Печат

Съвременната държава: за добро или за лошо

Валентин Кожухаров

Уводни думи

Въпросът за държавата е дотолкова обширно разглеждан, че днес малцина се връщат към него, за да добавят още нещо към вече казаното. Затова читателите на този брой на „Свобода за всеки“ биха повдигнали вежди и биха си казали: „Е, какво още има да се каже за тази държава? Всичко около нея е повече от ясно…“ И аз донякъде мога да се съглася: може би наистина всичко за нея вече е изказано достатъчно подробно, за да се връщаме отново към тази „изтъркана“ тема. Но дори и с риск в тези мои разсъждения да повторя неща, които вече са били казани от къде по-големи умове от моя, все пак се наемам да споделя мислите си, не само защото „повторението е майка на знанието“, но и защото винаги има какво да се добави към дадена тема, когато тя се погледне от хората, живеещи в своето поколение: тези, които разглеждаха държавата от времето на установяването на нациите през 19 век, я виждаха по-различно от тези, които разискваха нейните признаци и черти през 20 век, а те пък – от тези, които днес разсъждават за нея. Нещо повече: разсъжденията за държавата от началото на този век и виждането за нея петнадесетина години по-късно не е едно и също. Ето защо си позволявам да поразсъждавам по този въпрос, пък читателят ще прецени дали в разсъжденията има и нещо ново за държавата, което досега не е било изразено по същия начин. Но още в самото начало ще подчертая, че мислите ми за нея се основават на християнското разбиране за човека и обществата (в случая тези, които живеят в рамките на държавната организация на живот).

Определение на държавата

Речникът на българския език определя държавата като „политическа форма за организиране на обществото, начело с органи за осъществяване на всички власти – изпълнителна, законодателна, съдебна, както и територията, върху която се разпростира тази организация“. Кратко определение, но то все още не казва достатъчно ясно какво точно е държавата. Поради това за нея още се посочват и други нейни признаци,

като освен вече упоменатите (политическа форма, власт и територия), по-съществени са още и суверенитетът, ресурсите, представителството на интересите на цялото общество, монополът върху легитимното насилие, публичният характер на властта и наличието на символика. Всеки един от тези признаци трябва да присъства и да функционира адекватно в държавата, иначе тя не би била определяна като държава в съвременния смисъл на думата.

Територията предполага определена юрисдикция и правото на управляващия (управляващите) да осъществяват властта си по отношение на живеещите на нея. Суверенитетът пък я определя като независима от други държави, когато става въпрос за вътрешните ѝ дела и за провежданата от нея външна политика. Ресурсите на една страна също са важен признак, тъй като на тяхна основа тя функционира като цялостен обществен организъм; ресурси не са само природните, но преди всичко човешките – хората, трудещи се за свое благо и за благото на обществото. В своята управленска и социална функция държавата върши делата си от името на цялото общество, а не на отделни лица или обществени групи, което е израз на нейния представителен характер. Държавата притежава монопол върху легитимното насилие, когато то прилага съответна сила, за да осигури спазване на законите и наказване на нарушителите им. Тя също така е длъжна да осигури определена защита на обществените интереси, а не интересите на отделни лица или групи; публичният характер на властта не би трябвало да допуска възникване на лични отношения между самата власт и гражданите. И накрая, наличието на символика – флаг, герб, химн, за някои държави още корона, скиптър и т.н. – определя една държава точно като такава, отличаваща се от всички други държави; символиката най-често има исторически или традиционни корени.

С описанието на тези признаци на държавата посочихме важните характеристики на всеки от тях, без наличието на които държавата не би била държава. От друга страна, тези признаци не са били винаги характерни за нея – за тях в този им смисъл разсъждаваме едва от по-ново време, преди всичко от втората половина на 20 век след приключването на Втората световна война и установяването на съответни държавни режими на съответните територии, наречени държави; повече от очевидно е, че през 19 век и началото на 20 век, Първата световна война и установяването на редица военни режими в някои страни, не можеше и дума да става за такива признаци като представителство на интересите на цялото общество, упражняване на легитимно насилие и публичен характер на властта (макар последният признак и да е имал някакво място и при военните или тоталитарните режими). С установяването на демократично устройство в много страни след втората половина на 20 век посочените признаци функционират в техния действителен смисъл, според както го разбираме днес. С промените в Източна Европа от 90-те години на миналия век тези признаци определят държавите и от тази част на континента и поради това и България като държава се определя чрез нейната територия, политическа форма на управление, суверенитет, ресурси, обществено представителство, монопол върху легитимното насилие, публичен характер на властта и символика.

Съвременната българска държава

Нека все пак разсъдим върху всяка от тези черти на държавата към днешно време, когато страната ни е обвързана от многообразни взаимоотношения с други държави, организации и сили. Нейни основни признаци си остават политическата форма на управление, осъществяването на публична власт и територията: от приемането на демократичното устройство на страната ни досега тези три признака продължават да определят държавата ни вече повече от четвърт век. Какво да кажем обаче за другите характеристики на държавното ни устройство?

Суверенитет: имаме ли такъв или не?

Мисля, че за всеки българин днес е ясно, че нямаме. Ресурси: имаме ли такива и какви са те? Да, имаме, но не такива, каквито страната ни е имала векове наред: нито природните ни ресурси вече са притежание само на българите, живеещи в страната, нито човешките ни ресурси вече принадлежат на България: най-талантливите ни граждани я напуснаха и вече години наред отдават сили и средства за благото на други държави (пък някои и да пращат пари обратно в България, това вече не са ресурси, а подаяние). Символика: да, имаме такава, но дали нейното значение за българите днес е такова, каквото то беше в предходните десетилетия? Кой днес се гордее с герба ни, с химна ни, с другите символи на страната? Е, понякога показваме някаква гордост от тях, но дали това не е някаква пародия на онази действителна гордост, която българите имаха по време на националноосвободителните ни борби и времето, в което се борехме за установяването на силна и независима България? Монопол върху легитимното насилие: да, държавата изисква живеещите на територията ни да спазват законите и тя съответно наказва нарушителите, но дали това важи равнопоставено за всички? Не прилага ли тя закона спрямо едни по различен начин, отколкото спрямо други? Шуробаджанащината от доста време отличава нашия народ от други народи, но в днешно време без връзки и „силни приятели“ направо си загубен, ако държавата реши да тръгне срещу теб. Дори и такъв устойчив признак като осъществяване на публична власт (т.е. когато държавата осигурява защита на интересите на цялото общество, а не само на отделни негови членове или обществени групи) вече се руши у нас: все по-често се случва властта да се използва в интерес на едни и в ущърб на други.

За всекиго е ясно, че промяната в признаците на държавност в немалка степен е свързана с процесите на глобализация и на по-нататъшна европейска интеграция, и поради това суверенитетът ни, ресурсите, легитимното насилие и дори публичният характер на властта вече не се определят от държавните ни мъже, а от сили и хора, живеещи на стотици и хиляди километри от България. Както вече писах в предишно свое разсъждение, страната ни исторически се е мятала между едни или други велики сили и в своята зависимост от тях тя е била пионка в ръцете на „големите играчи“. Но ако по този въпрос навярно малко можем да направим, какво да кажем за „играчите“ в собствената ни страна, които уж представляват целия народ, но на практика се оказва, че представляват едни доста малки групи от хора и организации и това за сметка на цялото общество? И тук се връщам към темата на настоящото разсъждение: държавата за добро ли е или за лошо?

Няма съмнение, че днешните общества не могат да живеят в друга обществена форма, освен държавната: тя им дава някаква сигурност, предоставя им възможности за постигане на лично благо, осигурява им необходимото образование, икономическа устойчивост (природни ресурси, транспорт, енергия, дом, приходи и т.н.) и социално „равноправие“ (доколкото е възможно) и в такава обстановка човек вижда и своето бъдеще, т.е. бъдещето на своите деца и внуци, които също ще разчитат на грижата на държавата за израстването си и реализацията на техните сили и способности в обществото. От тази гледна точка, държавата е за добро, защото засега не познаваме друга по-добра форма на организация на обществения живот. Но ако държавата вече е станала мащеха за народа си, ако тя се е превърнала в самоценен орган на властта, който защитава повече себе си, отколкото цялото общество, ако олигархическата върхушка продължава да граби от народа и да разпилява ресурсите ни и поради това младите умове се принуждават да напуснат страната си, за да видят по-добра реализация на силите и способностите си в друга държава, ако законът по едно обвинение преследва едни, но не преследва други по същото обвинение, ако новите радетели на някаква криворазбрана ценностна система вече наричат черното бяло и карат всички ни да се съгласим с тази тяхна безнравствена „нова нравственост,“ ако шуробаджанащината вече се превръща в образец на държавно управление – било на централно, било на местно ниво – и на „обикновения“ гражданин не му остава нищо друго, освен да се свива на мястото, което онези баджанаци му определят – е, такава една държава е лоша държава.

Християнското разбиране за държавата като добър управник или звяр

Ние християните често привеждаме примери за това какво трябва да бъде отношението ни към управляващите и трябва да се признае, че през вековете християнството е имало двояко отношение към тях. Първо, християните най-често са толерантни към държавата, към управляващите. Тук не говоря за времената на „симфония“ между Църква и държава (например Юстиниановата държава), нито за религиозно-държавната симбиоза от времето на Реформацията насам (когато важеше принципа: „религията на владетеля трябва да бъде религията и на народа“ и управляващи и народ не правеха особена разлика между „държавата“ и религията и хората, които живеят на дадената територия), тук имам предвид преди всичко факта, че в историческото си развитие християнството като че винаги е имало нужда и от подкрепа на управляващия, за да може ефективно да осъществява функциите си като „религия на народа“. И второ, християните понякога оприличават държавата на апокалиптичния „звяр“, който се опитва да подчини и да пороби онези, които не мислят като нея, т.е. като владетеля, управителя, царя, императора, или съответната върхушка, била тя идеологическа (фашистка, комунистическа, и др. подобни) или военно-политическа или друга някаква.

И до ден днешен различните християнски общини спорят относно „учението“ на апостол Павел за отношението ни към управляващия, особено според както това е отразено в посланието му към Римляни, 13 глава. През цялата история на християнството немалко християни, живеещи в робство и подчинение и подложени на преследвания от властта са намирали за твърде трудно обяснението на неговите думи. Как да приемем твърденията, че „всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога“ (стих 1), че „който се противи на властта, противи се на Божията наредба“ (стих 2), или пък „искаш ли да не се боиш от властта, прави добро и ще получиш похвала от нея“ (стих 3)? Приложени към днешно време, мнозина трудно биха се съгласили, че противенето срещу властта е противене срещу Божията наредба или че трябва да правим добро, та да получим похвала от управляващите, защото противенето ни срещу злото и неправдата на една комунистическа върхушка не е противене на Божията наредба, и правенето на добро не само не получава похвала, а обратно – заради направено добро може да отидеш в затвора.

Думите на апостола са правилни и те добре са се разбирали от християните, защото наистина всяка власт, която се установява сред даден народ, е Божие допущение: без Бог да допусне подобно нещо, то никой управляващ не би дошъл на власт. Същевременно трябва добре да разбираме павловите думи, приложени в съответния контекст: наистина те са правдиви, що се отнася до отношенията между управител и управляван във времена, когато е имало „справедливи“ царе и послушен народ, който в много случаи действително е разчитал на безпристрастието и справедливостта на управляващия. При това народът не е избирал императора или царя, а те са идвали на власт чрез интриги или наследствени връзки, при което, когато поредният владетел идвал на власт, обикновените хора най-често са считали, че такава е била Божията воля, защото те и тъй нямат никакво участие в тези борби за трона. И въпреки това, управляващият в по-малка или по-голяма степен е полагал грижи за добруването на народа, над който той властва. Павловите думи обаче приемат друг смисъл, когато говорим за държавата от последните два века насам. Дори близката история ни показва, че властниците могат да бъдат против народа и масово да избиват гражданите си или да ги пращат в трудови лагери, както правеха комунистите, и в подобна ситуация гоненият от богоненавистната власт вярващ трудно би приел, че ако той се противи на властта, би си навлякъл Божието осъждане (стих 2) или че началниците са страшни само за лошите дела, а не за добрите (стих 3).

В подобен контекст можем да разглеждаме това павлово послание и в днешно време. Кой християнин днес би допуснал, че „началникът е Божий служител, който ти прави добро“ (стих 4), след като днешните началници дори не знаят кой е Бог и ако и да знаят – Му се противят? Кой християнин днес би се съгласил, че ние „трябва да се подчиняваме, и то не само поради страх, но и по съвест“ (стих 5), след като християнската съвест ясно ни говори, че не може светската власт да ни убеждава, че един порок и грях са добродетел, а една добродетел е зло? Подобни примери трябва да ни припомнят истината, че Божието слово се е разбирало от вярващите в съответствие с тяхната подготвеност да го разберат: в първите два или три века, когато вярващите все още не са разполагали с текстовете на Библията, те са разбирали Словото според както то е било проповядвано в църквите, съпоставяйки проповедта с живота им в дадената страна (територия); през следващите векове вярващите вече са имали възможност да четат една или друга книга на Библията (но все още твърде откъслечно), което е допълвало тяхното разбиране на Словото; и едва през Средновековието (и особено след откриването на книгопечатането), когато Писанието ставало все по-достъпно за хората, вярващите са разбирали Словото в по-голяма степен и са го съпоставяли със своя живот; едва през последните два или три века обаче, когато Библията стана достъпна на роден език за много народи по света, вярващите придобиха по-пълно познание за Словото Божие като Писание, откъдето можеха да черпят Божиите истини и при това, както в миналото, те трябва да съпоставят тези истини с живота, който живеят.

Ето тук е разковничето за разбирането на Писанието: то винаги ни разкрива истините си чрез живота, който живеем, защото Писанието не е нещо абстрактно или безотносително – то е за хората и се отнася тъкмо до тях в техния живот, а не до тях извън живота или извън времето и пространството. Това е една от причините Писанието да разкрива истините си постепенно и според нашата готовност за тяхното разбиране, която готовност пък се определя от вярата ни и начините на нейното изповядване в живота ни. А тъй като животът може да бъде твърде разнообразен, то и възприемането на истините на Писанието също зависи от нашия живот (но, разбира се – преди всичко от вярата ни в Христа). Хората разбират тези истини чрез призмата или лупата на живота си, макар истините да са едни и същи за всички хора. Вярващите в едно африканско село, например, ги разбират според тяхната вяра и техния живот и бит, вярващите в джунглите на Амазония – според техния, вярващите в България – според техния, и т.н. А колко повече тези истини ни се откриват по особен начин, когато сме преследвани, гонени, притеснявани, затваряни и дори убивани? Ето защо нека да тълкуваме отделните откъси от Библията според нашата вяра и според съвременните нам предизвикателства, които животът ни отправя (разбира се, не без Божие допущение).

По подобен начин разсъждаваме за държавата и като „звяра“, описан в друга книга на Писанието. Там виждаме примера с апокалиптичния звяр, чиято уж смъртоносна рана била като по чудо излекувана и народите били удивени от чудото и си казали: „кой прилича на този звяр и кой може да воюва с него“ (Откр. 13:4), тъкмо на него „даде му се власт над всяко коляно, език и народ“ (стих 7) и „му се поклониха всички жители земни, чиито имена не са написани в книгата на живота при Агнеца“ (стих 8). Нима днес не виждаме „чудеса“, които някои се опитват да покажат и да привлекат народите към себе си? Нима не виждаме как секуларните власти постепенно разпростират управлението си над народите с цел да подчинят всеки народ и език? Нима не разбираме, че народите биват подготвени, тъй че да се поклонят на „звяра?“ Всичко това е наша днешна реалност и ако си затваряме очите за нея, значи с нещо сме отстъпили от истините на Писанието.

Нещо повече: трябва отново и отново да се връщаме към Словото Божие, за да не пропуснем думите на Откровението, че звярът тъй ще направи, че „на всички – малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби – да се даде белег на дясната им ръка или на челата им, та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има тоя белег, или името на звяра, или числото на името му (Откр. 13:16-17). Тълкуванието на тези думи може да бъде различно и мнозина са се опитвали да открият какъв е смисълът на този белег, както и числото на звяра („понеже е число на човек, и числото му е шестстотин шейсет и шест“, 18 стих), но почти за всички вярващи е ясно, че като че настъпва времето, когато без „благословията“ на секуларния управител (т.е. без неговия „белег“) няма да можем „да купуваме и продаваме,“ т.е. поддържаме икономическата основа на живота си и на семейството си. Дали това са чиповете в личните ни документи или по телата ни, или пък това могат да бъдат още непознати за хората средства за масово следене – това не е толкова важно, по-важното е идващото насилие на глобалната секуларна държава върху умовете и сърцата на всички народи по земята и особено върху вярващите.

Разбира се, християните знаят, че няма световна сила, която може да поклати вярата им и да се опълчи срещу Бога (и че „който откарва в плен, сам ще отиде в плен, който с меч убие, той трябва с меч да бъде убит: тук е търпението и вярата на светиите“, както казва в откровението си евангелистът, Откр. 13:10), но те също знаят, че срещу злото трябва да се борим, да му се противопоставяме, да го изобличаваме, тъй че всеки да разбере замислите на богопротивниците. Това се отнася и до собствената ни държава, която също може да приеме облика на апокалиптичния звяр, когато преследва вярващите и зад уж „демократичните“ си закони все повече стеснява кръга на тяхната дейност в собствения им частен живот и в живота им в обществото като цяло. При това вярващите трябва да убедят и невярващите в злите замисли на едно подобно управление, тъй като гоненията срещу вярващите са признак и за гонения срещу човечността у хората, срещу самите народи, които в крайна сметка ще се окажат поробени от звяра, ако не се опитват да разберат истинския му облик. А неговият „облик“ може да е най-чудноват и дори да ни заблуди, ако постоянно не се допитваме до вярата си; тъй и в откровението си апостолът казва, че в образа на звяра ще се вложи дух, „та зверовият образ дори да проговори и подейства тъй, че да бъдат убити ония, които не биха се поклонили на зверовия образ“ (Откр. 13:15). Още днес и сега трябва непрекъснато да бдим и да видим къде този зверов образ се проявява в живота ни, кой му се покланя и кой се бори с него и каква може да бъде участта на нашите събратя по вяра и на нашите ближни в родната ни държава.

Заключение

В заключение можем да кажем, че няма лесен отговор на въпроса дали съвременната държава е за добро или за лошо, защото в случая не можем само да казваме „да, да“ или „не, не“. Бог допуска беди за онези, които отстъпват от него, при това от Него отстъпват не само вярващите, но и невярващите, които само „подозират“, че има Бог (защото евангелието вече достигна до край света и всеки е чул за Христос), но съзнателно Го отхвърлят. Бог вижда отстъплението на човечеството и особено на онези, които са се възкачили на престола на управлението и вършат делата си за своя собствена изгода и най-често срещу народа си, който, за съжаление, невинаги вижда това. Но народът често е бивал и съдник на управляващите и следвайки Божията воля той е свалял онези, които или сам е избрал, но не са заслужили доверието му, или пък управникът сам се е възкачил и не е оправдал надеждите на хората. В този смисъл държавата, докато тя все още съществува като организация на живота на обществата, може да бъде добра и с добро управление, ако и ние се стремим да я направим такава чрез позволените ни средства на въздействие върху управителя, когато той не е на мястото си, но тя може да бъде и зла, ако вземе превес над умовете и сърцата на хората и се опитва да ги направи нечувствителни към нуждите им и върши злини срещу народа си, като преследва някакви свои цели или целите на други по-високо стоящи сили (а в християнски смисъл – по-нискостоящи сили, защото те теглят човека надолу към беззаконието, порока и греха).

Както ни учи и Писанието, нека бъдем мъдри като змии и всекидневно и всекичасно да поставяме на везните на християнската нравственост мислите и делата на управляващите, тъй че когато забележим беззаконието и порока, тогава да го изобличаваме, а когато трябва да се противопоставим на греховните практики и на светската идеология, която насилствено се насажда на народите, да обединим усилия и да търсим възможности за преодоляване на злото в държавата и постигане на павловия смисъл за управляващия като началник, който е „Божий служител за наше добро“ (Римл. 13:4).


Всички права запазени © 2016. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

vkoД-р Валентин Кожухаров е преподавател-богослов и мисионер. Спомага за диалога между православни и неправославни. Преподавал е в православния богословски факултет на Великотърновския университет и в руски православен институт в Москва. Работил в Отдела за религиозно образование и катехизация на Московската Патриаршия. От 2009 г. е лектор на свободна практика и преподавател по християнско образование и мисиология в Института по мисиология за централна и източна Европа в Хайлигенкройц, Австрия и в богословски колежи във Великобритания. Ръководител е на докторанти и член на изпитна комисия по мисиология.