Печат

Християнство и политика – пресечни точки и смислови различия

Костадин Нушев

Християнството е универсална религия, която се основава върху принципа на изкуплението и спасението на човека от Бога и предполага изграждането на дълбока религиозна и екзистенциална връзка на взаимодействие между Божията воля и човешката свобода. Учението на Иисус Христос и благовестието на Евангелието като цяло имат преди всичко религиозен и нравствен характер и не носят чисто политическо измерение или социално послание. Но тъй като в центъра на християнството е поставен човекът и неговите отношение с Бога и ближните, то индиректно християнството и неговата новозаветна духовност оказват дълбоко въздействие и влияние върху обществения живот и политическата сфера като цяло.

Богословски истини на християнската вяра

Християнството носи Благата вест за Иисус Христос, Който като Син Божий и Спасител осъществява универсалния Божий план за спасението на отделния човек и на целия човешкия род в конкретните земни условия на историята. Този универсализъм и провиденциализъм, които разкриват християнското разбиране за световната история като история на спасението и за Божествения универсален план за човечеството, се свързват с идеите на месианизма. В учението на Иисус Христос, и като цяло в Благовестието на Новия Завет, това не е политически месианизъм – доктрина за изграждане на Божието царство като политическа земна държава, а по-скоро е учение за Божието царство на Духа и за спасението на човешкия род, които променят изцяло живота и съдбата на отделния човек като личност и на човешката общност като цяло.

В християнството като религия на Духа се срещат и осъществяват Божественият спасителен план за човека и човешката свободна активност, които се проявяват и реализират в историята. В този смисъл християнството е една дълбоко историческа религия, която се основава върху истината за историческата личност на Иисус Христос и истинността на Неговото изкупително и спасително дело, което се осъществява в определено време и място в историята. Историчността на християнството е свързана както с историческия момент на раждането на Иисус Христос и появата на новата християнска религия по време на Римската империя, така и в присъствието на Христовото учение и Христовата спасителна благодат като духовен и културен фактор за обновление в историята на човечеството.

Земният живот и Проповедта на Иисус Христос протичат в Юдея и Галилея по време на управлението на императорите Октавиан Август и Тиберий (Лука 2:2-1). Това е върхов момент от земната политическа власт на Римската империя в историята, известен като Pax Romana. Юдейският народ се намирал под управлението на римския прокуратор Пилат Понтийски и на местните владетели Ирод Велики и Ирод Четвъртовластник като запазвал известна автономия в областта на религиозния живот и спазването на религиозния кодекс от закони. Светите земи по това време се намирали в рамките на административната власт на римските провинции Сирия и Палестина и били разтърсвани от множество политически и месиански движения. Ето защо когато Спасителят говори за обществените отношения и политически реалности в Своето учение, Той визира или някои традиционни обществени институции на местно ниво или държавните власти и политически институции на Римската империя. Така например когато обсъжда въпроса за плащането на данъци на римските власти, Иисус Христос формулира един от основните и ръководни принципи на християнството за отношение към земните политически институции на държавата (Мат.22:17-19). Това е основополагащ принцип, ръководен за християните в областта на политиката, който е придобил класическо светогледно значение за съотношението на Божието и кесаревото, на разликата между земното и небесното, за духовното и материалното като различни сфери на Духа и политиката. Евангелското учение на Иисус Христос ни е разкрило тази формула като нравствен императив и ръководно начало за поведение чрез изискването „да се отдава Божието Богу, а кесаревото кесарю“ (Мат.22:21).

Смисълът на това Христово изискване към християните е да почитат на първо място Бога, но това религиозно почитание да не е свързано с политическа анархия и незачитане на земните власти на „кесаревото царство“. Но също така отдаването на необходимата почит към земните власти не може да изисква от човека да отдава на политическите управници религиозно преклонение и по този начин земното царство да се опитва да узурпира и изземва мястото на Бога и Божието царство.

Общественото служение и учителско дело на Иисус Христос протичат по време на император Тиберий, чийто образ е бил изсечен върху монетата на този динарий, който Спасителят посочил на своите опененти с думите „Отдавайте кесаревото на кесаря, а Божието Богу“. Без да отрича политическите реалности на своето време и да подтиква към бунт и неподчинение срещу установените земни власти Иисус Христос разкрива пред своите сънародници и последователи истината за необходимостта от разграничаване на сферата на политическата власт от сферата на почитането на Бога и религията. Той посочва ясно и утвърждава недвусмислено първенството на почитта и верността към Бога пред подчинението и послушанието към земната власт на кесаря, като с това създава една нова духовна реалност и религиозна традиция. Това е традицията и културата на християнството, която се основава на принципното разграничаване на сферата на духа като сфера на свободата на съвестта и религията и областта на политиката и управлението на държавните дела.

Същевременно тези две разграничени една от друга области могат и да съжителстват хармоничното, при условие че се спазват съзнателно и целенасочено в областта на правото християнските принципи на свобода на религията и върховенство на закона в държавата. До този момент древният свят на старозаветното човечество все още не познава тази истина за необходимостта от разграничаване на религията от политиката, защото не признава в пълнота и свободата на съвестта и вярата като сфера на личната свобода на отделната личност и общност от вярващи като сфера на неприкосновеност и автономия от властта на държавата. Нито древногръцката култура, нито римската цивилизация, нито източните религиозни и теократични традиции на старозаветната епоха познават този принцип за изграждане на отношенията между религията и политиката.

На фона на тази историческа и политическа реалност на древния свят Иисус Христос проповядва Своето Евангелие за Царството Божие и новозаветното християнско учение за спасението. Евангелското благовестие за Сина Божий Иисус Христос и тайната на спасението на човечеството са свързани с библейската пророческа традиция за Месианското царство на правдата, което се реализира в историята, но не е политически месианизъм и политическа претенция за земна власт. Независимо от това Иисус Христос е осъден като бунтовник срещу властта на римския император, според превратните и тенденциозни обвинения на своите опоненти и позволението на Пилат Понтийски, след което е разпънат на кръст като размирник и разбойник според представите на тогавашните политически и религиозни власти. Възкресението и победата над царството на смъртта превръщат Христовия кръст в средство за спасение, което след три века гонения срещу християните от езическите власти, е възприето като символ на новата вяра и от Римската империя начело с император Константин Велики. Така християнството навлиза и в областта на политиката на гръко-римската цивилизация и започва да определя съдържанието на правната и публичната сфера.

Християнството като духовен и социо-културен фактор в историята

Християнството е религия, предназначена за „всички народи“ (Мат.28:19), за всички исторически епохи и периоди от човешката история и затова то е универсална истина, насочена към всички култури и цивилизации. Макар да е свързано непосредствено и неразривно със старозаветната вяра в Бога и осъществяването на месианските очаквания на старозаветния Израйлски народ, християнството е вяра в Иисус Христос и религия на Новия Завет, която е предназначена за всички хора и за всички народи.

Християнството е „динамична религия“, според определението на френския философ Анри Бергсон, което се съдържа в неговата книга „Двата източника на религията и морала“. За разлика от т. нар. „статични религии“, които се определят от своя традиционализъм и затвореност, християнството има отворен тип етическа система, на базата на която се изгражда и отворен тип общество. Според определението на Анри Бергсон, което се споделя от много богослови и изследователи на религията, християнството е динамична религия на спасението, основана върху Божествените принципи на любовта и справедливостта. Тази гъвкавост и отвореност на религиозно-нравствената система на християнството е предпоставка и за изграждането на отворена и динамична визия за обществото като човешка общност от свободни личности, които са свързани помежду си чрез връзките на солидарността и любовта и изграждат своите социални отношения и политически институции на власт и управление върху принципите на свободата, справедливостта, върховенството на закона и общото благо.

В своето учение Иисус Христос не се занимава директно с въпроси от областта на политиката и социалното устройство на държавата, но в Неговото нравствено учение присъстват важни социално-етически и политически идеи, които оказват огромно влияние върху съзнанието на Неговите последователи и променят из основи устоите на християнския свят. Християнските идеи за равенството на всички човеци пред Бога и закона, за тяхното еднакво достойнство като свободни личности, за свободата на съвестта и равните човешки права на мъжете и жените, на децата и всички хора, независимо от тяхното социално, културно, етническо и расово различие, водят постепенно до хуманизиране и християнизиране на самото римско общество и до промяна на тогавашната антична култура и цивилизация, които били основани върху класово разделение, съсловни привилегии и узаконяване на робството.

Истините на християнската вяра и благодатният духовен живот на Църквата проникват и се разпространяват в личния и семейния живот, възприемат се в различния социо-културен и политически контекст на европейската цивилизация чрез срещата на Евангелието с различните политически и правни традиции на елинизма и космополитизма на римската епоха. Античната демокрация е изпълнена с ново съдържание и нов християнски дух, който създава демократичната култура на модерните европейски нации. Християнството привнася в европейската култура един нов дух на универсализъм и с това усъвършенства правните и политически принципи, социални структури и институции на обществения и публичния живот, което променя разбирането за смисъла и функциите на политическата власт.

Християните се възприемат като братя и сестри помежду си, като носители на едно и също лично достойнство и членове на една духовна общност. С това привнасят дух на братолюбие и човеколюбие в историята и традицията на европейския свят и оформят духовните устои на европейския хуманизъм. Църквата се възприема като едно голямо семейство, в което всички хора имат Един Небесен Отец, а семейството се възприема като малка църква, в която мъжът и жената са свързани в съпружеската любов и институцията на брака според тайнствения образ на свещения съюз между Христос и Църквата. Семейството, основано върху любовта и грижата, се превръща в основна човешка институция и социална единица, която е установена от Бога и върху която се изграждат основите на обществения ред.

Постепенно християнските нравствени принципи за справедливост, хуманност, милосърдие, състрадателност и грижа за бедните и онеправданите проникват в съзнанието на европейските граждани, навлизат сред широките слоеве на населението и се възприемат от управляващия елит. Така например в гръко-римското общество на древния свят социалната и икономическа институция на робството под влияние на християнството започнала да отмира и робите станали равноправни граждани като израз на хуманно отношение към тях, а робството било премахнато от правната система на цивилизованите народи като цяло. Статутът на мъжете и жените като носители на равно човешко достойнство пред Бога и закона се изравнил и това има отношение както към сферата на брачното право, така и в по-общ социален план. Правата на детето като равноправен субект и човешка личност били признати от християнството, което не било познато в пълнота в древната римска правна традиция. По настояване на Църквата били премахнати гладиаторските игри като нещо нехуманно и безчовечно, за което пледирали преди това и някои римски философи от школата на стоицизма като Марк Аврелий, но едва християнството довело до истинска промяна.

Изводи и заключение

Целият социален, политически и правен порядък на обществото, според християнството и неговите нравствени и социално-политически ценности, се изгражда върху основите на свободата, справедливостта и солидарността, върху принципите на равенството, човешките права, върховенството на закона и общото благо. Без тези основни нравствени принципи и ценности, които се реализират в живота на отделния човек и обществото като цяло, общността се разпада, законите се деформират, а политическото управление се изражда в беззаконие, неправда, деспотизъм и тирания. Без тези духовни ценности не е възможно изграждането на свободно и демократично гражданско общество и демократична правова държава. А принципите на демокрацията като политическа форма на управление в модерната епоха и съвременния свят е политическо постижение и достояние на свободното общество, което има своя дълбок произход и истински смисъл само и единствено в духа на истинските ценности на християнството.


Всички права запазени © 2015. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


Костадин НушевКостадин Нушев е доцент и преподавател по християнска етика, православна духовност и основи на социалното учение на Православната църква в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на Съюза на учените в България (Секция „Богословски науки“), на научния съвет на Центъра за изследване на религиите към Софийския университет и на European Society for Ecumenical Research „Societas Oecumenica“. Изследователските му интереси са свързани с проблемите на православието в Европа, отношенията между църква и държава, свободата на религията и съвестта, защитата на човешките права и социалната мисия на църквата. Като преподавател в магистърски програми на Богословския и Философския факултет на СУ разработва и преподава през последните години университетски курсове по проблемите на съвременното социално учение на Православната църква, християнството и съвременните проблеми на биоетиката и отношенията между църквата и обществените институции. Автор е на шест книги (студии и монографии) и има над 30 научни публикации.

Литература

1. Бергсон, А. Двата източника на морала и религията. С., 1994.

2.Бердяев, Н. Царството на Духа и царството на кесеря. С., 2002.

3. Нушев, К. Християнското учение за справедливостта. Богословско-етическо изследване. София, 2009.

4. Нушев, К. Българската православна църква на прага на Европейския съюз – между наследството на миналото и предизвикателствата на европейското бъдеще. – сп. Богословска мисъл, 1-4/ 2007, с.с. 95-112.

5.Нушев, К. Единството и съборността на Църквата в Православното предание и в традициите на Българската църква. – сп. Християнство и култура, Год.VІІ, 2008/брой 8 (29), с.с. 25-31.

6. Нушев, К. Християнските принципи свобода, справедливост и солидарност – отношение между социалното учение на Църквата и гражданските ценности на демократичното европейско пространство. – в: Сб. Българската наука и европейското изследователско пространство. Международна научна конференция, 5-6 юни, 2008 година. Съюз на учените, Стара Загора, 2008.

7.Нушев, К. Християнски мотиви за справедливостта и човешкото достойнство в духовната култура на Българското възраждане. – в: Сб. Православната традиция и културата на Македония в контекста на цялостната българска история. София, 2000, с.с.99-119.