Печат

Случаят със скритото капеланство

Доний Донев

Брой 10

През последното десетилетие ситуацията по отношение на капеланството в България вече придоби свой специален статут. Тя е на път да бъде разрешена, но не по законово статукво или правителствена наредба, а чрез мирния натиск от новосформирани неправителствени организации, които, осъзнавайки нуждата от капеланство на всички нива в българското общество, залагат сигурността наличното си съществуване, за да гарантират реална духовна грижа на всеки български гражданин, който я желае.

 

Като международен прецедент, въпросът за капеланско служение в България се отнася към случаите на нетолерантност и гонение на базата на религиозни убеждения. По тази причина редица международни организации вече го наричат „случая със скритото капеланство” (“The Case of Underground Chaplaincy in Bulgaria”). Това наименование не е насочено против държавния апарат, който въпреки прогресивните демократични промени през последните 16 години, не търпи съществена реформа по отношение структурите и функциите на силовите министерства. „Случаят със скритото капеланство” се отнася именно към факта, че докато официално легитимни капелани в българската армия и полиция няма, тяхната функция се изпълнява от хора, преживели духовен повик в живота си да служат именно като капелани. Те не са по-малко патриоти от който и да е българин. Даже напротив. Чувствайки нуждата от капеланско служение, те отговарят на своя духовен и същевременно граждански дълг, дори с цената на пренебрегването на неадекватните в случая законови норми, предизвиквайки именно адекватни промени, които да гарантират духовната грижа на всеки българин, а най-вече на онези, които ежедневно застават очи в очи със смъртта – редовите полицаи и войниците.

 

Неадекватността на закона

Оказва се обаче, че българската Темида съвсем не търпи подобни „нарушения”. Докато нелегални финансови и търговски операции, националната корупция и международната мафия остават незабелязани, случаят с българското капеланство е търсен като причина за все повече и повече обществени неуредици.

 

Лидери и организации, работещи в сферата на капеланството, са обект на оперативно наблюдение, открито ограничаване на граждански права и умишлено създавани бюрократични пречки. Всичко това, без същите да ползват някаква законова защита за себе си или за обекта на своята дейност, дори без да могат да гарантират тайната на личната изповед. Това е факт днес в българското демократично общество, което наскоро влезе в тийнейджърска възраст.

 

Новоприетият и постоянно пропагандиран като най-демократичен „Закон за вероизповеданията” (Цеков, 2002) е експертно неадекватен по темата на капеланското служение. На практика, такова просто не е предвидено, което от своя страна предава крайното решение на “не-експертната” по въпроса местна власт. Духовната дейност на капелана е под опеката на строго контролирана дейност в църковна сфера, определяна обаче не от духовните нуждите на обикновения български гражданин, а от спорното законово положение. Тук демократичният принцип за разделяне на църква и държава е разтегнат максимално, за да осигури контрола на държавата върху всяко явление в духовната сфера на България. Не е за вярване, нали? А полицейските джипове в храмовете през 2004 г.? Последното като че ли малко или повече зачерква съществуването на духовенството като такова.

 

Функция на „привилегированите”

 

Държавни опити в сферата на капеланството има въпреки, че те остават прикрити. Щом сме в НАТО, щом Гърция, Румъния, че и Русия, имат капелани, значи и ние трябва да имаме такива. Но как?

 

В българския все още „неофициален” модел правителствената загриженост се изразява в осигуряването на монополистичен коридор на Българската православна църква в тази духовна сфера. Това е факт, както от строежа на православни параклиси във военни поделения и училища, така до скоропостижното „образование” и експресното назначаване на православни капелани в държавните институции. С какво право правителствени отдели диктуват духовни принципи? По какви причини само една религиозна общност, пък била тя и мажоритарна, получава привилегията на държавата? И кои са експертите в България с достатъчен опит да консултират правителството в настоящата ситуация?

 

Тази нова диктатура на държавата върху свободата и правото на всеки българин да вярва според личните си убеждения, пропагандира следния погрешен модел за капеланско служение в България:Българският капелан е професионалист. Опасността се изразява в безпрецедентното назначаване на психолози, психиатри, офицери и други професионални кадри на поста за капелани. Това не са хора, получили духовен призив за служение, а настоящи служители на съответните структури. Така истински призваните и образовани за капеланско служение не могат да бъдат назначени, защото за тях ... няма вакантни места.

Българският капелан е православен. Митът за силно православния българин съвсем скоро, само малко след влизането в ЕС, ще преживее своя крах. Самото православие отдавна не е в разцвета на силите си. По една скорошна статистика, идваща именно от православни капелани, само около 10% от хората, с които работят, могат да бъдат определени като практикуващи вярващи. От тях само 5% са православни. На практика, общественото съотношение не е чак толкова голямо, че да бъде пренебрегвано.

Уроците на историята

Когато говорим за българско духовенство, ролята на православието е неоспорима. Неоспорима е и ролята на православни военни свещеници в миналото. Но само православни свещеници ли са служили като капелани по българските земи? Съвсем не. Ето няколко примера. Когато през 14 в. имигранти от Дубровник формират диаспора в София, свещеникът към катедралата, която построяват, служи и като капелан. Британски капелани са активни на територията на България по време на Кримската война. През 1860 г. капелан Х. П. Райт докладва за епидемия на холера във Варна. След 1878 г. губернаторът на Южна България е съпровождан от руски протестантски капелан. Когато Александър Батенберг пристига в България през 1879 г., той води със себе си лютеранския капелан Адолф Кох. Кох държи редовни богослужения сред немски, швейцарски, руски и австрийски военни фамилии, живеещи в София.

 

По време на войните за национално обединение (1912-1918 г.), с разрешението на началник щаба на българската армия, се раздават евангелски брошури и Нови Завети на войници и ранени. През 1913 г., с разрешение на министър-председателя, баптистки пастори посещават военните части в Свиленград, където върлува епидемия. В хода на първата Балканска война, с разрешение насръбското командване, са раздадени брошури с духовно съдържание сред сръбските войници. Подобни брошури на турски език са раздадени на турските военнопленници в София.

 

Това са само няколко примера, показващи, че в новата българска история капеланското служение в България никога не е било и няма да бъде строго ортодоксално. То не може да бъде такова, тъй като по дефиниция капеланството не може да бъде ограничено от деноминационната политиката на дадено вероизповедание. Капеланското служение е истинско единствено тогава, когато е извън стените на църквата; когато е служение на милосърдие не в центъра, а в периферията на обществено-политическите и църковни динамики. Там, където се ражда истинското християнско богословие, и там, където нуждата от духовна грижа е най-силна.

 

Днес историята отново се повтаря. Въпреки въвеждането на модерни технологии, основната бойна единица в силите за сигурност остава редовия войник. И колкото добре да е обучена, модернизирана и екипирана, тази бойна единица все още има душа, която се нуждае от духовен съветник; която се нуждае от капелан. Онези които не вярват, нека питат участниците в първата българска мисия в Ирак.

 

Правата запазени © 2006 Доний К. Донев и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.





donev_120_01Доний К. Донев е доктор по евангелско богословие. Завършва Андерсън колеж, САЩ с бакалавърска степен по религия. Има магистърска степен и докторат, защитен в Семинарията на Божия Църква в Кливлънд, САЩ. Съучредител на Българската Капеланска Асоциация. Работи в съоснования от него Институт за българска протестантска история, ръководи екипа на надденоминационния християнски мега портал www.bibliata.com, който през октомври 2006 г. отпразнува 10-годишнината си. Автор на научни статии, студии и медийни публикации. През 1999 г. със съпругата си Катрин основават служението Cup & Cross Ministries International, чиято мисия е възстановяване на новозаветните принципи на вътрешно и междуцърковна дейност и взаимоотношения.