Печат

Духовното обгрижване в здравеопазването

Марио Йонов

Брой 10

Векът на нашето време се отличава с особен интензитет, конкурентност, насилие във всичките му форми и мутация на духовните ценности. Привидно Христос е девалвирал в нашите дни, а ние знаем, че Иисус е същият, какъвто е бил и ще бъде и в бъднините, просто е нужно да застанем в тишина, да поразровим отпадъка на ежедневната врява и Той ще се появи в блясъка на изначално чистата ни душа.

Преди около година разговарях с умираща млада жена, осъзната християнка с бодра вяра и смело носеща своя кръст. Попитах я какво би казала на представителите на християнските църкви като послание. Тя каза: ”Да спрат с бизнеса!” Уникално кратко и болезнено откровено. Спомням си Иисус с бич в ръка да демонстрира дързост в Божия дом, като безкомпромисно показва своята позиция по отношение на търговията с и чрез Бог, не че Христос и учениците му са били безсребреници, т. е. в смисъла на това, че и те са боравили с пари. Днешният век е все по-комерсиален, а колкото повече материалното надделява, толкова повече духовното отстъпва. Именно това положение дава визията, че Христос е девалвирал.

 

Какво е нужно да пропагандираме и развиваме всред религиозните групи, и в частност с хората, приели Иисус за свой Господ в живота?
Като теолог и свещеник зная, че религиите са съчетание между ортодоксия плюс ортопраксия, т. е. правилно учение плюс правилни действия (дела). Споровете и разделенията идват по линия на ученията на правоверието като параван, а отзад са политиката и бизнеса. По отношение на добротворството, сякаш сме склонни да си сътрудничим и да сме заедно на Божията нива. Това е причината за мен, след ръкоположението ми през 2001, моментално да се насоча към мисия в болнична среда. Бях назначен официално на длъжност “болничен свещеник” през месец май 2002 година като следствие от едногодишна подготовка на медицинската среда за това. В тази длъжност стъпих с голям наивитет, необучен, без поддръжката на Църква или някаква организация, единствено вярващ, че съм на правилната пътека. (И до ден днешен богословските факултети нямат специалност за болнични или армейски капелани.)

Медиците не ме разпознаваха като нужна част от мултидисциплинарните си екипи, а религиозните представители ме вземаха за странен субект, проявяващ се като реформатор, т. е. правещ лоши неща.

 

Вече пета година от назначаването ми нещата не са по-различни. Малко са свещениците, желаещи да се обучават за работа с болни хора. Тоталната криза в Българската православна църква и здравеопазването ни са сериозна пречка за развиването на болнично свещенство на високо професионално ниво. Дори самата тема „що е професионален модел за духовно обгрижване” е проблематична в казионната християнска църква в България.

 

Аз считам за непрофесионално енорийски свещеник да идва два-три пъти в близката болница, зареждайки със свещи тамошния параклис. Нужно е да е назначен в болницата и тя да му плаща за тази длъжност. Този му статут ще промени отношението на медицинския персонал към него. Когато някой в моята болница се е пробвал да възпрепятства работата ми, е било достатъчно да изтъкна, че както той, така и аз сме служители на болницата и той възпрепятства изпълнението на задълженията ми. Аз съм на 24 часово разположение на всички клиники – на пациентите, медиците и близките им. Това е различно от три посещения в близката болница от 13 до 17 часа например, защото хората не страдат по график.

 

Годините на развитие в болничната работа ми даде възможност да се развивам. Черпх опит от задгранични професионалисти и нагаждах подходите си към българските ни реалности. Това във времето ме отдалечи от представите на моите расоносещи събратя и най-вече по отношение на представите за правилно учение и правилни дела. Това се случи, защото самата служебна характеристика на болничния свещеник го заставя да напусне клишетата (страдащите хора не понасят клишетата). Наложи ми се да надрасна каноните, да бъда максимално недогматичен и повече човечен, да бъда максимално гъвкав и креативен, надконфесионален (икуменист) по отношение на друговерците и другомислещите, които в болницата са мнозинство. Един религиозно закоравен, силно догматичен свещеник, просто ще се самокапсулира и ще е изключително безполезен. Това звучи еретично за “правоверните”, но ето реалността. В петгодишната ми практика, осъзнатите и практикуващи християнството хора, са около 0,5% източно православни (напомням, че държавната статистика съобщава за 75% православни християни в България) и максимум 10% общо всякакви други християни. В работата си съм установил едни крайни фанатици – материалисти или правоверни – с които е безполезно да се работи, защото те изсмукват максимално времето и силите ми, а накрая няма никаква полза и неприятното натоварване е и за двете страни.

 

Ако с тези хора е безсмислено да работим, а само с 10% християни мога да съм полезен в чист вид, като теолог и духовник, остават около 85% хора, с които аз се срещам и професионализмът изисква следната формула: максимално кратко време и срещи да водят до максимален резултат, т. е. след срещата ни човекът да не е натоварен повече отколкото преди нея.

 

От статистиката е ясно, че срещите са преди всичко с другомислещи и неустановени в своя духовно-философско-религиозен мироглед (около 85%), което изисква подходите да са различни от строго теологичните стратегии, за да може за максимално кратко време да дадем повече добър резултат. Това определи и метода на работата ми, като “Религиозно-Екзистенциална Краткосрочна Психо-Соматична Терапия”. Религиозна, защото основата на поддържката (помощта) се гради върху вярата на другия. Екзистенциална, защото в работата (в разговора) се обсъждат житейските идеали и смисли за понасяне на трудностите, и натоварваме със значение и важност и най-безсмислените трагедии.

 

Краткосрочни са срещите на болничния свещеник с пациентите и като време, и като брой срещи. Психо, защото душегрижието е концентрирано към душата на хората, което поражда и напрежението на психиатрите спрямо моето присъствие в болницата (и до ден днешен най-неадекватни спрямо мен си остават психиатрите). Те смятат, че навлизам в територията им, т. е. човешката душа, а самите те имат абсолютно различна представа за понятието душа и то е по-скоро материалистично. Соматичният дял от работата на болничния свещеник, т. е. телесният контакт, е най-осезаем в работата в болницата и с болните хора, в сравнение с другите капелани – в затвора, армията и т. н., и в сравнение с телесния контакт на енорийския духовник с енорияшите. Повече от 90% от контакта ми с хората е първо телесен. Когато човек е уплашен или е в период на страдание, първото, което желае, е някой да го прегърне, да го погали, да държи ръката му.

 

Когато се обучавах от танатотерапевтичната школа на Владимир Баскаков (Москва), се изненадах в началото, че танатотерапията (работата с тежко болни, умиращите, близките им и персоналът, работещ с такава група хора) е всъщност телесноориентирана терапия. Преди време, на конференция за междурелигиозните отношения, една студентка-мюсюлманка ме попита какви неща трябва да научи, за да работи с болни. Аз, знаейки, че не е редно мъж да докосва свободно мохамеданска жена, все пак й хванах ръката, което я изненада и притесни много, обърка я, но реалността е това. Ако тази жена желае да работи с болни, то ще се наложи да свикне с телесния контакт или просто няма да става за такъв тип работа.

 

Подходът и отношението на духовника, работещ в болница, ще е уникален спрямо ситуацията, която се случва в ежедневието. Зависи от характера на пациента, бивайки той от психиатрия, хирургия с предоперативна паника, геронтологично отделение или хоспис, детско отделение или дом за сираци, или зависим към вещества, променящи съзнанието му, малтретирано дете или майка, човек, преживяващ посттравматични кризи или правил опит за самоубийство, близък на тежко болен и умиращ. За всеки казус се изисква обучение и супервизия, за да може да се работи на ниво, а нивото се обуславя от формулата – време -полезно действие.

 

В края на това докосване до работата ми като болничен свещеник, бих желал да подчертая, че отпускането на заплата за духовно обгрижване говори за това, че се мисли за правата на персонала и пациентите в болниците, а духовната потребност е част от потребностите и правата на всички хора. (Да не забравяме, че от 2002 година съществуват “Стандарти за духовното обгрижване в здравеопазването”, синтезирани във Финландия от Евро капеланите). Чувствителността към тези потребности е нужно да се преподава още на студентите по медицина. Опитът ми показва, че от страна на медицинския персонал има грубо невежество и неспазване на духовните нужди на пациентите.

 

От комунистическия период се счита за мръсно петно да заявиш открито религиозността си и днес има някакъв страх да се заявиш открито като религиозен човек. Имам конкретни примери за неспазването на моите професионални права, а какво остава за правата и нуждите на пациентите. Разбира се, става дума и за манталитет на народа ни, обремеността на времето и импотентноста на държавната църква.

 

Аз поставих ръка на ралото и направих бразда, моля Бог да мине и друг, който да посее, и други, които ще вършеят реколтата. В крайна сметка, има нужда от пътеки само ако по тях ще преминат пътници.
Правата запазени © 2006 Марио Йонов и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.



m_ionov_120 Марио Йонов е болничен свещеник в Александровска болница – София.

Начало на страницата