Капеланството и свободата на религията

Написана от Иводор Ковачев

Брой 10

Какво е понятието „капеланство”? Популярно ли е у нас? Има ли място в институции, в които напрежението и стресът са част от процеса на работа? Досега не се обръщаше внимание на нуждата от капеланска дейност, въпреки че тя винаги е съществувала. В институции като армия, болници, полиция, затвори нуждата е била винаги налице, но игнорирана поради това, че е нетрадиционна и непопулярна дейност за нашата страна.

 

Грижа за душите на осъдените

 

От близо десет годишната ми работа в затворническото капеланство имам натрупан опит и практика. Там, „на полето”, работата ни е тясно свързана с дейността на душегрижителя, примесена с междурелигиозното и етническо туширане на напрежението.

 

„Душегрижителство” - все още странно звучи като идея. „Задоволяване на религиозни потребности – а дали някой има такива?” Задаваме си подобни въпроси, когато се говори на тези теми, може би поради тежкото ни атеистично минало. А може и поради неразбирането на същността на капеланската дейност. Но какъвто и да е отговорът, налице е нуждата, която трябва да бъде задоволена.

 

За капелана няма значение с каква религиозна принадлежност е човекът в нужда - за него той е просто човек, който търси спасение. Когато някой се дави и вика за помощ, ти не го питаш дали е бял или черен, или коя религия изповядва - просто му подаваш ръка, за да го извадиш от водата и после обсъждате детайлите.

 

Няма да забравя случая с И.Т. Когато дойде в затвора, беше обвинен за предумишлено убийство по особено жесток начин. Поради деянието, което беше извършил, първо беше минал през психиатрията. Там не могли да му помогнат и го посъветвали, като отиде в затвора, да потърси духовно лице. Това и направи въпросният И.Т.

 

Когато ми казаха, че той иска да разговаря с мен и ме осведомиха за причината на присъдата му, аз се почудих дали този човек има капчица съвест в себе си и дали си струва труда и усилието да проведем срещата. Една от силните черти на капелана в затвора е да може да погледне човека не през деянието, което е извършил.

 

Когато влезе в стаята за срещи, беше с белезници и трябваше да остане с тях през цялото време. Питах се как ли изглежда лицето на един жесток убиец. Е, сега беше пред мен. Казах му „здравей” и го поканих да седне. Преди да започна с обичайните теми, които се предполага да отворят атмосферата за откровеност, той ме погледна в очите и ме попита: ”Пасторе, можеш ли да ми дадеш мира, от който се нуждая?” Малко изненадан от директния въпрос, отговорих: „Аз не мога, но ако се довериш на Бог, Той може”. В същия миг хладнокръвният жесток убиец се разплака и в риданието му едва успях да разбера думите: ”Помогни ми, пасторе, само ти можеш!” В този момент аз не знаех този човек християнин ли е, и ако да, към коя църква принадлежи. Пред мен беше човешка душа, която раздиращо се нуждаеше от помощ. Опитах се да кажа нещо - увисна във въздуха. Опитах се да говоря за църква – прозвуча толкова глупаво. Накрая замълчах и просто държах ръцете на един здрав, и по предварително описание много жестокосърдечен и опасен човек. Плаках заедно с него и така изтече времето на срещата ни. Когато си тръгнах, си зададох въпроса:”Имаше ли смисъл тази среща?”

 

Нямах много време да се чудя, защото разбрах, че въпросният човек иска втора среща. Казах си, че този път ще разбера от коя църква е и ще го наставя в правия път.

 

Когато го въведоха в стаята, той само успя да каже: ”Само ти можеш да ме разбереш, позволи ми да си поплача.” Така започна срещата ни, така и завърши. Сега вече знаех, че с мълчанието си му служех най-добре, а молитвите ми бъркаха дълбоко в него и му помагаха да се покае и да получи мира, за който беше дошъл. След четвъртата ни среща вече разговаряхме повече и по-свободно, и стигнахме до темите като вяра, църква и свят живот.

 

Достигане до другия

 

Капеланът е психолог, социален работник, педагог, свещеник и какво ли още не, само и само да достигне до душата на нуждаещия се, да я извади от клетката и да я пусне да лети. Знам, че звучи абстрактно и нереално, но знам със сигурност, че е истинско и се случва. Може ли човек в затвора да се чувства свободен? Човек позволява да затворят тялото му, но като стане въпрос за душата, не се дава лесно. Всеки търси начин да остане свободен отвътре. Капеланът е този, който помага да се запази тази вътрешна свобода. Може ли в армията, в лицето на опасности, войникът да не се страхува и да има увереност? Разказват, че при бомбените атентати (срещу българската военна база в Ирак – б.ред.) в Кербала, войниците изпитвали остра нужда от свещенослужител, с когото да разговарят. Не толкова от страх, а защото всеки човек изпитва остра нужда от духовна подкрепа, когато застане лице в лице със смъртта.

 

Може ли в болницата болният от тежка болест с евентуален летален изход да има надежда и вяра в очите си? Един капелан в тези места знае отговора на такъв род въпроси и трябва да е там, за да им отговори с примера на живота си.

 

Често в процеса на работата ни в затвора се налага да работим едновременно с хора от различни вероизповедания и деноминации. Една от групите ни се състои от четирма православни - двама от Русия, един от Румъния и един от Армения; трима католици - единият от Португалия, другият от Словения, третият от Полша; един от Англиканската протестантска църква; един свободен протестант от Канада,и един ортодоксален мюсюлманин от арабските страни. Странно е за много хора, но е реално и много ползотворно за нас. Всяка седмица срещите ни преминават освежаващо и много разтоварващо за всички тези колоритни личности.

 

Взаимоотношенията капелан-нуждаещ се далеч не могат да се „затворят” между дебелите затворнически стени. През последните години нарасна нуждата те да се развият и след като лишените от свобода излежат присъдата си. Оцеляването им в новите житейски ситуации, интеграционните и адаптационните процеси не са лесна задача за тях. Подкрепата и оказването на доверие е жизнено важно. Убедил съм се, че капчица доверие може да направи чудеса за тези мъже.

 

Неизбежно при работата си с лишения от свобода капеланът контактува и с членове на неговото семейство и приятелски кръг.

 

В капеланската работа си в служба на човека и той е цел, а не средство за твоите цели. Няма никакво значение с каква църковна принадлежност е човекът в нужда. Наш ангажимент е да имаме отговора и разрешението на проблема. Не винаги отговорът е в някаква логическа обосновка или човешка мъдрост, или в църковна практика или ритуал. Изразената грижа, внимание и приемане са ключът към всяка душа в нужда.

 

Капеланското служение е въпрос на призвание и покорство - единственият мотив, за да се практикува успешно.


Правата запазени © 2006 Иводор Ковачев и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.



ivodorkovachev_120Иводор Ковачев е капелан в Софийски затвор и затвора Казичене. Член на Управителния съвет на Българска капеланска асоциация и отговарящ за капеланската дейност в местата за работа с лишените от свобода. Директор на фондация „МИСИЯ – СПАСЕНИЕ” www.missionbg.org. Учи криминална психология и богословие. Женен, с три деца.