Печат

Богословие или политика: къде е спасението?

Уводни думи на редактора

Преди да коментираме статиите в новия брой, е добре да обясним заглавието.

Това, което наричаме „християнско свидетелство”, трябва да бъде уточнено. Това е именно зарядът на мисионерското поръчение и дело на християните и църквата като цяло, през вековете и днес.

Свидетелят е някой, който е видял и възприел факти, и ги споделя пред съда, с цел преценка и решение.

Християнското свидетелство, погледнато по този начин, отзад напред, (защото съвременният светски съд извлича правата си, статута си и въобще съществуването си не от само себе си, или от „името на народа”, а от идеята за Божия съд, Вечния съд и Божиите закони и идея за справедливост), е всъщност даването на знание в публичното пространство относно значението на християнството, евангелието и библейското откровение за това, което наричаме днес „политика”. И ако поставяме темата така – „теология на политиката”, или по-точно „богословие на политиката”, или още по-точно – какво християните, хората на Божието откровение, мислят за така наречената „политика”, то ние не можем да не мислим за мисионерския аспект на тази мисъл. Христос дойде, за да умре на кръста, не за да го запази в тайна. Напротив, Неговото Велико поръчение налага задачата на всички Негови ученици, тоест последователи, да проповядват Неговото дело, възкресение и спасение „на цялото творение” и „на всички народи” и да ги „кръщават в името на Отца и Сина и Светия Дух”, Евангелието е прогласено и трябва да бъде прогласено до „краищата на света”.

Разбира се, този подход влиза в конфликт с обществено поддържаното съзнание, особено в посткомунистическите страни като България, че политиката е от голямо значение, и нещо по-висше от вярата в Бога, религията и самия Бог. Политиката е съвременното спасение в главите на мнозинството. Това прави политиката и съпътстващата я идеология, абсолютно сравнима с която и да е религия.

Тази теза, че религията трябва да бъде толерирана като една от странностите на хората в плуралистичното общество, е плод както на тоталитарния комунистически атеизъм, така и на по-либералния западен хуманизъм, който е не по-малко тоталитарен. В демократична България няма свобода на вярващите да участват в общественото управление, освен ако не се откажат от вярата си. Ако заявят верските си убеждения, участвайки в състезанието за обществено управление или изразят мнение, грози ги затвор – виж ретроградния чл. 166 от НК. Демокрацията е само за атеисти, според българските закони и философия на държавно управление.

От друга страна, имаме ислямската религия, която без стеснение налага своя мироглед като единствен и задължителен във всяко отношение – религиозно, индивидуално и като че ли най-вече политическо. Дадени елементи в тази религия дори са готови на престъпления и масови убийства на невинни хора, за да наложат светогледа си. Не само че не се притесняват от злото, което вършат, но радикалните ислямисти го пропагандират като някакво постижение на човешката цивилизация и напредък. Тяхната религия също позволява лъжа и измама в името на налагането на техния мироглед.

Само тези бегли щрихи на съпоставки на Библейското откровение и историческото ни развитие и обществено устройство ни дават основание да търсим форми и начини на оценка на християнското послание и свидетелство в една „политическа” и силно политизирана среда. Христос не е аполитичен. Просто неговата политика е много различна. Ограничаването на християнското свидетелство от участие в публичния дебат на дело е ограничаване на делото и посланието на Евангелието.

В този смисъл, че християнското свидетелство е публично споделяне на вярата, църквата и християните имат постоянната задача за размишление, учение и действие в посока на взаимодействието между богословие, мисия и така наречената „политика”.

Настоящият декемврийски брой 44 на Свобода за всеки е нашият скромен принос в тази посока.

Статията на Николаос Аспрулис говори за връзката между пневматология, тоест изучаването на същността и действието на Светия Дух, и политика. За умовете на мнозина възпитани в пионерски и комсомолски дух (доста различен от Св. Дух) наши съвременници това е категория, равнозначна на нещо като „атеистично светотатство”, ако атеизмът боравеше с подобни термини. В качеството си на православен богослов, Аспрулис третира православната гледна точка по този въпрос, като също отбелязва, че връзката богословие – политика е неприсъща за православното богословие. Текстът му се позовава на двама православни богослови, откъснали се от тази традиция на неглижиране на политическата реалност в духовните търсения на православните християни – Аристотел Папаниколау, преподавател в университета Фордам, Ню Йорк, САЩ, и д-р Пантелис Калайдзидис от академията „Волос“ за богословски изследвания, Гърция. Аспрулис също задава въпроса дали въобще разговорът за пневматология и политика не съдържа в себе си богохулство. Отговорът на този въпрос е фундаментално важен, особено за страните, в които православието има силно обществено значение и присъствие, което включва Гърция, България и другите балкански страни.

Статията на Костадин Нушев е брилянтен обобщен исторически поглед към съпротивата на християнската църква и християнските общности срещу политически управленски режими на тирания и тоталитаризъм при дадени исторически условия. Авторът недвусмислено подчертава нуждата от по-задълбоченото изследване на тези исторически факти и тенденции за ролята на църквата като обществен коректив, пророчески глас срещу злото в управлението на обществото. Доц. Нушев ни припомня противопоставянето на Изповедническата църква в Германия на нацисткия режим, както и подобните проявления и дейности в рамките на Българската православна църква, като подчертава противопоставянето на Църквата срещу депортирането на българските евреи. В същото време, отчитаме нуждата изводите от статията на Нушев, както и въпросите за ролята в противопоставянето на злото, да бъдат зададени и по отношение на периода на комунистическия безбожен режим. Последният въпрос не е никак лек не само поради историческата си близост, но и поради участието на много служители на режима като служител на Бога в църквата. Главният извод от текста на доц. Нушев обаче остава – църквата е глас срещу греха, безбожието и злото не само в случаите, в които това е изгодно и удобно на управляващите.

Донякъде като контрапункт на горните статии се явява тази на Тим Браун, който коментира лекция на Публий Олда, американска адвокатка, конституционалистка. Статията е по-скоро свидетелство за приложението на политическото богословие в реална политическа ситуация, която има изцяло богословски измерения – съвременните обществени процеси в САЩ. Друга разлика произтича и от различния подход в политическото устройване на европейските либерални демокрации, за които говорят Нушев и Аспрулис, и американската република.

Статията по лекцията на Олда (псевдоним) и съответстващата ѝ лекция (видео от която можете да гледате изцяло на английски тук) са много интересен пример за невъзможността да се отдели богословие от политика и за практичното участие на богословската идея, мисъл и практика в политическия процес и дебат в Америка. Позволява ли американската конституция под предлог на свобода на религията установяване на ислямско доминиращо управление, шериат? Отговорът на Публий Олда е категоричен.

Същевременно авторката сочи несъстоятелността на идеологията на мултикулутрализъм, според която не може да съществуват и не се допускат никакви различия между отделните, и доста различни, културни и цивилизационни системи, включително религиозни.

...

Без библейски и християнски прочит на съвременните публични процеси, дори спасението на тези, които държат на приоритетността на личното благочестие и спасение, е под въпрос. Защото няма как да не търсим отговор на въпроса дали добрият човек, който обслужва злата обществена система е способен на истинско добро и на истинско християнско свидетелство.