Печат

Възхвала на Първата и Втората поправка на Конституцията на САЩ

Фьордман

В едно истинско тоталитарно общество, като в стария Съветски съюз, нивото на престъпността е обикновено ниско, заради смазващия контрол на държавата над всички нейни граждани. Твърди се, че уличната престъпност в Москва по време на Съветския съюз била рядка, може би понеже самата държава била най-големият престъпник. В контраст, в днешния Европейски съюз, който не е тоталитарно общество, поне все още, нивото на престъпност нараства бързо в големите градове. В същото време властите увеличават усилията да налагат цензура, открито говорейки за медийни „словесни правила” и агресивно лепят епитети като „расизъм” или „ксенофобия” на всеки, който се осмели да критикува имиграционната политика или да изтъкне неадекватния отговор срещу насилието на мюсюлманските банди.

Очевидно тук има връзка: колкото по-малко контрол имат властите над мюсюлманите, толкова повече контрол искат да упражняват над не-мюсюлманите. С влошаването на проблемите в Европа, което ще стане, ЕС ще премине все повече в репресивна посока, докато стане или истинска тоталитарна общност, или се разпадне. Тази странна смесица от силна цензура върху обществения дебат, и малък контрол над обществения закон и ред беше наречена от някои анархо-тирания.

Макар ислямските групи във Великобритания открито да се хвалят как ще подчинят страната чрез насилствени мерки или призовават за обезглавяването на тези, които обиждат исляма, Браян Корк, 49 годишен, от Карлайъл, Къмбриа, в окръг Лейк, беше осъден на шест месеца затвор заради това, че стоя извън джамия, викайки „Горд съм, че съм британец” и „Върнете се там, откъдето сте дошли”. Един британски съд постанови, че дори употребата на думата „имигрант” като обида може да е равнозначно на доказателство за расова враждебност.

В Белгия, роденият в Турция католически свещеник Пере Самуел беше преследван за „подстрекаване на расова омраза” от белгийския Център за равни възможности и опозиция на расизма (ЦРВОР), поради коментар, който направил в едно телевизионно интервю през 2002 г., когато казал: „Всяко изцяло ислямизирано мюсюлманско дете, което се ражда в Европа е бомба със закъснител за западните деца в бъдещето. Последните ще бъдат гонени, когато станат малцинство.” Той заявява, че мюсюлманите нахлуват в Европа и предупреждава за предстояща гражданска война.

Писателката Ориана Фалачи беше обвинена от съдия в своята родна Италия за „охулване” на Исляма, поради книга, която написа, озаглавена Силата на разума. Госпожа Фалачи казва, че „Европа вече не е Европа, а „Еврабия”, колония на исляма, където ислямското нашествие не се осъществява само във физически смисъл, но също в духовен и културен смисъл. Угодниченето пред нашествениците отравя демокрацията, с очевидните последици за свободата на мисълта, и за самата концепция свобода.”

През 2002 г. една френска група, Движение срещу расизма и за приятелство между народите, се опита неуспешно да забрани по-ранна книга от Фалачи, „Яростта и гордостта”. На следващата година швейцарските власти под натиска на мюсюлмански групи от тази страна поискаха тя да бъда екстрадирана за съд; италианският министър на правосъдието отказа искането.

В Австралия християнски пастор, на който му беше заповядано да се извини за хулене на мюсюлманите, каза, че ще иде в затвора, вместо да се извини за своите коментари. Заместник председателят на Викторианския граждански и административен съд (ВГАС), Майкъл Хигинс, заповяда на двама пастори да се извинят за коментари, които направили в реч, в интернет сайт и в бюлетин. Трибуналът преценил, че мюсюлманите били охулени от твърдения, че те се подготвяли да превземат Австралия, насърчавайки вътрешното насилие, и че ислямът бил насилствена религия по същество. Това било първото дело, което щяло да се изслушва от ВГАС, откакто през 2002 г. влязъл в сила Закона за расова и религиозна толерантност. Съобщение до печата по-късно предупреди, че човешките права на обикновените австралийци, особено правото на свободно слово, са заплашени от тази присъда.

Казва се, че свободните общества са по-силни от деспотичните общества. Вероятно това е вярно. Обаче, в началото на 21 век на Запад официалната и неофициална цензура на важни въпроси стана широко разпространена. Без свобода на словото демокрацията не може да функционира. Западът е слаб, защото вече не е свободен.

Джордж Оруел каза: „Ако свободата на словото означава въобще нещо, то е свободата да кажеш неща, които хората не искат да чуят”, и беше прав. Мултикултуралистите, които претендират, че свободата на словото не включва свободата да оскърбяваш другите, грешат. В доктрината на Джон Стюарт Мил За свободата, публикувана през 1859 г., са заявени ясно правото на свобода на израза и неговите условия. Най-фундаменталния принцип за съществуването на свободно либерално общество е правото на „свобода на мнение.” Единственото изключение, при което Мил счита, че тази свобода трябва да бъде ограничена, било, ако то налага сериозна щета върху други – и обявява, че това е рядкост.

Джерард Алекзандър предупреждава срещу „тесногръдата Европа”, както се изразява той, под което има предвид драматичната експанзия на законите, които санкционират словото, което „подстрекава омраза” срещу групи, въз основа на тяхната религия, раса или етническа принадлежност. От седемдесетте години на двадесети век бяха гласувани такива закони в западните европейски нации. „Истинската опасност, която представляват законите за словото в Европа, не е толкова присъдите „виновен”, както коварното охлаждане на политическия дебат, когато хората се цензурират сами, за да избегнат съдебни обвинения и позора и разходите, които те носят.”

Този „водовъртеж от обвинения по закона за словото, съдебни процеси и разследвания” сега се поддържа от индустрия „срещу расизма”. „Законите за словото в Европа са написани и прилагани по начини, които оставят активистите на политическата левица свободни да реабилитират престъпленията на левите режими, да подстрекават към омраза срещу измислените от тях самите плашила на богатите, и да представят в зловещ стереотип измислените от тях международни плашила, често с изопачаващи историята лъжи, като измислени претенции за геноцид, извършен уж от Съединените Щати и Израел. Може да не е съвпадение, че социалистическите и крайните леви партии изиграха централни роли в съставянето на законите за словото.

Според Алекзандър, тази тенденция представлява „най-голямата ерозия на демократичната практика в напредналите демокрации в света”, от времето на Втората световна война. Той препоръчва европейските привърженици на реформа да използват „примера на практиката на САЩ, която толерира дори омразното слово.” Съгласявам се с него. Време е европейците да оставят някои от предразсъдъците срещу САЩ и да приемат нещо подобно като Първата поправка в Американската конституция, която гарантира правото на свободно слово. Обаче, макар това наистина да представлява голяма крачка напред, не трябва да сме толкова наивни, та да вярваме, че това ще премахне всички проблеми. Съединените Щати са нация от закони, но също нация от адвокати и съдебни процеси. Макар да нямат закони срещу „слово, подстрекаващо към омраза”, те имат други закони, които, с известна находчивост, може да бъдат използвани за съдебно сплашване от мюсюлмански организации, подкрепени от нефтените пари на Саудитска Арабия. А винаги съществува ясния, физически страх от ислямски терористични атаки.

В Университета на щата Охайо един библиотекар беше обвинен в сексуален тормоз, след като препоръчал четири консервативни бестселъра за програмата по четене на един първокурсник, сред които "Професорите" от Дейвид Хоровитц и "Еврабия: Евро-Арабската ос" от Бат Йеор. Той направил препоръката след като други предложили поредица книги с лява перспектива. Библиотекарят бил поставен под „разследване” от университета след като три професора подали оплаквания за дискриминация и тормоз срещу него, казвайки, че предложенията за книги ги накарали да не се чувстват „в безопасност”.

Ахмет Мансур избяга от родния си Египет, само за да получи смъртни заплахи от мюсюлманите в САЩ. Заедно с няколко организации, Мансур беше осъден за клевета от Ислямското общество в Бостън, което обвини всичките тях за заговорничене,  за да отнемат свободата на поклонение на мюсюлманите от района на Бостън, критикувайки плановете за голяма нова джамия. Решението да преследват съдебно Мансур дошло след неговия коментар на пресконференция през 2004 г. Той бил отишъл да се моли в настоящата джамия на ИОБ в Кембридж, и описал това, което забелязал: „Тук съм, за да свидетелствам, че тази радикална култура е тук, в това общество”, казал той. Той видял „бюлетини на арабски език, изпълнени с омраза срещу Съединените Щати.” Книги и видеокасети в библиотеката на джамията насърчавали „фанатични вярвания, които оскърбяват религиите на други хора.”

Анимационен образ на Мохамед, създаден за епизода от две части на поредицата Саут Парк, озаглавен „Карикатурни войни”, бил цензуриран преди частите да бъдат излъчени по телевизията. Създателите на поредицата Трий Паркър и Мат Стоун разкритикуваха Комеди Сентрал като „страхливи”, заради това, че цензурираха епизода, който те бяха предназначили като коментар на кръвопролитията, започнали по-рано през тази година, заради редакторски карикатури в датския вестник Юландс-Постен. Паркър и Стоун казаха, че са дълбоко разочаровани, че като повечето медии в САЩ, Комеди Сентрал се огънаха пред опасенията за заплаха от насилие, като цензурираха образите. Комеди Сентрал по-късно отказаха да покажат образа на Мохамед при повторенията на епизода от две части „Карикатурни войни”. Мрежата каза, че той ще остане свален в бъдещите излъчвания и издания на DVD.

Случаят с датските карикатури беше тясно свързан с друга ислямска атака срещу свободното слово – смъртното наказание, дадено от иранския водач аятолах Хомейни на Салман Рушди заради неговата „богохулна” книга Сатанинските стихове от 1989 г. Слабият и вял отговор на Запада тогава, когато мюсюлманите заплашваха „само” един автор и неговите издатели, подготви пътя за ситуацията през 2006 г., когато мюсюлманите се почувстваха достатъчно многобройни и достатъчно силни на Запад, за да заплашат цели страни. Още в началото на деветдесетте години имаше предупреждения, че това ще се случи, но те не бяха чути. Коенрад Елст описва как в Амстердам през 1992 г. Мохамед Разоел, пакистански имигрант, бил обвинен в расизъм заради неговата книга Падането на Нидерландия, страната на наивните глупаци. Съдията реши, че Разоел направил „неоправдани обобщения”, поставяйки в контраст „мекушавите холандци” с „грубите, жестоки, покварени и кръвожадни мюсюлмани”, и че това бил расистки памфлет, написан с единствената цел да възбуди омраза.

Мохамед Разоел предупреди в своята книга, че холандците грешат, като толерират бързо увеличаващия се растеж на мюсюлманското население. Той предсказа, че това ще доведе до гражданска война, а в най-добрия случай, до разделяне на страната. Това беше по време на разгорещения спор за Рушди. Книгата беше иззета от лавиците на повечето книжарници в целите Нидерландия и бързо бе забравена.

Самият Мохамед Разоел заяви, че: „Това доказва, че цялостната теза на моята книга е вярна, че холандското общество се променя и става по-малко толерантно. Свободата да имаш мнение вече се жертва. Не обвинявам държавния прокурор, той е добър човек, но е малко глупав и наивен като повечето холандци. […] На мюсюлманите се позволява да викат: „Убийте Рушди”. […] Когато мюсюлманите казват по телевизията, че всички холандски жени са развратни, това се разрешава. […] Нелепо и скандално е, че в съда трябва да оправдавам самия себе си за дискриминация на мюсюлманите.”

В книгата Разоел казва, че „да си обиден е понякога само форма на агресия.” Подходящ коментар за ситуацията с Рушди и с джихада заради карикатурата едно поколение по-късно. „Бъдещето е вече тук. Нидерландия вече не е безопасната нация от миналото, където едно момиче можеше да върви през нощта само в парка.” „Холандците, и имам предвид онези, които не са вече на метър и осемдесет под земята, се превърнаха като цяло в уплашен народ, който се страхува да си прави шеги за мюсюлманите, да ги обижда, и да ги критикува или поправя.” „Холандците като цяло бяха изтикани в ъгъла от мюсюлманите.” Помнете, това беше написано около 1990 г. А Разоел предупреди, че нещата ще станат по-лоши. Много по-лоши.

„Поведението на мюсюлманите в настоящето все още не се е развило, и може да бъде сравнено с това на момче, което е ново в един клуб. Отнема малко време, преди ледът да се разчупи, и той да започне да се държи с по-голяма лекота, докато накрая се разкрие истинската му същност.” „И макар, че холандците ще се борят за своите норми и ценности, мюсюлманите не само ще ги изненадат отново с техните варварски методи, но ще ги пронижат точно през тяхната мека и благоприлична защита.” „След което мюсюлманите методично ще продължат да подчиняват холандците, които няма да имат друг избор, освен да участват в игра на дърпане на въже, където постепенно ще губят битката.” „До 2050 г. няма да остане нищо от Нидерландия, или поне, нищо, което ще си струва да бъде наричано така.”

Може би, ако холандците и други хора на запад бяха успели да прочетат масово това и да дебатират върху тези пророчески думи на Мохамед Разоел, критици на исляма като Пим Фортуин и Тео ван Гог все още щяха да бъдат живи днес, а Геерт Уилдерс, Аян Хирси Али и други нямаше да е нужно да живеят с 24-часова полицейска охрана.

Причината европейските власти да стават все по-тоталитарни в своята цензура е, за да прикрият факта, че вече не желаят, или не могат да поддържат дори най-основната безопасност на своите граждани. Ако техните правителства вече не са способни да защитават тях и тяхната свобода на словото, може да е необходимо европейците да се въоръжат сами, за да направят самостоятелно това. Книгите на Майкъл Мур, подиграващи се с американските „смахнати въоръжени типове”, се продават отлично в Европа. За жалост Декларацията на правата на човека (на САЩ – б.ред.) е все по-непопулярно четиво. Може да е дошло времето европейците да преразгледат също Втората поправка на конституцията на САЩ – правото на хората да притежават и носят оръжие.

Всички права запазени - Свобода за всеки © 2007



no_pictФьордман е популярен норвежки блогър (автор на интернет статии), който пише на английски и норвежки и е известен най-вече с критиката си срещу Европейската централизирана управленска система и имиграционната политика на блока. Името на автора е псевдоним. Статията публикуваме с разрешение. Оригиналът на статията на английски език четете тук.