Заглавието на настоящото есе представлява закачка с едно от най-известните изображения на гълъб с клонка в уста – това на Пабло Пикасо. То изразява историята за потопа от Библията, когато няколко дни, след засядане на Ноевия ковчег на планината Арарат, изпратеният от патриарха гълъб се завръща с маслинена клонка в уста, в доказателство за наличие на твърда земя и респективно край на бедствието[i].
Гълъбът с маслинена клонка в уста традиционно символизира мира. Във време на мир човекът съществува, живее, работи спокойно това, което умее, желае и може; преживява душевен комфорт, поради което и се радва на добро здраве (знаем, че стресът е определен от Световната здравна организация като „убиец №1” за хората). Във време на мир семейството – основна клетка на човешкото общество – се развива, благоденства, деца се раждат повече, поради което и числеността на населението се увеличава.
Днес, 2017 г., в света всичко се развива много динамично, а животът, който водим, е изключително несигурен, стресиращ и сякаш непрекъснато поставя човека пред нови и нови предизвикателства, с които той няма време да свикне и към които не успява да реагира, да се нагоди адектватно. Тъкмо установил някакъв тип отношение и поведение спрямо определена житейска обстановка и въпросните обстоятелства вече са в миналото, картинката се е променила, от което се налага хората спешно да търсят отново и отново начини и форми за адаптиране. Европейците сякаш нямат време да осъзнаят какво се случва в тази постоянно изменящата се обстановка, което нагнетява чувсто на несигурност и преди всичко, сякаш перманентно усещане за напрежение, обреченост и страх.
Как беше вдигнат мирът от Земята?[ii] С този израз правя каламбур с известната тема от кн. Откровение в Новия Завет на Библията, с намек, че в момента ситуацията в ЕС е подобна на описаната там. И така, кои са причините днес европейците да живеят в състояние на несигурност, а утрешният ден да им предлага нови предизвикателства и да нагнетява перманентно напрежение и състояние на тревожност? Основната е продължаващата вече четвърта година Гражданска война в Сирия. Тясно свързаната с нея и сходна е т.нар. „Ислямска държава”. Въпросното политическо формирование е интересен феномен от политологична и културологична, отчасти и религиозна гледна точка. Различни прогнози я определят като малотрайно явление, формация, на която предстои да изчезне[iii]. Но докато това стане, няколко държави мобилизираха армиите си и опълчения, за да се противопоставят и се опазят от нашествието, военните действия и насилието, обхванало териториите им във връзка с нея. С други думи, появата ѝ на политическата карта на света донесе твърде много промени, страдания и стана допълнителна причини да бъде разтърсена из основи Европа, а и Западният свят с огромните потоци бежанци, които заляха континента. Спокойно можем да кажем, че от тогава (от появата на ИДИЛ=ИД=ДАИШ=ДАЕШ)[iv] светът вече не е същият. Нещо повече, той вероятно скоро няма да се върне към нормалния си, познат от преди Гражданската война в Сирия и ИД, начин на живот. 
„Оръжието”, смутило живота на Стария континент. И така, както стана дума, основното „оръжие”, с което беше нанесен тежък удар по живота на Запада (ЕС, САЩ и пр.) са стотиците хиляди и дори милиони бежанци, които започнаха да го заливат, предизвиквайки масово преселение в западна посока от Сирия, Ирак, Афганистан, Турция и т.н.[v] Къде е основната причина за споменатото безпокойство, обхващащо все повече и повече европейците? Западният свят е основан на принципите за свобода и демокрация, за гражданските права, едно от които е това за политическо убежище на бежанци от войни и хуманитарни кризи. Западът, неговите ценности и цялостният начин на живот, се намира в тежко изпитание, което сякаш го свари неподготвен.[vi] Днес вече се знае, че огромна част от тези „бежанци” не са точно „бежанци” от Сирия, а просто се възползват от случая да променят начина си на живот и да се заселят в Европа – проспериращият мечтан свят. Известно е, че повечето от тях умишлено губят документите си за самоличност, но запазват мобилните си телефони, пари и пр. в очакване да се заселят сред света на Запада. Макар и да се спекулира с предположенията, няма как да се отрече, че сред обикновените бежанци – жени, деца и възрастни хора – има и множество млади мъже, много от които възможни джихадисти и религиозни фанатици, склонни да създават размирици и да отнемат десетилетното спокойствие на Европа. Страховете от всичко това отдавна вече са налице, непрестанно сме шокирани от терористични актове, някои от които осуетени, а други – приведени в действие в Германия, Франция, Испания, Англия.Всъщност, „оръжието” на успешна Европа в лицето на демокрацията и либерализма се оказа нож с две остриета, обърнало се срещу самата европейска цивилизация, която чрез него сякаш попадна в собствения капан на добронамереност и беззащитност пред бруталността. В случая става дума за два коренно различни кода на поведение или два различни типа цивилизационни езици, на които говорят две отделни цивилизации. Според Самюел Хънтингтън, ситуацията в момента много прилича именно на сблъсък на цивилизации – европейската и арабско-мюсюлманската[vii].
Терорът. Няма единно схващане за определението на този израз. Според българския тъковен речник (он лайн) това е „система за политическо или религиозно преследване” (съществително, м.р., само ед. ч.). А според синонимния речник е „начин на властване чрез насилие“. Казва се, че „в страната владее терор“; упражнявам терор. Прилагателното е терористичен, терористична, терористично, мн.ч. терористични. Означава още и (същ.) гнет, ужас, страх, заплаха, безпокойство, измъчване, изтезание, насилие, преследване[viii].
Точно такива понятия изоблстват в доста сайтове за новини или фейк-новини (фалшиви новини – б. р.) от няколко години насам, когато става дума за заплахите за живот на Западния свят след масовото нахлуване на бежинци-ислямисти. Случаите на осъществени акции на отъждествили се с исляма терористи – на коли, врязали се в група хора, на застреляни полицаи във Франция, на есплозии в метрото в Англия и мн. др. – са точно материален, физически израз на всичко това. Терорът има вариации на своето словесно определение. Най-яркото от тях е това за:
Тероризмът[ix]. Това понятие(от латински: terror – страх), подобно и на терор, е понятие без приета международна дефиниция[x]. Тероризмът е тясно свързан със системното и целенасочено, последователно насилие като израз на тържество на собствената воля за причиняване страдание над другите, обикновено беззащитни и невини хора, което е издигнато като принцип на поведение и отношение към себе си, света и другите[xi]. Немалко се изписа за този феномен; множество филми бяха създадени; публикуваха се статии и книги, които разсъждават върху неговите идеи, виждане, смисъл и цел на поява и съществуване. По този начин европейският свят показа, че не е безразличен към това, което се случва и в което е въвлечен.
Макар понятието тероризъм да има по-широко значение, в края на ХХ и нач. на ХХІ в., когато се споменава в официални изявления, под това се има предвид основно проява на ислямски фундаментализъм с агресивни насилствени прояви от рода на коли-бомби, камикадзета (в смисъл на хора, сами взривили се в името на определени повели на исляма или техни учители), както и на всякакъв тип военни екзекуции и наказателни трибунали, осъществени от паравоенни ислямски формирования – основно джихадистки. Резултатите са осакатени, обезобразени и избити основно невинни жертви на чуждата насилствена бруталност.
Всъщност, това беше и авторската идея в заглавието на това есе: отнемането на клончето от човчицата на гълъба е символ на бруталното посегателство върху честта и достойнствата на мира; на правото всеки да определя сам себе си на добра воля: да променя верските си характеристики или ако реши – да не ги променя. Съществена част от поведението на джихадистите на ИД е насилие над хора, които не желаят да участват в тяхната игра: насилване на християни да се ислямизират; отвличане на жени и заставяне да обслужват сексуално бойците като бели робини; изселване на хора от обширни райони или препятстване да напускат къщите си чрез опасване с експлозиви. Към това да прибавим и взривяване на исторически и културни паметници от ислямско и предислямско време, което пък съвсем определя характеристиките на ИД като варварски и антикултурни. Насилието над човешката свобода на избора, опитът да се унищожат или неглижират постиженията на европейската цивилизация – същността на гражданските и човешки права е, всъщност опит да се зачеркне възможността за спасение, т.е. доказателството за суха земя, както в притчата с гълъба, пуснат от Ной и донесъл маслинен лист (клон) в човчицата си.Подобно насилие и бруталност над хората е в остро противоречие именно с изконните идеи за свобода на съвестта, свобода на избора на религия или промяната на вярата като дадени на човек по рождение. Именно върху това изконно човешко право се извършва посегателство чрез самия факт на съществуване на ИД, с откровената им воля за потъпкане на правата на другите, независимо от тяхната воля и убеждения, с унищожението на човешки съдби, семейства, държавни структури, етнически малцинства и паметници на културата.
Реакцията на потърпевшите. И тук темата е изключително деликатна, поне що се отнася до хората, определящи себе си като вярващи християни. По-точно тези, които активно практикуват вярата си в Христос (и Св. Троица като цяло) и следват определни ритуални практики, потвържадавщи тяхната принадлежност към определен тип религиозен култ[xii]. Някога Голда Мейер, министър-председател на Израел, направи следното изказване към воюващите арабски даржави: „Не ме боли толкова за страданието, което вие причинявате на нашите граждани, колкото това, че вашата агресия предизвика нашите войници да избиват вашите войници и граждани в отговор...”.
По отношение на силовите средства, до които да може да прибягваме, християнският свят е разделен, общо казано, на две големи групи. Първата от тях, източната, към която принадлежи България, е пасифистично настроена общност от християни. Тя смята, че извършването на каква да е силова намеса е небогоугодна, дори и в случаите, в които е заплашен животът – на тях и близките им... Тук въпросът от етична гледна точка търпи сериозна критика, защото няма ясно формулирано обяснение за едно подобно, почти самоубийствено и безсмислено, самопожертвователно отношение, защото то влиза в сериозно противоречие с идеята за любовта към ближния. Или по-точно, няма как да твърдиш, че обичаш ближните си, ако не предприемеш никакви действия да ги защитиш или опазиш от надвиснатала опасност. По-различно е отношението на западния християнски свят. Там хората са възпитани и смятат, че са в правото си да защитят близките, себе си и народа си, щом срещу тях се извършва агресия и външна интервенция. Това убеждение позволи на няколко пъти да бъде спиран и разгромяван Източният свят в лицето на исляма – 718 г. Кан Тервел под Константинопол, Карл Мартел в битката при Поатие (735 г.), както и разгрома на турския флот при Лепанто (1571 и накрая спирането на Османското нашествие пред стените на Виена (1683 г.).
Завързаният проблем може да бъде илюстриран още и чрез изследваната и описана схватка между пуяк и паун. Пуякът напада едновременно с човка и шипове. В системата на отношения на пауна това е некоректно поведение, поради което и животното се отказва от битката, навеждайки главата си пред бруталността на другия и показва, че не желае да участва повече. В отношения между пауни това веднага провокира задръжка у по-силния и така се прекратява конфликтът. Единият се оттегля, а другият е победител. За съжаление, пуякът няма такива задръжки при наведена глава на противника, защото той има друг код, друга изразна система или език на отношения. И така се получава, че паунът се предава, а пуякът приема наведената глава като слабост и възможност да победи, като продължава да го кълве настървено. Резултатът е фатален за пауна. Защото имат различно кодифицирани системи на поведение, които не могат да функционират едновременно.
В случая с Европа, за да може тя да отреагира на бруталността на джихадистите в исляма, се налага да има съвсем различно поведение и стратегия на отговор, които да хармонират с отсрещното отношение. Джихадистите боравят със страх и като съвсем нормални хора, самите те изпитват страх. Подобно е и поведението на руския президент Владимир Путин. Той възприема опита за цивилизован диалог от страна на Запада като слабост и малодушие, които той презира. Затова и отстъпките, които прави пред неговата бруталност Западният свят, той възприема като победа и продължава в същия дух. Съвсем не такива са отговорите на народи, възприели поведението на бруталност. Нека припомним как афганистанските муждахидини нанасят тежък удър върху съзнанието на непобедимост на съветските войски там и последните са принудени да се оттеглят, след като са погребали 50 000 съветски войници. Подобно и в Чечения-Ичкерия руските войски търпят тежко поражение, защото им е отговорено адекватно на тяхната сила и бруталност. По подобен начин и Западът спечелва Студената война в противоброство със Съветския съюз, защото нанася тежък удар (което е силова мярка) върху съветската икономика. По същият начин неотдавна се появи новина за успешните действия на кюрдски жени срещу бойци и като цяло акции на ИД[xiii]. Както е известно, според ислямските вярвания, ако бъдат убити от жена, мюсюлманите няма да отидат в рая. Което означава, че тези отряди всяват тежък смут и страх сред джихадистите. С други думи, на тяхната бруталност и нагнетяване на страх и ужас се отговаря с адекватен по сила и обратен по посока страх и ужас. А това е единственото, явно, което може да смути фанатичните бойци на ИД...
Някои изводи. Какво точно постига в тази своя форма джихадът (респ. терорът, арабският тероризъм) в случая на ИД? Очевидно е, че с всичко това се нагнетява напрежение, страх, ужас, усещане за трайна несигурност, които поставят личността в зависимост от външни сили и обстоятелства, които не зависят от нея. Изглежда така, сякаш целенасочено, се създава усещане за фатална неизбежност у обикновения човек пред съдбата, която някак се е озовала тъкмо в ръцете на лошите – насилниците (джихадисти или ИД бойци). Тежката последица от всичко това е сериозен удар освен по демокрацията, устоите на либерализма и евроатлантическите ценности, също и по християнската вяра като цяло. Нека припомня, че една значителна част от схващанията на обикновените вярващи е, че Всевишният (в лицето на Исус Христос) постоянно бди над тях и ги пази, като следи за тяхната сигурност и безметежно, общо взето, безпроблемно съществувание. Явно е, че ударът в случая може да бъде проследен именно в тази посока: на сриване на илюзиите на голяма част от вярващите християни за това, че основно Бог отговаря за тях и ги пази, стига те да спазват изискванията на своята вяра – молитви, посещения на богослужение, участие в живота на Църквата и пр. Във всеки случай, едва ли остават незасегнати от него вярващи християни. Най-малкото се налага всички те да преоценят и преосмсилят досегашните си виждания – сващания за света, за Създателя и взаимоотношенията между Него и тези, които Го следват, както и за собствената отговорност в начина, по който се развива светът и доколко промените и начинът на това развитие зависят от нас, от всеки отделен човек.
Всички права запазени © 2017. Препечатвания и препубликации само с разрешение: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Д-р Велислав Алтънове учен-изследовател в секция „Антролопогия на словесните традиции” в Институт за етнология и фолклористика с етнографски музей (ИЕФЕМ) към БАН. Направленията, в които работи, са български евангелизъм, политическа и културна етногенеза, сценична и игрова антропология. Преподава по християнска етика, междуцърковни отношения, история на източното православие и др. във Висшия евангелски богословски институт (ВЕБИ). Някои негови публикации са: Протестантските ъндърграунд общества на тинчевистите. Religious Revitalization among Bulgarians during and after the Communist time, Фундаментализъм и толерантност в България след края на Студената война, Европейски печатни Библии, разпространени през ХVІІІ и ХІХ в. по българските земи. Деконструиране и реконструиране на местата за поклонение при българските протестанти в София.