Печат

Държавата днес: управник или звяр?

Виктор Костов

„Държавно управление, достатъчно голямо да ти даде всичко, което искаш, е и достатъчно могъщо, за да ти вземе всичко, което имаш”.
– Томас Джеферсон, един от основателите на САЩ

Според Пантелис Калайцидис терминът „политическа теология“ възниква през началото на 20-ти век. Основоположникът му е немският философ на правото и римокатолик, симпатизиращ на националсоциализма, Карл Шмит. В класическия си труд „Политическа теология“ Шмит заявява уверено, че „всички значими концепции на модерната теория за държавата са секуларизирани богословски концепции“.[1]

568
Тази констатация е от изключително значение за темата, която разглеждаме. В Новия Завет виждаме нееднозначното отношение към властта на владетеля (Римляни 13) и властта на държавата (Откровение 13).

Разсъждавайки за държавата като форма на управление, следва да отбележим, че в самото определение на „държава“ е размито разбирането за светската власт като такава само на даден управник и неговата (или нейната, както е модерно да се говори и пише днес) администрация. По-скоро се налага разбирането не за власт, която по дефиниция има ограничено действие само в определени сфери, а като неограничена форма на съществуване. „Държавата е форма на политическо устройство на обществото“, казва дефиницията. Зад мъглявия език на тази постановка можем да разчетем следното – държавата, това е обществото. Тоест, не иде реч тук за управник, за някаква група бюрократи с права, а дори и с полиция за ниво на принуда. Напротив – обществото, организирано политически, е самата ДЪРЖАВА.

Можем да останем на тази дефиниция още малко.

Според нея, единствено „политиката“ е тази, която има отговорност за действието и функционирането на обществото, и разбира се, за неговото управление. Управлението, в този ред на мисли и тълкувание на дефиницията, е такова не само в ограничени параметри, запазени за дадения управник. То има следните две характеристики: то е ПОЛИТИЧЕСКО и се отнася до цялото ОБЩЕСТВО.

На практика, с тази дефиниция се изключва всякаква общества форма на влияние, публичност, въздействие, която НЕ Е политическа или най-малкото обвързана с политиката.

В този ред на мисли възниква въпросът за дефиниция на „политика“. Що е тя? В тълковния речник на българския език намираме следното определение:

Само ед. 1. Дейност на партия, обществена група или на органите за управление при ръководене на държавата. Партийна политика. Външна политика. Вътрешна политика. 2. Въпроси и събития от обществения и държавния живот. Говоря за политика. 3. Прен. Определен начин на действие на отделно лице за постигане на неговите цели. Водя тънка политика. // прил. политически, политическа, политическо, мн. политически. Политически решения. Правя политика. Лаская, угоднича, за да постигна свои цели.

Политика, според горното определение, е дейност при „ръководене на държавата“. И виждаме, че в българското тълкувание на терминологията се завъртаме в кръг – държавата е политическо устройство на обществото, а политиката е дейност по ръководене на държавата. Държавата е политика и политиката е държавна. А държавата е обществото, устроено политически.

От това главозамайващо жонглиране с думи, които имат доста абстрактно значение, за да са трудни за възприемане по отделно, разбираме, ако бихме искали, следната простичка истина:

Държавата е във всичко, и всичко е в държавата.

Не случайно, ако Хегел би бил жив, би се възрадвал на подобно възприятие за държавата.[2] Според неговите философски размисли, станали основа на всички тоталитарни режими на късния 19 и после 20-ти век, „държавата е Бог, който ходи по земята“.

Наистина, претенцията, която така определената дотук съвременна държава има, или изглежда да има, може да бъде присъща само на Бог. Тази претенция има всеобхватни, абсолютни стойности. И ако някой би се възпротивил и би казал: „Но това не е така! Държавата не контролира духовният свят!“,  на същия ще възразим, че е крайно сляп наблюдател и много слаб анализатор. Свикнали сме да наричаме владетелите „светска власт“, но дали това прозвище се прилага за съвременната държава? Светска ли е държавата или има и духовни домогвания? Напротив, държавата има пълна претенция над духовния свят. Това тя демонстрира непрекъснато с опитите си да обвърже духовните институции и най-вече църквата с някакъв правопораждащ факт на „регистрация“ на последната пред държавен орган.

Ограничаване на религията

Точно в тази посока бе и опитът на две законодателни инициативи през изтичащата година – да обвърже право на духовен живот  на личността (вяра в Бога) с наличието или не на така нареченото „юридическо лице“, контролирано от държавата, тоест от нейните органи. Въпреки че тези законодателни инициативи не успяха, поради отпора на редица правозащитни групи, защитаващи свободата на вярата, и някои протестантски църкви и други общности, то самият опит за възстановяване на пълен държавен контрол над религиозния живот в обществото сочи, че държавата има точно тази претенция – да се простира над духовния свят, заедно със своето всеобхватно простиране над видимия свят.

За неубедените ще продължим със сравненията, които имат чисто практично значение за живота. Бог именно затова е Бог, защото като абсолютен, всевишен и Творец, има право на автор на живота, на правилата за него и неговия смисъл. Не по-назад обаче остава претенцията на съвременната държава.

Един автор казва следното: „Покажи ми какви са законите ти, и аз ще ти покажа кой е твоят Бог“ (Джон Русас Ръшдуни – б. а.). Бог е най-висшата инстанция, най-висш законодател. Създаването на закони – било то морални, поведенчески или чисто физични такива, е една от характеристиките на Бога. Ако Бог не би могъл да постанови своята воля във формата на заповеди, които да имат съответните  последствия, то Той би бил един безвластен Бог, който не би могъл да се нарече такъв.

Примери от държавното законодателство в посока пълен контрол

В този ред на мисли, е добре да продължим да изследваме няколко примера от законодателството на съвременната държава, за да определим дали тя всъщност има божествени, или по-скоро самообожествяващи се претенции.

Вече посочихме претенцията за контрол на религията и вярата от страна на съвременната държава, въпреки законите, които ограничават подобни претенции. Други области от живота като здраве, просвета, икономика и материален успех, семейство и брак, пол, отношения между родители и деца, благотворителност и т.н., които би трябвало да са изцяло вън от претенциите за дефиниране, въздействие и контрол от държавата, на практика са и продължават да са обект на „държавна политика“. Тоест управляващият държавата е управляващ обществото, но и управляващ живота на отделния индивид, личност и семейство.

Например в образователното законодателство изрично е записано, че образованието, тоест просветата е задължителна за всички деца и има светски характер. Под „светски“ характер законодателят, който в случая не е Бог и не се води по Божия закон, а е събирателен орган, наречен Народно събрание, всъщност има предвид „атеистичен“, а не „светски“ характер. Всеки опит за религиозно образование до момента е отбиван от органите и институциите на държавата, които се занимават с „образование“. Опитите на родителите да устояват правата си, дадени им от международни конвенции и органи, и да образоват децата си съгласно своите библейски и християнски убеждения срещат неразбиране и отпор от държавните органи, заети с управление или по-скоро контрол над „образованието“ на децата. Така родителите са лишени от най-важното въздействие в живота на децата си – да ги просвещават в ценности и светоглед, който е близък на тях, техните майка и баща, а не на държавните чиновници.

Забележима е и претенцията на държавата в икономическо отношение. В библейския си трактат за управника в Римляни 13, на когото цялата власт е дадена от Бога, апостол Павел разяснява, че именно заради съвестта си християните плащат данъци, защото са наясно, че с тези средства управникът се издържа, за да се отдаде изцяло на „служението“ да бъде пазител на мира и реда в обществото, „понеже владетелят е Божий служител за твоя полза“ (стих 4). Апостолът насърчава вярващите да се покоряват на владетеля не само заради страха от гнева на последния срещу злото, но и поради съвестта си – тоест поради разбирането, че владетелите не са царе „самодържци“, властта им не произтича от самите тях, а от Бога: „Понеже за тая причина и данък плащате. Защото владетелите са Божии служители, които постоянно се занимават с тая длъжност“ (стих 6).

Видима тук е длъжността на „владетеля“ (за „държава“ въобще не се говори в Библията!) да бъде миротворец и да овладява злите импулси на престъпните индивиди. Няма и намек за здравеопазване, образование, социални дейности и изплащане на помощи. Тези дейности са изцяло приоритет на свободното общество и неговите асоциации от жители. (Под „свободно общество“ тук имаме предвид не непременно справедливо такова, но общество с владетел, с ограничени функции, а не държава с всеобхватни такива.)

Освен това, данъкът, за който говори апостолът, се дължи като издръжка за вършената от владетеля един вид „услуга“ на опазване на мира в обществото. Данъкът не се дължи просто защото владетелят или държавата имат силата на принудата и могат да си позволят до го изтръгнат.

В тази връзка, връщайки се на съвременната държава, виждаме, след една елементарна аритметика, че същата на практика отнема една огромна част от приходите и плодовете на труда на хората чрез непосилно данъчно бреме. Скритите и явни данъци, такси и налози са  не по-малко от 40 на сто, като могат да стигнат до 80 и повече процента от доходите на човека. Съпоставката с изискването на Бог в Стария завет за 10 на сто от доходите на хората за издръжка на храма сочи, че съвременната държава има много по-големи претенции върху материалните блага и икономическото благосъстояние на хората от Бога.

Една от причините за тази държавна претенция е именно раздутата до безкрай функция на държавата, в която тя не е само владетелят, който опазва реда и законността, а и благотворител, лечител, социален работник, майка на децата от разбити семейства, контрольор на отпечатъци в здравните заведения и въобще всеприсъствена бюрократична напаст, която по един циничен начин напомня за едно от качествата на Всевишния Бог – неговата всеприсъственост. Той знае и вижда всичко. Същият стремеж има и държавата.

Може би най-фрапиращата претенция на държавата е в нейните самозаявени способности да дава живот и самоличност. Тук не говорим за раждане от майката, за името, което родителите дават на детето, за обичта от семейство и роднини, с които детето расте.

Иде реч за личната карта, или какъвто и да е изхождащ от държавата „документ за самоличност“. Без документ за „самоличност“, издаден от нарочните държавни институции, човекът просто не съществува. Колкото и парадоксално да звучи тази теза на функциониращите в системата индивиди, в живота наистина има хора, които, изхвърлени от системата, нямат самоличност.

Мой приятел, който има благотворителна организация за помощ на бедни хора, на изпаднали такива и на бивши затворници, често се сблъсква с този проблем. Тези хора нямат лична карта. Но нова не може да им се издаде, защото нямат стара такава. А стара не могат да имат, защото никога не им е била издавана. И бюрократите от системата казват: „Ами няма го в системата“. Тоест ти не съществуваш за света на държавата-политическа формация. Може да си жив човек, но ако  нямаш самоличност, дадена ти от системата, то ти не си жив – не можеш да започнеш работа, не можеш да изкараш шофьорска книжка, не можеш да пътуваш свободно. И единствено проточени съдебни битки успяват да убедят бюрокрацията, че всъщност става дума за човек, а не за някакъв номер само, който лесно може да бъде заличен от компютърния екран. В същото време, на хората се налагат номера, които да ги идентифицират пред държавата. Без ЕГН хората не могат да ползват редица „услуги“ от държавата или дори да влизат в частни отношения.

Ограничаването на личната свобода и самоличност има и други измерения, въпреки законовите гаранции срещу такива посегателства. Безбройните камери, поставени навсякъде напоследък, както и неограничените права за проследяване на финансовото състояние на гражданите, са примери в тази посока. Ето извадка от Закона за кредитните институции:

Българската народна банка създава и поддържа електронна информационна система за номерата на банковите сметки, техните титуляри и упълномощените да се разпореждат със сметките лица, както и за лицата, наематели на сейфове в банки и техните пълномощници… Банките предоставят на БНБ информацията по ал. 1 най-малко веднъж месечно.

Посочената централизирана информация се предоставя „само“ на един дълъг списък от държавни органи и институции.

Освен ерозирането на банковата тайна, налице е и забрана за търговски операции в брой на стойност над определена сума. Това на практика означава, че държавата цели да контролира изцяло до чисто частните дела на хората, които са свързани с личния живот и дейност на хората.

Насърчаване на доносничеството

Част от икономическия и духовен контрол над личностите, участващи в „държавата като политическо устройство на обществото“, е обръщането на хората един срещу друг в полза на държавата. Това настройване става чрез приемане на закони и административни практики, които в нарушение на конституцията и законите, защитаващи основните човешки права, насърчават доносничеството.

Данъчната агенция например прави томболи , в които хората пазят касови бележки, печелят кола, например, а печелившата касова бележка е основание за данъчна проверка на търговеца, издал същата. Девизът им очевидно е „чрез хазарт към събираемост на публичните задължения“. Насърчаване към доносничество е друг метод , който държавата ползва (и мнозина от гражданите не виждат нищо лошо в него), за да събира огромните суми, с които облага гражданите си.

Трети метод е превръщането на хора, които участват в частни сделки, като например договор за наем, в полицействащи данъчни едни на друг, без заплата от държавата. Този модел на контрол на гражданите един на друг в полза на държавата бе въведен през 2010 г., при който в частен договор като наема, против конституцията, задължен платец на данъка не е получателят на дохода, а платецът по сделката. Тоест държавата превръща наемателя по договора за наем в един вид бирник, който да удържа парите, които наемодателят евентуално дължи на държавата за данъка от прихода от наем. И от частно отношение, един договор между частни лица се превръща в обект на публични отношения в полза на държавата и нейната претенция за всеприсъствие.

Въпросът са насърчаване на доносничеството по отношение на така наречените „публични задължения“ е много остър именно защото България бе комунистическа страна и доносите в полза на партия и държава бяха основна форма на заработване на статус в обществото. Не на последно място доносничеството и „анонимките“ бяха метод за лично отмъщение между враждуващи страни. Грубите оценки сочат, че всеки пети българин е бил доносник през времето на комунизма. Хората съсипваха живота на други, които мразят по какъвто и да било повод, като ги предаваха на Държавна сигурност. Последната отчиташе дейност пред „партията и народа“. Днес няма ДС, но данъчните служби се явяват някакъв заместител за анонимни отмъщения , въпреки че законите забраняват анонимни процедури. Най-важното, което трябва да отбележим тук, е че това, което е осъдително от религиозния християнски морал – „не свидетелствай лъжливо против ближния си“ – се насърчава от държавния „морал“. Последният се базира на аксиомата, че държавата никога не греши и че хората трябва да докладват всичко за всеки на същата и всеки е виновен пред държавата до доказване на противното. Сблъсъкът между тези два морала е видим в практиките на държавните органи, от една страна, и законите на самата държава, забраняващи доносничеството.

Горните примери сочат, че основният начин на функциониране на съвременната държава е да навлезе възможно най-дълбоко в личния живот на индивида и да го превърне в механизъм на държавната машина, поставяйки го в пълна зависимост от нея. По този начин държавата цели да измести Бога в човешкото съзнание.

Държавен нездравословен здравен контрол

Един такъв важен аспект на личен живот и неприкосновеност е здравето. Не случайно има закони, които защитават здравната тайна. В същото време, напоследък сме свидетели на това как нуждаещи се от лечение не могат да го получат, защото държавната здравна система въвежда пръстови отпечатъци и средства за идентификация и контрол над хората, които сочат, че контролът е по-важен за държавата, отколкото грижата за здравето.

Държавата изцелява, ако не искаш да се изцелиш при нея – глобява. Такива са постановките в Закона за здравето, в раздела Административнонаказателни разпоредби: „Чл. 209. (1) Който не се яви на задължителен профилактичен медицински преглед, изследване или имунизация, се наказва с глоба от 50 до 100 лв., а при повторно неявяване – от 100 до 200 лв.“

Но тази загриженост за здравето под форма на наказателна превенция е всъщност по-мекият вариант на държавния „здравеопазващ“ тоталитаризъм. В Закон за здравето са предвидени наказания за всеки, който си позволи да постави под въпрос всемогъщите изцелителни функции на държавата. Единствено държавата е тази, която определя как трябва да се въздейства върху здравето на човека. Въпросът за това дали има място за духовното въздействие на Бог върху здравето на човека, и дали такова въздействие е реално, отговорът е отрицателен. Административна санкция в тази връзка гласи: „Чл. 227. Който практикува неконвенционални методи за въздействие върху индивидуалното здраве в нарушение на този закон и нормативните актове по прилагането му, се наказва с глоба от 500 до 1500 лв., а при повторно нарушение - от 1500 до 5000 лв.

Веднага следва да поставим въпроса: Що е то „неконвенционален метод“ и кой го определя? Би ли подлежал Исус Христос на глоба до 1500 лв. за изцелението, да речем, на паралитика в къпалнята Витезда (Йоан 5)? Под същата административна санкция биха попаднали и апостолите за техните изцеления. Разбира се, на Господ Исус не би му се разминала и по-високата глоба за повторно „неконвенционално въздействие върху индивидуалното здраве“, тъй като изцелението с молитва, проповед и вяра в Бога е фундамент в християнството, но е третирано като забранен от държавата неконвенционален метод. Дори прочитът на изцелението на паралитика в Йоан 5 сочи, че това, което днес наричаме „държава“, има близко до тогавашните власти жестоко и лицемерно отношение към хората и тяхното здраве и благополучие – за тях бе по-важно да опазят обичая си да не работят в съботата и затова нахокаха изцеления от парализа, че носел килимчето си (Йоан 5:8-18).

Дилемата обаче стои и днес с пълна сила, при положение че молитвата за изцеление на болни е част от вярванията, ученията и практиката на огромен процент от вярващите християни. В посланието на ап. Яков, глава 5 четем: 14  Болен ли е някой от вас? нека повика църковните презвитери, и нека се помолят над него и го помажат с масло в Господното име.15 И молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца, Господ ще го привдигне, и ако е извършил грехове, ще му се простят.

Съпоставката на този текст с текста от държавния закон за здравето сочи за крайна несъвместимост на идеите за здравеопазване. Съвременните християни продължават да проповядват спасение чрез вяра в Господ Исус Христос, което често включва и изцеления, документирани включително и от лекари.[3]

Заключение

Настоящото есе само се докосва до признаците, които сочат, че съвременната държава има задачата да бъде управник, но изпълнявайки тази задача, държавата в същностната си характеристика не е владетеля от Римляни 13. Не изброяваме държавният контрол над брачната институция, установена от Бога в Битие и доразвита в Новия завет, не говорим за жестокия стремеж за управление на семейството и отношенията на майката и бащата с техните деца (съвсем наскоро държавна служба с название „Закрила на детето“ отне на майка трите ѝ деца заради бедност; иронично държавата закриля децата от родната им майка), не даваме примери за тоталния държавен контрол над образованието на децата.

В Откровение 13 пророкът описва своето видение, в което вижда звяр, който излиза от морето. Образите в Библията често обясняват хора и събития по начин, който и най-дългите и абстрактни интелектуални обяснения не биха могли да постигнат. Мнозина считат звяра за държавно-социално-икономическа и идеологическа система.[4] Морето са народите. От прочита на 13-та глава можем да видим някои характеристики, които са страховити и шокиращи. Богохулството, силата на системата, нейният контрол над всякаква икономическа дейност, войнстващата антирелигиозна и антихристиянска същност. Имаме достатъчно примери на „държавни“ системи, които в исторически план напълно отговарят на тези характеристики.

В същото време този образ предава и участието на хората в тази система. Те видяха, че звярът е силен и няма кой да му се противопостави (стих 4). Единствено светиите, тоест тези, които не се покланят на идоли, а на истинския Бог, са тези, които застават срещу него, в описаното от апостол Йоан. Но дори това противопоставяне се оказва недостатъчно да спре този звяр от световно господство:

И позволи му се да воюва против светиите и да ги победи; и даде му се власт над всяко племе и люде, език и народ. И ще му се поклонят всички, които живеят на земята, всеки, чието име не е било записано от създанието на света в книгата на живота на закланото Агне.
(Откровение 13:7-8)

Колкото и труден да изглежда за някои преводът на апокалиптичния (апокалипсис на гръцки означава „откровение“, а не „краят на света в пламъци“ – б.м.) език на Йоан, само в цитирания пасаж можем да открием характеристиките на една политическо-духовна система, която търси световна власт и контрол над всички и всичко. Тази претенция далеч надхвърля рамките на власт и дейност на владетеля, както са описани от ап. Павел в Римляни 13. В същото време, личи, че само там, където има жива християнска вяра, има противопоставяне на режима, който заробва цялото общество. Именно защото Бог е справедлив и милостив, докато идолът, който се противи на Бога, има човеконенавистно отношение.

Къде се намира съвременната държава и владетел във времевата линия на описанието на властта и човешкото общество можем да изследваме и да правим съответните изводи. Прогнозата за бъдещето изглежда мрачна с намаляването на влиянието на християнството и укрепване на атеизма. Единствено вярващите са тези, чиято съвест не може и няма да се покори на духовното и материално робство, към което се стреми световната власт и нейната система. Не бива да забравяме, че в крайна сметка, победата е на страната на Агнето (Исус Христос), и на тези, които устоят докрай и не се поклонят на звяра, който се възвеличава като бог (Марко 13:13).


Всички права запазени © 2016. Препечатвания и препубликации само с разрешение:

Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

56
Адв. д-р Виктор Костов е адвокат, правозащитник и доктор на философските науки. Издател и главен редактор на Свобода за всеки – сайт за дискусия на отношенията църква-държава и защита на правото на свобода на съвестта, вярата, словото и семейните ценности.



Бележки
[1] Kalaitzidis, P. Orthodoxy and Political Theology. Geneva, Switzerland: WCC Publications, 2012, p. 15.
[2] Younkins, Edward. Hegel’s Authoritarian State as the Divine Idea on Earth. http://www.quebecoislibre.org/05/051115-11.htm . Access: Dec. 30, 2016.
[3] Wimber, John and Springer, Kevin. Power Healing. San Francisco: Harper and Collins, 1987.
[4] Matthew Henry’s Commentary. Revelation 13.Според принципите на библейско тълкуване, когато текстът е символичен, обикновено зверовете се възприемат като политически, властови и идеологически системи..