Свобода на религията и съвестта: класическите аргументи

Написана от Светослав Малинов

Свобода за всеки

Съвременната политическа мисъл ни предлага следната дефиниция: Свободата на религията и съвестта означава правото на всеки човек да изповядва каквито иска религиозни принципи, включително и да не изповядва такива; тя изисква никой да не бъде насилван (от отделен индивид, социална група или институция) да действа по начин, противоречащ на убежденията му.
Във всички демократични държави днес тази свобода се смята за нещо безспорно, за естествено следствие от основната максима, че всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. На практика изискването за религиозна свобода се е превърнало в неотменна част от съвременното разбиране за политиката; затова с течение на годините е изчезнала необходимостта от нейното дълбинно обосноваване и теоретична защита. Моята цел обаче е да направя тъкмо това – да се върна към първоначалните идеи, към забравените класически аргументи, силата на които е преодоляла първоначалната съпротива и е направила възможно новото начало.


Модерната държава и влияние на протестантската Реформация
Така заявеното намерение ни връща към възникването на модерната държава. Големият немски социолог Макс Вебер обобщава по следния начин крайния резултат на процеса на формирането на модерната държава. Според него тя може да се дефинира социологически само чрез едно специфично средство, което й е присъщо, така както е присъщо на всеки политически съюз – физическото насилие. Оттук и наменитата му дефиниция: "Държавата е онази човешка общност, която на една определена територия, претендира успешно да притежава монопола върху легитимното физическо насилие."(1) В постепенното придобиване на този монопол от страна на светската власт за сметка на духовната е и същността на промяната.
Процесите, свързани с възникването на модерната държава, съвпадат с историята на европейската модерност. Когато се вгледаме в тенденциите, довели до нейното раждане, виждаме могъщо родословие, разклонено във всички сфери на човешкото познание – от механика и икономика до философия и богословие. Индустриалната революция, революцията във военното дело, научната революция, ренесансът на античното културно наследство, великите географски открития – всяка от тези радикални промени е допринесла в някаква степен за формирането на модерната държава. Една революция обаче прави възможен немислимия по-рано синтез, необходим за възникването на новата форма на човешко съжителство – това е религиозната революция или Реформацията.
Далеч съм от мисълта, че основните дейци на Реформацията са имали намерение да изобретят нова форма на човешко съжителство. Всички факти недвусмислено сочат, че големите протестантски теолози, начело с Мартин Лутер, слабо са се интересували от проблемите на светската власт. Те обаче без изключение яростно са критикували авторитета на установената Църква и особено папската институция. И тази критика е била толкова силна и убедителна за част от европейците, че те са отхвърлили без колебание авторитетите, сочещи пътя към Божия град, разрушавайки по този начин и вековната уредба на земния град.
Поставяйки под съмнение папската юрисдикция и авторитет в цяла Европа, Реформацията издига по най-болезнен начин въпроса за политическата лоялност. Само няколко десетилетия са били достатъчни, за да се загуби очевидният отговор на въпроса кому християнинът дължи подчинение и в каква субординация.
За първенство вече претендират не само Католическата Църква, но и протестантският владетел (често сам църковен глава), и духовните водачи на разроилите се протестантски църкви. Европейският континент се оказва лишен от авторитет и институция, способни да разрешат проблема и да възстановят загубеното християнско единство. Жестоките войни между нововъзникналите политико-религиозни общности, разгорели се през втората половина на ХVІ век, достигат своята кървава кулминация по време на Тридесетгодишната война (2).
Суверенитет на модерната държава над религията
Модерното понятие за държава още от самото си зараждане се свързва с понятието "суверенитет". Неговата класическа дефиниция ни дава френският мислител Жан Боден (1530-1596), според когото "суверенитетът е абсолютната и постоянна власт на една държава. Власт абсолютна, защото разпорежданията на държавната власт или на нейния титуляр не са ограничени от никакви вътрешни или външни закони и заповеди. Власт постоянна, защото директно се обвързва с господстващия по онова време в Европа монархически институт към онзи момент в Европа, характеризиращ се с пожизненост и безотговорност.
В желанието си да освободят държавата от опеката на Църквата, да й придадат самостойност и независимо поле на дейност, модерните политически мислители първоначално показват афинитет към монархията и то в нейния абсолютистки вариант. 1sinod1Причината за този ранномодерен абсолютизъм е и в нещо друго. Религиозните войни, разтърсили континента, донесли бедност, страдания и несигурност за всички враждуващи страни, пораждат непреодолимо желание за умиротворяване на религиозните страсти.
На мястото на някогашната обединяваща и умиротворяваща сила на религията лумва неугасимия пламък на религиозните конфликти. Политическият катаклизъм се е оказал равен по сила на религиозния. Горчивият опит води до извода, че единствено силна и независима светска власт може да прекрати религиозните войни и, макар и с меч в ръка, да въведе граждански мир и спокойствие за разтерзаните християни.
Това е пътят, по който се достига до идеята за модерната държава като върховен авторитет в рамките на определена територия, лишена от съперници в областта на създаването и прилагането на законите. Но тъкмо защото нововъзникващата модерна държава остава без конкуренция в уреждането на земните дела, се появява и огромна опасност от насилие, ако тя предяви претенции да защитава определена вяра(3).
Житейската нужда от религиозна толерантност
Измежду мислителите, осъзнали опасността от прекомерното нарастване на правомощията на светската власт, е английският философ и учен Джон Лок (1632-1704). Неговите идеи, изложени в трудовете му Два трактата за управлението (1689), Опит върху толерантността (1667), и четирите му писма върху толерантността (1690-1704), се превръщат в основополагащи за традицията на либерализма. Измежду тях най-влиятелно е произведението Epistola dе Tolerantia (Писмо за толерантността), публикувано през 1689 г. В него можем да открием класическите аргументи в защита на религиозната толерантност.
За Джон Лок, както и за всеки англичанин, роден и живял през бурния ХVІІ век, религиозната толерантност никога не е била само умозрителен проблем. Още като дете Лок е слушал разказите за трашния "Барутен заговор (Gunpowder Plot), при който подлите йезуити за искали да убият протестантския крал на Англия. Като студент в Оксфорд той е видял как тълпата, подстрекавана от радикални проповедници, е щурмувала тази крепост на Англиканската църква. Чувал е за пеещите религиозни псалми полкове на Кромуел, видял е раждането на странни религиозни учения и на причудливите им водачи, на осквернени храмове и унизени духовници. През 1685 г. Луи ХІV анулира Нантския едикт, прокламиращ толерантност към протестантите и се впуска в безжалостно преследване на хугенотите. Опасенията от бъдещо насилие на религиозна основа се прехвърлят и в Англия. Членовете на опозицията срещу подозирания в католицизъм Джеймз ІІ са принудени да отидат в изгнание. Като най-близък съратник на водача на опозицията – лорд Шафтсбъри - Джон Лок емигрира в Нидерландия. В Амстердам, живеещ нелегално и под чуждо име Лок подготвя за печат своите трудове, измежду които е и Писмо за толерантността.
Основания за разделяне на църква от държава
Като фундамент на своята аргументация Лок полага принципа за разделението на Църквата и Държавата (4). Основанието за това е в различните цели, които трябва да бъдат постигнати. За Лок Държавата представлява "общество от хора, образувано единствено, заради осъществяване, съхранение и развиване на техните граждански интереси5, докато Църквата е "доброволно общество от хора, събрали се заедно по собствено съгласие с цел публично богослужение, организирано по начин, който те смятат, че е угоден Богу и че спомага за спасението на душите им6. Тръгвайки от така дефинираните различни цели, можем да проследим и различния обсег и граници на юрисдикцията на двете специфични "общества", задаващи критериите за религиозна толерантност.

Цялата юрисдикция на светската власт е ограничена от целта да се съхраняват и развиват гражданските интереси. Следователно, грижата за спасението на душите не влиза нито в правата, нито в задълженията на владетелите. В защита на тази теза са изтъкнати три причини:
1. Грижата за спасението на душите не е поверена на управника от Бога, защото Той никога не би дал на един човек такъв авторитет над друг, че първият да има власт да принуждава другия да приема определена религия.
2. Спасение на душата може да се постигне само чрез вътрешна убеденост на ума. Но тъй като властта на владетеля се състои единствено в прилагане на външна сила, никой не може да бъде принуден със сила да вярва в нещо.
3. Има прекалено много различия и противоречия между религиите в различните страни. При това разнообразие е абсурдно да се предположи, че едно-единствено вероизповедание е правилно и че вечното блаженство или вечните мъки на отделния човек зависят от случайния факт на неговото месторождение (7).
По самата своя същност Църквата като доброволно общество няма право на насилие над членовете си (8). Тя има право да отлъчва членове, които смята за недостойни люде. Това обаче не лишава отлъченото лице от което и да било от гражданските права, които то е притежавало и преди. Никой отделен човек няма право по никакъв начин да ощетява който и да е друг като го лишава от ползването на граждански блага въз основа на принадлежност към различна църква или религия. Всички права и свободи, които принадлежат на отлъчения в качеството му на човек и гражданин на неговата страна, остават неприкосновени и Църквата няма право да се занимава с тях.
Държавата не може да даде нови права на Църквата, нито пък Църквата – на Държавата. Те остават ограничени в сферата на своите различни юрисдикции, така както са различни и крайните им цели.
В заключение
Свободата на религията и съвестта днес са задължителна част от всяка демократична конституция. В приетата през 1948 г. от ООН Всеобща декларация за правата на човека в член 18 изрично е заявено:
"Всеки човек има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва правото да смени религията или убежденията си, както и свободата да изповядва религията или убежденията си, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез обучение, обреди, богослужение и ритуали."
Всеобщата декларация е преди всичко документ с морално значение, плод на политическата воля на страните-членки на ООН. Тя бива последвана от няколко документа, които й придадоха юридическа сила.
В един от тях - Международния пакт за гражданските и политическите права – отново в член 18 е предложена още по-подробна формулировка: "1. Всяко лице има право на свобода на мисълта, съвестта и религията. Това право включва свободата да изповядва или възприема религия или убеждение по свой избор и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, ритуали, религиозни обреди и обучение. 2. Никой не може да бъде обект на принуда, която да накърнява свободата му да изповядва или да приема религия или убеждение по свой избор. 3. Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежат само на такива ограничения, предвидени от закона и необходими за защитата на обществената сигурност, ред, здраве и морал, или на основните права и свободи на другите.1
Тези прецизни юридически формулировки бележат крайната фаза на многобройните интелектуални опити за теоретично обосноваване и защита на свободата на съвестта и религията. Връщането към класическите аргументи на традицията на толерантността винаги ни припомня колко крехко е равновесието във всяко човешко общежитие и колко трудно е да се съхрани то. Познаването на горчивия опит от свързаното с религията насилие, както и на духовното усилие за преодоляването му са най-сигурната гаранция за опазване на гражданския мир и свободи.


s_malinov_120Светослав Малинов е роден през 1968 г. Магистър по политология (СУ "Св. Климент Охридски" , 1993), магистър по политическа философия (University of York, UK, 1996), доктор по политология (СУ "Св. Климент Охридски" , 1999). Специализирал е политическа теория и история на политическата мисъл в Норвегия (1990-91), Италия (1992), САЩ (1993-94, 1997) и Великобритания (1995-96). В момента е главен асистент по история на политическите идеи в СУ "Св. Климент Охридски" . От 2002 е главен редактор на теоретичното списание за политика и култура РАЗУМ. Д-р Малинов е автор на множество научни публикации и преводи в областта на политическата теория. Съставител е на двутомната антология Консерватизмът (том І, 1999, том 2, 2000) и на антологиите Модерната демократична идея (2003) и Модерната демократична държава (2004). Автор е на първите преводи на класиците Джон Лок и Едмънд Бърк. През 2003 г. излезе от печат неговата книга Критика на политическия рационализъм: Изследване върху политическата мисъл на Едмънд Бърк.



1 Вебер, Макс. "Политиката като призвание", сп. Политически изследвания, № 1-3, 1991, стр. 36. Sigler, J. Minority Rights, Westport: Greenwood Press, p. 45.
2 По този въпрос ненадминати остават интерпретациите на Куентин Скинър (Quentin Skinner) в двутомния му труд The Foundations of Modern Political Thought (Cambridge University Press, 1978) и особено във втория том The Age of Reformation, pp. 349-360.
3 Джон Лок Писмо за толерантността, превод:Светослав Малинов, ГАЛ-ИКО, София, 1997, стр. 35-40.
4 Пак там, стр. 35. Гражданският интерес бива дефиниран от Лок като "живота, свободата, здравето и отсъствието на телесни страдания, както и притежаването на такива външни блага като пари, земя, къщи, мебелировка и т.н."
5 Пак там, стр. 39.
6 Пак там, стр.36, 37, 38.
7 Пак там, стр. 44
8 Пак там, стр.45.