Печат

Quo vadis, евроислям? Крахът на мултикултурния модел в съвременна Европа

Весела Илиева

Когато през 1990 г. Ален Минк (1) прогнозира възход на национализма в европейските етнически общности и колапс на мултикултурния модел от 1980-те години в Западна Европа, политолози и социолози гледаха в най-добрия случай скептично на тезите на френския анализатор. Месеци по-късно войните в бивша Югославия бяха в разгара си, а в последвалото десетилетие ескалира и културно-религиозното противопоставяне  на ислямските общности на територията на Стария континент срещу обявения от тях самите „двоен враг” – западния секуларизъм и западното християнство.

Десет години по-късно светът стана свидетел „на живо” на трагедията на 11 септември 2001 г.

Атентаторите бяха млади мюсюлмани студенти, живяли, обучавали се и работили в западноевропейския културен ареал. Последваха атентатите в Мадрид и Лондон, осуетените опити за подобни атентати в Париж, Виена, втори в Лондон и Франкфурт. Убийства и опити за убийства заместиха пасивните първоначални заплахи срещу критици журналисти, равини и пастори. Масови междуособици и бунтове в Париж между мюсюлмани и немюсюлмани представляваха периодично френския дневен ред.

Терористичната палестинска организация „Хамас”откри на Стария континент път за реализация на амбициите си. Тя разви търговия на оръжие с британското правителство и -  чрез лобиране - в разновидни европейски политически партии вляво. Тя не е единствената ислямска радикална организация, която работи в ЕС под прикритието на мултикултурни, екологични и социални проекти и фондации. Но именно „Хамас” мисли в перспектива – нейни представители изграждат още от началото на 1990-те  години студентски организации в университетите в Германия, Холадния, Франция и Великобритания. Успешно и с годишен прираст на членове, констатират доклади на органите за контрол на конституционния ред на тези държави през последните 15 години.(2)

Кой провали моделът евроислям?

След падането на Стената, Западна Европа се конфронтира с нова социална ситуация на територията си. Миграционни вълни от бившите страни на Източния блок създадоха новия тип икономически емигрант. За разлика от старите гастарбайтери (гостуващи работници, нем. ез.),  както несполучливо романтично е категоризиран мюсюлманският мигрант в немската езикова култура на 1970-те и 1980-те, новите мигранти бяха с европейска и християнска идентичност и история. Те не отиваха в друга, чужда им култура, а се завръщаха в онази тяхна стара, която комунизмът им бе отнел в собствените държави, докато в съседните страни процъфтяваше.

С полски, чешки, унгарски имигрантиЗападна Европа не само нямаше проблеми, но за тях не се готвеха и никакви специални културни или политически модели на интеграция. Източноевропейците заеха успешно и бързо работните и обществени места на класическия имигрант до 1990 г. в западноевропейските държави - мюсюлманинът. Много повече – те естествено развиха образа на успешния, нечуждия на културата имигрант на Запад.

Ислямските имигрантски общности губеха дотогава заетите от тях територии в инфраструктурата на приелите ги държави. Изолационизмът, на който се обричаха чрез отказа да влязат в крак с процесите в културната среда на държавите, в които бяха емигрирали, задълбочи кризата.

На практика мултикултурен диалогникога не се състоя. От западните общества тези среди бяха  разглеждани като чужди. От своя страна, и те разглеждаха западните общества и културата им – секуларна и християнска – като враждебна – и предпочитаха да се капсулират. И да се противопоставят на влиянието й спрямо поколенията родени в Западна Европа млади емигранти. С всички средства.

Теоретиците на модела евроислям сами не знаеха какво всъщност искат да създадат и днес признават обречеността му.  Но нямат алтернатива.

Какво все пак трябва да се разбира под ”евроислям”? Ислям, който се европеизира? На въпроса, откъде би могла да дойде реформа в исляма и как ще изглежда тя, изобщо няма отговор – тъй като подобни стремежи в догматичните ислямски среди в Европа не се допускат. Ако има такива идеи, те идват от секуларизирани мюсюлмани, които всъщност са скъсали с религията на предците си и я съпреживяват формално, битово, ако изобщо. В самите ислямски среди те не се разглеждат като свои, а като отцепници, предатели, „християнизирани”, ”озападнени”.

Или трябваше под „евроислям” да се разбира постмодерна Европа, в която населението се ислямизира в условията на глобализацията? Как би се случило това, две взаимноизключващи се и враждебни си парадигми да образуват едно функциониращо цяло – няма отговор. Ислямът не би търпял модерния секуларен или християнския европейски дух. И обратното – западната култура, в секуларната си и в християнската си част, не би допуснала вмешателство – тя е претърпяла прекалено големи кризи, с цената на милиони жертви, докато придобие относително здрав интегритет. И нейната свобода и културна собственост са й прекалено скъпи, за да ги жертва за който и да бил друг културен модел. Най-малко за такъв, който би я върнал столетия назад в обществено-икономическо и културно отношение.

Евроислямът, подобно мултикултурализма, родил понятието, се оказа без доктрина и парадигма.

Въпреки това, ислямът в Европа има свой особен характер и е изключително витален в средите си. По две причини.

Първата причина е в произхода на този вид ислям – т. е. в социалния и религиозен произход на мюсюлманите мигранти. Групите мюсюлмани гастарбайтери идват от необразованите и ниските социални прослойки в държавите си. От провинции, в които проникването на секуларизъм или християнство не просто не бива допускано, а наказвано жестоко - в повечето случаи с отлъчване от обществото, осакатяване или смърт.

Втората причина за виталността на този вид ислямсе крие във функцията му за имигрантите днес – той сплотява старите мигранти в изолационизма им. И им дава история и идентичност спрямо заобикалящата ги културна среда на Западна Европа, в която нямат свои естествени корени и традиции. Допълнително, той служи като механизъм за строг контрол върху младото поколение - срещу опитите му да се откъсне от средата на предците си и да се преориентира към естествената среда, в която се е родило – западната секуларна цивилизация. И особено срещу влиянието на християнската западна култура.

Ислямът в Западна Европа не може да не се консервира именно в радикални форми– той всъщност не може да бъде друг в парадигмата на настоящия културен изолационизъм.

Тази особеност на исляма в Европа се използва много сполучливо за каузата на близкоизточни терористични и паравоенни кръгове. Нямаме всъщност европейски ислям или евроислям,  а имаме фундаменталистки ислям в сърцето на Европа. Който приема все по-радикални форми, поради изолацията на ислямските общности на територията на Западна Европа от културата на същата тази.

Статистики показват, че преди всичко мъже ползват радикалните форми на исляма в Европа, за да си осигурят идентичност. И за да осъществяват контрол върху жените и децата си в новата културна среда. Мъжете мигранти произхождат от мюсюлманските общества на т. нар. youth bulge страни, където на един баща се падат трима и повече синове. Те са в противоборство от ранна възраст помежду си, поради строгите йерархии, в които само един син може да заеме предварително определена му позиция. Факт, който мултикултуралистите забравят, е, че йерархичните социални структури в исляма не допускат никаква динамика. Това се пренася и в миграционните среди на новоизбраната им родина.

Тези непървородни синове на ислямските общества имигрират поради амбицията да намерят своето „първо място” в новата родина. Според немския социолог, икономист и политолог проф. д-р Гунар Хайнзон (3), заради интензивността на миграцията, с която младите мъже мюсюлмани пренасят своята култура в новата среда, може да се говори за процес на ”колонизация без кръвопролитие”. Ако не се справят в новата среда, тези млади мъже се радикализират много бързо. Те се изолират и криминализират. Интеграция  в новата им родина е почти невъзможна, тъй като не бива допускана – те остават нискобразовани и на нископлатени работни места.

Тази ситуация се използва от водачи на радикални ислямски групи – те успяват да привлекат и индоктринират голямо число младежи и мъже на възраст между 30-45 години. Докато европейските мултикултуралисти заклеваха западноевропейските общества в смисъла на модела евроислям през 1990-те години, последният се развиваше в свой собствен контекст. Много далече от демократичния на Европа.

Мнозинството мюсюлмани първо и второ поколение имигранти от Ориента откри в късносредновековния ислям своята културно-религиозна проекция. На тази тенденция Оксидентът и мултикултурализмът не намераха адекватен отговор. Те нямат такъв и за проблемите на третото поколение – днешните младежи, чиито родители, дядовци и баби са дошли от близкоизточни, турски или северноафрикански ислямски държави. В чиито дълбоки провинции - техните родни места - се съхранява този стар модел на исляма и до днес. И към който насилствено връщат децата и внуците си - чрез екстрадиране или насилствена женитба, ако последните решат да се откажат от него в семейната среда на Запад.

Докато в парламентите на ЕС се дискутираше дали да се позволи носенето на кърпа на глава от млади мюсюлманки, никой не задаваше въпроса за главата под забрадката. Дали парчето плат е просто религиозен знак или означава плътна завеса срещу демократичния ред в правовата държава, като с него се покриват фундаментални човешки права на младите момичета и жени. Между които свободният избор на религия и равнопоставеното им място в обществото.

Докато политици артикулираха за първи път исляма в Европа, моделът евроислям се беше отклонил окончателно от мечтите на левите му европейски теоретици. И преминаваше през гетата на мигрантите мюсюлмани, в които разви своята изолирана субкултура. А гето-обществото доби функциите на държава в държавата.

Докато в германския метрополис Кьолн радикализирани молли създаваха халифат и дълги години се радваха на толерантността на кметството, писателят Салман Рушди се криеше из крайните квартали на провинциални градчета в Европа. Бягайки с чужд паспорт и малко ръчен багаж пред открилите отново идентичността му поръчкови убийци.

Европа излизаше само при кризи от комфорта на равнодушието си към онова, което ставаше в изолираното ислямско гето. Атентатите смущаваха действително летаргията й, но Старата дама се опускаше отново в нея, когато шокът преминаваше.

Един ден Европа ще научи с фатално закъснение, че мюсюлманското гето е отворило отдавна задните си врати.

Но не за да направи крачка „на запад”. И не за да се интегрира. Не и за да пропусне реформаторски импулси от секуларизма или християнството. Те остават „двойният враг” на исляма. А за да приобщи нови рекрутирани фундаменталисти. Но не от „своите”, а сред растящите числа на социално слаби староконтинентални ”туземци”. Сред младите студенти без стабилна семейна среда. Социалните кризи извън гетото се превръщат в плодородна почва за присаждане на радикалния ислям. Докладите на службите за конституционен контрол плашат с числата на тази растяща тенденция. Предотвратените  атентати във Франкфурт и Виена през 2007 г. не бяха подготвяни само от Хасан и Йосуф – но от Франц и Гюнтер.

Докато Европа се занимаваше с второто име в паспорта на сомалийската бегълка и правозащитничка Айан Хирси Али, никой не взимаше предвид заплахите на ислямисти срещу нея. Без особен отзвук остават случаите на ритуални, наказателни убийства и домашното насилие над жените и девойките в мюсюлманските гета. Фактът, че до момента в ЕС са обрязвани около 500 хиляди мюсюлмански момичета годишно, немалка част от които осакатявани в гениталиите си, няма резонанс в секуларна и християнска Европа – проблемът не се разглежда като проблем на демократичния правов ред, а като вътрешногрупов на ислямските социални среди. Дори смъртта на пет хиляди момичета годишно от последиците от обрязването, за които съобщава чрез социалната си мрежа жертвата-активист Уарис Дирие, оставя западноевропейските общества безразлични. Въпреки че тези ритуали противоречат на всяка либерална европейска конституция и се извършват тайно и насилствено. Жертвите остават напълно беззащитни, подложени на грубо хирургично насилие при липса на елементарна хигиена. Във Франция, Германия, Великобритания и Холандия процентът на засегнатите мюсюлмански момичета е най-висок. В тези страни се наблюдава  и най-силно радикализиране на мюсюлманските среди.

Няма модел, който да обясни това или да предложи превенция – евроислямът остава един развенчан доктринален блъф на левитеевропейски мултикултуралисти. Цената на този блъф обаче е твърде висока за жертвите. Те са толкова очевидно изоставени и безпомощни, колкото идеята за Европа на мултикултурното съжителство, докато не се даде адекватен отговор на въпроса  от какъв ислям все пак има нужда Европа изобщо. И колко дълго ще издържат бетонните стени на европейското гето под натиска на настоящия радикален ислям? 

Всички права запазени - Свобода за всеки © 2007


Vesela Kulev 2014 120Весела Илиева е бакалавър (B.A.) по евангелско богословие и магистър (M.A.) по политология, масови комуникации & PR и педагогика. Докторант и научен работник в Института за изследване на геноцид и ксенофобия, Бремен, Германия. Работи в екипа на Института за българска протестантска история, медиен и политически PR-консултант, журналист в различни медии. Гл. редактор на Point-Of-View, ръководи проекта PRO Civil Society.


Бележки

(1) Minc, Alain. La Vengeance des nations. Grasset, Paris, 1990.

(2) Jahresbericht des deutschen Bundesverfassungsschutzes ueber radikale Aktivitaeten islamischer Vereinigungen. Auszuege. Karlsruhe/Berlin/Bonn, 2006.

(3) Heinsohn, Gunnar.  Soehne und Weltmacht: Terror im Aufstieg und Fall der Nationen, Zuerich, 2003.