Свобода на съвестта и българският контекст

Написана от Валентин Кожухаров


Неизменни категории на човешкото съществуване

В живота на човека, както и на обществата като цяло, съществуват неизменни категории, независещи от волята на отделния индивид или на социума, в който той живее; главни сред тях са правото на живот и полагащо се място в социалната среда. От най-древни времена до днес човек се ражда и живее, без той самият или обществото да са причина за неговото раждане или неговия живот: християнското разбиране ясно посочва, че Бог е Този, Който дава живота, и Бог е Този, Който в своя промисъл може да знае неговия край. С изключение на случаите на съзнателно самоубийство, раждането и животът на човека не принадлежат на индивида и на обществото, а само на Бога.

В подобна светлина се разглеждат и други главни категории на човешкия живот и особено категорията „свобода“, дарувана на човека още от неговото сътворяване от Бога: човек се ражда свободен и упражнява свободата си в съответствие с Божиите повели (ако вярва в Бога) или със собствените си разбирания и разбиранията на обществото, в което живее. Свободата също е категория, която е неподвластна на човека и на обществата: тя е екзистенциална категория и се отнася до творението като цяло, което е акт на свободната Божия воля и на Неговата любов към света и човека.

Сред свободите, които човек притежава по природа, се отличават свободата на мисълта и съвестта: като свободно същество, човек по необходимост свободно изразява своите мисли и „нашепванията“ на съвестта. Винаги са съществували тиранични режими, които са се опитвали да „насочват“ мислите и съвестта на хората в определена (угодна на тиранина) насока, но самата природа на човека не може да бъде обект на тиранична промяна и раждащите се мисли в човешкото съзнание винаги са акт на свободната човешка воля; тази воля, в зависимост от обстоятелствата на човека, може да бъде насочена натам, накъдето управляващият или пък самото общество желаят да я насочат, но самите мисли на хората не подлежат на външен контрол. Това обстоятелство определя факта, че никое тиранично управление не е просъществувало дълго, тъй като свободната човешка мисъл винаги е намирала възможности тази нейна свобода да се въплъти и в реалния живот, при което тираничните режими са сваляни и тираните осъждани.

koj1Общоизвестно е, че човек може да потисне гласа на съвестта си, но никога не може да го заглуши напълно. А свободата на съвестта е гарантът, че тя се проявява в живота на човека спонтанно и често по необходимост. Когато свободата на съвестта се гарантира и от самото общество, в което човек живее, тогава тя съдейства и за укрепване на свободата на самото общество. Това е една от причините за изграждане на свободни демократични общества в отделни държави: там, където свободата на мисълта и на съвестта се зачитат и утвърждават, там обществото се състои от граждани, насочващи усилията си за укрепване на обществото чрез свободна проява на разум, чувство и воля за доброто на обществото и за собствено добруване.

Европа е континентът на обявени и зачитани права и свободи на гражданите

От няколко века насам (и по-точно от времената на Просвещението) свободата на мисълта, съвестта и вярата съставляват основата на почти всички съвременни основни закони (конституции) на страните по света, включително и на страните, в които те са обявени само на книга, но не се спазват (например в страните с тоталитарно управление, които поне на хартия прокламират основни човешки свободи). По отношение на Европа, всички страни на континента, без изключение, са приели в основния си закон положенията на Всеобщата декларация на ООН за правата на човека, особено онези, отнасящи се до свободата на мисълта, съвестта и религията, както са определени в член 18: „Всеки човек има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва правото да смени религията или убежденията си, както и свободата да изповядва религията или убежденията си, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез обучение, обреди, богослужение и ритуали“.

Kojuharov

Почти всички страни на континента са приели и определенията на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, особено член 9, който гласи: „Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали (алинея 1);

Свободата да се изповядва религия или убеждения подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здраве и морал или за защита на правата и свободите на другите“ (алинея 2).

koj2Позволихме си тези дълги цитати, защото те са основата на разсъжденията ни по-нататък за свободите, които българската държава определя и дава на своите граждани. Както споменахме и по-горе, тези свободи са изразени в основния закон на държавата – в нейната конституция. И българската конституция в своя член 6 постановява, че „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права“ (ал. 1), и че „Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.“ (ал. 2). В подобен дух тези определения са дефинирани и по отношение на свободата на мисълта, съвестта и религията: „Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.“ (чл. 37, ал. 1). И както и в други международни документи и конституции на другите страни, така и в нашата се пояснява, че „Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани“, и това е естествена дефиниция за съвременните демократични общества, които целят добруването както на отделната личност, така и на цялото общество, което е призвано да живее в дух на добросъседство и разбирателство.

Тези обобщени теоретични положения, заложени в основните закони на почти всички съвременни държави в света, намират своето по-нататъшно теоретично осветляване в отделни регулативни нормативи на държавите, преди всичко на онези закони, които се отнасят до вътрешния ред в дадената държава (но също и в някои закони, отнасящи се до икономическия и политическия строй). Един от законите, отнасящи се до вътрешния ред в страната, които някои държави са приели, е законът за вероизповеданията; той има различно название за отделните страни, но съдържанието му се изразява в опит за регулиране на взаимоотношенията между държавата и религиозните организации в нея. Този „опит за регулиране“ в някои страни е теоретично изразен по-обстоятелно и детайлно, в други той носи само общи формулировки, отнасящи се до тези взаимоотношения.

Законът за вероизповеданията в отделните страни

Следва да се подчертае, че закони за вероизповеданията са приети преди всичко в страни, в които съществуват определени проблеми между държавното управление и религиозните общини, това са преди всичко по-слаборазвити в демократично отношение държави: страните с истинско демократично и либерално управление на практика нямат нужда от подобен закон, защото взаимоотношенията между едната и другата страна са основани на негласно взаимно зачитане на свободите и правата на вярващите и на невярващите, без да е необходимо държавата да налага регулативна мярка (специален закон) на обществото. Всички страни от бившата Източна Европа са приели подобен закон, защото в тях съществуват наследени от миналото противоречия, които законът се опитва да регулира по един или друг начин, в някои страни по-успешно, в други с по-малко видим успех на приложението му. Подобен закон съществува и в България, неговата последна редакция е от 2002 г. (влязъл в сила през 2003 г., но допълван или променян през 2006, 2007, 2009, 2013 и 2015 г.) и в него в 40 члена се определя какви са взаимоотношенията между държавата и религиозните общности в нашата страна.

За страните от Източна Европа е характерен фактът, че в немалко от тях народът в миналото в своето огромно мнозинство е принадлежал към една религия, а другите са били ограничавани или преследвани, без това да има някакви последствия за конкретната страна, тъй като междудържавните отношения през предишните столетия (19 век и преди него) не позволяваха подобни нарушения да бъдат санкционирани от някакъв международен контролен орган; тези груби нарушения на човешките права продължиха в Източна Европа и през 20 век и особено след установяването в отделните страни на комунистически режими. След промените от 1989 и 1990 година, почти всички църкви в Източна Европа наченаха възстановяването си на основата на мисленето и действията им от предишни векове, т.е. че те са единственият изразител на вярата на дадения народ и че другите религии нямат място в конкретната страна. Свободният дух на новото време обаче позволи в тях да пристигнат и да наченат дейност и други християнски и нехристиянски религиозни организации и сдружения и това доведе до някакво противоречие между „традиционната“ религия и „новите“ религиозни организации. Това противоречие, за съжаление, бе разпространено и върху целия народ и върху държавното управление, които също бяха убеждавани, че всичко, което е „чуждо“ (например, неправославно за България, или некатолическо за Полша), няма място в дадената страна.

Но новите демократични промени в тези страни, включително приемането на демократични конституции и редица закони, засегнаха и отношенията между религиозните общности и държавното управление, ярък израз на което бе приемането на закони за вероизповеданията в отделните държави на Източна Европа. Те бяха принудени (по силата на международни договорености, в които те са участници) да дадат свобода и на други, „нетрадиционни“, религии да развиват дейност сред народа, но същевременно се направиха опити и за ограничаване на техните права в сравнение с т.нар. „традиционна“ религия; „традиционната“ религия на практика е такава само на думи, тъй като процентът на вярващите, принадлежащи към дадено вероизповедание (например, православието в Русия, България, Гърция и т.н.), в действителност е твърде малък, за да може една религия да се определи като религията на дадения народ.

Като не намери начин да накара народа да се придържа към „бащината“ вяра, църквата в отделните източноевропейски страни намери начини да се „съюзи“ с държавното управление и да прокара законодателни мерки, които да ограничат правата на вярващите, принадлежащи към други християнски изповедания и религии. Така например парламентаристите в Русия определиха, че право на регистрация и свободно упражняване на дейност имат само онези религии, които са били установени в страната най-малко от 50 години, като по този начин „новите“ религиозни организации биват поставени пред изключителни трудности в тяхната дейност. В Унгария подобно ограничение бе проявено в по-мека форма – според новия закон за вероизповеданията от 2011 г. се изискват най-малко 20 години пребиваване на дадена религия в страната, за да може тя да се регистрира и съответно да получава субсидия от държавата. При това регистрациите се утвърждават само от парламента на страната, което представлява изключителна намеса на държавата в делата на вярата и е своеволно ограничаване на свободата на съвестта, мисълта и вероизповеданието.

Законът за вероизповеданията и българският контекст

koj3Посочваме унгарския случай, защото той се намира в някаква близка връзка с последните предложения на социалистите (т.е. бившите комунисти, прикриващи се под термина социалистически) за промени в закона за вероизповеданията у нас. Безпрецедентното ограничаване на правата на хората и на религиозните организации в Унгария е идеологически подплатено: новоприетият закон изразява идеологията на дясноцентристката партия на премиера Виктор Орбан, която притежава повече от две трети от гласовете в парламента и може да приема каквито иска закони, наредби и дори промени в конституцията (което тя направи, след като не можа да се пребори с опозицията срещу дискриминационния закон за вероизповеданията и срещу грубото потъпкване на основни свободи на гражданите, при което се заобикаля дори Конституционния съд). У нас комунистическата идеология не само не си е отишла от съзнанието на мнозина в държавата, но тя се „възражда“ в нови форми, кога по-прикрити, кога по-отявлени и видими. А те са твърде видими при анализиране на внесените два законопроекта за промени в закона за вероизповеданията.

Уж водени от някаква загриженост за „предпазване“ на страната от „чужди вероизповедания“, навлезли в у нас, имащи „съмнителен и агресивен характер“ (имайки предвид възможността за проповядване на фундаменталистки ислям от някои новодошли мюсюлмански „бежанци“ или пратени от чужбина ислямски функционери), бившите комунисти решиха да се върнат към „добрите“ стари времена на комунистически тотален контрол, ограничение, преследване, забрани и какви ли не още други груби нарушения на конституционни определения и законови положения, установени и установяващи се в съвременното демократично устройство на страната ни, та, видите ли, да се запази българщината такава, каквато те я виждат. „Свобода за всеки“ вече подробно разтълкува комунистическите напъни на двата законопроекта и тук не е нужно да повтаряме вече казаното. Целта ни е по-скоро да обобщим случилото се и да посочим истинската причина за изработването на подобни тоталитарни документи и внасянето им за разглеждане с надеждата, че ще намерят подкрепата на парламента.

Идеологическата подплата на предложените законопроекти и желанието на вносителите им (а в действителност – на комунистическите структури в нашата страна) за установяване на забравени от миналото ограничения на правата и свободите на хората, особено що се отнася до тяхното мислене, съвест и вярвания, могат да бъдат разкрити чрез посочването на няколко фундаментални грешки, които червените „другари“ допускат в стремежите си да се покажат родолюбци и борци за българщината.

Първо, идеологическо двуличие. Светскостта и секуларизмът са в кръвта на комунистите: те не само са основа на идеологията им, но и главно верую на теоретическите и практическите им платформи вече повече от два века. Промените от 1989 година насам обаче показаха и друго идеологическо лице на социалистите: загриженост за религията и дори участие в нея; „участие“ е силна дума, защото човек рядко ще види бивш комунист в църква, но като погледнем как някои комунистически функционери се кръстят наляво и надясно и стоят гордо до някой православен свещенослужител при съответен случай (я национален празник, я водосвет, я откриване на някой обект или обявяване на събитие), можем да се зачудим как съответният „другар“ съвместява в себе си антирелигиозната идеология на партията си с показното религиозно участие. Разбира се, за мнозина комунисти религията си е разновидност на идеологията и те са на мнение, че тя даже не противоречи на комунистическите идеи за равенство, братство, общинна организация на живота и т.н.

Второ, като партия на първосигналната реакция (като кучето на Павлов), БСП реагира на „ислямската заплаха“ за страната ни по най-неадекватния начин: „дайте да поправим законите, тъй че различните религиозни заплахи за обществото да бъдат спрени още в зародиша си. Нищо, че такива заплахи все още няма, важното е бързо да реагираме“, подражават те на бившата държавна сигурност (ДС), която бързо реагираше на всяка „заплаха“ и пълнеше затворите и трудовите лагери с „врагове на народа.“ Както е известно, първосигналната реакция в днешно време е най-често вредна за онези, които първо вършат, пък сетне мислят с главите си.

Трето, продължаващи милиционерски похвати на червената партия. „Няма какво да чакаме и да разследваме дали една предполагаема заплаха ще се превърне в реална такава, дайте още при съмнение за нарушаване на законите ни да действаме“, настояват „другарите“. По стар навик на старата комунистическа милиция и на ДС, която подслушваше под прозорците и зад вратите на хората в домовете им и „донасяше“ на партийните функционери за всяко съмнително поведение или мислене на „идеологическия враг“, и съмнението бе достатъчна причина хиляди да отидат в затворите. Нищо, че с подобно предложение ще се нарушат редица международни договорености, по които България е страна – „националният ни интерес ни е по-близък“, опитват се червените да оправдаят старите милиционерски похвати.

Четвърто, неизменни стремежи към осигуряване на сталински контрол върху населението и особено на вярващите: „всички вярващи да се регистрират пред държавата, не може да вярваш, ако не си регистриран,“ се чете между редовете на предлаганите законопроекти за вярата. Че са атеисти и религията им боде в очите – това едно на ръка, човек ще махне и ще ги остави на самозаблудата за комунизма като социално устройство, за което те все още мечтаят; но че вече започнаха да разбират от религия и да определят кой вярва, как вярва и каква да е организацията на неговата вяра – ето това вече не може да им се прости. Едва ли има човек у нас, който да не схваща, че не само за комунизъм мечтаят „другарите“, но и за тотален контрол върху мисленето и действията на хората и особено на вярващите, като ги „регистрират“, подредят, класифицират (а може би – унифицират?), опишат, прегледат, одобрят и т.н., и по този начин вярата им вече да стане „законна вяра“ (иначе нерегистрираните вярващи не може да са вярващи, убедени са партийците-социалисти, те със сигурност са врагове на народа). А че църква и държава са отделени една от друга – това просто ще го забравим, националната ни сигурност е по-важна, гордо отстояват „българщината“ другарите-социалисти.

Пето, абсолютно незачитане на конституцията и на редица закони на страната. По стар навик, социалистите се хвалят с демократичния устройствен ред на страната ни, особено изразен в основния ни закон и цялото друго законодателство на държавата (да ги чуем само какво говорят от трибуните, особено от европейските трибуни!), а на домашна почва си правят (или поне се опитват да правят), каквото искат. „Свобода за всеки“ вече направи обстоен анализ на нарушенията на конституцията и на други закони на страната и на различни международни документи, по които сме страна, и тук няма нужда да повтаряме вече казаното, но то е ясно, че когато с едната ръка даваш, а с другата вземаш, то не може да угодиш и на двамата „господари“ – хем да спазиш конституцията, хем да опазиш народа от „злите религии“. С едната ръка дават, като в първата част на своето изявление социалистите прокламират основни правни принципи, а с другата вземат, като във втората част на същото изречение те ги отнемат (внимателният читател на текстовете на двата законопроекта ще намери изобилни примери на подобна двулична писателска реторика).

Шесто, като партия, която „знае всичко и може всичко“, БСП познава най-добре религиите и начините, по които вярващите могат да я опознават по-добре, т.е. чрез обучение и други конкретни религиозни дейности. Само държавата е тази, която може да каже коя религиозна образователна институция ще обучава религиозните водачи и въобще вярващите, а неодобрените от нея учебни заведения нямат право на образователна дейност: те по презумпция се считат за фундаменталистки и може би за терористични образователни центрове. А че Европейският съд по правата на човека забранява богословски оценки от страна на различни държавни органи и служители на вярванията на отделните изповедания – това нас, социалистите, не ни интересува, защото ние сме партия, която знае всичко и може всичко.

Седмо, мнимият „европейски лик“ на БСП. Всичко западно бе за комунистите „гнило и идеологически враждебно“, но след промените от 1989 г. те някак си почти без да искат прегърнаха западните ценности и сега социалистите считат себе си за „стожер“ на европейската демокрация. И крепящата се на тази демокрация Европа е сигурен гарант за „озаптяване“ на фундаменталистки религии, които плъзнаха към континента. Затова в законопроектите си другарите-социалисти (комунисти, де) мъдро отсъдиха, че трябва да се забрани религиозната дейност (например извършване на богослужение или проповедничество) на лица извън Европейския съюз (но все пак прецениха, че за 3 месеца в годината това може да им се позволи). С една дума, по презумпция всичко, което може да дойде от друга неевропейска страна, може да е фундаменталистко. А ако един, да речем, британски религиозен функционер, който тайно е станал джихадист (както почти хиляда британци станаха такива и отидоха в Близкия Изток да се бият на страната на терористите), дойде у нас и си организира религиозна община и почне да проповядва – няма да има проблем, нали е от ЕС.

Заключение

koj5В отговор на въпроса, зададен в темата на настоящия онлайн-брой на „Свобода за всеки“ (възможна ли е свободната съвест в България), ми се ще да дам утвърдителен отговор: да, тя не само е възможна, но и реално е такава и наличието на дебат като настоящия е още едно доказателство за факта, че хората у нас могат да упражнят свободата на съвестта и вярата си в съответствие с тяхната свободна воля. Същевременно известни ограничения за изявяване на свободната съвест у нас съществуват и това като че е факт и в други, много по-развити в демократично отношение страни, преди всичко поради промените в законодателството в отделните държави като отговор на огромните имигрантски вълни, които заливат Европа и карат дори стари демокрации да търсят недотам демократични отговори на проблемите. Но у нас ограниченията на мисълта, съвестта и вярата са свързани и с неизживяното старо комунистическо минало на немалко хора от нас, сред които и родната БСП намира привърженици и дори се осмелява да предлага нов тоталитарен законопроект за още по-драстично ограничаване на правата и свободите на българските граждани.

В заключение можем да кажем следното относно поредния напън на другарите-комунисти да върнат страната към любимия им режим на тотален контрол над населението.

Първо, вместо да поучава другите какво е религия, как тя се изповядва и какви да са взаимоотношенията ѝ с държавата, БСП трябва да направи ясна разлика между правомощията на една партия и на даден закон (в случая закона за вероизповеданията) и правомощията на съответни държавни органи за защита на националния интерес и националната сигурност: ако някой в държавата върши незаконни дела (а не само ако има съмнение за подобно нещо) или пък се опитва да върши такива, то у нас съществуват съответни служби, които това им е работата: да осъществяват превантивна дейност и при наличие на закононарушения да предприемат определените им от законите действия; не е необходимо БСП или пък законът за вероизповеданията да поема функциите на органите за осигуряване на сигурността в страната.

Второ, вместо да учи вярващите как да живеят своя религиозен живот, къде да учат, какво да проповядват, с кого да влизат във връзка и какви благотворителни и медийни дейности да осъществяват (включително да могат свободно да разпространяват свои печатни и други издания, ако те не нарушават съответни закони и нормативи), БСП по-добре да се вгледа в настоящия закон за вероизповеданията и да види ненакърнимостта на правото на вяра, правото за обучение в съответната религия, свобода и равноправие на вероизповеданията, недопустимост на държавна намеса във вътрешната организация на религиозните общности и осигуряване от страна на държавата на условия за свободно и безпрепятствено упражняване на правото на вероизповедание, без да допуска дискриминация на верска основа (всички тези положения са отразени в първа глава, членове 1, 2, 3 и 4 на сега действащия закон за вероизповеданията).

Трето, вместо да заема позицията на порочните комунистически структури от близкото минало, които държаха в страх и подчинение народите, БСП по-добре да се вгледа в правомощията на дирекция Вероизповедания към Министерския съвет (МС) и да ратува за тяхното реално прилагане в живота на страната, а не за добавяне на тоталитарни клаузи към сега съществуващия закон, като го направи проводник на идеологическите си стремежи. Защото законът за вероизповеданията ясно посочва, че дирекция Вероизповедания само подпомага МС при осъществяване на държавната политика на поддържане на търпимост и уважение между различните вероизповедания (чл. 35, т. 2); че тя само дава становища по редица религиозни въпроси (например искане за разрешение за пребиваване в страната на чуждестранни религиозни служители, чл. 35, т. 5); че тя съблюдава да се спазват религиозните права и свободи от съответните длъжности лица (чл. 35, т. 7), и т.н. (посочените членове и точки са от настоящия закон за вероизповеданията). БСП явно бърка законотворческия характер на този закон с изпълнителната власт на държавата.

С посоченото не твърдим, че настоящият закон за вероизповеданията е добър за нашите условия, но че дори и в този си вид, когато точно се изпълнява, той може до известна степен все още да служи на интересите на вярващите в България. Разбира се, въпросът дали въобще е необходим закон за вероизповеданията в една свободна демократична страна е дискусионен и мнозина са на мнение, че той не е нужен, както такъв не съществува в редица съвременни демократични либерални държави; същевременно други са на мнение, че при все още неукрепналата демократична система на някои страни от Източна Европа един добре изработен закон за вероизповеданията (но не такъв, какъвто по-горе посочихме за Русия и за Унгария) може да бъде и гарант на религиозните права и свободи и че без подобен закон нарушенията биха били по-големи. Ако БСП ратува за истинска религиозна свобода у нас, тя първо трябва да види нарушенията, които държавата прави по отношение на редица религиозни общности у нас, да покаже кой държавен служител е понесъл съответна отговорност (наказание), когато е превишил правата си и не е спазил постановлението на чл. 35, т. 7 от настоящия закон, а не да търси първо вина у вярващите и у религиозните общности и по презумпция, че всеки може да е виновен, да обосновава закони, които по своя характер са тоталитарни и противонародни.

С настоящото есе не изчерпваме всички въпроси, които се задават около новородилите се два законопроекта на българските социалисти (грешка на езика – комунисти), но се прави опит да се осветлят поне някои от отговорите на тези въпроси. Убедени сме, че бъдещето ще покаже ярко изразената идеологическа платформа на законопроектите и ще убеди българския парламент да не се поддава на опитите за връщане на законодателството ни към стари и до болка познати мракобеснически времена на тормоз, терор и пълен контрол върху личността и особено върху вярващите, което бе „естественият“ стремеж и „естествената“ среда на мислене и живот на комунистическите функционери от онова време. Убедени сме също така, че вярващите от всички религиозни общности в страната, включително мнозинството православни, ясно съзнават (или пък ще осъзнаят) опасността от евентуално приемане на предлаганите поправки към закона за вероизповеданията, които са еднакво вредоносни за всички вярващи; разликата е само в това, че онези общини, които в момента изпитват трудности и са ограничавани в своята религиозна дейност, осъзнават опасностите по-ярко и нагледно, а православните и някои мюсюлмански общини у нас все още не разбират какви опасности новите предложения крият и за тях (а някои от тях дори са убедени, че законопроектите на БСП в действителност са в тяхна полза и защита, без да разбират, че това е изключително вредна за тях самозаблуда). Надяваме се, че изложените тези в онлайн-брой номер 46 на „Свобода за всеки“ ще провокират и други мнения и така в крайна сметка ще се оформи още по-оживен дебат относно вредоносните предложения на българските социалисти-комунисти за „регулиране“ на вярата на хората и въобще на живота в страната.

Всички права запазени © 2016. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

vkoД-р Валентин Кожухаров е преподавател-богослов и мисионер. Спомага за диалога между православни и неправославни. Преподавал е в православния богословски факултет на Великотърновския университет и в руски православен институт в Москва. Работил в Отдела за религиозно образование и катехизация на Московската Патриаршия. От 2009 г. е лектор на свободна практика и преподавател по християнско образование и мисиология в Института по мисиология за централна и източна Европа в Хайлигенкройц, Австрия и в богословски колежи във Великобритания. Ръководител е на докторанти и член на изпитна комисия по мисиология.