Печат

Настоящата реалност: псевдомерки, нови закони и любовта към ближния

Петър Благинов


Според изследванията на агенциите за проучване на общественото мнение гражданите на все повече страни от ЕС започват да приемат терористичните актове за нещо обикновено и част от своето ежедневие. Те твърдят, че хората са претръпнали вътрешно и вече не усещат болката от ужаса по същия начин, както преди няколко години. Експертите успокояват обществото с послания в стила на: „Статистически погледнато, възможността точно Вие да станете жертва на терористичен акт е минимална. Живейте си живота все едно не се е случило нищо. Защо пък да пострадате точно Вие?.

Истината е, че подобно нещо може да се случи навсякъде, и никой не е застрахован. Лицата, които предриемат терористични действия, имат зли мотиви и целят да нанесат вреда на колкото се може повече хора. Те имат престъпни намерения, които следва да бъдат преследвани от полицията и прокуратурата според цялата строгост на закона.

От страна на държавните институции постоянно се отправят сигнали за упражняването на повече контрол с цел повишаване на сигурността. Това предлага на гражданите известна степен на някакво успокоение. Проверките на летище София например са щателни и това е напълно в реда на нещата. Подобен контрол обаче отнема изключително много време и води неминуемо до образуването на дълги опашки. Никога не може да се приложи подобен вид проверка на всички обществени места, за всеки обществен транспорт и във всяка една ежедневна ситуация.

b11В момента на много места в Европа се предприемат проформа мерки за успокояване на обществото. На магистралата от Австрия по посока Германия до Залцбург понякога се образуват километрични опашки поради извършването на проверки на самоличността на гражданите и техния багаж. Достатъчно е човек, само минута преди да попадне в задръстването, да слезе от магистралата и да избере един от малките пропускателни пунктове. Там е напълно разграден двор и няма никого. Това е нещо, което трафикантите, престъпниците и местните хора също знаят.  

Преди време всички западни правителства бяха против изгражданата от Унгария ограда и в медиите месеци наред това беше тема номер едно. Когато България започна строежа на защитните съоръжения по границата с Турция, в западните медии не се появи почти никаква информация за това. Управляващите определено прилагат един двойствен стандарт. От една страна, те искат да убедят европейските граждани, че са загрижени за тяхната сигурност, от друга страна, в центъра на Атина бежанците се движат свободно и всеки знае, че в определен парк са афганистанците, на друго място – сирийците, а на трето място в града – иранците и т. н. Органите на реда разпознават много добре трафикантите, но ги оставят да вършат работата си необезпокоявани от никого, за да може бежанският проблем в Гърция да се разреши от само себе си.       

Към всички псевдомерки, които се предприемат на европейско ниво, в България  се прибавят и опитите за въвеждане на нов закон, налагащ пълен контрол над религиозните общности и ограничаващ правата на вярващите. Всеки път официално тези инициативи идват от различна политическа формация, но съдържанието е почти винаги едно и също или със сигурност поне много сходно. Идеологията, която се крие зад всеки един проектозакон, е атеистична и гледа на християнството като на заплаха. Всеки път си проличава ясно как целта е покрай радикалния ислям да бъде ограничена също и дейността на християните, независимо от това дали те са православни, католици или протестанти. Упражняването на пълен финансов контрол над религиозните общности в България звучи многообещаващо, но е неизпълнимо. Пример за това е сивата икономика в страната, укриването на данъци от фирмите и невъзможността потокът на финансови средства към терористичните клетки да бъде проследен, когато преводите не се извършват чрез системата на банковите институции. 

Не е допустимо борбата със злото да се води със средства, които същевременно тероризират и доброто. Европейската толерантност ни уверява, че отношението към всички е еднакво и ако има въвеждане на известни ограничения, то те важат за всички. Лесно е да бъдат измисляни нови закони, но дали те наистина предлагат разрешението на проблема? Непрекъснатото въвеждане на нови закони предизвиква хаос. Понякога тези закони дори си противоречат взаимно. Никой не знае какво е последното нареждане или изискване и това предизвиква едно пренебрежително отношение към закона като цяло. В определени общества законът важи за всички, в други се знае, че законът не се спазва от никого, а при нас се наблюдава една размита обстановка, в която някои закони важат за едни, а за други не. Въвеждането на всеки един допълнителен закон води до засилване на объркването.

b11Правата на християните не само че не трябва да бъдат ограничавани, но следва да бъдат гарантирани и дори разширени. Посланието на Господ Исус Христос е послание на любов, която надхвърля всяко едно човешко учение: обичайте враговете си“, правете добро на тези, които ви мразят“, когато те ударят от едната страна, обърни другата“. Това не е овчедушие, а съзнателен избор, който е резултат от подтик, идващ отвътре. Така както други имат вътрешен подтик да убиват невинни хора и да вършат зло. Християнското отношение на любов е със свръхестествен произход и то не е плод на егоистичния човешки ум.

Като християни ние живеем на тази земя, наблюдаваме обстоятелствата около нас и търсим нашата роля, за да можем един ден, когато застанем пред лицето на Господа, да чуем думите: Добри и верни слуго, ела в присъствието на Господаря си“. Какво да правят християните в тази нова обстановка? Отговорът е прост. Те трябва да продължат да вършат работата си още по-добре от всякога досега. Винаги, когато съм се срещал с хора от страни, в които християните са преследвани или в които те са малцинство и се намират във вражески настроена срещу тях среда, съм ги питал какво е важно да се прави в един такъв момент. Всеки път съм получавал един и същи отговор: Важно е да има едно истинско единство в тялото Христово, да не говорим един против друг и да се събираме заедно, за да се молим за страните си, независимо от това дали сме православни, католици или протестанти“. Това е най-силното свидетелство, което можем да имаме в един свят на разединение и омраза.

Следващото важно нещо е любовта към ближния, което означава да запретнем ръкави и да помагаме практично. В църковната история виждаме как християните винаги са имали готовността да отидат на местата, където има конфликти, за да съдействат за тяхното разрешаване. Днес също, когато църковни организации, предимно от запад, отидат в територии, където е опасно, за да раздават хуманитарни помощи или да предлагат медицинска помощ на пострадалите, местните хора им задават въпроса за мотивацията и разбират, че любовта е по-силна от омразата. От българска страна може да нямаме възможността да организираме такава професионална помощ и да отидем в чужда страна, но можем да се срещнем с хората, които са вече тук, и да дадем най-доброто от себе си, за да бъдем проводници на Божията любов към тях.b11
В много мюсюлмански страни се наблюдава огромно разочарование от исляма. Не са един и два случаите, в които хората заявяват: Ако нашата религия убива нас и членовете на семействата ни, тогава нямаме нужда от нея. Наистина ли няма нещо по-добро?“. Насилието произвежда привидно послушание в хората, които са готови да преклонят глава, но то е лицемерно и това рано или късно си проличава. Всеки човек търси истинското и дълбоко в себе си копнее за приемане и любов. 

Около 10% от населението на Египет са християни. В последно време те многократно ставаха мишена на ислямския тероризъм. Всеки път християните се питаха как да реагират и какъв е правилният отговор на насилието. Независимо от броя на жертвите, ранените и материалните щети, египетските християни всеки път избираха да простят и дори да продължат да вършат добро на своите мюсюлмански съседи, роднини и съграждани. Няколко пъти вече християни бяха канени в египетски медии, защото техният отговор си остана любов и прошка. Това е най-силното оръжие, което този свят никога няма да проумее, просто защото тук важат други закони, но той няма да може и да му устои. 

Не е наша работа като християни и църкви да определяме кой ще има правото да остане тук и кой не. Държавните институции, ДАНС и тайните служби имат отговорността да вършат работата си професионално. Със своите проучвания и заключения те решават човешки съдби. Нашата отговорност като християни е да не се страхуваме от контакт с бежанците и когато имаме възможност да споделяме благовестието с тях, да го правим. Библейският принцип е това да се случва с оказването на практическа помощ, която е продиктувана от нелицемерна любов към ближния.   

Библията ни съветва винаги да бъдем подготвени за вечността и да очакваме своя Господ. Като християни имаме второ гражданство, което е на небесата, и точно това обстоятелство ни помага да гледаме на смъртта със съвсем друг поглед. Това обаче не означава, че я търсим съзнателно или че можем да предприемаме безразсъдни действия. За нас като християни е важно да бъдем готови във всеки един момент и да живеем в изправни взаимоотношения с Бога и хората около нас. От грехопадението насам е имало много опити за изграждането на рай на земята и всички те винаги са се проваляли. Живеем в паднал свят, но познаваме един велик Спасител, който наред с прощението на греховете ни дава истински мир, бъдеще, надежда и сила за справяне с предизвикателствата в живота.    

Всички права запазени © 2017. Препечатвания и препубликации само с разрешение: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


56
Петър Благинов е роден в гр. Горна Оряховица (1978). Женен, с четири деца. Завършва немска филология във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ и богословско образование в Швейцария. Понастоящем е управител на фондация „Алфа България“ и ръководи център „Промяна“, в който се оказва практична помощ на хора без дом.