се обръща към Бога на християните, като Го предизвиква с думи и неприлични жестове, защитавайки правото на хомосексуалистите да бъдат свободни от Него.

Подобно е поведението на друг идол на подрастващите Адам Ламбърт, който в едно свое интервю разяснява ролята на изкуството в „отваряне на очите на хората“. Адам Мичъл Ламбърт е американски певец, композитор и актьор, който участва в кампании срещу критиците на ЛГБТ общността, като в подкрепа на хомосексуалната и транссексуалната кауза създава сингъла си „Последици“ (Aftermath).

Когато през 2009 година Адам Мичъл Ламбърт участва в Американските музикални награди, той шокира публиката със скандалното си изпълнение (по време на представяне на песента си „За твое забавление“ (For Your Entertainment), опипва един от танцьорите и целува басиста си Томи). На последвалата реакция от възмутени зрители Ламбърт отговаря, защитавайки свободата на изразяването в изкуството със следното изказване: „Живеем в двадесет и първи век, време е да поемем риск, да бъдем смели, да отворим очите на хората и ако това ги обижда, тогава може би не съм за тях“. За четиридесетата годишнина на Американските музикални награди изпълнението на Ламбърт е включено в класацията за най-добрите моменти в историята на конкурса.

Нека обаче обърнем внимание и на другата, не по-малко опасна тенденция от тази на откровено вулгарните послания в съвременната поп музика, а именно – скритото хомосексуално присъствие, вплетено в основния сюжет на съвременни филми и книги. Можем спокойно да го наречем „синдром на второстепенния, чувствителен, чаровен, интелигентен хомосексуален герой“. Има толкова много примери за заразяването с тази болест, ходеща най-вече по произведения на седмото изкуство, че можем лесно да си обясним факта защо вече не ни правят впечатление.

Сякаш най-податливи като приемници на въпросния синдром са романтичните филми. Ако допуснем, че това е продукт на целенасочен ход на подкрепящите хомосексуалната идеология, то трябва да признаем, че този ход е наистина адски хитър. Гледайки произведения от въпросния жанр, ние изкарваме време на приятна почивка с любимите си хора, често в компанията на цялото семейство, и съвсем не обръщаме внимание на идеологическото облъчване, идващо от екрана. Обикновено романтичната история е наситена с вълнуващите любовни перипетии, съпътстващи връзката между един мъж и една жена. Дотук добре, но там някъде се появява „второстепенния, чувствителен, чаровен, интелигентен хомосексуален герой“, който не само дава цвят на филмовия разказ, но и придвижва фабулата към желаната от всички развръзка.

Ето само няколко имена от дългия списък с филми с подобно съдържание: „Франки и Джони“ (1991) с участието на Ал Пачино и Мишел Пфайфър, в ролята на необходимия за разказа гей-чаровник – Нейтън Лейн; „Четири сватби и едно погребение“ (1994) – главните роли се изпълняват от Хю Грант и Анди Макдауъл, като паралелно с основната любовна история ставаме свидетели на „възвишената“, но трагично развила се интимна връзка на хомосексуалните герои на Саймън Калоу и Джон Хана. Подобни персонажи виждаме в „Сватбата на най-добрия ми приятел“ (1997) с участието на Джулия Робъртс и Дърмът Марлони. В ролята на изискания гей-приятел на главната героиня е Рупърт Евърет. В „Месец любов“ (2001) въпросният герой (Джейсън Айзъкс), носител на синдрома, не само отговаря на всички изброени дотук характеристики, но е и успял в бизнеса си екстравагантен травестит. Главните роли на този трагичен като сюжет и пропаганден като реализация филм се изпълняват от Шарлиз Терон и Киану Рийвс.

Количеството примери за филми с подобен сюжет е наистина впечатляващо, но още по-внушителен е списъкът с филмите, директно рекламиращи хомосексуалния начин на живот: „Обект на желание“ (1998) с Дженифър Анистън и Пол Ръд; „Почти идеално“(2000) с Мадона и Рупърт Евърет; „Клетка за птици“(1996) с Робин Уилямс и Нейтън Лейн; „Филаделфия“ (1993) с Том Ханкс, Дензъл Уошингтън, Антонио Бандерас; „Планината Броукбек“ (2005) с Хийт Леджър и Джейк Джилънхол; „Милк“(2008) с Шон Пен; „Молитви за Боби“(2009) – филм, в който героинята на Сигорни Уийвър е християнка, която се бори с чувство на вина, защото, след като не приема сексуалната ориентация на сина си, той се самоубива; „Далеч от рая“ (2002) с Джулиън Мур и Денис Куейд; „Дом на края на света“ (2004) с Колин Фаръл и Далас Робъртс и още, и още… Стотици скъпи филмови продукции, внушаващи, че да си обратен е нормално, достойно, забавно и дори героично в някои случаи.

За съжаление, от подмолно хомосексуално и антихристиянско послание не са пожалени и любителите на съвременната проза. Един фрапиращ пример за това е излезлият на българския книжен пазар през 2013 година, от издателство „Егмонт“, тийнейджърски роман на писателката Стефани Пъркинс – „Звезди за Лола“. На пръв поглед в историята, написана в забавен младежки стил, не се забелязва нищо необичайно. Главната героиня Лола, момиче на седемнадесет години, се опитва да признае пред себе си, че вместо в настоящия си приятел е влюбена в момче, с което е израснала в детските си години. Проблемът за читателя, чувствителен към хомосексуалната пропаганда, се появява, когато симпатичната млада дама още от първите страници на произведението, представя своите „родители“ – баща си Найтън и другия си баща Алан. Тя ги описва като строги, чувствителни и забавни. Безукорни „родители“. Междувременно, за да бъде завършена картината на това модерно семейство, на стр. 8, чаровната Лола ни представя домашния си любимец, кучето Мили. Мили е съкратено от „Господи, Мили Боже“.

Запомнете това име на тийнейджърски роман „Звезди за Лола“. Истинските родители, тоест мама и татко, е редно вече да имат предвид и внимателно да следят не само какво гледат децата им по телевизията и в нета, но и какво четат, защото живеем във време на безпрецедентна хомосексуална инвазия, която не е подминала и писаното слово.

Изкуството е наистина мощно средство за въздействие. Изкуството несъмнено притежава способността да внушава ценности или да ги развенчава. Добрата новина е, че все още съществуват творчески хора с нормално мислене. Именно тези хора могат, нещо повече, те трябва да заемат активна позиция и с арсенала на изкуството да се противопоставят на модерната, пагубна за обществото идеология, наречена хомосексуализъм.

Публикуване на критични материали, създаване на нормален творчески продукт, борба с автоцензурата (това е онзи белег на модерния тоталитаризъм, който ни кара да самоограничаваме мнението си заради натрапената ни фалшива толерантност – най-големият враг на истински свободното слово и мисъл), изявяване на библейския стандарт и ценности и др. са някои от оръжията срещу хомосексуалната агресия.

За себе си решавам следното – сега е моментът да ги използвам, защото утре може да е късно.


Всички права запазени © 2015. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


П-р Явор КостовЯвор Костов е протестантски пастор в „Християнски мисионерски център – Видин“. Явор е писател, автор на стихосбирката „Където се пресичат времето и вечността“ (1999 г.) и сборниците с разкази „Някой пред вратата“ (2005 г.) и „Поетът или поредната сексистка свиня“ (2012 г.).