Печат

Свободата на съвестта и свободата на религия: Дефиниция, прагматизъм или мистична "инстанция"

Дилян Николчев

Свобода за всеки

Какво е Свободата? В името на свободата хората са извършвали велики подвизи, но и мерзки престъпления. Това е думата, която в най-голяма степен е водила след себе си развитието на цивилизацията. За всеки човек тя носи различно съдържание в зависимост от неговите мечти и идеали, но всеки се стреми да я разшири и оползотвори максимално: “Тя - Свободата - се изгражда и руши не в директивите - а в нашите души! На думите е Тя душата строга. Как ражда - и как бди над диалога. И никой няма право!” (Христо Фотев). Но, може би - с едно изключение: няма човек, който да не обича свободата, но справедливият я иска за всички, а несправедливият - само за себе си (К. Бьорне).

Свободата на съвестта

За свободата на съвестта често се говори като за “мистична инстанция”. Дори родната ни Конституция, някак си без патос, вдъхновява българския гражданин и “заземява” това абстрактно понятие в едно пространно словосъчетание: "Чл. 37 (т. 1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и на избора на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними". Но по отношение на какво са “ненакърними” тези свободи? Вероятно, в обратен ред на мисли – по отношение на “свободата на съвестта, свободата на мисълта и на избора на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи”? Вероятно! Прагматизмът обаче не обича абстракциите. Сериозен е преди всичко въпросът върху какво в действителност почива свободата?

Когато Ралф Дарендорф пише книгата си “Съвременният социален конфликт”, той отбелязва, че “свободата почива върху три стълба – конституционната държава (демокрация), пазарната икономика и гражданското общество”. С други думи, Свободата, или “свободите”, за които говорим, са “кърними” или “ненакърними” в зависимост от устойчивостта и зрелостта на тези жизнени категории, които ние определяме като право, благосъстояние и граждани, в пълния смисъл на това понятие. Кант също добре е знаел, че за да съществува гражданско общество, е необходимо обединяването на свободата със правото.

1icons

Думите на Кант не са предизборна платформа. Те не обещават правдини и благосъстояние на гражданското общество след 800 дни. Те са израз на естественото основание и естествената граница на човешката природа, под която ние не можем да говорим за Свобода и нейната изява. Разбира се, това са стари, всеизвестни истини, които обаче винаги ни изненадват, като че ли ние ги откриваме сега и тук. Колкото и да е привлекателна, колкото и да е скъпа, Свободата (както отбелязва поетът Любомир Левчев) често се оказва неудобна, дори опасна. Затова много плахи души са се отказвали и ще се отказват доброволно от нея. Защо ли? Защото Свободата е по-голяма от нас. Тя може да ни смаже, да ни удави, да се загубим в нея, тогава, когато й се подиграем. В този смисъл Свободата е свят на експеримента. Тя винаги търси своята изява. И продължава да търси. Тя, в този смисъл, е интелектуално по-мъчителна, защото не ни дава готовата формула, а сама търси формули. Като такава, Свободата не е дефиниция, тя е необходимо условие за всяка демокрация, за гражданското общество и за този граждански договор, който наричаме право; право, т.е. образец, еталон и мащаб за свободно поведение, регулиращо не отделни, единични и партийни отношения (“свободи”), а всички еднакви по вид случаи и отношения.

Всичко това се оправдава от философската максима, че свободата е неделима. Нямат ли я всички, няма я никой. В този смисъл Свободата на съвестта и на мисълта най-отчетливо се проявяват в свободата на словото и печата, правото на събрания и сдружаване, неприкосновеността на личността, жилището и кореспонденцията, равенството пред закона, свободата на вероизповеданието и богослужението, свободата на науката и образованието, както по отношение на индивидуалните, така и по отношение груповите (колективните) човешки права.

Свободата на религия (общи богословски положения)

Още старите римляни застъпват философската максима: "живей, но не пречи на другите да живеят"! Това е всъщност “моралната граница”, която изповядват и християните през първите три века, времето, когато те са гонени, преследвани, подтискани, забранявани и унищожавани. Така ранните християнски писатели описват забраната свободно да изповядват своята религия, да проповядват учението на Господ Иисус Христос: “… което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тем ….” (Мат. 7: 12); “не съдете, за да не бъдете съдени” (Мат. 7: 1).

С признаването на християнството при св. Константин Велики, светът сякаш се отваря към Църквата и нейното послание. И обратното: Църквата се отваря към света, но за съжаление и към неговото “осветскостено” послание. За сметка на качеството, в следващите векове, в Църквата се забелязва стремеж към “изпълнение” на количеството. Църквата неусетно започва да се радва на много от правата, привилегиите, облекченията и изгодите, на които езическите култове по-рано са се радвали по силата на публичното право. С други думи, тя се поддала вече на изкушението - ролята й в света да се определя по дефиниция, посредством езика на правото и изразено от устата и наредбите на правителствените чиновници. Всъщност, това е характерната за Византия имперска система на номиниране на “официална” Църква от страна на държавата, на която философия на политическо мислене бързо се поддава и църковното мислене.

Постепенно и взаимно Църквата и държавата започват да се отъждествяват, при което догмите на Църквата придобиват политическо значение и се срастват със законите на държавата. Тази антиномия на божествената диархия “държава-Църква” днес бива определяна от някои известни богослови като “болното място на Византийската империя”. За съжаление, тези намеци на елитизъм, които противопоставят или дори опълчват “реалната” Църква на духовния опит и благочестие срещу институционалната Църква, се наблюдават и днес, особено в лицето на висшите йерарси на Българската православна църква. За такива като тях Никита Ститат (един от късно-византийските богослови) казва: “Епископ в очите на Бога и на Христовата църква е по-скоро този, който се е разкрил в Църквата чрез Светия Дух като богослов (theologos), отколкото оня, който е получил епископско ръкоположение от хора, но все още се нуждае от посвещение (mystagogian) в тайните на Божието царство”. В контекста на темата това означава, че епископатът стои здраво и истински в Църквата само тогава, когато сам е открил духовната свобода и благочестие, а не търси номинираното външно признание, което да го направи свободен в изявите му, но поробен в духа на вярата за изкуплението и спасението на човешкият род.

Свободата на религия (законодателно-политически измерения)

За съжаление, тази социополитическа образност, имаща отношение към Свободата на религия в страната ни, като че ли в последните години все повече наподобява онази целенасочена политика на кардинал Белармин (1542-1621), за когото Църквата и държавата представляват едно единствено конкретно историческо общество, имащо организационна структура и конкретно опознавателни управителни тела, и които приемат тази схема и тези правила като безусловно задължителни и жизнено важни за своето съществуване. Византия (като образец на съвместимост между Църквата и държавата) не само продължава да битува в църковните среди у нас (без дори да се отчитат обществените, културните, правните и други промени в исторически аспект), но и в някои политически среди в държавата ни през последните години. Особено ярко този процес - на сливане и смесване на канон и nomos (граждански закон) – бе наблюдаван в политиката на законодателната и изпълнителната власт – в лицето на Национално движение Симеон ІІ (НДСВ).

Само за три години НДСВ направи от историята възможност да се види как каноните “арбитрират” всички сфери на българското общество – от йерархията и клирическата дисциплина, задълженията на вярващите към Църквата и държавата, до ролята на държавната администрация в полето на религиозния живот и свободата на религия. С тези си действия управляващите – съзнателно или не – профанираха учението на Църквата, в частност на църковното й право. Този “византийски духовен ренесанс” остави у “зрителите” неприятното усещане, че законодателите от родния ни парламент гласуваха Закон за вероизповеданията, кодифициран по същия начин, по който Юстиниян е кодифицирал гражданското си законодателство, имащо отношение към религиозните проблеми.

Нещо повече, вносителите на Закона оставиха впечатлението за изкусно овладяване на всички техники на коментиране на номоканоническото (гражданско-църковното) законодателство по отношение на парафраза, схола, апории и т. н. В същото време демонстрираха безпардонна незаинтересованост на отправените препоръки, съвети и критики от страна на вътрешни и външни наблюдатели и институции. На отправения обществен апел - “Призовавам ви, моля ви – проявете здрав разум” (в случая, думи на Стефан Цанев), отговорът на законодателната и изпълнителната власт бе, че е създаден и приет “съвършен” религиозен закон, който не дава никакви основания за критика.

На фона на тези събития, не остана скрита разликата в гледните точки – от една страна голямата част от регистрираните вероизповедания и неправителствени организации, които споделят и приемат критиките на международните институции, а от друга – един тесен кръг от държавници, които на всяка цена отхвърлят и не желаят да приемат нищо от критичните бележки по закона. В крайна сметка, дългоочакваният Закон за вероизповеданията бе приет от 39-тото Народно Събрание дни преди Коледа (20 декември) и бе ратифициран от Президента Първанов в последния работен ден (26 декември) на 2002 година.

Тази законодателна “екстраординарност” подозрително напомни на събитията, отнасящи се до регистрирането на Устава на БПЦ през онази “сталинска” година – 1950, на 31 декември. Нещо повече: всред българската общественост остана съмнение и в мотивите за действията на Президента. Основание за тази подозрителнст е и наградата от 50 000 долара (предоставена в последствие за благотворителни цели), връчена му две седмици по-късно от руския Патриарх Алексий II, както и официалните причини за връчването й: "За изключителна работа по укрепване единството на православните народи за 2002 г.”.

Свободата на религия (паравоенни измерения)

Почти две години след влизането на Закона за вероизповеданията в сила основните въпроси, които се поставят са: удовлетворителен ли е като цяло този закон за обществените очаквания, спомогна ли той за преодоляване на конкретните проблеми в сферата на човешките права и вероизповеданията, създаде ли той необходимите условия за свобода на вероизповеданията като религиозни общности и отделени от държавата институции, както и – спомогна ли Законът за разрешаване на конфликта в БПЦ и мюсюлманското изповдание? Разбира се, че в търсене отговора на тези въпроси би могло да се спори в нормативен план. Безпорно е обаче, че съществуват поне два примера, които днес ние болезнено “докосваме с ръка”.

Пример първи. През м. юли т. г., по нареждане на прокуратурата, полицията превзе със сила 220 православни църкви, параклиси и манастири, в които дори османските поробители са влизали със страхопочитание. Полицията прогони вярващи по време на богослужение и запечата църкви, както в най-мрачните години на комунистическия режим. Пред очите на богомолците бяха бити, ранени и арестувани свещеници.

По този начин, пред очите на целия цивилизован свят, българските държавни власти най-грубо потъпкаха основните права и свободи на човека, защитени от Конституцията на Р. България, Европейската харта за правата на човека, Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, както и Международния пакт за граждански и политически права и Всеобщата декларация за правата на човека на ООН. С този акт на насилие и посегателство върху свободата и чувствата на вярващите, всъщност се потвърдиха опасенията за задълбочаване на кризата в областта на свободата на съвестта и свободата на религията, отправяни към държавните институции и политическите доминанти през последните години, включително и във връзка с приемането на новия Закон за вероизповеданията.

Пример втори. Хаосът в мюсюлманското изповедание в България стана още по-голям след като с определение № 6 от 29 октомври трети състав на Апелативния съд отмени определението на Градския съд от м. юли за назначаване на триумвират в управлението на мюфтийството, в който фигурира и наложеният от ДПС за главен мюфтия Фикри Сали. Хаосът с представителството на мюсюлманите тръгна от опита на ДПС да наложи Фикри Сали за водач на мюсюлманите на конференцията през декември м. г. Участници във форума обаче обявиха избора му за манипулиран.

След като бе сезиран съдът, в крайна сметка мюсюлманите останаха без водач и единственият начин бе да проведат нова национална конференция. Шефът на фирменото отделение в Софийски градски съд обяви обаче за незаконни националните конференции, уставите и ръководствата на вероизповеданието, излъчени на тях. По този начин, политическата и държавна намеса дадоха основателен повод за критика по повод намесата в религиозните дела и правата и свободата на вероизповедание. И в този случай, вместо да съдейства за спазването на основните права и свободи на човека, Законът за вероизповеданията бе използван от политически фактори и съдебната власт за тяхното потъпкване. И в този пример, конституционността и законността загубиха своя смисъл. Те сякаш се самооправдаха, за да създадат и гарантират условията за развитието не на човешката личност, а на конюктурни политически пристрастия.

Заключение

Свободата - тази основна християнска истина - е най-драгоценен дар Божий в човека! Но тя е само тогава истинска и творческа, когато е вкоренена в свободата на всички, т. е. когато не е самоуправство и потисничество, а творческа божествена сила за постигане на висшите общочовешки цели на живота - братство и благоденствие, споделяни в свободна общност. Само в тази вкоренена общност, свободата е чиста, задълбочена, разширена и ощастливяваща. Още древния апостол на народите св. Павел наставлява: “Стойте твърдо в свободата!” (Гал. 5: 1), “Вие сте призвани към свободата" (Гал. 5: 13). И когато българският народ е следвал тоя зов и тоя завет - той е бил народ свободен, народ на свободата!



d_nikolchev_120Дилян Николаев Николчев е роден на 18.03.1961 г. в гр. Плевен. Завършил през 1986 г. Духовна Академия (сега Богословски факултет при СУ). Специализирал Римско право в Юридическият факултет на СУ. От 1994 г. преподавател по Църковно право и Устройство и управление на Българската православна църква в Богословския факултет на СУ. Автор на повече от 40 статии и студии в български и чуждестранни научни издания, специализирани в областта на църковното право. Женен, с две деца.