„Понятието” църковна свобода в четирите български конституции (1879 – 1991)

Написана от Христо П. Беров

Въпросът за свободата в България е сложен и има много аспекти. На много хора още не е ясно свободни ли са, ще се освободят ли, да се освобождават ли, трябва ли някой да ги освобождава и от какво точно да ги освобождава? А като се освободят, какво да правят? И т. н. и т. н.

 

Още по-сложен е обаче въпросът за църковната свобода. Първо, защото когато зададем споменатите вече въпроси (Свободни ли са църквите в България, ще се освободят ли, да се освобождават ли, трябва ли някой да ги освобождава, от какво точно да ги освобождава? А като се освободят, какво да правят?), ще усетим колко различни отговори могат да се дадат. Второ, защото църковната свобода като понятие има най-малко три измерения – богословско, каноническо и юридическо (тук говоря само за националното законодателство), които в нашето българско съвремие не могат да се припокрият нито на теория, нито на практика. А църковната свобода е равна по важност и е в тясна зависимост от религиозната свобода (независимо дали в индивидуален или колективен аспект). Друг е въпросът как и дали изобщо тя е разбрана у нас!

 

А доколко църковната свобода е „понятие” от съвременното българско конституционно право, което се изучава в юридическия факултет, по-добре да спра да обсъждам, за да не обезсмисля темата. Само си спомням за Решение 12/2003 г. на Конституционния съд, в което ясно се вижда как някои конституционни съдии не можаха да отграничат семантично „догма” от „канон”. Това ме кара да се съмнявам силно и сега, че голямата част от сънародниците ни – били те клирици или миряни могат сами да се справят, ако се наложи да потърсят възможности за фактическото осигуряване или възстановяване на църковната свобода (ако смятат, че църквата, към която принадлежат, не е свободна разбира се).

 

Тук ще представя съвсем накратко терминологичните вариации от четирите български конституции, които биха могли да се отнесат до църковната свобода. На останалите два важни източника за държавно-църковното право или по-точно правото на религиозните общности – Закон за изповеданията (1949) и Закон за вероизповеданията – (2002) ще бъде отделено внимание в някоя последваща публикация.

 

Търновската конституция - 1879

 

Глава ІХ от Търновската Конституция (ТК) носи заглавието „За вярата”. Две разпоредби от нея пряко се отнасят до църквите като институции. Според чл. 39 ТК, Българското царство от църковна страна, като съставлява една неразделна част от българската църковна област, подчинява се на Св. Синод - върховната духовна власт на българската църква, гдето и да се намира тая власт. Чрез последнята царството съхранява единението си с вселенската възточна църква в всичко, що се отнася до догмите на верата. Прави впечатление, че тук отсъства каквото и да е споменаване на „църковната свобода”. Предписанието, за което са познати мотивите на създателя му – високоначетеният Варненски Митрополит Симеон - за запазване на диоцеза на Екзархията, който тогава териоториално се различава от пределите на Княжеството, постулира, макар и в сложен словесен вариант, че църковните въпроси на Третата българска държава се решават от върховната духовна власт (Св. Синод).

 

Следва да се предположи, че ако на „господстващата вяра” е било възможно доверяването на държавно-църковни проблеми, последната като институция е била в състояние да упражнява и известна оперативна самостоятелност. Но да говорим за църковна свобода на Българската православна цръква (БПЦ) в съвременен административноправен смисъл би било повече от некоректно. Такава църковна свобода липсва поради факта, че Екзархийският устав е бил приет от Народното събрание, т. е. вътрешната автономия на БПЦ е била „ограничена” от държавен орган, което обстоятелство красноречиво говори за обвързаността на „държавната църква” с орган на държавата. Всъщност на държавната църква е принципно много трудно, да не кажа невъзможно, да бъде свободна – в смисъл да ръководи самостоятелно собствените си дела, защото на нея се поставят освен основните богослужебни и просветни, също допълнителни задачи и функции от държавата. Известно е как БПЦ е изживяла няколко сложни момента в периода на Търновската Конституция - в различна степен изключително трудни за осъществяване на нейното самоуправление.

 

По-нататък, според чл. 42 ТК, църковните работи на християни от неправославно изповедание и на друговерци управляват се от техните духовни власти, но под върховния надзор на надлежния министър, според законите, които ще се издадат за тоя предмет. Тук са визирани „останалите изповедания”, чиято възможност за самоуправление е предоставено с уговорката, че държавен „надзор” ще бъде осъществяван! Към чл. 42 ТК можем да зададем два важни въпроса, напр. доколко е било възможно църквите да бъдат свободни, за да се [само]управляват, и какви граници са били поставяни на изповеданията чрез надзора на надлежния орган? Отговорите са многозначни, понеже за времето на действие на ТК (1879 г. – 1947 г.) се наблюдават различни политически периоди в страната, които в една или друга степен „освобождават” или „надзирават” друговерските изповедания. Според акад. Цанков този надзор е бил воден „твърде попускателно” поради постоянното и настойчиво застъпничество на „великите сили”1. За сметка на това, в момента някои учени изказват желанието, по примера на „друговерския надзор” от ТК, и днес протестантските формации да бъдат поставени под наблюдение2.

 

Освен че е несериозно, подобно мислене е и противоконституционно. То предизвиква дълбок размисъл дали трансформационните процеси в РБ изобщо са започнали! Но за това по-надолу, когато стигнем до актуалната конституция. Питам се само защо никой не преглежда библиографията на т. нар. сега  Проблемна група „Религия и национална сигурност" към Института за философски изследвания при БАН. Преди време иститутът носеше др. наименование, явно всички са забравили!3

 

И за да премина към следващите две конституции, които мога спокойно да разгледам заедно, искам да препоръчам едно случайно попаднало ми заглавие от 1987 г. на издателството на ЦК на ДКМС „Народна Младеж” – „Религията в България”. Автор на І-вия свитък, предназначен за „комсомолските кадри и активисти, работещи сред всички слоеве и отряди на българската младеж”, е Бончо Асенов, а рецензент е Стойчо Йотов. Свитъкът е истински шедьовър, защото дава повече доказателства, отколкото можем да желаем, относно липсата на религиозно-духовна, в т. ч. и църковна, свобода в периода на действие на Конституциите от 1947 г. и 1971 г.

 

Двете комунистически конституции – 1947 и 1971

 

Чл. 78 от Конституцията от 1947 г., в неговата ал. 1, предоставя свобода на вероизповеданията, както и свободата на извършване на религиозните обреди. Не виждам нуждата да коментирам доколко тя е била осъществима. От споменатия вече свитък става ясно как това е било напълно невъзможно! Чл. 53, ал. 1 от Конституцията от 1971 г. предоставя същото право за водене на религиозна или тук също атеистична пропаганда. Държа да отбележа, става дума за пропаганда, а не за оповестяване на благата вест или религиозно-просветна дейност. Мисля си, че е излишно и тук да коментирам доколко църквите тогава са били в състояние да се възползуват от воденето на пропаганда. Освен това те не са политически партии, а църкви. При това от чл. 78, ал. 4 на Конституцията от 1947 г. и чл. 53, ал. 4 на Конституцията от 1971 г. става ясно, че злоупотребяването с църквата и религията за политически цели, както и образуването на политически организации на верска основа е забранено!

 

За „пръв път” в историята на България с чл. 78, ал. 2 от Конституцията 1947 г. и потвърдено от чл. 53, ал. 2 на Конституцията от 1971 г. църквата е отделена от държавата. Отделянето на църковни и държавни институции по света принципно е свързано с отдаването на една широка автономия на всички религиозни общности. В основата на тази идея лежи строгата ненамеса на едната в другата и обратно. За нещастие „отделянето” в България е едностранен, насилствен политически акт, който е имал за цел точно обратното – не самото отделяне и отдаване на свобода в смисъл на широко самоуправление, а пълно смазване на всички църковни институции и тяхното профанизиране, последиците от което наблюдаваме до днес. Същевременно разбира се с особена и жестока последователност са преследвани и католическата и протестантските конфесии.

 

Все пак в двете конституции – чл. 78, ал. 3 от 1947 г. и чл. 53, ал. 3 от 1971 г. -откриваме терминологията: вътрешно самоуреждане и самоуправление на верските общности. Става дума, че безспорно светската атеистична държава ще определи с особен закон как точно изповеданията да се самоуреждат и самоуправляват.

 

На пръв поглед изглежда нормално държавата да гарантира в своето законодателство възможност за институционална (или корпоративно-институционална) самостоятелност на конфесиите. Въпрос на юридическа техника е дали тя ще бъде уредена на ниво конституция или особен закон. Само че, в нашия български случай става така, че специалният закон - Закон за изповаденията (ЗИ) - дава възможност само за някаква бледа екзистенция и в никакъв случай за самоуправление или автономия на изповеданията.

 

Тук споменавам само законовата забрана до 1991 г. по чл. 21 ЗИ за извършване на социална дейност, която е била присъща на повечето религиозни общности до онзи момент и която е била и тогава заложена в уставите им, чиито изготвяния и приемане са разбира се в най-голяма степен израз на вътрешна свобода. По този начин терминологията относно църковната автономия, макар фактически употребена в двете конституции, остава само на хартия и без никакво правно приложение.

 

Конституционно начало на свобода на вярата - 1991

 

В чл. 13, ал. 1 от Конституцията от 1991 г. за пръв път в конституционната ни история ясно и точно е записано, че вероизповеданията са свободни. Разбира се, тук става дума и за църковната свобода. Тази конституционна норма е от най-голямо значение за религиозните общности в България. На тази разпоредба следва да се отдава необходимото огромно значение, както от държавата в лицето на нейните органи и длъжностни лица, така и от гражданите, принадлежащи към съответната конфесия, към други вероизповедания или споделящите атеистичи възгледи! Съблюдаването на чл. 13, ал. 1 К е нелекият път на българското общество към нормален начин на обществен живот, към верска толерантност, към доверие в религиозните общности, към демокрация, гражданско общество и плурализъм.

 

Нека в този контекст да помислим върху предложението на споменатите вече учени изпълнителната власт да „надзирава” някои вероизповедания. Възможно ли е надзорът над дейността на една религиозна общност да бъде изобщо в съгласие с чл. 13, ал. 1 на конституцията? Отговорът нека всеки даде сам за себе си! При това не бива да се забравя факта, че въпреки липсата на възможности за индивидуална жалба пред Конституционния съд, в това число и за юридически лица, каквито са всъщност вероизповеданията, спазването на конституционните предписания и тяхното изпълнение се гарантира със самата конституция пред останалите правозащитни институции.

 

Единственият недостатък на чл. 13, ал. 1 на Конституцията е в нейната оскъдна словесна формулировка. Нека помислим задълбочено и да си зададем въпросите, които поставихме за свободата и църквите в самото начало: Вероизповеданията са свободни, но от какво са свободни, за какво са свободни и т. н.? В този случай ще се конфронтираме с широка основа за размисъл, на която е изключено да получим еднозначни отговори.

 

Религиозна и политическа обвързаност свбодата на съвестта

 

Последния въпрос, който си зададох в тази връзка, беше: в какви граници са свободни вероизповеданията (църквите) в техния институционален (корпоративен) характер, и веднага си спомних за чл. 13, ал. 4, чийто произход, макар леко видоизменен, се корени в чл. 78, ал. 4 на Конституцията от 1947 г. и чл. 53, ал. 4 на Конституцията от 1971 г. Според предписанието, религиозните общности и институции, както и верските убеждения, не могат да се използват за политически цели. И до днес не мога да проумея истинския смисъл на тази норма! Защото в Република България, която е демократична и правова държава, равнопоставеността на гражданите, съответно и на юридическите лица, е гарантирана, при това без оглед на религиозна, политическа и т. н. принадлежност. В такъв случай ми се иска колегите юристи да помислят по следния въпрос: ако религиозните или атеистичните възгледи са равнопоставени в България, защо едните – в нашия случай атеистичните, които лежат в основата на светските граждански организации, могат да се използуват за политически цели, а религиозните, които се споделят от вероизповеданията и техните институции, не могат - под страх последното да не доведе до противоконституционност.

 

Зная какво ще побързат да ми отговорят „специалистите” още тук: България е светска държава. Следователно и политиката й е светска. Добре, но разликата между религиозния и атеистичния възглед е една единствена. Божието съществувание. Едните го приемат, другите го отричат! В плуралистичните общества свободата на съвестта и мисълта е от висш порядък и е гарантирана и в България (чл. 37 от  Конституцията)! В такъв случай не съществува опасността някой да бъде убеден насилствено в съществуването на Бог или в материализъм. Нима една християндемократическа партия има различни от осъществяването на християнския морал цели? А какво беше „ДХС”? Нима някой може да отрече свързаността на ДПС с „ислямски” фондации? Неясна остава за мен логиката как верските убеждения на практика да останат извън политическите цели?! Допустимо ли е да изискваме от сегашния държавен глава да не се черкува? Или да забраним на някои политици от ДПС да участват в големите мюсюлмански празници?

 

Сами виждаме колко тънка е разликата между личността и политическата обвързаност. Точно така изглежда и разликата между индивидуалната религиозна свобода и свободата на вероизповеданията (църквите) в институционален (корпоративен) аспект! Напоследък наблюдавахме в пресата обезпокоителни новини в тази връзка: напр. г-н министър-председателят, който по правило отсъства от всякакви църковни празници (което е негово основно право), посети лично всерусийския патриарх и си позволи да обсъжда проблемите на БПЦ. Няколко митрополити своеволно и без становището на Св. Синод дадоха сериозни изявления в пресата, че подкрепят избора на евродепутат от политическа партия, която макар да се представя за бранител на православието, едва ли може да има допирни точки с християнството въобще.

 

А не противоречи ли ал. 4 на чл. 13 К на чл. 13, ал. 1 от Конституцията? Ако църквите са свободни, те могат сами да вземат решение да подкрепят определена политическа сила или възглед. И това по мое мнение не може да бъде забранено. Показва го практиката в България. Разделението (политическо), за да не кажа разкол, в БПЦ, на ислямското вероизповедание и други примери идват в подкрепа на твърдението ми, че ал. 4 нито може да бъде спазвана, нито се спазва. Нека си припомним във византийската история – за зилотите и православните - и ще разберем, че нещата и в Гърция не са се променили много досега. Макар това да не е най-уместният пример. Излиза, че в България намесата на политиката (със светска насоченост) в самоуправлението на църквите остава несанкционирана, докато обратното е забранено с чл. 13, ал. 4 на конституцията.

 

Църковната свобода и свободното общество

 

Църковната свобода означава автономия, самоуправление и самоорганизация. Тя е в основата на свободното и демократично общество, защото зависи както от религиозната свобода на миряните, така и от действията на клириците. На практика за да съществуват вероизповеданията и техните институции, те трябва да имат на разположение широко поле за свободно обществено действие. В противен случай те не могат да изпълняват качествено своите задачи - нито богослужебна, религиозно-просветна, нито социална дейност.

 

В заключение може да се обобщи, че понеже Търновската конституция в терминологичен аспект не споменава конкретно църковната автономия, тя може да бъде открита чрез разширително тълкуване. В текстовете на втората и третата българска конституции наблюдаваме споменаването на „църковната свобода” чрез терминологията: „вътрешно самоуреждане и самоуправление на верските общности”, но и в трите български конституции не може да се говори за напълно осъществена църковна свобода. В актуалната конституция е заложено терминологичното начало на една нова възможност за вътрешно-институционално самоуправление на църквите. Съществуват разбира още много практически проблеми по изясняването на точните рамки на църковната автономия, но най-важният момент е самите църкви и религиозни общности да бъдат насърчавани да се възползуват от възможността за свобода в смисъл на вътрешно самоуправление! Мисля също, че Виктор Костов има право, когато казва, че различните форми на църковна организация и служене оказват въздействие върху отношенията държава-църква4, а оттам несъмнено и влиянието върху църковна свобода от страна на държавата.


Всички права запазени - Свобода за всеки (с) 2007


berov1_120Христо П. Берове роден в Пловдив през 1974 г. и е магистър по българско (2000 г.) и германско (2005 г.) право. Понастоящем е докторант в Института по църковно право при Потсдамския Университет. Основните му интереси са църковно право, конституционно право и правосъдие, история и теория на правото, шариатско и обичайно право, както и взаимодействие между отраслите на светското и религиозното право.





Бележки
1 Срв. Цанков, Ст., Българската православна църква отъ освобождението до настояще време, ГСУ, БФ, т. XVI, 6, 1938/1939, с. 158.
2 Напр. ст. н. с. Стойчо Йотов като крупен авторитет в идеологическите науки си позволява да даде експертно мнение, че трябва изпълнителната власт да осъществява контрол върху дейността на вероизповеданията. Преди да се регистрира дадено вероизповедание според Йотов трябва да има свободен достъп до неговото вероучение, а след това да се контролира дали то спазва своето вероучение, култ и организация. Аргументите му са, че и преди 9 септември 1944 г. някои от протестантските учения са били наблюдавани от полицията. Повече вж. https://www.dveri.bg/content/view/3073/29/.
3 Ще припомним за интересуващите се. Предишното наименование на „проблемната група” към БАН е „Секция по научен атеизъм”. Задачата на това формирование бе да се бори с религиозното „невежество” и да защитава атеистичната позиция на комунистическата партия. (Б. Ред.)
4 Срв. Костов, В., „Източникът на власт и свобода за църквата”, Евангелски вестник от 10.11.1994.