Предизвикателствата пред религиозните общности в България след влизането в Европейския съюз

Написана от Жасмина Донкова

Вече повече от четири години Законът за вероизповеданията (ЗВ) урежда правото на вероизповедание в страната и в противовес на  твърденията на най-яростните му критици той се оказа добър закон, който с право може да бъде определен като един от най-либералните закони за уреждане на религиозните права и свободи в Европа. Най-демократичният момент в закона е липсата на каквато и да е класификация на религиозните общности и изисквания за определен брой членове при регистрацията. Това потвърждава принципа за равнопоставеност между отделните вероизповедания. Наред с това процедурата за регистрация е много по-опростена за разлика от други европейски страни, доказателство за което е броят на регистрираните вероизповедания в страната до този момент. За сравнение може да се посочи наскоро приетият в Република Румъния Закон 489/2006 г., който регламентира упражняването на религиозните права и свободи. Така например, ако една религиозна общност поиска да придобие  статут на вероизповедание, подава молба до Министерството на културата и култовете, придружена от доказателство, че е основана съгласно закона и функционира непрекъснато на територията на Румъния като религиозна об-щност най-малко 12 години, както и от оригинални списъци, отразяващи съгласието и числото на даден брой румънски граждани с местоживеене в Румъния, най-малко равно на 0,1% от населението на Румъния, съгласно последното преброяване (чл. 18). Изисквания за броя на членове има и по отношение на религиозните сдружения (чл. 40, ал. 1).

 

Като всяко човешко творение, нашият ЗВ си има своите слабости.

Една от тях е въпросът за положението на религиозните общности в България или по-точно казано за религиозните групи, които не са регистриранипо реда на закона и не са придобили качеството на юридическо лице. Не рядко този въпрос се отминава с мълчание поради неясната законова регламентация. Това може би е причината в годишния доклад на Държавния департамент на САЩ за религиозните свободи, раздела за България през 2006 г., да се казва, че законът забранява на нерегистрираните религиозни групи да практикуват публично религията си. Подобна констатация сама по себе си е невярна. По-обективно е да се каже, че по отношение на нерегистрираните религиозни групи в страната законът на места е двусмислен.

 

Според § 1, т. 2 от Заключителните разпоредби на ЗВ религиозната общност е “доброволно обединение на физически лица за изповядване на дадена религия, извършване на богослужение, религиозни обреди и церемонии”. Това нормативно определение ясно показва, че изповядването на определена религиозна доктрина може да се извършва както самостоятелно, така и в сдружаване с други хора, споделящи и изповядващи същите убеждения. Наред с това за разлика от стария Закон за изповеданията тук правото на вероизповедание не е обвързано със задължителен регистрационен режим. Това позволява гражданите, обединени около изповядването на определена религия (без да са регистрирани) да извършват богослужения, религиозни обреди и церемонии, което идва да покаже, че им е предоставено както правото на лични религиозни убеждения, така и за външната им изява. Гаранция за това се явява чл. 5, ал. 3 от закона, където се казва, че верското убеждение се изразява частно, когато то се осъществява от член или членове на религиозната общност в присъствието само на лица, принадлежащи към нея, и публично – когато изразяването му може да стане достъпно и за хора, непринадлежащи към съответната религиозна общност. Законът дава право на религиозните общности при извършване на богослужение или на различните ритуали да използват друг език, различен от официалния за страната. Държавна намеса във вътрешната организация на религиозните общности е недопустима (чл. 4, ал. 2).

 

Въпреки това обаче, остават доста неясни въпроси около статута и дейността на религиозните общности. Причина за неясната регламентация се оказва фактът, че в България може да се регламентира дейността на нещо, което съществува като правен субект в гражданския оборот на страната.  При една религиозна общност, при която устройството и управлението й, доктриналната система и богослужебният й култ не са известни на държавата, се създава представата в обществото, че тяхната дейност е забранена. Практически нещата не стоят така и доказателство за това са съществуващите религиозни общности в страната. Тук е мястото обаче да се поясни, че нерегистрираните религиозни групи в страната ни, макар и законът да им позволява да практикуват своята религия свободно, са лишени от много възможности, които имат регистрираните вероизповедания, конструирани като юридическо лице. Така например нерегистрираните не могат да притежават колективна собственост, не могат да откриват учебни и социални заведения, държавата не може да им отстъпва безвъзмездно терени за строеж на храмове и молитвени домове, не могат да получават държавни субсидии и т. н. Същевременно обаче нямат и съответните задължения, които имат религиозните институции. А това практически улеснява тяхната дейност. Тази е една от причините редица от религиозните общности да не желаят регистрация.
Не доброто познаване на духа на закона
понякога създава условия членовете на тези общности да бъдат до някаква степен дискриминирани. Много често заради своите религиозни убеждения и липсата на регистрация на сдруженията им те имат затруднения с местните власти, медиите и гражданите. В медийното пространство се тиражират материали, чрез които в обществото се нагнетява негативизъм и тези религиозни общности се заклеймяват като „опасни секти”.

 

Не е тайна, че общественото съзнание в България без да е запознато с определена доктринална система и нейния богослужебен култ веднага я причислява към религиозните движения с деструктивни и опасни практики. Такъв например беше случаят през 2005 г., когато една християнска религиозна общност от протестантски тип (така наречените свободни християни от пл. „Славейков”) беше обвинена публично, че принадлежи към опасното ре-лигиозно движение „Клонка Давидова”. Това, разбира се, не е единственият случай, когато, за да се привлече общественото внимание, журналистите търсят сензации и обвиняват пос-ледователи на някоя религиозна група в опасни и деструктивни действия. Трябва внимател-но да се проучват случаите, в които граждани се жалват, че са били застрашени здравето и животът им от дейността на тези религиозни общности. В България понастоящем нерегистрираните религиозни общности въз основа на религиоз-ната си доктрина могат да бъдат обособени в четири групи.
І. В първата група
, която е най-многочислена, се включват общности, чието верую се осно-вава на християнството. Съобразно учението и богослужебната практика тази група се под-разделя на две подгрупи.

 

1. Първата подгрупа е с православна насоченост. В нея влизат:

а) Така нар. „Старостилна църква в България”, която в сравнение с Българската православна църква (БПЦ) е много по-консервативна религиозна общност. Членовете на тази общност се придържат строго и буквалистично към църковните канони. Те обявяват официалната църква за еретична и отпаднала от Вселенското православие заради приемането на Григорианския календар и участието на представители на висшия клир на БПЦ в икумени-чески срещи, конференции и семинари. Поради тази причина те се намират под юрисдикцията на митрополита на Филия – Киприян, който е председател на Синода на противостоящите, чието седалище се намира в манастира „Св. Киприян и Юстина” в едно от предградията на Атина, Гърция.  Членовете на тази религиозна общност в България са между 1500 и 2000 души, имат около 35 храма и параклиса в цялата страна и около 100 монаси, монахини и послушници.

б) Малка общност от клирици и миряни, привърженици на разколническия правосла-вен синод, които поради вътрешни убеждения не желаят да минат под управлението на Св. Синод на БПЦ.

в) Най-малочислената православна общност наброява около 50 души, които се нами-рат под юрисдикцията на Руската православна автономна църква, ръководена от архиепископа на Денвър и Колорадо Григорий. Тази общност служи по Юлианския календар и както Старостилната църква обвинява официалната Българска православна църква, че е изменила на учението, правилата и традициите на православното учение. 2. Втора подгрупа, която по брой на членове е по-малка от тази с православна насоченост, включва религиозни общности, чиято доктрина се основава на протестантската теология. Според убежденията на членовете на тези религиозни общности изповядването на христи-янската вяра не е обвързано задължително с институционализиране. Всеки човек има право да изповядва религиозните си възгледи заедно с други, споделящи убежденията му, без да е нужна йерархичност и стройна организация. Най-често тези групи стават обект на непряка дискриминация и са определяни като секти. За осъществяване на просветна и социална (милосърдна) дейност в повечето случаи към тези религиозни общности са регистрирани фондации.
ІІ. Втората голяма група нерегистрирани религиозни групи
са движения, които в своето верую имат елементи на някои от световните религии, но като цяло учението и богослужебната им практика коренно се различават от тях. Напоследък медиите, позовавайки се на центровете за проучване на новите религиозни движения в България, тиражираха в общественото пространство информация за такива общности, които са се зародили в Русия и по-специално в Сибир.

Според информацията едно от тези движения, проповядващо и в България, е това на Анастасия, за  чийто основател се смята Владимир Пузаков, познат с писателския псевдоним Владимир Мегре. Няколко са организациите в България, работещи за реализацията на религиозно-социални проекти на Мегре: а) Сдружение Родово имение, чиято цел е създаване на родови имения на територията на България; б) Български център Звънящите кедри на Русия, който се занимава главно с продажбата на кедрови продукти и издава едноименен Алманах; в) Екосдружение Жив дом; неговата цел е изучаване, развитие и реа-лизация на екологичния начин на живот в хармония с природата в родови имения и села; г) не на последно място би трябвало да се спомене и Екологично сдружение Стоте дъба.

 

Другата по-известна религиозна общност, водеща началото си от Сибир, е “Църква на Последния Завет”, чийто ръководител е Вадим Редкин или по-известен като Висарион.

 

В последната година известност доби и т. нар. “Църква на Слънцето”, чиито емисари се представят за православни монахини и свещеници и събират средства за “Международен християнски детски благотворителен фонд Слънце”, регистриран в България през 2003 г.

Към тази група трябва да се причислят и други подобни сдружения, в основата на чиято философия са доктрините на “Обединителната църква на Муун”, “Църквата на сциентолозите” и други такива. Характерното при тях е това, че всички те са регистрирани по Закона за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮЛНЦ) като фондации, сдружения, асоциации и т. н. Никъде в целите им не са отбелязани каквито и да е религиозни мотиви. Нито пък в публичното пространство проповядват открито своята религиозна доктрина, по-скоро афишират своята социална, екологична или друга дейност.
ІІІ. Следващата голяма група на религиозни общности
, действащи в България, която набира все повече и повече сила, са движения с будистка и хиндуистканасоченост. Движенията от тази група, както и от предната, са регистрирани по ЗЮЛНЦ като центрове за духовно усъвършенстване, за борба със стреса и т. н. Като такива могат да се посочат последавателите на учението на Шри Чин Мой, Шри Шри Деви Чанкар, Ошо, Трансцедентална медитация, Сахаджи йога и много други, чиито доктрини в повечето случаи са смесица от хуманизъм и пацифизъм, погледнат през призмата на будизма или хиндуизма.

 

ІV. Последната група религиозни общности включва движения, изградили доктриналната си система въз основата на исляма. Такава общност в България е “Ахмадия”, която в момента действа не като вероизповедание, а като сдружение с нестопанска цел.

 

Общият брой на членовете на всички нерегистрирани религиозни общности в България наброява не повече от 3500 души.

 

Предвид религиозната картина в страната и членството ни в Европейския съюз възникват няколко въпроса:

- Ще се засили ли негативизмът на обществото по отношение на нетрадиционните, нерегистрирани религиозни групи и движения или ще изчезне?

- Съществуват ли достатъчно сериозни механизми срещу различните форми на пряка и непряка дискриминации по отношение на членовете на тези общности?

И не на последно място разбира се:

- Съществуват ли гаранции за защита от появата и дейността на религиозни движения и духовни практики с деструктивен и тоталитарен характер в България и какви са методите за неутрализиране на подобна дейност? Моето лично мнение е, че негативизмът по отношение на тези общности в близките няколко години няма да бъде преодолян и причините се коренят, от една страна, в народопсихологията на българския народ, където националното самосъзнание и традиционната религия се намират в неразривна връзка, а от друга, в изграденият вече в общественото съзнание негативен образ за тези общности заради дейността, методите и нетрадиционния прозелитизъм на някои религиозни движения в периода на 90-те години. Наред с това все още слабата религиозна култура на българския народ не позволява да се прави точна и правилна преценка за това кои са опасни религиозни общности и в какво се състои заплахата от тях. Това е причината често пъти обществото да бъде манипулирано по отношение на това доколко е реална заплахата от “опасните секти, които са много на брой и действат необезпокоявани” в България. От друга страна, именно заради слабата религиозна култура у нас е възможно и религиозни движения с деструктивни практики да привличат членове, като ги откъсват от семейната и социалната им среда и ги превръщат в движещи се зомбирани субекти; а такъв един процес засилва негативизма в обществото.

По отношение на религиозните движения на ислямска основа отрицателната обществена настройка ще се засилва все повече, като основен фактор за това ще е страхът от ислямския фундаментализъм, който в съзнанието на българските граждани предизвиква асоциации за терористични атаки. Във връзка с механизмите и средствата за защита на правата и интересите на гражданите, чл. 6, ал. 2 от Конституцията на България постановява, че всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на религия.

Инкорпорирайки този принцип в разпоредбите на ЗВ, законодателят го потвърждава и оп-ределя, че никой не може да бъде преследван или ограничаван в своите права поради рели-гиозните си убеждения. Недопустими са ограничения или привилегии, основани на принад-лежност или отказ от принадлежност към вероизповедание (чл. 3, ал. 1). В този смисъл Рамковата конвенция за защита на националните малцинства и по-специално текстът на чл. 6, т. 2 задължава страните, ратифицирали конвенцията, да предприемат подходящи мерки за защита на лицата, които могат да бъдат подложени на заплахи или дискриминационни действия, враждебност или насилие в резултат на своята етническа, културна, езикова или религиозна идентичности. Това е една от причините за приемането на Закона за защита от дискриминация (ЗЗД), в чийто чл. 1 се казва, че с този закон се урежда защитата срещу всички форми на дискриминация и в същото време той съдейства за нейното предотвратяване.

До 2005 г. България беше една от малкото страни, в които нямаше специализирани държавни институции за защита от дискриминация, докато се създаде Комисията за защита от дис-криминация (КЗД), която е независим специализиран колективен орган, неподчинен нито на Народното събрание, нито на Президента, нито на Министерски съвет (чл. 40, ал. 1 и ал. 4, чл. 47, т. 4, т. 6, т. 8 и т. 11 от ЗЗД).

 

Анализирайки причините за негативизма и механизмите за защита от дискриминация, като извод може да се каже, че и след влизането на България в Европейския съюз предизвикателствата пред религиозните общности ще си останат същите, но механизмите за защита от пряка или непряка дискриминация ще станат по-действени и правата на религиозните общности ще бъдат гарантирани и защитени.


Правата запазени © 2007 Жасмина Донкова и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.



jasminadonkova_120Жасмина Донкова е богослов. Специализира в областта на Църковното право. През април 2006 г. й е присъдена докторска степен за дисертационен труд на тема “Конституционна уредба на държавно-църковните отношения в България (1879-1991 г.)”. Наред с това от 2004-2006 г. прави следдипломна специализация по “История на българската държава и право” в Юридическия факултет на СУ. В момента работи като главен специалист в дирекция “Вероизповедания” на Министерския съвет.