България, Европа и свободата на вярата

Написана от Уводни думи на редактора

Сър Чарлс Грант Робъртсъночерта през 30-те години на миналия век в своя лекция основните черти на тоталитарната държава. Първата от тях е човекът съществува, за да обслужва държвата и нейните цели, а не обратното. Следвайки този принцип, погледът към българското общество днес ни уверява в наличието на тоталитарна държава, дори в условията на демокрация. В смесицата между демократизация и пост-тоталитаризъм стои въпросът доколко свободата на вярата е част от процеса на промяна от тоталитаризъм към свобода в обществото. С подготовката на тази тема искахме да останем верни на разбирането, че присъединяването на България към ЕС има историческо значение за този процес и неговата посока.

 

Атанас Кръстевпоставя отново на преден план процесите на европейска секуларизация, които поради естеството си минимализират свободата на религията. Невярващият човек има малък интерес от разбирането или прилагането на точно тази свобода. В това отношение преходът към типа религиозна свобода, която се прилага в “Европа” няма да доведе до значителни промени. Както обединена Европа, така и България са атеистични общества. В същото време интелигентният и с ненадминато чувство за хумор анализ на г-н Кръстев ни дава ясна представа за нуждата от неотстъпно настояване за свобода на вярата, независимо от настроенията на мнозинството, независимо от религиозното безразличие обхванало средния европеец.

 

Евгений Найденов също констатира пост-християнския облик на Европа, като картината е допълнена от опита да се “християнизира” Европейската конституция. Този странен опит за политическо филтриране на вярата говори за  стремеж у секуларният европейски елит да се идентифицира с религиозната история на континента, но без да се обвързва с практикуване на вярата. Г-н Найденов апелира към християнската църква за преосмисляне на ролята й в обществото като глас на съвестта и морала.
Пламен Цветков
избягва да спомене темата в статията си. Дори нещо повече. Той като че ли избягва темата въобще. В трактата му за българската православна църква не виждаме никакво присъствие на европейската тематика, доколкото тя е свързана със неотдавнашното присъединяване на България към ЕС. Погледът на проф.Цветков към проблемите на православната църква е белязан с неотменното присъствие на комунистическото близко минало. Но тази самовглъбеност, сякаш отразява и състоянието на българското мислене по въпросите на религията и нейното свободно изразяване. В статията изпъква ясната историческа констатация за обвързаността на българската православна църква с руско-империалистически и националистически, а не християнски, учения и движения.

Жасмина Донкова представя една важна тема от правоприлагането по ЗВ – регистрацията на религиозните общности и дейността на нерегистрираните от държавата религиозни общности. С откритост нетипична за държавен служител, д-р Донкова дава адекватно обяснение на статуса на нерегистрирани религиозни общности и прави задълбочен анализ на причините за обществената подозрителност към тях. Тя честно посочва и двусмислието на закона. Това несъмнено прави впечатление при положение, че Дирекция "Вероизповедания" е държавната агенция по наблюдение и контрол над религиите. Личи задълбоченото познаване на проблематиката, няма я чиновническата напрегнатост, с която сме свикнали да общуваме с представители на държавата щом стане дума за религия. Въпреки това, похвалите на д-р Донкова към Закона за вероизповеданията имат само частично основание. Единствено неприлагането на ограниченителните норми на закона до този момент, го правят донякъде демократичен. Д-р Донкова вижда ниската религиозна култура на обществото и прозелитизма на евангелските общности през 90те години на миналия век като причина за общественото неприемане на тези общности. Не можем да не припомним, че правото да проповядваш своята вяра, тоест да “прозелитираш”, е неразривна част от свободата на религията въобще. Но трябва да се съгласим и с констатацията на д-р Донкова, че новият румънски закон, общо взето, е по-ограничителен от българския. Ако това би било някакво успокоение.
Костадин Нушев
засяга изключително наболелият въпрос за отношението на православната църква към човешките права и свободата на религия. Традиционно идеята за правата на човека е плод на западната инидивидуалистична цивилизационна доктрина. Изтокът, където православната симфония между църква и държава не признават човешките права и където колективизмът е модел на съществуване както на вярата така и на държавата и обществото, е вече част от Европейския запад. Нушев препоръчва решаване на неадкватностите в обществото, поради конфликта между тези две реалности, да стане по модела на Европейския съюз и чрез зачитане правата на човека. Това мнение само по себе си не би било нещо необикновено, ако не идваше от православен богослов.

Оценките за смисъла на българското европейски членство за фундаменталните свободи на вярата и словото не са еднозначни. Но различията между авторите като че ли са смекчени от европейската посока. Можем да посочим причини за това. Освен някои спонтанни медийни изблици кампанията срещу “сектите” вече няма тези комосмолски патос и масовост от близкото минало. Отшумели са битките на лятото на 2004 г. за това, коя православна църква е истинската държавна църква. Макар и атеистична и доминирана от окулт и суеверия, България е номинално “православна” и това успокоява институции, които виждат в православието залог за национално единство (с изключение на ултра-националистите). Държавата вече не се притеснява от нерегистрираните вряващи, най-вероятно защото поради незначителния си брой същите не могат да упражняват каквото и да е политическо въздействие върху живота на обществото. Неправославните вярващи от своя страна разчитат на повече разбиране и защита на правата си. Изглежда сякаш свободата на вярата е победила, толерантността е новата посока на общество, държава и църква са намерили баланса на своите отношения... Но това е само на повърхността. Исконното несъгласие един с друг, на което се гради българския манталитет, не си е отишло с развяването на европейския флаг на 1 януари 2007 г. Процесите не са еднозначни и в сферата на религиозната свобода. Тревожен, и анекдотичен, е примерът със създаването на "проблемна група за религия и национална сигурност" към БАН. В същността си това е преобразуване на старата секция по "Нучен атеизъм". Старите идеолози на войнстващото безбожие вече няма да сеят отровна пропаганда и да мъдрят "доказателства", че няма Бог, а ще умуват върху междурелигиозния диалог. И какво точно ще могат тези заклети доктринери на атеизма да кажат за този диалог? За тях всеки вярващ е "класов враг". Подобен номенклатурен, непречистен и циничен подход към религията трови положителните тенденции в обществото на респект към вярата на другия.

Към вътрешните напрежения се добавя и напрежението на процесите, които текат в по-голямата империя. България е част от Евросъюза, но все пак съвсем нов член и дълбоките проблеми на европейците на се чувстват така силно. Настъплението на радикалния ислям в сърцето на европейската цивилизация сякаш все още не е на дневен ред в проблемите на най-новите членове на федерацията. Но този въпрос няма как да заобиколи проблемите на свобода на вярата и отношенията църква-държава в съвсем близко бъдеще и в България.

Лорд Робъртсън посочва и още един признак на тоталитарната държава—обожествяването на държавата и придаването на качества на държавата, които изискват пълно и безусловно покорство на гражданите й: "Безусловната лоялност на гражданите към държавата я превръщат в Тоталитарна Държава. Няма и не може да има квалификации или резерви по отношение на тази лоялност; държавата е тоталитарна не защото обхваща всички свои членове, а защото всеки неин член изцяло й принадлежи".

Доколко българското общество, макар и неохотно, продължава да е неотклонно лоялно към държавата, в нейния тоталитарен вид? Трудностите на частния сектор и властта на квази-държавни бюрократични машини в здравеопазвнето и образованието до голяма степен дават представа. Доколко ЕС ще изисква лоялност към своите мега-държавни структури? Доколко, когато вярата застане като пречка на това обожествяване на държавата, (подклаждано от държавно спонсорирана религия – като православие или ислям или светски хуманизъм) държавата, която има по-ясно изразен тоталитарен характер ще пристъпи към налагане на своята воля над вярващите си поданици, които отказват "дължимото" й поклонение?


Дали това ще са германските власти, които в нарушение на собствената си конституция и на Европейската конвенция преследват християнски семейства заради несъгласието им с държавно наложеното образование; или ще са политически компромиси, които позволяват заплахите на радикалния ислям да влияят на демократичния и политическия процес в Европа и оттук на свободата на словото и на религията; или ще е местният селски кмет, който не иска да регистрира локално поделение на евангелската църква, няма голямо значение.

Важен е фактът, че като част от Европейският съюз вярващите в България имат своя уникален шанс да преосмислят ролята на вярата в живота на обществото.  Църквата има шанс (за пореден път!) да бъде самостоятелен глас за промяна в посока към зачитане на правото на вяра в Бога и на произтичащото от тази вяра достойнство на личността. Обществото има възможност да се отърси от нуждата да се идентифицира във всяко отношение с държавата и нейния апарат и да преоткрие сферите, в които хората да проявяват собствена воля и своя инициатива. Независимо от заплахите на идеологиите, за които ползването на държавната принуда е единствения шанс за оцеляване.



Правата запазени © 2007 “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.