Печат

Християнство и глобализация: българска перспектива

Валентин Кожухаров

Настоящото есе цели в съвсем кратки формулировки да разгледа въпроса за християнството и глобализацията през погледа на българската действителност и на българина (в случая пишещият тези редове); поради това есето избягва и посочки към научна литература или друга библиография, тъй като то е плод на лични впечатления и усещания. Въпросът за християнството и глобализацията всъщност е въпрос за отношението между глобализацията и религията или идейните възгледи на човека и той може да бъде разгледан и през призмата на действителността във всяка друга държава, като оценката в такъв случай би имала по-друг оттенък. Ще има по-различен оттенък (макар въпросът да е един и същ), тъй като всяко общество разглежда един или друг въпрос на човешкото развитие на основата на ценностната система, която в даден момент характеризира конкретното общество. А ценностната система е сборът от възгледи за живота и личността, пречупени през „фокуса“ на конкретни виждания за това кое е добро и кое зло и служещи като ръководни принципи в отношенията на конкретния човек и на цялото общество в държавата към другите хора и към хората от други общества, а също така и към околната среда. При това ценностната система придобива конкретен облик не само по силата на определени морални отношения (добро-зло, правилно-неправилно и т.н.), но и поради влиянието, което други фактори в живота на човека оказват върху него и обществото, в което той живее, такива като икономически, политически, социални, екологически, образователни и т.н.

От тази гледна точка съвършено ясно е, че въпросът за глобализацията и религията се разглежда по различен начин от народа, да речем, на Бахрейн от този на хората във Великобритания или в България или в Гана: народите на тези страни живеят в различни условия и възгледите им за протичащите световни процеси на глобализация в по-голяма или по-малка степен са различни. Колкото и да са различни обаче, те до голяма степен съдържат в себе си и нещо общо, тъй като глобализацията има едни и същи черти за всеки народ на земята и всички хора могат да ги „видят“ или най-малкото да чуят или да прочетат за тях. Но тези едни и същи определящи черти на глобализацията носят различна оценъчна характеристика, която им се приписва от един или друг народ в зависимост от условията му на живот и целите, които конкретното общество си поставя. Същевременно и конкретните религии (а също различните мирогледи) се характеризират със сравнително постоянни черти на техните възгледи, учения и конкретна практика: всеки що-годе образован човек може в най-общи изрази да каже какво е ислямът, какво е християнството, кои са евреите, какво е атеизмът и т.н., като за всяка религия или за различните мирогледи той може да посочи специфични особености и характерни черти. Тези черти обаче могат да се възприемат по различен начин от хората, принадлежащи към дадената религия, и от хората, които принадлежат към друга религия или са атеисти или се придържат към други възгледи за света и човека. Поради това и отговорът на това какво е християнството или ислямът или юдаизмът или атеизмът може да получи различни отговори в зависимост от вижданията на отделния човек за света около него. А тези виждания най-често се определят от конкретната културна, политическа, икономическа, географска, социална и т.н. среда, в която той (както и целият народ) живее.

kk22Ето защо при разглеждане на въпроса за глобализацията и християнството можем да набележим редица постоянни техни характеристики и да посочим ценностната им стойност, а можем също така да опишем различните отношения, които отделните хора и отделните народи изразяват към тях. От тази гледна точка тук ще посочим общите белези на това що е глобализация и конкретните виждания на българското общество за нея, а също така ще посочим общите белези на християнството и конкретните виждания на отделните християнски общности за положителните и отрицателните страни на този процес, който протича вече няколко десетилетия и въпреки това все още не е получил еднозначна оценка от отделните хора и отделните общества. При това ще се опитам да не заемам позицията на „осъждащ“ или „хвалещ“ глобализацията, тъй като съм убеден, че тя е обективен процес, който отразява хода на човешката история в този конкретен исторически момент (21-ви век) и който се характеризира със своите „добри“ и „лоши“ страни, така както всеки човек на тази земя има своите добри и лоши моменти в живота си или всеки народ е имал своите моменти на възход и на трудности. Но възгледите ми за живота и света, които са християнски, неминуемо ще определят и отношението ми към отделни конкретни прояви на глобализацията в живота на човека и на цели народи, а не към самата глобализация като ход на човешката история в дадената историческа епоха, в която живеем днес.

Глобализацията

Известно е, че глобализацията е процес, а не моментно явление. Като процес, той начева незабележимо още от Средновековието, времето на великите географски открития и епохата на Просвещението, когато отделни народи по света влизат в определени взаимоотношения помежду си. Тук не става въпрос за регионални процеси, да речем средновековните отношения между отделните народи на Европа и Близкия Изток (кръстоносни походи, усилена търговия, разпространение на различни учения и т.н.), или пък борбите между отделни имперски династии в Далечния Изток – Китай, Япония, Корея и т.н.: тук говорим за процеси, които засягат народите по цялата земя. Времето на колониализма е показателно за разпространението на европейските ценностни системи сред народите на земята, които до голяма степен бяха християнски, но също така имперски и дори „търгашески“. Днешният факт, че държави, намиращи се на хиляди километри от Европа, използват английския или испанския или португалския или френския език за официално общуване е повече от показателен за наченките на „глобализацията“ от времето на колониализма. Процесът на глобализация обаче става много по-видим за хората едва след установяването на нациите от края на 18 и началото и средата на 19 век (а за някои държави и по-късно – чак към началото на 20 век) и след първата световна война, чието название посочва нейния „световен“ или глобализационен характер; по подобен начин втората световна война също ясно посочи конкретни „глобализационни“ процеси, извършващи се в Европа и в света като цяло (защото втората световна война показа какви са интересите не само на европейските нации, но и на държавите от други региони на света). Лицето на разрухата в световен мащаб накара хората от цял свят (особено управляващите на отделните страни) да търсят възможности за общо мирно съвместно съществуване пред перспективата народите да бъдат изправени пред друг световен разрушителен конфликт, който би могъл да означава прекратяване на живота тук на земята във формата, която тя познава от времето на Адам и Ева досега. „Общата“ цел – търсене на възможности за мирно съвместно съществуване – може да бъде постигната само чрез преследването на „общи“ цели. И от средата на 20 век насам изглежда човечеството като че нямаше друг избор, освен да върви по пътя на все по-тесни взаимоотношения между отделни народи с цел преодоляване на разрухата и постигане на ускорен икономически и социален прогрес на отделните общества.

kk3Тази цел можеше да бъде постигната само чрез установяването на обща за всички народи по света ценностна система, тъй като нито насилието (войни или отделни враждебни конфликти между конкретни народи или пък тоталитарно управление в дадена страна), нито управляващите на отделните държави биха могли сами по себе си да гарантират мира на земята в световен мащаб: това би могло да бъде гарантирано само чрез установяването на една идея като повсеместна и задължителна, чиято нравствена сила да се приема от всички народи по земята. Ако в миналото една идея (идеология) можеше да бъде изповядвана от цял един народ (да речем фашизмът, комунизмът, а също други видове утопии в историята на човечеството), то от втората половина на 20 век народите по света като че разбраха, че подобни идеи не могат да характеризират обществата в световен мащаб, защото тези идеологии сами по себе си бяха израз само на една определена обществена прослойка, която се опитваше да наложи възгледите си на „своя“ народ, а оттам и на други народи. Но самата мисъл за „наложена“ (насилствено насадена) идея вече носи в себе си семето на опозицията срещу нея и историята показа, че опозицията срещу фашизма и комунизма доведе до разпадането на тези идеологии. Наистина, комунистическата идея продължи и след световните сътресения на първата и втората световна война, но мнозина са на мнение, че петте десетилетия комунистическо управление в отделни държави по света (особено източна и централна Европа) след края на втората световна война бе възможно само поради отношенията на „студена война“ между Изтока и Запада и „желязната завеса“, която бе спусната между двете; за упорството на комунизма изглежда допринесе и деколонизацията на много народи от Африка, Азия и Латинска Америка, при което някои от тях също сметнаха комунистическата и социалистическата идея за приемлива за техните народи. Едва след промените в Източна Европа от 90-те години на миналия век ценностната система, която още от средата на века „прозираше“ зад идеологическите възгледи на „новите“ световни управници (преди всичко тези от Западна Европа, Израел и САЩ), можеше вече да бъде „предложена“ и възприета от всички народи по земята – тази нравствена платформа на човешкото съществуване бе наречена „универсални (общочовешки) права на човека“. Разбира се, тя съществуваше още от времето на Просвещението, но можеше да бъде приложена в световен мащаб едва след като държавите по света я приеха за правилна и отговаряща на развитието както на техния собствен народ, така и на всеки народ по земята.

Създаването на организацията на обединените нации

(наследница на неуспешния Съюз на нациите) през октомври 1945 и обявяването на Всеобщите права на човека три години по-късно през декември 1948 г. положиха началото на глобализацията като все по-видим процес, който започва да засяга всички народи по света – едни страни бяха засегнати от него по-рано, още през 70-те години на миналия век, други страни – по-късно, а трети все още се адаптират към „световната“ идея за общ живот на отделните народи под знака на една и съща нравствена ценностна система. Тук е важно да се отбележи, че процесите на ускорена глобализация не произхождат и не се развиват само от страна на управляващите на отделни страни (макар те да са инициатори на тези процеси), но и от страна на народите по земята, на обикновените хора. За да разберем по-добре този двупосочен характер на глобализацията, нека с една или две формулировки опишем какво е тя. Известно е, че глобализацията е процес на взаимодействие и интеграция между народи, компании и правителства на различни държави, който се определя от международната търговия и инвестициите и който се подпомага от информационните технологии. Икономиките на отделните страни се отвориха навън и икономическите им системи приеха за основа на развитието свободния пазар, чрез което собственият им икономически потенциал бе разширен и подсилен и държавата получи нови възможности за международна търговия и инвестиции чрез значително премахване на предишни бариери, които пречеха на свободното общуване между народите и техните икономики; този процес същевременно се подпомага от свободно движение на хора, стоки и услуги между отделните страни. По-богатите страни построиха множество фабрики, заводи и друг тип бизнес предприятия в много страни по света и движението на капитали, хора и услуги между отделните страни значително е облекчено.

Освен икономическите и политическите измерения на глобализацията, тя е световен процес и поради това, че хората и народите могат свободно да общуват помежду си чрез информационните технологии без дори да излизат от дома си. Общуващите имат чувството, че нито разстоянията, нито различните политически и икономически системи могат да им попречат да разменят новини, чувства и настроения, чрез което те придобиват съзнанието на хора, принадлежащи към „света“, а не само към своята собствена държава. Т.е. те съзнават себе си като принадлежност към човешкия род, който им изглежда един и същ, независимо от разликите в езика, расата, религията, пола, образованието, идеологията, политическата система и т.н. (наистина, управляващите на някои страни се опитват да ограничават информационното общуване на своите граждани с други хора по света, например Северна Корея и други тоталитарни режими, но принципът за свободна информационна обмяна между хората от цял свят си остава валиден).

Поддръжниците на процесите на глобализация най-често посочват такива положителни резултати от нея като даване възможност на по-бедните страни да развият икономиките и социалните си отношения много по-бързо, отколкото ако биха били оставени сами на себе си, и използването на законите на страната и международните закони за ограничаване на преследванията срещу гражданите или нарушаване на техни основни права и свободи – нещо, което в една затворена политическа, икономическа и социална система не би било възможно. Опонентите на глобализацията най-често посочват такива негативни резултати от нея, като неимоверно забогатяване на мултинационалните корпорации на Запада за сметка на икономиките и бизнеса на други страни, промяна на редица културни белези на отделните народи, за които не е възможна такава бърза промяна на културното самосъзнание и приемането на нови нравствени критерии на живота, които никога не са характеризирали дадено общество, а също така огромните щети, нанасяни на околната среда, водите и въздуха поради новото икономическо разпределение на производство и потребление. Спорът между поддръжниците и опонентите най-често се разрешава чрез старата сентенция, че всяко подобрение си има своята цена, която онзи, които иска да подобри живота си, е готов да заплати. И изглежда, че народите са готови да плащат някаква цена, стига жизненият им стандарт да се повишава и те да живеят в свят, който утре няма да им предложи война и разруха, а увереност в бъдещето и спокойствие тук и сега.

Глобализация и култура

Тук обаче идва и противоречието между желание и реалност: едно е да желаем нещо и да се стремим да го постигнем, а друго нещо е реалността на събитията, които произтичат от желанията и усилията ни, при което разбираме, че не всичко зависи от собствената ни воля и собствените ни възгледи, стремежи и лични жертви за постигане на някакво ниво на благополучие. С една дума, реалността е свързана с взаимоотношенията между отделните хора и между народите и техните правителства. Независимо от факта, че процесите на глобализация до голяма степен са основани върху новата нравствена ценностна система на взаимоотношения между хора и народи – правата на човека и върховенството на закона, реалността на взаимоотношенията между тях показва, че въпреки прокламираните „универсални“ нравствени категории, между хората и народите все още съществува неравенство, експлоатация и правото на по-силния. А те съществуват дори и при наличието на местни и международни закони, които уж са призвани да бъдат прилагани равнопоставено към всеки член на обществото. Хората в днешния свят разбраха, че не само „новите“ нравствени критерии на живот на хората могат да направят живота им по-добър, но че придържането към определени традиционни нравствени ценности също допринася за добруването на хората, принадлежащи към конкретна културна среда. Ето тук е едно от сериозните предизвикателства на глобализацията: как тези нови нравствени норми на живот (широко обявените „универсални“ права и свободи на хората и тяхната отговорност пред обществото чрез правилно прилагане на местните и международните закони) се съчетават с местни традиции и културни особености на отделните хора и на отделните народи. „Уеднаквяването“ на хората (както навремето комунистите проповядваха, че ще създадат комунистическа нация на равенство, братство и любов между хората чрез усилен икономически растеж) изглежда не е по силите на никоя международна организация или международно управление (Европейският съюз, например). А „универсалните“ нравствени критерии тъкмо това целят, като се проповядва, че ако всички се придържат към тях, то в отделните общества ще отпадне всяко социално противоречие, тъй като всички ще живеят според тези универсални нравствени „закони.“ Но с времето се разбра, че новата нравственост на глобализацията не може да промени разбиранията на мюсюлманина, християнина, юдеина и т.н., нито дори разбиранията на атеистите или на хората с „по-широки“ научни възгледи (макар те да са по-склонни към приемането и придържането към някаква нова система на нравствените ценности). Разбра се, че не само икономическото благосъстояние и мирът в света правят човека по-щастлив, но че съществуват и други човешки категории, които никой „нов“ нравствен закон не може да обхване и дори да изрази.

kk4Във връзка с културата на народите , още в края на миналия век поддръжниците на глобализацията признаха две неща: че културните особености на отделния човек и на отделните народи не могат да бъдат променени бързо и че някои културни особености на тези народи противоречат на новата ценностна система на глобализацията. Нито една от двете черти не може да бъде преодоляна чрез външна намеса или насилие: нито е възможно културата на един народ да бъде променена само за едно поколение, нито е възможно (поне засега) някои културни особености на отделни народи да бъдат „забранени“ или прекратени по друг начин. Съществуват много примери и тук ще посоча само примера на полигамията в редица страни по света, особено в Африка: вече няколко десетилетия „прогресивните“ западни демокрации се стремят да убедят отделни племена и цели народи, че полигамията няма място в едно съвременно демократично общество, основано на равенство на хората по отделните признаци – раса, пол, религия, образование и т.н., но никакви „убеждения“ не помагат: тя продължава да характеризира тези общества така, както ги е характеризирала векове наред. Участието на децата в икономическото благосъстояние на семейството (т.е. детският труд) е главна културна особеност на много народи по света (такава бе тя и за българското общество от миналото) и днешните усилия за премахване на детската експлоатация (както детският труд например в една африканско семейство най-често се разбира на Запад) вече няколко десетилетия не довеждат до желания резултат от страна на привържениците на глобализацията.

За мнозина стана ясно, че част от културата са не само обичаите, вярванията и традициите, но и езикът на всеки отделен народ, който е най-главният носител на културата на хората, говорещи на един език. Независимо от факта, че в една и съща страна могат да се говорят един или няколко главни езика, все пак езиковата принадлежност до голяма степен определя и културната принадлежност на човека към конкретен народ. Известно е, че редица факти от живота в една страна не могат да бъдат преведени адекватно на езика на хората, принадлежащи към културата на друга страна. Известно е също така, че това се дължи на културния „слой“ на езика, а не само на конкретни лингвистични негови особености, такива като граматика и лексика, които най-често затрудняват адекватния превод от един на друг език. Хората от една страна, живеещи в друга държава, най-добре разбират какво означава неразбиране на конкретни думи и изрази от родния език, когато те трябва да се преведат на друг език. Самият аз мога да посоча няколко десетки примери от живота ми във Великобритания, където за една българска дума трябва да правим цели описания на даден ритуал или извършването на действия, за да могат англичаните що-годе правилно да разберат какво означава думата или изразът; същото се отнася и за самите англичани: понякога и те трябва да ни описват „превода“ на дадена английска дума, която не може да бъде изразена с една или дори с няколко български думи. Просто защото тези думи отразяват конкретна реалия от културата и традицията на даден народ. А това е нещо, което ценностната система на глобализацията не може нито да отчете, нито да промени – поне не за едно или две поколения. И тъкмо в културните особености на отделните народи привържениците на глобализацията виждат сериозна спънка в по-нататъшното развитие на взаимоотношенията между хората и народите в процеса на икономическата, политическата и социалната интеграция (или поне опити за интеграция). А много по-голяма спънка за глобализацията те виждат в религиозните различия между хората, включително християнството с неговата ценностна система.

Глобализация и християнство

Както глобализацията носи положителни и отрицателни резултати в икономическата, политическата и социалната област от живота на хората, така тя положително или отрицателно може да влияе върху религиите и върху християнството по-конкретно. Макар мнозинството от вярващите по света да признава, че глобализацията се отразява повече негативно върху тях и тяхната религия, отколкото позитивно, все пак трябва да се признае, че улеснените политически, икономически и социални връзки между отделни хора и между народите по света в немалка степен улесняват и християните в техния собствен живот и в живота на църквите, към които принадлежат, особено като се има предвид тяхната мисия в света. Немалко евангелски църкви виждат в процесите на глобализация големи възможности за благовестие и проповед на евангелието „до край земя.“ Движението на хора, стоки и услуги между държавите (наред с политическите връзки) направи възможно и придвижването на мисионери в страни, в които по-рано бе немислимо да се отиде и да се проповядва, особено що се отнася до страните с мюсюлманско мнозинство (но също така в страните с будистка или каквато и да е друга религия на мнозинството). Наистина, и в предишни десетилетия в тези страни имаше мисионери, но те работеха нелегално и често биваха залавяни и осъждани на смърт или на затвор за различни срокове. Днес евангелието се проповядва в много страни по света наред с хуманитарната помощ, която се оказва на даден народ, или пък проповедта е в рамките на конкретни икономически програми, изпълнявани в страната с помощта на различни международни организации. Благовестието в тези държави има за резултат неимоверно увеличаване на броя на църквите в различни страни по света. Там, където режимът все още не позволява открита проповед и строежа на храмове, църквите действат под формата на „домашни църкви,“ а там, където се постигат определени политически споразумения между Запада и съответната страна, дори се позволява строеж на църкви и проповед на евангелието сред местното население (само допреди няколко години проповед на евангелието можеше да се позволи в тези страни само сред чужденците, но не и сред местното население, което по традиция принадлежи към „своята“ религия, която не признава друга религия или други вярвания, освен „родните“ и „традиционните“).

По подобен начин и римокатолическите църкви

по света видяха в процесите на глобализацията възможност за проповед на евангелието и особено за осъществяване на социалната мисия на църквата. Вярващите християни от опит установиха, че улеснените икономически връзки между страните направиха възможно изпълнението на принципа първо да нахраниш гладния и след това да проповядваш евангелието на благоденствието в Христос; първо да посетиш затворника и сетне да посочиш Христовите думи за свободата, която Той ни дава; да утешиш вдовицата и сетне да ѝ кажеш, „не бой се, дъще Сионова, ето, твоят Цар иде“. Множество католически мисии бяха разкрити в държави, в които по-рано бе немислимо да се проповядва, най-често в рамките на междудържавни споразумения и паралелно с икономическото сътрудничество на дадената държава с по-богатите страни. В редица случаи римокатолическата църква дори работи за по-справедливо отношение на по-богатите страни при техните икономически връзки с други държави, когато някои могъщи корпорации се опитват да извлекат огромни печалби от конкретни проекти, осъществявани в тях.

Немалко мисиолози виждат

в съвременните глобализационни процеси предпоставка за нов мисионерски възход на църквите след „мисионерското затишие“ от средата на 20 век насам – период, през който мисионерските усилия бяха почти преустановени или пък сведени до минимум. Днешните условия на интензивни връзки между страните дават изключителни нови възможности за мисионерстване; този факт се отнася и до използването на информационните технологии: в предходните десетилетия се изискваха големи жертви за разпространението на евангелието (и въобще на Библията) в страни със затворена политическа система (включително в бившите комунистически страни), докато днес медиите и Интернет позволяват разгръщането на масова проповед и разпространение на Писанието дори и сред най-отдалечени племена и народи, които също се ползват от новите технологии.

Същевременно християните по света отчитат процесите на глобализация повече като отрицателно явление на съвременността, отколкото като положително движение на народите към по-устойчиво развитие и благоденствие. Могат да се посочат много примери за подобно отрицателно отношение към глобализацията, но тук ще посоча само няколко, тъй като пространството на това есе не ми позволява по-обширни коментари.

Християните виждат в глобализацията ускорен процес на масово секуларно движение на народите към някакво неопределено бъдеще на благоденствие, мир и спокойствие „тук и сега“. Самата идея за икономически и социален прогрес на основата на прокламирани права, свободи и отговорности на хората, базирани на всемогъщото „върховенство на закона,“ е изградена върху предпоставката, че хората са равни помежду си и че никакви лични особености (например изповядването на дадена религия) не може да нарушават правата и свободите на отделния човек и на цялото общество. С една дума, религията е частно дело (за каквото тя бе обявена още от времето на отделяне на църквата от държавата) и нейната проява в живота на съвременното глобализирано общество не трябва да пречи на прогресивния възход към благоденствие. От тази реторика става повече от ясно, че подобен възход може да се постигне само ако всички хора по земята имат еднакво отношение към ценностите на човечеството, без да налагат на другите около тях собствените си ценности (християнски, например), ако те се отличават от „общочовешките“, вече обявени в редица международни документи, отнасящи се до правата, свободите и отговорностите на хората в демократичните общества. Повече от ясно е, че християнските църкви не могат да приемат подобно „нравствено секуларно уеднаквяване“ на хората по света уж с цел постигане на някакви цели на бъдещото човечество на благоденствието.

Християните виждат заплаха дори в самите закони, когато те се изготвят и налагат от някакви международни законодателни органи, опитващи се да ги прокарат във всички страни-членки на дадена международна организация. Примерите със законодателството, отнасящо се до определени групи хора или до редица нови технологии, използвани уж за подобряване на живота на човека, са повече от показателни. За много страни-членки на Европейския съюз неговата законодателна инициатива им изглежда твърде странна, когато се разбира, че една порочна практика е наречена „естествена човешка черта“, или пък друга практика е определена като „естествено желание на човека достойно да приключи живота си по своя собствена воля“. Разбира се, хомосексуалисти винаги е имало, самоубийствата също винаги са присъствали в живота на обществата, но нали тъкмо за това Бог се роди, живя тук сред нас – та отново да ни посочи забравени от човечеството истини; нали затова и самото Свещено Писание, т.е. самото Божие Откровение и Божие Слово, ясно ни посочва кое е добродетел и кое е грях и ни учи, че трябва да отидем и да научим всички народи на Божиите истини, като ги кръщаваме в името на Отца и Сина и Светия Дух и ги учим да пазят всичко онова, което Христос ни е заповядал. Още от началото на своето съществуване в земните си измерения християнството е облагородявало езическите култури и обичаи, като е посочвало какво е добродетелно в Божиите очи и какво е омразно за Бога. По същия начин и днес християните работят за християнско облагородяване (т.е. евангелизиране) на невярващите в Христос и ясно им посочват как да отличат греха от добродетелта.

kk5Заплаха от страна на съвременните закони християните виждат и в случаите, когато те ги ограничават в правата и свободите им. Макар външно погледнато един закон да е „добър за цялото общество“ (каквато най-често е формулировката), често на практика той може да ограничи или пък реално ограничава правата и свободите на християните като цяло или на отделни християнски общини в частност. Ако в една уж демократична европейска страна аз не мога на службата си да споменавам Христовото име или да кажа в какво вярвам, тъй като, видите ли, ще „обидя“ онези, които не са вярващи или пък принадлежат към друга религия, значи законът разпространява силата си лицемерно: за невярващите той е „добър“ и за цялото общество също се счита за „добър“, но за вярващите той е ограничителен и дори може да бъде репресивен (и за вярващите от другите религии той по същия начин е репресивен, както за мен самия). Ако в една недотам демократична европейска страна чрез законите ѝ евангелските християни са преследвани или пък ограничавани в правата си, а православните или римокатолиците се ползват с някакви привилегии (в нарушение на записаното в някои закони, че те нямат привилегии пред другите), значи тези закони също са лицемерни, макар и някои да продължават да твърдят, че те са „добри“ и служат на цялото общество.

Християните са изключително предпазливи, когато в хода на глобализацията се заговори за „нов световен ред“ или за „общи усилия на правителствата за подобряване на живота на народите“. Макар в самите определения и да няма нищо притеснително за тях, защото и Христос дойде, за да възвести Новия закон, Благата вест (при това Той не отмени Стария закон, а го допълни), и да направи живота на вярващите в Негово име по-добър, тъй че те да станат достойни за Неговото Царство, онова, което тревожи вярващите, е тенденцията към „нов ред“ и „благоденствие“ без Бога и дори против Бога. Не е важно дали за подобна идея работи някакво „световно правителство“ или това са няколко правителства, работещи „в синхрон“ – по-важното е движението на секуларната глобализация към богопротивно благоденствие, мир и спокойствие. За мнозина поддръжници на глобализацията различните езици, на които днес говорят народите, е някаква пречка пред постигането на „рая на земята“ и различни научни звена по света работят върху въпроса за намиране на възможности за пълно разбиране между хората, при което изследванията вървят в две посоки: намирането на възможности за използване само на един език за всички народи по света или пък намирането на възможности за създаване на устройство, което се имплантира в човека и което прави моментни синхронни преводи в момента на говоренето между двама човека или много хора, използващи различни езици (нещо като събитието на Петдесетница, когато многохилядната тълпа чувала апостолите да говорят на всеки от техните езици, но за секуларистите това събитие е без участието на Светия Дух). Мнозина християни сравняват подобна ситуация с построяването на Вавилонската кула и гордостта на човеците, решили да „достигнат“ до Бога и да Го свалят от пиедестала Му. Или пък с неимоверното увеличаване на греховността на земята, което неминуемо изисква Божията правда да възтържествува и грешниците да бъдат осъдени, а праведниците да наследят Царството Божие.

Християните се опитват да разберат дали съществува алтернатива на глобализацията и не са малко онези, които жадуват за връщане на времето, в което отделните нации сами определяха съдбата си. В рамките на Европейския съюз не са малко народите, които все по-открито изразяват недоволство от някои законодателни мерки, приети от европарламента и предлагани на страните-членки за приемането им като част от националното законодателство; някои страни дори искат да напуснат Съюза поради недоволството от централизираното управление, налагащо на отделните страни практики, които са несъвместими с националните интереси на конкретния народ.

Същевременно не са малко християните, които разсъждават, че едно връщане към национализма и пренебрегване на международните връзки може да означава връщане към тоталитарни режими в някои страни. Това налага всички участници в днешните процеси на глобализация трезво да преценят плюсовете и минусите на едно бъдещо „разединяване“ на народите и борби на всеки отделен народ за осъществяване на собствените интереси в ущърб на интересите на другите. Засега като че ли никой няма отговор на въпроса каква може да бъде алтернативата на глобализацията, но в някои страни политиците дори и не разсъждават върху него, а действат по линията на най-малкото съпротивление: националистическите партии във всички страни в Европа затова и печелят привърженици (и дори спечелиха вота за излизане на Великобритания от Евросъюза), защото виждат в глобализацията (в случая – европейската интеграция) само негативите ѝ, но не и положителните промени, които тя оказва върху обществата по света. Само бъдещето ще покаже какви нови тенденции ще се проявят в стремежите на народите да вървят заедно напред като същевременно съхраняват в себе си и нещо от традиционното, старото, изпитаното, и – най-вече – християнското и непреходното.

Българската перспектива

„Българската перспектива“ в случая е моят поглед, като българин, върху разглежданите въпроси. Моето виждане е, че исторически България е разглеждана от различни гледни точки и в зависимост от перспективата тя ту е наричана „велика държава“, играеща ключова роля в събитията между Изтока и Запада, ту е определяна като „малка държавица“, която винаги се е мятала в една или друга политическа и социална посока в зависимост от волята на „великите сили“.

Струва ми се, че в разговора ни за християнството и глобализацията за нас подобни определения в момента не са от особено значение, тъй като близките две десетилетия ясно ни посочват, че България (както и повечето страни от източна и централна Европа, с изключение на Русия и няколко други държави, разположени на територията на бившия Съветски съюз) нито има собствена национална политика, нито пък икономическото и социалното благополучие на населението у нас зависи изцяло от собствените ни ресурси и усилията на населението. Разбира се, ние имаме собствени политически движения, парламентарна, президентска и съдебна власт, собствена икономическа структура, природни и човешки ресурси, социални движения, насочени към повишаване на благосъстоянието на народа. Но те всички в по-голяма или по-малка степен са подчинени на законодателството и разпоредбите на Европейския съюз. В „по-малка степен“ са подчинени онези национални приоритети, в които Съюзът не може да се намесва и най-често той дава свобода на отделните страни-членки да упражняват властта си в съответствие с тези приоритети, а в „по-голяма степен“ са подчинени онези национални стратегии, които се намират в пряка зависимост от целите и задачите на самия Европейски съюз и от изискванията за по-нататъшна интеграция на европейските страни в цялостния процес на глобализация, в който Европа влиза в определени взаимоотношения и с други „икономически гиганти“ и общества, такива като Китай, САЩ, Япония и дори Русия. Влиянието на Европейския съюз върху страната ни с особена сила се отнася до инфраструктурата, икономиката ни и до по-нататъшното привеждане на законодателството ни в съответствие с европейското и с това на други съвременни либерални демокрации.

От тази гледна точка България като че няма особен избор, ако бъде попитана дали тя желае и по-нататък да участва в процесите на глобализация или не – Европейският съюз (а също така НАТО и други структури, по които ние сме страна) е този, който определя този избор и той е насочен тъкмо към по-тясно участие в тези процеси. Както посочих по-горе, участието на отделните страни в процесите на глобализация и интеграция с други световни сили може да има положителен и отрицателен резултат. Европейската интеграция наистина допринесе немалко за укрепване на демокрацията и за поставянето на основите на гражданско общество, което все още продължава да се установява у нас; тя подобри инфраструктурата и позволи да се развият икономически отрасли, които по-рано не бяха познати за българската действителност, като същевременно икономиката ни продължава да има все по-отворен характер.

И в същото време тъкмо европейската интеграция направи страната ни зависима от политическите и икономическите решения, вземани от Съюза, а също така и от политиката му относно решаването на различни социални въпроси в страните-членки. Към последните се отнасят и въпросите на отношенията между религия и държава, а също така въпросите по редица противоречиви предложения и практики относно правата и свободите на отделни групи хора и относно законите, свързани със социалното регулиране на отношенията между хората в едно демократично общество.

kk6Независимо от факта, че в този грандиозен процес България е почти незначителна страна, от която много малко зависи, що се отнася до въпроса за по-нататъшното ни участие в процесите на глобализация и интеграция, все пак тя може да играе конкретна роля в тези процеси и дори да посочи пример за подражание. Често като пример на човечно отношение към народа се посочва избавянето от смърт на 48 хиляди евреи от концентрационните лагери през 1943 година. Известно е, че това става чрез подкрепата за евреите от страна на различни политически и религиозни дейци, които се обединяват около идеята за ценността на живота на всеки български гражданин, независимо от неговия произход, език, религия, обичаи, пол, образование и т.н. Чрез този акт малка и незначителна България посочи на света, че тя има волята и силата да застане на страната на угнетения, преследвания, онеправдания и изпращания на сигурна смърт. Нравствените принципи на християнските водачи от онова време са били ръководни в техните действия по спасяването на евреите. Въпросът, който днес си задаваме, е дали водачите на народа ни днес имат волята и силата да защитят интересите на българските граждани срещу някои негативни процеси на европейската интеграция и на глобализацията. Не че Европейският съюз и други глобализационни сили могат да се разглеждат като някакъв враг на страната – ние сме толкова участници в процесите на интеграция, колкото са и големите сили, такива като Франция, Германия, Испания и т.н., ние като държава също споделяме усилията за укрепване на демокрацията и повишаване на благосъстоянието на българския народ с цел неговото изравняване с това на развитите западни демокрации. Но налагането на един народ на нравствени принципи, които противоречат първо на здравия човешки разум и, второ, на християнската ценностна система, означава най-малкото несъгласие на българската държава с подобно „налагане“ и най-вече противопоставяне срещу опитите за подобно морално насилие.

Несъгласието и противопоставянето срещу неморални предложения и практики може да се изрази по различен начин, но главното, което трябва да характеризира подобен отпор срещу нравственото зло, лъхащо от някои структури на Европейския съюз, е обединяването на всички християни в България около идеята за полагане на съвместни усилия за прекратяване на намесата на чужди на българския дух морални норми. Тези съвместни усилия могат да бъдат разнообразни, но аз тук ще посоча само няколко:

– прояви на обществен протест при всеки опит за налагане на „нови“ морални принципи от страна на чужди за народа ни и особено за християнството предложения и практики;

– използване на медиите, включително Интернет, организиране на прессъобщения и пресконференции, на семинари и т.н., използване на водещи вестници и списания за популяризиране на християнските ценности и разобличаване лъжите и неправдите на политици и политически структури, на отделни компании и организации и на отделни хора;

– осъществяване на разнообразни форми на диалог на различни обществени и държавно-структурни нива;

– създаване и поддържане на широка християнска социална мрежа от всички заинтересовани християнски общини;

работа сред самите християнски общини и „пробуждане“ на църквите за опасностите, които секуларизмът и атеизмът в рамките на глобализационните процеси крият;

политическо участие на християните в обществения живот както в страната, така и чрез политически изяви в чужбина;

– организиране на форуми за самите християни, на които да се утвърди виждането, че вярващите от различните християнски вероизповедания всъщност са една „общност“ (една „община“) – те са Църквата Христова и Тяло Христово, което е призвано да облагородява и насочва към Спасителя, а не до покварява и да насочва към Погубителя, както показва действителността в някои региони на света, в които пороците се ширят в невиждан досега световен мащаб, като тази поквара се подпомага от конкретни процеси на глобализацията.

Както навремето българските политици и християнски ръководители се обединиха и се противопоставиха на собственото си зло правителство и на фашистката идеология за пълно унищожение на евреите по света, като избавиха българските евреи от сигурната смърт на концентрационните лагери, така и днес, убеден съм в това, християнските църкви и българските политици, милеещи повече за родното и недотам изпипаното, отколкото за чуждото и лъскавото, биха могли да се обединят и да надигнат общ глас срещу беззаконията на някои „права и свободи“ и на редица „закони“, които на практика са призвани да ограничат всяка религия и да я изтласкат от живота на обществата, като я оставят като някаква отдавна забравена отживелица в личния живот само на отделни хора, които, видите ли, все още не са „прозрели“ заблудата си и роптаят срещу обещаваното бъдещо благоденствие. Благоденствие, разбира се, без Бога и срещу Бога.

Макар и правейки горните предложения, същевременно съзнавам, че все още има да се извърви дълъг път, та мисълта за обединение на християните у нас да стане собствена мисъл на християнските ръководители от всички общини в страната; разбираемо е, че между немалко от тях съществуват противоречия и дори негативизъм спрямо другите, но обединение около една идея не означава задължително „побратимяване“ още утре и на момента: нито в миналото българските политици и християните имаха единна мисъл и единна идея за добруването на народа ни, нито днес можем да постигнем някакво „обединение“ чрез пълно съгласие на обединяващите се около всички аспекти на живота на българина. Но както в миналото народът ни се обедини и спаси своите граждани от смърт, така и днес в името на благото на народа ни бихме могли да преодолеем някои различия и заедно да работим за една идея – предотвратяване на опасностите, които глобализацията може да донесе на народа ни чрез безрезервното и най-често недообмислено приемане на редица порочни идеи и практики, идващи от различни посоки.

Преди няколко години в България като че се появи възможност за създаване на междухристиянска работна група, която да работи сред всички християнски общини у нас и да се опитва да решава общи за всички християни проблеми и предизвикателства; сетне тази възможност бе пропусната, но искам да вярвам, че тя все още може да се случи. Моето разбиране е, че ако не се създаде подобна работна група (която няма да има никакви други функции, освен диалог с всички общности в България и постигане на консенсус по актуални за християните въпроси), то още десетилетия напред ще продължаваме да изпитваме върху себе си реално осъществявания днес принцип на „разделяй и владей“. Защото точно това се случва: ние сме разделени и съответно сме завладени, тъй като единични протести и борба не могат да доведат до някакви видими промени – само чрез съвместни прояви християните у нас могат да защитят българското, християнското, родното, от онези чужди за българина идеи и практики, които могат да го покварят и да го превърнат в поредната „кукла на конци“ на водачите на глобализацията.

Оставам с надеждата, че не след дълго време една междухристиянска работна група ще бъде учредена и ще начене дейността си, като отстоява християнските ценности на страната ни пред които и да са чужди интеграционни сили, когато те се опитват да налагат порочната си воля върху други народи и особено върху християните. С това не искам да кажа, че България няма място в процесите на интеграцията между различни страни и структури в света – напротив, убеден съм, че тъкмо чрез участието ни в тези процеси България може да покаже на света как се „спасява“ един народ, както навремето страната ни спаси гражданите си. И както днес светът знае за този български акт на човечност, така и утре той може да узнае за новите български инициативи за „спасение“ на народите от налаганите им беззаконни закони и порочни инициативи.

Заключение

Всичко казано по-горе може да се разбира като конкретно разсъждение върху конкретен въпрос – влиянието на процесите на глобализация върху обществата като цяло и върху българското общество по-конкретно, а особено по отношение на християнството. Същевременно трябва да разберем, че Църквата е Тялото Христово, изградено върху твърда каменна основа, която и адовите сили не могат да поклатят. Трябва да помним, че Църквата винаги е разбирала великите социални трансформации само като фаза, а не като кулминация или завършек: нито падането на римската империя, нито Просвещението, нито индустриализацията или съвременната „демокрация“ и глобализацията са за Църквата някаква „граница“, отвъд която идва хаосът или беззаконието или съдът. Самият апостол ни казва, че „сегашното състояние на тоя свят преминава“ (1Кор. 7:31), и както още апостолите очакваха повторното идване на Христос на земята, за да възвести Божията правда, и ние две хиляди години по-късно продължаваме да очакваме това най-велико световно и вселенско събитие, така и навремето народите са разбирали, че всяка епоха преминава и друга идва на нейно място, но Църквата остава една и непоклатима, без да се накланя на една или друга страна в зависимост от „духа на времето“.

Така и днешното време на интеграция и глобализация поставя нови предизвикателства, които Църквата уверено ще посрещне и няма да се поклати. Но нали Църквата – това сме ние, вярващите в Христос и изпълняващите Неговата воля; макар неин Глава да е Сам Христос, тъкмо от нас Той иска да устоим в трудностите, ако искаме да наденем венеца на победата. А ще устоим в трудностите, ако твърдо вярваме в Него и Го следваме, като същевременно разпространяваме Неговата правда в света, сред другите – праведни и неправедни, добри и зли, началници и подчинени. Разпространяваме Божията правда и даваме отпор на пороците, като се обединим, защото разделението бе осъдено от Самия Господ Иисус Христос. Защото съзнаваме, че Той ще ни помогне, ако и сами си помогнем, в Негово име.


Всички права запазени © 2016. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

vkoД-р Валентин Кожухаров е преподавател-богослов и мисионер. Спомага за диалога между православни и неправославни. Преподавал е в православния богословски факултет на Великотърновския университет и в руски православен институт в Москва. Работил в Отдела за религиозно образование и катехизация на Московската Патриаршия. От 2009 г. е лектор на свободна практика и преподавател по християнско образование и мисиология в Института по мисиология за централна и източна Европа в Хайлигенкройц, Австрия и в богословски колежи във Великобритания. Ръководител е на докторанти и член на изпитна комисия по мисиология.