Печат

Свободата на религията в български вариант: избор между лицемерието и забраната

Уводни думи на редактора


За да тържествува злото, достатъчно
е добрите хора да бездействат
. – Едмънд Бърк
Праведният, който отстъпва пред нечестивия, 
е като мътен извор и развален източник. – Притчи 25:26
 

Изглежда най-големият страх на тоталитарните комунистически и пост-комунистически общества е от вярата в Бога, когато тя не е контролирана от партията и държавата. Естественият спътник на този страх е тираничният стремеж на войнстващо ограничаване на религията и отнемането на правата на хората да вярват в Бог. Това е изводът, който се налага от реалностите на българската демокрация и от фактите по темата, която дискутираме в бр. 46.

Това, което днес се нарича „демокрация”, в България е все още далеч от истински свободното общество. Безброй са аспектите на тоталитарен контрол над българина чрез превръщане на права в задължения: здравеопазване, образование, право на глас. Робството в неговия модерен вид е факт – огромна държава, огромни данъци, огромно и объркано законодателство, огромна и пределно овластена политическа класа, и права на хората, голяма част от които са превърнати в задължения. За успокоение на масите се осигуряват хляб и зрелища от типа на реалити-шоу с откровено сексуално съдържание и безброй бинго и други лотарии, обещаващи хазартно бърза печалба.

В края на краищата, ако ти контролират здравето, децата, парите, собствеността, образованието, информацията, защо да не ти контролират и душата?

За целта за пореден път комунистите решиха да предложат де факто, а и де юре, забрана на религията в България. Използвайки заплахата за международен радикален ислямски тероризъм, те предложиха закони, с които да се спрат парите, да се ограничат мислите и да се назначат държавно-оформени проповедници на вероизповеданията. Религиозните олигофрени трябва да бъдат овладени. Какъв Бог и каква религиозна вяра през 21-ви век?

Общинските съвети в редица градове в страната пък решиха под предлог, че бурките били опасни, да забранят упражняването на всякакави религиозни права, напук на конституция, Европейска конвенция и демокрация.

Само невежество ли бяха предложенията на БСП и Кадиев през март 2016 г.  и общинското нормотворчество в противоречие на Конституцията? Наглост? Тираничен генетичен код на наследниците на кървавата комунистическа партия на България от 20 век? Влиянието на „майка” Русия?  Зле ориентиран опит за „борба” с тероризма? Опит за реставрация на атеистичната държава в нейния краен вид? Честна и почти неволна грешка?

Част от отговорите на тези въпроси ще намерите в статиите на нашия 46-ти брой, който вече е онлайн.

-          Статията на Атанас Кръстев е обширна, подробна, аналитична и съвсем спокойно може да бъде третирана като цялостен обзор на законопроектите на БСП и Кадиев от март т. г. Въпреки своя значителен обем, този текст е основополагащ за внимателния и детайлен правен анализ на противозаконната същност на предложенията за изменения в Закона за вероизповаденията;

-          Есето на д-р Кожухаров е брилянтен „обвинителен акт” срещу безпардонното връщане към времето на войнстващия атеизъм и сталинизма по повод на религията. Но това е „обвинение”, което има изкупителни цели – изводът на автора е оптимистичен – да, възможна е свобода на религията в България. Оставяме на вас да прочетете при какви условия;

-          Христо Беров отчита стремежа на БПЦ да се ползва от облагите на защитена от държавата религиозна иниституция, което вреди на свободата на религията и нейното практикуване. Авторът прави изключително важният извод, че свободата на религията се гарантира всъщност не от държавата, а от самите вярвящи, които са ревностни да практикуват вярата си;

-          Емил Коен, в редактиран вариант на своя вече публикувана статия, посочва ограничаването на свободата на религия въобще и за всички, под предлог на търсене на забрана за бурките, ведно с конкретно посочване на политическите играчи в тези инициативи;

-          В нашата статия избираме примера от Бургас като крайно правно нихилистичното отношение към основното човешко право от конституционен разред – свободата на вероизповедание – преуреждането на същото с най-низшата форма на нормотворчество – общински наредби.

Какъвто и да е отговорът, ще обобщим с една популярна фраза – „свободата не се дава, а се взима”, ясно формулирана и в статията на г-н Беров. Държавата в България е доказала, че нейният първи интерес е да се самосъхрани, както и да съхрани своята бюрокрация и политически елит.

Правата на хората и интересите на народа не влизат в тази калкулация, доколкото не става дума за предизборни обещания.

Констатациите важат с пълна сила за основните конституционни права на свобода на религията, съвестта, словото и събранията.

При това положение, ако тези, които се ползват от свобода на религията, дадена от светския закон, не я изискат и не стоят на позиция да защитават това право, то такава свобода просто няма да съществува в правния мир, в обмена на идеи и практики в съвеременното общество. Ще остане пожелание на хартия. Както по времето на комунизма.

И какво ще се случи тогава с вярата на вярващите? Какво ще се случи със свободата и гражданските права на хората в цялото общество?