Печат

Църква и държава в светлината на членството на България в Европейския съюз

Евгений Найденов

КАК ЧЛЕНСТВОТО НА БЪЛГАРИЯ В ЕС ЩЕ ПРОМЕНИ СЪСТОЯНИЕТО НА ОТНОШЕНИЯТА ЦЪРКВА-ДЪРЖАВА, СВОБОДАТА НА РЕЛИГИЯТА И НА СЛОВОТО

 

Въпросът за отношенията църква-държава е изключително сериозен и твърде широк и сложен за анализ въпрос, още повече в контекста на настоящото ни членство в Европейския съюз, където тенденциите не са еднозначни. В същото време, реалният въпрос е как църквата днес може да реализира своето призвание по възможно най-адекватен на съвременните реалности начин, без да губи нито своето послание, нито своята кауза, тъй като и двете не са неин собствен продукт, но са й поверени от Бога.

Крайности в оценката на ролята на Евросъюза за живота на църквата

 

Общо казано, в една част от западноевропейските общества, като Франция, Белгия, Норвегия, както и в нови страни-членки като Чехия, съществува растящ скептицизъм или индиферентност относно ролята на църквата в съвременното общество. В други страни, като Великобритания, Италия, Португалия, Испания, Полша, Словакия, България и Румъния все още съществува някаква неясна представа за роля и влияние на църквата. В  същото време, нейният авторитет и позиция по редица проблеми, като аборт, еднополови бракове, евтаназия, се пренебрегват и са считани за ретроградни и прекалено консервативни. Това, което се наблюдава, е по-скоро опит за съхранение на някакво формално присъствие на Църквата в обществения живот, но тя по-скоро се разглежда като принадлежаща към едно безвъзвратно отминало време. От нея се очаква да заеме предписаната й от едно секуларистично общество роля, в граници, определени от същото.


Между самите вярващи
оценката за ролята на Европейския Съюз относно някакво позитивно развитие за отношенията църква-държава също не е еднозначна. По-консервативните, скептични и подозрителни относно ролята на държавата вярващи, въз основа натрупания с хилядолетия опит на църквата, изпадат е еврофобия, като единственото, което се коментира, са възможните негативни отношения и влияние на Европейския Съюз, като това се възприема основно в светлината на апокалиптични и ескатологични измерения. От други, по-либерално настроени, определящи себе си като християни хора, Европейският Съюз се разглежда като благоприятстващ за реформирането и съществуването на църквата. Такива гледат с оптимизъм и еуфория на възможностите, които членството на България в Европейския Съюз носи за църквата в нашето общество.

Нужният реалистичен поглед

Изразената позиция по отношение на поставената в настоящия материал тема, отразява опит по-скоро за еврореализъм. Това означава, че анализирайки настоящата реалност и възможните тенденции, църквата максимално трябва да се възползва от съществуващите днес възможности, като в същото време съхрани своето послание, роля, морално-етична система и глас в съвременното общество.

 

В момента се води дебат за взаимоотношенията между религия, политика и гражданско общество. Консервативното разбиране е за съхраняване на европейското християнско наследство.

Либералното разбиране е в посока на създаване на условия за интегриране в ЕС на различни култури и религии, като особено внимание се отделя на проект за интегриране на мюсюлманските етнически групи, както и евентуално бъдещо членство на Турция. Има и анализатори, които смятат, че периодът на секуларизма наближава своя край, като отчасти поради постмодернистичния начин на мислене и неспособността на рационализма, хуманизма и модернизма да разрешат универсалните въпроси на битието, се наблюдава събуждане на нов интерес към религията.

 

Реалният център на Европейския Съюз е изместен от все по-секуларистичната Северна Европа към Източна Европа, където Църквата, в различните си традиции - Католическа, Православна и Протестантска - е в процес на възстановяване на отнетите преди десетилетия авторитет и глас в обществото. Част от новоприетите страни-членки, политици от цяла Европа, както и германският Канцлер Ангела Меркел настояват, че християнството, което е оформило по забележителен начин Европа и съвременната цивилизация, трябва да намери адекватно отражение в евентуално ново предложение за Евро-конституция. По време на своето посещение в мюсюлманска Турция Папа Бенедикт XVI и Вселенският Патриарх Вартоломей излязоха с декларация, че Европа трябва да съхрани своите християнски корени, като същевременно остане толерантна и отворена за други религии и техния принос.


Отношенията църква-държава в нов контекст

Разбира се, от една страна, политизирането на християнското историческо наследство крие опасност християнството и църквата да бъдат използвани като претекст за възникване на националистични по своя характер политически движения, които да експлоатират темата в опит да получат подкрепа от публичната загриженост, която е предизвикана от растящата агресивност и опитите за радикализиране на определени мюсюлмански общности в Европа, както и от евентуалното бъдещо членство на Турция в ЕС.

Очевидно е обаче, че съществуващите в миналото връзки между църква и държава са вече несъществуващи и са неуместни за съвременния контекст. По-скоро, експерти очакват възникването на религиозно ориентирани политически и обществени групи, които ще се опитват да влияят на политическите процеси във все по-разнородната в културно и религиозно отношение Европа.

В Гърция, Великобритания и Норвегия се чуват все повече гласове в подкрепа на разделянето на църква от държава. В Швеция това е станало през 2000 година. В голяма част от конституциите на държави-членки на Европейския съюз се подчертава, че държавата е неутрална по отношение на идеология или религия, подсигурява юридическа защита за регистрираните църкви и религиозни общности, като в някои случаи като този в Словакия, държавата е също отговорна да подсигурява от своя бюджет поддържането на църквите и заплатите на свещенослужителите. Проблемът е, че съществува сериозна опасност от субективизиране на регистрирането и субсидирането на религиозни общности. Също, това поставя църквата, а и подобни „регистрирани” от държавата общности, в зависимост от държавата.


Религия и свобода на словото

По отношение на въпроса за свобода на словото, могат да бъдат извлечени някои основни принципи. Трябва да се отхвърля всякакъв вид агресивна реакция и опити за изкуствено настройване и манипулиране на общественото мнение. Пример за това е дори неграмотно раздуханата кампания срещу движението Ахмадия. То бе представено за радикално крило на ислямската религия, докато всъщност представлява учение и секта, което се опитва да обедини в себе си основните световни религии, и което се счита от ортодоксалните мюсюлмани за чуждо.

Разбира се, че трябва да се подчертава и отстоява свободата на изразяване. От една страна медиите трябва да са независими от държавната администрация. От друга страна, не трябва да се злоупотребява със свободата на изразяване и тя безотговорно да се използва за нагнетяване на напрежение спрямо други религиозни или секуларни групи. Добър стандарт за това е Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи.

Случаят с публикуваните в Дания карикатури на Мохамед, както и карикатури на Христос, и опитите да се дискредитира църквата с псевдо-научни хипотези за евентуални и никому неизвестни досега вероятни брачни връзки на Христос, са пример на злоупотреба с правото на свободно изразяване, този път от страна на атеисти спрямо определени религиозни групи. Призивът на Датския Министър-Председател бе всеки издател да се придържа към принципите на глобална отговорност, като препоръча подобни казуси да се решават посредством диалог и разбиране, вместо посредством враждебни действия. Естествено е да се очаква, в контекста на съвременното развито общество, реакциите на една или друга религиозна общност, с накърнени по един или друг начин религиозни чувства да бъдат съобразени със съответните демократични ценности и механизми за разрешаване на конфликтни казуси.

От друга страна, забелязва се тенденция, за нарушаване на същите тези ценности от страна на медийни представители, които официално и формално поддържат идеята за морално-етичен код на медиите, но от друга страна използват средствата за масова информация преднамерено или в някои случаи дори злонамерено.

Пример за това бе публикация на вестник „24 часа” от лятото на 2005 година, опитващ се да дискредитира и настрои общественото мнение срещу една от протестантските църкви в София. Въпреки че през март 2006 година, след взетите мерки от страна на протестантските църкви, което бе съпроводено и от официално писмо от Дирекция „Вероизповедания” на Министерски Съвет, Комисията по Дискриминация към Народното Събрание на Република България да осъди всекидневника и изиска той публично да се извини, това не е сторено до този момент. От негова страна, по-скоро бе направен опит за измъкване, като на страница 12 на всекидневника бе отпечатано опровержение от страна на засегнатата страна, докато самата скандалната публикация бе отпечатана на първите три страници на същия. Това само потвърждава необходимостта свободата на словото и свободата на религията да бъдат упражнявани в съответствие с европейските ценности и със съответстваща отговорност.

Свободата на словото в този смисъл, не се отнася единствено до публикуване на нечие мнение, но се отнася и до правото на критика на същото. Когато става въпрос за една или друга религиозна общност, всеки трябва да има автентична, а не просто формална свобода да практикува своите религиозни убеждения по отговорен и толерантен спрямо другите начин.

Тук е похвална позицията на Комисията по Дискриминация към Народното Събрание, която реагира напълно безпристрастно, като не допусна в съответния случай да се злоупотреби със свободата на словото за сметка на свободата на вяра и религия. Това, което би било също препоръчително, е да бъдат направени съответните корекции от законодателя, за да може за груби нарушения на свободата на слово и свободата на религия да се търси също и персонална отговорност, включително и наказателна. Това от една страна може да изиграе възпитателна и коригираща роля в обществото, а от друга, няма да налага българският данъкоплатец да плаща по решения на Европейският Съд по правата на човека, поради несъобразяването от определени длъжностни или частни лица с европейските ценности и разпоредби в тази посока.

Различаване между етнос и вяра

Трябва да се направи още едно важно разграничение, а именно между етническа или расова принадлежност, и религиозна такава. Човек не избира сам своята принадлежност към раса или етнос. Вярата и религиозната принадлежност, обаче, е въпрос на личен избор. Много често, несъзнателно или умишлено, това разграничение бива игнорирано. Така например, конфликтът от 90-те години в бивша Югославия бе представен като между сърби, хървати и мюсюлмани.

В Декларация 11 в анекс към Амстердамският Договор се потвърждава, че свободата на религия има както индивидуално, така и институционално измерение. Консервативните християнски кръгове настояват за отразяване в Европейската конституция на факта, че историята и формирането на Европа са свързани и основани върху християнството и християнските ценности.

Хуманистките и либерални кръгове настояват за това, че общата ценностна система не се основава на която и да отделна религия или култура, но се основава върху достойнството и независимостта на всяка отделна личност, и правото на всеки на свобода, която е взаимосвързана с правата на другите. Разбира се, трябва да се подчертае, че игнорирайки християнския принос за формиране европейската култура и отхвърляйки християнската ценностна система и отправна точка, хуманисткият възглед губи автентичната легитимна основа и критерии за равенство между хората и за източника на разбиране на човешко достойнство.

От друга страна, похвално е настояването им държавата да остане неутралнапо въпросите на религия и вяра, като нито фаворитизира, нито дискриминира. Личните свободи трябва да бъдат балансирани от социалната отговорност.

 

Във връзка с това, в държавата като цяло, с изключение на отделни държавни чиновници, се наблюдава известна инертност и липса на инициативност. Затрудненията в общественото развитие се обясняват с изисквания на Европейския Съюз. Липсата на воля за решаване на обществено значими проблеми, здравеопазване, социална политика, икономика, съдебна система, понякога се обяснява с недостатъчна подкрепа и разбиране от страна на Европейския Съюз. И обратно, често се чака инициативата за осъществяване на определена реформа да дойде от страна на Европейския Съюз. Това означава, че обществото като цяло има нужда от осъзнаване на собствения потенциал и способност за решаване на същите въпроси.

По подобен начин, често църквата като цяло проявява известна инертности липса на инициативност. Все още, за много обществено значими събития похвалната инициатива идва от страна не на църквата  като цяло, но от Дирекция „Вероизповедания” към Министерски Съвет. Организирането на кръгла маса за диалог между религиозните общности, във връзка с предизвикалите сериозен международен отзвук скандални карикатури на пророка Мохамед, участието на църквите и религиозните общности в организираните протести и молитви в защита на медицинските сестри в Либия, опитите за облекчаване на данъчния режим за църквите, за да бъдат стимулирани да развиват ефективна социална и благотворителска дейност, са само няколко от примерите за това.

 

Мълчаливата църква

Дори по морално-етични въпроси, като аборт, клониране, стволови клетки, евтаназия, еднополови бракове, църквите в повечето случаи остават мълчаливи. Обяснението в никакъв случай не може да бъде, че медии и общество отказват да се вслушат в гласа на църквата. По-скоро, макар и определени хора или дори по-голямата част от обществото  да не се съгласява с прогласяваното от църквата, тя трябва сама да осъзнае и заеме определената й не от държавата или от Европейския Съюз, но от нейния Господ роля. Особено важно е младите хора да бъдат адресирани с посланието на християнската вяра по уместен, адекватен, разбираем начин относно екзистенциалните въпроси, с които се сблъскват.

 

Във връзка с това, и поради динамичното естество на взаимоотношенията църква-държава и църква-общество,  има нужда от преразглеждане от църква и държава на някои основни въпроси, при което инициатива трябва да имат и двете. За тази цел може да се създаде неформална Комисия, включваща представители на основни религиозни групи.

Има нужда от допълнителна работа по въпроса за облекчаване на регистрационния режим. В настоящия момент, ако едно религиозно общество или местно събрание иска да се регистрира като независимо и самостоятелно, единствената възможност е това да стане чрез регистрация на деноминация. По този начин изкуствено се създават множество деноминации. Има нужда от допълнителна работа по въпроса за данъчните облекчения за църква, религиозни общности и потенциални спонсори, което допълнително да стимулира тяхната социално-полезна и благотворителна дейност, нещо, което държавата няма нито ресурс, нито интерес да прави.

Има нужда от ясното произнасяне на църквата и търсенето от държавата на нейното включване по морално-етични въпросикато аборт, семейно планиране, противозачатъчни средства, евтаназия, даряване на органи, клониране, хомосексуално поведение, възпитанието на подрастващите. Има нужда от включване на църквата и в социално-етнически въпроси като интегриране на нехристиянски етнически групи и бежанци от неевропейски страни в нашето общество. Българското общество се нуждае от балансираната, необвързана, неагресивна и реактивна, но проактивна позиция на църквата.

 

На фона на казаното дотук, има изключително сериозна нужда църквите да преразгледат и предефинират своята роля в обществото. Има нужда от осъзнаване на потенциала на църквите и вярващите за идентифициране на натрупаните в обществото проблеми и актуални въпроси, както и тяхното разрешаване за преобразяването на обществото като цяло. Необходимо е църквата да погледне към Христос, за да може да има правилна отправна точка за обективно конструирана идентичност и отношение към света. Ние можем да имаме правилно отношение към своите ближни единствено, когато имаме правилно разбиране за себе си и правилно отношение към себе си. Ние можем да имаме правилно отношение към себе си единствено, когато имаме легитимна и константна отправна точка.

Такава отправна точка имаме единствено въз основа на откровението на Бог, Който е създал цялата съществуваща реалност с конкретна цел. Същото се отнася и до съзнанието, ролята и отношението на църквата като цяло към заобикалящата ни реалност в началото на 21 век. Това ще помогне на църквата правилно да дефинира своята същност, призвание и послание. Ще й помогне правилно да идентифицира съществените и актуални въпроси и проблеми в обществото. Ще й помогне да развива здравословни и балансирани взаимоотношения с държава и общество, като е проактивна в сфери, които по начало са в обсега на нейното призвание и цел.


Правата запазени © 2007 Eвгений Найденов и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.


evgeniy_120Евгений Найденов е роден през 1961 г. Завършил е богословие в Уелския универститет в Лондон, Англия. Пастор на Българска Свободна Църква "Света Троица" в София и председател на едноименната деноминация. Председател на Борда на издателство "Нов човек". Лектор по Систематическо богословие в Обединен богословски факултет на Висшия евангелски богословски институт и лектор по Богословие на Реформацията съответно от 1996 и 2000 г. Член на Международния Борд на Богословската програма на TCM International.